Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (3)

Три

Светът се превърна в огън.

Верееса изруга, докато двамата с магьосника се спасяваха от пъкъла, избълван внезапно от кървавочервения бегемот^[16], връхлитащ върху тях. Ако Ронин не бе забавил момента на отпътуването им, това никога нямаше да им се случи. Вече щяха да са пристигнали в Хасик и тя щеше да си е взела сбогом със своя спътник. А сега най-вероятно и двамата щяха да се сбогуват с живота си…

Тя знаеше, че орките от Каз Модан продължават от време на време да изпращат по някой дракон, който да сее разрушение в иначе мирните земи на техните врагове. Но защо трябваше точно тя и нейният спътник да имат злощастието да се натъкнат на един такъв набег? Напоследък драконите бяха все по-малко, а границите на Лордерон бяха необятни.

Тя хвърли поглед към Ронин, който бе навлязъл дълбоко сред дърветата. Разбира се! Нападението несъмнено бе свързано с факта, че той беше магьосник. Драконите притежаваха по-остри сетива и от самите елфи. Според някои те дори можели да надушват магията. По някакъв начин това нещастие бе по вина на магьосника. Оркът и неговият дракон безспорно бяха дошли заради него.

Ронин явно си бе помислил същото, защото изчезна от погледа й, бягайки с всичка сила, за да се скрие между дърветата. Рейнджърът изсумтя. Магьосниците никога не бяха особено добри в предните редици. Лесно бе да нападнеш някого от разстояние или в гръб, но когато опреше до изправяне лице в лице с врага… Е, разбира се, врагът в случая бе дракон…

Звярът направи завой към изчезващия човек. Въпреки личното й мнение за него Верееса не желаеше заклинателят да умре. При все това среброкосата елфа не виждаше начин, по който да му помогне. Нейният кон също бе погълнат, а с него си бе отишъл и любимият й лък. Останал й бе единствено мечът, който не бе достойно оръжие срещу развихрилия се титан.

Тя нямаше никакъв избор. Като рейнджър тя не трябваше да допусне нещо лошо да се случи с магьосника, ако можеше да го предотврати. Верееса трябваше да направи единственото, за което се сещаше и което евентуално можеше да спаси живота му.

Елфата изскочи от скривалището си, размаха ръце във въздуха и извика:

— Насам! Насам, изчадие на гущер! Насам!

Напразно. Драконът не я чу, защото неговото — Верееса най-накрая успя да определи, че той е от мъжки пол — внимание беше съсредоточено върху горящите дървета отдолу. Някъде из този ад Ронин се бореше за оцеляване.

Проклинайки, елфата се огледа и видя един грамаден камък. За човек това, което тя смяташе да направи, беше непосилно. За нея то бе постижимо и Верееса се надяваше, че ръката й е запазила силата си непокътната.

Замахвайки, тя хвърли камъка право към главата на кървавочервения левиатан. Бе преценила разстоянието, но драконът внезапно се отмести и за момент Верееса си помисли, че камъкът й ще пропусне своята цел. Все пак въпреки че не улучи главата, нейният снаряд засегна крайчеца на по-близкото от двете ципести крила. Верееса не бе и очаквала да нарани звяра — обикновен камък срещу здравата драконова броня беше смехотворно оръжие — но тя се надяваше с този удар да привлече вниманието на бегемота.

И го постигна.

Едрата глава незабавно се извъртя в нейната посока и драконът изрева, раздразнен от това прекъсване. Оркът извика нещо неразбираемо на своето ездитно животно.

Огромната крилата форма рязко се наклони, завивайки към нея. Тя бе успяла да отвлече вниманието му от злочестия магьосник.

„А сега какво?“ — скара се на себе си рейнджърът.

Елфата се обърна и затича с ясното съзнание, че не може да надбяга чудовищния си преследвач. Върховете на дърветата над нея избухнаха в пламъци, след като драконът заля околността с огън. Горяща зеленина се изсипа около нея, отрязвайки изхода, който Верееса си бе набелязала. Без колебание рейнджърът сви наляво, гмурвайки се между дърветата, все още незасегнати от огнения ад.

„Ще умра! — си каза тя. — И то заради този безполезен магьосник“.

Оглушителен рев я накара да хвърли поглед през рамо. Червеният дракон я бе настигнал и една лапа с оголени нокти се протягаше надолу, за да улови измъкващия се рейнджър. Верееса си представи как лапата я размазва или още по-ужасно, как я хвърля в страшната паст на бегемота, където да бъде сдъвкана или погълната на една хапка.

И все пак точно когато смъртта беше на сантиметри от нея, драконът внезапно издърпа обратно лапата си и започна да се гърчи насред въздуха. Ноктите задрапаха собственото му тяло. Всъщност всеки един нокът се опитваше да дере някъде, навсякъде, сякаш… сякаш левиатанът беше обхванат от изключително мъчителен сърбеж. Върху него оркът се бореше да установи контрол, но драконът му се подчиняваше толкова, колкото би го послушал, ако бе една от бълхите, които явно го тормозеха.

Верееса спря и се загледа, тъй като никога досега не бе присъствала на такава странна гледка. Драконът се извърташе и извиваше в опит да облекчи агонията, а действията му ставаха все по-трескави и неистови. Ездачът орк едва успяваше да се задържи върху него. Елфата се зачуди какво би могло да причини на звяра такова страдание…

— Ронин? — прошепна тя.

И сякаш призоваван като някой дух, магьосникът внезапно изникна до нея. Огнената му коса висеше разчорлена, а тъмната му роба бе прокъсана и омърсена. Но той изглеждаше непоколебим въпреки всичко, което го бе сполетяло.

— Мисля, че ще е най-добре да се махаме, докато все още можем.

Тя нямаше нужда от нова покана. Този път Ронин беше начело, използвайки някакво умение, някаква магическа способност, с която да ги приведе през горящия лес. Въпреки че бе рейнджър, Верееса не би успяла да се справи по-добре. Ронин я водеше по пътеки, които тя забелязваше едва когато стъпеха върху тях.

През цялото това време драконът се рееше над тях и раздираше тялото си. Верееса го погледна и видя, че той кърви, защото неговите собствени нокти бяха едно от малкото неща, способни да проникнат през дебелата му кожа. Не забеляза и следа от орка — явно в някой момент воинът с бивните бе загубил равновесие и бе паднал. Верееса не изпита никаква жал към него.

— Какво му направи? — отрони най-сетне тя.

Ронин беше съсредоточен върху задачата да открие път през пожара и дори не се обърна към нея.

— Нещо, което не стана точно така, както го бях замислил! Той трябваше да пострада от нещо повече от силен сърбеж.

Той звучеше сериозно ядосан на себе си, но рейнджърът по изключение се почувства впечатлена от него. Той беше превърнал неизбежната смърт във възможно спасение — при положение че успееха да открият изход от пожара.

Зад тях драконът ревеше раздразнено към целия свят.

— Колко дълго ще продължи това?

Този път Ронин се спря да я изгледа и това, което тя прочете в погледа му, я обезпокои силно.

— Дори не достатъчно дълго…

Те удвоиха усилията си. Накъдето и да се обърнеха, огънят беше на пътя им, но в един момент те достигнаха края му и навлязоха в една област, където единственото им притеснение бе задушливият дим. Кашляйки, двамата продължиха със залитане напред, търсейки посока, в която вятърът да духа срещу тях, за да може огънят и пушекът да останат зад гърбовете им.

Връхлетя ги нов рев, изпълнен вече не с болка, а говорещ открито за гняв и отмъщение. Магьосникът и рейнджърът се извърнаха и отправиха погледи към кървавочервената фигура в далечината.

— Магията е преминала — измърмори Ронин.

Наистина беше преминала и Верееса виждаше, че драконът знае кой точно е отговорен за страданията му. С почти безпогрешен прицел той се понесе към тях върху огромните си ципести крила, с ясното намерение да ги застави да си платят.

— Да имаш още някоя подобна магия? — извика Верееса, докато бягаха.

— Може би! Но предпочитам да не я използвам тук! Тя може да ни унищожи заедно с него!

Сякаш драконът нямаше да ги погуби така или иначе… Елфата се надяваше, че Ронин ще се престраши да направи тази смъртоносна магия, преди и двамата да са свършили в корема на бегемота.

— Колко има… — Магьосникът спря, за да си поеме въздух. — Колко има още до Хасик?

— Твърде много.

— Има ли други селища по пътя ни?

Тя се опита да си припомни. Едно поселище изникна в съзнанието й, но тя не можеше да се сети нито за името, нито за предназначението му. За беда то се намираше на един ден път от тях.

— Има едно, но…

Ревът на дракона ги сепна отново. Една сянка премина над главите им.

— Ако наистина имаш друга магия, която може да свърши работа, предлагам ти да я използваш веднага. — На Верееса й се дощя лъкът й да е у нея. С него поне имаше някакъв шанс да уцели очите на дракона. Изненадата и болката можеха да се окажат достатъчни, за да прогонят чудовището.

Те едва не се сблъскаха, когато Ронин внезапно закова на едно място и се обърна с лице към зловещата заплаха. Той хвана рейнджъра с изненадващо силни за магьосник ръце и я отмести встрани. Очите му буквално горяха — нещо, което Верееса бе чувала, че се случва при могъщите магьосници, но никога не бе виждала през живота си.

— Моли се това да не се обърне срещу нас — измърмори той.

Ръцете му се издигнаха във въздуха. Дланите му бяха обърнати в посока към червения дракон. Той започна да нарежда думи на език, който Верееса не разпознаваше, но от който тръпки полазиха по цялото й тяло.

Ронин събра дланите си и продължи да нарежда…

От облаците изплуваха три нови летящи фигури.

Верееса ахна, а магьосникът млъкна, прекъсвайки магията. Той тъкмо бе готов да прокълне небесата, когато елфата разпозна какво точно се бе появило над техния ужасяващ враг.

Грифони… огромни крилати грифони, с глави на орли и тела на лъвове… и с ездачи.

Тя дръпна Ронин за ръката:

— Не прави нищо.

Той я изгледа кръвнишки, но кимна. Двамата вдигнаха очи нагоре, а драконът вече закриваше всичко от погледите им.

Трите грифона внезапно се стрелнаха към дракона, успявайки да го хванат неподготвен. Сега вече Верееса можеше да разпознае техните ездачи не че наистина имаше нужда да го прави. Единствено джуджетата от далечния Еъри Пийкс^[17] — прочут планински регион, чак отвъд земите на елфите в Куел’Талас — яздеха дивите грифони… и само тези сръчни воини и техните ездитни животни можеха да се изправят срещу драконите във въздушен двубой.

Въпреки че бяха значително по-дребни от кървавочервения гигант, грифоните компенсираха тази разлика с огромните си остри нокти, които бяха способни да прободат драконовата броня, и човките, с които можеха да разкъсат плътта под нея. Нещо повече, те можеха да се движат по-бързо и по-маневрено във въздуха, вземайки завои, каквито драконът никога не би успял да направи.

А и самите джуджета не бяха само украшение върху своите животни. Малко по-високи и стройни от земните си братовчеди, планинските джуджета бяха не по-малко мускулести. При все че любимото им оръжие по време на патрулирането из небесата бяха легендарните стормхамъри^[18], тази тройка носеше и гигантски двуостри бойни брадви с дълги дръжки, които джуджетата размахваха с лекота. Изковани от адамантиум, остриетата им можеха да разсекат дори здравите, покрити с люспи, глави на драконите. Носеха се слухове, че великият ездач на грифони Курдран е повалил дракон, по-голям и от този, с един-единствен добре премерен удар на такава брадва.

Крилатите животни кръжаха около своя враг и го принуждаваха непрекъснато да се обръща на една или друга страна, за да посрещне най-близката заплаха. Орките бързо се бяха научили да внимават с грифоните, но без своя ездач чудовището явно се чудеше какво точно да прави. Джуджетата незабавно се възползваха от този факт и накараха ездитните си животни да се стрелкат напред-назад, увеличавайки огромното раздразнение на дракона. Дългите бради и вързаните на конска опашка коси на дивите джуджета се ветрееха из въздуха, докато те буквално се смееха в лицето на гигантската заплаха. Гръмогласният смях допълнително провокираше дракона и той замахваше диво около себе си, придружавайки безплодните си атаки със струи пламък.

— Те напълно го замаяха — обяви Верееса, която бе впечатлена от тактиката им. — Знаят, че той е млад и неговият нрав ще му попречи да вложи мисъл в атаките си.

— Поради което сега е най-доброто време да се махнем — отвърна Ронин.

— Може да им потрябва помощта ни.

— Аз трябва да изпълня мисията си — заяви зловещо той. — А и те държат нещата под контрол.

Напълно вярно. Битката протичаше в полза на ездачите на грифони, въпреки че те още не бяха нанесли нито един удар. Триото продължаваше да налита от всички страни на червения дракон и той вече изглеждаше напълно зашеметен. Опитваше се с всички сили да държи под око един от тях, но другите двама не спираха да го разсейват. Само веднъж пламъците му стигнаха в опасна близост до един от крилатите му противници.

Едно от джуджетата внезапно започна да размахва огромната си брадва, чието острие проблясваше на следобедното слънце. Той и неговото животно обиколиха още веднъж около дракона, при което точно когато наближиха задната част на главата му, грифонът ненадейно се втурна в атака.

Ноктите му се забиха в тила, разкъсвайки люспите. В момента, в който болката стигна до съзнанието на дракона, джуджето насочи грамадната си брадва и замахна с всички сили.

Острието потъна дълбоко в плътта. Недостатъчно да убие, но предостатъчно да накара драконът да изреве от болка. По чист рефлекс той се извъртя. Крилото му закачи изненадващо джуджето и неговия грифон и ги запрати настрани в неконтролируема спирала. Ездачът успя да се задържи, но брадвата излетя от ръката му и започна да пада към земята.

Верееса инстинктивно тръгна към оръжието, но Ронин прегради пътя й с ръка:

— Казах, че трябва да тръгваме!

Тя бе готова да спори, но един поглед към сражаващите се я убеди, че едва ли би била от някаква полза. Раненият дракон се бе издигнал още по-високо в небесата, а ездачите на грифони продължаваха да го тормозят. Дори да вземеше брадвата, Верееса можеше единствено да я размахва безсмислено във въздуха.

— Добре — промърмори най-накрая елфата.

Двамата се отдалечиха от полесражението, като вече разчитаха на знанията на Верееса за местонахождението на тяхната крайна цел. Зад тях драконът и грифоните се смалиха до мънички точици в небето, отчасти и защото самата битка се бе преместила в посока, обратна на елфата и нейния спътник.

— Интересно… — чу тя магьосникът да прошепва.

— Кое?

Той се сепна.

— Тези уши не били само за украса, така ли?

Верееса настръхна при тази обида, въпреки че бе чувала и по-лоши. Хората и джуджетата, които изгаряха от завист заради естественото превъзходство на елфската раса, често избираха дългите им заострени уши за обект на своите подигравки. От време на време сравняваха ушите й с тези на магаретата, на прасетата и което бе най-лошото, на гоблините. Верееса никога не бе вадила оръжие заради подобни забележки, но доста често бе карала оскърбителите да съжаляват за избора си на думи.

Смарагдовозелените очи на магьосника се присвиха.

— Съжалявам. Ти май го прие като обида. Не исках да прозвучи така.

Тя се усъмни в искреността на това твърдение, но знаеше, че трябва да приеме неубедителния му опит за извинение. Потисна гнева си и отново попита:

— Кое ти е толкова любопитно?

— Че този дракон се появи толкова навреме.

— Щом мислиш така, значи трябва да се запиташ откъде се появиха и грифоните. В края на краищата точно те ни спасиха.

Той поклати глава.

— Някой го е видял и е докладвал за ситуацията. Ездачите просто изпълняваха задълженията си. — Той се замисли. — Знам, че орките от клана Драгънмоу са отчаяни и се опитват да организират останалите кланове от охраняваните територии, но не това би трябвало да е начинът.

— Кой може да каже как мислят орките? Това очевидно беше случайна атака. И не е първата, която се стоварва върху Алианса, човеко.

— Не е, но се чудя дали… — Ронин спря внезапно, защото в този момент и двамата усетиха някакво раздвижване в гората… раздвижване от всички страни около тях.

С оттренирана лекота рейнджърът извади меча си от ножницата. До нея ръцете на Ронин потънаха в бездънните гънки на магьосническата му роба, несъмнено подготвяйки някоя магия. Верееса не каза нито дума, но се зачуди доколко би бил полезен той в близък бой. По-добре да отстъпи назад и да я остави тя да посрещне първите нападатели.

Твърде късно. Шест грамадни фигури на коне внезапно се появиха измежду дърветата и ги обградиха. Дори на слабата слънчева светлина сребристите им брони блестяха ярко. Елфата откри, че една пика вече е опряна в гърдите й. Ронин имаше не само една, докосваща гръдния му кош, но и втора, насочена между плешките му.

Спуснатите забрала на шлемовете, украсени с лъвски глави, криеха чертите на мъжете, които ги бяха пленили. Като рейнджър Верееса се чудеше как някой би могъл да носи толкова много броня по себе си, камо ли да воюва, но шестимата се движеха с такава лекота, сякаш бяха напълно необременени от тежестта. Грамадните им сиви бойни коне, също защитени с броня, носеха невъзмутимо допълнителната тежест, стоварена върху гърбовете им.

Новодошлите нямаха никакъв флаг, а единственият знак за самоличността им бе стилизираната, протегната към небесата ръка, щампована върху нагръдниците им. Верееса реши, че знае кои са те, но въпреки това остана нащрек. При последната й среща с подобни мъже те бяха с различна броня, върху шлемовете им имаше рогове, а символът на Лордерон бе ясно различим върху нагръдниците и щитовете им.

И тогава иззад дърветата бавно се появи седми ездач. Той бе облечен в традиционните доспехи, които бе очаквала Верееса. В тъмнината под шлема с вдигнато забрало тя успя да различи едно силно възрастно и мъдро лице с къса, посивяваща брада. Символите на Лордерон и на собствения му религиозен орден се открояваха не само върху щита и нагръдника му, но и върху шлема му. Сребърна катарама с формата на лъвска глава придържаше колана му, на който висеше един от големите, заострени бойни чукове, използвани от хора като него.

— Елф — измърмори той, докато я оглеждаше. — Здравата ти ръка е добре дошла. — След това новодошлият, несъмнено водач на групата, изгледа продължително Ронин, преди най-накрая да обяви с отявлено презрение: — И една прокълната душа. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме и няма да се изкушим да ги отрежем.

Докато Ронин очевидно се бореше да сдържи гнева си, Верееса откри, че изпитва едновременно облекчение и несигурност. Бяха ги пленили паладините на Лордерон — легендарните Рицари на сребърната ръка.

* * *

Двамата се срещнаха там, където царуваха сенките, място, достъпно единствено за малцина дори от техния собствен вид. Това беше място, където сънищата от миналото се разиграваха отново и отново, а мрачни форми плуваха из мъглата на спомените. Дори и двамата, които се срещнаха тук, не знаеха каква част от тази област съществува в реалния живот и каква единствено в мислите им, но те бяха сигурни, че тук не може да ги подслуша никой.

Поне така се предполагаше.

И двамата бяха високи и стройни, а лицата им бяха скрити под качулки. Единият можеше да бъде разпознат като магьосника, когото Ронин познаваше под името Крас. Другият, ако се изключеше зеленикавият оттенък на иначе сивата му роба, би могъл да мине за близнак на първия. Едва когато бяха разменени първите думи, стана ясно, че за разлика от съветника на Кирин Тор другата фигура определено беше мъжка.

— Дори не знам защо въобще съм дошъл — заяви той на Крас.

— Защото така трябваше. Ти имаше нужда да го направиш.

— Вярно, но мога да си тръгна, когато пожелая — изсъска другият.

Крас вдигна тънката си, облечена в ръкавица, ръка.

— Поне ме изслушай.

— Поради каква причина да го правя? За да повториш това, което вече си повтарял нееднократно и преди?

— За да чуеш поне веднъж това, което ти казвам! — Неочакваната разпаленост на Крас изненада и двама им.

Събеседникът му поклати глава.

— Твърде дълго се застоя около тях. Твоите защити — и магическите, и личните — започват да се износват. Време е да зарежеш тази безнадеждна мисия, както направихме ние.

— Не вярвам, че тя е безнадеждна. — За първи път се промъкна намек за някакъв пол в гласа, който бе толкова дълбок, че никой от вътрешния съвет на Кирин Тор не би повярвал, че това е възможно. — Не мога, не и докато тя е в плен.

— Разбирам какво означава тя за теб, Кориалстраз, но за нас тя е само спомен от отминалите времена.

— Ако тези времена са отминали, тогава защо ти и твоите хора все още стоите на пост? — отвърна меко Крас, след като отново започна да контролира емоциите си.

— Защото искаме да изживеем последните си години мирно и спокойно…

— Още една важна причина да се присъедините към мен в това начинание.

Другият отново изсъска:

— Кориалстраз, никога ли няма да се предадеш пред неизбежното? Твоят план не е изненада за нас, които те познаваме толкова добре! Видяхме твоята марионетка да поема на безполезния си поход — смяташ ли, че е възможно той да изпълни мисията си?

Крас се поколеба, преди да отговори:

— Той има потенциал… но той не е всичко, с което разполагам. Не, мисля, че той ще се провали. Все пак проваляйки се, надявам се неговата саможертва да помогне за крайния ми успех. И ако вие се присъедините към мен, този успех ще стане още по-вероятен.

— Прав бях. — Събеседникът на Крас прозвуча крайно разочаровано. — Все същите изявления. Все същите молби. Дойдох тук единствено заради съюза между нашите две фракции, който някога беше здрав, но явно не е имало причина да го правя. Ти си останал без подкрепа, без армия. Останал си съвсем самичък и си принуден да се криеш в сенките… — Той посочи към мъглите, които ги заобикаляха. — В места като това, вместо да разкриеш истинската си природа.

— Правя каквото трябва… Да не би ти да правиш нещо повече? — Остротата отново се бе върнала в гласа на Крас. — Какво осмисля живота ти, стари приятелю?

Другата фигура се сепна при този проницателен въпрос, рязко обърна гръб и тръгна към обгърналите ги мъгли. След няколко крачки се спря, погледна назад към магьосника и заговори примирено:

— Наистина ти желая успех в това начинание, Кориалстраз. Аз… ние просто не вярваме, че миналото може да се върне. Онези дни са история, а заедно с тях и ние.

— Значи това е вашият избор. — Те почти се бяха разделили, когато Крас му извика: — Все пак имам една молба, преди да се върнеш при другите.

— И каква е тя?

Цялата фигура на магьосника сякаш потъмня и той изсъска:

— Никога повече не ме наричай с това име. Никога! То не трябва да бъде произнасяно. Дори тук.

— Никой не би могъл…

— Дори тук!

Нещо в гласа на Крас накара събеседника му единствено да кимне. След това втората фигура побърза да си тръгне, изчезвайки в нищото.

Магьосникът впери поглед в мястото, където бе стоял другият, замислен за последствията от този безплоден разговор. Само ако можеше да ги вразуми! Заедно те имаха някаква надежда. Разделени можеха да постигнат съвсем малко… а това бе в полза на противниците им.

— Глупаци… — промълви Крас. — Безкрайни глупаци…