Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 7

Господин Мандорален, барон Воу Мандор, беше мъж с ръст доста по-висок от средния. Косата му беше черна и къдрава, очите му — наситеносини, а гласът — звучен, особено когато с неизменна твърдост отстояваше изречените от него мнения. Гарион не го харесваше. Огромната самоувереност на рицаря, егоизмът му — така ярко проявен, че в него се долавяше някаква невинност, изглежда, потвърждаваха най-мрачните изявления на Лелдорин за мимбратите; пък и екстравагантната любезност, която Мандорален проявяваше към леля Поул, според Гарион нарушаваше границите на доброто възпитание. Нещата се влошаваха още повече от това, че леля Поул, изглежда, твърде охотно приемаше ласкателствата на рицаря в буквалния им смисъл.

Докато яздеха под непреставащия ситен, упорит дъжд по Великия западен път, Гарион с известно задоволство забеляза, че спътниците му май споделят неговото мнение за рицаря. Изражението на Барак беше по-красноречиво от всякакви думи; веждите на Силк язвително се издигаха при всяко поредно изявление на рицаря; Дурник просто се въсеше.

Ала Гарион имаше твърде малко време, за да изясни точно какви чувства изпитва към мимбрата. Той яздеше близо до носилката, върху която болезнено се мяташе Лелдорин. Отровата на алгротите изпепеляваше раните на приятеля му и Гарион се опитваше да облекчи състоянието на Лелдорин, доколкото това бе по силите му, и често разменяше тревожни погледи с леля Поул. По време на най-тежките пристъпи Гарион безпомощно държеше ръката на Лелдорин, без да може да измисли нещо, с което да облекчи болката му.

— Понасяй недъга си с твърдост, момко — бодро посъветва Мандорален ранения астурианец след един особено тежък пристъп, когато Лелдорин започна да стене, останал без дъх от болка. — Болката, която изпитва тялото ти, е само илюзия. Умът ти може да я отстрани далеч от теб, стига да пожелаеш да го сториш.

— Тъкмо такава утеха очаквах от един мимбрат — остро отвърна Лелдорин през стиснатите си зъби. — Знаеш ли, предпочитам да не яздиш толкова близо до мен. Мненията, които изказваш, вонят почти толкова зле, колкото доспехите ти.

Лицето на Мандорален поаленя.

— Отровата, която вилнее в тялото на нашия ранен приятел, изглежда, го е лишила както от учтивост, така и от здрав разум — хладно отбеляза той.

Лелдорин се надигна в носилката, за да отвърне разгорещено, ала внезапното движение очевидно увеличи страданията му и той загуби съзнание.

— Раните му са тежки — заяви Мандорален. — Твоят мехлем, госпожо Поулгара, може да се окаже безсилен да спаси живота му.

— Той има нужда от почивка — каза тя. — Опитай се да не му създаваш поводи да се вълнува толкова много.

— Ще се отдалеча, та да не ме гледа — отговори Мандорален. — Нямам никаква вина за това, но моето лице му е омразно и предизвиква у него нездравословен гняв. — И рицарят препусна напред в лек галоп.

— Всичките ли мимбрати приказват така? — попита Гарион. — Толкова надуто и натруфено?

— Обикновено мимбратите са много официални — обясни леля Поул. — Ще свикнеш.

— Според мен речта им звучи глупаво — мрачно измърмори Гарион, хвърляйки яростен поглед след рицаря.

— Пример за добри обноски няма да ти навреди, Гарион.

Продължиха да яздят през влажната гора. Свечеряваше се.

— Лельо Поул? — обади се Гарион.

— Да, скъпи?

— Какво искаше да каже онзи кролим, когато заговори за теб и за Торак?

— Свързано е с нещо, което Торак е споменал, докато бълнувал. А кролимите са го взели на сериозно. Няма нищо. — Тя обви плътно синята наметка около тялото си.

— И това не те тревожи?

— Не особено.

— Ами какво е Пророчеството, за което говореше кролимът? Не разбрах нищичко. — Думата „пророчество“ раздвижи нещо дълбоко скрито в съзнанието на Гарион.

— Един старинен ръкопис — отговори тя. — Във вариант, дошъл от древността. Написаното е почти нечетливо. Там се споменава за няколко другари, които пътуват заедно — мечката, плъхът и мъжът, който има два живота. Това е единственият вариант, в който се казва нещо за тях. Никой не знае със сигурност дали в написаното наистина има някакъв смисъл.

— Но дядо смята, че има, нали?

— На дядо ти му хрумват доста интересни неща. Древността го впечатлява — може би защото и той е доста стар.

Гарион понечи да я попита за Пророчеството, което, изглежда, беше разпространено в повече от един вариант, ала Лелдорин изстена и двамата незабавно се обърнаха към него.

Скоро пристигнаха в толнедрански хан с дебели варосани стени и покрив, направен от червени керемиди. Леля Поул се погрижи Лелдорин да бъде настанен в топла стая и прекара цяла нощ край леглото му. До зори Гарион изтича поне десет пъти по чорапи през тъмния коридор, за да провери как е приятелят му. Беше все така.

На зазоряване дъждът спря и потеглиха в сивкавата светлина на утрото. Мандорален продължаваше да язди на известно разстояние пред тях, докато най-сетне не достигнаха края на мрачната гора и пред погледа им не се разкри необятният открит простор на арендската равнина — сиво-кафява, повяхнала в последните няколко седмици на зимата. Рицарят спря и ги почака да го настигнат. Лицето му беше навъсено.

— Какво има? — попита Силк.

Мандорален мрачно посочи стълб черен пушек, който се издигаше в равнината.

— Какво е това? — поинтересува се Силк и изражението на мишето му лице стана объркано.

— Димът в Арендия може да означава само едно нещо — отговори рицарят и сложи на главата си шлема с бялото перо. — Почакайте ме тук, приятели. Ще проуча какво става, но се боя от най-лошото. — И той пришпори бойния си кон и полетя напред в мълниеносен галоп.

— Чакай! — изрева след него Барак, ала Мандорален демонстративно продължи да язди напред. — Идиот. — кипна едрият воин от Черек. — По-добре да тръгна с него, в случай че се случи нещо лошо.

— Не е необходимо — посъветва го с немощен глас Лелдорин от носилката. — Цяла армия не би посмяла да се изпречи на пътя му.

— Мислех си, че не го харесваш — подхвърли Барак изненадано.

— Хич не го харесвам — призна Лелдорин, — но именно той е мъжът, от когото се плашат най-много в Арендия. Дори в Астурия сме чували за сър Мандорален. Никой, който е с ума си, не би дръзнал да застане на пътя му.

Всички се оттеглиха в убежището, което им предоставяше гората, и зачакаха завръщането на рицаря.

— Тъкмо онова, от което се страхувах — каза сърдито той, когато се върна. — По пътя, откъдето трябва да минем, вилнее война — безсмислена война, тъй като двамата барони, въвлечени в нея, са не само роднини, но и най-добри приятели.

— Не можем ли да заобиколим? — попита Силк.

— Не, принц Келдар — отвърна Мандорален. — Конфликтът между тях е. обхванал толкова широка територия, че ще попаднем на засада още преди да сме изминали и три левги. Както изглежда, ще трябва да откупя правото на всички нас да преминем.

— Мислиш, че ще приемат пари, за да ни пуснат да минем? — попита Дурник.

— В Арендия има друг начин за придобиване на такова право, майсторе — откликна Мандорален. — Би ли отсякъл няколко здрави пръта? Да са дълги и дебели като рицарски копия.

— Разбира се — рече Дурник и взе брадвата си.

— Какво си наумил? — избоботи Барак.

— Ще ги предизвикам — спокойно обяви Мандорален. — Един по един или всички вкупом. Нито един истински рицар не би отказал да се бие с мен. В противен случай ще го нарекат страхливец. Ще се съгласиш ли да станеш мой секундант и да предадеш предизвикателството ми?

— Ами ако изгубиш двубоя? — предположи Силк.

— Да загубя? — Мандорален изглеждаше потресен. — Аз? Да загубя?

— Няма нужда да отговаряш на въпроса ми — рече дребният драснианец.

Докато Дурник се върна с прътите, Мандорален вече бе приключил с пристягането на ремъците под бронята си. После взе прътите, метна се на седлото си и пое в равномерен тръс към стълба пушек. Барак яздеше до него.

— Това ли наистина е необходимо, татко? — попита леля Поул.

— Трябва да минем оттук, Поул — отговори господин Улф. — Не се тревожи. Мандорален знае какво прави.

Групата се изкачи на върха на един хълм, откъдето можеше да наблюдава битката, разразила се в равнината. Два мрачни черни замъка се извисяваха, обърнали фасади един към друг, в двата края на обширната равнина. Няколко селца от двете страни на пътя нарушаваха монотонността на гледката. Най-близкото село беше обхванато от пламъци, огромен стълб гъст пушек се издигаше към оловносивото небе, а на пътя селяните, въоръжени с коси и вили, връхлитаха едни срещу други с безсмислена свирепост. На известно разстояние от тях се събираха хора с копия — готвеха се за атака. Въздухът бе почернял от стрели. От два срещуположни хълма групи рицари с доспехи и копия, окичени с дълги знаменца, наблюдаваха битката. Страховити катапулти запращаха тежки камъни, които се стоварваха върху биещите се. Огромната им тежест смазваше всички наред — поне доколкото можеше да каже Гарион, — без да прави разлика между врагове и приятели. Долината беше осеяна с трупове и тела на умиращи.

— Глупаво — мрачно измърмори Улф.

— Е, никой не е казал, че арендите са големи умници — отбеляза Силк.

Мандорален вдигна рога към устните си и пронизително изсвири. Битката спря за миг, защото и войниците, и крепостните селяни прекъснаха боя, за да го огледат. Той наду рога още веднъж, после още веднъж; всеки металически остър звук криеше в себе си предизвикателство. Докато двете групи враждуващи рицари се спуснаха през дългата до коляно, пожълтяла от зимата трева, за да проучат каква е работата, Мандорален се обърна към Барак и каза учтиво:

— Ако обичате, милорд, предайте моето предизвикателство веднага щом приближат до нас.

Барак сви рамене.

— Рискуваш собствената си кожа — отбеляза той. После вдигна поглед към настъпващите рицари и извиси глас, който прозвуча като рев: — Господин Мандорален, барон на Воу Мандор, желае да си осигури развлечение. Ще му е забавно, ако всяка от вашите групи рицари избере човек, който да участва в пряк двубой с него. Ако обаче всички вие сте такива страхливи кучета, че не ви стиска да излезете в честна битка, то сложете край на тази свода, отдръпнете се настрана и позволете на по-умните и по-храбри хора от вас да преминат свободно по пътя.

— Превъзходно казано, милорд Барак — отрони с възхищение Мандорален.

— Винаги постигам целта си с тези думи — отвърна скромно Барак.

Двете групи рицари предпазливо се приближиха.

— Засрамете се, господа — укори ги Мандорален. — Тази жалка война не ви прави чест. Господин Дериджън, каква е причината за тези стълкновения?

— Една обида, господин Мандорален — отвърна му благородникът — едър мъж с бляскав стоманен шлем. На забралото на шлема му имаше прикрепен с нит златен кръг. — Толкова злостна обида, че не може да бъде отмината без възмездие.

— Аз бях оскърбеният — възрази друг благородник от противниковата група.

— Каква по същество беше тази обида, господин Олторайн? — пожела да узнае Мандорален.

Двамата мъже неловко отклониха погледи. Нито един от тях не пророни нито дума.

— И така, вие сте започнали война поради обида, за която дори не можете да си спомните? — недоверчиво промълви Мандорален. — Аз си мислех, че сте сериозни мъже, господа, ала сега прозрях, че съм направил грешка.

— Нима благородниците на Арендия не могат да се занимават с нещо по-полезно? — изрече Барак с глас, натежал от презрение.

— Чували сме за господин Мандорален Копелето — изсъска мургав рицар в черна, покрита с емайл броня. — Но коя е тази червенобрада маймуна, която така злостно обижда по-достойни хора от себе си?

— Ще понесеш ли това? — обърна се Барак към Мандорален.

— Истината е горе-долу такава — призна Мандорален огорчено. — Тъй като временно съществуваха някои неизяснени въпроси относно моето раждане, все още се приказва дали титлата ми е законна. Този рицар се нарича Халдорин и е дете на мой трети братовчед. Тъй като в Арендия се смята за неприлично да се пролива кръв на роднини, той иска по този начин да спечели евтино и лесно репутация на храбрец и се осмелява безболезнено да хвърля предизвикателството си в лицето ми.

— Глупав обичай — изсумтя Барак. — В Черек родствениците се избиват помежду си по-охотно, отколкото когато отнемат живота на непознати.

— Уви — въздъхна Мандорален. — Тук не е Черек.

— Ви ли се обидил, ако аз се заема с нанесената ти току-що обида? — учтиво попита Барак.

— В никакъв случай.

Барак се приближи към мургавия рицар и каза високо:

— Аз съм Барак, граф Трелхайм, роднина на краля на Черек Анхег. Виждам, че някои благородници в Арендия имат доста лоши обноски, които не свидетелстват за бистър ум.

— Благородниците на Арендия не се впечатляват от самозваните титли на големите колкото свински кочини кралства на Севера — студено отговори Халдорин.

— Смятам, че думите ви са обидни, приятелю — изрече застрашително Барак.

— На мен пък въобще не ми допада маймунското ви лице и рошавата ви брада — отвърна Халдорин.

Барак дори не си направи труда да извади меча си, а само замахна с огромната си ръка и юмрукът му със страшна сила се стовари върху шлема на мургавия рицар. Очите на Халдорин се изцъклиха, той се олюля в седлото и със силен трясък рухна на земята.

— Би ли желал някой от останалите господа рицари да поднесе своя коментар за брадата ми? — поинтересува се Барак.

— Спокойно, милорд — посъветва го Мандорален и хвърли изпълнен с одобрение поглед към безжизненото тяло на неблагоразумния си родственик, което конвулсивно потрепваше във високата трева.

— Нима така покорно ще приемем нападението срещу нашия храбър другар? — изрече някакъв рицар от групата на барон Дериджън с груб глас, в който прозираше чуждестранен акцент. — Да ги избием до един! — И протегна ръка към меча си.

— В мига, в който мечът ви напусне ножницата, вие сте вече мъртвец, господине — хладно обяви мнението си Мандорален.

Ръката на рицаря замръзна върху дръжката на меча.

— Засрамете се, господа — продължи Мандорален с обвиняващ тон. — Сигурно знаете, че според обичая на тази страна предизвикателството, което отправих към вас, гарантира моята сигурност и неприкосновеността на моите другари, докато вие не излезете да се биете с мен. Изберете хора, които ще участват в двубоя срещу мене, или се оттеглете. Тези разговори ме изморяват и съвсем скоро ще стана раздразнителен.

Двете групи рицари се отдалечиха на известно разстояние, за да обсъдят думите на Мандорален; няколко оръженосци слязоха от конете си, за да приберат Халдорин.

— Онзи, който щеше да извади меча си, беше мург — тихо каза Гарион.

— Забелязах — измърмори Хетар и тъмните му очи заблестяха.

— Връщат се — предупреди ги Дурник.

— Аз ще участвам в двубоя с вас, господин Мандорален — обяви барон Дериджън. — Не се съмнявам, че репутацията ви на воин е заслужена; но аз съм спечелвал наградите на не по-малко турнири от ваша светлост. Чест е за мен да изпитам силата на копието си срещу вас.

— Аз също ще опитам уменията си срещу вас, господин рицарю — извика барон Олторайн. — Моята ръка буди страх в редица области на Арендия.

— Прекрасно — отговори Мандорален. — Хайде да слезем на равното и да започваме. Денят изтича, а аз и моите приятели имаме спешна работа на юг.

Слязоха от хълма и нагазиха във високата жълта трева.

Дериджън препусна в галоп, отдалечи се на стотина крачки, обърна коня си, изправи се на седлото и зачака, опрял копието си о стремето и готов за бой.

— Храбростта ви подобава на истински благородник, милорд — извика Мандорален и грабна един от прътите, които беше отсякъл Дурник. — Ще се опитам да не ви нараня прекалено тежко. Готов ли сте да посрещнете моята атака?

— Готов съм — отговори баронът и свали забралото на шлема си.

— Може би при тези обстоятелства не е съвсем уместно — измърмори Силк, — но ми се ще нашият самонадеян приятел да претърпи унизителна загуба.

Господин Улф му хвърли унищожителен поглед и каза:

— Не се и надявай!

— Наистина ли е толкова добър? — с копнеж в гласа попита Силк.

— Само гледай — отвърна Улф.

Двамата рицари се срещнаха в центъра на бойното поле, разменяйки си оглушителни удари; копията им се счупиха при зашеметяващото стълкновение и в тревата се разхвърчаха трески. Разминаха се с гръмотевичен трясък, обърнаха конете си и всеки в галоп се приближи към мястото, откъдето първоначално беше тръгнал. Гарион забеляза, че Дериджън се олюлява на седлото.

Рицарите отново се впуснаха в атака и новите копия, които бяха взели, пак се счупиха.

— Трябваше да насека повече пръти — замислено отрони Дурник.

Ала барон Дериджън се заклати още повече и при третото нападение несигурното му копие отскочи от щита на Мандорален. Но прътът на Мандорален попадна в целта и барон Дериджън падна от седлото, изхвърлен от силата на удара.

Мандорален дръпна юздите на бойния си кон, погледна противника си и учтиво попита:

— В състояние ли сте да продължите боя, господине?

Дериджън успя да се изправи и се олюля.

— Не се предавам — задъхано изрече той и извади меча си.

— Превъзходно — отговори Мандорален. — Страхувах се, че може би съм ви наранил. — Той скочи от седлото, извади меча си и замахна към главата на Дериджън. Той светкавично отби удара с щита си, но Мандорален без никакво забавяне замахна отново. Дериджън успя да нанесе няколко слаби удара, след което тежкият меч на Мандорален с пълна сила се стовари върху шлема му. Баронът безпомощно се завъртя и се строполи по лице на земята.

— Милорд? — загрижено попита Мандорален, наведе се, обърна победения си противник по гръб и вдигна огънатото му от удара забрало. После повтори: — Зле ли се чувствате, милорд? Желаете ли да продължите боя?

Дериджън не отговори. От носа му шуртеше кръв, очите му се бяха изцъклили. Лицето му беше посиняло, дясната част на тялото му трепереше, обхваната от конвулсии.

— Тъй като този храбър рицар е неспособен да говори от свое име — заяви Мандорален, — обявявам, че е победен. — Той се огледа, все още стиснал тежкия меч. — Някой тук би ли оспорил моите думи?

Отговори му дълбока тишина.

— Тогава бихте ли го изнесли от бойното поле? — предложи Мандорален. — Раните му не изглеждат сериозни. Ще прекара няколко месеца на легло и отново ще бъде здрав като камък. — Той се обърна към барон Олторайн, чието лице видимо беше пребледняло, и бързо каза: — Е, милорд, ще се сразим ли? Другарите ми и аз нямаме търпение да продължим пътешествието си.

Олторайн беше избит от седлото още при първия сблъсък, при това при падането счупи и крака си.

— Лош късмет, милорд — отбеляза Мандорален и приближи пешком към своя противник с изваден меч. — Предавате с ли се?

— Не мога да стоя изправен — отвърна Олторайн през стиснатите си зъби. — Нямам друг избор, освен да се предам.

— А ще можем ли аз и моите спътници да продължим пътя си?

— Да, когато пожелаете — изстена рицарят с глас, изпълнен с болка.

— Все още не — прекъсна го груб глас. Мургът, който носеше доспехи и броня, разблъска с коня си останалите рицари и спря пред Мандорален.

— Помислих си, че този може да реши да се намеси — тихо прошепна леля Поул скочи от седлото, пристъпи напред по утъпканото от конските копита бойно поле и каза на рицаря: — Отдръпни се, Мандорален.

— Не, госпожо — възрази Мандорален.

— Оттегли се, Мандорален — извика остро Улф.

Мандорален се огледа сепнато и се отдръпна.

— Е, господин кролим? — предизвикателно изрече леля Поул и свали качулката си.

Очите на ездача се разшириха, когато забеляза белия кичур в косите й; след това той вдигна отчаяно ръка и бързо забърбори нещо под нос.

Гарион пак почувства онази странна вълна и глухият рев отново завладя съзнанието му.

За миг му се стори, че фигурата на леля Поул е обградена с някаква зелена светлина. Тя с безразличие махна с ръка и светлината изчезна.

— Май си отвикнал да го правиш — каза леля Поул. — Би ли опитал пак?

Този път кролимът вдигна и двете си ръце, ала не стори нищо повече. Дурник мина с коня си зад него, вдигна брадвата си с две ръце и с все сила я стовари върху шлема на кролима.

— Дурник! — изкрещя леля Поул. — Махни се!

Ала ковачът, на чието лице беше изписана мрачна решимост, замахна втори път. Кролимът безжизнен се свлече от седлото си и с трясък падна на земята.

— Ти, глупако! — Леля Поул кипеше от гняв. — Какво си мислиш, че правиш?

— Той те нападна, госпожо Поул — обясни Дурник. Очите му напрегнато блестяха.

— Слез от коня.

Ковачът се подчини.

— Имаш ли представа колко опасно беше всичко това? — попита тя. — Той можеше да те убие.

— Аз винаги ще те отбранявам, госпожо Поул — упорито отвърна Дурник. — Не съм нито войник, нито магьосник, но няма да позволя никой да те нарани.

За миг очите й се разшириха от изненада, после се свиха, накрая погледът им стана мек. Гарион, който я познаваше още от детството си, долови мигновената смяна на чувствата й. Без никакво предупреждение тя внезапно прегърна Дурник и каза:

— Ти, страхотен, непохватен, скъпи глупчо! Никога не го прави пак, никога! Сърцето ми едва не спря да бие.

Гарион отклони погледа си встрани и някаква странна буца заседна в гърлото му, когато забеляза, че върху лицето на господин Улф трепна кратка лукава усмивка.

Държането на рицарите, които се бяха подредили от двете страни на бойното поле, изненадващо се промени. Някои се оглеждаха наоколо с удивеното изражение на хора, току-що събудили се от ужасен кошмар. Други пък изглеждаха потънали в мрачни мисли. Господин Олторайн се опита да се изправи.

— Не, милорд — обърна се към него Мандорален и внимателно го положи на мястото му. — Ще се нараните.

— Но какво сторихме ние? — изстена баронът. Лицето му беше изтерзано.

Господин Улф слезе от коня, коленичи до ранения и обясни:

— Вината не беше ваша. Мургът е предизвикал войната помежду ви. Помрачил е умовете ви и ви е настроил един срещу друг.

— Магьосничество? — задъхано изрече Олторайн и лицето му пребледня.

Улф кимна.

— Той всъщност не е мург, а жрец кролим.

— Сега магията развалена ли е?

Улф отново кимна и хвърли поглед към изпадналия в безсъзнание кролим.

— Оковете мурга във вериги — заповяда баронът на рицарите, после отново погледна господин Улф и мрачно заяви: — Ние имаме изпитан начин да се справяме с магьосници. Ще използваме този случай, за да отпразнуваме края на тази чудовищна война. Това ще бъде последната магия, която е направил този кролим.

— Добре — отговори Улф с мрачна усмивка.

— Господин Мандорален — заговори барон Олторайн и потрепера от усилието да раздвижи счупения си крак, — по какъв начин можем да се отблагодарим на вас и вашите спътници за това, че ни помогнахте отново да дойдем на себе си?

— Отново се възцари мир и тази награда е достатъчна за мен — отвърна Мандорален с известна доза помпозност — защото, както е известно на целия свят, аз съм най-миролюбивият човек в кралството. — Той хвърли поглед към Лелдорин, който лежеше наблизо върху носилката, поставена на земята, и, изглежда, му хрумна някаква мисъл. — Ала все пак бих желал да отправя към вас една молба. В групата си имаме един храбър астуриански младеж от благородно семейство, който беше тежко ранен. Бихме го оставили да се грижите за него, ако имаме вашето съгласие.

— Присъствието му ще бъде чест за мен, господин Мандорален — незабавно даде съгласието си Олторайн. — Жените от моето домакинство ще полагат за него най-нежни грижи. — После каза нещо на един от оръженосците си и той препусна към по-високия от двата замъка, издигащи се недалеч.

— Не искам да ме изоставяте — запротестира Лелдорин отпаднало. — След ден-два ще мога да яздя.

— Не смятам, че е така — възрази хладно Мандорален. — Резултатите от нараняването ти все още не са проявили напълно.

— Няма да остана при мимбрати — настоя Лелдорин. — Предпочитам да рискувам и да продължа.

— Млади момко — рязко, дори грубо отговори Мандорален, — позната ми е твоята неприязън към хората от Мимбре. Ала раната ти скоро ще се възпали, после ще гнояса, ще те хване треска, по време на която ще бълнуваш, а след това ще изпаднеш в унес. Твоето присъствие ще бъде товар за нас. Не разполагаме с време да се грижим за теб, а тежкото ти състояние ще забави нашето търсене.

Гарион се задъха от бруталната прямота в думите на рицаря и хвърли яростен поглед към Мандорален. В сърцето му избухна чувство, много близко до омраза.

Междувременно лицето на Лелдорин побеля.

— Благодаря ти, че изтъкна всичко това пред мен достатъчно ясно, Мандорален — изрече той студено. — Трябваше да обмисля самичък този въпрос. Ако ми помогнеш да се кача на коня си, веднага ще си тръгна.

— Стой на мястото си — безапелационно му нареди леля Поул.

Оръженосецът на барон Олторайн се върна с група слуги и едно русокосо момиче с рокля от плътен розов брокат и пелерина от едро кадифе.

— Малката ми сестра лейди Ариана — представи я Олторайн. — Тя е момиче с жив ум и макар че е млада, умее добре да се грижи за болни хора.

— Няма да й създавам грижи дълго време, милорд — заяви Лелдорин. — След седмица ще се завърна в Астурия.

Момичето постави ръка върху челото му с жест на истински лекар и каза:

— Не, добри ми момко. Смятам, че престоят ти при нас ще трае по-дълго.

— Ще си тръгна след седмица — упорито повтори Лелдорин.

Тя сви рамене.

— Е, щом желаеш, нека бъде така. Надявам се, че брат ми ще отдели няколко слуги, които ще те съпроводят, за да организират достойното ти погребение. Ако преценката ми не е погрешна, вярвам, че ще имаш нужда от подобна услуга още преди да сте изминали десет левги.

Лелдорин примигна.

Леля Поул се уедини с девойката, разговаря надълго с нея, даде й малко пакетче с билки и й обясни как да ги използва. Лелдорин помаха на Гарион, който незабавно отиде при него и коленичи край носилката.

— Значи край — измърмори младият мъж. — Ах, как искам да продължа с вас.

— Ще се оправиш съвсем скоро — увери го Гарион, макар да съзнаваше, че няма да стане така. — И може би ще успееш да ни настигнеш.

Лелдорин поклати глава и възрази:

— Не. Боя се, че няма да успея. — И се разкашля така, като че ли гърдите му се късаха. — Нямаме много време, приятелю — прошепна той, останал без сили, — затова слушай внимателно.

Гарион, който едва сдържаше сълзите си, хвана ръката на приятеля си.

— Спомняш ли си за какво приказвахме на сутринта, след като напуснахме къщата на вуйчо ми?

Гарион кимна.

— Каза ми, че аз сам трябва да реша дали можеш да съобщиш за заговора ни.

— Спомням си — увери го Гарион.

— Добре — продължи Лелдорин. — Аз реших. Освобождавам те от обещанието ти да мълчиш. Стори онова, което трябва.

— По-добре ще е, ако сам разкажеш на господин Улф всичко, Лелдорин — възрази Гарион.

— Не мога, Гарион. — Лелдорин изстена. — Съжалявам, но съм устроен така. Зная, че Начак само ни използва, но дадох на останалите своята дума. Аз съм аренд, Гарион. Ще удържа обещанието си, дори и ако зная, че постъпвам погрешно. Сега всичко зависи от тебе. Трябва да попречиш на Начак да унищожи моята страна. Искам да отидеш при самия крал.

— При краля? Той никога няма да ми повярва.

— Накарай го да ти повярва. Разкажи му всичко.

Гарион твърдо поклати глава и заяви:

— Няма да му съобщя твоето име, нито пък името на Торасин. Знаеш какво ще ти стори, ако му кажа.

— Не мисли за мен и Торасин — настоя Лелдорин и отново се разкашля.

— Ще кажа на краля за Начак — упорито продължи Гарион, — но не и за теб. Къде да му кажа да търси мурга?

— Той знае — отвърна Лелдорин със съвсем отпаднал глас. — Начак е посланикът на мургския двор във Воу Мимбре. Той е личният представител на Таур Ургас; краля на мургите.

Гарион го погледна изумено.

— Начак има на разположение всичкото злато от бездънните мини на Ктхол Мургос и може да действа с него както желае — продължи Лелдорин. — Заговорът, който подхвърли на мен и моите приятели, би могъл да е само един от десетките други, целящи да унищожат Арендия. Трябва да го спреш, Гарион. Обещай ми. — Очите на бледия младеж бяха трескави, пръстите му стискаха здраво ръката на Гарион.

— Ще го спра, Лелдорин — закле се Гарион. — Все още не зная как, ала ще измисля някакъв начин. Ще го спра.

Лелдорин безсилно се отпусна върху носилката. Изглежда, силите му го бяха напуснали, сякаш необходимостта да изтръгне това обещание беше единственото нещо, което го бе крепило досега.

— Довиждане, Лелдорин — тихо прошепна Гарион и очите му се напълниха със сълзи.

— Довиждане, приятелю — едва успя да прошепне Лелдорин, после очите му се затвориха, а пръстите, които стискаха дланта на Гарион, безжизнено се отпуснаха. Гарион се взря в него, изпълнен с непоносим страх, но после съзря слабия тласък на пулса в трапчинката под гърлото на приятеля си. Лелдорин все още беше жив — макар и останал без сили. Гарион нежно постави ръката на приятеля си върху носилката и придърпа грубото одеяло върху раменете му. След това се изправи и бързо се отдалечи. Бузите му бяха облени със сълзи.

Отново се качиха на конете и поеха в тръс към Великия западен път. Съпроводиха ги няколко възгласа на крепостните селяни и на войниците, ала в далечината се чуваха други звуци — жените от селата бяха излезли да търсят съпрузите си сред труповете, проснати навсякъде по полето, и техните писъци и вопли заглушиха възторжените възгласи.

Съвсем преднамерено Гарион подкара коня си напред и се изравни с Мандорален.

— Трябва да ви кажа нещо — заговори разгорещено младежът. — То няма да ви хареса, ала всъщност никак не ме грижа за това.

— Така ли? — меко отвърна рицарят.

— Мисля, че начинът, по който разговаряхте с Лелдорин, беше жесток и отвратителен — хвърли думите си в лицето му Гарион. — Може би си мислите, че сте най-великият рицар на света, но аз смятам, че сте гръмогласен самохвалко. В сърцето ви има толкова съчувствие, колкото в каменен блок. А сега, ако казаното не ви харесва, какво възнамерявате да предприемете?

— А — изрече Мандорален — това ли било! Мисля, че погрешно си ме разбрал, млади ми приятелю. Беше необходимо да му кажа това, за да спася живота му. Астурианският младеж е много храбър и въобще не мисли за себе си. Ако не бях говорил с него по този начин, той сигурно щеше да настоява да продължи с нас и скоро щеше да умре.

— Да умре ли? — подигравателно изрече Гарион. — Леля Поул щеше да го излекува.

— Самата лейди Поулгара ми съобщи, че животът му е в опасност — отговори Мандорален. — Силно развитото му чувство за чест не би му позволило да потърси подходящи грижи, ала именно заради честта си той реши да остане, за да не ни бъде в тежест, да не ни забави. — На лицето на рицаря се появи крива усмивка. — Мисля, че и той няма да се отнесе по-благосклонно към думите ми, отколкото ти самият. Ала ще остане жив, а именно това е важното, нали?

Гарион втренчено погледна високомерния наглед мимбрат. Изведнъж се оказа, че няма върху кого да излее гнева си. С болезнена яснота той осъзна, че се е държал като глупак.

— Съжалявам — неохотно се извини младежът. — Не разбирах какво целите.

Мандорален сви рамене.

— Няма нищо. Хората често ме разбират погрешно. Ала когато зная, че намеренията ми са добри, много рядко ме интересуват мненията на останалите. Все пак се радвам, че имах възможност да ти обясня всичко. Ти си мой спътник, а не е хубаво, когато между другари съществуват недоразумения.

Продължиха да яздят мълчаливо. Гарион се стремеше да подреди мислите си. Изглежда, в Мандорален се криеше много повече човечност, отколкото бе предполагал.

Стигнаха до пътя и отново се насочиха на юг, а небето над тях заплашително натежа.