Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (4)

Четири

Паладините ги отведоха в едно укрепление, най-вероятно безименното поселище, за което си бе спомнила Верееса. Ронин не остана впечатлен от него. Високите каменни стени ограждаха едно скромно селце без никакви украси, в което светите рицари, техните оръженосци и незначителен брой обикновени хорица се опитваха да живеят в относително въздържание. Флаговете на братството се вееха редом с тези на Алианса на Лордерон, на когото Рицарите на сребърната ръка бяха най-ревностните защитници. Ако не бяха обикновените жители, Ронин би приел поселището за военен лагер, тъй като законът на светия орден явно имаше пълен контрол над цялата област.

Паладините се отнасяха с уважение към елфата, като някои от по-младите рицари дори се опитваха да изглеждат чаровни, когато Верееса говореше с тях, но спрямо магьосника те не правеха нищо повече от крайно необходимото. Дори когато в един момент той ги бе попитал колко още път ги дели от Хасик, Верееса се бе принудила да повтори въпроса, за да може той да получи отговор. Въпреки първоначалното впечатление двамата все пак не бяха затворници, но Ронин определено се чувстваше като натрапник сред тях. Те се отнасяха към него с минимална любезност само защото клетвата им към крал Теренас го изискваше от тях, но в повечето случаи той просто биваше игнориран.

— Видяхме и дракона, и грифоните — прогърмя гласът на техния водач, някой си Дънкан Сентур^[19]. — Нашият дълг и чест ни задължиха да яхнем конете веднага, за да помогнем с каквото можем.

Фактът, че битката се бе провела изцяло във въздуха и следователно безкрайно далеч от обсега им, въобще не бе помрачил свещения им ентусиазъм, нито бе успял да докосне струните на здравия им разум, помисли си кисело Ронин. В това отношение рейнджърът и те бяха абсолютно еднакви. Интересното бе, че магьосникът изпита някакво собственическо чувство сега, когато вече не бе сам с Верееса. „В края на краищата тя бе определена за мой водач. Тя би трябвало да изпълнява дълга си, докато стигнем Хасик“.

За нещастие Дънкан Сентур имаше планове и в това отношение. След като слязоха от конете, широкоплещестият високопоставен рицар предложи ръка на елфата с думите:

— Естествено, би било небрежно от наша страна, ако не ви съпроводим по най-безопасния и бърз маршрут до пристанището. Знам, че тази мисия е била поверена на вас, милейди, но несъмнено една по-висша сила е избрала да пресече пътищата ви с нашите. Ние познаваме отлично пътя до Хасик и един малък отряд, воден лично от мен, ще тръгне с вас, щом настъпи утрешният ден.

Това се понрави на рейнджъра, но въобще не обнадежди Ронин. Всички в укреплението го гледаха, сякаш изведнъж се бе превърнал в гоблин или орк. Той бе изтърпял достатъчно пренебрежение от своите събратя магьосници и не изпитваше никаква нужда паладините да увеличават страданията му.

— Много мило от ваша страна — намеси се Ронин иззад тях, — но Верееса е умел рейнджър. Ще стигнем до Хасик навреме.

Ноздрите на Сентур потръпнаха, сякаш току-що бе усетил някаква противна миризма. Той запази усмивката на лицето си и се обърна към елфата:

— Позволете лично да ви заведа до вашата стая. — Той погледна към един от подчинените си: — Мерик! Намери някое място да настаним този магьосник…

— Насам — промърмори един огромен млад рицар с наболи мустаци. Той изглеждаше готов да сграбчи ръката на Ронин, дори това да причинеше счупването на въпросния крайник. Ронин би му доказал безразсъдството на подобно действие, но в името на мисията си и на разбирателството между отделните звена на Алианса той закрачи бързо напред и се изравни с водача си, без да промълви нито дума през целия път.

Очакваше да бъде заведен в най-усойната и мръсна дупка, в която без угризения на съвестта да го оставят да прекара нощта. Вместо това Ронин се озова в стая, която не бе по-спартанска от онези, които използваха самите сурови воини. Суха, чиста и с каменни стени, които я обгръщаха от всички страни, с изключение на дървения под, тя определено бе по-хубава от някои помещения, в които Ронин беше нощувал в миналото. Обзавеждането се състоеше от едно прилежно оправено легло и мажа масичка. Старата газена лампа явно бе единственият източник на осветление, тъй като нямаше нито един прозорец. Ронин се замисли дали да не помоли поне за стая с прозорец, но подозираше, че рицарите нямат нищо по-добро, което да му предложат. Освен това по този начин щеше да бъде възможно най-прикрит от любопитни погледи.

— Това ще свърши работа — каза най-накрая той, но младият воин, който бе довел Ронин дотук, вече бе тръгнал да си ходи, затваряйки вратата след себе си. Магьосникът се опита да си припомни дали до външната дръжка има резе или някаква ключалка, но едва ли паладините биха стигнали до чак такава крайност, че да го държат под ключ. Дори Ронин да бе прокълната душа за тях, той все пак беше един от техните съюзници. Мисълта за душевното неудобство, което този факт причиняваше на рицарите, успя да го поободри мъничко. Той винаги беше смятал Рицарите на сребърната ръка за престорено набожни лицемери.

Неохотните му домакини го оставиха на спокойствие чак до вечерното хранене. Той откри, че на масата му е отредено място, твърде отдалечено от Верееса, която се радваше на вниманието на предводителя, независимо дали го искаше или не. Никой, освен елфата не размени с магьосника повече от няколко думи по време на цялата вечеря и Ронин щеше да се оттегли веднага след като се бе нахранил, ако самият Сентур не бе повдигнал темата за драконите.

— Полетите им станаха по-чести през последните няколко седмици — информира ги брадатият рицар. — По-чести, но и по-отчаяни. Орките знаят, че времето им изтича и се стремят да причинят колкото могат повече разрушения преди деня на окончателния съд. — Той отпи глътка вино. — Поселището Джуроон е било изпепелено от два дракона само преди три дни и повече от половината му население е загинало при тази възмутителна атака. На всичко отгоре зверовете и техните господари се измъкнали, преди ездачите на грифони да пристигнат на мястото.

— Ужасяващо — промълви Верееса.

Дънкан кимна, а в дълбоките му кафяви очи се четеше почти фанатична твърдост.

— Но това скоро ще бъде минало! Скоро ще навлезем във вътрешността на Каз Модан, ще стигнем чак до самия Грим^[20] Батол и ще сложим край на заплахата от последните останки на Ордата! Ще се лее оркска кръв!

— И добри мъже ще погинат — добави Ронин шепнешком.

Явно предводителят притежаваше слух не по-лош от този на елфата, защото погледът му веднага се премести към магьосника.

— Добри мъже ще погинат, така е! Но ние сме дали клетва да освободим Лордерон и всички останали земи от опасността, която представляват орките! И ще го направим, независимо от цената!

Магьосникът му отвърна с безразличие:

— Но първо трябва да се погрижите за драконите, нали?

— Те ще бъдат победени, заклинателю, ще бъдат изпратени в подземния свят, където им е мястото. Ако твоите дяволски…

Верееса докосна нежно ръката на предводителя и му отправи усмивка, която накара Ронин да изревнува мъничко.

— От колко време сте паладин, лорд Сентур?

Ронин се загледа с известно удивление как рейнджърът изведнъж се превърна в очарователна млада дама, подобна на онези, които той бе срещал в кралския двор на Лордерон. Нейната трансформация на свой ред промени и Дънкан Сентур. Тя провокираше посивяващия рицар и си играеше с него, правейки се, че следи с интерес всяка негова дума. Характерът й се бе променил до такава степен, че наблюдаващият я магьосник трудно можеше да повярва, че това е същата жена, която бе негов водач и защитник през последните няколко дни.

Дънкан започна да разказва обстойно и без излишна скромност за своите преживелици като син на богат лорд, който е избрал ордена, за да си създаде име. Въпреки че другите рицари несъмнено бяха чували тази история и преди, те слушаха със задълбочено внимание, безспорно виждайки своя водач като бляскав пример за подражание. Ронин огледа бегло всеки един от тях, отбелязвайки с известно притеснение, че паладините почти не мигаха и дишаха едва забележимо, докато жадно попиваха разказа.

Верееса се намесваше на определени места в историята и със забележките си караше дори най-земните постижения на възрастния мъж да изглеждат удивителни и смели. Когато лорд Сентур я попита за нейното минало, тя омаловажи собствените си дела, въпреки че магьосникът бе сигурен, че в много отношения рейнджърът безспорно надминава техния домакин.

Паладинът изглеждаше омаян от нейното представление и продължи да разказва надълго и нашироко, докато на Ронин най-накрая не му омръзна да слуша. Той се извини — без никой да обърне внимание на думите му — и бързо се отправи навън, в търсене на чист въздух и усамотение.

Нощта се бе спуснала над укреплението и безлунният мрак обгръщаше магьосника като успокояващо наметало. Той очакваше с нетърпение да стигне до Хасик, откъдето да поеме с кораб към Каз Модан. Чак тогава щеше да се отърве от паладини, рейнджъри и всякакви други безполезни глупаци, които не вършеха друго, освен да пречат на истинската му мисия. Ронин се справяше най-добре самичък — нещо, което се бе опитал да обясни преди последното си поражение. Тогава никой не го бе изслушал и той бе принуден да направи необходимото, за да постигне успех. Другите участници в мисията не бяха се вслушали в предупрежденията му, нито бяха осъзнали потребностите на неговото опасно дело. С типично за ненадарените презрение те се бяха втурнали в атака точно на пътя на мощната му магия… и повечето от тях бяха загинали ведно с истинската му мишена — група оркски вълшебници, наченали въздигането от мъртвите на нещо, което хората смятаха за един от демоните от легендите.

Ронин съжаляваше за смъртта на всеки един от тях повече отколкото някога би признал пред своите господари от Кирин Тор. Загубата го преследваше, караше го да върши все по-рисковани подвизи… а какво би било по-рисковано от опита съвсем сам да освободи кралицата на драконите от орките, които я държаха в плен? Той трябваше да го извърши сам не само заради славата, която това щеше да му донесе, но както Ронин се надяваше, и за да умилостиви духовете на бившите си спътници, които не му даваха нито секунда отдих. Дори Крас не подозираше за привиденията, които го тормозеха, и това бе добре, иначе той би се усъмнил в благонадеждността и здравия разум на Ронин.

Вятърът се усили, докато той се изкачваше към върха на външните стени на укреплението. Тук-там имаше рицари на пост, но слухът за неговото присъствие в поселището явно се бе разнесъл бързо и след като първият пазач го бе идентифицирал на светлината на фенера си, останалите отново започнаха да отбягват Ронин. Той нямаше нищо против това — воините го вълнуваха не повече отколкото той тях.

Отвъд укреплението неясните очертания на дърветата придаваха на мрачния пейзаж нещо магическо. Ронин се изкушаваше да напусне съмнителното гостоприемство на своите домакини и да си потърси място за спане под някой дъб. Тогава поне нямаше да бъде принуден да слуша благочестивите думи на Дънкан Сентур, за когото магьосникът смяташе, че се интересува от Верееса далеч повече отколкото би прилягало на рицар от светия орден. Вярно, че тя имаше пленителен поглед, а облеклото й стоеше като излято върху нейното тяло…

Ронин изсумтя, изхвърляйки образа на рейнджъра от мислите си. Принудителното усамотение по време на неговото покаяние му бе оказало по-голям ефект, отколкото той осъзнаваше. Магията беше неговата истинска любима преди всичко. Ако Ронин наистина решеше да потърси компанията на жена, той щеше да предпочете по-хрисимите, разглезени млади дворцови дами, та дори и лековерните слугини, с които общуваше от време на време при своите пътувания. Но определено не и някой арогантен елф рейнджър…

Най-добре беше да се съсредоточи върху по-важните дела. Заедно с нещастния си кон Ронин бе изгубил и нещата, дадени му от Крас. Той трябваше да направи всичко по силите си, за да се свърже с другия магьосник и да го информира за случилото се. Въобще не обмисляше възможността да се върне обратно. Това би сложило край на надеждата да завоюва обратно престижа си не само пред равните нему, но и пред самия себе си.

Той огледа околната обстановка. Зрението му, което бе малко по-добро от това на другите нощем, не отбеляза присъствието на пазачи в непосредствена близост. Стената на стражевата кула го закриваше от последния часови, когото бе подминал. Какво по-добро място за начало? И неговата стая би свършила работа, но Ронин предпочиташе откритите пространства, които му помагаха да освободи мислите си от интригите.

От един дълбок джоб на робата си той извади малък, тъмен кристал. Това не бе най-доброто възможно средство за създаване на връзка през огромни разстояния, но бе единственият избор, който му бе останал.

Ронин вдигна кристала към най-ярката от бледите звезди над главата си и започна да произнася могъщи думи. Неясно мъждукане се зароди в сърцето на камъка, мъждукане, което започна бавно да засилва яркостта си, докато той говореше. Мистичните думи напускаха устата му…

И в този момент звездите внезапно изчезнаха…

Прекъсвайки магията по средата на изречението, Ронин се загледа втренчено. Не, звездите, върху които се бе съсредоточил, не бяха изчезнали, сега отново ги виждаше. Все пак… все пак за един кратък момент, по-мимолетен от мигване на окото, магьосникът можеше да се закълне, че…

Неговото въображение или собствената му умора явно му играеха номера. Имайки предвид несгодите на деня, Ронин бе готов да си легне веднага след вечерята, но той бе длъжен първо да опита тази магия. Колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре. Искаше да е напълно възстановен на другата сутрин, защото лорд Сентур несъмнено щеше да наложи изтощително темпо.

Ронин отново вдигна високо кристала и наново започна да мълви могъщите слова. Този път никаква зрителна измама не би…

— Какво правиш тук, заклинателю? — попита настоятелно един дълбок глас.

Ронин изруга, разярен от второто прекъсване. Той се обърна към рицаря, който бе застанал до него, и му се озъби:

— Нищо, което…

Експлозия разтърси стената. Кристалът се изплъзна от ръката на Ронин. Той нямаше време да посегне към него, защото бе по-зает да пази равновесие, за да не срещне смъртта си, падайки от стената.

Часовият нямаше такъв късмет. Когато стената се разтресе, той залитна заднешком и първо се удари в парапета, след което се прекатури през него. Ронин се разтрепери от неговия вик, който изведнъж секна като отрязан с нож.

Трусовете намаляха, но не и щетите, причинени от експлозията. Тъкмо отчаяният магьосник бе възстановил равновесието си, когато една част от стената започна да се сгромолясва навътре. Ронин скочи към стражевата кула с надеждата, че в нея ще бъде на по-сигурно място. Той се приземи до нейната врата и се промъкна вътре. Точно тогава и кулата започна да се люшка застрашително.

Ронин се помъчи да излезе, но входът се срути и го приклещи в капан, от вътрешната страна. Той начена една магия с ясното съзнание, че вече е твърде късно. Покривът започна да се свлича върху него…

Една гигантска ръка се приближи и стисна магьосника в толкова задушаваща хватка, че Ронин чак изгуби дъх… и съзнание.

* * *

Некрос Скълкръшър^[21] размишляваше мрачно за съдбата, която му бе отредена преди много, много години. Прошареният орк чоплеше едната си пожълтяла бивна, докато изучаваше златния диск в месестата длан на другата си ръка. Той се зачуди как някой, обучен да призовава неизмерими сили, може да бъде заточен за бавачка и тъмничар на една скръбна женска, чиято единствена цел бе да ражда поколение след поколение. Естествено, фактът, че тя бе най-великата сред драконите, навярно имаше нещо общо с тази роля — това ведно с другия факт, че имайки само един крак, Некрос не би могъл да се надява да постигне и удържи положението на вожд на клан.

Златният диск сякаш му се подиграваше. Той сякаш винаги му се бе подигравал, но сакатият орк никога не бе помислял да го захвърли. Той му бе донесъл пост, който запазваше известно уважение към него от страна на останалите воини… дори да бе загубил самоуважението си в деня, в който човешкият рицар бе отсякъл долната половина на левия му крак. Некрос бе убил човека, но не бе успял да се насили да извърши това, което му повеляваше честта. Вместо това той бе оставил другите да го извлекат от бойното поле, да затворят раната и дори да му помогнат да издяла приспособление, с което да може да се придвижва самостоятелно.

Погледът му се плъзна към това, което бе останало от коляното му, и към дървения крак, прикачен към него. Край на славните битки, край на завещанието му от кръв и смърт. Други воини сами бяха отнемали живота си при далеч по-незначителни рани, но Некрос не бе могъл да го направил. Самата мисъл да допре острието до собственото си гърло или гръден кош го изпълваше с мраз, за който не смееше да спомене пред останалите. Некрос Скълкръшър изгаряше от желание да живее, независимо от цената.

Сред клана Драгънмоу се намираха и такива, които отдавна биха го изпратили по пътя му към славните бойни полета на задгробния живот, ако не бяха уменията му като магьосник. Талантът му към изкуствата бе забелязан още в ранните му години и той бе обучаван от едни от най-великите. Въпреки това животът на магьосник бе изисквал от него други неща, които Некрос не бе пожелал да направи; тъмни неща, за които той смяташе, че не служат на Ордата, а по-скоро подкопават основите й. Той бе напуснал редиците на магьосниците и се бе завърнал към живота на воин, но от време на време неговият вожд, великият шаман Зулухед, бе изисквал от него да използва и другите си таланти — особено в това, което мнозина смятаха за невъзможно — пленяването на кралицата на драконите Алекстраза.

Зулухед владееше ритуалните вълшебства на древната шаманска религия както малцина други от основаването на Ордата насам, но за тази задача той имаше нужда да бъдат призовани по-зловещи сили, за което Некрос бе по-добре обучен. Чрез средства, които съсухреният вълшебник никога не би разкрил пред осакатения си другар, Зулухед бе намерил древен талисман, за който се говореше, че бил способен на потресаващи чудеса. Единственото затруднение бе, че той не отговарял на шаманските вълшебства, без значение какви усилия влагал вождът. Това принудило Зулухед да се обърне към единствения магьосник, на когото знаел, че може да се довери — един воин, лоялен на клана Драгънмоу.

Така Некрос бе наследил Демонична душа.

Зулухед бе нарекъл така безличния златен диск, въпреки че в началото другият орк не знаеше защо. Некрос го обърна от двете страни, наслаждавайки се не за първи път на внушителния му и все пак семпъл вид. Чисто злато, да, оформено като грамадна монета със загладени ръбове. Искреше дори на най-слабата светлина и нищо не можеше да помрачи блясъка му. Мазнина, кал, кръв… всичко се плъзгаше по повърхността му.

— Това нещо е по-старо от всяка друга магия, Некрос — му бе казал Зулухед. — Аз не можах да постигна нищо с него, но може би ти ще успееш…

Въпреки обучението си оркът с дървения крак се бе усъмнил, че точно той, който се бе заклел да не използва тъмното изкуство, би се справил по-добре от легендарния си вожд. При все това бе взел талисмана и бе опитал да усети предназначението му, начина му на използване.

Два дни по-късно, благодарение на изумителния му успех и под непоколебимото ръководство на Зулухед, те бяха постигнали това, което никой не си бе представял за възможно, особено самата кралица на драконите.

Некрос изсумтя и бавно се изправи. Усещаше болка в крака, където коляното се опираше в дървото, болка, за която не малко допринасяше тежестта на собствения му търбух. Некрос не си правеше илюзии за способността си да води другите. Той едва успяваше да обикаля из пещерите в това състояние.

Време бе за визита при Нейно Величество. Трябваше да се увери, че тя е наясно с програмата, която бе длъжна да съблюдава. Зулухед и малцината останали свободни вождове таяха мечти за възраждане на Ордата и подбуждаха към бунт воините, изоставени от мекотелото Дуумхамър. Некрос изпитваше съмнение към тези мечти, но той бе лоялен орк и като такъв щеше да изпълнява безпрекословно заповедите на своя вожд.

Стиснал Демонична душа в едната си ръка, оркът се заклатушка из влажните коридори на пещерата. Кланът Драгънмоу бе вложил доста усилия в удължаването на съществуващите под планината кухини. Сложната система от тунели позволяваше на орките да се справят по-лесно с трудната задача по отглеждането и обучаването на дракони за прослава на Ордата. Драконите заемаха огромни пространства и затова имаха нужда от отделни помещения, всяко от които трябваше да бъде допълнително изкопано.

Разбира се, тези дни имаше по-малко дракони — факт, за който Зулухед и останалите често натякваха на Некрос напоследък. Те имаха нужда от дракони, ако искаха тяхната отчаяна битка да има някакви шансове за успех.

— И как се очаква да я накарам да ражда по-бързо? — промърмори Некрос на себе си.

Двамина млади и огромни воини се разминаха с него. Почти седем фута високи, всеки от тях бе два пъти по-широк в раменете от техните човешки противници. Острозъбите бойци наклониха леко глави, отдавайки чест на ранга му. Огромни бойни брадви бяха окачени на гърбовете им. И двамата бяха ездачи на дракони, от новите. Смъртността при тях бе два пъти по-висока отколкото при ездитните им животни, което най-вече се дължеше на злощастно изтърваване на юздите. Имаше моменти, в които Некрос се чудеше дали в клана няма да се свършат първо умелите воини, преди да останат без дракони, но никога не бе повдигал тази тема пред Зулухед.

Продължавайки да куцука, застаряващият орк скоро започна да чува звуците, които издаваха присъствието на кралицата на драконите. Той отбеляза затрудненото дишане, което отекваше из коридора непосредствено пред помещението й, сякаш някаква пара от дълбините на земята си бе пробила път до повърхността. Некрос знаеше какво означава това затруднено дишане. Пристигнал бе точно навреме.

Нямаше пазачи пред издълбания вход към огромната зала, в която бе драконът, но въпреки това Некрос се спря. В миналото бяха правени опити да бъде освободен или убит огромният червен дракон, но всички те бяха завършили с мъчителна смърт за извършителите. Непредизвикана от дракона, разбира се, защото тя би приела смъртта като избавление, а по-скоро от един неочакван страничен ефект на талисмана, който се намираше в ръката на Некрос.

Оркът присви очи към наглед празния коридор.

— Призовавам те!

Въздухът около входа незабавно се нажежи. Изникнаха кълба от огън, които веднага се сляха ведно. Една човекоподобна фигура започна да изпълва, а след това и да прелива от входа.

Нещо, смътно напомнящо горящ череп, се появи там, където би трябвало да бъде главата. Броня, изглеждаща като пламтящи кости, оформи тялото на чудовищен воин, пред който дори най-грамадните орки изглеждаха като джуджета. Некрос не почувства топлина от адските пламъци, но знаеше, че ако съществото пред него го докосне дори съвсем леко, би го обхванала болка, каквато дори опитният воин не би могъл да си представи.

Сред другите орки се говореше, че Некрос Скълкръшър бил призовал един от древните демони. Той не опровергаваше подобни слухове, но въпреки това Зулухед не можеше да бъде заблуден. Чудовищното същество, пазител на дракона, не притежаваше способност за независимо мислене. При опитите си да овладее способностите на загадъчния артефакт, Некрос бе призовал още нещо. Зулухед го наричаше огнен голем. Най-вероятно силите му бяха с демонична природа, но то със сигурност не бе някое от предполагаемите митични създания.

Каквито и да бяха произходът и предишното му предназначение, от голема бе излязъл идеален пазач. Дори най-свирепите воини стояха далеч от него. Само Некрос можеше да му заповядва. Зулухед също бе опитал, но явно артефактът, от който бе произлязъл големът, вече бе обвързан с еднокракия орк.

— Влизам — информира той огненото същество.

Големът замръзна намясто… след което се пръсна в изумителен душ от изгасващи искри. Въпреки че бе наблюдавал това оттегляне нееднократно, Некрос отново отстъпи крачка назад и не се осмели да тръгне, докато не изчезна и последната искрица.

В момента, в който оркът пристъпи през вратата, един глас отбеляза:

— Знаех… че скоро… ще дойдеш… тук…

Презрението, с което проговори окованият дракон, въобще не засегна нейния тъмничар — бе чувал доста по-лоши неща през изминалите години. Стиснал артефакта в ръка, той се насочи към главата й, която по необходимост беше прикована със скоба към стената. Вече бяха изгубили в могъщите й челюсти един от тези, които я хранеха, но нямаше да изгубят друг.

По всички правила железните окови и скобата не би трябвало да са достатъчни, за да удържат такъв грандиозен левиатан, но те бяха подплатени със силата на диска. Алекстраза можеше да се бори колкото си иска, но никога нямаше да успее да се освободи. Естествено, това не означаваше, че тя не се опитва.

— Имаш ли нужда от нещо? — Въпросът на Некрос не бе продиктуван от загриженост за нея. Той просто искаше да я запази жива за нуждите на Ордата.

Някога кървавочервените драконови люспи бяха сияли като метал. Кралицата все още изпълваше огромната кухина от единия край до другия, но напоследък ребрата й се открояваха все по-забележимо под кожата, а думите излизаха от устата й със затруднение. Все пак въпреки ужасното й състояние омразата в големите златни очи не бе намаляла, а оркът знаеше, че ако тя някога успее да се измъкне, той ще бъде първият, който ще потъне в гърлото й или ще бъде опечен от огъня й. Разбира се, тъй като шансовете за това бяха минимални, еднокракият Некрос въобще не се безпокоеше.

— Смъртта би била добре дошла…

Той изръмжа, обръщайки гръб на безполезния разговор. Веднъж по време на дългото си затворничество тя бе опитала да се самоубие с глад, но простата тактика да вземат следващото й люпило яйца и да счупят едно от тях пред ужасения й поглед се бе оказала достатъчна да сложи край на тази заплаха. Въпреки знанието, че всяко от нейните малки ще бъде обучено, за да всява ужас у враговете на Ордата и най-вероятно ще загине при някой набег, Алекстраза все още таеше надеждата, че един ден те ще бъдат свободни. Унищожаването на яйцето бе равносилно на унищожаване на част от тази надежда. Един дракон по-малко бе имал шанса да стане свой собствен господар.

Както правеше винаги, Некрос провери новото люпило. Този път имаше пет яйца. Приемливо число, но повечето бяха по-дребни от обичайно. Това го притесняваше. Неговият вожд вече се бе изказал относно изтърсаците, родени от последната партида, въпреки че дори един дракон изтърсак се извисяваше неколкократно над орките.

Некрос постави диска в една здрава кесия на пояса си и се наведе, за да вдигне едно от яйцата. Загубата на крака не бе отслабила силата на ръцете му и грамадният орк не срещна проблеми с повдигането на въпросния обект. Много добра тежест, отбеляза той. Ако и другите яйца бяха също толкова тежки, от тях поне щяха да излязат здрави малки. Най-добре да ги занесе в инкубаторната камера колкото се може по-бързо. Вулканичната жега там щеше да ги поддържа при подходяща температура до излюпването.

Докато Некрос оставяше яйцето, драконът промълви:

— Няма смисъл, смъртни. С жалката ви война е свършено.

— Може и да си права — изръмжа той, несъмнено изненадвайки я със своята откровеност. Посивелият орк отново се обърна с лице към гигантската си затворничка. — Но ние ще се борим до края, гущер такъв.

— Тогава ще го направите без нас. Моят последен съпруг умира и ти го знаеш. Без него няма да има повече яйца. — Нейният глас и без това тих се превърна в едва доловим шепот. Кралицата на драконите дишаше с усилие, сякаш разговорът бе изцедил докрай намалелите й сили.

Той присви очи към нейните, оглеждайки внимателно очните ябълки на влечугото. Некрос знаеше, че последният съпруг на Алекстраза наистина умираше. Бяха започнали с трима, но един бе загинал при опит да избяга през морето, а друг бе умрял от раните си, след като драконът отцепник Детуинг го бе нападнал изненадващо. Третият, най-възрастният от групата, бе останал до своята кралица, но той бе с векове по-стар и от самата Алекстраза и сега неговата възраст заедно с почти смъртоносни рани бавно го довършваха.

— Тогава ще намерим други.

Тя успя да изсумти. Гласът й не бе по-силен от шепот.

— И как… точно ще го направите?

— Ще намерим някой… — Некрос нямаше друг отговор, а проклет да бе, ако доставеше някакво удоволствие на гущера. Дълго потисканото отчаяние и гняв започнаха да се проявяват. Той закуцука към нея. — А що се отнася до теб, гущерче…

Некрос се бе осмелил да се приближи на няколко метра от главата на кралицата на драконите с ясното съзнание, че благодарение на магическите окови тя ще бъде неспособна да го изпържи или погълне. За негово огромно удивление главата на Алекстраза ведно със скобата внезапно се извъртя към него, закривайки кръгозора му. Пастта на дракона се отвори широко и оркът имаше неудоволствието да погледне надълбоко в гърлото на звяра, който щеше да го погълне на една хапка.

Щеше, ако не беше бързата реакция на Некрос. Сграбчвайки кесията, в която държеше Демонична душа, устата на магьосника произнесе една дума, а съзнанието му — една заповед.

Рев, изпълнен с болка, разтърси пещерата и от тавана започнаха да падат скални късове. Кървавочервеният бегемот дръпна главата си назад колкото можеше. Скобата около врата й сияеше с такава сила, че оркът бе принуден да заслони очи.

До него се материализира огненият слуга на диска, а тъмните му очни дъна гледаха към Некрос в очакване на заповед. Но магьосникът нямаше нужда от създанието, тъй като самият артефакт се бе справил с почти фаталната ситуация.

— Напусни — заповяда той на огнения голем.

Докато съществото изчезваше сред експлозията от искри, сакатият орк се осмели да застане пред дракона. Грозните му черти се изкривиха намръщено, а отчаянието, предизвикано от знанието, че служи на изгубена кауза, увеличаваше гнева на Некрос от последния опит на левиатана да отнеме живота му.

— Все още сме пълни с номера, а, гущер такъв? — Той хвърли кръвнишки поглед към скобата, която Алекстраза очевидно бе разхлабила с цената на много усилия. Магията върху веригите не покриваше и скалата, към която те бяха прикрепени, осъзна Некрос. Тази грешка едва не му бе коствала живота.

Но неуспехът й да го убие сега щеше да й струва скъпо. Некрос вдигна поглед изпод гъстите си вежди и го спря върху вече сериозно наранения дракон.

— Дързък номер… — озъби се той. — Дързък номер, но глупав. — Той вдигна златния диск пред разширените й очи. — Зулухед ми заповяда да те поддържам колкото се може по-здрава, но моят вожд ми заповяда и да те наказвам, когато сметна за необходимо. — Некрос стисна още по-здраво артефакта, който вече сияеше ярко. — Сега ще…

— Простете прекъсването на това жалко същество, о, милостиви господарю — прозвуча един дразнещ глас, който явно се намираше вътре в пещерата, — но пристигнаха вести, които трябва да чуете, о, трябва да чуете!

Некрос едва не изтърва артефакта. Завъртайки се толкова бързо, колкото му позволяваше единственият здрав крак, грамадният орк погледна надолу към жалката фигурка с уши на прилеп и уста, пълна с остри зъби, изкривена в налудничава усмивка. Некрос не знаеше какво го притеснява повече — самото същество или фактът, че гоблинът някак си бе успял да се промъкне в пещерата на дракона, без да бъде спрян от голема.

— Ти! Как влезе тук? — Той протегна ръка и сграбчи дребното същество, за гърлото, след което го вдигна във въздуха. Всякакви мисли за наказване на дракона бяха изчезнали от съзнанието му. — Как?

— Пппросто влязох, о, милостиви господарю! Пристъпих и влязох! — Въпреки че бе полузадушено, противното дребосъче продължаваше да се усмихва.

Некрос се замисли. Гоблинът сигурно бе улучил момента, в който огненият голем бе дошъл на помощ на господаря си. Гоблините бяха ловки същества и често успяваха да влязат на места, които се смятаха за непристъпни, но дори този хитър пакостник, не би могъл да се вмъкне вътре по друг начин.

Той пусна зверчето на земята.

— Добре! Защо си тук? Какви новини носиш?

Гоблинът потърка гърлото си.

— Само най-важните, само най-важните, уверявам ви! — Озъбената усмивка се разшири. — Някога да съм ви лъгал, чудотворни господарю?

Въпреки че дълбоко в себе си Некрос бе уверен, че гоблините притежаваха по-малко чувство за чест дори от някой плужек, оркът трябваше да признае, че все пак този никога не го бе подвеждал. Съмнителни съюзници в най-добрия случай, гоблините играеха прекалено много собствени игрички, но винаги бяха изпълнявали задачите, възложени им от Дуумхамър, а преди него — от великия Блекхенд^[22].

— Говори тогава и побързай!

Дяволитият палавник кимна няколко пъти:

— Да, Некрос, да! Тук съм, за да ви съобщя, че е приведен в действие един план, всъщност повече от един, за освобождаване… — Той се поколеба, след което кимна с глава към изтощената Алекстраза. — … за причиняване на големи злини на мечтите на клана Драгънмоу!

Неприятно усещане пробяга по гръбнака на орка.

— За какво намекваш?

Гоблинът отново кимна с глава към дракона.

— Може би другаде, милостиви господарю?

Съществото имаше право. Некрос хвърли един поглед към своята пленница, която бе изпаднала в безсъзнание от болка и изтощение. Все пак трябваше да внимава повече, когато бе край нея. Ако шпионинът му бе донесъл новините, които очакваше, оркският магьосник не изпитваше желание кралицата на драконите да научава подробности.

— Много добре — изръмжа той. Некрос закуцука към изхода на пещерата, като вече разсъждаваше над предполагаемите новини. Гоблинът подскачаше до него, ухилен до уши. Некрос се изкушаваше да изтрие усмивката от лицето му, но за момента се нуждаеше от дребосъка. Обаче при най-дребния повод…

— В твой интерес е новините да си струват, Крил! Ясен ли съм?

Крил кимна, стараейки се да не изостава, а главата му се клатушкаше нагоре-надолу, като на някоя счупена играчка.

— Доверете ми се, господарю Некрос! Просто ми се доверете…