Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Единадесет

Некрос повъртя Демонична душа в ръката си, опитвайки се да измисли следващия си ход. Сакатият главатар на орките не бе успял да спи през по-голямата част от нощта. Фактът, че Торгус не се бе завърнал от своята мисия, гризеше отвътре възрастния воин. Провалил ли се бе? И двата дракона ли бяха загинали? В такъв случай какъв отряд бяха изпратили хората да освобождава Алекстраза? Армия от ездачи на грифони, подкрепени от магьосници? Несъмнено дори Алиансът не би могъл да изпрати чак такава сила, особено при войната на север и собствените им вътрешни раздори…

Той се бе опитал да се свърже със Зулухед и да сподели притесненията си, но шаманът не бе отговорил на магическите му призиви. Оркът знаеше какво означава това. — Тъй като нещата вървяха зле някъде другаде, Зулухед нямаше време да се занимава с — както той ги виждаше — нереалните страхове на своя подчинен. Шаманът очакваше Некрос да действа като всеки друг оркски воин — с решителност и увереност… което връщаше сакатия заклинател в изходна позиция.

Демонична душа му даваше контрол над огромни сили, но Некрос знаеше, че всъщност не владее и частица от нейния потенциал. Осъзнавайки дълбочината на невежеството си, оркът изпитваше съмнение дали ще се осмели да употреби артефакта за нещо повече от това, за което той вече служеше. Зулухед все още не разбираше какво е предал в ръцете на своя подчинен. От малкото, което Некрос бе открил самичък, ставаше ясно, че Демонична душа притежава такива безмилостни сили, че използвана умело, би могла да затрие цялата войска на Алианса, за която оркът знаеше, че се събира в северните райони на Каз Модан. Проблемът бе, че ако се използва невнимателно, дискът би могъл със същата лекота да изтрие Грим Батол от лицето на земята.

— Дай ми два здрави крака и една хубава брадва и бих те хвърлил в най-близкия вулкан — промълви той към златния артефакт.

В този момент един разтревожен воин нахлу в покоите му, без да обръща внимание на кръвнишкия поглед на командира си.

— Торгус се завръща!

Най-накрая добри новини! Командирът въздъхна с облекчение. Щом Торгус се завръщаше, значи поне една от заплахите все пак е била премахната. Дано Торгус да бе успял да вземе някой пленник — Зулухед го очакваше от него. Малко мъчения и скимтящият човек несъмнено щеше да им каже всичко, което трябваше да знаят за предстоящото нахлуване от север.

— Най-накрая! Колко има още?

— Няколко минути, не повече. — По лицето на другия орк се четеше загрижено изражение, но Некрос не му обърна внимание за момента, защото нямаше търпение да посрещне могъщия ездач на дракони. Поне Торгус не го бе провалил.

Той прибра Демонична душа и тръгна бързо — доколкото можеше — към широката пещера, която ездачите на дракони използваха за кацане и излитане. Воинът, който му бе донесъл вестта, го последва по петите необичайно мълчалив. Некрос прие тишината с благодарност. Единственият глас, който желаеше да чуе, бе този на Торгус, разказващ за великата си победа над пришълците.

Още няколко орки, включително и от ездачите, вече се тълпяха при широкото гърло на пещерата. Некрос се намръщи от пълната липса на ред, но знаеше, че те също като него с нетърпение очакват триумфалното завръщане на Торгус.

— Направете път! Направете път! — Разбутвайки останалите, той се загледа към слабата светлина на изгряващото слънце. Отначало не можа да забележи нито един от левиатаните. Наблюдателят, който бе докладвал за предстоящото завръщане, сигурно притежаваше най-силните очи сред орките. После Некрос постепенно различи една тъмна точка в далечината, която непрекъснато увеличаваше размерите си, докато се приближаваше.

Само един? Оркът с дървения крак изръмжа. Поредната огромна загуба, но той можеше да я преживее сега, след като заплахата бе премахната. Некрос не можеше да определи кой от драконите се завръща, но също като останалите и той очакваше това да е животното на Торгус. Никой не би могъл да надвие шампиона на Грим Батол.

И все пак… докато драконът придобиваше все по-отчетлива форма, Некрос забеляза, че той летеше доста неравно, крилата му изглеждаха разкъсани, а опашката му висеше отпуснато. С присвити очи успя да види, че наистина ездач управляваше звяра, но той седеше отпуснато в седлото и сякаш едва се крепеше в съзнание.

Студени тръпки полазиха гърба на командира.

— Отдръпнете се! — извика той. — Отдръпнете се! Той ще има нужда от много място, за да се приземи!

Докато се отместваше с куцукане, Некрос осъзна, че животното на Торгус ще има нужда от почти всичкото свободно място в огромната кухина. Колкото повече се приближаваше драконът, толкова по-ясно се виждаше неравномерното му летене. За части от секундата Некрос дори помисли, че левиатанът може да се блъсне в самата планина — толкова затруднени бяха движенията му. Едва в последния момент, най-вероятно насочено от ездача си, кървавочервеното чудовище успя да улучи пещерата.

Драконът се приземи с трясък между тях.

Орките се развикаха от изненада и ужас, когато набраната инерция плъзна ранения звяр напред. Един от воините полетя във въздуха, когато едното крило го забърса. Опашката се мяташе наляво-надясно, биеше по стените и събаряше скални късове от тавана. Некрос се подпря на една стена и стисна зъби. Навсякъде се стелеше прах.

Изведнъж в пещерата се възцари тишина. Тишина, в която сакатият заклинател и онези, които бяха успели да се отдръпнат от пътя на дракона, започнаха да осъзнават, че огромното същество пред тях се бе завърнало в гнездото си… само за да умре.

Но с ездача случаят не бе такъв. Една фигура се изправи сред облаците прах — олюляваща се, но все пак внушителна фигура, която се отвърза от гигантския труп и се спусна по него, като едва не падна на колене, когато докосна пода. Изплю кръв и пръст от устата си, след което се огледа в търсене… в търсене… на Некрос.

— Изгубени сме! — изплака най-смелият, най-силният сред ездачите на дракони. — Изгубени сме, Некрос!

Арогантността на Торгус сега бе пречупена от нещо, което неговият командир със закъснение разпозна като поражение. Торгус, който бе дал клетва да падне в бой, сега изглеждаше напълно победен.

Не! Не и той! Възрастният орк закуцука колкото можеше бързо към своя шампион, а лицето му бе потъмняло.

— Тишина! Няма да слушам такива приказки! Ти си срам за клановете! Посрамваш и себе си!

Торгус се облегна, доколкото можеше върху останките от ездитното си животно.

— Срам? Нямам от какво да се срамувам, старче! Просто видях истината, а тя е, че за нас вече няма надежда!

Пренебрегвайки факта, че другият орк бе по-грамаден и силен от него, Некрос сграбчи ездача за раменете и го разтърси.

— Говори! Какво те накара да изречеш такива изменнически слова?

— Погледни ме, Некрос! Погледни моето животно! Знаеш ли каква е причината за това? Знаеш ли с какво се бихме?

— Армада грифони? Легион магьосници?

Кървави петна покриваха някогашните великолепни отличия, които все още висяха по гърдите на Торгус. Ездачът на дракони опита да се засмее, но вместо това се задави от кашлица. Некрос нетърпеливо чакаше.

— Това… това щеше да бъде по-равностойна битка, ако питаш мен! Не, ние видяхме едва шепа грифони — най-вероятно за примамка! Нямаше какво друго да бъдат! Прекалено малко бяха, за да са сериозна сила…

— Остави това! Каква е причината за вашето поражение?

— Каква е причината? — Торгус погледна над командира си и огледа своите братя по оръжие. — Самата смърт… Смъртта, приела образа на черен дракон!

Ужас заля орките. Дори самият Некрос се смрази от тези думи.

— Детуинг?

— При това се биеше за хората! Изникна от облаците тъкмо когато се бях спуснал към един от грифоните! Едва успях да избягам!

Не бе възможно… и все пак… явно бе възможно. Торгус не би си измислил толкова отявлена лъжа. Щом казваше, че Детуинг е причината за това — а определено разрезите и раните, които красяха гигантския труп, придаваха достоверност на думите му — значи наистина бе така.

— Разкажи ми още! Не пропускай нито една подробност!

Въпреки състоянието си, ездачът изпълни заповедта, разказвайки как той и другият ездач се бяха натъкнали на скромно изглеждащата групичка. Скаути, най-вероятно. Торгус бе видял няколко джуджета, елф и най-малко един магьосник. Лесна плячка, с изключение на неочакваната саможертва на един човешки воин, който някак бе успял собственоръчно да убие другия дракон.

Дори тогава Торгус не бе очаквал някакви неприятности. Магьосникът бе причинил известно неудобство, но бе изчезнал насред битката, като вероятно бе паднал и срещнал смъртта си. Оркът бе нападнал групата, готов да я довърши.

И точно в този момент Детуинг бе атакувал. Звярът на Торгус бе отказал да се подчини на заповедите на ездача си и бе приел битката. Без да е страхливец, Торгус незабавно бе осъзнал безсмислеността на един двубой с бронирания бегемот. По време на боя непрекъснато бе карал своето животно да се оттегли. Чак когато раните на червения дракон бяха станали сериозни, звярът най-накрая се бе подчинил и бе избягал.

Докато слушаше историята, Некрос видя как най-лошите му кошмари се сбъдват. Гоблинът Крил го бе информирал вярно, че Алиансът иска да изтръгне кралицата на драконите от ръцете на орките, но противното дребно същество или не бе знаело, или не си бе направило труда да съобщи на господаря си какви сили са струпани за тази цел. Неизвестно как, хората бяха постигнали немислимото — съюз с единственото създание, от което и двете страни се страхуваха.

— Детуинг — промълви той.

И все пак защо биха хабили силите на бронирания бегемот с подобна мисия? Несъмнено Торгус правилно бе преценил, че откритата от него група е изпратена на разузнаване. Безспорно много по-голяма сила ги бе следвала по петите.

И Некрос внезапно схвана какво се случваше.

Той се обърна с лице към другите орки, като се бореше да запази контрол над гласа си.

— Нашествието е започнало, но не към севера е насочено то! Хората и техните съюзници идват първо за нас!

Неговите воини се спогледаха един друг смутено с ясното съзнание, че са изправени пред по-голяма заплаха, отколкото някой в Ордата си бе представял. Едно бе да умреш храбро в битка, съвсем друго — да знаеш, че отиваш на неизбежно заколение.

Заключенията звучаха напълно логично на Некрос. Войските на Алианса щяха да се придвижат неочаквано от запад, за да завладеят южните райони на Каз Модан. После щяха да освободят или убият кралицата на драконите — при което останките от Ордата на север около Дън Алгаз оставаха лишени от главната си подкрепа — след това щяха да тръгнат нагоре от Грим Батол. Хванати в клещи между нападателите от юг и идващите от север и последната надежда на орките щеше да бъде разбита, а оцелелите щяха да бъдат затворени в охраняваните територии, създадени от хората.

Зулухед го бе назначил да отговаря за всички въпроси, свързани с планината и пленените дракони. Шаманът не бе отговорил на повикванията му, значи считаше, че Некрос ще се справи сам със ситуацията. Много добре тогава. Некрос щеше да направи точно това.

— Торгус! Върви да те превържат и поспи малко! Ще имам нужда от теб по-късно!

— Некрос…

— Изпълнявай!

Гневът в очите му накара дори шампионът да отстъпи. Торгус кимна и се оттегли, подкрепян от един свой другар. Некрос отново съсредоточи вниманието си върху останалите.

— Съберете най-необходимото и го натоварете на фургоните! Преместете всички яйца в сандъци със сено и ги дръжте топли! — Той спря за секунда, прехвърляйки мисления си списък. — Бъдете готови да убиете всяко малко драконче, което е твърде диво, за да бъде правилно обучено!

Това накара Торгус да спре. Ведно с останалите ездачи той изгледа ужасено своя командир.

— Да убием дракончетата? Ние се нуждаем…

— Ние се нуждаем само от това, което може да бъде преместено бързо… за всеки случай!

По-високият орк впи поглед в него.

— Случай на какво?

— В случай че не успея да се справя с Детуинг.

Сега вече всички го гледаха, сякаш му бе пораснала втора глава.

— Да се справиш с Детуинг? — изръмжа един от другите ездачи.

Некрос се огледа за главния си помощник — онзи, който най-често се занимаваше с кралицата на драконите.

— Ти! Ела с мен! Трябва да измислим как да преместим майката!

Торгус най-накрая реши, че е разбрал какво става.

— Напускаш Грим Батол! Ти искаш да преместиш всичко на север при бойните линии!

— Да.

— Те просто ще ни последват! Детуинг ще ни последва!

Оркът с дървения крак изсумтя.

— Беше ти заповядано нещо… или съм заобиколен не от могъщи воини, а от хленчещи лакеи?

Обидата ги засегна. Торгус и другите се изопнаха. Некрос може и да бе сакат, но все още бе техен командир. Те нямаха друг избор, освен да се подчинят, без значение за колко налудничави смятаха плановете му.

Той си проби път покрай ранения шампион, проби си път покрай всички, които му се пречкаха, а мозъкът му вече работеше трескаво. Да, щеше да бъде от първостепенна важност да изведат кралицата на драконите на открито, дори и само до гърлото на тази кухина. Това щеше да му послужи най-добре. Той щеше да постъпи точно както бяха постъпили хората. Щеше да заложи примамка, но в случай че се провалеше, поне яйцата трябваше да стигнат до Зулухед. Дори само те да оцелееха, това щеше да помогне на Ордата, а ако Некрос успееше да постигне победа, дори тя да му коства живота, тогава орките все още имаха шанс.

Една тлъста ръка се плъзна към кесията, в която бе скътана Демонична душа. Некрос Скълкръшър се бе чудил какви са възможностите на загадъчния талисман. Сега щеше да има възможност да провери.

* * *

Приглушената светлина на изгрева разбуди Ронин от дълбокия сън, в който бе изпадал. Магьосникът се изправи с известно усилие и се огледа в опит да се ориентира в обстановката. Намираше се в гора, а не в странноприемница, както бе сънувал. В съня му двамата с Верееса бяха седели и си бяха говорили за…

„Ти си буден… добре…“

Думите се появиха в съзнанието му без никакво предупреждение и едва не го хвърлиха в ужас. Ронин скочи на крака и се завъртя в кръг, преди най-накрая да открие източника им.

Той хвана малкия медальон, окачен на врата му, същия, който Детуинг му бе дал предната вечер.

Опушеният черен кристал в центъра излъчваше слаба светлина и докато се вглеждаше в него, Ронин си припомни събитията от цялата нощ, включително и обещанието, което му бе дал огромният левиатан. „Аз ще бъда до теб, за да те водя през целия път“, му бе казал той.

— Къде си? — попита най-накрая магьосникът.

„На друго място — отвърна Детуинг. — Но също съм и с теб…“

Мисълта накара Ронин да потрепери и той се зачуди защо в края на краищата бе приел предложението на дракона. Най-вероятно, защото не бе имал никакъв друг избор.

— Какво става сега?

„Слънцето изгрява. Време е да поемеш по пътя си“.

С присвити очи бдителният магьосник огледа околността в източна посока. Дърветата отстъпваха място на скалиста неприветлива област и както знаеше от картите, тя щеше да го отведе до Грим Батол и планината, в която орките държаха кралицата на драконите. Ронин изчисли, че Детуинг му е спестил неколкодневно пътуване, като го е докарал чак дотук. Грим Батол би трябвало да е само на два или три дни път, ако Ронин се движеше бързо.

Той пое в очевидната посока… и Детуинг го спря моментално.

„Не по този път трябва да поемеш“.

— Защо не? Той води директно към планината.

„И в ноктите на орките, човеко. Нима си такъв глупак?“

Ронин настръхна при тази обида, но преглътна отговора си. Вместо това той попита:

— Тогава накъде?

„Виж“.

И в съзнанието на човека проблесна образът на сегашното му местонахождение. Ронин едва има време да възприеме удивителното видение, когато то започна да се движи. Отначало бавно, след това с по-голяма и по-голяма скорост, образът се движеше по точно определена пътека — сред дърветата, после из каменистите области. Оттам тя започна да криволичи, а образите продължаваха да летят с главозамайваща скорост. Скали и клисури се стрелкаха покрай него, дървета минаваха като в мъгла. Ронин трябваше да се подпре на най-близкия дънер, за да не бъде пометен от гледките в съзнанието му.

Хълмовете станаха по-високи, по-застрашителни и най-накрая се превърнаха в първата планина. Дори тогава видението не забави скорост, докато внезапно не се съсредоточи върху един точно определен връх, който привлече магьосника въпреки колебанието му.

От основата на този връх погледът на Ронин се обърна нагоре толкова рязко, че той едва не изгуби чувството си за равновесие. Видението се изкачи по високото било, като винаги му показваше места с издатини, на които можеше да стъпи или да се захване, както осъзна магьосникът. Изкачваше се нагоре и нагоре, докато накрая достигна тясното гърло на една пещера… и изчезна толкова внезапно, колкото бе започнало, оставяйки потресения Ронин отново сред листака.

„Това е пътеката, единствената пътека, която ще ти позволи да достигнеш целта си…“

— Но този път ще ми отнеме повече време и минава през по-опасни области! — Дори не му се искаше да мисли за катерене по онази планина. Обикновеният за дракон маршрут бе изключително коварен за някой човек, пък бил той и надарен с магически способности.

„Ще ти бъде помогнато. Не съм казал, че трябва да вървиш през целия път…“

— Но…

„Време е да тръгваш“ — настоя гласът.

Ронин започна да върви… или по-скоро краката му сами се понесоха.

Това продължи само броени секунди, но се оказа достатъчно, за да даде начален тласък на магьосника. Когато крайниците му се върнаха под негов контрол, Ронин усили крачка, защото не желаеше да получи втори такъв урок. Детуинг му бе показал колко могъща бе връзката между тях.

Драконът не проговори повече, но Ронин знаеше, че се спотайва някъде в недрата на съзнанието му. Но въпреки цялата си мощ, черният левиатан явно нямаше пълен контрол над магьосника. Най-малкото, изглежда, мислите на Ронин оставаха скрити от погледа му. Иначе Детуинг едва ли би останал доволен в този момент, защото Ронин вече търсеше начин да се освободи от натрапения му съюз. Интересно, предишната нощ той изгаряше от готовност да повярва на почти всичко, което му бе казал Детуинг, дори на частта, свързана с желанието на черния да освободи Алекстраза. Сега чувството му за реалност отново се бе върнало. Несъмнено, от всички живи същества, Детуинг най-малко желаеше да види на свобода най-големия си враг. Нима той не се бе постарал да унищожи целия й род по време на войната? Все пак той си припомни, че Детуинг бе отговорил и на този въпрос доста по-нататък в разговора им.

„Децата на Алекстраза са отгледани от орки, човеко. Те са настроени срещу всички други същества. Нейната свобода не би променила това, в което те са се превърнали. Те ще продължат да служат на своите господари. Аз ги убивам, защото няма друго решение на проблема, разбираш ли?“

И Ронин бе разбирал, поне в онзи момент. Всичко, което драконът му бе казал предишната нощ, бе звучало като безусловна истина, но в светлината на деня магьосникът поставяше под съмнение тези истини. Детуинг може и да вярваше във всичко, което бе казал, но това не означаваше, че той няма други, по-тъмни причини за поведението си.

Ронин обмисли дали да не свали медальона и просто да го захвърли. Но ако го направеше, със сигурност щеше да привлече вниманието на своя нежелан съюзник, а за Детуинг едва ли представляваше някакъв проблем да го открие. Драконът вече бе доказал колко бърз може да бъде. Освен това Ронин се съмняваше, че следващата им среща ще бъде приятелска.

За момента всичко, което можеше да направи, бе да продължи по посочената му пътека. Сети се, че не си носи никакви провизии, нямаше дори мех за вода, тъй като тези неща сега бяха на дъното на морето заедно със злощастния Молок и неговия грифон. Детуинг не бе сметнал за необходимо да му осигури нищо — храната и водата, които драконът му бе дал предната нощ, явно представляваха цялото препитание, което магьосникът щеше да получи. Ронин продължи да върви невъзмутимо. Детуинг искаше той да стигне до планината, а магьосникът бе съгласен с това. Все някак щеше да се добере дотам.

Докато се изкачваше по все по-коварния терен, мислите му отново се върнаха към Верееса. Елфата бе проявила неотстъпчива всеотдайност по отношение на своя дълг, но сега вече сигурно бе тръгнала обратно, в случай че въобще бе оцеляла при нападението. Мисълта, че рейнджърът може и да не е сред живите, неочаквано заседна като буца в гърлото на Ронин и го накара да залитне. Не, тя несъмнено бе оцеляла, а здравият разум й бе продиктувал да се върне в Лордерон при своя вид. Несъмнено бе така…

Ронин се спря, внезапно обзет от импулса да се върне обратно. Той имаше силното подозрение, че Верееса не се е вслушала в здравия разум, а вместо това е настояла да продължат напред, може би дори бе убедила неустрашимия Фалстад да я закара до Грим Батол. Дори сега Верееса може би вървеше по следите му и бавно скъсяваше разстоянието между тях.

Магьосникът направи стъпка на запад…

„Човеко…“

Ронин преглътна една ругатня, когато гласът на Детуинг прозвуча в главата му. Как бе разбрал драконът толкова бързо? Да не би все пак да можеше да чете мислите му?

„Човеко, време е да се освежиш и да хапнеш…“

— Какво… какво имаш предвид?

„Ти спря. Оглеждаше се за храна и вода, нали?“

— Да — нямаше смисъл да казва истината на дракона.

„Намираш се съвсем близо до тях. Обърни се отново на изток и повърви няколко минути. Аз ще те водя“.

Възможността бе пропиляна и Ронин се подчини. Препъвайки се по неравната пътека, той постепенно стигна до малка горичка сред пустошта. Удивително бе, как животът пуска филизи дори в най-суровите области на Каз Модан.

„В средата на горичката ще откриеш това, което желаеш…“

Не всичко, което желаеше, въпреки че магьосникът не можеше да сподели това с Детуинг. При все това той охотно се приближи. От минута на минута желанието му за храна и вода се увеличаваше. Няколко минути почивка също щяха да му дойдат добре.

Дърветата бяха нискорасли, достигаха само три-четири метра, но предлагаха отлична сянка. Ронин навлезе сред горичката и веднага се огледа. Определено тук трябваше да има поточе, може би малко плодове. Каква друга трапеза би могъл да предложи Детуинг от разстояние? Цял пир, явно. В самия център на залесената област имаше трапеза, каквато Ронин не бе очаквал. Печен заек, прясно изпечен хляб, нарязани плодове и — той докосна манерката с известно благоговение — изстудена вода.

„Яж“, промълви гласът на дракона.

Ронин се подчини с удоволствие, нахвърляйки се върху храната. Заекът бе прясно сготвен и идеално изпечен, хлябът бе запазил приятния аромат на фурна. Без да обръща внимание на обноските си, той отпи направо от манерката… и откри, че съдът въобще не се изпразва. Оттам насетне Ронин пиеше до насита, без да се притеснява. Вече знаеше, че Детуинг го иска в добро състояние… пък макар и само докато стигне до планината.

Със своята магия той би могъл сам да сътвори храна, но това щеше да му коства сили, от които щеше да има нужда в по-трудни моменти. На всичкото отгоре, Ронин се съмняваше, че би успял да сътвори подобна трапеза — не и без огромни усилия.

Гласът на Детуинг се чу по-скоро, отколкото бе очаквал:

„Засити ли се?“

— Да, да, заситих се. Благодаря.

„Време е да продължиш напред. Знаеш пътя“.

Ронин наистина знаеше пътя. Всъщност той би могъл дори да нарисува целия маршрут, показан му от дракона. Детуинг явно бе искал да е сигурен, че неговата марионетка няма да се залута в погрешната посока.

Тъй като нямаше друг избор, магьосникът се подчини. Поспря се, за да хвърли последен поглед зад гърба си, надявайки се, че може да мерне познатата сребриста коса нейде в далечината. В същото време не му се щеше Верееса и Фалстад да са го последвали. Дънкан и Молок вече бяха загинали заради неговата мисия. Прекалено много смърт тежеше на плещите на Ронин.

Денят се изнизваше. Когато слънцето се бе спуснало почти до хоризонта, Ронин започна да изпитва съмнение в маршрута на Детуинг. Нито веднъж не бе зърнал драконов ездач, а несъмнено Грим Батол все още разполагаше с такива. Или те вече не патрулираха из небесата тук, или магьосникът се бе отдалечил толкова встрани, че бе излязъл от обсега им.

Слънцето се спусна още по-ниско. Дори вечерята, очевидно създадена от Детуинг с помощта на магия, не можа да умилостиви Ронин. Докато дневната светлина си отиваше, той спря и се опита да разгледа местността пред себе си. Единствените планини, които виждаше засега, се намираха далеч напред. Щеше да му отнеме няколко дни само за да стигне до тях, да не говорим за изкачването на върха, където орките държаха драконите.

Е, Детуинг го бе довел дотук и пак Детуинг трябваше да му обясни как точно смята да го отведе до крайната му цел.

Ронин стисна медальона с все още вперени в планините очи и заговори на въздуха пред себе си:

— Трябва да поговоря с теб.

„Говори…“

Той не бе очаквал, че това ще свърши работа. Дотук винаги драконът се бе свързвал с него, а не обратното.

— Ти каза, че тази пътека ще ме отведе до планината, но ако наистина е така, това ще ми отнеме доста повече време, отколкото имам. Не знам как очакваш от мен да стигна до върха толкова бързо пеша.

„Както казах и по-рано, от теб не се очаква да изминеш целия път по този толкова примитивен начин. Изпратих ти видението, за да можеш уверено да се ориентираш по маршрута“.

— Тогава как се очаква да стигна дотам?

„Търпение. Те скоро би трябвало да бъдат при теб“.

— Те?

„Остани, където си. Така би било най-добре“.

— Но… — Ронин осъзна, че Детуинг вече бе прекъснал контакта. Магьосникът за пореден път помисли дали да не откъсне медальона от врата си и да го захвърли сред камънаците. Но какво щеше да му донесе това? На Ронин все още му предстоеше да стигне до царството на орките.

Кого бе имал предвид Детуинг?

И тогава той чу звук, какъвто не бе срещал преди. Първата му мисъл бе, че това може да е дракон, но ако наистина бе така, то драконът страдаше от ужасно стомашно разстройство. Ронин вдигна поглед към притъмняващото небе, без да вижда нищо в началото. Кратко проблясване на светлина привлече вниманието му — светлина, идваща отгоре.

Магьосникът изруга, мислейки си, че Детуинг го е набутал в капан, за да бъде заловен от орките. Светлината сигурно бе от факла или кристал в ръцете на някой драконов ездач. Ронин приготви една магия — нямаше да се предаде без бой, колкото и безплодно да се окажеше това.

Светлината отново проблесна, този път за по-дълго. Ронин се оказа осветен за кратко — идеална мишена, за кое да е бълващо огън чудовище, спотайващо се в мрачните небеса.

— Нали ти казах, че е тук!

— Аз си го знаех през цялото време! Просто исках да видя дали и ти го знаеш!

— Лъжец! Аз го знаех, а ти не! Аз го знаех, а ти не!

Младият заклинател изкриви устни намръщено. Що за дракон спореше сам със себе си с такъв налудничав и пронизителен глас?

— Внимавай с лампата! — изруга гласът.

Светлината внезапно се отмести и се стрелна нагоре. Лъчът освети за кратко една огромна овална форма — първо, в предния край, след което се премести към задната част, където магьосникът различи някакво пушещо устройство, което задвижваше една перка в задния край на овала.

„Балон!“, досети се Ронин. „Дирижабъл!“

Всъщност той бе виждал тези забележителни творения и преди, в разгара на войната. Изумителни, изпълнени с газ чували, толкова грамадни, че спокойно можеха да вдигнат открита платформа, на която се побираше екипаж от няколко души. По време на войната ги бяха използвали за наблюдения на вражеските сили по море и по суша. Това, от което Ронин се удивляваше най-много, бе не самото им съществувание, а факта, че бяха задвижвани от нефт и вода. Една машина, за чието създаване и използване не се изискваше магия, движеше перката без намесата на човешка ръка.

Светлината се върна и непоколебимо се закова върху Ронин. Екипажът на летящия балон го виждаше отлично и явно нямаше намерение да го губи от погледа си повече. Чак тогава омаяният магьосник си спомни точно коя раса бе доказала, че притежава едновременно гениалността и лудостта, необходими за пресъздаването на тази идея.

Гоблини, а гоблините служеха на Ордата.

Той се затича към близките скали с надеждата да се прикрие за достатъчно дълго време, за да открие магия, подходяща за унищожаване на летящи балони, но тогава в главата му отекна един познат глас.

„Стой!“

— Не мога! Над мен има гоблини! Забелязаха ме от своя въздушен кораб! Те ще повикат орките!

„Няма да мърдаш!“

Краката на Ронин спряха да му се подчиняват. Дори напротив, те го обърнаха с лице към приближаващия балон. Дирижабълът се спусна право над главата на злощастния магьосник. От наблюдателната платформа бе провесена въжена стълба, която за малко да удари Ронин.

„Твоето превозно средство пристигна“, информира го Детуинг.