Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Least Likely Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Ти не си за мен

ИК „ИРИС“, София, 2002

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–0

История

  1. — Добавяне

14.

— „Уинд Денсър“ ще се отдалечи от Пъкастер Коув. Джетро ще поеме командването. Аз лично ще откарам лодката до пещерата. Там Майк ще ме чака с конете и ще дойде с мен да вземем краля. Ще имаме нужда от три коня, Майк. — Антъни изложи подробно плана си пред всички членове на екипажа си, събрани в неговата каюта.

— Говорим за първата нощ от новолунието, нали така, сър?

— Да, и нека се помолим да е тъмна като в рог.

Антъни се наведе над географските карти.

— През тази нощ отливът ще настъпи в полунощ. В единайсет часа ще отвлечем вниманието на стражата. Това е моментът кралят да избяга. Ако разполагаме с бързи коне, би трябвало да се върнем в пещерата до трийсетина минути. И ако вятърът ни помага, ще се качим на кораба точно навреме, за да хванем отлива. Адам, искам да подготвиш тази каюта за краля.

— По какъв начин ще отвлечем вниманието на стражарите? — попита Адам.

Антъни се усмихна.

— Един от нашите приятели в замъка ще изстреля малко барут на бойните кули. Надявам се да задържи вниманието на стражарите достатъчно дълго, за да има време кралят да се измъкне през прозореца.

Адам кимна. Населението на остров Уайт беше предимно на страната на краля. Роялистки привърженици имаше дори сред войските на полковника в Карисбрук и във всички местни гарнизони на острова. И Антъни ги познаваше всичките.

— Ясно ли е какво трябва да правите? — Антъни огледа внимателно хората си.

— Тъй вярно. Само че как трябва да си приказваме с краля?

Антъни се развесели от простодушния въпрос.

— Съмнявам се, че изобщо ще имате възможност да говорите с него, Джетро. Но ако се наложи, един поклон и едно промърморено „ваше величество“ сигурно ще свършат работа.

— Божичко, никога не съм си мислил, че някой ден ще плавам със самия крал — промърмори смаян Сам.

— Е, ако нямате повече въпроси, това е всичко засега, господа.

Всички си тръгнаха, с изключение на Адам, който остана да почисти каютата.

Антъни побърза да съблече елегантните дрехи, които бе носил в замъка. Той се вмъкна набързо в чифт чисти бричове и риза, и запаса сабята на кръста си.

— При момичето ли се каниш да ходиш? — попита Адам, който бе наблюдавал безмълвно приготовленията на господаря си.

— Имаш ли нещо против, стари човече? — Пиратът повдигна предизвикателно вежди, докато обуваше припряно ботушите си.

— Има само три часа до зазоряване.

— Съвсем достатъчно. — Антъни намигна, а Адам поклати неодобрително глава.

Час по-късно пиратът препускаше през потъналото в среднощен мрак малко селище Чейл. Оливия не го очакваше и той беше наясно, че е същинско безразсъдство да отиде при нея толкова късно, но откакто бе напуснал замъка го преследваше споменът за тревожните й очи, за начина, по който се бе отдръпнала от него, сякаш искаше нещо да му каже, но не можеше. Освен това я желаеше. Желаеше я с такава безумна страст, че сам се плашеше от себе си. Опитваше се да си го обясни с неспирния ритъм на времето, което вече им се изплъзваше. Щом кралят пристигнеше безопасно във Франция, маркиз Гранвил нямаше защо да остава на острова. А Оливия щеше да си отиде с него. Животът на Антъни обаче беше изцяло обвързан с това място. Успееше ли да спаси краля, щеше да се върне към единствения живот, който познаваше, защото какво друго му оставаше? Затова сега, докато все още можеше, щеше да се възползва от всяка възможност да вижда Оливия.

Тя седеше на скамейката под прозореца на спалнята си, когато Антъни навлезе безшумно в притихналата градина. Не беше помръднала от това място, откакто се върнаха от замъка. Чувстваше се твърде потисната, за да заспи, и унинието я поглъщаше повече от всякога.

Оливия не усети Антъни, преди да чуе приглушеното дращене по кората на магнолията. Още в първия миг тя разбра кой е и въпреки всичките й тревоги сърцето и трепна от радост.

— Антъни?

— Шшт. — Златистата му глава изникна сред блестящите листа, а засмените му очи стопяваха разстоянието помежду им. Той й направи знак да мълчи и се прехвърли от клона върху тесния перваз на прозореца.

— Лудост е да идваш толкова късно — прошепна тя и го погледна с безпомощна тревога. — Извеждат кучетата точно в шест.

— Но сега е едва пет часа. — Той посегна към нея. В първия миг Оливия се отдръпна, обзета от смесени чувства на гняв, смущение и страх. Антъни обаче й се усмихна — малко въпросителна усмивка, и тя се хвърли несдържано в обятията му. Волята й изцяло му се подчини. Притисна се към него, тръпнеща от копнеж и нужда да го почувства до себе си, вкопчена в малкото време, с което разполагаха. Първата птича песен на новия ден се извиси в нощта в мига, в който Антъни скочи на пода на спалнята й и я притисна в прегръдките си.

— Обърни се, сладка моя. — Той обгърна талията й с ръце и я обърна с гръб към себе си. После набра полите й на кръста, помилва ханша й, пъхна длан между бедрата й и погали дълбоко топлата, влажна пещера между краката й. Оливия простена и се просна с длани върху пода. Гърбът й се извиваше безсрамно, докато разтваряше без капка свян тялото си за неговите ласки.

Антъни продължаваше да я милва с едната си ръка, докато разтваряше с другата панталоните си, за да освободи болезнено пулсиращото късче плът. После повдигна ханша й и се плъзна във влажното й тръпнещо тяло с дълбоката въздишка на мъж, който се завръща у дома.

Заедно с него Оливия препускаше на вълната на екстаза, притиснала седалището си в корема му, отдадена на ласкавия натиск на ръцете му върху тялото си. Накъсан стон на наслада се изтръгна от устните й, а Антъни плъзна едната си длан към нежната извивка на шията й и разбъркания водопад от абаносови коси. Коленете й поддадоха и Оливия се отпусна на пода под силата на тежестта му, опряла лице в килима, когато шеметните вълни на удоволствието я заляха с първична мощ. Притискаше го неудържимо между бедрата си в безмълвен опит да го задържи вътре в себе си, да се наслади още миг на пулсиращата в утробата й плът. След миг Антъни се отдръпна и тя почувства горещата лепкава течност на неговото семе да облива седалището и бедрата й.

Антъни се отпусна край нея на килима. Посегна да помилва извивката на бузата й и отметна кичур влажна коса от челото й.

— Не знам какво правиш с мен, цвете мое. Но когато съм с теб, се чувствам като девствен глупак през първата си нощ с разпасана блудница.

Оливия се засмя приглушено.

— Това последното не зная как да го разбирам.

— Е, всъщност е далече от истината. — Той се облегна на лакътя си и помилва нежно, с връхчетата на пръстите си, гладката кожа на рамото и деколтето и.

Оливия се обърна и го погледна. Имаше ли значение какъв е?

Навярно би могла да отдели в съзнанието си тези шеметни мигове, които споделяха заедно, и отблъскващите дела, които бе извършил. Пиратството, контрабандата, тези неща я очароваха, възприемаше ги като неразделна част от своя любим. Защо трябваше другото да е различно?

— Защо изведнъж стана така сериозна? — Той докосна с пръсти устните й.

— Почти се съмна. — Тя се изправи и приглади фустите на роклята си.

Антъни също стана и закопча панталона си.

— Теб те безпокои нещо далеч по-сериозно от зората, Оливия.

— Какво те кара да мислиш така?

Той прибра дългия водопад от черни коси между пръстите си, нави ги около китката си и я притегли към себе си.

— Нима си мислиш, че след всичко, което споделихме, няма да доловя всяка промяна в настроението ти, всяка сянка в очите ти? Нещо те тревожи. Разбрах го още в замъка.

Оливия го гледа продължително, без да проговори, а после каза:

— Твоите малки игрички изглежда имат успех. Тази вечер те говориха за теб на вечеря. Руфъс, татко и Чанинг… — Тя потръпна. — Наистина успя да ги заблудиш. За тях си никой.

— Това е добре. — Антъни свъси вежди, внезапно доловил горчивината в гласа й.

— Смяташ да измамиш баща ми, и за какво? Зная, че не го правиш, защото смяташ, че така е правилно да постъпиш. Правиш го само защото ти се струва забавно и предполагам, че някой ти плаща. Все пак, ти си търговец.

И човек, способен да подмами невинни хора към смъртта им! Лицето й се сгърчи от погнуса.

Антъни стисна ядно устни и когато проговори, в гласа му прозвучаха необичайно остри нотки.

— Изглежда не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Истината е, че никой не ми плаща. Напротив, цялата тази авантюра ми струва едно малко състояние. Аз не съм съвсем безпринципен човек, Оливия, каквото и да си мислиш за мен. Един много важен за мен човек поиска тази жертва от мен. И аз няма да я разочаровам.

— Значи е жена? Коя? Съпруга?

— Може да съм всякакъв, Оливия, но никога не бих предал жена. — Гласът му беше леден и Оливия внезапно осъзна, че е докоснала някаква дълбока рана в душата му.

Тя погледна сивкавата светлина на утрото зад стъклата на прозореца, несигурна какво трябва да каже или стори. Изглежда Антъни имаше благороден мотив за онова, което вършеше за краля. От чувство за дълг към приятел или семейство. Но нима това променяше нещо за нея самата? Тя бе неволен съучастник на плана му и по този начин предаваше маркиз Гранвил. Предаваше баща си заради един убиец.

— В какво вярваш от цялото си сърце? — попита го тихичко тя.

— В това. С теб. Сега — отвърна той. Оливия се обърна и го погледна в очите.

— Не е достатъчно, Антъни. Как е възможно да изпитвам такива чувства към теб, след като всичко около теб е така… нечисто! — Думите й бяха отчаян вик, а огромните й, тъмни очи се взираха безпомощно в него, сякаш търсеха отговор на невъзможния й въпрос.

Но той не й отговори. Гледаше я дълго време, сега далечен и недостижим. Когато най-после проговори, гласът му беше равен и безизразен.

— Ще те помоля само да запазиш за себе си онова, което знаеш за мен.

Тя кимна. Нямаше какво повече да му каже.

— Благодаря ти.

И в следващия миг него вече го нямаше.

Оливия остана сама в собствената си спалня, притиснала устни с ръце, със затворени очи, сякаш някак би могла да преодолее болката, да подреди обърканите си емоции. А после, разтреперана и унила, се покатери в леглото си.

 

 

— И така, лорд Чанинг, докъде стигнахте с битката за ръката на лейди Оливия? — попита лениво кралят от гравирания си стол и почеса разсеяно късата си, заострена брадичка. В очите му проблясваха злонамерени искрици. Чувстваше се до болка отегчен от всичко и се опитваше да си намери краткотрайно развлечение. — Стори ми се, че тя прие доста неохотно присъствието ви до нея на масата снощи — добави той. — Изглежда ще се окаже трудна, да не кажа невъзможна битка.

Годфри се изчерви. За никого не беше удоволствие да се превърне в обект на кралското остроумие. Когато кралят се смееше, всички останали се смееха заедно с него. Той улови няколко тайни усмивки и сподавен шепот в стаята. Всички го гледаха и очакваха неговия отговор.

Годфри се усмихна неубедително.

— Дамата не се чувстваше добре снощи, сир. Предполагам, че както повечето млади дами е склонна към мигрени. Уверявам ви, че при следващата ни среща настроението й ще е съвсем различно.

Погледът му неволно попадна върху Едуард Какстън и за пореден път изпита странното усещане, че го познава отнякъде. Глуповатото изражение на Какстън обаче не му подсказваше каквото и да било. Всъщност, този път изглеждаше дори по-отнесен от обикновено, сякаш изобщо не схваща какво става наоколо.

— Променливи настроения, така ли? — каза провлечено кралят, все още с онзи странен блясък в очите си. — Внимавайте, Чанинг. Една жена с мигрена би могла да побърка всеки мъж. Нали така, Хамънд?

— За щастие нямам опит в това отношение, сир — отвърна губернаторът и предизвика вълна от смях сред присъстващите. — Но лейди Оливия е толкова богата, колкото и красива. Това като че ли компенсира нещата, а, Чанинг?

Сега всички се разсмяха и Годфри нямаше друг избор, освен да се смее с тях.

— Съпругите могат да се възпитават — заяви той и се почувства безкрайно озадачен, когато кралят отметна глава и избухна в гръмогласен смях, сякаш Годфри е казал нещо изключително забавно.

Останалите се присъединиха към него, а Чанинг така и не разбираше какво толкова забавно има в тази неоспорима истина.

— Грешите, Чанинг. Мъжете, а не жените се възпитават в брака — каза кралят и избърса влажните си от смях очи. — Скоро и вие ще го научите, драги ми приятелю.

Годфри се усмихна неохотно и безуспешно се опита да прикрие гнева си. Да се подиграват така с него бе недопустимо.

Макар на пръв поглед да изглеждаше разсеян, Антъни внимателно наблюдаваше Чанинг. По-добре от всеки друг в стаята на негово величество той разбра, че приближените на краля не са попаднали на подходящия човек, на чийто гръб да се забавляват. Антъни мигом прочете смущението, последвано, от бурен гняв, в очите на негово благородие. И макар благородникът да побърза да се присъедини към смеха на останалите, за опитното око на пирата не остана незабелязано лекото трепване на мускулчето върху бузата му, ядно присвитите до побеляване устни.

Антъни отдавна бе решил, че при първа възможност ще предприеме нещо срещу Чанинг. Належащо бе да го държи настрана от Оливия, но освен това този човек се занимаваше с нечист бизнес и трябваше да бъде спрян. Един нещастен случай или ненадейно похищение можеха лесно да се уредят. Можеха също да натоварят това нищожество на някой от френските плавателни съдове, които се занимаваха с контрабанда. Макар че подобна съдба вероятно беше твърде благоприятна за него.

Антъни присви презрително устни. Нямаше никакво желание да продължава безсмислените си игрички на раболепен царедворец. Вече бе съставил нужния план за действие; кралят също бе подготвен. Негово величество бе инструктиран какво да прави, когато му дойдеше времето. Оставаше им само да изчакат новолунието. Но Антъни отлично знаеше, че ако престане да се навърта угоднически около краля, отсъствието му веднага ще бъде забелязано. Хората, отговорни да опазят Чарлз Стюарт, бяха нащрек за най-малкия знак за нещо необичайно.

До този момент се беше справил успешно с ролята си. Знаеше, че са го проучвали. Като част от фалшивата си самоличност бе наел стаичка при семейство Джароу в Нюпорт. Познаваше ги от години, синът им бе плавал с него няколко пъти и им имаше доверие, че няма да го издадат. И със сигурност нямаше да кажат пред когото и да било, че така нареченият им наемател все още не е полагал глава на възглавницата си в стаята на втория етаж. Самата стаичка пък не би могла да разкрие нищо необичайно за едно провинциално конте, чието самомнение се подхранва от нелепите илюзии, че е фаворит на краля. Такива като него ги имаше много; навъртаха се угоднически около краля в принудителния му затвор в Карисбрук, без да си дават сметка, че ако негово величество беше на свобода и имаше възможност да поддържа двора си в своите палати, не би допуснал дори да прекрачат портала му.

Кралят не позволяваше да отворят прозореца и въздухът в стаята вече беше задушен и горещ. Някъде избръмча муха. Антъни потисна прозявката си. Миналата нощ изобщо не беше спал. А откакто бе напуснал дома на Оливия, денят му бе тръгнал наопаки. Едва успя да се прехвърли през оградата, преди да пуснат кучетата. Те обаче доловиха миризмата му и го последваха към оградата, където подскачаха и лаеха безпомощно, докато Антъни пришпори коня си.

После бе решил да дремне час-два на сутринта, но сънят му се изплъзваше. Можеше да разбере чувството за раздвоение, което измъчваше Оливия, но не проумяваше откъде идва стаената горчивина в гласа й. Тя го обвиняваше за нещо друго, нещо по-сериозно от това, че се явява противник на баща и. Беше му заявила, че всичко около него е така нечисто.

Думите й отричаха всичко онова, което до момента беше считал, че двамата споделят. Това беше рязък обрат в отношението й след идиличните часове, които прекараха в пещерата и после в Портсмут.

Още веднъж преди тя се бе отдръпнала от него без всякакво обяснение, а той бе престанал да размишлява над този факт, откакто подновиха любовната игра помежду си. Но последните й нападки нямаше да преглътне с мълчание. Снощи нямаше време, а и беше твърде стъписан, за да й поиска обяснение. Но нямаше да остави нещата така.

— Искам да послушам музика, Хамънд — заяви кралят и се прозя. — Господа, оставете ме сам. Искам да подсладя душата си с малко музика.

Всички наоколо се поклониха и излязоха от стаята, за да дадат път на музикантите. Губернаторът седна в другия край на стаята и разтърка сънено очите си, докато тримата музиканти настройваха инструментите си.

— Виждам, че да опазите своя крал се оказва уморителна задача, Хамънд — отбеляза негово величество със стария злобен блясък в очите си.

— Изпълнявам дълга си към своя крал, към парламента и кралството, сир — отвърна полковникът и се изправи сковано в стола си.

— Но този дълг се оказва доста изтощителен — усмихна се насмешливо кралят и този път губернаторът не възрази.

Годфри слезе по стълбището в балната зала. Избърса потта от челото си с опакото на ръката. В кралските покои беше горещо като в пещ, а гневът от грозния присмех, който бе принуден да понесе, бе разпалил жарък огън в корема му.

Той излезе от балната зала и извика на постовия да изведе коня му при портала. Възнамеряваше да посети лейди Оливия. Щеше да покаже на всички глупаци, които си позволиха да му се присмиват, че Годфри Чанинг не може да бъде така лесно отблъснат. И ако отново завареше въпросната дама в присъствието на приятелките й, децата им и цялата домашна гилдия, щеше непреклонно да настоява за разговор насаме. Той бе заявил публично намерението си да я ухажва, а тя му се противеше без всякакво обяснение. Съвсем логично беше да й потърси сметка.

Чанинг препускаше с бясна скорост, пришпорваше ядно коня с шпорите си и изливаше гнева си с камшика върху гърба на невинното животно. Веднага щом стигна до дома на маркиз Гранвил, скочи от седлото и пробяга стълбите до входната врата. Понечи да похлопа с камшика по вратата, но се овладя навреме. Не можеше да си позволи да остави погрешно впечатление. Все пак беше спокоен, изискан джентълмен, дошъл да ухажва една дама и би трябвало да носи нещо, като израз на своите чувства. Годфри се огледа наоколо. От другата страна на алеята аленееше китен розов храст. Навън нямаше жива душа в горещия следобед.

Годфри изтича назад, откъсна три от най-хубавите цветове и се върна пред вратата. Почука решително, но не настоятелно.

Бисет отвори вратата. Икономът разпозна посетителя и му се поклони.

— Добър ден, лорд Чанинг. Лейди Гранвил не е у дома.

— Надявах се да видя лейди Оливия. — Годфри се усмихна и погледна многозначително мъничкия букет в ръцете си.

Бисет не виждаше причина да откаже на негово благородие. Лейди Гранвил вече го беше приемала, така че сигурно разполагаше и с разрешението на маркиз Гранвил.

— Доколкото знам, лейди Оливия е в градината, милорд. — Икономът пристъпи крачка навън и посочи страничния двор. — Отвъд шадравана, под тополите.

— Благодаря ти. Името ти беше Бисет, нали?

— Да, милорд. — Бисет отново му се поклони.

— Би ли помолил някого да напои коня ми, докато се видя с лейди Оливия.

— Разбира се, милорд.

Годфри пъхна една златна гвинея в ръката на иконома и се втурна тичешком по стълбите, стиснал розите в дланта си.

Оливия опря гърба си в стъблото на ябълковото дръвче, чиито клони се простираха над нея. Дочуваше приглушеното ромолене на фонтана откъм алеята. Въпреки жарките лъчи на лятното слънце, градината беше хладна, сенчеста и ароматна.

Фийби бе отишла до селото по настояване на пастора. Често я викаха да дава съвети за зимнината, да помага със средства или просто да изслуша болката на някоя домакиня на чашка чай върху кухненската маса.

Порция бе извела децата на разходка и в момента Оливия се наслаждаваше на драгоценното си усамотение. Откакто се бе завърнала от пиратското си приключение, странеше от приятелките си, защото все още не беше събрала сили да прикрива емоциите си. Те го отдаваха на факта, че се опитва да приеме мисълта за края за мимолетната си връзка с пирата. И това наистина бе една от причините за нейното нещастие, може би най-маловажната.

Оливия погледна разтворената книга в скута си. Обичайно „Животописите“ на Плутарх успяваха да откъснат мислите й от всичко делнично, но днес дори върху неговите пожълтели страници не откриваше спасение. Сигурно трябваше да избере друг текст, който да представлява предизвикателство за нея. Може би Платон.

— О, ето че откривам дамата на моето сърце съвсем сама, отдадена на съзерцание след природата. — Върху й падна тъмна сянка и закри слънчевата светлина, която се прокрадваше през клоните на ябълковото дръвче.

Оливия мигновено разпозна този глас.

— Лорд Чанинг. Но как… Как… — Тя вдигна глава. Насреща си видя познатата самодоволна усмивка и мургаво лице. От всичко у него най-много я ужасяваше тази усмивка. В нея нямаше и капчица топлина, нямаше искрени чувства. Косо разположените му очи излъчваха странен блясък. Хищнически блясък, който събуди призрака на грозните спомени.

Оливия се изправи рязко, а книгата тупна в краката й. Ясно чуваше гласовете на двама градинари, които засяваха лехите в дъното на градината. Трябваше само да извика и те веднага щяха да й се притекат на помощ. Не беше сама, но необяснимият страх отново я завладя. Този човек нямаше да я нарани. Разбира се, че нямаше. Нямаше причини да го прави. Той не беше Брайън. Но Брайън също нямаше причини да я наранява.

— Рози, милейди. — Той й поднесе букета. — Рози за розата на моето сърце.

Съвсем автоматично Оливия пое цветята и се вторачи в тях, сякаш не осъзнаваше какво държи в ръцете си.

— Благодаря — смънка тя. — Но ще трябва да ме извините, лорд Чанинг. Трябва да се връщам у дома.

— Още не. Няма да е любезно от ваша страна да ми откажете да ме изслушате. — Той я възпря с ръка върху рамото й.

Оливия рязко се освободи.

— Не — каза тя. — Снощи ви обясних, че не мога да приема вашето внимание. Трябва да ми позволите да си вървя, сър. — Тя се обърна и набра полите си в ръка, готова да побегне.

Чанинг обаче стисна здраво китката й и изрече с тих, предизвикателен глас:

— Не бягай от мен, плашливо зайче.

Оливия се вторачи в него, за миг неспособна да се помръдне. Цветята се изплъзнаха от пръстите й. Дълго време смисълът на думите му отказваше да стигне до съзнанието й. А той продължаваше да се усмихва, без да отслаби хватката си върху китката й. После протегна ръка и изви брадичката й.

— Целувчица — каза Годфри Чанинг. — Това поне не можеш да ми откажеш. Само една непорочна целувка, плашливото ми зайче. — Той се наведе и устните му сякаш изпълниха полезрението й, огромни и отблъскващи.

— Брайън! — прошепна тя. Заля я панически ужас. Оливия издраска лицето му с ноктите на свободната си ръка. Той извика от болка и отпусна брадичката й. Оливия успя да освободи китката си и побягна. Въздухът засядаше в гърдите й. Тя не забави крачката си, макар че Годфри не я последва, и се втурна през дърветата към ярката слънчева светлина. Когато излезе на алеята към имението, една не попадна под копитата на приближаващия конник.

— Оливия! — Антъни дръпна рязко юздите и изненаданото животно се закова на сантиметри от Оливия, която го гледаше уплашено през тъмния водопад от разрошени коси с очи, пълни с болка и ужас.

— Какво се е случило? — Антъни слезе от седлото и се огледа подозрително наоколо. Бяха зад завоя на алеята и не можеха да ги видят откъм къщата.

— Брайън — извика задъхано тя. — Беше Брайън.

— Кой е Брайън? Къде е този Брайън? — Разтревожен от бледността на лицето й, от безумния страх в очите й, Антъни пристъпи към нея и я притегни в обятията си.

— Той не е мъртъв — говореше забързано тя. — Не може да е мъртъв. Той е изпратил този… този човек… Нарече ме „плашливо зайче“… Само Брайън ме наричаше така… — Думите се сипеха без всякакъв смисъл от устните й, докато се притискаше уплашено в силното тяло на Антъни. А той милваше успокоително косата й, обгръщаше я с ръце и не знаеше какво друго да стори.

Изпърво му беше трудно да подреди накъсаните фрази в нещо, което да придобие здрав смисъл, но постепенно започна да схваща. Под ярките лъчи и синьото небе на този прекрасен летен ден, Антъни бе посветен в ужаса на зловещ кошмар. Оливия ридаеше трогателно, опряла лице на гърдите му, а той я милваше и й шепнеше успокоителни думи, докато безумният поток от думи секна и тя се отпусна безпомощно в ръцете му.

— Защо не си ми разказала това преди?

— К-Как бих могла? Не исках да си спомням за това. А к-когато за пръв път се любихме, на кораба, на сутринта всички спомени нахлуха в съзнанието ми.

— Мили боже! — прошепна Антъни, най-после разбрал защо Оливия се бе отдръпнала така от него.

— Но той не е мъртъв — добави тя и вдигна глава от вече влажната му риза. — Не разбираш ли? Трябва да е някъде наоколо.

— Може да е било само съвпадение, че Чанинг е използвал тези думи.

— Не! — извика тя и тръсна упорито глава. — Не, не беше случайно, знам го. От самото начало Чанинг ми напомня за него. Сякаш Брайън се е върнал в тялото на Чанинг.

— Знаеш, че е абсурдно — отвърна й кротко Антъни и я погали по гърба, докато Оливия трепереше като млада фиданка на бурен вятър.

Годфри Чанинг стоеше в сянката на дърветата и ги наблюдаваше, с лице, изкривено от ревност и гняв. Само любовник би могъл да държи жена в обятията си по този начин. А тя се притискаше към Едуард Какстън като жена, която току-що се е измъкнала от леглото му. Тя не беше невинна девственица, беше безсрамна развратница, отдала се на едно нищожество, на провинциален земевладелец, на превзето конте без състояние и достоен произход. Чанинг неволно пристъпи напред и излезе от прикритието на дърветата.

И сякаш почувствал присъствието му, Какстън вдигна очи и погледна над главата на Оливия към дърветата. Годфри побърза да отстъпи назад, но не преди погледите им да се пресекат.

Става само за миг, но беше достатъчно. Сега Чанинг разбра какво му е било така познато в този човек. И преди беше виждал тези очи, този хладен, пронизващ и презрителен поглед.

Човекът, наричащ себе си Едуард Какстън, беше същият човек, който закупи плячката му от търговския кораб. И както онзи рибар не беше онова, за което се представяше, така и Едуард Какстън не беше безмозъчното конте, на което приличаше. И този път му бе отнел трофея, без дори да си плати.

Оливия веднага почувства как сетивата на Антъни се напрегнаха.

— Той там ли е? Видя ли ни?

— Не се притеснявай за него.

— Но ако ни е видял, ще разкаже на всички.

— Аз ще се погрижа за Годфри Чанинг — отвърна й мрачно Антъни. — Той нарани ли те?

— Опита се да ме целуне. — Оливия потръпна и затърка ожесточено устата си с ръка. — Толкова се изплаших. Той сигурно познава Брайън. Трябва да го познава. Защо иначе би ме нарекъл така? Брайън сигурно му е разказал какво е правил с мен; двамата са говорили за мен, а сега ще разкаже на всички, че ни е видял заедно. — Гласът й се издигна заплашително и Антъни притисна нежно устните й с длан.

— Аз ще се погрижа за него — повтори той.

— Как? — Оливия се взираше безпомощно в лицето му.

— Просто ми се довери. — Той замълча за миг, после й каза с твърд глас: — Поне веднъж можеш да ми повярваш, че съм склонен да сторя нещо и без финансова отплата. — Очите й гласът му сякаш я предизвикваха да му даде обяснение.

Топлината, която допреди миг изпълваше душата й, внезапно се изпари и Оливия отново се почувства празна и нещастна.

На предизвикателството можеше да отговори само с друго предизвикателство.

— Защо дойде тук? Няма ли да привлечеш внимание върху себе си? Ако баща ми си беше у дома, щеше да задава въпроси. Мислех, че предпочиташ да избегнеш това.

— Случайно знам, че баща ти не си е у дома.

— Да, трябваше да се досетя. Сигурно имаш шпиони.

— Да, така е. — Той се взираше в лицето й, обзет от безсилен гняв. Изглежда бе разкрил една загадка, само за да се изправи пред друга. — Затова ли смяташ, че всичко около мен е така нечисто, Оливия?

— Ти сам ми каза, че не си джентълмен. Не се ръководиш от правилата на честта — отвърна му отмерено Оливия.

— Това ли си имала предвид? — попита Антъни. — Преди като че ли не те притесняваше.

— В моя сън добродетели като чест и достойнство нямаха значение — отвърна тя. — Но вече се събудих и открих, че в реалния живот това е важно.

Чест! Баща му бе обезчестил неговата майка. Детето им бе родено в безчестие. Семейството на баща му, скрито зад правилата на честта, бяха отхвърлили едно невинно дете, без да ги е грижа дали ще оцелее или не.

— Честта е лукс, който не всеки може да си позволи, скъпа моя Оливия — прошепна Антъни с глас, пропит с горчивина. — И всеки път, когато виждам какви безчинства се вършат в името на честта, се радвам, че тази добродетел е отвъд моите разбирания.

— Баща ми е човек на честта — отвърна му Оливия приглушено. — Той никога не би извършил нещо недостойно.

Погледът му стана далечен и суров. Нямаше какво да отговори на това неизречено сравнение.

— В такъв случай, ще си вървя — каза Антъни с глас, лишен от всякакви емоции. — Ще се погрижа за Чанинг и ще видя какво мога да науча за този Брайън. Шпионите са много полезни понякога — добави той с иронична усмивка. После се обърна, метна се на коня си и препусна, без да се обръща назад.

Оливия бавно се отправи към къщата. Беше обвинила Антъни в безчестие. Но нима това наистина не се отнасяше за човек, способен да подмами кораб към скалите? Това беше най-отблъскващата, най-малодушна кражба. Пиратството, контрабандата — тези неща изискваха дързост, съдържаха предизвикателство. Пиратството също беше кражба. Контрабандистите само пропускаха да платят дължимите такси на така ненавижданите митничари. Дори баща й често се снабдяваше с контрабанден коняк.

Оливия си припомни как бяха превзели „Доня Елена“. Онова също беше кражба, несъмнено. Но той бе откраднал от варварите. Беше освободил робите, беше им поверил кораба. Тогава това й се стори справедлива кауза.

Оливия се взираше през отворения прозорец на спалнята си към морето. Чувстваше се изпразнена от всякакви емоции; дори страхът й от Брайън сякаш бе избледнял. Вече нищо нямаше значение. Денят беше окъпан от слънчева светлина, и все пак й се струваше сив и студен. Морската повърхност блестеше съблазнително, но й изглеждаше празна и неприветлива. Всичко наоколо беше безжизнено и безсмислено.