Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (10)

Десет

За втори път през последните няколко дни Ронин се пробуди заобиколен от дървета. Но този път лицето на Верееса не беше там, за да го посрещне, което предизвика известно разочарование у него. Вместо това той се разбуди под притъмняващо небе и сред пълна тишина. Из гората не пееха птички, в листака не шумоляха животни.

Магьосникът изпита лошо предчувствие. Бавно и внимателно той надигна глава и се огледа. Ронин видя дървета и храсти, но нищо повече. Нямаше дракон, естествено, особено пък някой голям и коварен като…

— Ааа, пробуди се най-сетне…

Детуинг?

Ронин се огледа отново и с тревога видя как една част от сгъстяващите се сенки се отдели и прие формата на закачулена фигура, смътно напомняща му за някой, когото познаваше.

— Крас? — промърмори той, но миг по-късно осъзна, че това не може да е неговият безлик опекун. Приближаващото се създание носеше сенките с гордост, съществуваше като част от тях.

Не, оказа се, че първия път е бил прав. Детуинг. Ако драконите наистина можеха да носят човешки форми, тази определено принадлежеше на черния звяр.

Едно лице се появи под качулката — на мъж с красиви черти, напомнящи за хищна птица. Благородно лице… поне на пръв поглед.

— Добре ли си?

— Цял-целеничък съм, благодаря.

Краищата на тънките устни се изкривиха леко нагоре и почти наподобиха усмивка.

— Значи ме познаваш, човеко.

— Ти си… Ти си Детуинг Унищожителя.

Сенките около фигурата се раздвижиха и леко избледняха. Лицето, което можеше да мине за почти човешко, стана по-ясно очертано. Краищата на устните се изкривиха още малко нагоре.

— Една от многото ми титли, магьоснико, едновременно точна и неточна като всяка от останалите. — Той наклони глава на една страна. — Знаех си, че с теб съм направил добър избор. Дори не изглеждаш изненадан, че се появих по този начин.

— Гласът ти е непроменен. Никога не бих могъл да го забравя.

— Тогава си много по-проницателен от някои хора, мой смъртни приятелю. Има такива, които не биха ме разпознали, дори да се трансформирам пред очите им! — Детуинг се изсмя. — Ако ти трябват доказателства, бих могъл да го направя на секундата!

— Благодаря, но не. — Последните остатъци от деня започнаха да се изнизват зад зловещия спасител на магьосника. Ронин се зачуди колко ли дълго е бил в безсъзнание… и къде го бе довел Детуинг. Но най-много от всичко се чудеше защо още е жив. — Какво искаш от мен?

— Аз не искам нищо от теб, магьоснико Ронин. По-скоро бих желал да ти предложа помощ за изпълнение на твоята мисия.

— Моята мисия? — Освен Крас и вътрешният съвет на Кирин Тор, никой не знаеше истинската му цел, а Ронин вече бе започнал да се чуди дали всички от тях наистина я знаеха. Главните магьосници можеха да бъдат много потайни, защото считаха своите скрити цели за по-важни от всичко останало. Несъмнено, сегашният му събеседник би трябвало да бъде в пълно неведение по този въпрос.

— О, да, Ронин, твоята мисия. — Усмивката на Детуинг неочаквано се разшири до невъзможни за човек размери, а зъбите, които тя разкри, бяха със заострени върхове. — Да освободиш великата кралица на драконите, дивната Алекстраза!

Ронин реагира инстинктивно, несигурен как точно черният левиатан е разкрил истината за мисията му, но уверен, че Детуинг не би трябвало да я знае. Детуинг презираше всички живи същества, а това включваше и онези дракони, които не бяха от неговия род. Нямаше нито една легенда от миналото, в която да се разказва за някакви добри чувства между черния звяр и Алекстраза.

Магията, която използва изтощеният магьосник, му бе вършила полезна работа по време на войната. Тя бе изсмукала живота от един връхлитащ орк, чиито ръце вече бяха окъпани в кръвта на шестима рицари и един друг магьосник, а по-слабата й версия бе задържала неподвижен един от оркските вълшебници, докато Ронин бе направил върховното си заклинание. При все това Ронин нямаше никакъв опит срещу дракони. В свитъците се твърдеше, че магията вършела изключително добра работа за обездвижване на древните бегемоти.

Обръчи от злато се оформиха около Детуинг…

… и сенчестата фигура мина точно през тях.

— Това наистина ли бе необходимо? — Една ръка се додаде изпод пелерината и се протегна напред.

Камъкът, до който лежеше Ронин, започна да цвърчи… и се стопи пред очите му. Лавата се разля по земята и се стече в пукнатините като вода. Всичко това отне само броени секунди.

— Ако бях пожелал, можех да сторя същото и с теб, магьоснико. За втори път ми дължиш живота си. Трябва ли да стигаме до третия?

Ронин поклати глава.

— Най-накрая здрав разум! — Детуинг се приближи, приемайки по-солидна форма с всяка крачка. Той отново протегна ръка, този път от другата страна на магьосника. — Пий. Ще видиш, че това ще те освежи.

Поглеждайки надолу, Ронин откри един мех с вино да лежи върху тревата. Въпреки че само преди секунда там не бе имало нищо, той не се поколеба да го вдигне и да отпие. Не само изключителната му жажда го принуди да стори това, но и възможността драконът да приеме отказа като поредното неподчинение. За момента на Ронин не му оставаше нищо друго, освен да сътрудничи и да се надява.

Облечената в черно фигура се раздвижи отново и за кратко изгуби очертанията си. Фактът, че драконите могат да придобиват човешка форма, разтревожи магьосника. Кой би могъл да каже какво може да причини такова същество, прикривайки се сред хората? В тази връзка, как би могъл магьосникът да знае дали Детуинг вече не е започнал да сее своя хаос?

И ако наистина бе така, защо сега разкриваше своята тайна пред Ронин, освен ако не възнамеряваше в някой скорошен момент да затвори устата му завинаги?

— Вие знаете толкова малко за нас.

Очите на Ронин едва не изскочиха. Да не би уменията на Детуинг да включваха и четенето на чужди мисли?

Драконът се отпусна наблизо, сякаш седна на невидим стол. Под надвисналия над челото му кичур коса с цвета на безлунна нощ, немигащи тъмни очи срещнаха погледа на Ронин. Магьосникът се смути и се извърна.

Детуинг повтори последното си изявление.

— Вие знаете толкова малко за нас.

— Не са… не са много писанията за дракони. Изследователите обикновено са свършвали изядени.

Колкото и плоска да беше тази шега, Детуинг явно я намери за доста забавна. Той се разсмя силно. В смеха му имаше оттенъци на лудост.

— Бях забравил колко забавен може да бъде твоят вид, малки приятелю! Изключително забавен! — Прекалено широката и препълнена с остри зъби усмивка се завърна в целия си зловещ блясък. — Да, има известна доза истина в думите ти.

Притеснен, Ронин започна да се изправя, но един-единствен поглед от страна на Детуинг го предупреди, че това не е разумна постъпка точно в този момент.

— Какво искаш от мен? — попита за пореден път Ронин. — За какво ти трябвам?

— Ти си просто средство, начин за постигане на невероятно далечна цел, отчаяно дело на едно отчаяно създание…

Първоначално Ронин не разбра нищо. После видя огорчението по лицето на дракона.

— Ти… ти ли си отчаян?

Детуинг се изправи отново и протегна ръце, сякаш възнамеряваше да излети.

— Какво виждаш, човеко?

— Фигура, облечена в черно. Драконът Детуинг в друг облик.

— Това е очевидният отговор, но не виждаш ли нещо повече, малки приятелю? Не виждаш ли верните легиони от моя вид? Виждаш ли многото черни дракони — или, в тази връзка, червените, които някога изпълваха небесата много преди появата на хората, та дори и на елфите?

Не напълно сигурен накъде го води Детуинг, Ронин само поклати глава. В едно вече бе успял да се убеди. Уравновесеността не бе най-характерната черта на съществото пред него.

— Не ги виждаш — започна драконът, а кожата му стана люспеста. Очите се присвиха, а зъбите се удължиха и станаха още по-остри. Закачулената фигура се уголеми и сякаш крила се опитваха да се измъкнат изпод ограниченията на робата. Очертанията на Детуинг се размиха и станаха ефирни.

— Не ги виждаш… — начена отново той, затваряйки за миг очи. Крилата и зъбите, всичко се върна в предишното си състояние. Детуинг отново стана плътен и с човешка форма, макар последното да бе само външно. — Защото те вече не съществуват.

Той пак седна, след това протегна ръка с дланта нагоре. Над ръката внезапно оживяха образи. Дребни фигурки летяха над един свят, изпълнен със зелено великолепие. Самите пърхащи дракони бяха във всички цветове на дъгата. Чувство на завладяваща радост изпълни въздуха, заразявайки дори Ронин.

— Светът бе наш и ние се грижехме добре за него. Магията бе наша и ние я пазехме добре. Животът бе наш и ние му се наслаждавахме.

Но нещо ново се появи сред образите. На магьосника му бяха нужни няколко секунди, за да определи мъничките фигурки като елфи, но по-различни от Верееса. Тези елфи също бяха прекрасни по свой собствен начин, но тяхната красота бе студена и надменна и го отвращаваше.

— Но се появиха други, по-нисши форми, с незначително кратък живот. С изключителна привързаност те се впуснаха в нещо, за което ние знаехме, че представлява огромен риск. — Гласът на Детуинг стана толкова студен, колкото и красотата на мрачните елфи. — И в своето безразсъдство те доведоха демоните при нас.

Ронин се наведе несъзнателно напред. Всеки магьосник бе изучавал легендите за демоните, наричани от някои Пламтящият легион, но ако тези ужасяващи същества въобще бяха съществували, лично той не бе открил доказателства. Повечето от онези, които твърдяха, че са имали вземане-даване с демони, обикновено се оказваха със съмнителен разум.

Но докато магьосникът се опитваше да зърне поне някой от демоните, Детуинг внезапно стисна ръка, освобождавайки образите.

— Ако не бяха драконите, този свят щеше да бъде унищожен. Дори хиляда оркски орди не могат да се сравнят с това, срещу което се изправихме ние и заради което се пожертвахме! В онези времена ние се бихме като един! Кръвта ни се смесваше на бойното поле, докато ние изтласквахме демоните от нашия свят. — Тъмната фигура затвори за миг очи. — И точно тогава изгубихме контрола над земята, за чието спасение се борехме. Епохата на нашия вид отмина. Елфите, след това джуджетата, а накрая и хората предявиха своите претенции към бъдещето. Редиците ни се топяха, и което бе най-лошо, ние се избивахме помежду си.

Това вече Ронин го знаеше. Всеки бе наясно с омразата между петте драконови орляка, особено между черния и червения. Произходът на тази ненавист бе изгубен в древните времена, но може би сега магьосникът щеше да научи отвратителната истина.

— Защо сте се били един срещу друг, след като сте пожертвали толкова много заедно?

— Погрешни идеи, недоразумения — имаше толкова много фактори, но ти не би ги разбрал всичките, дори да имах достатъчно време да ти ги обясня. — Детуинг въздъхна. — И заради тези фактори сега от нас са останали толкова малко. — Погледът му отново се промени и стана по-напрегнат. Очите му се забиваха дълбоко в тези на Ронин. — Но това е минало! Ще направя това, което отдавна трябваше да бъде свършено, което аз трябваше да свърша, магьоснико. Ще ти помогна да освободиш кралицата на драконите Алекстраза!

Ронин преглътна първия отговор, който му дойде наум. Въпреки добродушното поведение;; въпреки маскировката, срещу него все пак седеше най-ужасяващият сред драконите. Детуинг можеше и да се прави на приятел, но при все това една погрешна дума щеше да обрече Ронин на ужасна смърт.

— Но… — Той се опита да подбере внимателно думите си. — … нали двамата с нея сте врагове.

— Поради същите скучни причини, заради които нашият вид се бие от дълги години. Направени бяха грешки, но сега аз ще ги поправя. — Очите на дракона привлякоха магьосника към себе си. — Двамата с Алекстраза не трябва да сме врагове.

Ронин не можеше да го отрече.

— Разбира се.

— Някога ние бяхме най-добрите съюзници, дори приятели. Това може отново да се случи, не си ли съгласен?

Магьосникът не виждаше друго, освен тези пронизителни очи.

— Съгласен съм.

— И ти си тръгнал на поход, за да я освободиш.

Някакво усещане се пробуди у Ронин и той внезапно се почувства неудобно под погледа на Детуинг.

— Откъде… откъде го знаеш?

— Това не е от значение, нали? — Очите отново впримчиха човека.

Неудобството се стопи. Всичко се стопяваше под втренчения поглед на дракона.

— Не, мисля, че не е.

— Самичък, ти би се провалил. Няма капчица съмнение. Аз дори не мога да си представя как си стигнал толкова далеч! Обаче сега с моята помощ ти ще успееш да сториш невъзможното, приятелю. Ти ще освободиш кралицата на драконите!

След тези думи Детуинг протегна напред ръката си, в която лежеше малък сребърен медальон. Пръстите на Ронин сякаш по своя воля посегнаха, взеха медальона и го приближиха към очите му. Огледа го, изучавайки кристала в средата и руните, гравирани по ръба. Познаваше значението на някои от тях, други виждаше за първи път в живота си, но можеше да усети силата им.

— Ти ще успееш да освободиш Алекстраза, прекрасна моя марионетке. — Прекалено широката усмивка се увеличи до крайност. — Защото аз ще бъда до теб, за да те водя през целия път…

* * *

Как може някой да изгуби дракон?

Този отвратителен въпрос изникваше отново и отново, но нито Верееса, нито нейният спътник можеха да намерят задоволителен отговор. За капак на всичко над Каз Модан бе започнала да се спуска нощ и грифонът, който отдавна бе изцедил силите си, очевидно нямаше да може да лети още дълго.

Детуинг се бе задържал в полезрението им през цялото време, макар и да бе на огромно разстояние от тях. Дори Фалстад, чието зрение далеч не бе толкова остро колкото на елфата, бе успявал да различи огромната фигура, летяща към вътрешността на континента. Бяха го изгубвали от поглед само когато Детуинг бе прелитал през някой облак, но и това бе за не повече от секунда-две.

До преди около час.

Титаничният звяр и неговият товар бяха влезли в последния облак, точно както и в много преди това. Фалстад бе накарал грифона да поддържа същия курс и двамата с Верееса се бяха оглеждали за появата на левиатана от другата страна. Облакът бе самотен, най-близкият друг бе километри по на юг. Рейнджърът и джуджето можеха да го обхванат с поглед почти изцяло. Просто нямаше начин да пропуснат излизането на Детуинг.

Но драконът не бе излязъл.

Те бяха чакали дълго и най-накрая Фалстад бе пришпорил животното си да влезе в облака, поемайки огромен риск, в случай че Детуинг бе останал да се крие вътре. Но черният не се виждаше никъде. Най-големият и най-зловещ сред драконите бе изчезнал безследно.

— Няма смисъл, моя елфска лейди — извика най-накрая ездачът на грифони. — Трябва да се приземим! Нито ние, нито горкото ми животно можем да продължим повече!

Тя се съгласи, въпреки че частица от нея все още искаше да продължи търсенето:

— Добре! — Рейнджърът огледа местността под тях. Крайбрежието и горите отдавна бяха отстъпили място на по-каменист и негостоприемен регион, който, както тя знаеше, постепенно се издигаше и се превръщаше в зъберите на Грим Батол. Все още се виждаха отделни гористи области, но зеленината като цяло изглеждаше доста оскъдна. Щеше да им се наложи да се крият из хълмовете, за да не бъдат забелязани от патрулиращите върху дракони орки.

— Какво ще кажеш за тази област ей там?

Фалстад проследи протегнатата й ръка.

— Онези изсечени скали, дето приличат на баба ми заедно с нейната брада? Точно, т’ва е добър избор! Ще се спуснем до тях!

Изтощеният грифон с благодарност се подчини на сигнала за спускане. Фалстад го насочи към една малка долина, сгушена между скупчените скали. Верееса се напрегна, докато животното се приземяваше, а очите й вече оглеждаха за евентуални заплахи. Толкова навътре в Каз Модан орките несъмнено поддържаха постоянни патрули.

— Слава на Еъри! — изрева джуджето, докато слизаха от грифона. — Колкото и да обичам свободата на небесата, т’ва си беше прекалено дълго време, за да седиш върху каквото и да е! — Той погали лъвската грива на грифона. — Но добър звяр си ти и заслужаваш вода и храна!

— Видях едно поточе наблизо — каза Верееса. — В него може да има и риба.

— Тогава той ще си я намери, ако иска да я изяде. — Фалстад махна юздата и останалите такъми от животното. — И ще си я намери сам. — Той потупа грифона по задницата и звярът подскочи във въздуха, внезапно придобил нови сили, след като товарът вече бе свален от гърба му.

— Това разумно ли е?

— Скъпа моя елфска лейди, рибата едва ли ще е достатъчна за някой като него! Най-добре да го оставим сам да си хване нещо по-подходящо. Той ще се върне, след като се насити, а ако някой го види… е, дори в Каз Модан има диви грифони. — Тя не изглеждаше убедена, затова Фалстад добави: — Той ще се отдалечи само за кратко. Толкова, колкото и ние да си приготвим някаква вечеря.

Носеха със себе си малко провизии, които джуджето раздели на две. Тъй като наблизо имаше поточе, двамата изпиха останалата в меховете вода. Изключено бе да запалят огън толкова навътре в контролираната от орки територия, но за щастие не се очертаваше нощта да бъде студена.

Действително, не след дълго грифонът се завърна с пълен стомах. Животното се просна до Фалстад, който положи едната си ръка върху главата му, докато довършваше вечерята си.

— От въздуха не забелязах нищо — каза най-накрая той, — но най-добре да не се успокояваме, че наблизо няма орки.

— Ще се сменяме ли на пост през нощта?

— Т’ва е най-разумното решение. Аз ли ще бъда първи или ти?

Прекалено напрегната, за да заспи, Верееса пожела да застане на пост първа. Фалстад не се възпротиви и въпреки скорошните преживелици, веднага легна и няколко секунди по-късно вече бе заспал. Верееса се възхити на железните нерви на джуджето и й се прииска в това отношение да е като него.

В сравнение с горите, в които бе израснала, нощта й се стори прекалено тиха, но рейнджърът си напомни, че тези скалисти земи са били плячкосвани от орките от дълги години насам. Наистина, тук все още имаше диви животни — както свидетелстваше пълният стомах на грифона — но повечето същества в Каз Модан бяха доста по-предпазливи от тези в Куел’Талас. И орките, и техните дракони се хранеха изключително със сурово месо.

Звезди изпъстриха небето, но ако не беше изключителното зрение на нейната раса, Верееса би била напълно сляпа в нощ като тази. Тя се зачуди как Ронин се оправя в този мрак, при положение че все още е жив. Дали и той се луташе нейде из пустошта между крайбрежието и Грим Батол, или пък Детуинг го бе отвел някъде надалеч, може би в някоя непозната за рейнджъра област?

Тя не желаеше да повярва, че той се е съюзил с черния. Но в противен случай, каква работа имаше Детуинг с него? В тази връзка дали преследвайки дракона, двамата с Фалстад не бяха тръгнали да гонят дивото, защото може би не Ронин бе скъпоценният товар, който бронираният левиатан бе носил в лапата си?

Толкова много въпроси без отговор. В плен на раздразнението, рейнджърът се отдалечи от джуджето и грифона, за да огледа забулената в тъмнина околност. Дори при превъзходното й зрение, повечето от заобикалящите я дървета не бяха нищо повече от черни сенки. Това само правеше обстановката още по-потискаща и сякаш изпълнена с опасности, въпреки че можеше да няма жив орк на километри околовръст.

Без да вади меча от ножницата, Верееса продължи да се отдалечава. Тя се натъкна на две полуизсъхнали, едва вегетиращи дървета. Докосвайки поред всяко от тях, елфата почувства тяхната умора, готовността им да се предадат. Тя можа да усети и част от тяхното минало, което се простираше далеч назад във времето, още преди ужасите на Ордата. Някога Каз Модан беше земя, пълна с живот, в която, както знаеше Верееса, свой дом бяха намерили джуджетата от хълмовете. Но те бяха избягали заради безмилостното клане на орките, заклевайки се да се върнат някой ден.

Тези дървета, разбира се, не можеха да избягат.

За джуджетата денят на завръщането щеше да настъпи скоро, предчувстваше елфата, но тогава вече щеше да е твърде късно за тези дървета, както и за много други същества. Земята на Каз Модан се нуждаеше от много, много десетилетия, за да се възстанови, ако въобще успееше да го направи.

— Кураж — прошепна тя на двете дървета. — Ще дойде нова Пролет, обещавам ви — на езика на растенията пролет означаваше не само сезон, но и надеждата като цяло, възраждането на живота.

Когато елфата отстъпи назад, дърветата изглеждаха малко по-изправени, по-високи. Ефектът от нейните думи я накара да се усмихне. Големите растения разговаряха помежду си по начин, непознат дори на елфите. Може би нейното насърчение щеше да бъде предадено. Може би гората щеше да оцелее, въпреки всичко. Оставаше й само да се надява.

Кратката й връзка с дърветата облекчи тежестта, която чувстваше в съзнанието и сърцето си. Каменистите скали вече не й изглеждаха толкова зловещи. Сега елфата се движеше с по-голяма лекота и изпитваше увереност, че всичко ще завърши благополучно, дори що се отнася до Ронин.

Краят на смяната й настъпи доста по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Верееса едва не остави Фалстад да поспи още малко — хъркането му показваше, че е потънал в дълбок сън — но тя знаеше, че ще се превърне в пречка, ако недостатъчната й почивка я накара да трепне по време на битка. С известна неохота елфата се отправи към своя спътник…

… и се закова намясто при едва доловимия звук от счупването на изсъхнала клонка, което я предупреди за приближаването на някой или нещо.

Не смеейки да събуди Фалстад, за да не изгуби елемента на изненада, Верееса мина покрай спящия ездач на грифони и неговото животно и се престори, че гледа към мрачния пейзаж в далечината. Тя отново чу слаби звуци, идващи от същата посока. Само един неканен гост, значи? Може би… а може би не. Възможно бе звукът да е имал за цел именно да привлече вниманието на Верееса в тази посока, за да й попречи да разбере за други нападатели, дебнещи в тишина.

Отново се чу приглушен звук, последван от див крясък. Край нея прелетя тъмна фигура.

Верееса бе извадила меча си още преди да осъзнае, че това бе грифонът на Фалстад, а не някое чудовищно горско създание. Също като нея животното бе чуло едва доловимите звуци, но за разлика от елфата грифонът не бе изчакал, премисляйки различните възможности. Той бе реагирал с отработените инстинкти на своя вид.

— Какво става? — изръмжа Фалстад, скачайки на крака удивително бързо, като се вземе предвид, че бе джудже. Неговият стормхамър вече беше в ръката му и той бе готов за битка.

— Има нещо сред онези дървета! Твоето животно тръгна след него!

— Дано да не го изяде, преди да сме имали възможност да видим какво е било!

В тъмното Верееса успяваше смътно да различи неясната фигура на грифона, но не и тази на неговия противник. Все пак рейнджърът чу още един от крясъците на крилатото животно, но странно, той въобще не звучеше като предизвикателство за бой.

— Не! Не! Назад! Махни се от мен! Не съм ти аз закуска!

Двамата се затичаха към неистовите викове. Каквото и да бе съществото, приклещено от грифона, то определено не звучеше заплашително. Гласът напомняше на елфата за нещо, но тя не можеше да се сети какво.

— Назад! — извика Фалстад на своето ездитно животно. — Назад, казах! Изпълнявай!

Отначало звярът не желаеше да се подчини, сякаш приемаше, че уловът му принадлежи. От мрака точно зад главата с острата човка се чу жалостиво скимтене.

Да не би някое дете се бе залутало самичко из Каз Модан? Определено не. Орките владееха тази територия от години! Откъде би се взело дете тук?

— Моля ви, о, моля ви, о, моля ви! Спасете това жалко същество от чудовището… Пфу! Какъв дъх има само!

Елфата замръзна. Децата не говореха така.

— Назад, проклет да си! — Фалстад шляпна своето животно по задницата. То разпери веднъж крила, нададе гърлен крясък и най-накрая се отдръпна от плячката си.

Ниска, жилеста фигура изскочи пред очите им и веднага хукна в противоположна посока. Но рейнджърът реагира по-бързо, втурна се напред и улови натрапника за — както осъзна Верееса — издълженото му ухо.

— Ох! Моля, не наранявай! Моля, не наранявай!

— Какво имаме тук? — измърмори ездачът на грифони, приближавайки се до нея. — Никога не бях чувал нещо да пищи по този начин! Затъкни си гърлото, че ще ме накараш да ти го прережа! Всеки орк, който е достатъчно близо да го чуе, ще хукне презглава насам!

— Чу какво каза той! — каза разгневената елфа на скимтящата фигура. — Млъквай!

Неканеният гост утихна.

Фалстад бръкна в кесията си.

— Имам тук нещо, което ще ни помогне да осветлим нещата, моя елфска лейди, въпреки че смятам, че вече знам що за лешояд сме хванали!

Той извади един малък предмет и след като остави чука до себе си, го потри между месестите си длани. Докато го правеше, предметът започна да излъчва смътна светлина. След още няколко секунди сиянието се засили и стана ясно, че предметът е някакъв кристал.

— Подарък от един вече мъртъв другар — поясни Фалстад. Той поднесе сияещия кристал към техния пленник. — Я да видим дали съм бил прав. Точно така си и мислех!

Подозренията на Верееса се потвърдиха — двамата с джуджето бяха уловили едно от най-ненадеждните живи същества. Един гоблин.

— Шпионираш, така ли? — изрева спътникът на рейнджъра. — Май трябва да те пронижем още на секундата и да приключваме с теб!

— Не! Не! Моля ви! Това обезчестено създание не е шпионин! Не съм аз приятел на орките! Просто изпълнявам заповеди!

— Тогава какво правиш тук?

— Крия се! Крия се! Видях дракон с цвета на нощта! Драконите ловят и ядат гоблини, вие знаете! — Грозното зеленикаво същество изрече последното, сякаш всички трябваше да са наясно с този факт.

Дракон с цвета на нощта?

— Черен дракон ли имаш предвид? — Верееса приближи гоблина до лицето си. — Значи си го видял? Кога?

— Неотдавна! Точно преди залез!

— В небето или на земята?

— На земята! Той…

Фалстад я погледна.

— На думите на гоблин не може да се има вяра, моя елфска лейди! Те не знаят какво означава да казваш истината!

— Ще му повярвам, ако ми отговори на един въпрос. Гоблине, този дракон сам ли беше, и ако не, тогава кой беше с него?

— Не ща да говоря за дракони, които ядат гоблини! — започна той, но едно бодване с меча на Верееса го накара да избълва порой от думи. — Не сам! Не сам! И друг имаше с него! Може би да го яде, но говореха първо! Аз не слушах! Просто исках да се махна по-далеч! Не обичам дракони, не обичам и магьосници…

— Магьосници? — изрекоха едновременно елфата и Фалстад. Верееса опита да не се поддава на надеждата. — Добре ли изглеждаше този магьосник? Невредим?

— Да…

— Опиши го!

Гоблинът се загърчи, размахвайки тънките си ръце и крака. Рейнджърът не се остави да я заблудят слабоватите наглед крайници. Гоблините можеха да бъдат смъртоносни бойци, с неподозирани за хилавите им тела сила и ловкост.

— С червена грива и преливащ от арогантност! Висок и облечен в тъмносиньо! Не знам име! Не чух име!

Не бе кой знае какво описание, но определено бе достатъчно. Колцина високи, червенокоси, облечени в тъмносини роби магьосници можеше да има, особено в компанията на Детуинг?

— Прилича на твоя приятел — отвърна Фалстад с ръмжене. — Май все пак си била права.

— Трябва да тръгнем след него.

— В тъмното? Първо, моя елфска лейди, ти изобщо не си спала, и второ, въпреки че мракът ни осигурява прикритие, той адски затруднява откриването на каквото и да е, дори на някой дракон!

Колкото и да й се искаше да продължи търсенето, Верееса знаеше, че джуджето има право. При все това тя не можеше да чака до сутринта. Ценно време би било загубено.

— Трябват ми само няколко часа, Фалстад. Ще почина малко, след което можем да тръгваме.

— Пак ще си бъде тъмно, а в случай че си забравила, колкото и да е голям, Детуинг е черен като… като нощта!

— Няма да ни се наложи да го търсим — усмихна се тя. — Вече знаем къде се е приземил — по-скоро, един от нас знае.

Двамата погледнаха към гоблина, на който очевидно му се щеше да е някъде другаде.

— Откъде да сме сигурни, че можем да му се доверим? Не са случайни приказките, че тези малки крадци са пословични лъжци!

Рейнджърът насочи острия връх на меча си към гърлото на гоблина.

— Защото той ще има две възможности. Или да ни покаже къде са се приземили Детуинг и Ронин, или да го накълцам за стръв на драконите.

Фалстад се изсмя.

— Мислиш ли, че дори Детуинг би могъл да преглътне някой като него?

Ниският им пленник потрепери, а неспокойните му жълти очи без зеници се разшириха в очевиден ужас. Въпреки близостта на върха на меча, гоблинът започна да се дърпа като откачен.

— С радост ще покажа! С радост, наистина! Не се страхувам от дракони тук! Ще ви водя и ще ви заведа до вашия приятел!

— Я по-тихо! — Рейнджърът стисна още по-здраво дяволското създание. — Или ме принуждаваш да ти отрежа езика?

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам… — промърмори новият им спътник. Гоблинът сниши глас. — Не наранявайте това нещастно същество…

— Пфу! Това създание е твърде жалко, дори за гоблин!

— Достатъчно е да ни покаже пътя.

— Това жалко създание ще ви води добре, господарке! Много добре!

Верееса се замисли.

— Ще трябва да го завържеш засега…

— Ще го вържа за моя грифон. Той ще държи гнусния гризач под контрол.

Гоблинът изглеждаше толкова уплашен от последното предложение, че среброкосият рейнджър чак изпита известно състрадание към зеленикавото същество.

— Добре, но се погрижи твоето животно да не го нарани.

— Стига да се държи прилично. — Фалстад изгледа пленника.

— Това жалко подобие ще се държи прилично, честно и почтено…

Верееса отдръпна върха на меча си от гърлото му, за да се опита да успокои малко гоблина. Може би, ако бяха по-любезни, щяха да изкопчат повече от нещастното създание.

— Заведи ни там, където искаме и ще те пуснем, преди да е възникнала опасност да те изяде някой дракон. Давам ти думата си. — Тя се поколеба. — Имаш ли си име, гоблине?

— Да, господарке, да! — Несъразмерната му глава се заклати нагоре-надолу. — Моето име е Крил, господарке, Крил!

— Добре, Крил, прави каквото ти наредя и всичко ще бъде наред, ясно?

Гоблинът буквално заподскача нагоре-надолу.

— O, да, да, ще правя, господарке! Уверявам те, това нещастно същество ще ви заведе точно там, където трябва да отидете! — Той й отправи една налудничава усмивка. — Обещавам ти…