Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (42)

13.
Тайната на нумизмата

Васко не се изненада, когато един милиционер с чин старшина и на име Младенов най-любезно го покани да отидат до управлението. След изчезването на прането на г-жа Дюран директорът уведоми милицията. Въпреки че прането се намери, милицията считаше, че в случая има нещо неизяснено. Васко не беше казал нищо за децата.

Затова тръгна съвсем спокоен за управлението. Мислеше си, че тези хора сигурно няма какво да правят, щом се занимават с пране, което заедно със собственицата си отдавна вече е някъде в Европа. Изненада се само, че го заведоха в друго районно управление, не в това, в което се бяха оплакали за прането. Минаха по тъмен коридор и спряха пред врата, която старшината отвори, без да почука.

Като видяха Васко, тримата приятели въздъхнаха облекчено. Сега всичко ще се оправи!

Васко, тъкмо напротив, щом ги зърна, разбра, че е станала някаква страхотна каша, но реши, каквото и да се случи — пада му се. Кой го би по главата да се занимава с тези хлапета? После видя Драган Теодосиев и съвсем изстина.

— Кажи им кой е този? — самоуверено се обади Досьо.

— Чичо ми е! — каза с глас на умиращ Васко, обърна глава към Досьо, показа му скришом юмрука си…

— Баща ти ще те пребие, да знаеш! — предупреди го чичо му.

— Той е кръгъл сирак, другарю майор — обади се Соня.

Майорът погледна към чичото на Васко — към Драган Теодосиев.

— Баща му е професор — настоя чичото. — А майка му е лекарка.

Бащата на Патри не издържа, пресегна се, взе от цигарите на Живковия баща и след повече от две седмици запали отново. Патри тъжно проследи издигащия се към тавана синкав дим. И за пропушването от него щяха да подирят сметка, въпреки че децата не бива да отговарят за деянията на родителите си.

Майорът натисна звънеца на бюрото си. Старшина Младенов отново се появи и застана мирно.

— Възрастните да излязат — каза майорът и заповяда на старшината: — Никой да не ни безпокои!

Старшината козирува и изведе четиримата мъже. Майорът стана от бюрото си, седна на мекото кожено кресло и покани децата на канапето.

— Сега да разясним всичко — каза той и се обърна към Васко:

— Защо причини толкова много неприятности на чичо си?

— А той защо се бърка във възпитанието ми? — защити се Васко.

— Какво толкова се бърка?

— Нещо не ми вървеше много в училище, фактически никак не ми вървеше и той накара мама и татко да ме дадат на работа, да съм видел как се изкарва хлябът.

— Правилно! — каза твърдо майорът.

— Мен вече ми е ясно как се вади хлябът! — възрази Васко. — А той ги подучва: „Още малко, съвсем да му уври главата!“

— А ключът? — попита Досьо, на когото все пак му се искаше да има нещо вярно в цялата история. За какво иначе бяха минали през толкова перипетии и мъки.

— Стига с този ключ! — сопна се Васко. — Забравят ги по джобовете си и после ги хвърлят, където им падне…

— Я си дръж езика! — каза строго майорът.

— Тогава, ако е въпросът, защо е изхвърлил от трабанта онзи пакет? — все още не вярваше Досьо.

— Аз казах „нещо като пакет“ — уточни Живко.

— Стига приказки! — скара им се майорът и отново се обърна към Васко: — За мене ти си много виновен. Защо подведе тези деца?

— Ами защото ми бяха много симпатични и ей така, хрумна ми… — чудеше се какво да каже Васко. — Откъде да знам, че ще стане така? — и Васко избърса пространството между носа и устата си, върху което вече се оформяха тънки мустачки.

— И какво да те правим сега? — попита майор Петров.

— Пиколо повече не ми се стои — отвърна Васко. — Ходи ми се на училище, ако щете вярвайте!

— Свободен си! — каза му неочаквано майорът.

— Аз ли? — не му се вярваше на Васко.

— Ти! Впрочем и Соня. Благодаря ти, Соня!

— Довиждане, другарю майор — каза Соня, обърна демонстративно гръб на Васко и излезе от кабинета.