Дейвид Едингс
Кралица на магиите (15)

ГЛАВА 14

Къщата на граф Дравор беше голяма бяла сграда, издигната в средата на широка морава, заобиколена от всички страни с добре подрязан жив плет и подредени в строг, симетричен ред градини. Пълната луна, блеснала над главите им, осветяваше всяка подробност от пейзажа, докато яздеха по настлания с бял чакъл обиколен път, който водеше до къщата.

Когато стигнаха в двора между къщата и западната страна на градината, войниците им заповядаха да слязат от конете, после ги наблъскаха в някакъв дълъг коридор и вкупом ги отведоха до тежка полирана врата.

Граф Дравор беше слаб, невзрачен на вид мъж с големи торбички под очите. Беше се разположил в кресло, поставено в центъра на богато мебелирана стая. Вдигна поглед, когато влязоха, и по лицето му се появи почти приятна сънлива усмивка. Плащът му беше бледорозов на цвят, а по ръба и около ръкавите беше украсен със сребриста бродерия, изтъкваща неговия ранг. Дрехата му обаче беше доста смачкана и не особено чиста.

— Кои са тези гости? — изрече той едва чуто, сливайки отделните думи.

— Затворниците, милорд — обясни мъжът с трите пръста. — Онези, които ми заповядахте да арестувам.

— Заповядвал съм ти да арестуваш някого? — попита графът, все така без да изговаря ясно отделните думи. — Какво ужасно нещо съм сторил! Надявам се, че не съм ви причинил неудобства, приятели.

— Бяхме малко изненадани, това е всичко — внимателно подхвана Силк.

— Чудя се защо ли съм направил такова нещо. — Благородникът се замисли. — Трябва да съм имал предвид някаква причина… аз никога не предприемам нищо без причина. Какво лошо сте сторили вие?

— Нищо, милорд — увери го Силк.

— Тогава защо съм заповядал да ви арестуват? Станала е някаква грешка.

— Точно това си помислихме и ние, милорд — отговори Силк.

— Е, радвам се, че всичко се изясни — заговори щастливо графът. — Мога ли да ви предложа вечеря?

— Вече се нахранихме, милорд.

— О! — Лицето на графа стана разочаровано. — Толкова малко хора ме посещават…

— Може би вашият слуга Ю’дис ще си спомни причината, поради която тези хора са задържани, милорд — обади се войникът с трите пръста.

— Разбира се — заяви графът. — Защо не се сетих сам? Ю’дис помни всичко. Моля, повикайте го веднага.

— Слушам, милорд. — Войникът се поклони и кимна на един от подчинените си.

Граф Дравор започна да си играе замечтано с една от гънките на плаща си, тананикайки си някаква монотонна песничка. Арестантите чакаха.

След няколко секунди вратата в дъното на стаята се отвори и влезе мъж, облечен в мантия, която преливаше с всичките цветове на дъгата и беше украсена с пищна бродерия. Лицето му изглеждаше отблъскващо с чувствеността си; главата му беше обръсната.

— Изпратили сте да ме повикат, милорд. — Дрезгавият му глас прозвуча почти като съскане.

— А, Ю’дис — извика щастливо графът. — Колко мило от твоя страна, че се присъедини към нас.

— За мен е истинско удоволствие да ви служа, милорд — отговори слугата с гъвкав поклон.

— Чудя се защо ли тези приятели са се отбили при нас — рече графът. — Изглежда, съм забравил. Можеш ли случайно да си спомниш?

— Това е много дребен проблем, милорд — отговори Ю’дис. — Аз ще се занимая с него вместо вас. Вие имате нужда от почивка и не бива да се претоварвате.

Графът прокара ръка по лицето си.

— Като спомена за това, наистина усетих колко съм изтощен, Ю’дис. Вероятно ще можеш да позабавляваш гостите, докато си поотпочина мъничко.

— Разбира се, милорд — отвърна Ю’дис и се поклони още веднъж.

Благородникът се поразмърда в креслото си и почти веднага заспа.

— Здравето на графа е твърде крехко — заговори Ю’дис с мазна усмивка. — Напоследък почти не става от креслото си. Нека излезем, за да не го безпокоим.

— Аз съм само един обикновен търговец от Драсния, ваша милост — подхвана Силк, — а всички тези хора са мои слуги с изключение на жената, която е моя сестра. Но сме объркани от всичко, което се случи тук.

Ю’дис се разсмя.

— Защо продължавате да поддържате тази абсурдна измислица, принц Келдар? Зная кой сте вие. Познавам ви всичките и зная с каква мисия сте натоварени!

— С какво толкова сме възбудили любопитството ви, нийсанецо? — направо попита господин Улф.

— Аз изпълнявам заповедите на моята господарка, вечната Салмисра — заяви Ю’дис.

— Значи жената-змия е станала оръдие в ръцете на кролимите? — намеси се леля Поул. — Или пък изпълнява с почтителни поклони волята на Зедар?

— Моята кралица не се кланя никому, Поулгара — презрително отхвърли думите й Ю’дис.

— Така ли? — Вълшебницата вдигна едната си вежда. — Тогава е много любопитно защо слугата й играе по свирката на кролимите.

— Аз нямам вземане-даване с кролимите — заяви Ю’дис. — Те ви търсят под дърво и камък в цяла Толнедра, но именно аз ви намерих.

— Да намериш някого не означава, че ще успееш да го задържиш — тихо и отчетливо изрече господин Улф. — Хайде сега ни кажи за какво е цялата тази суматоха.

— Ще ти кажа само онова, което пожелая, Белгарат.

— Струва ми се, че достатъчно го търпяхме, татко — обади се леля Поул. — Наистина нямаме време за нийсански гатанки.

— Внимавай, Поулгара — предупреди я Ю’дис. — Зная всичко за твоята сила. Само ако си помръднеш ръката, войниците ми ще убият всичките ти приятели.

Гарион усети как някой грубо го сграбчва за дрехата изотзад и острието на меча отново притисна гърлото му.

Очите на леля Поул изведнъж блеснаха.

— Тръгвате по опасен път, който няма да ви донесе нищо добро!

— Не мисля, че е нужно да си разменяме заплахи — отбеляза господин Улф. — Доколкото разбирам, ти не възнамеряваш да ни предадеш на кролимите, нали?

— Кролимите не ме интересуват — каза Ю’дис. — Моята кралица ми нареди да ви закарам при нея в Стис Тор.

— Защо Салмисра проявява интерес по този въпрос? — попита господин Улф. — Той не я засяга.

— Тя самата ще ви обясни, когато стигнем в Стис Тор. Междувременно има няколко неща, които трябва да узная от вас.

— Смятам, че ще постигнеш малък успех с това начинание — категорично заяви Мандорален. — Не сме свикнали да обсъждаме личните си проблеми с досадни чужденци.

— Аз пък смятам, че грешите, драги ми бароне — отвърна Ю’дис със студена усмивка. — Мазетата на тази къща са много дълбоки и нещата, които се случват там, могат да бъдат изключително неприятни. Разполагам с прекрасно обучени слуги, които прилагат особено убедителни методи.

— Не се боя от мъченията ти, нийсанецо — презрително отговори Мандорален.

— О, въобще не съм и помислял, че се боиш. Страхът изисква въображение, а вие, арендите, не сте достатъчно умни, за да го развиете. Ала мъченията ще сломят волята ти — пък и ще послужат за развлечение на слугите ми. Добри палачи се намират трудно, пък те остават недоволни, когато не им позволявам да практикуват занаята си — сигурен съм, че разбираш. По-късно, след като дадем на всеки от вас възможността да си поговори с тях, ще опитаме и нещо друго. В Нийса изобилстват корени, листа и любопитни, подобни на малините плодове с много чудати свойства. Странно наистина, но много мъже предпочитат машината за разтягане на кости или дяволското колело пред странните нийсански отвари. — Ю’дис се усмихна, после в стаята се разнесе жестокият му смях, в който нямаше нито следа от веселие. — Ще обсъдим всичко това по-подробно, след като сложа графа да си легне. Засега пазачите ще ви заведат в помещенията, които съм приготвил за вас.

Граф Дравор се разбуди и сънливо се огледа.

— Нима нашите приятели така скоро си тръгват? — попита той.

— Да, милорд — осведоми го Ю’дис.

— Ами тогава — изрече графът придружавайки думите си с неопределена усмивка, — сбогом, скъпи гости. Надявам се, че в близките дни отново ще ме посетите, за да продължим приятния си разговор.

Килията, в която заведоха Гарион, беше тъмна и влажна и вонеше на нечистотии и мухъл. Ала най-страшна от всичко беше тъмнината. Той се сви край желязната врата, а непрогледният мрак притисна всичките му сетива. От единия ъгъл на килията до ушите му долетя шум от дращене на нокти и леки животински стъпки. Младежът си помисли за плъхове и се опита да застане колкото се може по-близо до вратата. Някъде капеше вода и гърлото му изведнъж се запали от жажда.

Беше тъмно, ала не и тихо. В близката килия потракваха окови, някой стенеше. Отнякъде по-далеч се чуваше луд смях — безсмислен кикот, повтарящ се до безкрай без никаква пауза, който грозно отекваше в мрака. Гарион отново долепи гръб до мръсните слизести камъни на стената. Въображението му веднага нарисува картините на мъченията, на които са били подложени хората, за да надават писъци, изпълнени с такава смъртна болка.

Времето в това място не съществуваше, нямаше начин да разбере колко часа е останал свит на топка в килията си, сам, тръпнещ от страх. После му се стори, че чува едва доловимо стържене и щракане на метален предмет. Идваше откъм вратата. Младежът се изправи, премина с препъване неравния под на килията си, прилепи се към най-далечната стена и изкрещя:

— Махай се!

— По-тихо! — прошепна един познат глас.

— Ти ли си, Силк? — Гарион почти се разхълца от облекчение.

— Ти кого очакваше?

— Как се освободи?

— Не приказвай толкова много — измърмори Силк със стиснати зъби. — Проклета ръжда! — после изсумтя и след това в килията се разнесе дрезгавото изщракване на брава. — Готово! — Вратата на килията се отвори със скърцане и незнайно откъде до тях пропълзя слаба светлина на факли. — Ела! — прошепна Силк. — Трябва да побързаме.

Гарион почти изхвърча от килията. Леля Поул чакаше няколко стъпала по-надолу в мрачния каменен коридор. Без да произнесе нито дума, Гарион отиде при нея. За миг тя го погледна сериозно, после го прегърна. Нищо не си казаха.

Силк работеше върху друга брава, капчици пот проблясваха по лицето му. Чу се щракване, после вратата изскърца и се отвори. Отвътре се измъкна Хетар и попита:

— Какво те задържа толкова време?

— Ръждата! — гневно отвърна Силк. — Бих искал да напердаша с камшик всички тъмничари, задето са допуснали бравите да изпаднат до такова жалко състояние.

— Не ти ли се струва, че трябва да побързаме малко? — обади се от тъмното Барак. Очевидно стоеше на пост.

— Искаш ли ти да свършиш тази работа? — попита Силк.

— Просто действай колкото се може по-бързо — каза леля Поул. — Нямаме време за закачки тъкмо сега. — И педантично сгъна синята пелерина върху едната си ръка.

Силк ядосано изсумтя и се премести до следващата врата.

— Наистина ли са необходими всички тези речи? — каза сърдито господин Улф, когато се измъкна от килията си. — Крякате като ято гъски!

— Принц Келдар изпита нужда да направи няколко забележки относно състоянието на бравите — уж между другото отбеляза Мандорален.

Силк се намръщи, после ги поведе към края на коридора, където две факли изхвърляха гъст пушек към почернелия таван.

— Внимателно! — настойчиво прошепна Мандорален. — Има пазач. — Брадат мъж в мръсно, прилепнало по тялото кожено палто седеше на пода, подпрял гръб о стената на коридора, и хъркаше.

— Ще можем ли да минем край него, без да го събудим? — промълви Дурник.

— Той няма да се събуди няколко часа — подметна Барак.

Огромен морав оток върху лицето на пазача беше непосредственото обяснение на думите на исполина.

— Мислиш ли, че може да има и други тъмничари? — попита Мандорален и сви юмруци.

— Имаше неколцина — отвърна Барак. — И те спят.

— Хайде тогава да се махаме оттук — предложи Улф.

— Ще вземем и Ю’дис с нас, нали? — рече леля Поул.

— Защо?

— Ще ми се да поговоря с него — обясни тя. — И то надълго и нашироко.

— Това ще е загуба на време — възрази Улф. — Салмисра се е намесила в тази работа. Това е всъщност фактът, който не трябва да забравяме. Мотивите й за тази постъпка не ме интересуват особено много. Хайде просто да се измъкнем оттук колкото е възможно по-тихо.

Минаха край хъркащия пазач, завиха на един ъгъл и с безшумни стъпки продължиха по друг коридор.

— Умря ли? — попита висок глас зад една укрепена с решетки врата, изпод която се промъкваше мъждива светлина.

— Не — отговори друг глас. — Само припадна. Ти издърпа лоста много силно. Трябва да поддържаш постоянен натиск. Иначе губят съзнание и трябва да започваш всичко отначало.

— Доста по-трудно е, отколкото си мислех — оплака се първият глас.

— Добре се справяш — рече вторият. — Винаги е тежко да работиш с машината за разтягане на кокали. Просто запомни — трябва да поддържаш постоянен натиск и да не дърпаш лоста рязко. Когато изтръгнеш цялата ръка от ставата при рамото, обикновено умират.

Лицето на леля Поул стана сурово, очите й за миг блеснаха. Тя направи незабележим жест и прошепна някаква дума. Къс, приглушен звук прозвуча в ума на Гарион.

— Знаеш ли — заговори задавено първият глас. — Изведнъж ми прилоша.

— Ами като заговори за това, да ти кажа — и аз не се чувствам добре — съгласи се вторият глас. — Онова месо, дето ни го дадоха за вечеря… как ти се стори на вкус?

— Видя ми се напълно нормално. — После дълго време не се чуха никакви думи. — Ама наистина хич не ми е добре.

Бегълците се промъкнаха на пръсти край зарешетената открехната врата и Гарион внимателно сведе очи, за да не погледне в килията. В края на коридора имаше яка дъбова порта, обкована с желязо. Силк опипа с пръсти дръжката и каза:

— Заключена е отвън.

В този миг до слуха им долетя тропот от тежки стъпки по каменното стълбище зад вратата. Разнесе се врява от гласове и груб смях.

— Някой идва — каза Хетар.

Улф бързо се обърна към вратата на близката килия, докосна ръждясалата брава и тя изщрака без засечка.

— Влизайте вътре — прошепна вълшебникът. Всички се струпаха в килията и Улф затвори вратата.

— Когато имаме повечко свободно време, бих желал да поговоря с тебе за това — обърна се към него Силк.

— Ти така добре се забавляваше, че сърце не ми даде да се намеся — добродушно се усмихна Улф. — Слушайте сега. Трябва да се справим с тези мъже, преди да разберат, че килиите ни са празни. Иначе ще вдигнат цялата къща на крак.

— Ще се справим — уверено заяви Барак.

Зачакаха.

— Отварят вратата — прошепна Дурник.

— Колко са? — попита Мандорален.

— Не мога да преценя.

— Осмина — каза твърдо леля Поул.

— Добре — реши Барак. — Ще ги оставим да минат край нас, после ще се нахвърлим върху тях изотзад. На такова място два-три писъка в повече няма да направят впечатление на никого, ала хайде да им видим сметката по-бързо.

Зачакаха напрегнато в тъмнината на килията.

— Ю’дис каза, че няма никакво значение, ако някой от тях пукне по време на разпита — каза един от мъжете навън. — Единствените, които трябва да останат живи, са старецът, жената и момчето.

— Тогава хайде първо да убием грамадния с червеното брадище — предложи друг. — Струва ми се, че обича да създава неприятности, пък и вероятно е прекалено тъп, за да знае нещо наистина ценно.

— Искам го този тип — прошепна Барак.

Мъжете в коридора отминаха килията.

— Хайде! — прошепна Барак.

Беше кратка, грозна битка. Мъжете се втурнаха срещу уплашените тъмничари в див устрем. Трима от тях вече лежаха на пода, преди останалите да разберат какво става. Един нададе уплашен вик, измъкна се от схватката и побягна назад към стълбището. Без въобще да мисли, Гарион, се хвърли пред тичащия мъж, сграбчи го за краката и го повали на пода. Пазачът се отскубна от него, понечи да се изправи, но отново се строполи — Силк го бе изритал с все сила зад ухото.

— Добре ли си? — попита Силк младежа.

Гарион се измъкна изпод тялото на изгубилия съзнание тъмничар и бързо се изправи, ала битката вече беше почти приключила. Дурник удряше главата на един як набит мъж в стената, а Барак тъкмо забиваше юмрука си в нечие лице. Мандорален се бореше с трети, а Хетар, протегнал ръце, дебнеше четвърти, с едно око. След миг го сграбчи за врата, изопна тялото си, завъртя се и със страхотна сила запокити противника си срещу каменната стена. Разнесе се тъп звук от трошащи се кости и едноокият се отпусна безжизнено в ръцете му.

— Хубава битчица — отбеляза Барак и разтри кокалчетата на юмруците си.

— Доста отморяваща — съгласи се Хетар и пусна омекналото тяло на тъмничаря да се свлече пода.

— Свършихте ли вече? — попита Силк пресипнало от вратата до стълбището.

— Почти сме готови — отвърна Барак. — Имаш ли нужда от помощ, Дурник?

Дурник повдигна брадичката на якия мъж и измери с критичен поглед безизразните му очи. После благоразумно блъсна главата му в стената още веднъж и го пусна да падне.

— Ще тръгваме ли? — предложи Хетар.

— Да, добре ще е да се поразмърдаме — съгласи се Барак, оглеждайки осеяния с трупове коридор.

— Изглежда, всички в къщата спят, но нека не вдигаме твърде много шум — каза Силк.

Заизкачваха се тихо по стълбите.

— Почакайте ме за миг! — каза Силк и после изчезна, без да вдига ни най-малък шум. След време, което се стори на останалите цяла вечност, се върна с оръжията, които войниците им бяха отнели.

— Реших, че ще имаме нужда от тези нещица.

Гарион се почувства много по-добре, когато препаса меча си.

— Да тръгваме — каза Силк и ги поведе по един коридор.

— Струва ми се, че предпочитам малко от зеленото, Ю’дис — долетя до слуха им гласът на граф Дравор от една открехната врата.

— Разбира се, милорд — отговори Ю’дис със съскащия си неприятен глас.

— Зеленото има лош вкус — сънливо продължи граф Дравор, — ала ме дарява с такива прекрасни сънища… Червеното е малко по-вкусно, но сънищата не са така хубави.

— Скоро ще бъдете готов за синьото, милорд — обеща Ю’дис. Разнесе се слаб звън и шум на течност, наливана в чаша. — После жълтото и накрая — черното. Черното е най-доброто от всичките.

Силк ги поведе на пръсти край открехнатата врата, ключалката на външната врата бързо отстъпи пред уменията му и скоро бегълците се измъкнаха в прохладната, обляна в лунна светлина нощ. Звездите блещукаха над главите им, въздухът беше прекрасен.

— Ще доведа конете. — каза Хетар.

— Отиди с него, Мандорален — каза Улф. — Ние ще ви чакаме тук. — Той посочи сенчестата градина. Двамата мъже изчезнаха зад ъгъла, а останалите последваха господин Улф към широката сянка на живия плет.

Зачакаха. Нощта беше студена и Гарион трепереше. Накрая чуха звън на подкови, удрящи се о камък — Хетар и Мандорален се връщаха с конете.

— По-добре да побързаме — каза господин Улф. — Щом Дравор заспи, Ю’дис ще слезе в тъмницата и ще открие, че сме избягали. На конете!

— Спечелих малко време в наша полза преди да тръгнем — обади се Силк и съпроводи думите си с кратък смях.

— И как по-точно? — попита Барак.

— Когато отидох да взема оръжията, подпалих кухнята. — Силк се усмихна доволно. — Това ще отвлече вниманието им. Е, поне за малко.

Малък стълб пушек се издигна от задната част на къщата.

— Много хитро — изрече леля Поул с известна доза неохотно промъкнало се в гласа й възхищение.

— Благодаря, милейди. — Силк се поклони подигравателно.

Господин Улф се засмя и ги поведе напред в лек тръс.

Докато се отдалечаваха, пушекът, издигащ се от задната част на къщата, стана по-плътен и полетя — черен и мазен — към звездите, които хич не ги беше грижа за него.