Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Двадесет

Толкова просто. Толкова елементарно.

Докато Детуинг се връщаше, за да вземе поредните яйца, той се зачуди дали не беше надценил очакваните затруднения. Винаги бе смятал, че да влезе в планинската крепост, независимо дали в своя образ или под прикритие, би било твърде рисковано, особено ако Алекстраза доловеше присъствието му. Вярно, че рискът за него бе минимален, но яйцата, които той желаеше, можеха да пострадат. А той не искаше да ги рискува, особено ако някое от тях бе жизнеспособна женска. Отдавна бе приел, че Алекстраза никога няма да стане негова. Затова Детуинг се нуждаеше от всяко яйце, което можеше да сграбчи в ноктите си, за да увеличи своите бъдещи шансове. Всъщност именно това го бе накарало да се колебае толкова дълго. Но изглежда напразно си бе губил времето в чакане. Нищо не препречваше пътя му — нито сега, нито преди.

Той се поправи. Нищо, освен един болнав, треперещ звяр, който отдавна бе прехвърлил разцвета на силите си и точно сега летеше към своята смърт.

— Тиран… — Детуинг не смяташе за нужно да удостоява другия дракон дори с пълното му име. — Още ли не си умрял?

— Върни яйцата! — отвърна грубо кървавочервеният бегемот.

— За да бъдат отгледани като кучета на орките ли? Не, смятам да ги направя истински господари на света! Отново драконовите орляци ще владеят небесата!

Болният му противник изсумтя.

— И къде е твоят орляк, Детуинг? О, да, забравил съм от старост — те всички загинаха за твоята прослава!

Черният левиатан изсъска, разпервайки широко крила.

— Ела насам, Тиран! Ще се радвам да ти помогна да намериш вечния си покой!

— По оркска заповед или не, ще те преследвам до последния си дъх! — озъби му се Тиранастраз и се опита да захапе другия за гърлото, като пропусна на косъм.

— Ще те върна на твоите господари на малки кървави парченца, стар глупак!

Двата дракона затръбиха един срещу друг, но ревът на Тиранастраз бе само жалко подобие на този на Детуинг.

Те се вкопчиха в битка.

* * *

Ронин се опули.

— Крас?

Червеният дракон повдигна глава, колкото да кимне веднъж.

— Това е името… което нося… когато съм в човешки облик…

— Крас… — Удивлението се превърна в горчивина. — Ти предаде мен и приятелите ми! Ти организира всичко това! Използва ме като пионка!

— За което вечно… ще съжалявам…

— Ти не си по-добър от Детуинг!

Това накара левиатана да се свие, но той отново кимна.

— Заслужих си го… Може би това е пътят… по който черният пое преди много време… Толкова е лесно да не видиш какво… причиняваш на другите…

Далечните звуци от битката отекваха дори тук и напомниха на Ронин за въпроси далеч по-важни от неговата чест.

— Верееса и Фалстад са още там… останалите джуджета също! Те всички могат да загинат заради теб! Защо ме пренесе тук, Крас?

— Защото все още… има надежда да измъкнем победа от хаоса… за чието създаване помогнах… — Драконът опита да се надигне, но стигна само до седнало положение. — Все още… има шанс, Ронин…

Магьосникът се намръщи, но не каза нищо. Единствената му грижа в момента бе да се постарае Верееса, Фалстад и джуджетата от хълмовете да оцелеят от разгрома.

— Ти… не ме отхвърляш прибързано… Благодаря ти за… това.

— Просто ми кажи какво си намислил.

— Командирът на орките… притежава един артефакт… наречен Демонична душа. Той има власт над всички дракони… с изключение на Детуинг.

Ронин си спомни как Некрос бе опитал да използва блестящия предмет срещу черния левиатан без никакъв ефект.

— Защо Детуинг е изключение?

— Защото той го създаде — отвърна тих женски глас.

Ронин се завъртя. В същото време чу как драконът ахна.

Прекрасна, но безплътна жена, облечена в свободна смарагдовозелена роба, бе застанала зад магьосника. Бледите й устни бяха извити в едва загатната усмивка. Ронин със закъснение забеляза, че очите й бяха постоянно затворени, но тя изглежда не изпитваше затруднение да се ориентира в обстановката.

— Изера… — прошепна почтително червеният гигант.

Обаче тя не му отвърна, а продължи да отговаря на въпроса на магьосника.

— Детуинг бе онзи, който създаде Демонична душа, и то с добри помисли, или поне ние мислехме така по онова време. — Тя закрачи към магьосника. — Повярвахме му и вложихме в артефакта част от силите си.

— Но той не вложи от своите! Не, не вложи от своите! — изкрещя пронизителен мъжки глас, в който звучеше оттенък на лудост. — Разкажи му, Изера! Разкажи му как черният се обърна срещу нас, след като демоните бяха разбити! Как използва срещу нас нашите собствени сили!

Върху една огромна скала бе кацнало хърбаво същество с разчорлена синя коса и сребриста кожа. Облечено в роба с висока яка, оцветена в същите два нюанса, то приличаше на някой луд палячо. Очите му блестяха. Остри като ками нокти дращеха по камъка, върху който бе приклекнало създанието, и дълбаеха дупки в него.

— Той ще чуе каквото трябва, Малигос. — Изера отново се усмихна леко. Колкото повече я гледаше Ронин, толкова повече започваше да му прилича на Верееса, но на Верееса от сънищата му. — Да, Детуинг пропусна да ни каже тази част и се престори, че също е пожертвал част от силата си заедно с нас. Ние открихме страшната истина едва когато той реши, че представлява бъдещето на нашия вид.

Ронин най-накрая осъзна, че Изера й Малигос говореха за черния дракон като за един от тях. В почуда обърна глава към червения левиатан, когото бе познавал като Крас.

— Да… — му каза раненият дракон. — Те са това, за което ги смяташ. Те са Изражения, два от петте велики дракона, които познаваш от легендите. — Червеният гигант сякаш бе почерпил сили от появата им. — Изера… Господарката на сънищата, Малигос… Ръката на магията…

— Губим ссси времето тук — отрони трети глас, отново мъжки. — Ценното време…

— И Ноздорму… Повелителят на времето, също! — удиви се червеният дракон. — Всички сте дошли!

До Изера бе застанала нова фигура, загърната в роба, сякаш изтъкана от пясък. Под качулката се виждаше лице, което бе толкова съсухрено, че едва имаше достатъчно плът, която да покрие черепа. Очи като два скъпоценни камъка гледаха втренчено към дракона с нарастващо нетърпение.

— Да, всссички дойдохме! Но ако това мило тържессство се проточи прекалено дълго, аз може и да ссси тръгна! Има толкова много за сссъбиране, толкова много за описссване…

— Толкова много за бърборене, толкова много за бърборене! — подигра го Малигос.

Ноздорму вдигна съсухрената си ръка към този шут, който пък размаха острите си като ками нокти към закачулената фигура. Двамата изглеждаха готови да се счепкат, но призрачната жена застана между тях.

— Ето защо Детуинг почти постигна своя триумф — промълви тя.

Двамата отстъпиха неохотно. Изера отново заговори на Ронин, а очите й продължаваха да бъдат затворени.

— Детуинг почти ни бе победил веднъж, но ние отново обединихме сили и направихме така, че поне да му бъде невъзможно да използва Демонична душа отново. Изтръгнахме артефакта от неговата ръка и го скрихме в недрата на земята…

— Но го откриха други — прекъсна я червеният дракон, съвземайки се сега, когато надеждата се бе върнала. — Аз вярвам, че именно Детуинг е отвел орките до артефакта, знаейки какво ще направят те, след като се сдобият с него. Макар черният да не може да го ползва, несъмнено може да накара други да работят за собствените му цели. А пленяването на Алекстраза отговаряше на тези цели, защото тя е единствената сила, от която се страхува Детуинг, пък и така Ордата се сдоби с драконовите ездачи, които започнаха да сеят още повече разрушения, при това без черният да си помръдне лапата. Сега, след като стана ясно, че Ордата няма да оправдае надеждите му, за неговите цели е най-добре да премахне моята кралица.

— Той не се интересува от нея — поправи го Изера, — а от нейните яйца.

— От нейните яйца? — изтръгна се от Кориалстраз.

— Ти знаеш, че последната от неговите женски загина през войната — отвърна тя, — убита от собственото му безразсъдство… И сега той смята да отгледа люпилото на нашата сестра като свое.

— За да сссъздаде нова Епоха на драконите… — изплю Ноздорму. — Епохата на Детуинг!

Внезапно Ронин забеляза, че и четиримата се бяха вторачили в него, дори Изера със затворените си очи.

— Ние не можем да докоснем Демонична душа, човеко, а поради недоверие никога досега не сме опитвали да накараме друг да я употреби. Смятам, че знам какво искаше да направи горкият Кориалстраз и защо те доведе тук, разделяйки те от приятелите ти. Но не той ще се изправи срещу Детуинг.

— Това е мой дълг! — изрева червеният. — Това е моето покаяние!

— Това би било загуба. Ти си твърде податлив на диска. Освен това ти си нужен по други причини. Тиран, който сега се бие едновременно за своята кралица и за своя тъмничар, няма да оцелее. Алекстраза ще има нужда от теб, скъпи Кориал.

— Пък и Детуинг си е наш брат — каза подигравателно Малигос. Ноктите му се забиха още по-дълбоко в скалата. — Правилно е ние да си играем с него! Да, ще си поиграем с него!

— Какво искате от мен? — попита Ронин неспокойно. Изгаряше от нетърпение да се върне при Верееса.

Изера се обърна с лице към него… и повдигна клепачи. За един кратък миг магьосникът изпита световъртеж. Приказните очи, които го погледнаха, му напомняха за всеки, когото някога бе познавал, мразил или обичал…

— Ти, смъртни, трябва да отнемеш Демонична душа от орка. Без артефакта той не може да направи с нас същото, което причини на сестра ни. И като го вземеш, може би ще успееш да я освободиш.

— Но това няма да реши проблема с Детуинг — настоя Кориалстраз. — А заради проклетия диск той е по-силен от всички нас взети заедно…

— Това ни е извессстно — изсъска Ноздорму. — Ти сссъщо го знаеше още когато дойде да ни молиш за помощ! Е, вече я имаш, бъди доволен от това! — Той погледна към двамата си спътници. — Ссстига брътвежи! Да приключваме ссс това!

Изера, чиито очи отново бяха затворени, се обърна към дракона.

— Има нещо друго, което трябва да извършиш, Кориалстраз, и то също носи риск. Човекът не може просто да бъде пренесен с магия. Опасно е заради Демонична душа, а съществува и възможността да се озове пред нечия брадва в момента на появата си. Вместо това ще трябва ти да го отнесеш до бойното поле. И се моли оркът да не те подчини на противния диск за краткото време, когато ще бъдеш наблизо. — Тя се приближи до ранения дракон и докосна муцуната му. — Макар да си неин съпруг, ти не си един от нас, Кориалстраз, но въпреки това се пребори срещу ненаситното привличане на Демонична душа и се измъкна…

— Аз се трудих усилено, за да се подготвя за това, Изера. Смятах, че съм издигнал защитните си магии по-добре, но в края на краищата се провалих.

— Ние можем да ти помогнем. — Внезапно Малигос и Ноздорму вече стояха от двете й страни. И тримата докосваха неговата муцуна. — Толкова много сила отне от нас Демонична душа, че малко повече няма да има никакво значение…

Около вдигнатите ръце на тримата се появиха сияния с цветове като на съответстващата им фигура. Аурите се обединиха и се разпростряха от Израженията към главата на червения дракон. След секунда цялото гигантско тяло на Кориалстраз бе обгърнато от магията.

Изера и останалите най-накрая се дръпнаха назад. Кървавочервеният бегемот примигна, след това се изправи на крака.

— Чувствам се… изпълнен със сила!

— Ще имаш нужда от нея — отбеляза Изера, после продължи към двамата си спътници: — Трябва да се погрижим за нашия блуден брат.

— Крайно време е, бих казззал! — изсъска Ноздорму.

Без да промълвят нито дума повече, те се извърнаха с лица към далечната фигура на Детуинг. Разпериха широко ръце, които се превърнаха в крила, и започнаха да се уголемяват все повече и повече. Междувременно телата им нараснаха и станаха огромни. Одеждите изчезнаха, превърнаха се в люспи, главите се издължиха и всяка прилика с хората бе заменена от драконово великолепие.

Трите величествени левиатана се издигнаха високо във въздуха. Гледката бе толкова внушителна, че магьосникът не можа да отлепи поглед от тях.

— Дано силите им стигнат — промълви Кориалстраз. — Но се страхувам, че дори тримата заедно няма да се справят. — Той погледна надолу към дребната фигурка, която стоеше до него. — А ти, Ронин? Ще постъпиш ли както поискаха те?

Дори само заради Верееса магьосникът бе решен да го стори.

— Ще го направя.

* * *

Битката отдавна бе изгубена за Тиранастраз, а сега той изгуби и живота си. Детуинг изрева триумфално, все още стискайки безжизнения труп на другия дракон. Кръв продължаваше да се стича от множество дълбоки рани, повечето от които бяха по гърдите на червения, а лапите на Тиранастраз бяха целите обгорени — цената, която бе платил за докосването до киселината, процеждаща се от огнените вени, изпъстрили тялото на черния. Но никой, докоснал Детуинг, не страдаше прекалено дълго…

Изрева отново и пусна тялото да падне. Нима не бе направил услуга на болния червен? Нямаше ли другият да страда повече, ако бе продължил да влачи мизерното си съществуване? Детуинг поне го бе дарил с войнска смърт, колкото и лесна да бе битката всъщност.

За трети път изрева той, защото искаше всички да чуят за неговото превъзходство…

А в отговор чу тътен, идващ от запад.

— Кой глупак сссе осмелява пак? — изсъска той.

Не един глупак видя Детуинг, а трима. И то не кои да е трима…

— Изззера… — поздрави студено той. — И Ноззздорму. И моят добър приятел Малигоссс също…

— Време е да сложим край на твоята лудост, братко — каза спокойно лъскавият зелен дракон.

— Аз не съм твой брат в никое отношение, Изера. Приеми този факт, както и това, че нищо не може да ме спре да създам нова епоха за нашия вид!

— Ти планираш единствено епоха, в която да си пълновластен господар!

Черният наклони глава.

— Така като гледам, това е същото! Пък ти по-добре се върни в сънищата си. А ти, Ноздорму? Виждам, че най-сетне си изровил глава от пясъка. Нима си забравил кой е най-могъщият тук? Дори тримата заедно не сте ми равни!

— Твоето време изззтече! — изплю блестящият кафяв бегемот. Очите като скъпоценни камъни заблестяха. — Ела и заеми мяссстото си в моята колекция от отминали неща!

Детуинг изсумтя.

— А ти, Малигос? Нямаш ли какво да кажеш на стария си другар?

В отговор смразяващият на вид сребристосин звяр отвори широко пастта си. Порой от лед се изстреля напред с невероятна точност, обливайки целия Детуинг. Но в момента, когато ледът го докоснеше, всяко кристалче се трансформираше, превръщайки се в дребно насекомо. Хиляди и хиляди паразити загризаха плътта на абаносовия бегемот.

Детуинг изсъска и по люспите му шурна киселина. Създанията на Малигос загинаха почти моментално.

С връхчетата на два от своите нокти черният дракон ловко вдигна последното от тях и го схруска с наслада. Усмихна се към своите събратя, разкривайки острите си като копия зъби:

— Така да бъде, тогава…

С разтърсващ земята рев, той се хвърли към тях.

* * *

— Те няма да успеят го надвият! — заяви Кориалстраз, докато двамата с Ронин летяха към обсадената колона на орките. — Просто не могат!

— Тогава защо си правят труда?

— Защото знаят, че е настъпило времето да му се противопоставят, независимо от изхода! Биха предпочели да си отидат от този свят, вместо да го гледат как загива в ужасяващата хватка на Детуинг!

— Няма ли някакъв начин да им помогнем?

Мълчанието на дракона бе красноречив отговор.

Ронин гледаше орките отпред, обмисляйки собствените си шансове. Дори ако сполучеше да отнеме артефакта от Некрос, щеше ли да успее да го опази? И можеше ли да го използва изобщо?

— Крас… Кориалстраз, дискът съдържа мощта на великите дракони, нали?

— На всеки от тях, с изключение на Детуинг. Затова той не е подвластен на силата му!

— Но черният не може да го използва лично заради някаква магия, която са направили останалите?

— Така изглежда… — Драконът започна да завива.

— Ти знаеш ли на какво е способен дискът?

— На много неща, но никое от тях не може да засегне черния пряко или косвено.

Ронин се намръщи.

— Как така?

— От колко време изучаваш магията, приятелю мой?

Магьосникът направи гримаса. От всички изкуства магията наистина беше най-противоречива, направлявана от свои собствени закони, които се променяха в най-неподходящия момент.

— Разбирам…

— Великите дракони взеха своето решение, Ронин! Получавайки шанс да отнемеш Демонична душа, ти не само ще освободиш моята кралица — която, въобще не се съмнявам, незабавно ще им се притече на помощ — но ще имаш средството да смажеш окончателно остатъците от Ордата! Знай, че Демонична душа може да го направи, ако се научиш да я използваш!

Не се бе замислял за това, но реликвата наистина можеше да свърши добра работа срещу орките.

— Ще отнеме твърде много време, да науча как се ползва!

— Едва ли е толкова сложно. Орките изобщо нямаха учители. А макар да не съм един от петте, мисля, че ще мога да ти покажа достатъчно.

— В случай че и двамата оцелеем… — прошепна Ронин на себе си.

— Да, първо, трябва да оцелеем. — Явно драконът притежаваше изключителен слух. — Аха, ето го въпросния орк! Готов ли си?

Магьосникът се приготви. Кориалстраз не смееше да се доближава твърде много до Некрос от страх да не стане жертва на Демонична душа, затова Ронин все пак трябваше да използва магия, за да се добере до командира на орките. Не за първи път му се налагаше да прави заклинание в разгара на боя, но никога досега в непосредствена близост до толкова могъщ артефакт. А заради реликвата магията на дракона щеше да е напълно безполезна.

— Подготви се…

Кориалстраз се спусна по-ниско.

— Сега!

Ронин произнесе словата на един дъх… и внезапно се озова във въздуха, точно над един от фургоните.

Някакъв пеон погледна нагоре и остана със зинала уста, като видя как магьосникът се материализира.

Ронин се стовари право върху него.

Сблъсъкът омекоти падането, но не донесе нищо добро на орка. Ронин побърза да избута встрани зашеметения кочияш, после се огледа за Некрос.

Еднокракият командир продължаваше да седи на коня си, а погледът му следеше отдалечаващия се Кориалстраз. Той вдигна високо блестящата Демонична душа

— Некрос! — извика Ронин.

Това привлече вниманието му, точно както се бе надявал магьосникът. Сега драконът можеше да се измъкне от обсега на Некрос.

— Магьоснико! Нали беше мъртъв… — Гъстите вежди се повдигнаха и по противното лице се разля мрачно изражение. — Нищо… скоро пак ще бъдеш!

Той насочи артефакта към Ронин.

Магьосникът бързо издигна магически щит с надеждата, че каквото и да стовареше Некрос върху него, то нямаше да бъде толкова ужасяващо, колкото пламъците на голема. Великите дракони не бяха сметнали за необходимо да го дарят с част от допълнителната сила, която бяха дали на Кориалстраз, но от друга страна, червеният бегемот тогава бе на косъм от смъртта, а и те имаха нужда от всичката си мощ за битката с Детуинг. Сега единствената надежда за Ронин бяха собствените му скромни умения.

Гигантска огнена ръка посегна към магьосника, опитвайки се да го обгърне. Но магията на Ронин издържа и огнената струя отскочи от невидимия щит, като по пътя си погълна някакъв оркски воин, който тъкмо се канеше да обезглави едно джудже. Оркът успя да издаде само един кратък писък, преди да се строполи в димяща купчина на земята.

— Твоите номера няма да те опазят дълго от смъртта! — изръмжа Некрос.

Почвата под фургона се разтресе и след това започна да потъва. Ронин се хвърли встрани миг преди впрягът да пропадне в новообразувалия се кратер. Магията на щита се разнесе. Отчаяният магьосник се озова увиснал на ръба и уязвим за следващото нападение.

Некрос смуши коня си и се приближи.

— Каквото и да стане днес, човеко, поне най-после ще се отърва от тебе!

Ронин направи една простичка магия. Голяма буца пръст полетя и улучи орка право в лицето. Проклинайки, Некрос започна да бърше полепналата кал, която му пречеше да вижда.

Магьосникът се изтегли над ръба и скочи към орка.

Опита се да изтръгне Демонична душа от неговите пръсти, но успя да докопа само ръката, която държеше артефакта. Въпреки че все още бе заслепен, Некрос вдигна Ронин за яката, опитвайки се да го стисне за гърлото.

— Ще те убия, човешка отрепко!

Пръстите се сключиха около врата на магьосника. Опитвайки се едновременно да изкопчи талисмана и да се измъкне от хватката, Ронин се провали и в двете. Оркът започна да го души, бавно изцеждайки живота му. Заклинателят отчаяно занарежда нова магия…

В този миг една крилата фигура изненадващо се стрелна покрай Некрос. Нещо се метна върху гърба на орка, поваляйки него и магьосника от коня.

Двамата паднаха тежко, отхвърлени в различни посоки. Убийственият натиск върху гърлото на Ронин изчезна.

Някой хвана зашеметения магьосник за раменете.

— Ронин, ставай, преди онзи да се е съвзел!

— Верееса? — Той впи поглед в красивото й лице, изненадан, че я вижда.

— Видяхме как драконът те спусна от небето, а след това и схватката ти с орка! Фалстад и аз веднага долетяхме, смятайки, че може би ще имаш нужда от помощ!

— Фалстад? — Ронин погледна нагоре и видя ездача на грифони и неговото животно, които тъкмо завиваха обратно. Джуджето не бе въоръжено, но въпреки това ревеше с цяло гърло, сякаш предизвикваше на двубой всеки орк от конвоя.

— Побързай! — извика рейнджърът. — Трябва да се махаме оттук!

— Не! — възпротиви се неохотно той. — Не преди… Внимавай!

Магьосникът я изблъска встрани, точно преди една тежка бойна брадва да я разсече на две. Набит орк с ритуални белези на двете си бузи вдигна отново оръжието, прицелвайки се отново в падналата Верееса.

Ронин направи жест с ръка… и дръжката на брадвата внезапно се издължи и започна да се извива като гърчеща се змия. Оркът се помъчи да я удържи, но видя как оръжието се обръща срещу него. Обхванат от паника, воинът захвърли оживялата секира и побягна.

Магьосникът протегна ръка, за да изправи спътницата си… и се строполи на земята, когато един юмрук тежко се стовари между плешките му.

— Къде е? — изрева Некрос Скълкръшър. — Къде е Демонична душа?

Зашеметен за миг, Ронин не можа да разбере какво иска оркът. Нали талисманът беше у него…

Пронизваща тежест изви гръбнака му. Той чу Некрос да казва:

— Стой на мястото си, елфо! Трябва само да се отпусна още малко и ще строша приятеля ти като съчка!

Ронин бе притиснат плътно към земята, но все пак успя да се извърти достатъчно, за да зърне орка с ъгъла на окото си. Некрос бе стъпил с дървения си крак върху гръбнака му и магьосникът не се съмняваше, че с един малко по-силен натиск наистина можеше да го пречупи.

— Без номера, магьоснико! Върни ми диска и може да те оставя да живееш!

— Не е… у мен! — тежестта на огромното тяло на Некрос едва му позволяваше да диша, камо ли да говори. — Дори не знам… къде е!

— Нямам време да слушам лъжите ти, човеко! — Некрос леко усили натиска. Намек за отчаяние се долавяше в иначе арогантния му тон. — Дай ми го веднага!

— Некроссс… — прекъсна го гръмовен глас, изпълнен с омраза. — Ти ги накара да изззбият децата ми! Моите деца!

Ронин почувства как оркът се раздвижи, сякаш се обръщаше. Ахна, после понечи да каже нещо:

— Не…

Над Ронин и неговия враг надвисна сянка. Магьосникът усети как наблизо профуча изпепеляващ вятър. Некрос Скълкръшър изпищя и миг по-късно тежестта на орка вече не притискаше гръбнака му.

Ронин веднага се извъртя по гръб, опасявайки се, че каквото бе отнесло врага му, щеше да отнесе и него. Верееса му се притече на помощ и го издърпа към себе си, докато магьосникът осъзнаваше какво хвърляше огромната сянка и защо гласът му се бе сторил толкова познат.

Макар и с хлабаво висящи на места люспи и изкривени под необичаен ъгъл крила, кралицата на драконите Алекстраза все още представляваше много впечатляваща гледка. Извисяваше се над всичко и докато надаваше предизвикателни ревове, главата й бе високо в небесата. Ронин не видя и следа от Некрос. Великият дракон или бе закусил с орка, или бе захвърлил тялото му надалече.

Алекстраза изрева още веднъж, после сведе глава към магьосника и елфата. Верееса изглеждаше готова да се защитава, но Ронин й направи знак да свали меча.

— Имате моята благодарност, че най-накрая получих възможност да отмъстя за децата си! Но сега други се нуждаят от помощта ми, колкото и маловажна да се окаже тя!

Тя вдигна очи към небето, където четиримата титани продължаваха своята битка. Проследявайки погледа й, Ронин видя Изера, Ноздорму и Малигос, които се бореха срещу Детуинг без никакъв видим резултат. Отново и отново атакуваха тримата, но всеки път черното чудовище ги отблъскваше с лекота.

— Трима срещу един и все още не могат да го победят?

Алекстраза, която вече изпъваше крила, подготвяйки се за излитане, се спря, за да му отговори:

Демонична душа ни отне много. Само Детуинг остана цял. Де да можехме да си върнем силите, вложени в артефакта, или да имаше начин да го използваме срещу черния. Но нито една от тези възможности не съществува. Остава ни само да се борим и да се надяваме, че ще победим! — В този миг рев от висините разтърси земята. — Сега трябва да тръгвам! Простете ми, че ви изоставям така! Още веднъж ви благодаря!

С тези думи кралицата на драконите се издигна във въздуха, а опашката й небрежно помете една недалечна група орки.

— Трябва да направим нещо! — Ронин се огледа за Демонична душа. Къде се бе дянала?

— Остави това засега! — извика му Верееса. Тя отби брадвата на един орк и промуши воина. — Трябва да се спасяваме!

Но въпреки вихрещата се наоколо битка Ронин продължи да търси. Внезапно погледът му се спря на блестящ предмет, полузакрит от ръката на едно мъртво джудже. Магьосникът се втурна към него, надявайки се на чудо.

Точно така, това наистина се оказа драконовият артефакт. Ронин го огледа с нескрито възхищение. Толкова обикновен наглед, но съдържащ сили, далеч надхвърлящи уменията на всеки един магьосник. Такава огромна мощ. С нейна помощ Ронин можеше да стане владетел на Даларан, а защо не направо император на всички лордеронски кралства…

Какви ги бълнуваше? Ронин поклати глава, отърсвайки се от безумните идеи. Могъществото на Демонична душа бе изкусително и той трябваше да внимава с него.

Фалстад, възседнал своя грифон, се спусна надолу, за да се присъедини към тях. По някое време бе успял да се сдобие с оркска бойна брадва и си личеше, че вече я бе вкарвал в употреба.

— Магьоснико! Какво ти става? Не му е т’ва мястото да се заплесваш по разни дрънкулки!

Ронин не му обърна повече внимание, отколкото на Верееса. Бе сигурен, че ключът за победата над Детуинг се крие в Демонична душа. Защото, след като дори четирите велики дракона не бяха достатъчни, за да го надвият, не виждаше кой друг би бил способен на това.

Той вдигна артефакта, усещайки невероятната му сила. Същевременно знаеше, че тази сила с нищо не можеше да му помогне — поне не в настоящата си форма.

И може би нищо на света не можеше да възпре Детуинг да постигне мрачните си цели…