Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Седем

Дънкан дръпна юздите на коня си, за да го накара да спре.

— Тук нещо не е наред.

Ронин имаше същото усещане. След случката в укреплението това го накара да се запита дали гледката, която виждаха в момента, не е свързана по някакъв начин с целта на пътуването му.

В далечината пред тях лежеше Хасик, но това бе един потиснат и смълчан Хасик. Магьосникът не чуваше нищо, нито дори намек за някаква дейност. Подобно пристанище би трябвало да жужи като разбунен кошер и звуците би трябвало да достигат до мястото, където групата бе спряла. При все това, освен чуруликането на птичките, той не чуваше никакви други признаци на живот.

— Не сме получавали вести за неприятности — информира главният паладин Верееса. — В противен случай веднага щяхме да дойдем тук.

— Може би сме прекалено неспокойни заради пътуването — отвърна рейнджърът с тих, предпазлив глас.

Толкова дълго останаха на едно място, че Ронин най-накрая се видя принуден да вземе нещата в свои ръце. За всеобща изненада той смушка коня си да тръгне, решен да стигне до Хасик със или без останалите.

Верееса веднага го последва, а лорд Сентур естествено забърза след нея. Ронин прикри развеселеното си изражение, когато Рицарите на сребърната ръка преминаха в галоп, за да поемат водачеството от него. Все някак щеше да изтърпи арогантността и надутостта им още мъничко. По един или друг начин, магьосникът и нежеланите му спътници щяха да се разделят в пристанището.

В случай… че в пристанището бе останала жива душа.

Дори конете им реагираха на тишината и ставаха все по-плахи. Даже в един момент на Ронин му се наложи да смушка коня си, за да го накара да продължи напред. Въпреки това никой от рицарите не си направи шега със затруднението му.

За негово облекчение, докато групата им се приближаваше към града, започнаха да се чуват звуци на живот откъм пристанището. Удари с чук. Няколко извисени гласа. Движение на каруца. Не бяха много, но поне доказваха, че Хасик все още не се е превърнал в свърталище на духове.

Въпреки това те се приближиха предпазливо, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Верееса и рицарите бяха поставили ръце върху дръжките на мечовете си, а Ронин прехвърляше магиите в паметта си. Никой не знаеше какво очаква да се случи, но очевидно всички смятаха, че то ще стане скоро.

Тъкмо когато градските порти изникнаха пред погледите им, Ронин забеляза три злокобни сенки да се издигат във въздуха. Конят на магьосника подскочи. Верееса хвана юздите вместо Ронин и удържа животното под контрол. Някои от рицарите извадиха мечовете си, но Дънкан незабавно им даде сигнал да върнат оръжията в ножниците.

Секунди по-късно три огромни грифона се спуснаха пред групата — два от тях кацнаха по върховете на най-здравите дървета наоколо, а третият се приземи точно на пътя им.

— Кой язди към Хасик? — попита настоятелно неговият ездач, брадат воин с бронзова кожа, и макар да не стигаше дори до рамото на Ронин, той изглеждаше способен да го вдигне заедно с коня му.

Дънкан незабавно излезе напред.

— Поздрав, ездачо на грифони! Аз съм лорд Дънкан Сентур от ордена на Рицарите на сребърната ръка и водя тази група към пристанището! Ако ми позволиш един въпрос, да не би някакво нещастие да е сполетяло Хасик?

Джуджето се разсмя грубовато. То не бе закръглено като земните си братовчеди, а по-скоро изглеждаше като варварски воин, хванат от някой дракон и смачкан до половин ръст. Раменете му бяха по-широки дори от тези на най-силния рицар, а мускулите му играеха по собствена воля. Буйна и дълга коса се ветрееше зад якото му, неотстъпчиво лице.

— Ако наричаш чифт дракони просто нещастие, тогава да, Хасик бе сполетян от такова нещо! Те дойдоха преди три дни, разрушиха и изгориха всичко, което успяха! Ако с моето ято не бяхме пристигнали точно в онова утро, нямаше да завариш и частица от скъпоценното си пристанище, човеко! Едва бяха започнали, когато ги ударихме в небето! Славна битка беше, въпреки че него ден загубихме Глодин! — Джуджетата удариха с юмруци върху сърцата си. — Дано духът му се бие гордо до края на вечността!

— И ние видяхме дракон — намеси се Ронин, защото за момент се бе уплашил, че джуджетата може да запеят една от своите епични траурни песни, за които бе чувал. — Някъде по същото време. Имаше и оркски ездач. Трима от вашите се появиха и се сбиха с него…

Водачът на ездачите го бе погледнал намръщено, още когато си бе отворил устата, но при споменаването на другата битка очите на джуджето светнаха и огромната усмивка се върна по лицето му.

— Точно, това пак беше наше дело, човеко! Проследихме страхливото влечуго и го ударихме в небето! Хубава и опасна битка беше и тая също! Молок ей там… — той посочи към по-пълното леко оплешивяло джудже, кацнало на дървото вдясно от Ронин — изгуби една прекрасна брадва, но поне му остана чукът, а, Молок?

— По-скоро бих си обръснал брадата, отколкото да си загубя чука, Фалстад!

— Точно, чукът е това, което впечатлява дамите най-силно, нали тъй? — отвърна Фалстад с хихикане. И чак сега джуджето забеляза Верееса. Кафявите му очи заискриха. — Каква прекрасна елфска лейди имаме тук — направи неуспешен опит за поклон от гърба на грифона. — Фалстад Драгънрийвър[25] на вашите услуги, елфска лейди!

Ронин със закъснение си спомни, че елфите от Куел’Талас бяха единствената друга раса, на която се доверяваха джуджетата от Еъри Пийкс. Това, разбира се, далеч не беше цялата причина за съсредоточеното внимание на Фалстад върху Верееса — също като Сентур, ездачът на грифони безспорно я намираше за привлекателна.

— Поздрав, Фалстад — отвърна тържествено среброкосият рейнджър. — И поздравления за заслужената победа. Два дракона са доста труден противник, за което и да е ято.

— Ежедневна задача за моето, ежедневна задача! — Той се наведе колкото можеше напред. — Отдавна не сме имали честта да срещнем от вашите хора в тази област, особено такава прекрасна дама като вас! По какъв начин може да ви услужи най-добре този беден воин?

Ронин почувства как му настръхват космите на врата. Тонът на джуджето, ако не и самите думи, предлагаше нещо повече от обикновена помощ. Подобни неща не би трябвало да смущават магьосника, но по незнайна причина сега го сториха.

Може би Дънкан Сентур се чувстваше по същия начин, защото той отвърна, преди някой друг да е отворил уста:

— Оценяваме вашето предложение за помощ, но такава не ни е необходима. Единствената ни задача е да стигнем до кораба, който очаква този магьосник, за да го отведе далеч от нашите брегове.

Отговорът на паладина прозвуча, сякаш Ронин е бил осъден на изгнание от Лордерон. Ядосаният магьосник добави през стиснати зъби:

— Отивам на мисия за Алианса.

Фалстад явно не бе впечатлен.

— Нямаме причина да попречим на влизането ти в Хасик, за да потърсиш кораба си, човеко, но ще откриеш, че не са останали много от тях след атаката на драконите. Твоят най-вероятно представлява само купчина отломки, люлееща се по вълните!

Тази мисъл вече бе минала и през ума на Ронин. Но не можеше да се остави да го победят още в началото на пътуването му.

— Длъжен съм да проверя.

— Тогава ще се отстраним от пътя ви. — Фалстад смушка ездитното си животно. Хвърли един последен, продължителен поглед към Верееса и се ухили. — Беше ми изключително приятно, елфска лейди!

След като Верееса кимна, джуджето и грифонът се издигнаха във въздуха. Огромните крила вдигнаха прахоляк, който влезе в очите на групата, а внезапната близост на излитащия грифон накара дори най-претръпналите коне да отстъпят крачка назад. Останалите от ятото се присъединиха към Фалстад и трите грифона бързо се стопиха в небето. Ронин видя как вече дребните точици завиха към Хасик, след което полетяха с невероятна скорост.

Дънкан изплю прахта от устата си. От изражението му личеше, че мнението му за джуджетата е не по-високо от това за магьосниците.

— Да тръгваме. Късметът все пак може да се окаже на наша страна.

Без повече думи те се отправиха към пристанището. Не им отне дълго време да видят, че Хасик бе пострадал дори по-зле, отколкото бе казал Фалстад. Първите сгради, покрай които минаха, бяха малко или много непокътнати, но с всеки изминат метър разрушенията се увеличаваха. Полетата с посеви в покрайнините бяха изгорени, а от жилищата на земевладелците бяха останали само трески. По-здравите постройки с каменни основи бяха преживели яростната атака, но тук-таме и сред тях имаше по някоя напълно срината, сякаш драконите се бяха приземявали точно там.

Изостреното обоняние на магьосника долови вонята на изгоряла плът. Двата левиатана бяха овъглили не само дървени неща. Колко ли от жителите на Хасик бяха загинали в този отчаян набег? От една страна, Ронин можеше да разбере отчаянието на орките, които вече трябваше да са осъзнали, че нямат шансове да спечелят войната. Но от друга, тези безчинства плачеха за отмъщение.

Най-любопитното бе, че районът около пристанището изглеждаше непокътнат. Ронин очакваше положението там да е най-лошо, но с изключение на умърлушените лица на работниците, с които се разминаваха, всичко изглеждаше все едно Хасик въобще не е бил атакуван.

— Може би корабът е оцелял все пак — измърмори той към Верееса.

— Съмнявам се. Не и ако това е знак какво ни очаква.

Той погледна към самото пристанище — там, където му сочеше рейнджърът. Магьосникът присви очи, опитвайки се да разбере какво точно вижда.

— Мачта на кораб, заклинателю — информира го кисело Дънкан. — Останалата част — заедно с доблестния екипаж — несъмнено почива на дъното.

Ронин преглътна една ругатня. Сега той вече забеляза дървените отломки, плуващи по повърхността на водата. Това бяха останките на поне дузина кораби, прецени магьосникът и осъзна защо самото пристанище бе оцеляло — орките бяха насочили своите дракони да атакуват първо плавателните съдове на Алианса, за да попречат на тяхното бягство. Това не обясняваше защо външните райони на Хасик бяха пострадали по-зле от вътрешните, но може би най-голямата част от разрушенията бяха настъпили след идването на грифоните. Не за първи път се случваше някое поселище да се окаже сцена на ожесточена битка, заради което да пострада. Въпреки това, ако джуджетата не бяха дошли, опустошенията щяха да бъдат много по-жестоки. Орките щяха да накарат своите дракони да изравнят пристанището със земята и да се опитат да избият всички до крак. Само че тези размишления не помагаха за решаване на новия му проблем — липсата на кораб, който да го закара до Каз Модан.

— Пътешествието ти приключи, магьоснико — обяви лорд Сентур, без абсолютно никаква причина, според Ронин. — Ти се провали.

— Може да е останал някой кораб. Имам пари да го наема…

— Кой тук би плавал до Каз Модан заради твоето сребро? Тези нещастници вече са преживели достатъчно изпитания. Нима очакваш някой от тях да отплава доброволно за земите, където властват същите орки, сторили това?

— Мога само да се опитам да разбера. Благодаря за времето, което ми отделихте, милорд, и ви желая всичко хубаво. — Ронин се обърна към елфата и добави: — На теб също, рейн… Верееса. Ти правиш чест на своята професия.

Тя го изгледа учудено.

— Аз не те оставям още.

— Но твоята задача…

— Не е приключила. Не мога с чиста съвест да те оставя тук без никакъв изход. Щом продължаваш да търсиш как да стигнеш до Каз Модан, аз ще направя всичко по силите си, за да ти помогна… Ронин.

Дънкан внезапно се изпъна върху седлото.

— И естествено, ние също не можем да оставим нещата така! В името на нашата чест, ако вие смятате, че тази задача си заслужава да бъде продължена, тогава аз и моите събратя също ще направим всичко по силите си, за да намерим някакъв превоз!

Решението на Верееса да поостане за известно време се бе понравило на Ронин, но той можеше да мине и без Рицарите на сребърната ръка.

— Благодаря ви, милорд, но тук има достатъчно нуждаещи се. Не е ли по-добре вашият орден да помогне на добрите хора от Хасик?

За част от секундата той си помисли, че се е отървал от възрастния воин, но след очевиден вътрешен спор Дънкан най-накрая обяви:

— Думите ти като никога звучат основателно, магьоснико, но аз си мисля, че можем да направим, тъй че и мисията ти, и Хасик едновременно да спечелят от нашето присъствие. Моите хора ще помогнат на жителите във възстановителните работи, а аз ще се включа лично в търсенето на превозно средство за теб! Това урежда нещата най-справедливо, нали?

Победеният Ронин просто кимна. Застаналата до него Верееса реагира далеч по-любезно:

— Твоята помощ несъмнено ще се окаже безценна, Дънкан. Благодаря ти.

След като главният паладин изпрати останалите рицари по задачите им, той, Ронин и рейнджърът обсъдиха накратко как да проведат търсенето най-добре. Скоро стигнаха до съгласие, че по отделни маршрути ще покрият по-голямо пространство, а ще се срещнат отново за вечеря, когато ще обсъдят възможностите. Лорд Сентур очевидно изпитваше съмнение в успеха им, но дългът му към Лордерон и Алианса — а най-вероятно и увлечението му по Верееса — го принуждаваха да вземе участие в това начинание.

Ронин преброди северната част на пристанището в търсене на какъвто и да е плавателен съд, по-голям от ладия. Но драконите си бяха свършили работата докрай и докато денят се изнизваше, той откри, че няма какво да съобщи на останалите. Постепенно започна да се чувства раздвоен кое го притеснява повече — това, че не е успял да намери превоз, или страхът, че надутият рицар може да се окаже човекът, намерил изход от затруднението.

Имаше начини, по които един магьосник можеше да преодолее големи разстояния без транспорт, но само подобните на легендарния и прокълнат Медив ги използваха с увереност. Дори да успееше да изрече заклинанието, Ронин рискуваше не само да бъде засечен от някой оркски магьосник в района, но благодарение на излъчванията на Мрачния портал можеше да попадне на съвсем неочаквано място, различно от набелязаната цел. Магьосникът определено не желаеше да се материализира над кратера на някой действащ вулкан. Тогава по какъв друг начин да извърши пътуването си?

Докато се мъчеше да намери отговор, около него с пълна сила течеше възстановяването на Хасик. Жени и деца събираха де що имаше дъски, плаващи из пристанището. Прибираха годните за употреба и трупаха останалите на купчини за по-късно унищожаване. Специален отряд от градската стража мина по цялото крайбрежие в търсене на полузатъналите трупове на моряци, потънали заедно с корабите си. Някои от хората хвърляха коси погледи към навъсения, облечен в тъмни дрехи, магьосник, който се разхождаше между тях. Част от родителите придърпваха децата по-близо до себе си, когато той минаваше. От време на време Ронин виждаше лица, които го гледаха обвиняващо, сякаш по някакъв начин той бе отговорен за ужасното нападение. Дори в такива бедствени ситуации обикновените хорица не можеха да забравят предразсъдъците и страховете, свързани с подобните нему.

Над него прелетяха чифт грифони — джуджетата продължаваха да патрулират срещу евентуална нова атака. Ронин се съмняваше, че областта скоро ще види нови нападения на дракони, защото последното бе коствало прекалено скъпо на орките. Фалстад и другарите му биха били по-полезни, ако се приземяха и помогнеха на останалите, но изтощеният заклинател подозираше, че джуджетата, които не бяха най-приятелски настроените съюзници на Лордерон, предпочитат да стоят настрана и нависоко. Ако им се предоставеше друга причина, те най-вероятно веднага биха изоставили Хасик, вместо да…

Друга причина?

— Разбира се… — промълви Ронин. Той се загледа към двете създания и техните ездачи, които се спускаха на югозапад. Кой друг, освен джуджетата би се изкушил от предложението му? Кой друг бе толкова луд?

Без да обръща внимание на достолепието си, Ронин се завтече след стопяващите се в далечината фигурки.

* * *

Верееса напусна най-южната част на доковете, изпълнена с крайно отвращение. Не само не бе постигнала никакъв успех, но измежду всички човешки селища, които бе посещавала, Хасик се нареждаше сред най-вонящите. И това нямаше никаква връзка с разрушенията, нито с миризмата на риба. В Хасик просто вонеше. Повечето от хората притежаваха слабо обоняние, но хората тук явно изобщо нямаха такова.

Рейнджърът искаше да се махне от това място, да се върне сред своите. Искаше да й дадат по-важна задача, но докато не се убедеше, че е направила всичко по силите си за Ронин, тя не можеше да си тръгне с чиста съвест. И все пак не виждаше как магьосникът може да продължи пътуването си, за което тя вече бе сигурна, че е свързано с нещо повече от обикновено наблюдение. Ронин бе прекалено целеустремен, за да отива на толкова рутинна задача. Не, той имаше и друга цел. Само ако знаеше каква е тя…

Времето за вечеря наближаваше бързо. Изгубвайки надеждата да намери морски транспорт, рейнджърът се отправи по най-прекия път към вътрешността. Хасик поддържаше и сухопътни връзки със съседите си, особено с големите области Хилсбрад[26] и Саутшор[27]. Щеше да им отнеме повече от седмица, за да стигнат до някоя от тях, но това оставаше може би единственият им шанс…

— Прекрасна моя елфска лейди!

Първоначално тя погледна в грешната посока, защото бе помислила, че някой от хората я е заговорил. След това Верееса си спомни кой бе използвал това обръщение за последно и свали поглед към земята, където видя Фалстад в целия му славен полуръст. Дивите очи на джуджето искряха, а устата му бе изкривена в широка, многозначителна усмивка. Той носеше натъпкан чувал на едното си рамо, а върху другото висеше огромният му чук. Тежестта дори само на едното би накарала мнозина от елфите и хората да се строполят на земята, но Фалстад ги носеше с привична лекота.

— Господарю Фалстад. Добра среща.

— Моля те. Моите приятели ме наричат Фалстад. И съм господар единствено на своята удивителна съдба.

— А моите приятели ме наричат само Верееса — въпреки че джуджето, изглежда, имаше високо мнение за себе си, нещо в държането му те караше да го харесваш, макар и не толкова, колкото се надяваше Фалстад. Той не криеше интереса си към нея, дори позволи на погледа си да се спусне от лицето й надолу. Рейнджърът реши, че незабавно трябва да се справи с тази ситуация.

— И те остават мои приятели, докато се отнасят към мен с уважението, с което аз се отнасям към тях.

Тъмните му очи се повдигнаха, за да срещнат погледа й, но иначе Фалстад се направи на невинен.

— Как върви мисията ви да изпратите магьосника по вода, моя елфска лейди? Не добре, бих казал, съвсем не добре!

— Не, не върви добре. Изглежда, че единствените кораби, които не са понесли щети, са отплавали, за да потърсят по-безопасни води. Хасик е пристанище, което не функционира…

— Жалко, жалко! Да обсъдим това допълнително на кана свястно пиво! Какво ще кажеш?

Тя сдържа леката усмивка, която неговата добродушна настойчивост предизвикваше.

— Някой друг път, може би. Аз все още имам задачи за изпълняване, а ти — посочи Верееса към чувала, — изглежда, също не страдаш от липсата им.

— Тази малка кесийка? — Той разклати тежкия чувал. — Това са мъничко провизии, колкото да ни стигнат, докато напуснем това човешко място. Единствената ми задача е да ги дам на Молок, след което може да поемем към…

Оформящият се по устните на рейнджъра учтив, но още по-категоричен отказ остана неизречен, тъй като недалеч се чу гневното грачене на грифон, последвано от спорещи гласове. Това накара и двамата с Фалстад да застанат нащрек. Без да произнесе нито дума, джуджето й обърна гръб, чувалът падна на земята, а неговият стормхамър вече беше в ръката му. Той се движеше с невероятна лекота за същество с неговата конструкция и ръст и въпреки че Верееса го последва веднага, Фалстад вече бе половин улица пред нея.

Верееса извади собственото си оръжие от ножницата и увеличи крачката. Гласовете станаха по-силни, по-пронизителни и тя имаше неприятното усещане, че единият от тях е на Ронин.

Улицата бързо отстъпи място на една от откритите площи, причинени от опустошението. Тук останалите ездачи на грифони очакваха водача си и тук по необяснима причина магьосникът бе решил да ги заговори. Магьосниците често биваха наричани луди, но Ронин очевидно бе един от най-ненормалните, ако си мислеше, че е безопасно да спори с дивите джуджета.

Всъщност едно от тях вече бе спипало магьосника за колана и бе вдигнало човека на почти половин метър във въздуха.

— Казах ти да ни оставиш на мира, нечестиви! Ако ушите ти не вършат работа, значи спокойно мога да ти ги откъсна!

— Молок! — извика Фалстад. — Какво е направил този заклинател, та толкова те е вбесил?

Продължавайки да държи Ронин във въздуха, другото джудже, което можеше да мине за близнак на Фалстад, ако не беше белегът на носа и гневното изражение на лицето, отвърна:

— Тоя ни преследва — първо, до лагера, след това, когато Тупан го отряза, до тук, където се бяхме разбрали да се чакаме! Три пъти му казах да се разкара, но човекът май не вижда кое е добро за него! Тогава реших, че сигурно ще вижда по-ясно, ако му предоставя по-висока гледна точка, от която да обмисли нещата!

— Заклинате ли… — измърмори водачът на ятото. — Имате безкрайното ми съчувствие, моя елфска лейди!

— Кажи на другаря си да го свали на земята, иначе ще бъда принудена да му докажа превъзходството на здравия елфски меч над неговия чук.

Фалстад се обърна, примигвайки. Той зяпна към рейнджъра, сякаш я виждаше за първи път. Погледът му се стрелна за кратко към лъскавия, искрящ меч, след което се върна към присвитите решителни очи.

— Ще го направиш, нали? Ще защитиш това създание от онези, които са били добри приятели на твоята раса още преди хората да са се пръкнали!

— Няма нужда тя да ме защитава — чу се гласът на Ронин. Клатещият се магьосник изглеждаше по-скоро раздразнен от положението си, отколкото уплашен. Сигурно не осъзнаваше, че Молок с лекота може да му прекърши гръбнака. — Дотук сдържах яда си, но…

Всичко, което той кажеше от този момент нататък, щеше само да доведе до бой. Верееса бързо се придвижи напред, прекъсна Ронин с едно махване на ръката и застана между Фалстад и Молок.

— Такова поведение заслужава порицание! Ордата дори още не е напълно победена, а ние вече се нахвърляме един срещу друг! Така ли би трябвало да се държат съюзниците? Фалстад, накарай своя воин да го пусне и ще видим дали не можем да разрешим проблема с разум, а не с гняв.

— Това е само един заклинател… — измърмори главният ездач на грифони, но въпреки това кимна, давайки знак на Молок да пусне Ронин.

Другото джудже го послуша, макар и с известна неохота. Ронин приглади робата си и оправи прическата си с каменна физиономия. Верееса се молеше той да запази самообладанието си.

— Какво стана тук? — попита го настоятелно тя.

— Отидох при тях с едно обикновено предложение, нищо повече. Това, че избраха да реагират по този начин, доказва варварската им…

— Той искаше да го закараме до Каз Модан с нашите грифони! — изрева Молок.

— С грифоните? — Верееса не можа да се сдържи и се възхити на дързостта на Ронин, която граничеше с безразсъдство. Да лети през морето върху гърба на един от зверовете, и то не като нормален ездач, а да се държи за джуджето? Мисията на Ронин наистина трябва да беше от по-голяма важност, отколкото признаваше той, след като магьосникът се бе опитал да придума Молок и останалите на такова нещо! Нищо чудно, че го смятаха за луд.

— Смятах ги за способни и достатъчно смели, но явно съм сбъркал.

Фалстад се докачи.

— Човеко, ако в думите ти се съдържа дори и намек, че ние сме страхливци, аз лично ще направя с теб това, което не позволих на Молок! Няма по-смел народ, нито по-могъщи воини от джуджетата на Еъри Пийкс! Ние не се страхуваме от орките или драконите на Грим Батол, но не желаем да имаме вземане-даване с твоя вид повече от необходимото!

Верееса очакваше нейният повереник да избухне гневно, но Ронин сякаш бе очаквал точно този отговор. Припомняйки си своите предишни мисли и коментари спрямо магьосниците, рейнджърът осъзна, че Ронин сигурно е прекарал по-голямата част от живота си сред такива оскърбителни забележки.

— Аз изпълнявам мисия за Лордерон — отвърна заклинателят. — Само това би трябвало да е от значение, но виждам, че не е. — Той обърна гръб на джуджетата и се отдалечи.

Продължавайки да стиска здраво меча си, Верееса взе отчаяно решение, породено от подозренията й относно тази така наречена „шпионска“ мисия на Ронин.

— Чакай, магьоснико!

Той спря, несъмнено изненадан от нейния внезапен изблик. Обаче рейнджърът не заговори на него, а вместо това се обърна отново към водача на ятото грифони:

— Фалстад, никакъв начин ли няма да ни закарате близо до Грим Батол? В противен случай Ронин и аз несъмнено сме загубени!

Изражението на джуджето се смени с притеснение.

— Смятах, че магьосникът пътува сам.

Тя хвърли един многозначителен поглед към Ронин, който я наблюдаваше внимателно, с надеждата, че той няма да го изтълкува погрешно.

— И какъв шанс ще има той още при първата му среща със здравите оркски брадви? Той би могъл да убие един-двама с магиите си, но ако се приближат до него, тогава ще има нужда от добър воин с меч.

Фалстад погледа как тя размахва оръжието и притесненото му изражение се стопи.

— Да, воинът е много добър, със или без меч! — Джуджето погледна първо Ронин, след това — своите хора. То подръпна дългата си брада и отново извърна очи към Верееса. — За него не бих направил почти нищо, но за теб — и за Алианса на Лордерон, разбира се — съм готов на всичко. Молок!

— Фалстад, не говориш сериозно…

Главното джудже отиде до своя приятел и обгърна с една ръка раменете на слисания Молок.

— Това е за благото на войната, братко! Помисли само за смелостта, с която после ще можеш да се хвалиш! По пътя дори може да убием някой и друг дракон и да увеличим нашите славни летописи, нали?

Незначително успокоен, Молок най-накрая кимна и промърмори:

— И предполагам, че елфската дама ще седи зад тебе?

— Тъй като елфите са нашите най-стари съюзници, а аз съм водач на ятото, да! Рангът ми го изисква, не е ли така, братко?

Този път Молок само кимна. Намръщеното му изражение казваше всичко останало.

— Чудесно! — изрева Фалстад. Той отново се обърна към Верееса: — За пореден път джуджетата от Еъри Пийкс се притичват на помощ! Това заслужава да се полее с една-две кани пиво, нали?

Останалите джуджета, включително и Молок, грейнаха при това предложение. Рейнджърът видя, че Ронин би желал да се оттегли в този момент, но предпочете да си замълчи. Верееса му бе осигурила превоз до бреговете на Каз Модан и това изискваше от него да покаже благодарността си към всички участници. Вярно, че Фалстад и другарите му също биха се радвали да се отърват от Ронин, но Верееса изпита благодарност, че ще има и друг, с когото да си поговори.

— С радост ще се присъединим към вас — отвърна най-накрая тя. — Нали така, Ронин?

— Напълно. — Думите му прозвучаха с ентусиазма на човек, току-що открил, че е настъпил нещо миризливо.

— Прекрасно! — Погледът на Фалстад дори за секунда не се спря върху магьосника. Той каза на Верееса: — Таверната „Морският глиган“ все още е непокътната и в миналото винаги е ценяла нашите чудесни дела! Все ще изнамерят отнякъде поне няколко бурета пиво! Да вървим!

Той може би щеше да я придружи лично дотам, но рейнджърът умело се измъкна от обсега му. Фалстад, който вероятно в момента жадуваше повече за пиво, отколкото за жени, дори не забеляза бягството й. Той махна на своите хора и ги поведе към любимата им кръчма.

Ронин се присъедини към нея, но когато тя направи крачка след джуджетата, той внезапно я дръпна встрани с потъмняло лице.

— Какви ги вършиш? — прошепна огненокосият магьосник. — Само аз отивам в Каз Модан!

— И нямаше да имаш възможността да стигнеш там, ако не бях споменала, че идвам с теб. Видя как реагираха джуджетата преди това.

— Верееса, не знаеш в какво се забъркваш!

Тя доближи лицето си на милиметри от него, предизвиквайки го.

— И какво е то? Нещо повече от обикновена шпионска мисия в Грим Батол? Замислил си нещо, нали?

Ронин изглеждаше почти готов да й отговори, но точно тогава някой ги повика. Двамата се обърнаха едновременно и видяха Дънкан Сентур да се приближава към тях.

Внезапна мисъл осени елфата. Тя не бе помислила за паладина, когато се бе опитала да убеди Фалстад да ги закара отвъд морето. Но доколкото вече познаваше рицаря, Верееса имаше ужасното чувство, че той ще настоява да тръгне с тях.

Явно магьосникът още не се бе сетил за това, защото гневът му продължаваше да бъде съсредоточен върху нея.

— Ще говорим за това, когато останем насаме, но искам да знаеш нещо отсега — когато стигнем бреговете на Каз Модан, само аз ще продължа нататък! Ти ще се върнеш с нашия добър приятел Фалстад. И ако си помислиш да продължиш напред…

Очите му пламнаха. Буквално пламнаха. Дори неустрашимата елфа не можа да се сдържи и се отдръпна удивена.

— Аз лично ще те върна тук!

Бележки

[25] Dragon (англ.) — дракон; reave (англ.) — грабя, плячкосвам. — Б.пр.

[26] Hills (англ.) — хълмове; brad (англ.) — гвоздей. — Б.пр.

[27] South (англ.) — южен; shore (англ.) — бряг, крайбрежие. — Б.пр.