Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 28

Накараха го да изпие разни други неща — някои горчиви, някои отвратително сладки — и умът му потъваше във все по-дълбок кладенец след всяка чаша, която издигаше до устните си. Очите започнаха да го мамят. Струваше му се като че ли целият свят е потънал и всичко около него се случва под вода. Стените започнаха да се люшкат, фигурите на коленичилите евнуси плаваха насам-натам, извивайки се като морски водорасли в безкрайната игра на приливите, отливите и морските течения. Лампите блещукаха като скъпоценни камъни, изхвърляйки снопове равно падащи, пъстроцветни светлини. Гарион се отпусна, изцяло упоен, върху платформата до дивана на Салмисра. Очите го боляха от светлината, в главата му нямаше мисъл. Чувството му за време беше изчезнало; не изпитваше никакви желания, нямаше воля. За миг смътно си спомни приятелите си, ала усещането, че никога вече няма да ги види, донесе в съзнанието му само кратко, изчезващо още в мига на зараждането си съжаление — временна тъга, която беше твърде приятна. Той дори пророни кристално чиста сълза за сполетялата го загуба, ала солената капка падна на китката му и заблестя с такава неземна красота, че новият съпруг на кралицата забрави всичко, докато я наблюдаваше.

— Как успя да го направи? — Гласът на кралицата звучеше някъде зад него. Гласът й беше така красиво музикален, че звуците му проникнаха в самата душа на Гарион.

— Той притежава мощ — отвърна Маас. Змийският му глас изопна нервите на Гарион, накара ги да звънят като струни на лютня. — Силата му не е обработена, ала е много голяма. Пази се от него, любима Салмисра. Той може да унищожава дори случайно.

— Аз ще го контролирам — заяви тя.

— Може би — отвърна змията.

— За да направи вълшебство, е необходима воля — изтъкна Салмисра. — Но аз ще отнема волята му. Кръвта ти е студена, Маас, ти никога не си почувствал огъня, които изпълва вените, когато човек поеме орет или атал, или калдис. Страстите ти също са студени, затова не знаеш до каква степен тялото може да пороби волята. Аз ще приспя разума му и ще задуша волята му с любов.

— Любов ли, Салмисра? — попита змията и в съскането и се промъкнаха весели нотки.

— Тази дума е не по-малко подходяща от всяка друга — отговори тя. — Наречи го „апетит“, ако желаеш.

— Така вече мога да го разбера — съгласи се Маас. — Ала не го подценявай и същевременно недей да надценяваш собствената си мощ. Умът му не е обикновен. В него има нещо странно, в което аз не мога да проникна.

— Ще видим — измърмори кралицата, после извика: — Сади!

— Да, кралице моя?

— Вземи момчето. Нареди да го изкъпят и парфюмират. Мирише на кораби, катран и солена вода. Не харесвам такива алорнски миризми.

— Веднага, вечна Салмисра.

Заведоха Гарион на място, където имаше топла вода. Взеха му дрехите, натопиха го, после го натриха със сапун и отново го натопиха във водата. Намазаха кожата му с благовонни масла и завързаха тясно парче плат около кръста му. След това здраво притиснаха брадичката му и намазаха бузите му с руж. Едва тогава той осъзна, че човекът, който рисува лицето му, е всъщност жена. Бавно, почти без никакво любопитство, той обходи с поглед банята. С изключение на Сади всички останали вътре бяха жени. Струваше му се, че нещо би трябвало да го притесни — нещо свързано с това, че се показва гол в присъствие на представителки от другия пол — ала не можа да си спомни какво точно е то.

Когато жената престана да рисува лицето му, евнухът го хвана за ръка и отново го поведе през мрачните безкрайни коридори, докато пак стигнаха в залата, където Салмисра, полулегнала на дивана под статуята, се възхищаваше на образа си в огледалото.

— Така е много по-добре — измърмори тя и огледа Гарион от главата до петите; очевидно му беше дала много висока оценка. — Той е много по-мускулест, отколкото си мислех. Доведи го тук.

Сади отведе Гарион до дивана на кралицата и леко го притисна към възглавничките, където се беше излежавал Есия.

Салмисра протегна бавно ръката си и докосна лицето и гърдите му със студените върхове на пръстите си. Светлите й очи го изгаряха, устните й леко се разтвориха. Погледът на Гарион се спря върху бледата й ръка. По бялата кожа нямаше нито косъмче.

— Гладко — неопределено изрече младежът, съсредоточавайки вниманието си върху тази особеност.

— Разбира се, мой Белгарион — измърмори тя. — Змиите нямат косми, а пък аз съм тяхна кралица.

Бавно, съвсем объркан, той повдигна очи към бляскавите черни коси, които се спускаха над бялото й рамо.

— Само тук имам косми — прошепна тя и докосна къдриците с жест, в който прозираше чувствена суета.

— Как така? — попита той.

— Тайна — изсмя се кралицата. — Някой ден вероятно ще ти покажа. Би ли ти се харесало това?

— Вероятно да.

— Кажи ми, Белгарион — подхвана тя, — смяташ ли, че съм красива?

— Да, красива си.

— А на колко години би казал, че съм? — Тя разпери ръце така, че пред погледа му се разкри тялото й — ефирно и добре очертано под прозрачната коприна на роклята.

— Може би на тридесет — реши той, съвсем объркан.

— На тридесет?! — Гласът й прозвуча поразено. Тя бързо се обърна към огледалото и с внимателен поглед проследи всеки детайл от лицето си. — Ти си сляп, идиот такъв! — отсечено извика кралицата, все още изучавайки образа си в огледалото. — Това не е лице на тридесетгодишна жена. Двадесет и три, най-много двадесет и пет годишна.

— Както кажеш — съгласи се той.

— Двадесет и три — твърдо заяви тя. — Нито ден повече от двадесет и три.

— Разбира се — послушно изрече младежът.

— Би ли повярвал, че съм почти на шестдесет? — попита Салмисра. Очите й внезапно добиха твърдостта на кремък.

— Не — каза Гарион. — Не бих повярвал в това… в никакъв случай на шестдесет.

— Какво очарователно момче си ти, Белгарион — прошушна му тя и погледът й омекна. Пръстите й отново се върнаха на лицето му и започнаха да го милват. Бавно, едва-едва, върху бялата кожа на голото й рамо и на гърлото започнаха да се появяват особени цветни петна — бледозелени и пурпурни участъци с различни отсенки, които сякаш танцуваха и пулсираха; на моменти се виждаха съвсем ясно, после избледняваха. Устните й отново се отвориха, дишането й се учести. Оцветяването обхвана цялото й тяло под прозрачната дреха, багрите като че се гърчеха под кожата й.

Маас пропълзя по-близо, мъртвите му очи изведнъж се събудиха и в тях заблестя странно обожание. Ярките шарки на собствената му люспеста кожа имаха почти същите цветове, които бяха започнали да се появяват по тялото на кралицата. Влечугото обви раменете й и стана напълно невъзможно да се каже къде преминава границата между змията и жената.

Ако Гарион не се намираше в състояние, подобно на унес, щеше да се отдръпне от кралицата. Безцветните й очи и пъстрата кожа изглеждаха типични за влечуго, неприкритото изражение на похот разкриваше ужасна незадоволеност. И все пак от нея се излъчваше особена привлекателност. Съвсем безпомощен, младежът се почувства примамен от натрапчивата й чувственост.

— Ела по-близо, мой Белгарион — заповяда тихо тя. — Няма да те нараня. — Очите й блестяха, изпълнени с наслаждение от факта, че го притежава.

Застанал недалеч от платформата, евнухът Сади тихо се прокашля.

— Божествена кралице — обяви той, — пратеникът на Таур Ургас желае да разговаря с вас.

— Искаш да кажеш — човекът на Ктучик — заяви Салмисра. Лицето й изразяваше лека досада. След това, изглежда, й хрумна някаква друга мисъл и тя злобно се усмихна. Зелено-моравите петна по тялото й избледняха. — Доведи го — заповяда тя на Сади.

Сади се поклони и миг по-късно се върна, следван от мъж с обезобразено от белези лице. Мург.

— Нека поздравим с „добре дошъл“ пратеника на Таур Ургас — монотонно изпя евнухът.

— Добре дошъл — откликна хорът.

„Сега внимателно — изрече сухият глас в ума на Гарион. — Този е същият мург, когото видя на пристанището.“ Гарион огледа кролима по-внимателно и разбра, че онова, което му казва гласът, е вярно.

— Здравей, вечна Салмисра — поздрави кролимът в съответствие с приетия етикет, после се поклони първо пред кралицата, а след това — пред статуята, извисяваща се зад нея. — Таур Ургас, кралят на Ктхол Мургос, изпраща своите поздрави към духа на Иса и неговата доверена жрица.

— А няма ли поздрави от Ктучик, великия жрец на кролимите? — попита тя с блеснали очи.

— Естествено, че има — отвърна кролимът, — ала обикновено ти ги предавам в разговор на четири очи.

— Кой те изпраща тук — Таур Ургас или Ктучик? — пожела да узнае тя и се обърна, за да се огледа в огледалото.

— Можем ли да говорим насаме, ваше величество? — попита кролимът.

— Ние говорим насаме — възрази тя.

— Но… — Той се огледа, спирайки поглед върху коленичилите в стаята евнуси.

— Личните ми слуги — заяви Салмисра. — Кралицата на Нийса никога не остава сама. Трябваше да си научил това досега.

— Ами този? — Кролимът посочи Гарион.

— Той също е слуга… ала има малко по-особени задължения.

Кролимът сви рамене.

— Както желаеш. Поздравявам те от името на Ктучик, върховния жрец на кролимите и ученик на Торак.

— Доверената жрица на Иса поздравява Ктучик от Рак Ктхол — отговори с официален тон кралицата. — Какво иска върховният жрец на кролимите от мен?

— Момчето, ваше величество — направо й отговори кролимът.

— Кое момче?

— Момчето, което ти открадна от Поулгара и което сега седи в краката ти.

Салмисра презрително се засмя.

— Предай на Ктучик колко дълбоко съжалявам — отвърна тя, — ала това, което иска, е невъзможно.

— Не постъпваш мъдро, като отказваш да удовлетвориш желанията на Ктучик — предупреди я кролимът.

— Още по-малко мъдро е да заповядваш на Салмисра в собствения й дворец — напомни му кралицата. — Какво е готов да предложи Ктучик в замяна на момчето?

— Вечното си приятелство.

— Нима Кралицата на змиите изпитва нужда от приятели?

— Тогава злато — предложи кролимът. В гласа му се промъкна досада.

— Зная тайната на червеното злато на ангараките — възрази тя. — Не желая да му стана робиня, Задръж златото за себе си, кролиме.

— Мога ли да отбележа, че играта, с която сте се захванали, е извънредно опасна, ваше величество? — хладно отбеляза кролимът. — Вие вече превърнахте Поулгара в свой враг. Нима ще си позволите да предизвикате враждебността и на Ктучик?

— Не се боя от Поулгара — отговори Салмисра. — Нито от Ктучик.

— Храбростта на ваше величество е забележителна — сухо подхвърли той.

— Този разговор започна да ми става досаден. Условията ми са много прости. Кажи на Ктучик, че врагът на Торак е в ръцете ми и ще го задържа, освен ако…

— Освен ако какво, ваше величество?

— Ако Ктучик се изкаже в моя полза пред Торак, можем да постигнем някакво споразумение.

— Какво споразумение?

— Ще дам момчето на Торак като сватбен подарък.

Кролимът примигна.

— Ако Торак се омъжи за мен и ме дари с безсмъртие, аз ще му предам Белгарион.

— Цял свят знае, че Богът-Дракон на ангараките спи непробуден сън — възрази кролимът.

— Ала сънят му няма да трае вечно — решително възрази Салмисра. — Жреците на ангараките и вълшебниците на Алорния, изглежда, винаги забравят, че вечната Салмисра. може да чете поличбите на небето не по-зле от тях. Скоро ще настъпи денят когато Торак ще се събуди. Кажи на Ктучик, че в мига, в който се омъжа за Торак, той ще държи в ръцете си Белгарион. До този ден момчето принадлежи на мен.

— Ще предам съобщението ви — заяви кролимът с официален, леден поклон.

— Тогава си тръгвай — изрече тя и го освободи с лек жест.

„Значи ето какъв бил планът — обади се гласът в ума на Гарион, когато кролимът си тръгна. — Трябваше да се досетя.“

Маас внезапно вдигна глава и разлюля огромния си врат. Очите му блестяха.

— Пази се! — изсъска той.

— От кролима ли? — изсмя се Салмисра. — Няма защо да се страхувам от него.

— Не от кролима — отвърна Маас. — От онзи. — Влечугото стрелна езика си към Гарион. — Умът му е буден.

— Това е невъзможно — възрази тя.

— Въпреки всичко умът му е буден. Смятам, че това е свързано с металния предмет на врата му.

— Тогава го махни — обърна се тя към змията.

Маас наведе туловището си към пода, заобиколи дивана и се приближи към Гарион.

„Остани неподвижен — прошепна му вътрешният глас. — Не се опитвай да се бориш!“

Вцепенен, Гарион наблюдаваше как сплеснатата глава на Маас надвисва над него. Люспестата качулка се разтвори над очите на змията. Нервният й език изхвръкна напред. Носът й се приближи към сребърния амулет.

Но щом главата на влечугото влезе в съприкосновение с амулета, блесна светлосиня искра. Гарион почувства познатия порив, ала сега той беше изключително добре контролиран, съсредоточен в една-единствена точка. Маас се отдръпна, искрата отскочи и полетя със съскане из въздуха, така че между сребърния диск на амулета и носа на животното се образува пламтящ мост. Очите на змията започнаха да изсъхват, да се съсухрят, от ноздрите и зяпналата й уста заизлиза пара.

После искрата изчезна, а тялото на мъртвата змия се загърчи в страшни конвулсии на каменния под.

— Маас! — изкрещя Салмисра.

Евнусите побягнаха.

— Кралице моя! — издърдори един слуга, появил се внезапно до вратата. — Идва краят на света!

— Какво? — Салмисра откъсна поглед от конвулсиите на влечугото.

— Слънцето изчезна! На пладне стана тъмно като в полунощ! Градът полудя от ужас!