Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (18)

Осемнадесет

Прекалено бавни. Бяха прекалено бавни.

С ядосано ръмжене Некрос бутна напред един пеон, подтиквайки безполезния орк от низшата каста към по-активни действия. Онзи се сви от страх и се забърза с товара си.

Низшите орки не ставаха за нищо друго, освен за черноработници, а сега Некрос откри, че и в това отношение има какво да се желае. Той се бе принудил да накара своите воини да работят редом с тях, за да може всичко да бъде свършено до зазоряване. Всъщност сакатият орк бе искал да тръгнат под прикритието на нощта, но това вече не бе възможно, а не му се чакаше още цял един ден. С всеки изминал час нашествието несъмнено се приближаваше все повече, въпреки че скаутите, очевидно слепи за реалността, твърдяха, че не са открили следи дори от авангард, какво остава за цяла армия. Но вече бяха засечени воини на Алианса, яздещи грифони, един магьосник бе успял да се промъкне в планината и имаше сигурни доказателства, че най-ужасяващият от всички дракони служи на врага. И това, че скаутите не можеха да ги видят, не означаваше, че хората и техните съюзници не бяха стигнали до самите подстъпи на Грим Батол.

Продължавайки да се мъчи да накара пеоните да осъзнаят колко спешна е задачата им по опаковането, Некрос първоначално не забеляза, че главният гледач се е приближил до него. Едва когато чу как някой притеснено се прокашля зад гърба му, Некрос се обърна.

— Говори, Брогас! Защо се прокрадваш като една от тези отрепки?

Леко закръгленият по-млад орк изкриви лице в гримаса. Бивните му бяха извити надолу в краищата си, което придаваше на вечно намръщената му физиономия още по-намусен вид.

— Мъжкият… Некрос, мисля, че скоро ще умре!

Още лоши новини. И то възможно най-лошите.

— Да проверим!

Те се забързаха, като Брогас внимаваше да поддържа темпо, при което недъгът на неговия началник да не си личи прекалено много. Обаче Некрос бе налегнат от много по-тежки грижи. За да продължи да отглежда дракони, той се нуждаеше не само от женска, но и от мъжкар. Без единия — все едно кой — той бе обречен на провал… а Зулухед нямаше да остане доволен от това.

Най-накрая стигнаха до пещерата, в която бе настанен най-възрастният и единствен оцелял от съпрузите на Алекстраза. Навремето Тиранастраз несъмнено бе представлявал внушителна гледка дори в сравнение с останалите дракони. Некрос бе чувал, че старият кървавочервен мъжкар някога бе съперничел на Детуинг по размери и сила, въпреки че това най-вероятно бяха само легенди. Въпреки всичко, консортът^[35] все още изпълваше огромната си пещера, а водачът на орките не искаше да повярва, че подобен гигант може да е болен.

Но в момента, в който чу неравномерното дишане на дракона, той осъзна истината. Тиран, както го наричаше Некрос, бе получил няколко кризи през последната година. Някога оркът бе смятал, че драконите са безсмъртни и могат да загинат единствено в битка. С течение на времето бе разбрал, че краят им може да настъпи и по друга причина. Нещо вътре в древния бегемот бе предизвикало неговата бавна, но смъртоносна болест.

— От колко време е така?

Брогас преглътна.

— От снощи. Ту се оправя, ту се влошава… но от няколко часа стана съвсем зле.

Некрос се извъртя към ездача.

— Глупак! Трябваше да ми кажеш по-рано!

За малко да удари другия орк, но си даде сметка, че не би могъл да стори нищо, дори да го бяха уведомили. От известно време насам Некрос подозираше, че ще изгуби възрастния дракон, макар да не желаеше да го признае открито.

— Какво ще правим, Некрос? Зулухед ще побеснее! Ще набие главите ни на кол!

Некрос се намръщи. Той си бе представил същата картина и тя никак не му бе харесала.

— Нямаме избор! Пригответе го за път! Той идва с нас — жив или мъртъв! А Зулухед да прави каквото ще!

— Но, Некрос…

Този път еднокракият орк наистина удари своя подчинен.

— Смотан глупак! Изпълнявай заповедите!

Покорявайки се, Брогас кимна и хукна нанякъде — най-вероятно да изкара яда си върху своите подчинени, докато те изпълняваха заповедите на Некрос. Тиран щеше да тръгне с останалите, независимо дали още дишаше или не. Най-малкото щеше да послужи за примамка…

Правейки крачка напред, Некрос внимателно огледа грамадния мъжкар на Алекстраза. Люспите му бяха на петна, дишането бе непостоянно, звярът въобще не помръдваше… да, на Тиран наистина не му оставаше много време на този свят…

— Некрос… — прогърмя изненадващо гласът на кралицата на драконите. — Некрос… подушвам, че си наблизо…

Широкоплещестият орк се отправи към нейното отделение, склонен да се заеме с всяко нещо, което щеше да отклони вниманието му от тревожните мисли за това как смъртта на Тиран ще се отрази върху собствената му съдба. Предприемайки обичайната мярка за сигурност, той бръкна в кесията на пояса си и постави ръка върху Демонична душа.

Алекстраза го гледаше с полупритворени клепачи. Тя също боледуваше напоследък, но Некрос отказваше да повярва, че може да изгуби и нея. Кралицата най-вероятно знаеше, че последният от съпрузите й скоро щеше да умре. На Некрос му се искаше вместо Тиран да бе оцелял някой от другите двама — те бяха много по-млади и жизнени.

— Какво има сега, кралице?

— Некрос, защо продължаваш тази лудост?

Той изсумтя.

— Само за това ли ме повика? Имам да върша по-важни неща от това да отговарям на глупавите ти въпроси!

Драконът въздъхна.

— Всички твои усилия ще доведат единствено до смъртта ти. Имаш възможност да спасиш себе си и своите подчинени, но не искаш да я използваш!

— Ние не сме малодушни отрепки и предатели като Оргрим Дуумхамър! Кланът Драгънмоу ще се бие до самия кървав край!

— Опитваш се да избягаш на север… Така ли си представяш битката?

Некрос Скълкръшър извади Демонична душа.

— Има неща, които не разбираш, древни драконе! В някои моменти бягството води към победа!

Алекстраза въздъхна.

— И няма никакъв начин да те убедя, нали, Некрос?

— Най-сетне го разбра!

— Тогава ми кажи нещо. Какво правеше в покоите на Тиран? От какво боледува той? — И очите, и гласът на дракона бяха изпълнени със загриженост за нейния съпруг.

— Нищо, за което да се тревожиш, кралице! Най-добре помисли за себе си. Скоро ще те местим. Дръж се прилично и всичко ще мине много по-безболезнено…

С тези думи, той прибра Демонична душа и си тръгна. Кралицата на драконите го повика още веднъж, вероятно за да иска повече подробности за здравето на Тиран, но Некрос не можеше да губи повече време в притеснения за дракони — поне не за червените.

Въпреки че конвоят най-вероятно щеше да е напуснал Грим Батол, преди нашествениците от Алианса да се появят, командирът на орките знаеше със сигурност, че едно същество щеше да пристигне навреме, за да предизвика хаос. Детуинг щеше да е тук на сутринта — дори само по една причина…

Алекстраза.

Черният дракон щеше да дойде заради своя враг.

— Всичките да идват! — изръмжа оркът. — Всичките! Единственото, което ми трябва, е черният да бъде първи… — Той потупа кесията, в която държеше Демонична душа. — А после той ще свърши останалото!

* * *

Ронин отново се върна в съзнание, макар отначало да бе малко замаян. Чувстваше се неимоверно изтощен. Остана неподвижен, помнейки какво му се бе случило последния път. Не желаеше големът отново да го запрати в обятията на забравата — страхуваше се, че този път няма да се завърне.

Докато силите му бавно се възстановяваха, затворникът внимателно отвори очи. Огненият голем не се виждаше никъде. Изненадан, Ронин повдигна глава и се огледа.

В същия миг въздухът внезапно заблестя и пред него избухнаха стотици ярки искри, които се завихриха, оформяйки неясна човекоподобна фигура. Очертанията й бързо се изостриха и огненият голем се появи отново в цялото си уродливо величие. Страхувайки се от най-лошото, Ронин сведе глава и стисна очи, очаквайки ужасяващото докосване на магическото същество. Остана в тази поза за дълго, но най-накрая, когато любопитството му отново надделя над страха, магьосникът бавно и предпазливо отвори едното си око.

Чудовището пак бе изчезнало. Така. Въпреки че не го виждаше в момента, Ронин оставаше под бдителния поглед на голема. Некрос очевидно си играеше с магьосника. А може би Крил по някакъв начин му бе погодил този номер. Надеждите на Ронин се стопиха.

Навярно така бе по-добре. В края на краищата не бе ли смятал, че смъртта му ще бъде отлично изкупление заради онези, които бе оставил да загинат. Нима това нямаше най-накрая да потуши собственото му чувство за вина? Неспособен на нещо друго, Ронин продължи да виси, без да обръща внимание на изтичащите минути, нито на непрестанния шум, който вдигаха орките, докато довършваха приготовленията си за отпътуване. Некрос щеше да се върне, когато сметне за необходимо, и щеше или да отведе магьосника със себе си, или да го разпита за последен път, преди да го екзекутира, като последното бе по-вероятно.

А Ронин не можеше да му попречи по никакъв начин.

По някое време, след като отново бе затворил очи, умората го надви и той се унесе в приятна дрямка. Засънува дракони, призраци, джуджета… и Верееса. Образът на елфата успокои тревогите му. Той я познаваше отскоро, но лицето й изникваше все по-често в съзнанието му. Може би при други обстоятелства щеше да я опознае по-добре…

Елфата стана център на съня му до такава степен, че Ронин дори можеше да чуе гласа й. Тя викаше името му отново и отново, отначало нежно, а след това, когато той не отговори, с все по-голяма настойчивост…

— Ронин! — Гласът й се отдалечи, стана тих като шепот, но звучеше някак по-реално.

— Ронин!

Този път нейният зов го разбуди, прекъсвайки сънищата. В началото магьосникът се противопоставяше, защото нямаше никакво желание да се завръща към грубата реалност на своята клетка и неизбежната си смърт.

— Не отговаря… — промърмори друг глас, съвсем не толкова нежен и мелодичен. Ронин го разпозна смътно и осъзнаването го доближи още повече към будното състояние.

— Може би е упоен. Затова не е зад решетки и е заключен само с една верига — отвърна елфата. — Явно си казал истината…

— Не бих ви излъгал, милостива господарке! Не бих ви излъгал!

Пискливият гласец направи онова, което другите два не успяха. Магьосникът се отърси окончателно от дрямката… и едва се сдържа да не извика.

— Да приключваме с това — измърмори Фалстад. От последвалите стъпки Ронин разбра, че джуджето и другите двама са тръгнали към него.

Той отвори очи.

Верееса и Фалстад наистина бяха в пещерата. Красивото лице на елфата бе изпълнено със загриженост. Държеше оголен меч, а на шията й висеше медальон, приличащ на онзи, който Детуинг бе дал на Ронин, но с кървавочервен камък, докато другият бе черен като самата душа на зловещия левиатан. До нея беше джуджето, окачило стормхамъра на гърба си. В ръката си носеше дълга кама, чийто връх бе опрян в гърлото на озъбения Крил.

При гледката на неговите другари, особено на Верееса, Ронин отново се почувства изпълнен с надежда…

В този миг огненият голем безшумно се материализира зад малкия спасителен отряд.

— Пазете се! — извика ужасеният магьосник с пресипнал от крясъци глас.

Когато чудовищната фигура посегна към тях, Верееса и Фалстад се хвърлиха в две различни посоки. Блъснат от джуджето, Крил полетя към стената, на която бе окован Ронин. Удари се в скалата и ядно изруга.

Фалстад пръв скочи на крака и хвърли камата си към голема, който не обърна никакво внимание на острието, отскочило от кокалената му броня. Тогава джуджето взе стормхамъра си в ръце и замахна към нечовешкия пазач още докато Верееса се изправяше, за да се включи в атаката.

Все още без сили Ронин не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Рейнджърът и джуджето нападнаха своя демоничен противник от двете страни, опитвайки се да принудят голема да допусне фатална грешка.

За нещастие Ронин се съмняваше, че те ще успеят да убият съществото с физически средства.

Първият удар на Фалстад избута чудовището една стъпка назад, но втория път големът сграбчи оръжието в горния край и се опита да го придърпа към себе си. Ездачът на грифони се оказа въвлечен в ръкопашна схватка.

— Ръцете! — изпъшка магьосника. — Пази се от ръцете!

Пламтящите кокалести пръсти посегнаха към Фалстад веднага щом той влезе в обсега им. Отчаяното джудже пусна скъпоценния си чук и се изтърколи назад, извън обхвата на своя противник.

Верееса се спусна напред с насочен меч. Но елфското острие не постигна нищо срещу страховитата броня, която с лекота го отклони встрани. Големът се извърна и запрати стормхамъра към нея.

Елфата отскочи чевръсто, но сега единствено тя бе останала въоръжена. Нападна още два пъти, като на втория едва не изгуби меча си. Големът, очевидно неуязвим за хладно оръжие, при всяка атака се опитваше да хване острието й.

Неговите приятели губеха, а Ронин не бе направил нищо, за да им помогне.

Положението ставаше все по-лошо. Фалстад, който си бе възвърнал равновесието, тръгна към своя чук.

Устата на призрачния воин се отвори невероятно широко…

Страховит поток от черен огън едва не погълна Фалстад. В последния момент той успя да се изтърколи встрани, но не и преди дрехите му да се опърлят.

Това остави Верееса сама на пътя на голема.

Отчаяние разяждаше Ронин. Тя щеше да умре, ако той не направеше нещо. Всички щяха да умрат, ако той не направеше нещо. Трябваше да се освободи! Събирайки всичките си останали сили, съсипаният магьосник призова една магия. Докато големът беше зает, Ронин имаше възможност да действа необезпокояван. Нужен му бе само още един момент…

Успех! Оковите се пръснаха и парченцата издрънчаха в скалната стена. Дишайки тежко, Ронин протегна ръце веднъж, след което се съсредоточи върху голема…

Нещо тежко се стовари върху плещите му. Силен натиск върху гърлото на Ронин секна дишането му.

— Непослушен, непослушен магьосник! Не разбра ли, че трябва да умреш?

Крил бе стиснал толкова здраво врата на Ронин, че магьосникът бе напълно зашеметен. Знаеше, че гоблините са значително по-силни отколкото изглеждат, но мощта на Крил граничеше с невъзможното.

— Точно така, човеко… предай се… падни на колене…

На Ронин почти му се прииска да направи точно това. Липсата на въздух му причиняваше световъртеж. Това в комбинация с мъченията, които бе изтърпял от голема, почти го довърши. Но ако паднеше, същото щеше да се случи с Верееса и Фалстад…

Съсредоточавайки се, той насочи показалец към душащия го гоблин.

С пронизителен писък Крил отпусна хватката си и се строполи на пода. Ронин се облегна на стената, като се опитваше да си поеме въздух. Надяваше се, че Крил няма да се възползва от слабостта му.

Нямаше причина за притеснение. С изгорена ръка гоблинът се отдалечаваше на подскоци от Ронин, кълнейки:

— Отвратителен, отвратителен магьосник! Проклети да са твоите магии! Ще те оставя на моя приятел тук, ще те оставя да почувстваш нежното му докосване!

Крил заподскача към изхода, смеейки се мрачно на съдбата, която очакваше натрапниците.

Големът спря да се бие с Верееса и джуджето. Втренченият му мъртвешки поглед се премести към измъкващия се Крил. Челюстите му се отвориха…

Поток от абаносов огън се изстреля от пастта на черепа и обгърна изцяло нищо неподозиращия гоблин. С милостиво кратък писък Крил загина в кълбо от магически пламък, изгорен толкова бързо, че по земята се посипа само пепел… пепел и обгореният медальон, който гоблинът бе носил в кесията на пояса си.

— Той уби дребната отрепка! — удиви се Фалстад.

— А ние със сигурност ще бъдем следващите! — напомни му елфата. — Мечът ми наполовина се стопи, а и се съмнявам, че ще мога да му бягам още дълго!

— Ако стигна чука си, може би ще успея да направя нещо, но… Пази се!

Големът изригна нова струя, този път към тавана. Но яростните огнени потоци не само нагорещиха камъка — пламъците разтърсиха тавана и върху тримата се посипаха огромни скални късове.

Един от тях улучи Верееса по ръката, удряйки я с такава сила, че рейнджърът се строполи на пода. Пороят принуди Фалстад да се отдръпне, а и Ронин не можеше да направи нито крачка в нейна посока.

Огненият голем съсредоточи вниманието си върху повалената елфа. За пореден път челюстите му се разтвориха…

— Не! — призовавайки цялата останала му воля, Ронин контрира, издигайки най-здравия щит, който някога бе създавал.

Черните пламъци се удариха в невидимата преграда с цялата си мощ… и се върнаха обратно към голема.

Магьосникът не бе очаквал собственото оръжие на съществото да има някакъв ефект върху самото него, но пламъците не само обгърнаха своя създател — те го погълнаха лакомо. Рев се изтръгна от безплътното гърло на голема — ужасен, нечовешки рев.

Чудовищното създание се разтресе и после се взриви, освобождавайки съизмерима с ураган магическа сила в малката планинска пещера.

Неспособен да устои на подобна мощ, таванът се срути върху пътешествениците.

* * *

В тъмнината на нощта драконът Детуинг летеше на изток над морето. По-бърз от вятъра, той се бе насочил към Грим Батол. Драконът се бе усмихнал — гледка, при която всяко друго същество би избягало в панически ужас. Бе доволен, че всичко вървеше, както го бе замислил. Плановете му се изпълняваха съвсем гладко.

Преди няколко часа той бе получил послание от Теренас. Седмица след коронясването на „лорд Престор“ щеше да бъде оповестено, че сватбата на новия монарх на Алтерак и младата дъщеря на лордеронския крал ще се състои в деня, когато тя навърши пълнолетие. Трябваше да изчака само някакви си две години — просто мигване на окото в сравнение с живота на един дракон. Едва тогава черният левиатан щеше да бъде готов да приведе в действие плановете си за пълно унищожение на хората. А по-старите раси на елфите и джуджетата, лишени от енергичните си съюзници, щяха да паднат като листата на загиващо дърво.

Щом дойдеше моментът, Детуинг щеше да се наслади на победата си. Но сега трябваше да се заеме с една неотложна, но също тъй приятна задача. Орките се готвеха да напуснат планинската си крепост. До зори фургоните им щяха да са потеглили към последното им укрепление в Дън Алгаз. С тях щяха да тръгнат и драконите.

Орките очакваха нападение на Алианса — ездачи на грифони, магьосници… и един черен гигант. Детуинг не искаше Некрос Скълкръшър да остане разочарован. Крил му бе докладвал, че еднокракият орк замисля нещо. Драконът с нетърпение очакваше да види каква ли глупост е планирало жалкото същество. Подозираше за какво става дума, но му бе интересно дали оркът все пак може да роди някоя оригинална мисъл за разнообразие.

Неясните очертания на бреговете на Каз Модан изникнаха на хоризонта. Притежавайки отлично нощно зрение, Детуинг направи лек завой и се насочи малко по на север. До изгрева оставаха само един-два часа. Щеше да има предостатъчно време да стигне до мястото, което си бе набелязал. Оттам щеше да наблюдава и да чака, подбирайки най-подходящия момент.

И щеше да промени посоката на бъдещето.

* * *

Още един дракон летеше в нощта — дракон, който от много години не бе порил небесата. Усещането от волния полет го изпълваше с трепет и едновременно с това му напомняше до каква степен бе изгубил форма. Това, което някога беше напълно естествено, което бе част от неговата същност, сега му се струваше необичайно.

Драконът Кориалстраз прекалено дълго време се бе правил на магьосника Крас.

Ако бе светло и някой случайно бе забелязал преминаването му, би видял дракон с огромни размери — много по-голям от останалите, макар и не чак колкото петте Изражения. Блестящ, кървавочервен и с гладки форми, на младини Кориалстраз бе смятан за изключителен красавец. Определено бе хванал окото на своята кралица. Пъргав, смъртоносен и мислещ бързо в битка, червеният гигант бе също и един от най-сигурните й защитници, превърнал се в неин най-доверен служител, когато бяха започнали да контактуват с по-младите раси.

Още преди пленяването на неговата обична Алекстраза той бе прекарвал по-голямата част от времето в ролята на магьосника Крас, връщайки се в собственото си тяло само когато я бе посещавал тайно. Като един от по-младите й съпрузи, той никога не бе имал властта, която притежаваше Тиранастраз, но Кориалстраз винаги бе знаел, че заема специално място в сърцето на кралицата. Точно затова бе изявил желание да стане неин агент сред хората — най-обещаващата и разнообразна от младите раси — и съществено бе допринесъл за тяхното израстване.

Алекстраза без съмнение го считаше за мъртъв. След нейното пленяване и поробването на останалата част от драконовия орляк, единственият начин, по който можеше да продължи борбата, бе да използва своето прикритие. Да се завърне под маската на Крас и да помогне на Алианса във войната срещу орките. Не обичаше да допринася за смъртта на същества от своята собствена кръв, но отгледаните от Ордата дракончета не знаеха нищо за предишната слава на рода си. Дори рядко оцеляваха достатъчно дълго, за да надмогнат кръвожадните си инстинкти и да започнат да се учат на мъдростта, в която винаги се бе криело истинското им наследство. Докато помагаше на елфата и джуджето да влязат в планината, той бе имал щастието да разговаря с един от тези младоци. Бе успокоил дракончето и му бе обяснил какво трябва да бъде сторено. Това, че другият го бе послушал, бе окуражително. Имаше някаква надежда за поне един от тях.

Но все още му оставаше твърде много работа. Затова Кориалстраз за пореден път бе обърнал гръб на смъртните и ги бе оставил да се оправят самостоятелно.

В момента, когато медальонът му бе показал натоварените фургони и лаещите заповеди оркски командири, той бе разбрал, че дългата борба най-сетне щеше да му донесе успех. Орките бяха захапали примамката и напускаха Грим Батол. Щяха да изведат на открито неговата обична Алекстраза… където той можеше да я спаси.

Дори извън крепостта това нямаше да бъде лесно. Щеше да изисква хитрост, добър избор на момента и чист късмет, разбира се.

Повторната поява на Детуинг и неговите кроежи срещу Алианса се бяха оказали нова и ужасна грижа, която за известно време застрашаваше всички замисли на Кориалстраз. Но всичко, което бе открил като Крас, сочеше, че Детуинг прекалено много се бе задълбочил в политиката на Алианса и нямаше време да се занимава с далечните орки и остатъците от някогашния горд орляк червени дракони. Не, Детуинг разиграваше гигантска шахматна партия, като негови фигури бяха различните кралства. Оставен без надзор, той със сигурност щеше да причини война и разрушения сред тях. За щастие подобна игра изискваше години, затова Кориалстраз не бе чак толкова загрижен за хората в Лордерон и отвъд него. Те можеха да почакат, докато той освободеше своята любима.

Но съществуваше още един въпрос, който продължаваше да смущава летящия дракон, изтласквайки на заден план мислите за растящата угроза, надвиснала над земите, които той бе взел под крилото си. Ронин и неговите спътници бяха повярвали на магьосника Крас, без да знаят, че за дракона Кориалстраз спасяването на неговата кралица бе над всичко останало. В сравнение с нейната свобода животът на тримата смъртни бе маловажен — или поне така бе смятал доскоро.

Вина разяждаше дракона. Не само заради предателството му спрямо Ронин, но и задето бе изоставил елфата и джуджето на произвола на съдбата.

Ронин вероятно бе мъртъв, но може би още не беше късно да спаси останалите двама. Червеният левиатан нямаше да успее да се съсредоточи върху задачата си, докато не се убедеше, че е направил всичко по силите си за тях.

В самия край на югозападен Каз Модан, само на няколко часа път от Айрънфордж^[36], Кориалстраз си избра един усамотен връх и кацна. Огледа се за кратко, след което затвори очи и се съсредоточи върху медальона, който Ром бе дал на Верееса.

Рейнджърът най-вероятно смяташе камъка в средата за обикновено украшение, но всъщност това бе омагьосана люспа от самия дракон. Тя притежаваше свойства, които биха изумили някой заклинател — разбира се, само ако знаеше как да ползва драконовата магия. За щастие малцина умееха това, иначе Кориалстраз въобще не би рискувал да създаде медальона. Както Ром, така и елфата очевидно вярваха, че скъпоценният камък може да се ползва единствено за комуникация и драконът нямаше никакво намерение да разсейва тяхната заблуда.

Свил крила до главата си, за да се защити от фучащата виелица, огромният бегемот се концентрира върху образа на елфата — такава, каквато я бе видял през талисмана. Бе красива гледка за някой от нейния вид и явно бе загрижена за Ронин. Също така бе много способен воин. Да, може би все още бе жива, както и джуджето от Еъри.

— Верееса Уиндрънър… — повика я тихо той. — Верееса Уиндрънър!

Кориалстраз се опита да съсредоточи мисловния си взор. Странно, но не виждаше нищо. Медальонът би трябвало да му предава картината на онова, към което бе обърната елфата. Да не би тя отново да го бе скрила под дрехите си?

— Верееса Уиндрънър, издай някакъв звук, колкото и да е тих, за да потвърдиш, че ме чуваш.

Отново нищо.

— Елфо! — за първи път драконът едва не изгуби самообладание. — Елфо!

И пак никакъв отговор, никакъв образ. Кориалстраз концентрира цялата си воля в опит да чуе какъвто и да е звук, дори да е ръмженето на някой орк.

Нищо.

Твърде късно… Внезапният пристъп на съвест бе дошъл твърде късно, за да избави другарите на Ронин, и сега те също бяха мъртви заради непредвидливостта на дракона.

Крас си бе играл с чувството за вина на Ронин, възползвал се бе от неговите угризения за смъртта на спътниците, които магьосникът бе изгубил в предишната си мисия. Това бе направило Ронин доста покорен. Сега, от друга страна, той започваше да разбира как се бе чувствал човекът. Алекстраза винаги бе говорила за по-младите раси със загрижен, родителски тон, сякаш те също бяха нейни деца. Тя сякаш бе заразила своя съпруг с тази грижовност и затова Крас бе дал всичко от себе си, за да могат тези деца да израснат правилно. Но пленяването на неговата кралица от орките бе разтърсило мисленето му из основи и бе накарало Кориалстраз да забрави уроците й до този момент.

Обаче вече бе твърде късно за тримата пътешественици.

— Но не е твърде късно за теб, кралице моя — изрева драконът. Ако оцелееше, той щеше да посвети живота си на опити да изкупи провала си с Ронин и останалите. Сега обаче всичко, което имаше значение, бе спасяването на неговата другарка. Надяваше се, че тя ще го разбере…

Разпервайки широко крила, величественият дракон се издигна във въздуха и пое на север.

Към Грим Батол.