Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Дванадесет

Възцаряването на лорд Престор изглежда почти неизбежно — каза една неясна фигура, плуваща в смарагдовата сфера на Крас. — Притежава поразителен дар да убеждава. Ти си прав — той е магьосник.

Седнал в своето убежище, Крас се вгледа в глобуса.

— За да убедим монарсите, ще са ни нужни сериозни доказателства. Недоверието им към Кирин Тор нараства с всеки изминал ден… и това може да е дело единствено на бъдещия крал.

Неговият събеседник — възрастната жена от вътрешния съвет — кимна в отговор.

— Започнахме наблюдение. Единственият проблем е, че Престор се оказа крайно неуловим. Той сякаш е способен да влиза и излиза от дома си, без ние да го усетим.

Крас се направи на изненадан.

— Как е възможно това?

— Не знаем. По-лошото е, че неговото шале е обгърнато от няколко много гадни магии. За малко не изгубихме Дренден заради една от тези изненади.

Това, че Дренден също бе станал жертва на капаните на Детуинг, потресе Крас. Въпреки гръмогласното поведение на брадатия магьосник, неговите умения бяха заслужили уважението на дракона. Загубата му в момент като този би им струвало скъпо.

— Трябва да действаме внимателно — настоя той. — Скоро пак ще говоря с теб.

— Какво си намислил, Крас?

— Ще изследвам миналото на този млад благородник.

— Смяташ ли, че ще откриеш нещо?

Закачуленият магьосник сви рамене.

— Можем само да се надяваме.

Той освободи нейния образ, след което се облегна назад, за да помисли. Съжаляваше, че се налага да заблуждава своите колеги, пък било то и за тяхно добро. Поне намесата им в делата на Детуинг, когото те считаха за простосмъртен, щеше да разсейва черния. Това щеше да осигури на Крас още малко време. Той се молеше никой друг да не се изложи на такъв риск, какъвто бе поел Дренден. Кирин Тор щяха да имат нужда от цялата си мощ, ако останалите кралства се обърнеха срещу тях. Собствената му екскурзия при Малигос му бе донесла незначително удовлетворение. Малигос бе обещал единствено, че ще обмисли нещата. Изглежда, великият дракон смяташе, че може да се справи с Детуинг когато си пожелае. Сребристосиният левиатан явно не осъзнаваше, че за драконите вече не бе останало време. Ако Детуинг не бъдеше спрян сега, можеше никога повече да нямат такава възможност. Което оставяше на Крас един-единствен нежелателен изход. Трябваше да потърси останалите велики дракони, другите Изражения. Трябваше да убеди поне един от тях. Но досега Господарката на сънищата винаги бе проявявала твърде уклончив характер. Това означаваше, че Крас щеше да има най-голям шанс, ако се свържеше с Повелителя на времето, чиито слуги вече бяха отхвърляли молбите на магьосника нееднократно. Все пак какво друго му оставаше, освен да опита отново?

Крас се изправи и забързано закрачи към един тезгях, върху който стояха атрибутите на призванието му, подредени в шишета и колби. Той започна да преглежда редиците от стъклария, а погледът му минаваше над химически съставки и магически вещи, които биха породили огромна завист у останалите от Кирин Тор, както и не по-слабо любопитство как точно се е сдобил с въпросните предмети. Ако само разберяха колко дълго бе практикувал магическото изкуство…

Ето! Една малка колба, съдържаща изсъхнало цвете, го накара да се спре.

Вечната роза. Растение, виреещо само на едно място в целия свят. Откъснато лично от Крас за неговата господарка и любима. Спасено, когато орките бяха нахлули в леговището и пред невярващия му поглед бяха отвели всички като затворници.

Вечната роза. Пет удивителни венчелистчета с различен оттенък ограждаха златната сфера в средата. Когато Крас повдигна запушалката, от колбата се разнесе лек аромат, който му напомни за младостта. След известно колебание магьосникът посегна, взе изсъхналото цвете в ръка… и ахна от почуда, когато то внезапно възвърна легендарния си блясък.

Огненочервено. Смарагдовозелено. Снежнобяло. Морскосиньо. Среднощночерно. Всяко от венчелистчетата излъчваше красота, за каквато художниците само можеха да мечтаят. Нищо не можеше да надмине красотата на това цвете, нито да наподоби превъзходния му аромат.

Крас задържа дъха си за момент, след което разтроши прекрасния цвят.

Остави късчетата да се посипят в другата му длан. Пръстите му изтръпнаха. Без да им обръща внимание, драконът магьосник вдигна ръка високо над главата си и промълви могъщи думи, след което хвърли останките от приказната роза на земята. Но докосвайки камъните, натрошените парченца внезапно се превърнаха в пясък, който се разля по цялата стая, затрупа пода, покри всичко… и Крас внезапно се озова застанал сред една безкрайна, надиплена пустиня.

Никой смъртен досега, както и самият Крас между другото, не бе стъпвал на това място. Наоколо, докъдето стигаше погледът, лежаха разпръснати отломки от зидария, проядени от времето статуи и ръждясали оръжия. Магьосникът остана със зяпнала уста, когато видя наблизо полузаринатите кости на някакъв неимоверно голям звяр, който приживе бе карал дори драконите да изглеждат като джуджета. Имаше и сгради, и макар отначало да изглеждаше, че те, както и реликвите наоколо, са част от една цивилизация, внимателното вглеждане показваше, че нито една постройка не прилича на останалите. Люлееща се кула, която би могла да е дело на хората от Лордерон, хвърляше сянка върху куполовидна сграда, която пък бе в стила на джуджетата. Малко по-нататък един сводест храм с продънен покрив напомняше за изгубеното кралство Азерот. А в близост до самия Крас се възправяше мрачното жилище на някакъв оркски вожд.

Кораб, достатъчно голям, за да побере дузина мъже, лежеше подпрян на една дюна, а долната му половина бе заровена в пясъка. Недалеч от него бяха захвърлени доспехи от царуването на първия крал на Стормгард. Наклонената статуя на елфски жрец сякаш произнасяше последни молитви над тях.

Изумителната картина накара Крас да се спре. Гледката пред него приличаше на зловеща колекция от антики, но сякаш притежавана от някое огромно божество, което не бе далеч от истината. Никой от разхвърляните наоколо артефакти не принадлежеше на тази земя. Всъщност пустинята никога досега не бе населявана от смъртни същества. Чудесата, които лежаха пред погледа на магьосника, бяха събирани от всички краища на света в продължение на неизброими столетия. Крас едва вярваше на очите си, защото дори само усилията, необходими за това, зашеметяваха въображението му. Да събереш на едно място толкова много реликви, повечето от които твърде огромни или твърде крехки…

Но въпреки зрелището пред очите му, у Крас започна да се надига нетърпение. Той чакаше, без да има дори най-незначителен намек, че някой е забелязал присъствието му. Нервите му, достатъчно изопнати от събитията през последните седмици, най-накрая не издържаха. Прикова поглед върху каменните черти на една огромна статуя с бича глава, чиято лява ръка бе протегната в жест, сякаш призоваващ натрапника да си върви, и извика:

— Знам, че си тук, Ноздорму! Знам го! Искам да говоря с теб!

Веднага щом драконът магьосник свърши, вятърът се разфуча, вдигна пелена от пясък и закри полезрението му. Крас не помръдна от мястото си, въпреки че около него внезапно се развихри истинска буря. Вихърът виеше толкова силно, че се наложи да запуши ушите си. Ураганът изглеждаше твърдо решен да го вдигне във въздуха и да го захвърли надалеч, но магьосникът се бореше да се задържи на едно място, впрягайки както физическата си сила, така и своята магия. Нямаше да го отпратят, не и преди да е имал възможност да говори!

Най-накрая бурята явно осъзна, че той няма да се остави да бъде разубеден и се съсредоточи върху една недалечна дюна. Появи се стълб от прах, който започна да се издига все по-високо и по-високо в небесата. Стълбът придоби форма — формата на дракон. С големината на Малигос, ако не и по-огромно, пясъчното същество се раздвижи, изпъвайки прашните си кафяви крила. Към фигурата на бегемота продължи да се присъединява пясък, който явно бе примесен със злато, защото фигурата, която се оформяше пред Крас, започваше все по-силно да блести на ослепителната светлина на пустинното слънце.

Вятърът утихна. При все това нито зрънце пясък или злато не се отдели от гигантския дракон. Крилата биеха мощно, вратът се изпъна. Клепачите се отвориха и разкриха искрящи като скъпоценни камъни очи с цвета на слънцето.

— Кориалстраззз… — буквално изплю пясъчният бегемот. — Осссмеляваш се да нарушаваш моята почивка? Осссмеляваш се да нарушаваш моя покой?

— Осмелявам се, защото съм принуден, о, велики Повелителю на времето!

— Титлите няма да сссмекчат гнева ми! Най-добре да си вървиш. — Скъпоценните камъни проблеснаха. — И то веднага!

— Не! Не и докато не съм говорил с теб за опасността, която грози всички дракони! Всички живи същества!

Ноздорму изсумтя. Облак прах заля Крас, но защитата му не допусна да го докосне нито една песъчинка. Не знаеше каква магия може да се крие дори в едно зрънце от владението на Ноздорму. Изведнъж можеше да се окаже, че миналото му е заличено, че драконът на име Кориалстраз никога не бе съществувал и никой, дори обичната му господарка не си спомня за него.

— Дракони, казззваш? Какво си се зззагрижил ти за тях? Аз виждам само един дракон тук и това със сссигурност не е смъртният магьосник Крассс! Върви си! Иссскам да се върна при своите колекции! Вече изззгуби прекалено много от ценното ми време! — Едно от крилата закри статуята на човека бик, сякаш да я защити. — Има толкова много за сссъбиране, толкова много за описване…

Крас внезапно се разгневи. Един от най-великите сред драконите — този, чрез когото се движеше самото Време — не даваше пукната пара какво се случва в настоящето или какво вещае бъдещето. Единствено скъпоценната археологическа колекция означаваше нещо за левиатана. Той разпращаше слугите си да събират всичко, което открият — само за да може техният господар да се обгради с неща от миналото и да пренебрегне това, което става по света.

За да може и той като Малигос да не става свидетел на залеза на техния вид.

— Ноздорму! — извика той, настоявайки отново за вниманието на блестящия пясъчен дракон. — Детуинг е жив!

За негов ужас Ноздорму прие страховитата новина с почти пълно безразличие. Бегемотът в златно и кафяво пак изсумтя, обвивайки по-дребната фигура в нов облак прахоляк.

— Да, и какво от това?

Неприятно изненадан, Крас успя да каже само:

— Ти… знаеш?

— Въпросът ти дори не зззаслужава отговор. А сега, ако няма друго, с което да продължиш да ме притесссняваш, мисля, че е време да си вървиш! — Драконът вдигна глава и очите му пламнаха.

— Чакай! — пренебрегвайки всякаква гордост, магьосникът размаха ръце. За негово облекчение Ноздорму спря, прекъсвайки магията, която бе захванал, за да се отърве от досадния червей. — Щом знаеш, че черният е жив, значи знаеш и какво е намислил! Как може това да не те интересува?

— Зззащото, както всички други, и Детуинг ще отмине във времето… и в някой момент ще ссстане част… от моята колекция…

— Но ако се присъединиш…

— Ти каззза мнението си. — Блестящият пясъчен дракон се извиси и в същото време пустинята около него се завихри и полетя нагоре, увеличавайки размерите му. Някои по-дребни предмети от странната колекция на Ноздорму също бяха понесени от вятъра и се превърнаха в част от чудовищната фигура. — Сега ме остави на ссспокойствие…

Ураганът безжалостно зашиба Крас. Колкото и да се стараеше, този път драконът магьосник не можеше да се удържи на едно място. Залитна назад, непрестанно блъскан от неустоимите пориви.

— Дойдох тук в името на всички нас! — успя да извика Крас.

— Не трябваше да нарушаваш покоя ми. Въобще не трябваше да идваш… — Искрящите очи лумнаха по-ярко. — … всссъщност ще бъде най-добре изззобщо да не си идвал…

Стълб от пясък се надигна от земята и обгърна безпомощния магьосник. Крас вече не виждаше нищо. Започна да се задушава. Опита да се спаси с магия, но срещу мощта на едно от Израженията, срещу Господаря на времето, дори неговите значителни сили се оказваха недостатъчни.

Останал без въздух, най-накрая се предаде. Губейки съзнание, започна да пада…

… Крас остави късчетата от Вечната роза да се посипят в дланта му. Вдигна ръка високо над главата си и промълви заклинание, след което хвърли останките на земята.

С изненада видя как венчелистчетата се разсипаха по каменния под на неговото убежище без никакъв видим ефект.

Магията би трябвало да проработи… Той трябваше да бъде пренесен в царството на Ноздорму, Повелителя на времето. Както Малигос въплъщаваше самата магия, така Ноздорму олицетворяваше времето и безвремието. Един от най-могъщите сред петте Изражения, той можеше да се окаже безценен съюзник, особено ако Малигос внезапно се върнеше към лудостта си. Без Ноздорму надеждите на Крас се стопяваха.

Коленичи, събра венчелистчетата и повтори магията. Усилията му бяха възнаградени единствено с ужасно главоболие. Как бе възможно това? Бе направил всичко както трябва! Магията трябваше да проработи… освен ако Ноздорму някак не бе изолирал пясъчното си владение, предугаждайки намерението на магьосника да го посети.

Крас изруга. Без възможност да се срещне с Повелителя на времето, нямаше как да го убеди да подкрепи плана му, колкото и малък да бе шансът за това. Така оставаше само Господарката на сънищата — най-уклончивата сред Израженията и единствената от тях, с която не се бе срещал през целия си продължителен живот. Дори не знаеше как да се свърже с нея. Казваха, че Изера не живеела изцяло в материалния свят, че за нея реалност представлявали сънищата…

Сънищата били реалност? Отчаян план се зароди в главата на магьосника. План, който, ако му бе предложен от някой друг, би накарал магьосника да наруши обичайната си невъзмутимост и да се изсмее шумно. Напълно безнадежден! Пълна нелепост!

Но както и с Ноздорму, какъв друг избор му оставаше?

Крас се върна при своята внушителна сбирка от отвари, прахове и магически вещи. Потърси една черна стъкленица. Откри я бързо, въпреки че не бе я докосвал повече от век. Последния път, когато я бе употребил, бе, за да убие нещо, изглеждащо неунищожимо. Все пак сега искаше да се възползва от друга злокобна особеност на отровата, като се надяваше, че не е сбъркал в избора си.

Три капки на върха на една стрела бяха убили Манта — левиатана от Дълбините. Три капки бяха достатъчни за едно същество, десетократно по-голямо и силно от дракон. Почти всички бяха приемали Манта за непобедим, също като Детуинг.

Сега Крас смяташе да погълне от същата отрова.

— Сред най-дълбоките сънища… — промърмори той на себе си, докато оставяше стъкленицата. — Там трябва да е тя, точно там.

От друга полица взе чаша и малка бутилка с чиста вода. Отля една глътка в чашата, след което отвори черната стъкленица и застина в размисъл.

Три капки бяха убили Манта за секунди. Колко бе нужно, за да изпрати Крас на замисленото коварно пътешествие?

Сънят… той бе толкова близък по природа до смъртта — много повече, отколкото считаха хората. Със сигурност щеше да открие Изера там.

Най-мъничката капчица, която можеше да отмери, капна тихо във водата. Крас запуши наново стъкленицата и взе чашата.

— Скамейка — измърмори той. — Най-добре да съм легнал.

Тя незабавно се материализира пред него — кушетка с мека тапицерия, на която дори кралят на Лордерон би подремнал сладко. Крас също възнамеряваше да поспи на нея… може би завинаги.

Седна, след което поднесе чашата до устните си. Но преди да се насили да изпие може би последната глътка в живота си, драконът в човешки образ вдигна последен тост.

— За теб, моя Алекстраза. Винаги за теб.

* * *

— Тук наистина е имало някой — промърмори Верее-са, докато оглеждаше земята. — Единият е бил човек… за другия, не съм сигурна.

— Моля те, кажи ми как откриваш разликата? — попита я Фалстад с присвити очи. Той не можеше да различи една следа от друга. Всъщност той не можеше да види дори половината от онова, което съзираше елфата.

— Виж тук. Този отпечатък от ботуш. — Тя посочи към закривена следа върху пръстта. — Такива ботуши носят хората. Тясно прилепващи и неудобни.

— Ще го приема на доверие. А другият, когото не можеш да идентифицираш?

Рейнджърът се изправи.

— Е, тук очевидно няма белези от присъствието на дракон, но пък има следи, каквито не съм виждала досега.

Тя знаеше, че Фалстад отново не може да види това, което направо избождаше острия й поглед с необичайното си присъствие. При все това джуджето се стараеше, доколкото може, да разгадае странните бразди в пръстта.

— Тези ли имаш предвид, моя елфска лейди?

Следите вървяха към мястото, където бе стоял човекът, който несъмнено бе Ронин. Но това не бяха отпечатъци от крака, нито дори от лапи. Сякаш някой бе пристъпвал леко, но бе влачил някакъв предмет зад себе си.

— Това не ни приближава до целта повече от първото място, на което ни отведе този дребен зелен нещастник! — Фалстад стисна Крил за врата. Ръцете на гоблина бяха вързани зад гърба, а въжето бе омотано около кръста му и бе прикачено към врата на грифона, обаче Верееса и дивото джудже подозираха, че техният пленник все пак може да се измъкне. Затова Фалстад непрекъснато държеше Крил под око.

— Е? Сега какво? Започнах да си мисля, че ни въртиш в кръг! Съмнявам се, че въобще си видял някакъв магьосник!

— Видях, видях, да, видях! — Крил се усмихна широко, може би с надеждата да смекчи сърцата на своите пазачи, но зъбатото ухилване на гоблините нямаше такова въздействие върху съществата от други раси. — Описах го аз, не е ли така? Ти знаеш, че съм го видял, не е ли така?

Верееса забеляза, че грифонът души нещо, скрито зад гъсталака. Тя извади меча си и го забоде сред листата, след което издърпа въпросния обект.

На върха на острието й висеше един малък, празен мех за вино. Елфата го приближи към носа си. Долови неземен аромат, който я накара да притвори очи за миг.

Фалстад разтълкува погрешно изражението й.

— Толкова ли е зле? Сигурно е джуджешко пиво!

— Напротив. Не съм срещала такъв приказен аромат дори на трапезата на своя господар в Куел Талас! Каквото и вино да е имало вътре, то далеч превъзхожда най-доброто сред запасите на елфите!

— Би ли го обяснила за слабия ми мозък?

Верееса пусна меха и поклати глава.

— Не съм сигурна. Не знам защо, но имам усещането, че Ронин е бил тук, макар и за кратко.

Нейният спътник я изгледа с недоверие.

— Моя елфска лейди, възможно ли е просто да ти се иска да е било така?

— Можеш ли да ми кажеш кой друг в този район, освен магьосник, би могъл да разполага с вино, подходящо за крале?

— Разбира се! Черният. За да пийне, след като е изсмукал костния мозък на твоя приятел!

Думите му я накараха да потръпне, но това не разколеба увереността й.

— Не. Щом Детуинг го е довел толкова далеч, сигурно е искал нещо друго, а не просто да хапне Ронин за закуска!

— Възможно е, струва ми се — продължавайки да стиска гоблина, Фалстад хвърли поглед към притъмняващото небе. — Ако искаме да изминем още път преди мръкнало, най-добре да тръгваме веднага.

Верееса опря върха на меча си в гърлото на Крил.

— Първо, трябва да се оправим с този.

— Какво има да му мислим? Да направим услуга на света, като намалим броя на гоблините с един!

— Не. Аз му обещах, че ще го пуснем.

Джуджето сбърчи гъстите си вежди.

— Не мисля, че това е разумно.

— Въпреки това, аз съм дала думата си. — Тя впи твърдия си поглед в него. Ако познаваше елфите достатъчно добре, Фалстад щеше да разбере, че не е разумно да продължава този спор.

И наистина, ездачът на грифони само кимна — макар и с огромна неохота.

— Както кажеш. Ти си дала дума и не аз ще се опитвам да те разубедя — и добави под сурдинка: — Не и когато имам само един живот за губене…

Доволна, Верееса сръчно преряза въжето около китките на Крил, след което махна и примката около кръста му. Гоблинът заподскача нагоре-надолу, изглеждайки направо извън себе си от радост.

— Благодаря, милосърдна господарке, благодаря!

Рейнджърът отново притисна острието до гърлото на създанието.

— Обаче, преди да си тръгнеш, имам няколко последни въпроса. Знаеш ли пътя за Грим Батол?

Фалстад не се зарадва от чутото. Той повдигна вежди и промърмори:

— Какви ги вършиш?

Тя съзнателно пренебрегна въпроса му.

— Е?

Очите на Крил се бяха разширили и той изглеждаше пребледнял — най-малкото лицето му бе придобило светлозелен цвят.

— Никой не ходи в Грим Батол, милосърдна господарке! Орки има там и дракони също! А драконите ядат гоблини!

— Отговори на въпроса ми!

Той преглътна, след което закима нагоре-надолу с глава.

— Да, господарке, знам пътя… Мислите, че магьосникът е отишъл там?

— Сериозно ли си го мислиш, Верееса? — избоботи Фалстад толкова развълнуван, та чак я бе нарекъл по име. — Ако твоят Ронин е отишъл в Грим Батол, той е изгубен за нас!

— Може би, а може би не. Фалстад, смятам, че през цялото време той искаше да отиде точно там. Мисията му не бе само да шпионира орките. Струва ми се, че той имаше и друга цел… но каква е връзката с Детуинг, не мога да ти кажа.

— Всички знаят, че магьосниците до един са луди! — отвърна ездачът на грифони с презрително сумтене. — Може да е решил собственоръчно да освободи кралицата на драконите.

Абсурдна идея, но тя накара Верееса да спре за миг.

— Не… не може да е това.

Междувременно Крил сякаш усилено мислеше за нещо, което очевидно въобще не му харесваше. Накрая лицето му се изкриви в гримаса на отвращение и той промълви:

— Господарката иска да отиде в Грим Батол?

Рейнджърът се замисли. Това преминаваше границите на клетвата й, но тя бе длъжна да продължи напред.

— Да, искам.

— Виж сега, моя елфска…

— Фалстад, ако не искаш, не си длъжен да идваш с мен. Благодарна съм ти за помощта, но нататък мога да продължа и сама.

Джуджето поклати гневно глава.

— И да те оставя сама насред територия, контролирана от орките и придружавана единствено от тази неблагонадеждна зелена отрепка? Не, моя елфска лейди! Фалстад не би оставил сама една прекрасна дама, колкото и умел воин да е тя! Продължаваме напред заедно!

Честно казано, тя се зарадва, че той ще остане с нея.

— При все това можеш да се върнеш обратно, когато пожелаеш. Не го забравяй. — Тя погледна отново към Крил. — Е, ще ми покажеш ли пътя?

— Не мога да го покажа, господарке. — Изражението на създанието ставаше все по-кисело и по-кисело. — Най-добре… най-добре да ви заведа дотам.

Това я изненада.

— Върнах ти свободата, Крил…

— За което това окаяно същество ще бъде вечно благодарно, господарке. Но само един от пътищата към Грим Батол предлага известна сигурност — тук гоблинът се изпъчи, — а без мен нито елф, нито джудже ще съумее да го открие.

— Разполагаме с моето ездитно животно, дребен плъх такъв! Просто ще прелетим дотам…

— В земя на дракони? — Гоблинът се изхили истерично. — Най-добре да влетиш направо в пастта им, за да се свършва по-бързо… Не, за да стигнете до Грим Батол, ако това е истинското желание на господарката, ще трябва да пътувате с мен пеша.

Фалстад не искаше да чуе и дума за това и веднага започна да протестира, но Верееса не виждаше друг изход, освен да приемат предложението на гоблина. Крил ги бе водил съвестно дотук и макар да не му се доверяваше докрай, тя бе сигурна, че ще разбере, ако той се опита да ги заблуди. Освен това гоблинът явно нямаше нищо общо с Грим Батол, иначе какво би правил на мястото, където го намериха. Онези от неговия вид, които служеха на орките, щяха да си седят в планинската крепост и нямаше да се лутат из опасните диви земи на Каз Модан.

И ако той можеше да я отведе при Ронин…

След като прецени, че е взела правилното решение, Верееса се обърна към джуджето:

— Аз ще тръгна с него, Фалстад. Това е единственият избор, който имам.

Фалстад въздъхна и широките му рамене увиснаха.

— Т’ва е против моята преценка, но аз ще тръгна с теб, дори и само за да държа този подлец под око и да резна предателската му кратуна, ако се окажа прав!

— Крил, трябва ли да изминем целия път пеша?

Уродливото дребно създание се замисли за миг, след което отговори:

— Не. Известно разстояние можем да пътуваме с грифона. — Той отново я дари с озъбената си усмивка. — Знам точно къде трябва да се приземи звярът!

Въпреки лошите си предчувствия, Фалстад възседна грифона.

— Просто кажи накъде да поемем, дребен плъх такъв. Колкото по-бързо стигнем там, толкова по-бързо ще можем да се избавим от тебе…

Гоблинът не добави много към товара на мощното животно и скоро компанията се понесе във въздуха. Фалстад, разбира се, седеше най-отпред, за да направлява добичето си. Крил бе настанен зад него, а най-отзад бе Верееса. Елфата бе върнала меча си в ножницата, но сега държеше оголена кама, в случай че спътникът им замисля нещо.

Въпреки че упътванията на гоблина невинаги бяха напълно ясни, Верееса не усети у него дори намек за двуличие. Той ги караше да летят ниско над земята и през цялото време ги насочваше така, че да стоят настрана от големите открити площи. В далечината планината започна да увеличава размерите си.

С приближаването на целта Верееса бе обхваната от нетърпение. Но настроението й бе помрачено от факта, че дотук не бе забелязала нито следа от Ронин или от черния дракон.

И сякаш самата мисъл за дракон призова такъв като с магия. Фалстад внезапно посочи на изток, където една грамадна фигура се издигаше в небесата.

— Огромен! — извика той. — Огромен и червен, като прясно пролята кръв! Скаут от Грим Батол!

Крил се намеси моментално:

— Там долу! — посочи гоблинът една клисура. — Много места за криене, дори за грифон!

Без да има друг избор, джуджето се подчини и насочи своето ездитно животно надолу. Драконът идваше все по-близо, но Верееса забеляза, че кървавочервеният звяр се носи на север. Най-вероятно отиваше към границата на Каз Модан, където последните отчаяни бойци на Ордата се бяха събрали, за да задържат Алианса. Тя се зачуди какво ли става там. Нима хората най-накрая бяха започнали своя поход? Възможно ли бе войските на Алианса да са преполовили пътя към Грим Батол?

Дори да бе така, те нямаше да пристигнат навреме, за да облекчат нейната задача. Но близостта на Алианса можеше да й помогне в друго отношение — щеше да отвлече вниманието на орките от непосредствената защита на планинската крепост.

Грифонът кацна в клисурата и инстинктивно потърси укритие в сенките. Без да е страхливо, животното усещаше кога трябва да избегне битката.

Верееса и останалите скочиха на земята и също потърсиха скривалища. Крил се притисна до една скална стена, а по лицето му се четеше откровен ужас. Рейнджърът откри, че изпитва известно съчувствие към него.

Зачакаха, а времето се точеше едва-едва. Драконът така и не се появи. Нетърпеливият рейнджър реши да провери накъде е отлетял звярът. Намери къде да се захване и се изкатери нагоре по скалата.

Не видя нищо в притъмняващото небе, нито едно петънце. Верееса подозираше, че ако някой от тях бе събрал смелостта да погледне, можеха отдавна да са напуснали клисурата.

— Няма ли следи? — прошепна Фалстад, който се бе изкачил след нея. За джудже, той се бе оказал доста чевръст в катеренето.

— Чисто е. Напълно.

— Добре! За разлика от моите братовчеди от хълмовете аз не си падам по дупките в земята! — Той започна да слиза. — Крил, опасността отмина! Можеш да се изровиш…

Щом гласът му секна, Верееса се заоглежда.

— Какво има?

— Проклетото жабешко изчадие е изчезнало! — Той започна да се спуска още по-бързо. — Изпарил се е като дим!

Слизайки малко по-предпазливо, не след дълго Верееса се присъедини към Фалстад и също заоглежда околността.

Точно така, наоколо нямаше и следа от Крил. А би трябвало поне да виждат неговата отдалечаваща се фигура. Дори грифонът изглеждаше слисан, сякаш не бе забелязал кога бе побягнало хърбавото създание.

— Как би могъл просто да изчезне?

— Ще ми се да знаех, моя елфска лейди! Хитър номер!

— Ще може ли твоят грифон да го залови?

— Защо просто не го оставим да се маха? По-добре ни е без него!

— Защото аз…

Земята под краката й внезапно омекна. За секунди ботушите на елфата потънаха надълбоко. С мисълта, че е стъпила в кал, Верееса опита да се освободи. Вместо това потъна още по-дълбоко, и то с обезпокояваща бързина, все едно нещо я дърпаше надолу.

— Какво в името на Еъри… — Фалстад също бе затънал до колене в пръстта. И той се опита да се измъкне, но напълно безуспешно.

Верееса посегна към най-близката скала в опит да намери някаква опора. За момент успя да намали скоростта, с която потъваше. След това, изглежда, нещо могъщо хвана глезените й и я дръпна с такава сила, че рейнджърът не можа да се задържи.

Над тях се чу тревожен крясък. За разлика от Верееса и джуджето, грифонът бе успял да се издигне навреме, за да не бъде придърпан надолу в земята. Животното пърхаше над главите им и, изглежда, се опитваше да хване господаря си. Но докато звярът се спукаше, от земята се изстреляха стълбове пръст и се опитаха, както осъзна Верееса, да уловят ездитното животно. Грифонът се измъкна на косъм, но бе принуден да се издигне толкова високо, че вече не можеше да помогне на двамата воини.

Верееса нямаше повече идеи как да се спасят.

Земята вече стигаше до кръста й. Мисълта да бъде погребана жива ужасяваше елфата, въпреки че положението на Фалстад изглеждаше още по-тежко. Заради по-ниския си ръст джуджето вече изпитваше затруднение да държи главата си над пръстта. Колкото и да се мъчеше, дори огромната сила не можеше да помогне на ездача на грифони. Той заора бясно в меката почва, но ръцете му загребваха само пръст.

В отчаянието си рейнджърът извика:

— Фалстад! Ръката ми! Хвани се за мен!

Той се опита. И двамата се опитаха. Обаче разстоянието между тях бе станало прекалено голямо. С растящ ужас Верееса видя как нейният спътник бе издърпан под земята.

— Моя… — бе всичко, което той успя да изрече, преди да изчезне от погледа й.

Потънала до гърдите, тя впери очи в разровената пръст — единствената следа, показваща мястото на неговата гибел. Земята там вече дори не помръдваше. Изчезнала бе мъчително протегнатата ръка, престанала бе и дивата борба отдолу.

— Фалстад… — промълви тя.

Нещото, хванало глезените й, я дръпна надолу с подновена сила. Също като джуджето преди малко, Верееса заора пръстта наоколо, оставяйки дълбоки бразди, но това не помогна и на нея. Затънала до шия, тя вдигна глава към небето. Не видя и следа от грифона, но друга добре позната фигура се бе навела от една цепнатина в скалата, която елфата не бе забелязала дотогава.

Въпреки падащия сумрак тя успя да различи озъбената усмивка на Крил.

— Простете, господарке, но черният ме натовари със задачата да се погрижа за смъртта ви! Мръсна работа, която не подобава на хитър ум като моя, но господарят ми притежава огромни зъби и много остри нокти! Определено не можех да му откажа, не е ли така? — Усмивката се разшири още повече. — Надявам се, че разбирате…

— Проклет да си…

Земята я погълна. Пръст напълни устата на елфата, а гладните й дробове изгаряха за въздух.

Верееса изгуби съзнание.