Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. — Добавяне

8.
Стар изпитан трик

Досьо чакаше в това време на трамвайната спирка пред Ректората. Чакаше Соня. Беше й телефонирал да тръгне веднага по много спешна работа и тя се съгласи. Докато я чакаше, мислеше си, че тази история с трабанта им струва вече два лева и тридесет и шест стотинки. Никак не е малко. Вътре слагаше вчерашните разноски по рейса, лимонадата, която пиха, парите за трамвая и сегашните две стотинки за разговора със Соня. Реши да отбелязват някъде разноските, за да могат накрая да видят колко ще излезе цялата операция. Той и не предполагаше колко много щеше да им коства не толкова в пари, колкото във време и нерви.

Соня дойде наистина сравнително скоро, не толкова скоро, колкото би дошло едно момче, но за момиче някакви си двадесетина минути са нищо. Повикването на Соня не беше просто приумица на Досьо. Вярно е, че още от самото начало много искаше и Соня да участвува в тази история, но не я включи в плановете си, защото знаеше, че личните симпатии не трябва да се взимат предвид. Човек трябва хладнокръвно да преследва целта си й да не се поддава на чувствата. Но след срещата с пиколото на Досьо му хрумна, че Соня може да е много полезна. Пиколото едва ли щеше да се държи по същия начин с нея, както с тях. Пък и във всички книги със заплетени истории някоя жена винаги успяваше да се добере до това, до което мъжете не успяваха.

— Какво е станало? — попита Соня още щом слезе от трамвая.

— Ще ти обясня — каза той и я повлече за ръката, не трябваше да губят нито минута.

— По пътя й разказа за безизходното положение, в което се намираха, и какво трябва да направи тя: да влезе в хотела, да отвлече по някакъв начин вниманието на пиколото…

— По какъв начин? — поиска да знае Соня.

— Ами, да речем, ще му намигнеш…

— Защо да му намигам?

— Стар и изпитан трик за отвличане на вниманието! — обясни й Досьо. — Използува се много. Намигаш му значи, той идва при теб, питаш го как се казва, на колко години е и т.н.

— А защо направо не му кажете, че искате да видите един ключ с топуз и толкова! — ядоса се Соня. Никак не й се искаше да намига на някакво си пиколо, а и не знаеше какво точно е пиколо.

Досьо започна да губи търпение, може би Живко имаше право, като не искаше да викат Соня. Но не й се сопна, защото предложението й изглеждаше логично. Вярно, при обикновени обстоятелства, а не при такъв заплетен случай, но все пак…

— Ще ви покаже един ключ… защо да не ви покаже — продължаваше Соня да разсъждава на глас.

— Ако те е бъз — каза спокойно, но студено Досьо, — връщай се! В тази работа винаги има риск!

Соня се спря и Досьо помисли, че ще си отиде.

— Бъз те е значи — заключи той.

— Какво е това пиколо? — попита Соня, без да обръща внимание на тона му.

— Ей такова, шарено! — сопна се Досьо.

— Ако ми говориш така, наистина ще се върна — предупреди го Соня.

— Вярно ти казвам, шарено е — каза Досьо помирително. — Панталоните му са тъмносини със златни лампази, куртката му е червена със златни лъскави копчета, шапката му…

— Не ме интересува това — прекъсна го Соня. — Аз питам какво е това пиколо, в смисъл, нали разбираш, каква му е работата.

— А, така кажи! Ами где да знам каква му е работата. Върти се там и само се заяжда. Ти си момиче и…

— Добре де, ще дойда — съгласи се Соня.

Тръгнаха отново. Досьо се чудеше дали да й каже докрай всичко. Страхуваше се да не я уплаши, но реши, че не е честно да крие, и каза:

— Имай предвид, че Патри загази покрай тази работа.

— Как загази?

— Ами влезе вътре, пък какво е станало, не знам, но не излезе повече, поне докато аз бях там.

— Защо?

— Де да знам защо. Седеше при някакъв възрастен мъж с лула и ядеше мелба.

— Е, какво се чудиш тогава — каза Соня. — Аз съм яла мелба в „София“. Много е вкусна!

Досьо остана доволен, че Соня не се уплаши, но си мислеше как само някои хора не могат да отделят важното от маловажното, колко объркано е всичко в главите им. Като мелба. Трябва само да им сложиш един бишкот и готово!