Джейн Фийдър
Ти не си за мен (3)

1.

Слънцето блестеше ослепително над вече спокойните води на Ламанша. Оливия Гранвил вървеше по тясната, скалиста пътека над Света Катерина, напълно сляпа за онова, което я заобикаляше — магическата красота на окъпаната от дъжда утрин след бурния порой през нощта. Тя отхапа от сочната ябълка в дланта си, погълната от сложната конструкция на гръцкия текст в ръцете си.

Тревата под нозете й беше влажна и достатъчно избуяла, за да намокри ръбчето на муселинената й рокля. Пъстра пеперуда хвърляше сянка върху страницата на книгата й, а една неуморна пчела пърхаше сред ароматните крайморски растения.

Оливия вдигна очи, за миг позволила вниманието й да се откъсне от текста. Водната повърхност се простираше, спокойна и безбрежна, до несигурната линия на хоризонта. В такава тиха утрин и беше трудно да си представи гневното ожесточение на бурята, която едва снощи бе разбила грамадния кораб, чиито отломки още се белееха върху скалите. Погледът й попадна върху мъничките фигурки на мъжете на брега, които пъплеха припряно и събираха останките. Тази сутрин всички в имението говореха за инцидента. Носеше се слух, че корабът е бил нарочно подмамен към разрушителната катастрофа. Подобни престъпления не бяха рядкост на острова от последната зима насам.

Оливия си пое дълбоко глътка от соления въздух с дъх на водорасли. Шестата поред година от началото на гражданската война й се струваше безкрайно дълга. А само преди година изглеждаше, че всичко върви към своя край. Крал Чарлз бе капитулирал пред парламента и бе задържан в Лондон, в двореца Хамптън Корт, докато приключат преговорите за окончателен край на войната. Кралят обаче наруши обещанието си, преустанови временното примирие и избяга от Хамптън Корт.

Беше се приютил на остров Уайт, считан за крепост на роялистите, и бе останал там под протекцията на губернатора на острова, полковник Хамънд. Вместо да се изяви като поддръжник на краля обаче, полковникът изпълни дълга си към парламента и задържа Чарлз Стюарт като неофициален затворник в Карисбрук Кясъл. В резултат, дълго протаканите преговори с парламента се преместиха на остров Уайт.

Бащата на Оливия, маркиз Гранвил, беше един от лидерите на парламента и главен преговарящ, така че в края на миналата година бе преместил най-голямата си дъщеря, девет месечния си син и отново бременната си четвърта жена на острова. Маркизът бе оставил двете си по-малки дъщери в тиха къщичка в Оксфордшир, където семейството живя през последните три години, под вещите грижи на любимата им гувернантка.

На острова маркиз Гранвил се сдоби с продълговато, ниско имение в селището Чейл, само на няколко мили от огромните крепостни стени на кралския затвор в Карисбрук Кясъл. Къщата беше тясна и доста проветрива през зимата, но поне беше близо до двореца. За Оливия и Фийби — поредната съпруга на баща й, която беше и нейна близка приятелка — този дом бе за предпочитане пред напрегнатия живот във военна обстановка. Кралят продължаваше да поддържа своята свита и дворцовия живот в просторните зали на крепостта — вероятно безплодно усилие да забрави неблагоприятната ситуация, в която бе изпаднал. Но изисканите обноски не бяха в състояние да прикрият факта, че страната се намира във военно положение.

Оливия бе прекарала първите шестнадесет години от живота си във внушителното имение на баща си на границата на Йоркшир, а през първите години на гражданската война й се наложи да привикне и с напрегнатия живот под непрестанна военна заплаха. После обаче войната се премести на юг и маркиз Гранвил последва събитията.

Устните й се разтегнаха в мека усмивка, докато повдигаше лице към небето, за да почувства галещите лъчи на слънцето върху кожата си. Суровият северен климат нямаше нищо общо с мекия климат на юга и с топлата природна панорама. Оливия беше свикнала с хапливия студ и дълбокия сняг на своя роден край, така че топлите дъждове на южняшката зима не представляваха предизвикателство за душата й. Понякога й се струваше, че влагата прониква чак до костите й, а североизточният вятър, който повяваше над морето, беше доста мразовит, но рядко прерастваше в истинска буря.

Сега обаче беше лято. Струваше й се дори, че никога не е било зима. Пред погледа й се разстилаше кристалночистото небе и безбрежната повърхност на морето. В нейния роден Йоркшир също имаше обширни поля и планински местности, а долината на Темза, която доскоро бе наричала свой дом, бе прорязана от кръшни реки. Но нищо не можеше да се сравни с това удивително чувство за безкрайност, с този безбрежен пейзаж, където морето се срещаше с небето в безмълвно обещание за вечност.

Оливия захвърли през глава сърцевината на сочната си ябълка. Душата й танцуваше. Насреща й проблясваха белите платна на някакъв кораб. А под скалата ято игриви чайки се спускаха и издигаха, следвайки топлото въздушно течение. За миг Оливия им завидя за тази свобода, за възможността да се спуснат по течението просто така, без някаква нужда и цел, а само за да изживеят удоволствието от мига.

Внезапно тя се разсмя на глас и пристъпи още крачка към ръба на назъбената скала. Кракът й попадна върху клонче на коварен храст и потъна в нищото.

 

 

Чувстваше само болка, мъчителна болка, с която никое страдание не би могло да се сравни. Дочуваше приглушени гласове, сред които се открояваше един… тих глас и хладни ръце, които се плъзгаха по тялото й, обръщаха я, повдигаха я, наместваха я. Чифт сиви очи проникваха през смътната завеса на съня, изтъкан от объркване и страх. Някой изля в устата й горчива напитка, която замъгли съзнанието й и извика ужасяващи образи, изтръгнати сякаш от най-грозните й кошмари — неясни образи, които не можеше да назове, но които се гърчеха около нея като лепкави пипала на октопод.

Тя се бореше отчаяно, отблъсваше ръцете, които й поднасяха горчивата напитка. Един тих глас разкъса тишината:

— Само глътка още, Оливия.

В следващия момент немощните й ръце попаднаха в хладна, решителна хватка, а главата й се отпусна в извивката на нечия ръка.

Със сподавен стон Оливия се поддаде на непознатата сила и воля, безкрайно по-силни от нейната. Парливата напитка се плъзна през отворените й устни и тя преглътна с отвращение.

Веднага след това потъна в някаква тъмна бездна, а зелените води се сключиха над главата й. Болката отлетя и вече нямаше кошмари, а само тих, дълбок, оздравителен сън.

 

 

Оливия отвори очи. Това, което видя, беше лишено от всякакъв смисъл и тя побърза да ги затвори. След минута погледна отново. Нищо не се беше променило.

Лежеше неподвижно, вслушвайки се в шума от собственото си дишане. Слухът й не долавяше никакъв друг звук. Тялото й бе потънало в някаква приятна отмала, крайниците й отказваха да се раздвижат. Когато се размърда, нещо я проряза в основата на едното бедро. Изпитваше тъпа болка тук и там, но щом прокара неуверено ръка по тялото си установи, че всичко изглежда наред.

Освен факта, че беше гола.

Спомни си как стоеше на върха на скалата и как захвърли ябълката си през глава. А после… в съзнанието й проблясваха само сънища, кошмари, гласове, ръце. Но те бяха само част от съня й, те не бяха истински.

Оливия затвори очи и отново потъна в тъмната бездна.

 

 

Когато най-после изплува на повърхността, сетивата й уловиха някакво движение. Наоколо шептяха групичка мъже, изскърца стол, врата се отвори и затвори. Дишането й се учести. Долавяше напрежението, увиснало неподвижно във въздуха, но продължаваше да стиска очи, твърдо решена да не се издава, докато не се съвземе и не проумее къде се е озовала.

В последвалата тишина, Оливия отвори очи. Лежеше по гръб в някакво легло, което съвсем не приличаше на легло. Или поне не приличаше на леглото, в което беше свикнала да спи. Тя размърда опипом краката си и докосна дървени стени. Не бяха много високи, но създаваха усещане, че лежи в дървена кутия. Оливия погледна към тавана от дъбови греди. На някаква верига висеше незапален фенер. Всъщност, в стаята нямаше нужда от осветление, защото през решетките на прозореца, на няколко фута от леглото й, нахлуваше ослепителна слънчева светлина.

Стената обаче не беше права. Стори й се изсечена от някакво дърво и странно заоблена. Прозорците бяха отворени за мекия аромат на морска вода и солен бриз.

Оливия се обърна на възглавницата. Направи го бавно и предпазливо, защото главата я болеше при всяко движение. Възглавницата, опряна до лицето й, беше твърда, а калъфката — грижливо изгладена и ухаеща на свеж утринен въздух.

Тя огледа изучаващо стаята. Цялата беше облицована с дърво, на прозорците имаше решетки, а излъсканият дъбов под бе покрит с дебел ориенталски килим. Имаше овална масичка, бюфет и няколко дървени стола. Но не приличаше на обичайна стая. Нямаше ъгли. И сякаш се движеше. Едва забележимо, но се движеше. Полюшваше се като пламъка на свещ.

Оливия затвори очи.

 

 

Когато се събуди отново, слънцето още блестеше, а стаята още се полюшваше едва забележимо. Тя се огледа и видя същата обстановка, в която бе заспала. Само че този път не беше сама.

На овалната масичка, която явно играеше ролята и на бюро, седеше някакъв мъж, приведен над листове хартия с молив в ръка. Изпърво й се стори, че около него има някакво златисто сияние. После осъзна, че това е светъл ореол от слънчевите лъчи, които огряваха косата му. Косите му бяха с цвета на златни гвинеи.

Изглеждаше погълнат от своето занимание. Тялото му бе напълно неподвижно, само ръцете му се движеха с бясна скорост. Съсредоточен в работата си, той сякаш не забелязваше света около себе си. Оливия знаеше, че не греши в преценката си, защото тя самата умееше да се отдава изцяло на заниманията си. Умееше да се концентрира така, че да забрави за всичко останало.

Питаше се дали да заговори, но реши, че не е редно да нарушава уединението му, така че продължи да го наблюдава през полупритворените си клепачи, приятно отпусната в странното си легло. Тялото й все още беше отмаляло и очевидно имаше рана на тила. Докато си лежеше така, леко замаяна, постепенно усети да се обаждат и други болежки. Чувстваше се отнесена, приятно отпусната и изпитваше смътно безпокойство от странното чувство за близост с мъжа зад масата. Нелепото усещане я караше да се чувства едновременно смутена и щастлива.

И тогава той проговори. Дори не вдигна поглед от работата си, за да я погледне, но Оливия безпогрешно разпозна приятния глас от своите сънища.

— Е, спящата красавица се завърна.

Гласът му не нарушаваше тишината, а сякаш я допълваше.

— Кой сте вие? — попита Оливия. От всички въпроси, които се въртяха в ума й, този й се стори най-наложителният.

Най-после мъжът я погледна. Ръката му лежеше неподвижно върху листата на масата, а на устните му се настани приятна полуусмивка.

— Очаквах да повдигнете вежди и да попитате първо къде сте. Или нещо такова.

След като не последва отговор от нейна страна, мъжът заобиколи масата и приседна в края на леглото й, с протегнати крака, преметнати през глезените. Така слънцето блестеше иззад гърба му и русата му коса пламтеше. Мъжът се засмя — приглушен, приятен звук. Зъбите му проблеснаха на фона на здравия му тен, а усмивката извика паяжинка от бръчици в ъгълчетата на дълбоките му сиви очи.

— Не се ли питате къде се намирате, лейди Оливия?

Дали пък не й се подиграваше? Оливия приседна в леглото и придърпа чаршафа до брадичката си. Едва сега си спомни, че е съвсем гола. Чистият бял чаршаф бе единствената преграда между голата й кожа и този мъж, който седеше така безгрижно насреща й, сякаш й се надсмиваше.

— Откъде знаете името ми?

Той поклати глава.

— Не беше никак трудно. Името беше извезано на бельото ви. Това е често срещана практика в големите домакинства, където прислугата е твърде заета. Трябваше да ви съблека, за да ви прегледам, нали разбирате. — В очите му проблясваха искрици на задоволство, от които кожата й настръхна.

В следващия миг мъжът посегна към масичката и взе някаква книга — онази, която Оливия четеше, преди да стъпи в нищото. Мъжът я отвори на заглавната страница.

— Оливия Гранвил. — Той я поднесе към нея, за да се убеди тя с очите си, че това е собственият й почерк. — Ахил… Не бих го нарекъл леко четиво за една дама. — Той повдигна арогантно вежди, а леката усмивка още играеше на устните му. — Значи дъщерята на маркиз Гранвил е почитателка на гръцката школа?

— Познавате баща ми? — Оливия отпусна глава на присвитите си колене. От ума й не излизаше мисълта, че този разговор все пак трябва да има някаква цел, но до момента тя и се изплъзваше. Все още се чувстваше отнесена, приятно отмаляла.

— Чувал съм за него. Кой на този остров не е чувал за маркиз Гранвил? Добросъвестният тъмничар на негово суверенно величество. — В гласа му се прокрадваха иронични нотки, а усмивката му загуби първоначалната си доброжелателност.

Оливия поруменя. Изглежда бе попаднала в компанията на отявлен симпатизант на краля.

— Баща ми преговаря с краля от името на парламента — отвърна сковано тя. — Той не е тъмничар, нито пък съдия.

— Нима? — Веждите му се сключиха саркастично на челото, а после устните му отново се извиха в усмивка. — Да приемем, че в областта на политиката сме на различни страни, Оливия… О, между другото, намерих това в джоба на роклята ви. Оставих го в книгата за по-сигурно. — Той протегна ръка и й подаде мъничкия пръстен от три разноцветни кичура коса. — Първо мислех да го сложа на пръста ви, но се боях да не се разплете. Предположих, че има някаква специална стойност за вас.

Оливия го пое от ръката му.

— Да, така е. — Тя го стисна здраво в потната си длан и почувства, че се завръща към реалността. Този странен пръстен беше символ на един друг свят, носеше незабравими спомени за хора, които сега й се струваха безкрайно далече, но чрез него отново се чувстваше свързана с тях. Очакваше мъжът насреща да й поиска някакво обяснение, но той не го направи, само седеше на крайчето на леглото й и почукваше с пръсти по излъсканата повърхност на дървената масичка.

— А вие как се казвате? — попита тя, все още стъписана от начина, по който говореше за баща й, и все пак неумолимо привлечена от този мъж, сякаш ги свързваха невидими копринени конци.

— Аз съм капитанът на „Уинд Денсър“. Можете да ме наричате Антъни, стига това име да ви допада.

Прозвуча й така, сякаш името му е хрумнало съвсем случайно.

— „Уинд Денсър“? — повтори замислено Оливия, сякаш тези думи биха могли да внесат някаква светлина по въпроса.

— Моят кораб. В момента се намирате на борда и се опасявам, че ще се наложи да останете още няколко дни. — Той вдигна листа хартия и перото от масичката до себе си и лениво се изправи от леглото. — Уверявам ви, че намеренията ми бяха съвсем различни, но тази сутрин се наложи да вдигнем платната, така че ще ви върнем у дома при първата възможност, която ни се предостави.

С тези думи мъжът се отдалечи, а Оливия за първи път осъзна колко е висок в действителност. Главата му почти опираше в тавана на каютата. Беше слаб и строен, а навитите до лактите ръкави на бялата му риза разкриваха силните мускули на ръцете му. Походката му беше отпусната и някак безгрижна, но Оливия ясно долавяше стаената сила, която излъчваше издължената му снага. Този мъж оставяше впечатлението, че не върши нищо случайно, въпреки привидното си безразличие.

И точно неговите ръце бе усещала върху тялото си. Именно тези хладни, уверени ръце я бяха докосвали по най-интимните кътчета на тялото й, бяха я повдигали й придържали главата й, за да излеят в устата й онази парлива течност, която я унасяше в сън. Кожата й настръхна, а лицето й поруменя при тези смущаващи спомени, които би предпочела да забрави.

Той продължаваше да говори някъде иззад нея, а Оливия беше благодарна, че не й се налага да го гледа в очите в момент, в който спомените за неговото докосване изплуват в паметта й с такава влудяваща яснота.

— Скалите в тази част на острова са доста коварни понякога. Има безброй тайни пукнатини и скрити проломи, които не се виждат от височината на един човешки ръст. Една погрешна стъпка и пропадаш. Сигурно сте била дотолкова увлечена в старогръцкото си четиво, че не сте забелязала кога сте се озовала на ръба на скалата. Имахте късмет. Пропаднала сте в пукнатина и сте се изтърколила право в краката на един от моите съгледвачи.

Оливия отметна непокорните кичури коса от лицето си.

— Кога е станало това?

— Преди три дни. — Той си подсвирваше тихичко през зъби, застанал невъзмутимо зад нея.

Три дни! Беше проспала цели три дни!

— Но… Фийби… Сигурно всички са обезумели от притеснение! — възкликна изумена Оливия. — Изпратихте ли им послание?

— Не. Има известни пречки да го сторим — отвърна мъжът иззад гърба й, сякаш това не го засягаше особено. — Но ще намерим начин да ви върнем вкъщи веднага, щом е възможно.

Баща й не беше у дома. Отново бе отишъл на полето на военните действия. Шотландците заплашваха да преминат границата в зашита на задържания крал, а по територията на страната все още избухваха бунтове на роялистите. Изявите на гражданско неподчинение бяха единични и краткотрайни, така че не представляваха заплаха за сигурността на парламента. Но дори маркиз Гранвил да беше далече и в пълно неведение за изчезването на дъщеря си, Фийби сигурно не беше на себе си от притеснение.

— Трябва да се върна у дома — пророни Оливия. Отчаянието в гласа й беше в пълна противоположност с нехайното безразличие на нейния събеседник. — Трябва веднага да ме откарате на брега.

— Повярвайте ми, ако можех, бих го сторил незабавно — отвърна капитанът на „Уинд Денсър“ и продължи да си подсвирква зад гърба й.

— К-къде са ми дрехите? — извика Оливия, внезапно разгневена. — Искам си дрехите! — заяви настоятелно тя и се обърна да го погледне, твърде ядосана, за да се притеснява от факта, че в гнева си отново е започнала да заеква — неприятен дефект от детинство, който бе преодоляла с цената на непосилни упражнения.

Мъжът бе свъсил вежди над листа хартия в ръката си, сякаш изобщо не я чуваше. След известно време й отвърна хладно:

— Адам се опитва да ги позакърпи. Доста сте се потъркаляла по склона и не съм сигурен, че роклята ви става за носене. Но Адам е способен да извърши чудеса с иглата.

Най-после мъжът откъсна поглед от хартията, кимна и се усмихна доволно, а после я захвърли заедно с перото на табуретката до леглото. Отвесната бръчка между веждите му все още не се бе изгладила.

Оливия погледна листа.

— Но това… Това… е моят гръб! — възкликна тя. Беше мастилена скица на нейния гол гръб, както бе положила глава на свитите си колене. От бялата хартия я гледаше нейната извита шия, заоблените й рамене и тъмните кичури жилава коса, извивката на гръбнака й, линията на талията й и леката вдлъбнатинка на кръста й.

Само няколко замаха на перото — и всичко бе запаметено на белия лист хартия.

Извън себе си от гняв, Оливия не знаеше какво да каже.

— Да, и съм доста доволен от себе си — отвърна той. Постигнах чист и достоверен рисунък, струва ми се.

— К-как… Как се осмелявате? Не можете просто да рисувате голите гърбове на хората, без дори да ги попитате! — Гласът и премина в пронизителен фалцет, преди да се тръсне отчаяно върху възглавницата.

— Просто не можах да устоя — отвърна й безучастно мъжът. — Имате хубав гръб. — Той й се усмихна безочливо и снизходително като доволен котарак.

Оливия се взираше в него с искрена ненавист, докато придърпваше чаршафа до брадичката си.

— Вървете си. — Тя махна с ръка като нацупено дете към досадно насекомо.

Той сякаш не се трогна от желанието й, само приседна на крайчето на масичката с изпънати крака и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните му. Гъстата му, руса коса бе прихваната с черна кадифена лента на тила му, а силната му, тъмна шия се издигаше грациозно над разтворената яка на ризата. В сивите му очи проблясваха закачливи искрици, арогантните му устни бяха извити в насмешлива усмивка, която разкриваше ослепително белите му зъби.

— Струва ми се, че този девически свян не ви подхожда — каза той накрая. — Все пак, това е само гърбът ви, а вие изглежда забравяте, че през последните три дни се грижех изцяло за вас.

Оливия почувства гъстата руменина, която се разля чак по деколтето й.

— На мен пък ми се струва, че не е особено джентълменско да ми го напомняте.

Той отметна буйно глава и се разсмя на глас.

— Наричат ме какъв ли не, Оливия, но дори най-близките ми приятели не биха ме нарекли джентълмен.

Прииска й се да се скрие под чаршафа.

— Какъв сте тогава?

— Освен че съм доста надежден лекар, съм и човек, който живее в морето. — Мъжът скръсти ръце на гърдите си, без да откъсва присмехулния си поглед от лицето й. Но този път очите му изглеждаха странно замислени.

— Рибар ли сте? — В момента, в който думите се изплъзнаха от устните й, Оливия вече знаеше, че няма начин да е така. Такова монотонно занимание никога не би могло да привлече интереса на този мъж.

— Нещо такова, но уловът ми е далеч по-сериозно предизвикателство от някаква си риба. — Той прокара замислено палец по устните си, преди да добави бавно: — Имам предчувствието, че начинът ми на живот ще се окаже предизвикателство и за вас, лейди Оливия. Дали дъщерята на маркиз Гранвил ще позволи да бъде очарована от нещо нетрадиционно, поне за няколко дни?

Оливия долови отправеното предизвикателство, което се съдържаше в напевния ритъм на гласа му. Разбра също, че мъжът, който наричаше себе си Антъни, не говори току-така, въпреки безгрижната усмивка и палавите пламъчета в очите му.

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна несигурно тя.

— Напротив, Оливия, мисля, че много добре ме разбирате. — Погледът му я пронизваше. — Знаете какво имам предвид, макар че може би още не го проумявате. Сега вероятно ви се струва странно или непонятно, но ви уверявам, че ако сама си позволите, дъщерята на маркиз Гранвил ще научи много неща, с които никога не би се сблъскала в нормалния живот. Неща, които ще ви накарат да осъзнаете колко малко знаете за себе си самата.

Той пристъпи към леглото и се надвеси заплашително над нея, пръстите му отъркаха лицето й в небрежна ласка, а в очите му блестеше опасна светлинка.

— Аз знам тези неща за вас, защото ги знам за себе си — прошепна замислено той.

Оливия се чувстваше неспособна да откъсне поглед от магнетичните му очи и онова странно усещане за невидима връзка с този мъж я обзе с нова сила. Не знаеше нищо за него, и все пак имаше непонятното усещане, че отдавна е очаквала да го срещне… Сякаш този миг, в окъпаната от слънце каюта, е бил отдавна предопределен. Съзнанието й се замъгли от неразбираемо предчувствие, дланите й лепнеха от пот. И кой знае защо, макар сетивата й да тръбяха сигнал за опасност, сърцето й трепна в необясним възторг — толкова осезаем, колкото и смущаващ.

— Да, и вие го усещате — пророни бавно той. — И вие изпитвате същото… — Тонът му внезапно се промени, когато отекна рязко почукване по вратата. — Влез.

В каютата влезе мъж с прошарена коса, нисък и набит, с едри рамене и кокалести ръце. Той погледна бегло Оливия и й кимна с подчертано безразличие.

— „Доня Елена“ е на хоризонта. И вятърът се насочва на югозапад.

— Идвам веднага. И, Адам, нашата гостенка питаше за дрехите си. — Капитанът на „Уинд Денсър“ се протегна лениво на слънчевата светлина.

— Скоро ще са готови — отвърна възрастният човек. — В момента обаче имам по-належащи задачи.

— Така си е. — Адам напусна помещението, а Антъни го последва, подвиквайки през рамо: — Имам да свърша една работа, Оливия. Съветвам ви да не се безпокоите от онова, които чувате през следващия час. Няма от какво да се боите. — С тези думи той излезе и затвори вратата зад гърба си.

Оливия бавно приседна в леглото си във вече празната каюта. Този път огледа внимателно стаята, без да пропусне и най-малката подробност от скъпото обзавеждане. В помещението нямаше нищо излишно и натруфено, но всеки предмет беше от най-високо качество. Слънцето пръскаше ярка светлина през излъсканите до блясък стъкла на прозорците и осветяваше лъскавата повърхност на покритите с лак мебели, пода и облицованите стени. По стените висяха спретнати рафтчета, отрупани с книги и сребърна посуда.

Мъжът бе склонил да й каже собственото си име, но тя имаше основание да смята, че го е избрал съвсем случайно, само защото все някак трябва да се обръща към него. Не беше джентълмен, или поне така твърдеше, и все пак всичко у него излъчваше власт и авторитет. Беше капитан на кораб. Гласът му беше приятен и мелодичен, а ръцете му, така дълга и изящни, не бяха ръце на работник или на син на обикновен моряк.

И така, що за човек е той? Кой е? Че е твърде различен от всички други мъже в живота й, това вече бе разбрала.

Оливия отметна завивките и се изправи, загърната в белия чаршаф. Когато краката й докоснаха дървените греди на земята, едва не се подкосиха от неочакваното полюшване на пода. Главата й беше замаяна, а коленете й се огъваха, докато пристъпваше към ниската масичка. Трите дни, прекарани в болничното легло, под въздействието на онова горчиво лекарство, очевидно бяха успели да отслабят организма й.

Тя коленичи върху възглавничките на скамейката под прозореца и впери поглед навън. Във всички посоки се простираше гладката повърхност на безбрежното море. А някъде в далечината, почти до линията на хоризонта, друг кораб пореше водите на океана. Беше ярко боядисан в червени, пурпурни и златисти краски, а белите му платна се издуваха от порива на вятъра. Дочуваше шум от стъпки и гласове по палубата, а над всички се извисяваше гласът на капитана, който раздаваше отсечени заповеди.

Оливия извърна поглед от прозореца. Чаршафът не беше от най-удобните дрехи и, съвсем лишена от лоши помисли, тя посегна към едно от чекмеджетата на бюфета. Вътре имаше чинии, кристални чаши и сребърни прибори. В следващото откри цяла камара от ленени дрехи, ухаещи на лавандула. Разрови ги внимателно. Имаше какво ли не — ризи, пижами, носни кърпички. Все нещо щеше да й свърши работа.

Накрая се спря на една мъжка нощна риза. Капитанът на кораба беше висок човек, така че на нея дрехата вероятно щеше да й стои като рокля. Отне й само минута да я намъкне през главата си и да завърже копринения колан и дантелената яка. Ръкавите й бяха дълги и широки, но тя ги нави до лактите. Подгъвът се отърка в глезените й, пищни дипли се увиха около коленете й. Макар и в такова неугледно облекло, Оливия се почувства далеч по-сигурна в себе си. После се залови отново с ленените дрехи в чекмеджето и се спря на една яркочервена кърпа. Завърза я на талията си. Цветът пасваше на импровизираната й рокля и правеше обемистите дипли малко по-спретнати.

Над мраморната мивка на стената висеше малко огледало. Оливия изучи критично отражението си. Беше дори по-бледа от обикновено и тъмните й очи изглеждаха огромни на фона на млечната кожа, обградени с дълбоки, тъмни кръгове. Дългият й нос, този отличителен белег на всеки истински Гранвил, сега изпъкваше още повече върху изпитото й лице.

Оливия взе гребена от слонова кост, поставен върху умивалника, и внимателно го прокара през косата си. Черните й кичури бяха толкова сплъстени, че за момент й се стори безпредметно да се опитва да ги разресва. Косата й се нуждаеше от една топла баня; кичурите висяха объркани и безжизнени по раменете й, сякаш е прекарала в леглото цели месеци.

Видът й беше отблъскващ. Изглеждаше толкова бледа, изтормозена и мръсна, сякаш цял живот е лежала в пещера. Кожата й беше подута и издраскана на места, а когато докосна онова местенце в основата на бедрото си, откъдето идваше най-острата болка, напипа дебела превръзка.

Пръстите й се плъзнаха несигурно по дебелите пластове бинт, а лицето й отново пламна в руменина. Антъни беше превързал раните й. Той беше почиствал тялото й, беше присъствал при облекчаването на най-примитивните й физически потребности. Ясно чувстваше ръцете му по тялото си, сякаш не са само спомен, а смущаваща реалност. Този мъж бе нарекъл себе си лекар, но Оливия никога не беше виждала друг лекар, който да прилича на капитана на „Уинд Денсър“.

И какво ли се опитваше да й подхвърли, преди да напусне каютата? Нещо, което знаел, че и тя самата иска. Говореше странно, загадъчно, със заобикалки, и все пак думите му успяха да докоснат някаква струйка дълбоко в душата й.

Оливия обичаше загадките. С едно рязко движение тя захвърли гребена настрана и приглади косите си на тила. Завърза ги с друга от ленените кърпи на капитана, този път синя, и отново се вторачи в огледалото. Лицето й й се стори още по-изпито на фона на яркия шал. Оливия прехапа устни и се ощипа ядно по бузите с надеждата да извика някакъв цвят у тях, но дори този изпитан метод не помогна.

Тя обърна гневно гръб на огледалото. Капитанът й бе заявил, че ще й покаже неща, с които дъщерята на маркиз Гранвил никога не би се сблъскала в хода на нормалния живот. Още една загадка.

И защо ли се чувстваше така странно замаяна? Не, не беше от плавното полюшване на кораба върху морските вълни, не беше и от приятното усещане, че отново чувства топлите слънчеви лъчи върху лицето си.

В съзнанието й изплува образът на Фийби. В такъв момент Фийби би я погледнала тревожно с огромните си, сини очи, надзъртащи изпод непокорните кичури на русите й коси, които винаги се изплъзваха от фибите, Фийби сигурно се тревожеше за нея. Фийби щеше да си помисли, че най-добрата й приятелка е мъртва.

Оливия разтвори потната си длан, където все още стискаше пръстена с преплетени кичури коса. Ако можеше да го изпрати на Фийби, приятелката й щеше да знае, че е в безопасност. Оливия отново погледна през прозореца, към безбрежната повърхност на невъзмутимото море. Само пощенски гълъб би могъл да отнесе странното й послание, а наоколо едва ли прелитаха ята от тези услужливи птици.

Но незнайно защо, докато си луташе из тясната каюта, Оливия чувстваше притеснението на своята приятелка като нещо далечно, като повей от един друг свят. Засега не можеше да предотврати страховете на Фийби. И докато кожата й поглъщаше жадно галещите лъчи на слънчевата светлина, а сетивата й се опиваха от сладкия аромат на морето, чувстваше само шеметен възторг. Предчувствие за нещо приятно. Обещание за нещо незабравимо.