Дейвид Едингс
Кралица на магиите (22)

ГЛАВА 21

Тази нощ сънят на Гарион беше неспокоен. Той често се събуждаше и потрепваше при спомена за докосването на мъжа с тяло от тиня. Но в края на краищата нощта, като всички нощи, изтече и зората донесе ясна и свежа сутрин. Младежът подряма още малко, завит в одеялата си, докато Се’недра не дойде да го извика.

— Гарион — тихо каза тя, докосвайки рамото му. — Буден ли си?

Той отвори очи и я погледна.

— Добро утро.

— Лейди Поулгара каза, че трябва да ставаш.

Гарион се прозя, протегна се и седна сред одеялата си. Хвърли поглед през отвора на палатката и видя, че слънцето вече ярко блести.

— Тя ме учи да готвя — похвали се гордо Се’недра.

— Хубаво — отвърна й Гарион и махна косата от очите си.

Девойката задържа погледа си задълго в неговия, малкото й лице беше сериозно, зелените й очи го гледаха съсредоточено.

— Гарион.

— Да?

— Вчера ти се държа много храбро.

Той леко вдигна рамене.

— Сигурно днес много ще ми се карат.

— Защо?

— Леля Поул и дядо не обичат, когато опитвам да се държа храбро — обясни той. — Смятат, че съм все още дете и не искат да се нараня.

— Гарион! — извика леля Поул откъм малкия огън, където готвеше. — Трябват ми още дърва.

Гарион въздъхна и се измъкна от одеялата. Обу ниските си ботуши, препаса меча си и излезе в гората.

Под огромните дъбове беше все още влажно заради пороя, предизвикан от леля Поул предишния ден, и трудно щеше да намери сухи дърва. Момъкът се разхождаше, измъкваше клони изпод паднали дървета или в близост до надвиснали като козирка скали. Безмълвните дървета го наблюдаваха, ала тази сутрин изглеждаха някак по-приятелски настроени.

— Какво правиш? — стресна го тънък гласец, долитащ някъде високо над него. Той бързо вдигна поглед, протягайки ръка към меча си.

Едно момиче стоеше върху голям клон точно над главата му. Носеше туника, пристегната на кръста с колан, а на краката — сандали. Косата й беше кестенява, сивите й очи любопитно блещукаха, а бледата й кожа имаше едва забележим зеленикав оттенък, който му подсказваше, че момичето е дриада. В лявата си ръка държеше лък, а в дясната стискаше стрела. Стрелата беше насочена точно срещу Гарион.

Младежът внимателно отмести ръка от меча си и каза:

— Събирам дърва.

— Защо ти са?

— Леля ми има нужда от подпалки за огъня — обясни Гарион.

— Огън ли? — Лицето на момичето стана неприветливо и то изопна тетивата на лъка.

— Съвсем малък огън — бързо добави той. — За да сготвим храната.

— Тук е забранено да се пали огън — строго изрече момичето.

— Ще трябва да обясня това на леля Поул — отвърна й Гарион. — Аз просто правя това, което са ми наредили.

Момичето изсвири с уста и иззад близкото дърво се появи още едно момиче. То също носеше лък. Косата му беше почти толкова червена, колкото на Се’недра, а кожата му също имаше зеленикав оттенък, подобен на листата в гората.

— Това същество казва, че събира дърва — съобщи първото момиче. — За да запали огън. Мислиш ли, че трябва да го убия?

— Ксанта каза, че първо трябва да разберем кои са спътниците му — рече замислено червенокосата. — Ако се окаже, че нямат никаква работа тук, можеш да го убиеш.

— О, много добре — съгласи се момичето с кестенявата коса, но явно бе разочаровано. — Ала не забравяй, че аз го намерих. Щом дойде време, аз ще го убия.

Гарион почувства как косата му полека започва да настръхва.

Червенокосата подсвирна и измежду дърветата се появиха десетина въоръжени с лъкове дриади. Всичките бяха дребни, косите им бяха златисти или червеникави с различни оттенъци и приличаха на горските листа през есента. Те се събраха около Гарион, кискаха се и бъбреха, докато го разглеждаха от всички страни.

— Съществото е мое — заяви кестенявата дриада и слезе от дървото. — Аз го намерих и Ксера каза, че имам право да го убия.

— Изглежда ми здраво — намеси се едно от другите момичета, — и доста питомно. Може и да го отгледаме. Мъжко ли е?

Друга дриада отвърна с кикот:

— Хайде да проверим.

— Аз съм от мъжки пол — бързо каза Гарион и се изчерви въпреки волята си.

— Ще бъде истински позор да го унищожим веднага — забеляза трето момиче. — Може да се грижим за него известно време, пък после ще го убием.

— То е мое — упорито заяви дриадата с кестенявата коса. — И щом искам да го убия, значи ще го сторя. — И тя хвана ръката на Гарион с чувство на собственик.

— Хайде да отидем и да намерим останалите — предложи онази, която се наричаше Ксера. — Те палят огън, а ние искаме да сложим край на това.

— Огън? — ахнаха останалите и впиха гневни погледи в Гарион.

— Ала той е съвсем малък — бързо обясни момъкът.

— Доведете съществото с нас — заповяда Ксера и се понесе през гората към палатките. Високо горе дърветата започнаха да мърморят помежду си.

Леля Поул спокойно изчака, докато всички дриади заедно с Гарион излязат на поляната, и поздрави:

— Добре дошли.

Дриадите започнаха да си шепнат, после Ксера възкликна:

— Се’недра!

— Братовчедке Ксера! — извика в отговор принцесата и двете изтичаха една към друга и се прегърнаха. Останалите дриади се отдръпнаха към края на поляната, наблюдавайки нервно огъня.

Се’недра поговори тихо с Ксера, обясни й кои са и Ксера направи знак на останалите дриади да се приближат.

— Изглежда, че тези хора са наши приятели — обяви тя. — Ще ги заведем при майка ми, кралица Ксанта.

— Означава ли това, че няма да убия този? — раздразнено попита кестенявата, сочейки с малкия си пръст Гарион.

— Боя се, че няма да можеш — отвърна Ксера.

Кестенявата нацупено се отдръпна встрани, а Гарион въздъхна с облекчение.

След това от една палатка се появи господин Улф и погледна към групичката дриади с широка усмивка.

— Това е Белгарат! — изпищя една от дриадите и засмяна щастливо изтича при него. Обви ръце около врата му, дръпна главата му надолу, звучно го целуна и попита: — Донесе ли ни бонбони?

Старецът я изгледа замислено и започна да тършува из безбройните си джобове. Оттам започнаха да се появяват бонбони, които моментално изчезваха, защото дриадите без бавене заобиколиха вълшебника и грабваха лакомствата веднага щом той ги измъкнеше от джобовете си.

— Ще ни разкажеш ли някои нови истории? — попита го една от дриадите.

— Имам много нови истории — отвърна й Улф, потривайки лукаво носа си с пръст. — Ала трябва да почакаме, за да и чуят и сестрите ви, нали?

— Искаме само ние да ги чуем — заяви дриадата.

— А с какво ще ме възнаградите за една най-чудесна история?

— С целувки! — бързо му предложи дриадата. — Пет целувки от всяка от нас.

— Историята ми е много хубава — започна да се пазари Улф. — Струва повече от пет целувки. Да речем десет.

— Осем — прекъсна го малката дриада.

— Добре — съгласи се Улф. — Осем целувки ми изглеждат добра цена.

— Виждам, че си бил тук и по-рано — сухо отбеляза леля Поул.

— Е, идвам от време на време — призна си добродушно старецът.

— Тези бонбони не са полезни за тях — смъмри го леля Поул.

— Малко сладко няма да им навреди — възрази Улф. — Пък и те много ги обичат. Дриадите ще направят почти всичко, за да получат бонбони.

— Ти си ужасен — подхвърли леля Поул.

Дриадите се бяха скупчили около господин Улф. Само кестенявата, която беше пленила Гарион, се беше отдръпнала настрани и непрекъснато се мръщеше, докосвайки с пръст върха на стрелата си. Накрая се приближи до Гарион и попита с надежда:

— Не мислиш за бягство, нали?

— Не! — енергично отрече младежът.

Дриадата въздъхна разочаровано.

— Защо не вземеш да помислиш малко, а после побегни… Ей така, за да ми направиш услуга?

— Съжалявам, няма да мога — отвърна той.

Кестенявата отново въздъхна, този път горчиво.

— Все така се случва, че не мога да се позабавлявам.

После подсмъркна и отиде при останалите.

Силк излезе от палатката си, после бавно и внимателно започна да се приближава към тях; след малко, когато дриадите привикнаха с присъствието му, излезе и Дурник.

— Те са просто деца, нали? — каза Гарион на леля Поул.

— Само така изглежда — отговори тя. — Много по-възрастни са, отколкото ти се струва на пръв поглед. Всяка дриада живее толкова, колкото нейното дърво, а дъбовете са дълголетници.

— А къде са момчетата дриади? — попита младежът. — Тук виждам само момичета.

— Не съществуват момчета дриади скъпи — обясни тя и отново се зае с готвенето.

— Ами тогава как… Искам да кажа… — Той се запъна и усети как ушите му се сгорещяват.

— Хващат си мъже — отвърна леля Поул. — Пътници и други, които попаднат наоколо.

— О! — Младежът деликатно изостави тази тема.

След като закусиха и грижливо угасиха огъня с вода от потока, оседлаха конете и поеха през леса; Господин Улф вървеше напред, все още заобиколен от мъничките дриади, които се смееха и бъбреха като деца. Мърморенето на дърветата около тях вече не беше враждебно и пътешествениците се движеха сред шумолене на милиони листа, които сякаш ги посрещаха с „добре дошли“.

Късно следобед стигнаха да обширна поляна в центъра на Леса на дриадите. Израсъл сам, без други дървета наоколо, сред поляната се издигаше толкова огромен дъб, че Гарион едва ли можеше да си представи как нещо толкова величествено може да бъде живо. Тук-там в покрития с мъх ствол зееха отвори, големи колкото пещери, по-ниските клони изглеждаха широки като истински пътища, останалите се простираха във всички посоки, хвърляйки сянка почти върху цялата поляна. Дървото вдъхваше чувство за многолетна възраст и търпелива мъдрост. Гарион долови странно усещане, като че някой плахо докосна ума му — сякаш лист на дърво бе помилвал лицето му. Това не можеше да се сравни с никое друго чувство, което беше изпитвал досега, ала този жест като че ли също го поздравяваше с „добре дошъл“.

Дървото беше буквално препълнено с дриади, които се бяха натрупали по клоните като истински разцъфнали цветове. Смехът им и момичешкото им бъбрене изпълваха въздуха с птичи песни.

— Ще съобщя на майка си, че сте пристигнали — рече Ксера и тръгна към дървото.

Гарион и останалите слязоха от седлата и несигурно зачакаха край конете. Дриадите любопитно надничаха над главите им, шепнеха си нещо и често се кискаха.

Незнайно защо веселите погледи на дриадите караха Гарион да се чувства много срамежлив. Той пристъпи по-близо до леля Поул и забеляза, че останалите също се трупат около нея, сякаш несъзнателно търсят закрилата й.

— Къде е принцесата? — попита тя.

— Ето я там, госпожо Поул — отговори Дурник. — Отиде с онази група дриади.

— Наблюдавай я — нареди му леля Поул. — Ами къде е онзи скитник, баща ми?

— Близо до дънера на дървото — отговори Гарион. — Дриадите, изглежда, са много привързани към него.

— Стар глупак — мрачно подметна леля Поул.

От една хралупа в дървото, разположена доста по-високо от най-ниските клони, се появи друга дриада. Вместо къса туника, каквато носеха останалите, тя беше облечена в пищна зелена рокля, а в златистата й коса беше вплетен венец от имел. Горската нимфа грациозно се спусна на земята.

Леля Поул пристъпи напред за да я поздрави, останалите тръгнаха на почтително разстояние след нея.

— Скъпа Поулгара — сърдечно изрече дриадата. — Колко отдавна не съм те виждала!

— Всеки със задачите си, Ксанта — обясни леля Поул.

Двете нежно се прегърнаха.

— Да не би да си довела всички тези с теб като подарък за нас? — попита кралица Ксанта и огледа възхитено мъжете зад леля Поул.

Леля Поул се разсмя.

— Боя се, че не, Ксанта. С удоволствие бих ти ги подарила, ала ще имам нужда от тях.

— Е, добре — рече кралицата с престорена въздишка. — Добре дошли всички — поздрави ги тя. — Разбира се, ще вечеряте с нас.

— С удоволствие — отговори леля Поул и след това хвана кралицата под ръка. — Може ли да поговорим за минутка, Ксанта?

Двете се отдалечиха и се унесоха в разговор, а дриадите се заеха да изнасят от хралупите вързопи и чували и после започнаха да подреждат празничната трапеза на тревата под могъщите клони на дъба.

Ежедневното меню на дриадите, изглежда, се състоеше изцяло от плодове, ядки и гъби, всички приготвени за ядене, без да се варят, пекат или пържат. Барак се разположи на трапезата, кисело огледа какво му е предложено и изсумтя:

— Няма месо.

— То бездруго кара кръвта ти да кипи — закачи го Силк.

Изпълнен със съмнения, Барак посръбна от чашата си и каза отвратено:

— Вода!

— Защо не опиташ това ново за теб питие и не си легнеш една вечер трезвен за разнообразие? — отбеляза леля Поул, която току-що се бе присъединила към тях.

— Убеден съм, че това не е здравословно — възрази Барак.

Се’недра седна близо до кралица Ксанта. Очевидно желаеше да разговаря с нея, ала тъй като нямаше възможност да го стори на четири очи, накрая заговори пред всички:

— Искам да ви помоля за една услуга, ваше величество.

— С какво мога да ти помогна, детето ми? — рече кралицата с усмивка.

— Искам нещо съвсем дребно — обясни Се’недра. — Имам нужда от убежище за няколко години, защото баща ми става неразумен с настъпването на старостта.

— Защо смяташ, че поведението на Ран Боруни е неразумно? — попита Ксанта.

— Не ми позволява да излизам от двореца и настоява да отида в кралство Рива точно в деня на моя шестнадесети рожден ден — обясни Се’недра възмутено. — Чувал ли е някой подобно нещо!

— А защо баща ти иска да отидеш в Рива?

— Заради някакъв глупав договор. Нито един човек не помни причината за подписването му.

— Щом като е договор, той трябва да бъде зачитан, скъпа — меко каза кралицата.

— Няма да отида в Рива — обяви Се’недра. — Ще остана тук, докато отмине шестнадесетият ми рожден ден, и с това ще сложа край на всички тези глупости.

— Не, скъпа — твърдо й възрази кралицата. — Няма да постъпиш по този начин.

— Какво? — Се’недра беше изумена.

— Аз също съм подписала договор — обясни Ксанта. — Споразумението ни с рода Боруни е категорично и недвусмислено. Лесът остава неприкосновен единствено докато потомките на принцеса Ксория живеят с хората от рода Боруни. Твой дълг е да останеш при баща ти и да му се подчиняваш.

— Но аз съм дриада — изплака Се’недра. — Мястото ми е тук.

— Ала ти също така си и човешко същество — добави кралицата, — и трябва да се прибереш при своя баща.

— Не искам да ходя в кралство Рива — възпротиви се Се’недра. — Това е толкова унизително!

Ксанта я изгледа строго и каза:

— Не се дръж като глупаво дете. Задълженията ти са ясни. Трябва да изпълниш дълга си като дриада, като член на рода Боруни и като дъщеря на императора. Няма място за глупавите ти капризи. Щом си длъжна да отидеш в кралство Рива, значи трябва да го сториш.

Се’недра, потресена от категоричния тон на кралицата, се намръщи и не каза нито дума повече.

Кралицата се обърна към господин Улф.

— В областите наоколо се носят най-различни слухове — подхвана тя — и някои от тях стигнаха чак дотук, при нас. Смятам, че нещо изключително важно се случва в света на човешките същества, и то може да засегне даже нашия живот в Леса. Мисля, че трябва за узнаем какво става.

Улф сериозно кимна.

— Да, би трябвало да научите — съгласи се той. — Кълбото на Алдур беше откраднато от палата на риванския крал от изменника Зедар.

— Как е станало това? — ахна Ксанта.

— Не знаем. Зедар се опитва да достигне кралствата на ангараките с Кълбото. След като се озове там, той ще използва мощта му, за да събуди Торак.

— Това никога не бива да става — заяви кралицата. — Какво предприехте, за да го предотвратите?

— Алорните и сендарите се подготвят за война — отговори Улф. — Арендите обещаха да помогнат, Ран Боруни също беше уведомен, ала не обеща нищо. Човек често не може да постигне съгласие с боруните. — И той хвърли поглед към нацупената Се’недра.

— Значи война? — тъжно попита кралицата.

— Боя се, че ще бъде така, Ксанта — отговори вълшебникът. — Аз преследвам Зедар със своите приятели, надявам се да го хвана и да вземем Кълбото, преди да е стигнал с него при Торак. Дори да изпълним успешно задачата си, ангараките ще нападнат Западните кралства просто от отчаяние. Наближава времето, когато ще се сбъднат някои древни пророчества. Навсякъде се появяват знаци за това, дори и кролимите могат да ги доловят посредством изкривените си усещания.

— Самата аз съм виждала някои от тези знаци, Белгарат — въздъхна кралицата. — Надявах се, че съм грешила. Как изглежда този Зедар?

— Много прилича на мен — обясни Улф. — Дълго време ние се учихме при един и същи Учител, а това оказва своето влияние върху хората.

— Миналата седмица подобен човек прекоси края на нашия Лес и премина в Нийса — съобщи Ксанта. — Ако знаех кой е, може би щях да го задържа.

— Значи сме по-близо до него, отколкото си мислех. Сам ли беше?

— Не — отговори Ксанта. — С него имаше двама от слугите на Торак и едно малко момче.

Улф изглеждаше стреснат.

— Момче ли?

— Да, около шестгодишно.

Старецът се намръщи, след това очите му се отвориха много широко.

— Значи ето как го е направил! — възкликна той. — Никога не съм помислял за това.

— Можем да ти покажем мястото, където премина реката, за да навлезе в Нийса — предложи кралицата. — Ала бих желала да те предупредя, че ще е опасно такава голяма група като вашата да отиде там. Салмисра има шпиони навсякъде из тези блата.

— Вече сме направили план как ще се справим — увери я господин Улф и се обърна към Барак. — Сигурен ли си, че корабът ще ни чака в устието на Горската река?

— Корабът ще бъде там — избоботи Барак. — Капитанът е човек, на когото може да се разчита.

— Добре — рече Улф. — Аз и Силк ще поемем по следата на Зедар. Останалите ще тръгнете по брега на Горската река, като стигнете до морето. Там ще се качите на кораба, ще плавате с него край брега, докато стигнете Змийската река. После продължете плаването срещу течението на реката, докато стигнете Стис Тор. Ще се срещнем там.

— Мислиш ли, че е умно да разделяме групата си в такова опасно място като Нийса? — попита Мандорален.

— Необходимо е — заяви Улф. — Хората-змии се чувстват като у дома си в техните джунгли, пък и никак не харесват чужденци. Силк и аз можем да се движим бързо и много по-незабележимо, ако сме сами.

— А къде ще се срещнем с вас? — попита Барак.

— Близо до пристанищните докове в Стис Тор има неприкосновена търговска територия на Драсния — каза Силк. — Неколцина от търговците там са ми приятели. Само попитайте за Радек от Боктор. Ако не успеем да се срещнем с вас там, ще оставим съобщение при търговците къде се намираме.

— А какво ще стане с мен? — попита Се’недра.

— Смятам, че трябва да останеш с нас — отговори леля Поул.

— Няма никаква причина да ходя в Нийса — възрази Се’недра.

— Ще отидеш, защото аз ти казвам — обърна се леля Поул към дребното момиче. — Аз не съм баща ти, Се’недра. Това, че се мръщиш, не изпълва със скръб сърцето ми, а треперещите ти мигли въобще не ми правят впечатление.

— Ще избягам — заплаши я Се’недра.

— Това би било много глупаво — студено отговори леля Поул. — Ще ми се наложи да те връщам и ще разбереш, че това е много неприятно нещо. Положението в света сега е прекалено сериозно, затова капризите на едно малко разглезено момиче никак не са важни. Ще останеш с мен и на шестнадесетия си рожден ден ще бъдеш в двореца на ривански крал — дори ако трябва да те закарам там окована във вериги. Прекалено сме заети, за да продължаваме да те глезим.

Се’недра се взря в нея и после изведнъж избухна в сълзи.