Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 10

Столицата на мимбратските аренди се издигаше почти като планина край блещукащата река. Дебелите, високи стени на града бяха увенчани с масивни бойници; огромни кули с изящни тънки шпилове, на които се ветрееха ярки знамена, се издигаха във вътрешността на града; стените на всички сгради блестяха като злато под лъчите на следобедното слънце.

— Вижте Воу Мимбре — извика гордо Мандорален, — кралицата на всички градове. Ордата на ангараките се нахвърлила върху тези каменни стени, била отблъсната, после повторила атаката си. На това поле нашествениците били окончателно победени. Душата и гордостта на Арендия живеят в тази крепост и дано никога силата на бога на Мрака не властва тук.

— Били сме тук и по-рано, Мандорален — раздразнено отбеляза господин Улф.

— Не се дръж неучтиво, татко — изрече с укор леля Поул, след това се обърна към Мандорален и за най-голямо удивление на Гарион заговори по начин, какъвто той никога не беше чувал от устните й: — Господин рицарю, бихте ли ни повели в този тъй важен миг към палата на вашия крал? Ние изпитваме остра нужда да се посъветваме с него по нетърпящи отлагане проблеми. — Произнесе тези думи съвсем сериозно и естествено. — Тъй като сме убедени, че вие сте най-могъщият жив рицар в тази страна, ние поставяме живота си под закрилата на вашите ръце.

Мандорален, преодолял моментното си вцепенение, се смъкна с трясък от бойния си кон и падна на колене пред нея.

— Госпожо Поулгара — заговори той с глас, който потрепваше от дълбока почит, дори страхопочитание, — приемам оказаното ми доверие и гарантирайки пълната ви сигурност, ще ви заведа при крал Кородулин. А ако някой, който и да е той, постави под въпрос върховното ви право да разполагате с вниманието на краля, сурово ще накажа неговото безразсъдство.

Леля Поул му се усмихна окуражаващо, а той стана и се метна на седлото си — разнесе се силно металическо дрънчене — и после ги поведе в лек тръс, като с цялото си поведение издаваше горещото си желание да встъпи в бой с някого.

— Защо беше необходимо всичко това? — попита Улф.

— Мандорален изпитваше нужда от нещо, чрез което да се откъсне от неприятностите си — отговори тя. — През последните няколко дни настроението му никак не беше добро.

Когато се приближиха до града, Гарион забеляза белезите, оставени по сградите от тежките камъни от катапултите на ангараките. Бойниците, разположени по върховете, бяха осеяни с дупки от градушките стрели със стоманени върхове. Каменната арка, през която се влизаше в града, разкриваше невероятната дебелина на стените; обкованата с желязо порта беше тежка и масивна. Групата с тропот премина под арката и пое по тесните криви улици. По-голямата част, от пешеходците, край които минаваха, изглежда, бяха хора без благороднически титли и се отдръпваха да им сторят път. Лицата на мъжете в избелели туники и на жените в кърпени рокли бяха мрачни и не изразяваха никакво любопитство.

— Изглежда, много-много не ги интересуваме — каза Гарион на Дурник.

— И тук, както навсякъде, обикновените хора и благородниците не си обръщат особено внимание — отвърна Дурник. — Живеят редом, но не знаят нищичко едни за други. Може би тъкмо това не е наред в Арендия.

Гарион сериозно кимна.

Макар че простолюдието проявяваше пълно безразличие, благородниците в палата изглеждаха пламнали от любопитство. Новината, че в града е влязла група пътешественици, очевидно се носеше по-бързо от тях из тесните улици, защото прозорците и парапетите по стълбищата на двореца гъмжаха от хора, облечени в дрехи с ярки цветове.

— Вървете по-бавно, господин рицарю! — извика на Мандорален един висок мъж с тъмна коса и брада, който носеше черна кадифена туника над бляскавата си ризница. Групата им тъкмо навлизаше с тропот в широкия площад пред палата. — Вдигнете забралото си, за да видя кой сте!

Мандорален спря изумено пред затворената врата, вдигна забралото си и попита:

— Що за нелюбезност е това? Аз съм, както знае целият свят, Мандорален, барон Воу Мандор. Не виждаш ли моя герб на щита ми?

— Всеки може да носи герба на друг човек — презрително заяви мъжът на парапета.

Лицето на Мандорален потъмня.

— Нима не знаете, че нито един жив човек не би посмял да се представи от мое име? — изрече той заплашително.

— Господин Андориг — обърна се друг рицар към тъмнокосия мъж, — това наистина е господин Мандорален. Аз го срещнах на бойното поле на големия турнир миналата година. Срещата ми с него ми струваше счупено рамо и особен звън в ушите, който още не е отзвучал съвсем.

— А — отговори Андориг, — щом като вие гарантирате за него, господин Хелберджин, ще допусна, че този човек наистина е незаконороденият владетел на Воу Мандор.

— Трябва да се погрижиш за този тип в близките дни — тихо подхвърли Барак на Мандорален.

— Така изглежда — съгласи се Мандорален.

— Ами кои са тези с вас, които желаят да получат достъп в палата, господин рицарю? — попита Андориг. — Няма да позволя вратите да бъдат отваряни заради някакви си непознати чужденци.

Мандорален се изправи на седлото си и викна с глас, който вероятно се чуваше из целия град:

— Посещението на хората, които водя, е безмерна чест за вас. Отворете широко портите на палата и се подгответе всички до един да сторите дълбок поклон. Вие виждате пред себе си святото лице на вълшебника Белгарат, вечния човек, взорът ви почива върху божествените черти на неговата дъщеря, лейди Поулгара. Те дойдоха във Воу Мимбре, за да разговарят с краля на Арендия по нетърпящи отлагане дела с огромна важност.

— Не е ли малко пресилено? — прошепна Гарион на леля Поул.

— Такъв е обичаят, скъпи — спокойно отговори тя. — Когато имаш работа с аренди, трябва да се държиш малко високомерно, за да привлечеш вниманието им.

— Ами кой ви е казал, че този е Белгарат? — беше поредният въпрос на Андориг, в който се долавяше скрита подигравка. — Няма да превивам коляно пред скитник, чиято самоличност не е потвърдена от никого.

— Значи подлагате под съмнение думите ми, господине? — отговори Мандорален със застрашително притихнал глас. — И няма да слезете долу при нас, за да отхвърлите съмненията, които ви измъчват? Или може би предпочитате да се свиете като страхливо псе зад парапета, за да джавкате срещу по-достойни от вас люде?

— О, това беше наистина добро — въздъхна с възхищение Барак.

— Не смятам, че ще постигнем много с подобни разговори — измърмори господин Улф. — Изглежда, трябва да дам доказателства на този скептик, ако все пак желаем да се срещнем с Кородулин. — Той леко слезе от седлото и замислено свали от опашката на коня си някакво клонче, закачило се там по време на пътуването. След това пристъпи към центъра на площада и се изправи в бляскавата си бяла дреха. — Господин рицарю — тихо, но ясно каза той на Андориг, — виждам, че сте предпазлив човек. Това е добро качество, ала с него не бива да се прекалява.

— Не съм дете, старче — подхвърли тъмнокосият рицар с тон, който граничеше с обида. — Вярвам само на онова, което виждат очите ми.

— Сигурно е твърде тъжно да вярваш в толкова малко неща — отбеляза Улф. После се наведе и забучи клончето, което държеше, между двете широки гранитни плочи в краката си. Отстъпи крачка назад, протегна ръка над малкото клонче и лицето му се отпусна в странно меко изражение. — Ще ви направя услуга, господин Андориг — обяви той. — Ще възстановя вярата ви в ред други неща. Наблюдавайте внимателно! — После изрече тихо една-единствена дума, която Гарион не успя да чуе добре, ала която предизвика вече познатата вълна и звънтящия звук в ума му.

Отначало като че ли не се случи нищо. След това двете каменни плочи започнаха да се повдигат със скърцане, а вейката започна да става видимо по-дебела и стигна на височина почти до протегнатата ръка на господин Улф. От стените на палата се разнесоха възклицания. От вейката започнаха да избиват клончета, покрити с цветни пъпки. Улф вдигна ръката си още по-високо и клоните послушно отговориха на жеста му, като продължиха да растат и се разпериха във всички посоки. Сега пред погледите на зрителите се издигаше млада фиданка, която продължаваше да се източва към небето. Една от каменните плочи се разцепи с остър пукот.

Площадът беше потънал в пълна тишина, всички очи наблюдаваха със страхопочитание дръвчето. Господин Улф разпери ръце, обърна дланите си към небето, отново изрече нещо и крайчетата на клонките наедряха и напъпиха. После дървото разцъфна в нежнорозови и бели цветове.

— Ябълка ли ще бъде, Поул? — попита той през рамо.

— Изглежда, че е така, татко — отвърна тя.

Възрастният мъж нежно потупа дръвчето и след това се обърна към тъмнокосия рицар, който беше паднал на колене и трепереше.

— Е, господин Андориг? — заговори Улф. — На какво вярваш сега?

— Моля, простете ми, свети Белгарат! — умолително изрече Андориг със сподавен глас.

Господин Улф изправи рамене и заговори строго. Думите му полетяха в отмерения ритъм на мимбратската реч със същата лекота, с която се подчиняваха неотдавна на леля Поул.

— Поставям ти такава задача, рицарю — трябва да се грижиш за това дръвче. То порасна на това място, за да укрепи твоята вяра и способността ти да изпитваш доверие към хората. Дългът ти трябва да бъде изплатен с нежни и пълни с обич грижи за нуждите на фиданката. След време тя ще даде плодове, ти ще ги прибираш и ще подаряваш плод на всеки човек, който те помоли за това, без да искаш нищо в замяна. Заклевам те в душата ти — не отказвай на никого, независимо от това колко скромен е произходът му. Както дървото дава плодовете си всекиму безплатно, така трябва да правиш и ти.

— Добре измислено — одобрително изрече леля Поул.

Улф й намигна.

— Ще сторя както ми наредихте, свети Белгарат — задавено прошепна Андориг. — Залагам сърцето си, че ще изпълня всяка ваша дума.

Господин Улф се върна при коня си и измърмори:

— Поне ще свърши едно полезно нещо през живота си.

Повече не възникнаха никакви спорове. Вратата на палата се отвори със скърцане, всички влязоха във вътрешния двор и слязоха от конете. Коленичещи, дори хълцащи благородници протягаха ръце да докоснат дрехата на господин Улф. Последваха Мандорален по широки, украсени с гоблени коридори, а тълпата след тях ставаше все по-голяма. Вратата на тронната зала се отвори и влязоха.

Тронната зала на Арендия представляваше огромно сводесто помещение, укрепено с подпори, украсени със скулптурни изображения, издигащи се към тавана покрай стените. Между подпорите имаше високи тесни прозорци и светлината, която се процеждаше през разноцветните стъкла, сякаш се пречупваше през скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор, а върху покрита с килими каменна платформа се издигаха троновете на краля и кралицата на Арендия, зад които бяха окачени тежки виолетови завеси. До покритата със завесите стена бяха закачени масивни древни оръжия, използвани от арендската аристокрация преди повече от двадесет поколения. Копия, боздугани и огромни мечове, по-големи от човешки ръст, висяха сред окъсаните бойни знамена на забравени крале.

Крал Кородулин беше млад мъж с болнав вид в избродирана със златни нишки виолетова мантия. Огромната златна корона сякаш беше прекалено тежка за него. На трона до него седеше неговата бледа красива кралица. Двамата някак неспокойно наблюдаваха огромната тълпа, следваща господин Улф.

— Кралю — обяви Мандорален, поклони се и падна на едно коляно. — Водя при теб светия Белгарат, ученика на Алдур, опората, в която кралствата на Запада винаги, откакто свят светува, са търсели упование.

— Той знае кой съм, Мандорален — прекъсна го господин Улф, после пристъпи напред и направи лек поклон. — Здравейте, Кородулин и Маясерана. Съжалявам, че не сме имали възможност да се запознаем по-рано.

— Това е чест за нас, благородни Белгарат — отговори младият крал с глас, чийто богат тембър не отговаряше на крехката му външност.

— Баща ми често говореше за вас — каза кралицата.

— Ние бяхме добри приятели — обърна се към нея Улф. — Позволете ми да ви представя дъщеря си, Поулгара.

— Госпожо — каза кралят и почтително наклони глава. — Целият свят знае за вашата мощ, ала защо са пропуснали да възславят красотата ви?

— Мисля, че ще се разбираме добре — отговори леля Поул и му се усмихна.

— Сърцето ми потрепва при вида на най-красивото цвете сред всички жени — заяви кралицата.

Леля Поул я погледна замислено и каза сериозно:

— Трябва да разговаряме, Маясерана. Насаме и колкото е възможно по-скоро.

Кралицата изглеждаше уплашена.

Господин Улф представи останалите на кралската двойка и всички подред се поклониха пред младия крал.

— Добре дошли, знатни гости — заговори Кородулин. — Бедният ми двор е очарован от присъствието на такава благородна компания.

— Не разполагаме с много време, Кородулин — каза господин Улф. — Изтънчената етикеция на арендския двор е истинско чудо на света. Не желая да обидя нито теб, нито прекрасната ти кралица, съкращавайки тези величествени ритуали, които са истинско украшение на двора, но искам да ти съобщя една новина насаме. Това дело не търпи никакво отлагане.

— В такъв случай незабавно съм на ваше разположение — отговори кралят и стана от трона. — Простете, скъпи господа — обърна се той към събраните в залата благородници, — ала древният приятел на кралското ни семейство разполага с информация, предназначена единствено за нашите уши и изслушването й трябва да стане незабавно. Моля ви, нека се разделим за кратко, за да изслушаме необходимите разяснения. Ще ви зарадваме с кралското си присъствие след малко.

— Поулгара — извика господин Улф.

— Ти започвай, татко — отговори тя. — Точно сега трябва да разговарям с Маясерана за нещо, което е много важно за нея.

— Не може ли да отложиш този разговор?

— Не, татко, не мога. — И с тези думи тя улови кралицата под ръка и двете заедно напуснаха залата. Господин Улф за миг остана взрян в нея, после вдигна рамене и излезе заедно с Кородулин. Възцари се изумена тишина.

— Съвсем непристойна постъпка — изрази неодобрението си възрастен придворен с оредяла бяла коса.

— Решаването на някои въпроси изисква бързина, милорд — уведоми го Мандорален. — Както намекна почтеният Белгарат, от нашата мисия зависи оцеляването на всичките Западни кралства. Древният ни Враг може отново да се появи. Боя се, че това скоро ще се случи и мимбратските рицари отново ще трябва да понесат главната тежест на титаничната война.

— Нека бъде благословен езикът, който донесе тази новина — заяви белокосият придворен. — Страхувах се, че вече съм видял последната битка в живота си и ще умра на легло, победен от старческо слабоумие. Благодаря на великия Чалдан, че все още съм запазил жизнеността си и осемдесетте години, които съм изживял, ни най-малко не са намалили храбростта ми.

Гарион се оттегли в единия край на залата, за да се пребори с един мъчителен въпрос. Събитията го бяха довели ненадейно в двора на крал Кородулин, а не бе разполагал с време да се подготви за изпълнението на неприятната си задача. Беше дал на Лелдорин думата си, че ще запознае краля с някои тайни сведения, ала нямаше ни най-малка представа как да започне. Преувеличената официалност на арендския двор го плашеше. Той никак не приличаше на известния с грубите си маниери и атмосферата на добросърдечност двор на крал Анхег във Вал Алорн, нито на по домашному уютния двор на крал Фулрах в Сендар. Това беше Воу Мимбре и не можеше да става и дума да изтърси новината за заговора на група астуриански луди глави, както беше постъпил със сведенията за разкритото от него предателство на граф Джарвик в Черек.

Изведнъж мисълта за предишното събитие завладя съзнанието му. Ситуацията тогава беше така подобна на тази сега, че всичко внезапно му заприлича на някаква сложна партия шах. Ходовете по шахматната дъска бяха почти идентични, пък и в двата случая той беше поставен в неудобно положение и от него се изискваше да предотврати последната съдбоносна маневра, която водеше до смъртта на краля и разруха на кралството. Младежът почувства странно безсилие, като че целият му живот бе поставен в ръцете на два играчи без лица, които движеха фигурите по един и същи начин върху някаква огромна дъска. Те играеха особена игра, която, доколкото знаеше Гарион, продължаваше цяла вечност. Никой не му казваше какво трябва да прави. Ала играчите, изглежда, бяха постигнали съгласие той самия да реши какъв ход ще предприеме и по какъв начин ще го изиграе.

Когато след половин час Кородулин и господин Улф се върнаха, кралят изглеждаше потресен и едва се контролираше.

— Простете ми, благородни господа — извини се той, — ала новината, която чух, е тревожна. Но нека в този момент да забравим за грижите си и да отпразнуваме това историческо посещение. Извикайте музиканти и подгответе пищен пир.

Близо до вратата настана оживено раздвижване и след малко в залата влезе облечен в черна мантия мъж, съпроводен от половин дузина мимбратски рицари в пълно бойно снаряжение — с шлемове и брони. В присвитите им очи се четеше подозрителност, ръцете им стискаха дръжките на мечовете, като че заповядваха на всички присъстващи да се пазят от пътя на техния водач. Когато мъжът с мантията се приближи с уверени крачки, Гарион веднага забеляза обезобразените му от белези бузи. Мъжът беше мург.

Барак здраво стисна рамото на Хетар.

Мургът очевидно се бе облякъл набързо и, изглежда, бе останал без дъх заради бързото си пристигане в тронната зала.

— Ваше величество — заговори той с дрезгав глас и направи дълбок поклон пред Кородулин. — Тъкмо ми съобщиха, че в кралския ви двор са дошли важни посетители. Това ме накара да побързам, за да ги поздравя от името на моя крал, Таур Ургас.

Лицето на Кородулин придоби студено изражение.

— Не си спомням да съм те призовавал, Начак — каза той.

— Значи става тъкмо онова, от което се страхувах — отговори мургът. — Тези пратеници са говорили непочтително за моя народ, целейки да разрушат приятелството, което съществува между троновете на Арендия и Ктхол Мургос. Със съжаление откривам, че вие сте дали ухо на клеветите, без да ми предоставите възможност да им отговоря. Справедливо ли е това, ваше височайше величество?

— Кой е този? — обърна се господин Улф към Кородулин.

— Начак — отговори кралят. — Посланикът на Ктхол Мургос. Да ви представя ли на него, древни?

— Не е необходимо — мрачно отвърна господин Улф. — Всеки мург знае кой съм аз. Майките в Ктхол Мургос плашат децата си и ги приучават на послушание само като споменат името ми.

— Но аз не съм дете, старче — подигра го Начак. — Не се плаша от тебе.

— А това може да се окаже сериозна грешка — отбеляза Силк.

Името на мурга подействува на Гарион почти като удар с юмрук. Докато наблюдаваше обезобразеното лице на мъжа, който беше подвел Лелдорин и неговите приятели, той осъзна, че играчите в шахматната партия още веднъж са преместили фигурите и са ги поставили в съдбоносно положение: сега отново единствено от него зависеше кой ще бъде победителят и кой — победеният.

— Какви лъжи изрече пред краля? — Начак тъкмо задаваше въпроса си към господин Улф.

— Не съм изрекъл нито една лъжа, Начак — отговори му Улф. — Приказвах само истината. Това би трябвало да е достатъчно.

— Протестирам, ваше величество — обърна се Начак към краля. — Протестирам по възможно най-решителен начин. Неговата омраза към моя народ е известна на целия свят. Защо му позволявате да трови съзнанието ви и да ви настройва срещу нас?

— Посланикът май забрави да използва високопарни изрази — лукаво се обади Силк.

— Развълнуван е — отговори Барак. — Мургите стават непохватни, когато са развълнувани. Това е една от слабостите им.

— Алорни! — изгледа ги Начак с омраза.

— Точно така, мурго — студено заяви Барак, който все още държеше рамото на Хетар.

Начак ги огледа, след това очите му се разшириха, като че ли виждаше Хетар чак сега. Мургът се сви под изпълнения с омраза поглед на алгара, а половин дузината рицари се изправиха пред него, за да го защитят.

— Ваше величество — заговори рязко той. — Известно ми е, че този човек е Хетар от Алгария — известен убиец. Настоявам да го арестувате.

— Настояваш ли, Начак? — попита кралят и в очите му блеснаха застрашителни пламъчета. — Предявяваш изисквания към мен в собствения ми двор?

— Простете ми, ваше величество — бързо поднесе извинението си Начак. — Видът на това животно така ме развълнува, че съвсем забравих къде се намирам.

— Би било мъдро от твоя страна да си тръгнеш веднага — препоръча господин Улф. — Наистина не е добро хрумване мург да остане сам в присъствието на толкова алорни. При такива обстоятелства често се случват разни злополуки.

— Дядо! — заговори напористо Гарион. Без да осъзнава точно защо, той знаеше, че е дошло времето да говори. Не биваше да позволят на Начак да напусне тронната зала. Играчите, които нямаха лица, бяха направили последните си ходове и играта трябваше да приключи тук и сега.

— Дядо! — повтори младежът, — трябва да ти кажа нещо.

— Не сега, Гарион. — Улф все още наблюдаваше мурга с изпепеляващ поглед.

— Важно е, дядо. Много важно.

Господин Улф се обърна, готов остро да го сгълчи, ала след това, изглежда, видя нещо — подробност, която никой друг в тронната зала не бе успял да забележи — и очите му се разшириха от обхваналото го за миг удивление.

— Добре, Гарион — каза той с неестествено тих глас. — Говори.

— Няколко души са направили заговор. Искат да убият краля на Арендия. Начак е един от тях. — Гарион произнесе тези думи по-високо, отколкото възнамеряваше, и в тронната зала изведнъж се възцари гробна тишина.

Лицето на Начак пребледня, ръката му несъзнателно се премести към дръжката на меча, после сякаш замръзна. Гарион внезапно осъзна с всичките си сетива как точно зад него стърчи могъщата фигура на Барак, а Хетар, мрачен като самата смърт, стои на крачка от вратата. Начак отстъпи назад и направи бърз жест към покритите със стоманени доспехи рицари. Те бързо образуваха защитен пръстен около него, стиснали оръжията си в ръце.

— Отказвам да остана тук и да слушам подобни клевети — заяви мургът.

— Още не съм ти дал разрешение да се оттеглиш, Начак — хладно го уведоми Кородулин. — Твоето присъствие ще ми бъде необходимо още известно време. — Лицето на младия крал беше строго, очите му изпитателно се взираха в мурга. После той се обърна към Гарион. — Бих желал да чуя повече по въпроса, който повдигна. Говори истината, момко, и не се плаши, че някой може да те измъчва заради думите, които изричаш.

Гарион пое дълбоко дъх и заговори предпазливо.

— Аз наистина не зная всичките подробности, ваше величество — обясни той. — Открих всичко съвсем случайно.

— Разкажи каквото знаеш — нареди кралят.

— Доколкото ми е известно, ваше величество, следващото лято, когато предприемете пътешествие към Воу Астур, група мъже ще се опитат да ви убият някъде по главния път.

— Без съмнение астуриански предатели — предположи сивокосият придворен.

— Те наричат себе си патриоти — отговори Гарион.

— О, естествено — подигравателно подхвърли придворният.

— Такива опити не са нещо изключително — заяви кралят. — Ще предприемем мерки, за да се предпазим от тях. Благодаря ти за тази информация.

— Има още сведения, ваше величество. Когато ви нападнат, те ще носят униформи на толнедрански легионери.

Силк остро подсвирна.

— Основното, което цели планът, е следното: нападението трябва да накара вашите благородници да повярват, че са ви убили толнедранци — продължи Гарион. — Заговорниците са сигурни, че Мимбре незабавно ще обяви война на Толнедра, а щом това се случи, легионите веднага ще отговорят на удара. После, докато всички са заети с воденето на войната, заговорниците ще обявят, че Астурия вече не е подчинена на арендския трон. Сигурни са, че в този момент останалата част от Астурия ще ги подкрепи.

— Разбирам — каза кралят. — Добре замислен план, ала е прекалено хитър. Това не е типично за нашите астуриански братя с лудите глави. Но аз все още не съм чул нищо, което свързва посланика на Таур Ургас с тази измяна.

— Целият план е измислен от него, ваше величество. Той го е развил до най-малки подробности и е дал злато на заговорниците, за да закупят толнедрански униформи и да поощрят хората да се присъединят към тях.

— Лъже! — избухна Начак.

— Ще имаш възможност да отговориш, Начак — каза кралят, след това отново се обърна към Гарион. — Нека продължим с този въпрос. Откъде се сдоби с тези сведения?

— Не мога да кажа, ваше величество — с болка в гласа отвърна Гарион. — Дадох думата си да не го правя. Един от заговорниците ми разказа всичко, за да докаже, че е мой приятел. Постави живота си в моите ръце, за да ме убеди колко ми се доверява. Не мога да го предам.

— Верността ти говори добре за тебе, млади Гарион — похвали го кралят, — ала обвинението ти срещу посланика на мургите е изключително тежко. Можеш ли да ни дадеш доказателства, без да нарушаваш дадената дума?

Гарион безпомощно поклати глава.

— Това е важен въпрос, ваше величество — заяви Начак. — Аз съм личен представител на Таур Ургас. Този лъжлив гамен е оръдие, подчинено на Белгарат; налудничавият му, лишен от всякакви доказателства разказ е очевиден опит да унищожи доверието към мен и да впие клин в отношенията между двата трона — троновете на Арендия и Ктхол Мургос. Това обвинение трябва да бъде отхвърлено. Трябва да принудим момчето да посочи въображаемите заговорници или пък да си признае, че лъже.

— Той е дал честната си дума, Начак — изтъкна кралят.

— Той казва така, ваше величество — подигравателно отговори Начак. — Хайде да го поставим на изпитание. Един час, прекаран на машината за разтягане на кости, сигурно ще го убеди да заговори.

— Много рядко съм проявявал доверие към признания, изтръгнати чрез мъчение — заяви крал Кородулин.

— Ако разреши ваше величество — намеси се Мандорален, — може би аз съм в състояние да реша този въпрос.

Гарион хвърли отчаян поглед към рицаря. Мандорален познаваше Лелдорин, за него би било много просто да се досети каква е истината. Освен това Мандорален беше мимбрат, а Кородулин — неговият крал. Рицарят не чувстваше никакво задължение да мълчи и дори по-лошо — дългът му повеляваше да разкрие онова, което знаеше.

— Господин Мандорален — отговори кралят със сериозен глас, — твоята преданост към истината и дълга са легендарни. Възможно ли е по някакъв начин да посочиш имената на заговорниците?

— Не, ваше величество — твърдо отвърна Мандорален. — Но аз зная, че Гарион е правдиво и честно момче. Аз гарантирам за истинността на онова, което каза.

— Това е недостатъчен довод — изтъкна Начак. — Аз заявявам, че и той лъже. Следователно докъде стигнахме в спора?

— Момчето е мой другар — заговори Мандорален. — Аз няма да бъда средството, чрез което ще го принудим да наруши обещанието, което е дало. Неговата чест е така скъпа за мен, както моята собствена. Според нашия закон случай, в който липсват доказателства, може да бъде разрешен посредством силата на оръжието. Аз ще действувам като защитник на това момче. Заявявам пред всички тук, че Начак е долен злодей, който се е съюзил с други хора, за да убие моя крал. — Рицарят свали стоманената си ръкавица и с трясък я хвърли на пода. — Отговори на предизвикателството ми, мурго, или позволи на някой от своите рицари блюдолизци да го стори вместо теб. Ще докажа злодейството ти чрез твоя труп или чрез трупа на човека, когото изпратиш срещу мен.

Начак се взря в металната ръкавица, а после в младия рицар, който стоеше пред него. Нервно облиза устни и огледа тронната зала. С изключение на Мандорален никой от мимбратските благородници не беше въоръжен. Внезапно обзет от отчаяна решимост, мургът присви очи и извика на шестимата си рицари:

— Убийте го!

Рицарите изглеждаха потресени, изпълнени с колебание.

— Убийте го! — заповяда им Начак. — Хиляда жълтици за човека, който отнеме живота му!

При тези думи лицата на шестимата рицари се изпълниха с решителност. Те едновременно извадиха мечове и разгънаха бойния си строй, придвижвайки се с повдигнати щитове към Мандорален. Разнесоха се ахкания и тревожни викове. Благородниците и техните дами забързаха да се измъкнат от пътя на нападателите.

— Предатели! — извика на шестимата рицари Мандорален. — Толкова ли сте влюбени в този мург и в златото му, че вдигате оръжията си в присъствието на краля и открито потъпквате забраните на закона? Приберете мечовете!

Ала рицарите пренебрегнаха думите му и продължиха мрачното си настъпление.

— Защитавай се, господин Мандорален — окуражи го Кородулин и се изправи на трона. — Освобождавам те от ограниченията, които налага законът.

Ала Барак вече беше започнал да се придвижва напред.

Червенобрадият гигант изтръгна от стената, върху която бяха подредени знамена и оръжия, един огромен двуръчен меч и изкрещя:

— Мандорален!

И с все сила плъзна по пода огромното оръжие към крака на рицаря. Мандорален спря меча със защитеното си под телената ризница стъпало и го вдигна.

Приближаващите се нападатели вече изглеждаха по-малко уверени. Мандорален стисна двуметровия меч и го размаха.

Барак с широка усмивка извади меча от ножницата на едното си бедро и измъкна брадвата от препаската на другото. Хетар, навел сабята си към пода, закръжи около тромавите рицари с котешка пъргавина. Без да мисли, Гарион протегна ръка към собствения си меч, но ръката на господин Улф стисна китката му.

— Не се намесвай в това — каза възрастният мъж и го измъкна извън обсега на предстоящата битка.

Юмрукът на Мандорален се стовари върху светкавично издигнат пред него щит и счупи ръката на един от рицарите, облякъл алена туника върху ризницата си. Рицарят с трясък отхвърча встрани и се строполи в безжизнена купчина на десет разкрача от мястото, където бе получил удара. Барак отби с брадвата си удара на един плещест рицар и започна да налага вдигнатия му щит с тежкия си меч. Хетар умело си устрои игра с един рицар в зелена емайлирана броня, като с лекота избягваше несръчните удари на врага си и непрекъснато бодеше забралото му с върха на оръжието си.

Звънът на стомана ехтеше като гръм в тронната зала; рой искри изскачаха при ударите на острие о острие. Мандорален насочи страхотните си удари срещу втори рицар. Двуръчният му меч попадна под щита на рицаря, разсече бронята и се вряза в костите му, като почти разполови тялото му.

Барак нанесе удар с опакото на бойната си брадва, шлемът на плещестия рицар хлътна, той се помъчи да се задържи на крака, но падна на пода. Хетар направи светкавично лъжливо движение после вкара върха на сабята си в единия от процепите на забралото на рицаря с бронята, украсена със зелен емайл, и прониза мозъка му.

Боят се разгоря навсякъде по полирания под, благородниците и дамите тичаха насам-натам, за да не бъдат стъпкани от биещите се противници. Начак гледаше с изумление как изтребват рицарите му, след това, съвсем неочаквано, се обърна и побягна.

— Измъква се! — изкрещя Гарион, ала Хетар вече се беше впуснал по петите на беглеца. Ужасното лице на алгара и оплисканата му с кръв сабя пометоха придворните и пищящите дами далеч от пътя му; мъжът с кичура на темето бягаше като вихър, за да пресече пътя на Начак. Мургът почти беше стигнал до другия край на залата, когато Хетар с широки крачки успя да се добере до вратата, за да блокира изхода. С отчаян вик посланикът измъкна меча си и Гарион за миг усети странно съжаление към него.

В мига, когато мургът вдигна меча, Хетар замахна със сабята си като с камшик и удари два пъти — по всяко рамо. Начак отчаяно вдигна вцепенените си ръце, за да защити главата си, ала вместо очаквания удар отгоре сабята на Хетар се плъзна надолу. След това с особено изящество алгарът с мрачното лице съвсем преднамерено разряза изцяло тялото на мурга. Гарион видя как острието на сабята изхвърча между раменете на Начак и с остър замах си проправя път към главата. Посланикът изтърва меча, сграбчи китката на Хетар с двете си ръце, ала мъжът с ястребовото лице неумолимо я извиваше, въртейки острието в тялото на мурга. Начак стенеше и се тресеше. После ръцете му пуснаха китката на Хетар, краката му преставаха да удържат тежестта на туловището му. С гъргореща въздишка мургът се сгромоляса назад и оръжието на Хетар се освободи от безчувственото му тяло.