Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ТРЕТА ЧАСТ
НИЙСА

ГЛАВА 23

Земята все още беше същата. Дърветата и небето не се бяха променили. Беше пролет, защото сезоните все още не бяха избягали в небитието, следвайки своя величествен ход. Ала за Гарион нищо нямаше да бъде такова, каквото го познаваше до този ден.

Прекосиха Леса на дриадите и стигнаха до бреговете на Горската река, която очертаваше южната граница на Толнедра. От време на време младежът улавяше странните погледи на своите приятели — изпълнени с несигурност, замислени. А Дурник, добрият, благоразумен Дурник, се държеше така, като че едва ли не се плашеше от него. Само леля Поул бе непроменена, безгрижна.

„Не се тревожи за това, Белгарион“ — тихо шептеше гласът й в ума му.

„Не ме наричай така“ — отвръщаше й раздразнено младежът.

„Това е името ти — твърдеше беззвучният глас. — По-добре свикни с него.“

После чувството, че тя присъства в ума му, изчезваше. Бяха им необходими няколко дни, за да стигнат до морето. Променливата облачност се запази, макар че не започна да вали дъжд. Когато излязоха на широкия бряг при устието на реката, духаше силен морски бриз. Вълните се блъскаха в пясъка и по върховете им блестяха бели гриви пяна.

Далеч зад прибоя беше закотвен изящен черен черекски боен кораб. Въздухът беше изпълнен с крясъците на десетки чайки. Барак дръпна юздите на коня си, сложи длан над очите си и избоботи:

— Корабът ми изглежда познат.

Хетар вдигна рамене.

— На мен всички кораби ми се виждат еднакви.

— О, между тях има огромна разлика — отвърна гигантът. В гласа му звучаха обидени нотки. — Как ще се да се почувстваш, ако ти кажа, че всички коне са еднакви?

— Щях да си помисля, че ослепяваш.

— С корабите е съвсем същото — ухили се Барак.

— Как ще ги уведомим, че сме пристигнали? — попита Дурник.

— Те вече знаят — заяви Барак. — Освен ако не са пияни. Моряците винаги много внимателно наблюдават враждебния бряг.

— Враждебен ли? — повтори Дурник.

— Всеки бряг е изпълнен с враждебни помисли, когато боен кораб от Черек се появи наблизо — обясни Барак. — Смятам, че това е някакво суеверие.

Веслата се раздвижиха като дълги крака на паяк и корабът се плъзна по покритите с пяна вълни към устието на реката. Барак поведе спътниците си към брега, след това обиколи с коня си голям участък от крайбрежната ивица и намери достатъчно дълбоко място, където корабът можеше да се приближи към скалите.

Лицата на облечените в кожени дрехи мъже, които хвърлиха въжето на Барак, изглеждаха познати. Първият, който скочи на брега, беше Грелдик, старият приятел на исполина.

— Много на юг си се запилял — рече му Барак, като че се бяха разделили само преди час.

Грелдик сви рамене.

— Чух, че си имал нужда от кораб. И без това бях свободен, та си рекох да дойда — исках да видя какво си наумил.

— Говори ли с братовчед ми?

— С Гринег ли? Не. Направихме плаване от Коту до пристанището в Тол Хорб — бяха ни наели едни търговци от Драсния. Натъкнах се на Елтег — помниш ли го — оня с черната брада, едноокия?

Барак кимна.

— Та той ми каза, че Гринег му е платил, за да дойде с кораба си и да те срещне тук. Спомних си, че ти и Елтег не се разбирахте много добре, затова му предложих да дойда аз вместо него.

— И той се съгласи?

— Не — отвърна Грелдик и подръпна брадата си. — Направо ми каза да си гледам работата.

— Това хич не ме изненадва — призна Барак. — Елтег винаги е бил алчен, а Гринег вероятно му е предложил много пари.

— Това е повече от вероятно — ухили се Грелдик. — Ала Елтег не спомена нищо за пари.

— И как го убеди да си промени решението?

— Е, той имаше неприятности с кораба си — отвърна Грелдик с безизразно лице.

— Какви неприятности?

— Ами изглежда, че една нощ, когато той и екипажът му били пияни до един, някакъв негодник се промъкнал на борда на кораба и отсякъл мачтата.

— Брей, накъде отива светът — измърмори Барак и поклати глава.

— И аз си помислих същото — съгласи се Грелдик.

— А той как го понесе?

— Боя се, че твърде зле — покрусено отвърна Грелдик. — Докато излизахме от пристанището, крещеше след нас всякакви богохулства и ругатни. Чуваше се доста надалеч.

— Би трябвало да се научи да се владее. Точно такова необуздано държане създава лошото име на череките по всички пристанища на света.

Грелдик сериозно кимна и се обърна към леля Поул.

— Милейди — заяви той с учтив поклон. — Корабът ми е на ваше разположение.

— Капитане — тя отвърна на поклона му с кимване, — колко време ще ви бъде необходимо, за да ни закарате в Стис Тор?

— Зависи какво ще бъде времето — отговори Грелдик и погледна небето с присвити очи. — Най-много десет дни. Натоварихме фураж за конете ви на път за тук, ала от време на време трябва да спираме, за да се запасим с вода.

— Ами по-добре да тръгваме тогава — рече тя.

Бяха необходими доста увещания, докато конете се качат на борда, ала Хетар все пак успя да се справи с това без особени затруднения. После корабът се отдалечи от брега, прекосиха плитчините при устието на реката и заплаваха в открито море. Екипажът вдигна платната, улови вятъра и се понесе край сиво-зелената крайбрежна ивица на Нийса.

Гарион отиде на обичайното си място при носа на кораба, седна и зарея тъжен поглед към мятащите се вълни. Образът на горящия мъж в Леса на дриадите изпълваше ума му. Чу шум от уверени стъпки зад себе си и долови леко, познато ухание.

— Искаш ли да поговорим? — попита го леля Поул.

— За какво да говорим?

— За много неща — отвърна тя.

— Ти знаеше, че аз мога да го правя, нали?

— Подозирах — отговори леля Поул и седна до него. — Открих някои признаци. Човек никога не може да е сигурен, докато не го направи за пръв път. Познавала съм много хора, които притежаваха тази способност, ала никога не съумяха да я използват.

— Ще ми се и аз да не бях — измърмори Гарион.

— Смятам, че наистина нямаше друг избор. Чамдар беше твой враг.

— Ала защо тъкмо по този начин? — попита младежът. — Защо трябваше да бъде огън?

— Изборът беше твой — отговори тя. — Ако огънят ти създава толкова много неприятности, следващия път не го прави по този начин.

— Няма да има следващ път — категорично заяви младежът. — Никога вече.

„Белгарион — гневно заговори гласът й в ума му. — Веднага престани с тези глупости. Спри да се самосъжаляваш.“

— Стига! — каза той на глас. — Не влизай повече в ума ми. И не ме наричай Белгарион.

— Ти си Белгарион — настоя тя. — Независимо от това дали го харесваш, или не, отново ще използваш силата си. След като веднъж си я освободил, никога повече не ще можеш да я затвориш в клетка. Не можеш да не я използваш, както не можеш да не използваш ръцете си. Важното е да се научиш как да контролираш тази сила. Не можем да ти позволим да скиташ по света, правейки груби грешки — да изкореняваш дървета или да превръщаш хълмовете в равнини със случайно попаднали в главата ти мисли. Трябва да се научиш да контролираш както силата, така и себе си. Аз те възпитах така, че не ти позволих да се превърнеш в чудовище.

— Прекалено е късно — възрази той. — Аз вече съм чудовище. Не видя ли какво направих в гората?

„Това самосъжаление е много досадно, Белгарион — изрече гласът й. — Не мисля, че така ще стигнем донякъде.“ Тя се изправи и каза високо:

— Опитай се малко да пораснеш, скъпи. Много е трудно да обучаваш човек, който е така погълнат от себе си, че не желае да те слуша.

— Никога няма да го повторя — предизвикателно зави младежът.

„О, ще го направиш, Белгарион. Ще се учиш, ще се упражняваш и ще развиеш онази дисциплина, която изисква използването на силата. Ако не желаеш да го сториш по своя собствена воля, тогава ще трябва да го направим по друг начин. Помисли си за това, скъпи, и вземи решение — ала не губи прекалено много време. Прекалено е важно, за да отлагаш.“

Тя протегна ръка и нежно го погали по бузата; после се обърна и се отдалечи.

„Знаеш ли, тя е права“ — заговори гласът в ума му.

„Ти не се намесвай“ — прекъсна го Гарион.

През следващите дни той избягваше леля Поул, доколкото можеше, ала не можеше да убегне от погледа й. Където и да отидеше в тесния кораб, младежът знаеше, че тя го наблюдава със спокойни, замислени очи.

После, когато на третия ден закусваха, тя твърде внимателно огледа лицето му, сякаш го забелязваше за пръв път.

— Гарион — подхвана леля Поул. — Започваш да ми изглеждаш обрасъл с косми. Защо не се обръснеш?

Гарион силно се изчерви и докосна с пръсти страните си.

Вече имаше бакенбарди — пухкави, меки, прилични по-скоро на мъх, отколкото на брада, ала все пак бяха бакенбарди.

— Ти наистина възмъжаваш, млади Гарион — увери го Мандорален одобрително.

— Решението за бръснене не трябва да бъде взето незабавно, Поулгара — рече Барак и погали собствената си пищна брада. — Нека бакенбардите пораснат още малко. Ако се окаже, че не му отиват, винаги може да ги обръсне.

— Смятам, че неутралността ти е много подозрителна, Барак — отбеляза Хетар. — Нали повечето череки носят бради.

— Бръснач никога не е докосвал лицето ми — призна Барак. — Ала аз просто смятам, че с бръсненето не трябва да се избързва. Много е трудно да си залепиш бакенбарди, ако след като си ги обръснал решиш, че в края на краищата си искал да ги запазиш.

— Аз пък мисля, че са смешни — заяви Се’недра. И преди Гарион да може да я спре, протегна малките си пръстчета и издърпа мекия мъх под ухото му. Той трепна и отново се изчерви.

— Да се махнат — твърдо нареди леля Поул.

Без да произнесе нито дума, Дурник слезе в трюма под палубата и се върна с леген, калъп кафяв сапун, кърпа и парче от огледало.

— Наистина не е много трудно, Гарион — рече той и подреди нещата на масата пред младежа. После извади един бръснач от кутийката, прикрепена на колана му. — Просто трябва да внимаваш да не се порежеш, това е всичко. Тайната при бръсненето е да не бързаш.

— Особено внимавай, когато стигнеш до носа си — посъветва го Хетар. — Мъжът изглежда много особено, когато си отреже носа.

Бръсненето продължи с множество съвети и като цяло младежът не се справи прекалено зле. Повечето от срязаните места престанаха да кървят след няколко минути и ако се оставеше настрана фактът, че чувстваше лицето си като одрано, Гарион беше доста доволен от получения резултат.

— Сега е много по-добре — похвали го леля Поул.

— Всеки миг лицето му ще простине — предсказа Барак.

— Ще престанеш ли? — смъмри го леля Поул.

Брегът на Нийса се плъзгаше от лявата им страна — непроницаема стена от гъсто преплетена растителност, изобилстваща с увивни растения и големи увиснали парцали мъх. От време на време полъхът на вятъра донасяше до кораба задушлива воня от блатата. Гарион и Се’недра стояха заедно на носа и гледаха към джунглата.

— Какво е това? — допита Гарион и посочи някакви огромни зверове, чиито крака се плъзгаха в тинята край калния бряг на един поток, вливащ се в морето.

— Крокодили — отговори Се’недра.

— Какво е това крокодил?

— Голям гущер — обясни принцесата.

— Много ли са опасни?

— Много. Ядат хора. Никога ли не си чел за тях?

— Не мога да чета — призна Гарион, без да мисли.

— Какво?

— Не мога да чета — повтори той. — Никой никога не ме е учил.

— Но това е абсурдно!

— Аз не съм виновен — оправда се той.

Момичето го изгледа замислено. Тя изглеждаше едва ли не уплашена от него след срещата им с Чамдар и несигурността й вероятно се беше увеличила от факта, че като цяло не се бе отнасяла с него много добре. Първото й предположение, че той е момче, което използват като слуга, беше поставило връзката им от самото начало на погрешна основа, ала принцесата беше прекалено горда да признае първоначалната си грешка. Гарион сякаш чуваше поскърцването на малките колелца, през които се движеха мислите в главата й.

— Искаш ли да те науча да четеш? — предложи тя. Това вероятно бяха най-близките до извинение думи, които му беше казвала.

— Много ли време ще е необходимо за това?

— Зависи от това колко си умен.

— Кога смяташ, че можем да започнем?

Тя се намръщи.

— Нося си две книги, ала ще имаме нужда от нещо, върху което да пишем.

— Не зная дали ще ми е необходимо някога да пиша — каза Гарион. — Засега четенето ще ми е достатъчно.

Принцесата се разсмя.

— Това е едно и също, глупчо.

— Не знаех — отвърна Гарион и леко се изчерви. — Мислех си… — Той се оплете здравата: — Струва ми се, че никога не съм си задавал този въпрос — завърши неубедително младежът. — Какво ще ни трябва за писането?

— Най-добре е да пишем върху пергамент — отговори момичето. — С пръчка от дървени въглища — така ще можем да изтриваме написаното и отново ще използваме същия пергамент.

— Ще отида да поговоря с Дурник — реши Гарион. — Той все ще измисли нещо.

Дурник предложи да използват парче корабно платно и въглен. След един час Гарион и Се’недра вече седяха на едно уединено местенце при носа на кораба, приближили главите си една до друга над квадратно парче платно, прикрепено с гвоздеи към една дъска. По едно време Гарион вдигна поглед и съзря леля Поул недалеч от тях. Тя ги наблюдаваше, а върху лицето й бе изписано недоверие. После младежът отново наведе очи към странните, властни символи, изписани върху платното.

Обучението му продължи през следващите няколко дни.

Тъй като пръстите му бяха чевръсти по природа, той бързо усвои умението да изписва буквите.

— Не, не — прекъсна го Се’недра един следобед. — Написа го погрешно — използва повече букви, отколкото трябва. Името ти е Гарион, а не Белгарион.

Момъкът почувства внезапен хлад и погледна към квадратното платно. Името беше изписано съвсем ясно — Белгарион.

Той бързо вдигна поглед. Леля Поул стоеше на обичайното си място и както винаги очите й го наблюдаваха.

„Махни се от ума ми!“ — подхвърли гневно той.

„Учи упорито, скъпи — поощри го беззвучно гласът й. — Всяко учение е полезно, а ти трябва да овладееш още много неща. Колкото по-бързо придобиеш навика да учиш, толкова по-добре.“

На следващия ден корабът на Грелдик достигна многобройните устия на Змийската река в централна Нийса, моряците махнаха платната и спуснаха веслата от двете страни на кораба, подготвяйки се за дългото плаване срещу течението до столицата Стис Тор.