Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Least Likely Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Ти не си за мен

ИК „ИРИС“, София, 2002

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–0

История

  1. — Добавяне

12.

Антъни насочи лодката към тесния проход.

— Можеш ли да плуваш?

Оливия поклати глава.

— Израснах в Йоркшир. Там никой не може да плува. Не бях виждала морето, преди да дойда тук.

— Значи е време да се научиш.

— Мислех, че ще играем шах.

— И това също.

И тогава Оливия видя отвора в скалата. Беше тясна, сводеста дупка. Лодката премина през нея с един тласък на веслата и внезапно се озоваха в малък пясъчен тунел, обгърнат от надвиснали скали, но отворен към морето.

Оливия се вторачи в живописните, назъбени канари и в червения диск на залязващото слънце, сякаш наполовина потопено в гладката повърхност на океана. След затвореното пространство на фиорда сега й се струваше, че отново се е озовала в открито море.

Антъни се усмихна при вида на прехласнатото й изражение и скочи пъргаво на брега.

— С тези дрехи би трябвало да се справиш и без моя помощ — подхвърли той.

— Как ме намираш в тях? — Оливия се изправи и лодката се разлюля заплашително.

— Имат своите предимства — огледа я критично той. — Но като цяло те предпочитам гола. Знаеш, че обичам да рисувам моделите си голи.

Внезапно я връхлетя усещането, че нещата се изплъзват от ръцете й. Непонятно защо си бе въобразявала, че е в състояние да контролира ситуацията. Сега обаче не беше така уверена.

— Нямам намерение да ти позирам — заяви тя с гордо вирната брадичка. — Нито гола, нито пък облечена.

— Събуй си обувките и чорапите, преди да нагазиш във водата — нареди й Антъни, сякаш изобщо не я чуваше.

Оливия се подчини, но пръстите й сякаш не й се подчиняваха.

— Ще трябва да навиеш и панталоните си.

Тя прехапа устни и нави крачолите до коленете си. Пиратът й подаде ръка и я издърпа в плитката вода. Стори й се приятно топла, а пясъкът бе едновременно твърд и мек под босите й нозе. Оливия прецапа през водата, а Антъни изтегли лодката на брега.

— Какви са тези неща? — посочи удивено тя нахвърляните по брега предмети.

— Шахматна дъска — отвърна невъзмутимо пиратът. — А след като поиграем, ще вечеряме. Надявам се, че обичаш печено пилешко. Имаме също одеяла и възглавници, и всичко необходимо за една нощ под звездите.

Пилето беше сурово и макар да бе оскубано от перата, очевидно само лисица би могла да се нахрани с него.

— Не трябва ли първо да го сготвим?

— Аз съм специалист — увери я Антъни. — Иди да събереш дърва покрай брега. Избирай по-малките парчета, за да запалим огъня.

Оливия се поколеба. Тя извърна очи съм залязващото слънце, почувства топлите му лъчи върху кожата си и върху нея отново се спусна онази странна, позната мрежа, изтъкана от магия и мечти.

Тя се спусна по брега, с навити над коленете крачоли, а нозете й потъваха в пясъка. Събираше съчки дърва с такова усърдие, с каквото другите жени избираха конци за бродерията си. Когато се върна при пирата, на лицето й бе изписан триумф.

— Ето! Събрах малки клонки да запалим огъня и по-големи за после. — Тя изсипа тежкия си товар върху пясъка.

Антъни вече бе построил огнище от гладки морски камъни и бе нанизал пилето на дълга пръчка, която щеше да играе ролята на шиш. Той драсна парче кремък и след минути огънят бе лумнал ослепително, а пилето се печеше върху камъните.

— Е, сега можем да поиграем шах. — Той разтвори дъската върху друг гладък камък и седна на пясъка, пред белите фигури. — Струва ми се, че този път предимството е на моя страна.

— Ха! — Оливия се отпусна на пясъка срещу него. — Аз никога не губя, дори когато играя с черните.

— Е, този път ще загубиш — заяви пиратът със самонадеяна усмивка. — А после ще те науча да плуваш. В замяна, ти ще ми позираш. Ще те нарисувам, седнала на пясъка, точно както си в момента, и косата ти ще е вдигната като сега… но ще се наложи да свалиш дрехите.

Оливия го погледна с лице, озарено от светлината на огъня.

— Ако спечеля обаче, сама ще реша дали ще ме рисуваш или не.

— Ти винаги имаш това право — каза тихичко Антъни, а очите му бяха сериозни, когато срещнаха нейните. — Винаги, Оливия.

Оливия разбра, че наистина е така. С този мъж тя винаги имаше право да разполага с тялото си, с чувствата си. Имаше право сама да решава за себе си.

— Ти си на ход — каза тя. Антъни премести пешка на e4.

— Ама че традиционно — нацупи устни Оливия и направи своя ход.

— Пазя изненадите си за по-късно — промърмори пиратът.

А час по-късно, когато слънцето вече се бе изтърколило в морето, той прошепна сякаш на себе си:

— Ти си самият дявол, Оливия. Само преди два хода можех да се закълна, че съм те пипнал.

— Предлагам ти да се възползваш от момента и да се съгласиш на реми — ухили се насреща му тя. — Докато още можеш.

— Нямаш друг избор, освен да се съгласиш на реми — отвърна й уверено той. — Твоите шансове да спечелиш не са по-големи от моите.

— О, надявах се да не забележиш.

— Нека не се обиждаме — отвърна Антъни и се пресегна да обърне пилето. — И не забравяй, че ни чака още една игра.

— Нима държиш да преживееш още едно поражение? — повдигна иронично вежди Оливия.

— Колко си самоуверена! — възкликна насмешливо Антъни. — Изглежда е време да се поохладиш. — Той се наведе, хвана ръцете й и й помогна да се изправи. — Сваляй дрехите! Ще те науча да плуваш. — Той се залови да разкопчава дрехите си.

Оливия го гледаше втренчено известно време, после бавно съблече жакета си и разкопча ризата си.

— Нека ти помогна. — Съвсем гол, Антъни пристъпи към нея и плъзна ризата по раменете й. Хладният въздух погали гърдите й и зърната й щръкнаха предизвикателно нагоре. Антъни потърси очите й. В неговите се четеше неизречен въпрос. Ръцете му се спуснаха към копчетата на панталоните й, но много бавно, давайки й време да размисли.

Оливия погали устните му с палец.

Той плъзна панталона по бедрата й и още по-надолу. Пръстите му се отъркаха в кожата й. Оливия направи крачка встрани и се измъкна от панталоните. Стоеше гола на пясъка, всяка клетчица по тялото й бе напрегната, сетивата й — изострени. Стомахът й се свиваше в трепетно очакване.

Антъни я придърпа към себе си. Ръцете му се плъзнаха нежно по гърба й — бавно и опипом, отново давайки й време да се отдръпне.

Оливия обаче вече нямаше нужда от време. Тя погали с длан стомаха му. Мускулите на корема му се свиха, а членът му щръкна, събудил се за живот при допира й. Оливия се притисна към него, омаяна от топлината на кожата му, от силата и твърдостта на тялото му и от онзи мек бриз, който повяваше откъм водата и я караше още по-осезаемо да възприема голотата си.

— Мисля, че плуването може да почака — промърмори Оливия и близна с език вдлъбнатинката на шията му, напоена с аромата на сол и море.

— Има начин да ги съчетаем — прошепна Антъни край бузата й и притисна устни към ъгълчето на устата й. После езикът му нахлу в ухото й, а Оливия се скова от удоволствието.

— Ела. — Той взе ръката й и я поведе към водата. Не спря да върви, докато малките вълнички не погалиха прасците на краката й, и тогава я привлече в силните си обятия, а ръцете му я държаха неподвижна срещу напиращата му мъжественост и неуморните набези на езика му. Оливия простена тихичко. Сега милувките му бяха настоятелни, ръцете му притискаха нетърпеливо тялото й.

Оливия потръпна, погалена от хладния вечерен бриз. Краката й потъваха във влажния мек пясък, зърната й се втвърдиха, притиснати в гърдите му. Антъни повдигна бедрата й и почувства как се напрягат в дланите му; пенисът му се притискаше към слабините й.

Оливия се размърда и разтвори бедра, за да го подкани, ръката й нетърпеливо го насочваше навътре.

— Хвани се с ръце за врата ми.

Оливия веднага се подчини, а той я подхвана под коленете, повдигна я от пясъка и нахлу нетърпеливо в нея. Някаква отнесена част от съзнанието й се запита дали някой не би могъл да ги види — двама голи любовници в морската пяна, отдадени на страстта си. А след миг вече не я интересуваше кой би могъл да я види, дори целия свят да ги гледаше. Тя засмука жадно долната му устна, гризна я лениво със зъби. Той стоеше съвсем неподвижен, без да се помръдва вътре в нея, изпълваше я, сякаш беше част от тялото й.

И много преди да се почувства готова за това, Антъни я отпусна отново на мокрия пясък, а от устните й се изтръгна тиха въздишка на разочарование.

Оливия го погледна озадачено, а той се засмя приглушено, развеселен от смутеното й изражение.

— Не се безпокой, цвете мое. Най-хубавото предстои.

Той я хвана отново за ръката и я поведе навътре в морето.

Когато водата покри тялото й чак до кръста, Антъни обгърна тялото й с ръка и със свободната си длан повдигна брадичката й.

Дълго и настоятелно се взира в лицето й. Оливия нежно докосна устните му със своите, тъмните й очи се срещнаха с неговите, и в необятните им дълбини опитният капитан видя отразена собствената си страст.

Дали това беше същата страст, която неговият баща бе изпитвал към Елизабет от Бохемия?

Когато се бе отдал на тази страст, баща му бе подарил съдбата си на дявола. А невинният му син бе изстрадал последиците от необмислената му връзка.

Антъни затвори очи и изхвърли мрачните мисли от съзнанието си. Оливия принадлежеше единствено на настоящето. Тя не беше част от миналото, не носеше вина за порочните импулси на баща му. И каквото и да я бе отдалечило от него след онази нощна ласки и сласт, от нескритото желание в очите й Антъни разбра, че вече го е преодоляла. Поне засега.

Той я целуна и Оливия затвори очи. Ръката му се спусна от брадичката й и проследи извивките на тялото й, помилва гърдите й, надигащи се примамливо над водата, обгърнала в хладната си прегръдка ханша и нозете й. Много нежно, Антъни притисна зърното й между палеца и показалеца си. Оливия се сгърчи от удоволствие, тялото й пламна в рязък контраст с хладния допир на морето.

Ръката му се плъзна още по-надолу, към гладката кожа на корема й. Пръстите му се впиха в тъмния триъгълник в основата на бедрата. Антъни пъхна коляно между тях и ги разтвори за хладната милувка на морето, а пръстите му последваха водната струя, нахлуха в нея, дълбоко и настоятелно, докато приглушените й стонове преминаха в задъхани писъци на удоволствие. Морето се превърна в безмълвен източник на наслада, не по-малко усърден от ръцете му, и Антъни го използваше умело. Той я придърпа още по-навътре във водата, а тя се отпусна върху ръката му, с омекнало тяло, разтворено за ласките на любимия мъж и безбрежното море.

Оливия се носеше безплътно по водата, неспособна да разсъждава, сляла се в едно с морето, което я милваше с невидимите си пръсти, нежни и сръчни като тези на мъжа пред нея.

Тя дори не разбра кога Антъни я вдигна на ръце, отнесе я на брега и я положи на мокрия пясък, там, където вълните се разбиваха и се превръщаха в пръски морска пяна. Пясъкът под нея ритмично се раздвижваше с всеки порив на водата. Оливия се надигна да го посрещне и размърда неспокойно бедра, когато той нахлу свирепо в нея. Тя сякаш никога повече нямаше да има свой живот извън онова тяло, което я изпълваше и раздираше, и изцяло я притежаваше. Това бе шеметен свят на забравата, в който Оливия лежеше между сладката прегръдка на мъжа и подвижния пясък под себе си, до пълна отмала, докато се почувства сита и цяла.

Много бавно вълната на сладостна отмала се отдръпна, оставила след себе си само тихия плисък на морето, и Оливия потръпна в ръцете на Антъни, сключени здраво около тялото й.

— Това бе необичаен урок по плуване — промърмори сънено тя.

Той се засмя приглушено, изправи се и я дръпна след себе си.

— Ела с мен. — Тя стана, съвсем дезориентирана, все още в плен на сладкия шемет. Антъни я хвана за ръката и я поведе обратно във водата. С ловки движения отми пясъка от гърба й, от всички тайни и интимни кътчета по тялото й.

— А сега бягай — нареди й той. — Край огъня има чисти кърпи. Аз ще поплувам. — Той я обърна с лице към брега и я шляпна подканящо. Оливия се съвзе.

Тя затича към мекия пясък на брега. Зъбите й тракаха, кожата й бе настръхнала. Във въздуха се носеше примамливият аромат на печено пиле, едри капки мазнина свистяха в огъня и я караха да се чувства по-гладна от всякога. Стори й се приятно да усеща гладното свиване на стомаха си след стимулиращия допир със студената вода и хладния вечерен бриз по кожата й.

До огъня наистина имаше кърпи. Оливия грабна една и се загърна в нея, неспособна да откъсне поглед от огледалната повърхност на морето и неуморния плувец, който пореше водата с мощни махове.

Тя стоеше и чакаше да я залее познатата тръпка на отвращение и погнуса. Но сладката тръпка след любовната игра си оставаше все така непомрачена.

Оливия пристъпи по-близо към огъня. Горещите пламъци приятно топлеха стегнатите й бедра. Антъни се изправи сред вълните и се втурна към брега. От косата му се стичаше вода.

Оливия се втренчи безмълвно в него. Обичаше всяка клетчица по тялото му — мъничките твърди зърна на гърдите му; гладката повърхност на корема му; чувствителната плът на члена му, сега отпуснат сред гнездо от светли косъмчета; дългите му, мускулести бедра.

— Спри, за бога! — засмя се той и затърка енергично тялото си с грубата хавлиена кърпа. — След такова интензивно изживяване е достатъчно само да ме прегърнеш.

— Я стига! — изсумтя пренебрежително тя. — Мисля, че ти беше този, който възпяваше величието на човешкото тяло — тънко или пълно, стройно или прегърбено, но винаги най-великото творение на природата. Нали така ми каза?

— И не се отричам от думите си — каза Антъни и дръпна кърпата, с която се бе загърнала. Очите му докоснаха тялото й, погалиха с любов всеки инч.

Оливия потръпна и той се наведе да вземе друга кърпа.

— Да не искаш да настинеш? — Пиратът затърка обстойно тялото й, обръщаше я и я навеждаше, за да стигне до най-тайните кътчета, сякаш беше захарна кукла. Кърпата се движеше ритмично по гърба й, по ханша и надолу по дългите бедра.

Когато най-после остана доволен от резултата, Антъни захвърли кърпата и я загърна плътно в едно от струпаните одеяла.

— Така. Вече си готова за леглото.

— Мислех, че ще ме рисуваш. — Оливия се загърна още по-плътно в грубото, вълнено одеяло.

— Да, но чак на сутринта. Тогава слънцето ще те топли. — Той хвърли още съчки в огъня. Пилешката кожичка пращеше. — След малко ще е готово.

— Това е добре, защото умирам от глад. — Оливия седна край огъня, наметната с одеялото.

Антъни отвори кошницата и извади хляб, сирене и бутилка вино с две чаши. После разчупи хляба и напълни чашите със сладкото бяло вино.

— Тази вечер ще се храним с пръсти.

— Че как иначе? — Оливия награби огромен комат хляб. Ухаеше така, сякаш току-що е изваден от пещта. — Няма ли и ти да се загърнеш с одеяло?

— На мен не ми е студено — отвърна пиратът със свойствената си закачлива усмивка.

— Е, тогава не можеш да ми се сърдиш, че те зяпам — промърмори Оливия с уста, пълна с хляб и сирене.

Антъни само се засмя и коленичи край огъня. Той побутна пилето с острието на камата си. Отраженията на огнените пламъци танцуваха по загорялата му кожа и осветяваха грациозната линия на гръбнака му, сенчестото кътче на слабините му.

Загърната в одеялото, Оливия отпиваше бавно от виното и се взираше в Антъни без следа от момински свян. Внезапно си помисли за лорд Чанинг и се запита какво ли щеше да си помисли той, ако я видеше сега. Помисли си и за Брайън и се напрегна в очакване болката от изживяното да я връхлети на безмилостни талази.

Антъни откъсна едното бутче на пилето и се вгледа в цвета на месото.

— Студено ли ти е? — Той не я погледна, докато говореше, но някак интуитивно усети промяната в нея. Боеше се да я погледне, да види как отново се отдръпва от него, отново да зърне отчуждението в очите й.

— Не — каза Оливия и облегна брадичка върху свитите си колене. — Не, ни най-малко. — Гласът й беше топъл и мелодичен.

Едва почувствал вълната на облекчението по тялото си, Антъни разбра колко се е страхувал от този миг. Той разкъса пилето с пръсти и струпа ароматното месо върху два големи гладки камъка.

Ядоха и пиха, топлени от стъкнатия огън, а луната се издигаше бавно в небето и пръскаше сребриста светлина върху смълчаното море.

По-късно Оливия лежеше върху рамото на Антъни, сгушена на топло под дебелите одеяла. Отдавна й се спеше, но очите й все отказваха да се затворят. Осеяното със звезди небе беше твърде красиво. След като се любиха, беше така изпълнена с душевен мир и спокойствие, че дори натрапчивата мисъл за преходността на тези чувства не беше в състояние да разруши магията на този миг. Сякаш всичките й рани се бяха затворили. Оливия лежеше и се взираше в небето с ясното съзнание, че винаги ще носи този спомен в душата си. След още много години щеше да си спомня как сега е лежала под тези груби одеяла, топлена от светлинката на огъня, вслушана в приспивната песен на вълните, които се разбиват в брега, притисната към силното тяло на Антъни, положила глава на неговото рамо, преплела крака с неговите. Много жени… повечето жени никога в живота си не съумяваха да изживеят подобно сладко щастие, подобно усещане за завършеност и пълнота.

И тази страст щеше да носи у себе си цял живот. Оливия съжаляваше всички онези кротки и безхарактерни жени, които изживяваха живота си в посредственост и празнота, без никога да узнаят каква истинска, пълноценна връзка би могла да съществува между един мъж и една жена.

Най-после тя затвори очи и се изненада, когато почувства тежки сълзи да напират изпод спуснатите й ресници. Дори не осъзнаваше, че плаче, докато се опитваше да си втълпи, че трябва да приеме бъдещето, в което тази любов и тази страст нямаха право да съществуват. Дъщерята на маркиз Гранвил и Антъни Какстън не можеха да се радват един на друг в истинския свят, а само в този свят на мечти, който сами си бяха сътворили.

Събуди се чак на зазоряване и осъзна, че е сама под одеялото. Оливия седна, обгърната от сивкава светлина, и придърпа одеялото към брадичката си. Утринният въздух бе влажен и мразовит.

Далече на изток хоризонтът се обагряше в червено зарево, предвещаващо появата на слънцето. Оливия гледаше омагьосана как светлината се разлива по небето и го облива с приказните нюанси на червеното и оранжевото, а после в живописното небе се възкачи и огромното кълбо на самото слънце. То се изкачваше нагоре и нагоре, докато целият му диск изплува над морето и хвърли червеникава пътечка над огледалната повърхност на водата.

— Красиво е, нали?

Оливия се сепна от гласа на Антъни, внезапно долетял иззад гърба й. Вече се бе облякъл и държеше две риби, увиснали на кукичките си.

— Закуската — усмихна се той и се наведе да целуне замаяното й от съня лице.

— Трябва да…

— Зад гърба ти са скалите, а пред теб е единствено морето — прекъсна я Антъни и приклекна да разпали огъня от димящата жарава.

Оливия се изправи и отметна одеялото. Протегна се блажено и се загледа в сръчните, уверени движения на ръцете му. След миг огънят лумна отново, а Антъни взе рибите и отиде край водата да ги почисти.

Тя го погледа още малко, преди естествените й нужди отново да напомнят за себе си. Отдалечи се от огъня и откри усамотено кътче сред скалите. Когато се върна, почистените риби вече висяха на пръчки над огъня.

Оливия облече дрехите си и се почувства странно.

— В кошницата има шише с вода, ако си жадна.

Оливия отпи широка глътка от прясната изворна вода. Имаше невероятен вкус. На този мъничък плаж, под яркото утринно небе, сетивата й сякаш се бяха изострили стократно и всяко изживяване беше по-пълно и по-ярко отпреди.

— Веднага щом се върнем на кораба, Майк ще те отведе у дома — каза Антъни и взе водата, която тя му предложи.

Оливия погледна през рамото му към гладката водна повърхност. Не искаше да се събужда още от този сън. Баща й нямаше да се върне още няколко дни. Фийби и Порция несъмнено щяха да измислят начин да заблудят прислугата за продължителното отсъствие на приятелката си. Не искаше да пропилява безсмислено времето, този безценен дар от случайността.

— Не е нужно да се връщам още днес.

Антъни свали шишето с вода от устата си.

— Ами баща ти?

— Той не е у дома. Няма да се върне поне няколко дни.

— А съпругата му?

— Ще трябва само да изпратя послание на двете с Порция, за да не се притесняват, ако се забавя малко повече от очакваното.

Известно време Антъни мълча.

— Какво точно знаят те?

— Знаят, че съм дошла да играя шах с пирата, който ме е похитил — отвърна му тя с весели искрици в очите. — Фийби никак не одобрява намерението ми да играя шах или каквото и да било с такъв съмнителен тип. Порция е по-приятелски настроена, но тя все пак знае всичко за страстните приключения със съмнителни непознати.

Алтъни отново вдигна шишето към устните си. Дали това беше всичко, което Оливия е разказала на най-добрите си приятелки и довереници? Съпругите на неговите врагове? Дали случайно не бе споменала и нещичко за Едуард Какстън?

— Ще трябва да използвам утринния прилив, за да отплавам с „Уинд Денсър“ за Портсмут. Можем да се върнем до утре вечер. — Той обърна рибата върху камъка.

— Поканена ли съм? — Оливия внезапно се напрегна. Антъни я погледна усмихнато, а в очите му се четеше такова обещание, че напрежението мигом се разтвори във въздуха.

— Майк ще отнесе посланието ти на твоите приятелки.

— Какво ще правиш в Портсмут?

— Имам малко работа.

Оливия коленичи на пясъка и подуши гладно рибата.

— Каква работа?

— Имам стока за продан. — Той й подаде едната риба. Оливия я разкъса и вкуси сочното месо. Никога преди не беше яла такава вкусна риба. А един пират винаги имаше стока за продан. Всъщност, откакто пуснаха котва на острова бяха изминали само няколко дни, така че вероятно всичко онова, което бяха завзели от „Доня Елена“, все още беше на борда на „Уинд Денсър“.

 

 

— Само това ли, мис? — Майк се вторачи невярващо в мъничкия пръстен от преплетени коси, който Оливия му даде веднага щом се върнаха на борда.

— Само това — отвърна му тя. — Но искам да го предадеш лично на лейди Гранвил или лейди Ротбъри. — Оливия се боеше, че ако изпрати писмо до приятелките си, то би могла да попадне в ръцете на Бисет. Пръстенът обаче не би означавал нищо за него. Хората от местното население често изпращаха странни предмети на лейди Гранвил, било то като благодарност или като предложение за някой нов лек. Бисет едва ли щеше да се учуди, ако видеше обикновен селянин да предава нещо толкова странно на господарката му.

— И вдигни флагчето, Майк, за да сме сигурни, че всичко е минало добре — извика Антъни, без да вдига поглед от географските карти. — Ще отплаваме точно в десет часа. Ако не видим флага, все още ще сме достатъчно близо до брега, за да прехвърлим лейди Оливия на някоя помощна лодка и да я върнем у дома.

— Тъй вярно, капитане. — Майк пъхна необичайния пръстен във вътрешния джоб на елека си. — Тръгвам.

— Благодаря ти — усмихна му се признателно Оливия. Майк кимна отсечено и излезе от каютата.

Каналът беше твърде тесен, за да обърнат „Уинд Денсър“, затова го издърпаха назад с въжета от самотния му пристан. Моряците припяваха в ритъм с плющенето на веслата. Оливия стоеше на мостика и безмълвно наблюдаваше как тунелът постепенно се разширяваше, докато пред погледа й изникна безбрежната повърхност на открито море.

Антъни стоеше зад руля и раздаваше заповеди с повелителен тон. Оливия погледна назад към скалата и се опита да запомни къде се намира тайното пристанище на пиратския кораб. Но колкото и да се взираше, не успя да открие тесния проход в скалата. Видя няколко скалисти пещери, в една от които вероятно бяха прекарали изминалата нощ с пирата, но самата скала сякаш се бе затворила след тях.

— Виждам флаг, капитане! — долетя глас откъм бизана.

Антъни вдигна далекогледа. На хълма Света Катерина весело се развяваше сигналният бял флаг. Той подаде увеличителните стъкла на Оливия.

— Изглежда ще имаме още малко време — каза тя, вперила поглед в така желаното послание от своите приятелки.

— Така изглежда — отвърна Антъни и даде знак на мъжете на веслата да се качат на борда. Моряците изтеглиха помощните лодки с въжета и опънаха платната. Капитанът завъртя кораба по посоката на вятъра и „Уинд Денсър“ плавно се понесе по набръчканата повърхност на морето.

Оливия приседна на палубата със затворени очи и лице, галено от жарките слънчеви лъчи. Тялото й се отпусна и се нагоди в ритъма на носения от вълните кораб. Във въздуха се разнесе примамливият аромат на печен бекон и някакъв непознат за нея мирис, натрапчив и горчив. След миг на мостика се качи Адам с отрупан поднос на ръце. Носеше хляб и бекон, две чашки от китайски порцелан и малка медна каничка, пълна с ароматна, черна течност.

— Какво е това, Адам?

— Кафе… Произвежда се в Турция. Бяхме там преди няколко месеца и капитанът направо се влюби в него. — Възрастният човек сбърчи неодобрително нос. — Много е силно. Аз не бих го пил.

— Злословиш по адрес на кафето ми, нали, Адам? — Антъни бе предал щурвала в ръцете на Джетро и сега се приближаваше с лениви крачки към тях.

— Всеки с вкуса си — отвърна навъсено Адам и се отдалечи. Антъни седна до Оливия, наля в двете чашки по малко от гъстата, черна течност и й подаде едната.

— Опитай.

Тя отпи глътка кафе. Беше горчиво и същевременно натрапчиво сладко.

— Не мисля, че ми допада.

— Постепенно се привиква с вкуса му — отвърна капитанът и постави парче бекон върху филията си. После се облегна на перилата и отхапа солидна хапка.

Оливия също се залови със закуската си.

— Колко път ни чака до Портсмут?

— Би трябвало да пристигнем късно следобед. Щом заобиколим Нийдълс, ще мога да сляза от мостика.

Оливия се обърна да погледне приближаващия пръстен от назъбени скали.

— Изглеждат ми доста опасни.

— И наистина са опасни.

— Повече от носа Света Катерина?

— Зависи от времето. Скалите на Света Катерина са по-малки и сигурно затова са по-коварни. В тъмна и бурна нощ вероятно е по-лесно да се разбиеш в тях, отколкото в Нийдълс. — Той говореше безгрижно и добавяше още бекон върху филията си.

Оливия отново погледна скалите, кипящата вода под тях и потръпна.

 

 

Пристанището Портсмут беше препълнено с кораби на военноморския флот. По кея сновяха моряци. Между грамадните кораби се движеха помощни лодки с офицери и товарачи, съпроводени с натрапчивия вой на тръби и екот на барабани.

Оливия стоеше в едно отдалечено кътче на мостика, докато Антъни закотвяше „Уинд Денсър“ в тясното пространство между една фрегата и кораб на военната флота. Тя не знаеше почти нищо за корабоплаването, но това не й попречи да оцени сложността на тази маневра. Издрънчаха вериги, котвата се спусна и корабът се залюля плавно върху тихата повърхност на морето.

— Какво ще правим сега? — попита Оливия.

— Ти какво искаш да правим? — Антъни проследи с показалец извивката на бузата й.

Оливия огледа смутено оживеното пристанище.

— В момента изглеждам досущ като момче. Какво ще си помислят околните, ако те видят да ме милваш така?

— Че не са ми чужди английските пороци — ухили се палаво той. — Това не е съвсем необичайно сред моряците… Те прекарват доста време по море, нали разбираш…

— Не знаех, че било английски порок — промълви Оливия със сериозно изражение. — Знам за гърците и римляните, но… О, ти явно ми се присмиваш!

— Съвсем малко. — Капитанът се облегна на перилата и огледа невъзмутимо околността. — Ако искаш, можем да прекараме вечерта в града.

— Но аз нямам дрехи… освен тези.

— О, предполагам, че все ще намерим нещо подходящо в трюма. Ела да погледнем. — Той тръгна с лениви крачки.

Оливия го последва навътре в кораба. Капитанът извади отнякъде стара газена лампа, запали я и навлезе в тъмния трюм, който миришеше на солено море и на смолата, с която запушваха пукнатините.

Помещението бе отрупано със сандъци и бъчви, наредени чак до тавана.

— Да видим в кой от тези сандъци… Хм, ето в този, струва ми се… — Антъни уверено се насочи към обкован с желязо сандък. — Подръж лампата.

Оливия я взе и я вдигна високо над главата си, а Антъни коленичи и отвори сандъка.

— Какво предпочиташ? Муселин, батиста, коприна… имаме даже кадифе… — Той се зарови още по-надолу в разноцветните материи. — Доколкото си спомням, на дъното трябва да има няколко рокли. Какво ще кажеш за тази? — Антъни извади рокля от тъмно зелен муселин.

— Много е хубава — отвърна Оливия и приближи лампата, за да я разгледа. — Дали ще ми е по мярка?

Пиратът се изправи с роклята и я настави по тялото й.

— Изглежда ми точно по мярка. Но ако има проблем, Адам ще има време да я преправи. А сега ще трябва да ти намерим подходящи обувки, чорапи и шарф.

Антъни отново се обърна към сандъците, отваряше капаците им напосоки, докато не откри всички необходими аксесоари.

— Ето. Ще бъдеш хубава като картинка.

Оливия му върна лампата и взе обемистата купчина дрехи.

— В града ли ще вечеряме?

— В „Пеликан“, мадам. Там имат изключително вкусна и богата кухня.

 

 

Няколко часа по-късно, Оливия седеше на кърмата на помощната лодка, която трябваше да ги отведе на кея, облечена във взетите назаем дрехи. Антъни се бе облякъл за случая в костюм от сива коприна, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Оливия знаеше, че живее в някакъв приказен сън. Играеше роля в някакъв спектакъл, без дори да знае думите. Не знаеше дори какво ще се случи в следващия епизод. Това беше един вълнуващ, завладяващ свят, който нямаше нищо общо с реалния. Но двамата с Антъни си бяха откупили това подарено време и тя се остави да бъде покорена от магията, водена от неуловимата нишка на съня.

Беше късно през нощта, когато се върнаха на кораба, и Оливия смътно подозираше, че е изпила твърде много вино. Чувстваше се сякаш права по морската пяна… опияняващо чувство, което се опита да опише на Алтъни, но без всякакъв успех. Тя улови потайните усмивки на двамата моряци, които ги връщаха с лодката на кораба, и смътно, но без всякакво притеснение се запита дали думите й не звучат различно от онова, което всъщност иска да каже.

Когато помощната лодка бе завързана за фрегата, Антъни изгледа въжената стълбичка и после се вторачи преценяващо в Оливия.

— Знаеш ли, не ми се иска да рискувам.

— Да рискуваш какво? — Тя не се сдържа и изхълца шумно.

— Няма значение. Ела. — Той й помогна да се изправи. Малката лодка тревожно се разлюля. Антъни я преметна през рамото си и обгърна здраво коленете й.

Оливия се опитваше да фокусира погледа си върху мускулестите извивки на раменете му, ярко очертани през тънката материя на сивата коприна. Прииска й се да ги целуне, но не можеше да стигне дотам, затова се загледа сънено в синьо-зелената повърхност на водата, която миеше белия корпус на кораба. Нечии силни ръце я прихванаха здраво, прехвърлиха я през перилата и я спуснаха върху разлюляната повърхност на палубата. Антъни скочи засмян край нея.

— Опасявам се, че няма да се чувстваш много добре на сутринта — каза той и отметна кичур преплетена коса от очите й.

— Сега се чувствам прекрасно — побърза да го увери Оливия.

— Да, цвете мое, виждам го и сам.

Палубата се разлюля от бурна вълна добронамерен смях и Оливия се усмихна лъчезарно на тези приятни хора, чиито лица вече й бяха така познати.

— Ще можеш ли да вървиш до каютата? Или ще трябва да те отнеса?

— О, мисля, че е по-добре да ме отнесеш — отвърна тя и отново хлъцна. — Странно, но краката ми сякаш не ме слушат.

— Да вървим тогава. — Антъни отново я преметна през рамо, опрял рамо в стомаха й, и се спусна към каютата с неподвижната си награда.

Тя се олюля, когато нозете й отново се опряха в пода, и му се усмихна ослепително.

— Ще трябва също да ме съблечеш. Изглежда и ръцете не ми се подчиняват.

— Дадено. Това винаги е удоволствие за мен.

Оливия изгледа въпросително дрехите, които се плъзнаха надолу по тялото й.

— От „Доня Елена“ ли са? Не ми изглеждат много испански.

— Не. Сдобихме се с тях след едно корабокрушение. Притежателите им отдавна са мъртви — отвърна той и измъкна долната й риза през главата.

Пират. Контрабандист. Убиец.

Оливия дочуваше като в сън гласа му, докато й обясняваше нехайно колко е лесно нечий кораб да се разбие в скалите на носа Света Катерина. Точно както в онази нощ, преди тя да падне от скалата над носа.

Онази сутрин тя се беше изтърколила в краката на един от неговите съгледвачи, малко по-надолу по крайбрежната ивица. Колко лесно изглеждаше да се подмами корабът в скалите и после стоката да се пренесе в пълна безопасност в прикритието на тайната клисура. Толкова лесно!

Пиратство. Контрабанда. Тези дейности открай време бяха поставени извън закона. Оливия знаеше, че това е мръсен и опасен занаят и че причинява смъртта на много хора. Знаеше също, че за повечето контрабандисти корабокрушенията са обичайно странично занятие. Нещо като местен островен занаят, макар тя самата да не можеше да го проумее. Не можеше да го приеме. Не и за Антъни. Антъни не можеше…

Внезапно започна да й се повдига. Оливия се втурна слепешком покрай Антъни и отчаяно се затича към нощното гърне.

Антъни се приближи да придържа главата й, но тя го отблъсна с такова ожесточение, че той предпочете да я остави на спокойствие. Ясно си спомняше първия път, когато той самият бе прекалил с алкохола, за да прибавя още към нейното унижение.

Антъни се качи на палубата, отдаден на мисли за утрешния търг. Те щяха да пристигнат още призори — находчиви търговци и съдържатели на таверни, собственици на магазини и частни купувачи. Щяха да наобиколят кораба с малките си лодки, за да огледат стоката му, и несъмнено щяха да платят добре за нея. А после той щеше да се разплати с екипажа си, с добродушните хора, които му служиха вярно и които му бяха добри приятели, да отдели настрана прилична сума, която да му даде възможност да живее занапред, както намери за добре, и… Останалото щеше да даде на Елън, за да могат тя и нейният свещеник да го разпределят между роялистките бунтовници, както счетат за най-добре.

А при следващото пълнолуние „Уинд Денсър“ щеше да отплава към Франция с изпадналия в немилост крал на борда.

Антъни се прозя, протегна се и се спусна към каютата си. Оливия беше свита на кълбо в крайчето на леглото. Антъни се съблече на мъждивата светлина от свещта и се плъзна край нея. Посегна да я притегни в обятията си, но тя сякаш бе заобиколена от невидима ограда от бодли. Антъни си каза, че в нейното състояние вероятно е по-добре да я остави сама. Той се обърна на другата страна. Но така и не успя да заспи, преди да притисне нежно гърба си към нейния.