Иван Серафимов
Опитомяване (7)

VII.

Их не знаеше накъде да върви. Краката му сами го водеха. Сля се с тълпата отново, потъна в нейните крясъци, викове, скандирания. Лудостта й не можеше да го завладее, само страх свиваше сърцето му. Подчиняваше се не според волята си на нейната власт, на начина на живот тук. Козата не се опъваше, а спокойно вървеше до него. Их едва я опази, на няколко пъти искаха да му я вземат. Той обгръщаше с ръцете си врата й и така се мяташе в праха по земята след нея, плачеше, викаше, блъскаше ги с юмруци, докато го оставеха на мира.

Тази вечер като че ли целият град се беше изсипал на този площад. Огромната остъклена сграда светеше, имаше овехтели плакати, афиши, едри, голи мъже с кори на коленете, стъпили на ролкови кънки, размахваха във въздуха кожени ръкавици. Светваха и угасваха червени букви: „Ролейбокс, ролейбокс, ролейбокс!“ Това беше някаква непозната за Их игра, щеше да се проведе супермачът между шампиона и претендента за титлата по бокс на ролкови кънки. На момчето му беше безразлично всичко това, но тълпата го влечеше, нямаше къде другаде да отиде в настъпващата нощ и спокойно и бавно си пробиваше път сред хората.

Влязоха в залата, седна високо горе, на последния ред, да не пречи с козата на другите, имаше още незаети редове, но непрекъснато прииждаха все по-възбудени и трескави мъже и жени. Светлината и прожекторите заслепяваха момчето, усети задух и един особен страх в гърдите. Козата го гледаше кротко и не смееше да помръдне.

Неистовите викове и оживлението нарастваха, френетичен възторг обземаше залата.

Ролейбоксът беше някакъв изроден спорт, странно и нелепо съчетание между каране на ролкови кънки и бокс, съчетаваше комичната безпомощност и еквилибристика с жестоките удари по лицето и тялото, които отпращаха във въжетата на ринга ударения след бясното засилване с ролковите кънки. Понякога на тях увисваше и безпомощното тяло на този, който нанася удара. Рингът беше по-голям от ринга на боксов мач, подът беше гладък и лъскав, въжетата — по-високи и по-гъсто преплетени.

Виковете и крясъците избухваха от всички страни. Групи скандираха имената на шампиона и претендента. Неистово свирене пронизваше въздуха. Козата се сгуши до стола, притисна главата си в тялото на момчето. То я погали и продължи да оглежда с трескавия си поглед жените с посивели устни, с предизвикателен грим или без нищо излишно по устните и лицата си, с късите прекалено поли или замитащи земята дрехи, мъжете с безумен блясък в очите. Вееха се дрехи и шалове, окъсани кърпи, заменяха знамена на някакви несъществуващи вече спортни клубове. Един странен битпазар на духовната нищета и пустота. Нищо друго не интересуваше тълпата, тя беше жадна за зрелището, вече нищо не можеше да спре бесния й възторг…

Светлините загасваха. Само рингът остана осветен от огромните прожектори. Появиха се двама едри мъже е кожени ръкавици и ролкови кънки на краката си. И още един човек в бяло. Те дълго поздравяваха стигналата до пълна възбуда тълпа, после застанаха всеки в своя ъгъл в очакването на гонга. Их за първи път виждаше нещо подобно. Виеше му се свят от изнемогата и глада, от задушния въздух.

Гонгът отекна. Шампионът направи само едно движение напред и рязко се завъртя встрани, претендентът налетя с всичка сила, размахал ръкавиците си, но само докосна рамото на другия мъж, с последни усилия се обърна с гръб към въжетата, успя да се оттласне от тях и посипа серия от удари в тялото на противника си. От сблъсъка след това и двамата се строполиха на земята. Човекът в бяло ги спря, те се изправиха и отново се впуснаха в бясна гонитба по излъскания като стъкло подиум. Един удар на шампиона намери брадата на съперника му, кънките го понесоха към въжетата, той не можеше да се спре и се свлече на пода с безпомощно размахани ръце. Залата побесня от възторг, неистово свирене с пръсти заглушаваше всичко друго.

Сблъсъците и ударите следваха един подир друг. Инерцията и скоростта правеха тежестта на юмруците многократно по-голяма. Боксьорите не усещаха почвата под краката си, кънките ги правеха на моменти почти напълно безпомощни. Само моменталното изместване на тялото и предпазването от налитащия боксьор беше достатъчно, за да се оплете противникът му във въжетата и там да бъде пребит от бой.

Виковете и напрежението наоколо обезсилваха все повече момчето. Объркваха го безсмислието и лудостта на всичко наоколо. Боксьорите бяха потънали в кръв, лицата и телата им бяха разранени от ожулванията на въжетата, от ударите и паданията. Их въобще не можеше да проумее смисъла на играта, стоеше свит и мълчалив на мястото си, край него скачаха, прегръщаха се, по трибуните непрекъснато ставаха сбивания. Добре че никой не го закачаше и не му обръщаше внимание. До края оставаше много време, през почивките инжектираха играчите, сменяха им превръзките и лепенките по лицата, поливаха ги с вода. После отново гръмваха викове в залата и всичко започваше отначало.

Момчето не можеше да се измъкне оттук, навсякъде беше претъпкано с хора, нови тълпи прииждаха отвън, задушаваше се, едва потискаше спазмите, които се надигаха от стомаха му от отвращение, от капките кръв по блестящия под на ринга. Опря нежно лицето си до животното, прегърна го с две ръце и свил се така, се унесе в мислите си. Не искаше нищо да чува. Може би плака преди това, а може би сънува, че някога е плакал.

Когато отвори очи се беше разсъмнало, цялата зала бе опустяла, от отворените широко врати духаше вятър и носеше стари хартии и пожълтели, разкъсани страници от вестници. Козата се катереше по столовете, завираше муцуната си под тях, налапваше захвърлените по пода хартии. Бяха сами, напълно сами в огромната зала. Отвън заваля дъжд. Въздухът стана по-свеж и чист…