Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (14)

2.
Ами ако е цяла банда

Живко също чакаше да превали дъждът. И също си мислеше за събитията през вчерашния ден. Досьо наистина беше голям цар! Сам се сети откъде е ключът. Като им разказа как онзи от трабанта се е върнал да си вземе пакета и си е загубил ключа, Живко му завидя. При това знаеше, че не е хубаво да се завижда. Признаваше правото на Досьо да ръководи разследването на историята с трабанта и пакета, но му се искаше да бъде призната и неговата роля. Нали той им разказа за трабанта! Жалко, че не му дойде наум онова, за което Досьо се сети. Затова му се поиска да измисли и той нещо умно.

— Бягайте! — скочи изведнъж той и плю на петите си, а останалите го последваха. Спряха на петдесетина метра, горе, на шосето.

— Какво стана? — попита Патри запъхтян.

— Нищо — също запъхтян отвърна Живко. — Този, който е загубил ключа, може всеки момент да се върне и да го потърси. Не бива да ни вижда.

— Глупак! — каза Патри. — Да ни караш да бягаме за нищо.

— Не е за нищо — защити го Досьо. — Живко е прав. Дори трябваше да се сетим по-рано.

На Живко му стана приятно, че именно той се е сетил да бягат от горичката и че Досьо оцени това. Значи и той, Живко, можеше като Досьо да взима правилни решения. И как едно правилно решение предотвратява ужасни последици. Ако не бяха хукнали веднага, щяха да изтърват автобуса и да тръгнат с половин час по-късно. В къщи щеше да се чуди какво да разправя. А така всичко се подреди като по ноти. Едва бяха изпили по една лимонада, и автобусът пристигна. Качиха се и хвърлиха поглед към кривото дърво. Жива душа нямаше. Дано никой не ги е видял. Досьо им каза, че е възможно престъпникът, ако е голям престъпник, да наблюдава известно време мястото и да ги заснеме отдалеч със специален фотоапарат.

— Телеобектив! — извика Живко и пак го хвана яд, че пръв не се досети за телеобектива. Считаше се за специалист в тази област. Преди две години извади душата на баща си да му купи фотоапарат, който седеше на гардероба и помагаше на въдицата и тенис-ракетата му да събират прах.

— Точно така, телеобектив! — потвърди Досьо и ги предупреди няколко дни да бъдат извънредно внимателни, да си отварят очите на четири, да гледат дали някой не ги следи, върти ли се непознат човек около къщи (това трябва да правят не като се подават от прозореца, а като застанат до него, дръпнат внимателно завесата настрани и огледат всичко с едно око) и изобщо да си отварят очите за всякакви други съмнителни неща.

В автобуса известно време мълчаха, въпреки че други пътници нямаше.

— Според мене — пръв започна Досьо, като не забрави да се огледа — това е ключът на загадката.

— Според мене е най-обикновен хотелски ключ — разсъждаваше напълно по женски Соня.

В ума си Живко я нарече глупачка, готова да развали всичко. Искаше му се да я наругае, но знаеше, че Досьо ще я защити. Затова каза малко иронично:

— Абе обикновен, обикновен, ама е хотелски. А хотелски ключ насред поляна е вече нещо необикновено. Хотелските ключове затова са хотелски, защото си стоят в хотелите.

— Баща ми се върна веднъж от командировка с такъв ключ — каза Соня. — Забравил го в джоба си.

— Върнал се е „със“ — намеси се Досьо със спокойния си и малко провлечен глас. — А този, на когото е бил ключът, се е върнал „без“. Защото не го е забравил в джоба, а го е изгубил от джоба. Ти какво мислиш, Патри?

— Точно така — отвърна Патри.

Живко отново се възхити от Досьо и му завидя на възхитителния начин, по който се изразяваше — единият се е върнал „със“, другият — „без“, единият го е забравил, другият го е загубил! Просто нищо не избягваше от набитото око на Досьо!

— Ключовете от хотела се оставят в хотела! — продължаваше Досьо и всички се скупчиха около него, защото той почти шепнеше. — Кой взима със себе си ключ?

Соня, изглежда, помисли, че нея пита, докато разказваше, все нея гледаше, и затова повдигна безпомощно рамене.

— Който не иска да се знае, че не е в стаята си. Закача на вратата картонче с надпис „Моля, не ме безпокойте“, слага си мустаци и брада и…

— Това съм виждала по телевизията, в „На всеки километър“ — сети се Соня. — Велински правеше така.

— Виждаш ли как започнаха да ти се проясняват нещата — похвали я Досьо и Соня остана доволна.

А Живко, като чу името на полицейския агент и предател Велински, потри радостно ръце:

— Голяма афера хванахме бе, голяма!

— Докато не я разплетем, нищо не може да се каже — заяви Досьо. — Това е задача с много неизвестни. Първо неизвестно: от кой хотел е ключът? — и Досьо сви палеца си в дланта. Имаше намерение да брои неизвестните.

— Защо не го занесете в милицията и край! — реши въпроса Соня.

Живко изтръпна. Соня като че ли се мъчеше нарочно да развали всичко. Ако го занесат в милицията, наистина щеше да бъде край. Добре, че Досьо не обърна внимание на тази… А само се засмя великодушно:

— Най-лесното гледаш! Ние ще трябва да докажем, че той е виновен!

— Кой? — попита настойчиво Соня.

— Кой ли? — замисли се Досьо. — Ето, това е друго неизвестно! — и той сви и показалеца.

— А може да не е само един престъпник, може да са двама или трима. Може да е цяла банда! — намеси се Живко и погледна към Досьо, за да разбере правилно ли разсъждава, или говори глупости.

— Ето още едно неизвестно! — съгласи се Досьо и прибави към палеца и показалеца и средния си пръст.

Значи това, което каза, не беше глупост! Живко въздъхна облекчено така, както въздъхва човек, когато учителката затвори тефтерчето и преустанови изпитването.

— Тази работа не е за нас — упорствуваше Соня.

— За тебе не е! — не се сдържа Живко, но Досьо го прекъсна:

— Малко ли книги има! Деца са извършвали не едно и не две геройства. Милицията винаги остава доволна, когато точно такива като нас хванат някой престъпник.

На следващата спирка се качиха необичайно много хора и те не само трябваше да преустановят разговора, но и да отстъпят местата си. Както можеше да се очаква, бяха най-младите. Само Патри не стана веднага, направи се на много замислен и вглъбен в себе си, но Живко беше сигурен, че Патри за нищо друго не мисли, освен дали да стане, или не. И дълго не мисли, защото един глас го накара да се обърне:

— Ало, малкият, какво се правиш на разсеян?

Телефонът прекъсна спомените на Живко от вчерашния ден. Беше майка му. Времето било ужасно, да не хукнел да излиза. Даже и да спре дъждът, в тази влага… Тя щяла да дойде скоро…

Още преди да затвори телефона, Живко реши, че е време да се измъква, при все че бе рано за срещата. Ако майка му го завари, ще натисне спирачката и… върви, че излизай.