Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 16

Палатът на императора се издигаше на висок хълм в центъра на Тол Хонет. Не беше една-единствена постройка, а се състоеше от цял комплекс сгради, всичките изградени от мрамор и заобиколени от градини и морави, където безброй кипариси хвърляха приятна сянка. Всичко това беше обградено с висока стена, увенчана със статуи, издигнати на еднакви разстояния една от друга. Легионерите пред портата на двореца разпознаха посланика на Черек и веднага повикаха един от императорските шамбелани — сивокос придворен с кафяв плащ.

— Трябва да видя Ран Боруни, лорд Морин — обърна се към него Гринег, след като слязоха от конете в покрит с мраморни плочи двор. — Разговорът ми с него не търпи отлагане.

— Разбира се, лорд Гринег — с готовност се съгласи сивокосият. — Негово императорско величество винаги с удоволствие разговаря с личния пратеник на крал Анхег. За нещастие негово величество тъкмо сега почива. Вероятно ще успея да ви свържа с него някъде днес следобед, в най-лошия случай утре сутринта.

— Казах ви, че е спешно, Морин — повтори Гринег. — Трябва да видим императора веднага. По-добре идете и го събудете.

Морин изглеждаше изненадан.

— Не може да бъде чак толкова неотложно — с укор в гласа произнесе той.

— Боя се, че е точно така — отвърна Гринег.

Морин замислено сви устни, после започна да оглежда поотделно членовете на групата.

— Познавате ме добре и знаете, че не бих ви помолил да сторите това, ако нямах сериозно основание — каза Гринег.

Морин въздъхна.

— Изпитвам голямо доверие към вас, Гринег. Добре. Елате. Помолете войниците си да изчакат тук.

Гринег направи кратък жест към своите пазачи да останат на място, а той заедно с пътешествениците последва лорд Морин. Прекосиха широкия двор и стигнаха до една сенчеста алея, оградена от двете страни с колони.

— Как е той? — попита Гринег.

— Здравето му все още е добро — отговори Морин. — Ала напоследък настроението му непрекъснато се влошава. Представителите на фамилия Боруни подават оставки, напускат постовете си и се оттеглят в Тол Боруни.

— Това изглежда благоразумна стъпка при настоящите обстоятелства — каза Гринег. — Подозирам, че преминаването на короната в друга династия ще бъде съпроводено с човешки жертви.

— Вероятно ще бъде така — съгласи се Морин, — ала негово величество смята, че е твърде потискащо да го изоставят членовете на собственото му семейство. — Шамбеланът спря пред увенчана с арка мраморна порта. Двама легионери с позлатени брони стояха на пост пред нея, без да помръдват.

— Моля, оставете оръжията си тук. Негово величество е твърде чувствителен към подобни вещи — сигурен съм, че разбирате защо.

— Естествено — отговори Гринег, извади изпод плаща си една тежка сабя и я подпря на стената.

Всички последваха примера му. Морин примигна от изненада, когато Силк измъкна от разни места изпод дрехите си три различни ками.

„Страшен оръжеен комплект“ — раздвижиха се ръцете на шамбелана.

„Смутни времена“ — обясниха пръстите на Силк.

Лорд Морин леко се усмихна и ги преведе през портата.

Влязоха в градина с прекрасно поддържана морава. Няколко фонтана тихо пръскаха водни капчици, розовите храсти бяха добре подкастрени, плодните дръвчета, които изглеждаха много стари, бяха напъпили — почти готови да разцъфнат под топлите лъчи на слънцето. Птички пърхаха около гнездата си в преплетените клони. Гринег и останалите последваха Морин по една извита мраморна пътека към средата на градината.

Ран Боруни XXIII-ти, императорът на Толнедра, беше дребен възрастен мъж, доста плешив, облечен в златист плащ. Седеше отпуснато в масивен стол под беседка, по която пълзяха напъпили лози, и хранеше със семенца пъстро канарче, кацнало на едната облегалка за ръце на стола. Императорът имаше малък, подобен на клюн нос и светли любопитни очи.

— Казах, че искам да ме оставиш на мира, Морин — извика той раздразнено.

— Хиляди извинения, ваше величество — започна да обяснява лорд Морин с дълбок поклон. — Лорд Гринег, посланикът на Черек, иска да представи на вниманието ви въпрос, който не търпи никакво отлагане. Той ме убеди, че не бива да чакаме нито миг.

Императорът хвърли остър поглед към Гринег. Очите му станаха лукави, почти злобни.

— Виждам, че брадата ви вече е попорасла, Гринег.

Лицето на Гринег поаленя.

— Трябваше да се сетя, че ваше величество е научил за моята малка беда.

— Научавам за всичко, което се случва в Тол Хонет, лорд Гринег — отсечено отвърна императорът. — Макар че всичките ми братовчеди и племенници бягат като плъхове от подпалена къща, аз все още разполагам с неколцина верни хора. Кой дявол те накара да си имаш работа с жена от надраките? Смятах, че вие, алорните, ненавиждате ангараките.

Гринег се изкашля неловко и хвърли бърз поглед към леля Поул.

— Беше на шега, ваше величество — отвърна той. — Мислех си, че така ще поставя в неудобно положение надракския посланик — а пък жена му, в края на краищата, е много хубава. Не знаех, че е скрила ножици под възглавницата си.

— Знаеш ли, че пази брадата ти в златна кутия? — подсмихна се самодоволно императорът. — Показва я на всичките си приятели.

— Зла жена — тъжно отбеляза Гринег.

— А тези какви са? — попита императорът и посочи с пръст пътешествениците, които стояха на тревата на няколко стъпки зад посланика.

— Братовчед ми Барак и неколцина приятели — отвърна Гринег. — Именно те желаят да разговарят с вас.

— Граф Трелхайм? — изрече с въпросителен тон императорът. — Какво правите в Тол Хонет, господине?

— Просто минавам през града, ваше величество — отговори с поклон Барак.

Ран Боруни измери с остър поглед всеки един от останалите, сякаш наистина ги виждаше за пръв път, и продължи:

— А този трябва да е принц Келдар от Драсния. Той напусна Тол Хонет прекалено бързо последния път, когато беше в града. Представяше се за акробат в пътуващ цирк и ако не ме лъже паметта, винаги изпреварваше полицията с един скок.

Силк учтиво се поклони.

— И Хетар от Алгария — спря погледа си върху война императорът. — Човекът, който се опитва без ничия помощ да изтрие от лицето на земята населението на Ктхол Мургос.

Хетар кимна.

— Морин — остро каза императорът. — Защо си ме обкръжил с алорни? Аз не харесвам алорните.

— Става дума за нещо съвсем неотложно, милорд — извинително отвърна Морин.

— Даже и аренд? — възкликна императорът, спирайки поглед върху Мандорален. — И за да бъда съвсем точен — мимбрат! — Очите му се присвиха. — От описанията, които съм чувал, това може да е единствено барон Воу Мандор.

Поклонът на Мандорален беше изтънчен и изпълнен с грация.

— Очите ви са изключително остри, ваше величество. Вие успяхте да разкриете самоличността ни без никаква помощ.

— Не на всички — възрази императорът. — Не познавам онзи момък от Сендария, а може би от Риванското кралство.

За миг Гарион изтръпна. Барак веднъж му беше казал, че прилича на риванец повече, отколкото на човек от останалите народности от алорнските държави, ала споменът за това се беше изгубил в обърканата плетеница от събития, последвали случайната забележка на гиганта. Сега императорът на Толнедра, чиито очи, изглежда, притежаваха тайнствената способност да проникват до същността на нещата, го определи като риванец. Младежът бързо погледна към леля Поул, ала вниманието й беше погълнато от напъпилите рози.

— Мъжът от Сендария е Дурник — представи го господин Улф. — Той е ковач. В тази страна ковашкият занаят се възприема като занимание, свързано с класата на благородниците. Момъкът е мой внук, казва се Гарион.

Императорът го погледна.

— Струва ми се, че трябва да се досетя кой си ти. Нещо в тебе… — Той млъкна замислено.

Канарчето изведнъж запя, литна и запляска с крилца край леля Поул. Тя протегна показалеца си, птичката кацна върху него, наклони назад главицата си и запя така вълшебно, като че мъничкото й сърчице щеше да се пръсне от обожание. Жената слушаше песента със сериозно изражение. Беше облякла тъмносиня рокля, изящно украсена с коприна на корсажа, а върху раменете си бе наметнала къса пелерина от самурени кожи.

— Какво правите с канарчето ми? — попита императорът.

— Слушам песента му — отговори Поулгара.

— Как го накарахте да запее? Изминаха много месеци, откак се опитвам да го придумам да отвори човчицата си.

— Не сте го приемали с необходимата сериозност.

— Коя е тази жена? — зададе поредния си въпрос императорът.

— Дъщеря ми Поулгара — отговори господин Улф. — Тя се разбира изключително добре с птиците.

Императорът изведнъж се засмя. Смехът му беше груб, изпълнен с недоверие.

— О, я стига! Не можете да очаквате да приема такъв абсурд, нали?

Улф го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че не ме познаваш, Ран Боруни? — меко попита той. Светлозеленият плащ, който му беше дал Гринег, му придаваше вид почти на истински толнедранец — истински, ала не съвсем.

— Умно нещо сте измислили — заяви императорът. — Отива ти да играеш тази роля, пък и жената добре се справя с нейната, ала аз не съм дете. Отдавна не вярвам в приказките за вълшебства и вълшебници.

— Жалко. Предполагам, че оттогава животът ти е станал мъничко по-празен. — Улф погледна към прекрасно поддържаната градина със слугите, фонтаните и войниците от личната стража на императора, поставени на непривличащи погледа места сред цветните лехи. — Макар че притежаваш всичко това, Ран Боруни, един живот, в който не се случват никакви чудеса, е скучен и изпълнен с досада. — Гласът на стареца беше малко тъжен. — Смятам, че си се отказал от прекалено голямо нещо в него.

— Морин — безапелационно заповяда Ран Боруни. — Изпратете да повикат Зерийл. Незабавно ще разрешим възникналия въпрос.

— Веднага, ваше величество — отговори Морин и направи знак на един от слугите.

— Може ли да си взема канарчето? — обърна се императорът с натъжен глас към леля Поул.

— Разбира се. — Тя се приближи през тревата към стола — пристъпваше бавно, за да не изплаши чуруликащата малка птичка.

— Понякога се чудя какво ли казват, когато пеят — каза Ран Боруни.

— Точно сега ми разказва за деня, когато се е научило да лети — отговори леля Поул. — Това е много важен ден за всяка птица. — Тя протегна ръка, канарчето кацна на пръста на императора и продължи да пее, вперило ярките си очички в лицето на Ран Боруни.

— Предполагам, че ви е забавно да проявявате самонадеяността си пред мен — усмихна се дребният остарял император. — Ала се страхувам, че нямам време за такива неща. Тъкмо в този миг цялата нация очаква със затаен дъх смъртта ми. Всички, изглежда, смятат, че най-доброто, което мога да строя за Толнедра, е незабавно да умра. Някои дори си направиха труда да ми помогнат в това отношение. Миналата седмица заловихме четирима наемни убийци във вътрешността на палата. Боруните, членовете на собственото ми семейство, ме изоставят с такава скорост, че вече почти не разполагам с хора, които да поемат грижите за двореца, да не говорим за империята. А, ето че идва и Зерийл.

Сух мъж с гъсти вежди, облечен в червен плащ, изписан отгоре-додолу с мистически символи, прекоси с бързи стъпки моравата и направи дълбок поклон пред императора.

— Съобщиха ми, че тази жена била вълшебницата Поулгара — обяви императорът. — А пък старецът бил Белгарат. Бъди така добър, Зерийл, огледай ги внимателно и прецени дали не са някои самозванци.

— Белгарат и Поулгара? — подигравателно изрече мъжът с гъстите вежди. — Сигурно ваше величество се шегува! Това са имена на герои от митологията. Такива хора не съществуват.

— Виждате ли? — обърна се императорът към леля Поул. — Вие не съществувате. Чувам го от устата на безспорен авторитет. Самият Зерийл е магьосник, знайте това.

— Наистина ли?

— Един от най-добрите в този занаят — увери я императорът. — Разбира се, повечето от неговите вълшебства се дължат на ловкостта на ръцете му, тъй като магьосничеството не е нищо друго освен фалшификация, но то ме развлича, а пък той така сериозно се отнася към постиженията си. Продължавай, Зерийл, ала, моля те, този път недей предизвиква ужасна воня, както правиш винаги.

— Това няма да е необходимо, ваше величество — категорично отсече Зерийл. — Ако наистина бяха магьосници, щях веднага да разбера. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува особен начин на общуване.

Леля Поул изгледа магьосника с леко повдигната вежда.

— Струва ми се, че трябва да ни наблюдавате по-отблизо, Зерийл — предложи му тя. — Понякога ние, хората, правим разни пропуски. — Тя направи почти незабележим жест и на Гарион му се стори, че чува някакъв слаб шум.

Магьосникът се опули, втренчил поглед право пред себе си. Очите му започнаха да се изцъклят, лицето му придоби мъртвешка бледност, а после — като че някой беше отсякъл краката му — той се просна по очи на земята и раболепно изхриптя:

— Прости ми, лейди Поулгара!

— Предполагам, че това трябваше да ме впечатли — подхвърли императорът. — Много пъти съм виждал как човешкият ум може да бъде хипнотизиран и доведен до подчинение, ала нека още в началото сме наясно — умът на Зерийл не е прекалено внушителен.

— Всичко това започва да става досадно, Ран Боруни — язвително отбеляза леля Поул.

— Наистина би трябвало да й повярвате — проговори канарчето с тънък цвъртящ гласец. — Веднага разбрах коя е тя — разбира се, нашата чувствителност е много по-голяма, отколкото вашата — на същества, които пълзите по земята. Защо правите това? Сигурен съм, че стига да опитате, без затруднения ще полетите. Ще ми се да не ядете толкова много чесън, императоре — дъхът ви мирише ужасно.

— Сега замълчи — нежно каза леля Поул на птичката. — По-късно ще му разкажеш всичко.

Императорът трепереше конвулсивно и се взираше в канарчето така, сякаш то беше змия.

— Защо просто не се държим, както бихме се държали, ако аз и Поулгара наистина сме тези, за които се представяме? — предложи господин Улф. — Може цял ден да те убеждаваме в истинската си самоличност, ала не разполагаме с толкова време. Трябва да ти кажа някои неща, които са важни — независимо от това кой съм аз.

— Смятам, че ще приема думите ти — каза Ран Боруни.

Все още продължаваше да трепери и да се взира в канарчето, което вече беше млъкнало.

Господин Улф сложи ръцете си на кръста и се вгледа в няколко лястовички, които цвъртяха върху клона на близкото дърво.

— В началото на есента миналата година — започна той — изменникът Зедар се промъкна в тронната зала на кралство Рива и открадна Кълбото на Алдур.

— Какво?! — възкликна Ран Боруни и бързо се надигна от стола. — Как?

— Не знаем — отвърна Улф. — Когато го настигна, може би ще му задам тези въпроси. Ала съм сигурен, че можеш да осъзнаеш колко важно е подобно събитие.

— Това е очевидно — откликна императорът.

— Алорните и сендарите се готвят за война без много много шум — съобщи му Улф.

— Война ли? — Гласът на императора прозвуча потресено. — С кого?

— С ангараките естествено.

— Какво общо има Зедар с ангараките? Той може да действува и самостоятелно, нали?

— Не очаквах чак такава глупост от вас — отбеляза леля Поул.

— Забравяте къде се намирате, госпожо — твърдо й отговори Ран Боруни. — Къде е Зедар сега?

— Минал е през Тол Хонет преди около две седмици — обясни Улф. — Ако му се удаде да прекоси границата и да навлезе в едно от ангаракските кралства, преди да съм успял да го спра, алорните ще започнат войната.

— И Арендия ще воюва заедно с тях — непоколебимо заяви Мандорален. — Крал Кородулин бе също известен.

— Ще разкъсате света на две — възрази императорът.

— Може би — призна Улф. — Ала не можем да позволим на Зедар да занесе Кълбото на Торак.

— Веднага ще пратя вестители до другите кралства — каза Ран Боруни. — Трябва да му попречим преди нещата да излязат от контрол.

— Прекалено късно е за това — мрачно отрони Барак. — Анхег и останалите не са в настроение да се занимават с игрите на толнедранската дипломация тъкмо в този момент.

— Вашите хора се ползват с лоша репутация на север, ваше величество — изтъкна Силк. — Те, изглежда, винаги целят да сключат търговски споразумения. Всеки път, когато Толнедра е посредник при разрешаването на какъвто и да било спор, всичко се оказва страхотно скъпо. Не мисля, че в бъдеще можем да си позволяваме любезното ви съдействие.

Облак скри слънцето и в градината като че ли изведнъж стана студено.

— Но този проблем е раздухан до невероятни мащаби — възрази императорът. — Алорните и ангараките се карат за този безценен камък от хиляди години. Само чакате подходяща възможност да се нахвърлите едни върху други. Е, сега вече имате претекст. Хубаво, забавлявайте се. Докато аз съм император, Толнедра няма да се обвързва с никоя от воюващите страни.

— Няма да е възможно да останеш неутрален — каза леля Поул.

— Защо не? Кълбото не ме засяга по никакъв начин. Нахвърлете се едни срещу други, унищожете се взаимно, щом чак толкова го желаете. Толнедра все още ще бъде на мястото си, когато приключите.

— Съмнявам се — каза Улф. — В империята ти е пълно с мурги, които ще прегазят цялата ти войска само за една седмица….

— Те са почтени търговци. Дошли са в Толнедра, за да търгуват честно и според законите на моята страна.

— Мургите не се занимават с почтена търговия — каза леля Поул. — Всеки мург в Толнедра е пристигнал тук, защото го е изпратил върховният жрец на кролимите.

— Това е преувеличено — упорито продължи да твърди Ран Боруни. — Целият свят знае, че ти и баща ти питаете умопомрачителна омраза към ангараките, ала времената се промениха.

— Ктхол Мургос е все още управляван от Рак Ктхол — напомни Улф. — А там господар е Ктучик. Ктучик не се е променил, нищо че е започнал да използва по-различни думи. Търговците от Рак Госка могат наистина да ти изглеждат възпитани, ала веднага ще скочат на бой, ако им подсвирне Ктучик, който е ученик на Торак.

— Торак е мъртъв.

— Така ли? — възкликна леля Поул. — Виждал ли си гроба му? Разкопавал ли си пръстта над него, за да видиш със собствените си очи костите му?

— Разходите по поддържане на империята в ред са много големи — подхвана императорът — и аз се нуждая от приходите, които ми донасят мургите. Имам агенти в Рак Госка и навсякъде по Южния път на керваните, така че бих научил, ако мургите започнат да се готвят за военни действия срещу мен. Изпитвам известни съмнения, че цялата тази свада е в резултат на вътрешни дрязги между магьосниците. Вие си имате свои мотиви, ала аз няма да ви разреша да използвате моята империя като сляпо оръдие в борбата ви за власт.

— Ами ако ангараките победят? — попита леля Поул. — Как възнамеряваш да се справиш с Торак?

— Не се боя от Торак.

— Срещал ли си го някога? — попита Улф.

— Очевидно не съм. Слушай, Белгарат, ти и дъщеря ти никога не сте били приятелски настроени към Толнедра. Отнасяхте се към нас като към победени врагове след битката при Воу Мимбре. Информацията ти е интересна и аз ще я обмисля достатъчно задълбочено, ала мотивите на алорните не могат да управляват толнедранската политика. Икономическите отношения в държавата ни силно зависят от търговията по Южния път. Няма да разруша империята си, просто защото вие по някаква случайност не харесвате мургите.

— Тогава си глупак — рязко каза Улф.

— Сигурно би се изненадал, ако разбереш колко хора мислят като теб — отговори императорът. — Може би ще постигнеш по-голям успех с човека, които наследи от мен короната. Ако той е родовете Вордю или Хонет, би могъл дори да го подкупиш, ала боруните не приемат подкупи.

— Нито съвети — добави леля Поул.

— Само когато те са изгодни за нас, лейди Поулгара — възрази Ран Боруни.

— Смятам, че сторихме тук всичко, което можахме — реши господин Улф.

Бронзовата врата в края на градината се отвори с трясък и през нея нахълта дребно момиче с червеникава коса и блеснали очи. Отначало Гарион си помисли, че е още дете, ала когато момичето се приближи, разбра, че е отминала детската възраст. Макар че беше много дребна, късата зелена туника без ръкави, която беше облякла, разкриваше тяло, което беше много по-близо до зрелостта. Той изпита особена изненада, когато я видя — нещо подобно на чувството, че я познава, ала същевременно твърде различно от него. Косата й приличаше на тежък водопад от сложно подредени дълги къдрици, които се спускаха по врата и раменете й. Гарион никога не беше виждал коси с такъв цвят — наситено червени, блестящи, които сякаш светеха със свой, вътрешен блясък. Девойката беше изпаднала в състояние, което граничеше с неподправена ярост.

— Защо ме държат тук като затворничка? — попита тя императора.

— За какво говориш? — въпросително я изгледа Ран Боруни.

— Легионери те не ме пускат извън двореца!

— О! — въздъхна императорът. — Това ли било?

— Точно това.

— Те изпълняват заповедите ми, Се’недра — обясни императорът.

— И те така казват. Заповядай им да престанат с тези глупости.

— Не.

— Не? — Тонът й бе изпълнен с недоверие. — Не? — Гласът й подскочи с няколко октави. — Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Точно сега за тебе е опасно да се разхождаш из града.

— Глупости — троснато отвърна тя. — Не възнамерявам да вися в този задушен дворец само защото ти се боиш от собствената си сянка. Трябва да си купя разни неща от пазара.

— Ами изпрати някого.

— Не желая да изпращам никого! — изкрещя тя. — Искам сама да отида.

— Е, не може — категорично изрече императорът. — Защо вместо това не се позанимаваш с уроците си?

— Няма да уча! — извика — тя. — Джийбърс е тесногръд идиот и ме отегчава. Не желая да седя като баба и да приказвам за история, политика или за всички останали скучнотии. Искам един следобед само за себе си.

— Съжалявам.

— Моля те, татко — изрече умолително тя и в гласа й се промъкна увещателна нотка. Тя хвана една от гънките на златния му плащ и започна да я върти около мъничкия си пръст. — Моля те. — Погледът, който отправи към императора през трепкащите си мигли, би умилостивил дори камък.

— В никакъв случай — отсече той, отказвайки да я погледне. — Заповедта ми остава в сила. Няма да напускаш територията на двореца.

— Мразя те! — извика момичето и избяга от градината, обляно в сълзи.

— Дъщеря ми — обясни императорът, сякаш се извиняваше. — Не можете да си представите какво значи да имаш такова дете.

— О, с лекота си представям всичко — измърмори господин Улф и погледна към леля Поул.

В отговор тя го изгледа предизвикателно и каза:

— Хайде де, доизкажи се. Сигурна съм, че няма да мирясаш, докато не го сториш.

Улф вдигна рамене, и измърмори:

— Добре де, спирам.

Ран Боруни замислено изгледа бащата и дъщерята.

— Хрумна ми, че можем да преговаряме — рече той с присвити очи.

— Какво си наумил? — попита Улф.

— Ти имаш известен авторитет сред алорните — подхвана императорът…

— Да, може и така да се каже — предпазливо потвърди Улф…

— Сигурен съм, че ако ги помолиш, те ще си затворят очите пред една от най-абсурдните клаузи на споразумението при Воу Мимбре.

— Точно коя от всички?

— Наистина, няма никаква нужда Се’недра да отпътува до Рива, нали? Аз съм последният император от династията на Боруните и когато умра, тя няма вече да бъде престолонаследничка. Искам да кажа, че при тези обстоятелства изискването не се отнася до нея. То и без това си е истинска глупост. Потомците на риванския крал са измрели преди тринайсет столетия, така че няма да има никакъв жених, който да очаква дъщеря ми в тронната зала на Рива. Както видяхте, сега Толнедра е много опасно място. Само след година ще отпразнуваме шестнайсетия рожден ден на Се’недра и датата е добре известна на всички. Ако съм изправен пред необходимостта да я изпратя в Рива, половината от наемните убийци в империята ще се укрият около портата на палата, очаквайки дъщеря ми да излезе. Не бих поел този риск. Ако можеш да повлияеш на алорните да смекчат отношението си по този въпрос, аз бих могъл да направя редица отстъпки за връзките ми с мургите — ще огранича техния брой в империята, ще въведа затворени за тях зони и други подобни неща.

— Не, Ран Боруни — категорично го прекъсна леля Поул. — Се’недра ще замине за Рива. Ти не можеш да разбереш, че клаузите на Споразумението не са чиста формалност. Ако дъщеря ти е жената, определена от съдбата да стане невяста на риванския крал, никоя сила на света не може да я спре в уречения ден тя ще бъде в тронната зала на кралство Рива. Препоръките на баща ми по отношение на мургите са само предложения — за твое собствено добро. А как ще предпочетеш да действуваш е лично твоя работа.

— Смятам, че вече изчерпахме възможностите да продължим този разговор — студено заяви императорът. Двама много важни на вид сановници влязоха в градината и размениха няколко думи с лорд Морин.

— Ваше величество — почтително заговори сивокосият шамбелан, — министърът на търговията желае да ви информира, че е постигнал отлично споразумение с търговската делегация от Рак Госка. Господата от Ктхол Мургос проявиха извънредно разбиране към нас.

— Радвам се да го чуя — отговори Ран Боруни и хвърли многозначителен поглед към господин Улф.

— Членовете на делегацията от Рак Госка биха желали да изразят своите почитания преди да отпътуват — добави Морин.

— О, разбира се — даде съгласието си императорът. — С удоволствие ще ги приема.

Морин се обърна и леко кимна към двамата сановници.

Те на свой ред се обърнаха и поговориха с някого зад вратата, която след миг се отвори с решителен замах.

Петима мурги влязоха в градината. Грубите им черни дрехи имаха качулки, ала те не ги бяха сложили на главите си. Плащовете им не бяха закопчани и ризниците, които носеха всички, блеснаха на слънцето. Мургът, застанал начело, беше малко по-висок от останалите и по поведението му личеше, че е водачът на делегацията. Цял рой картини и откъслечни спомени нахлуха в съзнанието на Гарион, когато погледна обезобразеното с белег лице на врага, когото беше познавал цял живот. Странното привличане на безмълвната, тайна връзка между тях отново се прояви. Този мъж беше Ашарак.

Нещо докосна ума на Гарион, ала колебливо — не онази могъща сила, която мургът беше насочил срещу него в мрачния коридор в палата на крал Анхег във Вал Алорн. Амулетът под туниката му стана много студен, ала същевременно като че го пареше.

— Ваше императорско величество! — каза Ашарак и пристъпи напред със студена усмивка. — За нас е чест да бъдем допуснати до височайшето ви присъствие. — Той се поклони, ризницата му издрънча.

Барак здраво стискаше дясната ръка на Хетар; Мандорален се приближи и хвана лявата.

— Изпълнен съм с върховна радост, че отново ви виждам, благородни Ашарак — заговори императорът. — Казаха ми, че споразумението между страните ни е вече постигнато.

— То е изгодно за двете държави, ваше величество.

— Най-добрите споразумения са точно такива — одобрително изрече Ран Боруни.

— Таур Ургас, кралят на мургите, ви изпраща поздрави — продължи Ашарак. — Негово величество е изпълнен с желание да заздрави връзките между Ктхол Мургос и Толнедра. Той се надява, че един ден ще бъде в състояние да нарича ваше императорско величество свой брат.

— Ние се отнасяме с уважение към миролюбивите намерения и легендарната мъдрост на Таур Ургас — усмихна се императорът с известна доза самодоволство.

Ашарак се огледа и черните му очи се присвиха.

— Е, Амбар — обърна се той към Силк. — Виждам, че сте станали още по-богат от последния път, когато се срещнахме в кантората на Минган в Дарайн.

Силк разпери ръце в невинен жест.

— Боговете бяха милостиви към мен — във всеки случай поне повечето от тях.

Ашарак се усмихна за миг.

— Значи се познавате? — попита императорът с известна изненада.

— Срещали сме се, ваше величество — призна Силк.

— В друго кралство — добави Ашарак, после погледна направо към господин Улф и попита: — Как си, Белгарат?

— Добре съм, Чамдар — отвърна старецът.

— Наистина изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Струва ми се, че единствено аз съм непознатият тук — отбеляза императорът.

— Чамдар и аз се познаваме от много години — заяви господин Улф и погледна мурга с едва доловимо злобно блясъче в очите. — Виждам, че си успял да се възстановиш от неразположението, което те сполетя неотдавна.

Лицето на Ашарак трепна от раздразнение, после той бързо погледна сянката си върху тревата, като че искаше да се увери, че наистина е там.

Гарион си спомни какво беше казал Улф на върха на високия скалист хълм след нападението на алгротите — нещо за сянка, която щяла да се върне при стопанина си по заобиколен маршрут. Неизвестно защо сведението, че мургът Ашарак и кролимът Чамдар са един и същи човек, не го изненада особено. Както при сложна мелодия от два гласа, изпята малко фалшиво, сливането на двете личности му се струваше някак съвсем естествено. Информацията за това пасна в общата картина, изградена от ума му, както ключ в брава на врата.

— Някой ден трябва да ми покажеш как го правиш — каза Ашарак. — Това преживяване ми се стори интересно. Ала конят ми направо полудя.

— Извинявам се, че съм го обезпокоил.

— Защо ми се струва, че пропускам повече от половината от смисъла на този разговор? — попита Ран Боруни.

— Простете ни, ваше величество — отговори Ашарак. — Древният Белгарат и аз подновяваме нашата стара вражда. Рядко сме имали възможност да водим възпитан разговор. — Той се обърна към леля Поул и учтиво се поклони. — Милейди Поулгара. Красива сте както винаги. — И я измери с преднамерено неприличен поглед.

— Ти също не си се променил много, Чамдар. — Тонът й беше мек, дори добродушен, ала Гарион, който я познаваше достатъчно добре, незабавно усети смъртната обида, която току-що бе нанесла на кролима.

— Очарователно — произнесе с лека усмивка Ашарак.

— По-добре изиграно, отколкото на театрално представление — извика възхитено императорът. — Вие всъщност се пръскате от злоба. Дано имам възможност да видя първото действие от пиесата.

— Първите действия са много дълги, ваше величество — каза Ашарак, — пък и често са досадни. Както може би сте забелязали, понякога Белгарат се оплита в собствените си хитрини.

— Сигурен съм, че ще успея да наваксам за това — отговори му господин Улф с лека усмивка. — Обещавам, че последното действие ще бъде изключително кратко, Чамдар.

— Пак ли ме заплашваш, старче? — подметна Ашарак. — Помислих си, че постигнахме съгласие да се държим възпитано.

— Не си спомням някога да сме постигали съгласие по който и да е въпрос — възрази Улф и се обърна към императора. — Мисля, че е време да си тръгваме, Ран Боруни. С твое позволение, разбира се.

— Естествено — отвърна императорът. — Доволен съм, че, се срещнахме… макар че, както знаете, не ви вярвам. Ала скептицизмът ми е повече на теория, отколкото на лична основа.

— Радвам се, че е така — подхвърли Улф и съвсем неочаквано му се усмихна дяволито.

Ран Боруни се засмя.

— С нетърпение очаквам следващата ни среща, Белгарат — заяви Ашарак.

— Аз не бих се държал така ентусиазирано, ако бях на твое място — посъветва го Улф, после се обърна и изведе спътниците си от градината.