Джейн Фийдър
Ти не си за мен (22)

20.

Оливия взе малко хляб, сирене и студен бифтек от масата, пъхна една ябълка в джоба на роклята си и излезе от къщата през задната врата.

Още дъвчеше оскъдната си вечеря, когато прекоси двора на конюшните, вмъкна се небрежно в стаичката за седла и свали един въжен юлар от кукичките на стената. Скри го на сигурно в гънките на роклята си и със същата незаинтересована походка напусна обора, без да предизвика и най-малкото внимание от страна на конярите, които играеха на ашици, скупчени в кръг.

Оттам се отправи директно към пасището, където в топлите летни нощи оставяха конете да пасат и през нощта. Нейният кон, кротка петниста кобилка, пасеше спокойно тучната трева под един храст, на няколко фута от нея.

— Грейлинг — извика тихичко Оливия и извади червената ябълка. Кобилата вдигна очи и пристъпи към нея. Оливия вдигна ябълката на дланта на ръката си и след миг плодът се изгуби между кадифените устни на животното. Оливия метна юлара през главата на Грейлинг и я отведе към най-близкото дърво.

Кобилката не възропта, че ще я яздят без седло. Оливия дръпна муселинената рокля плътно под седалището си, за да се предпази от острите косми на гърба й, изцъка с език и насочи животното към портата на алеята.

Надяваше се да си спомни пътя до фермата на семейство Баркър. Единствения път, когато беше ходила там, не се бе опитвала да запомни откъде минават; и тогава, както и сега, имаше твърде много грижи на главата си. Все пак откри, че пътят й е познат и правилно се ориентира, че на кръстопътя трябва да поеме надясно. Пътеката я водеше покрай малкото селце, което, ако си спомняше добре, беше на десетина минути път от стопанските постройки преди фермата на Баркър.

Беше полуздрач, когато влезе в двора на постройката. Наоколо беше тихо, нямаше весел глъч на деца; пилетата, патетата и гъските бяха затворени за през нощта. Но вратата на къщата стоеше отворена за хладния вечерен бриз.

Оливия слезе от гърба на Грейлинг и завърза поводите за едно блокче на оградата. После приближи към вратата. Почука и надникна в кухнята. Вътре нямаше никой. Сърцето й се преобърна. Нима всички си бяха легнали?

Тя почука по-настоятелно и извика:

— Има ли някой тук? — За нейно облекчение, откъм каменното стълбище в дъното на кухнята долетя тропот на ботуши.

— Кой, по дяволите, чука в дома ми по това време? — В кухнята слезе мъж, когото Оливия не познаваше. Той крачеше навъсен към вратата и напъхваше ризата си в панталоните.

Вече по-отблизо, Оливия го огледа подозрително и по старческото му лице откри чертите на младия Майк.

— Господин Бейкър?

— Същият, а ти коя си? — Той я пронизваше свирепо с поглед на оскъдната вечерна светлина.

— Оливия Гранвил. Дъщерята на маркиз Гранвил — добави тя, когато на лицето му се изписа недоумение. — Майк тук ли е? Трябва да говоря с него.

Човекът все още я гледаше подозрително, когато откъм стълбите долетя властният глас на жена му.

— Кой е, Баркър?

— Щерката на Гранвил — извика той през рамо. — Търси нашия Майк.

Госпожа Баркър побърза да слезе. Беше облечена в огромна нощница, а косата й бе прибрана под нощно боне.

— Какво искате, мис? — попита тя. Оливия си пое дълбоко дъх.

— Госпожо, преместиха краля в Нюпорт. Антъни не знае и тази вечер ще отиде в Карисбрук, за да се опита да го спаси.

Семейство Баркър я зяпаха изумени, сякаш не разбираха съвсем какво говори.

Оливия нямаше време за губене.

— „Уинд Денсър“ е в опасност. Заложили са оръдия от двете страни на залива и ще го потопят в мига, в който навлезе в Пъкастер Коув. — Оливия не спираше да говори, водена от опасното предчувствие, че ако млъкне дори само за миг, домакинята ще я прекъсне и ще я прати да си върви. — Майк сигурно знае как да изпрати послание на кораба, за да не пускат котва.

Тя зачака напрегнато.

— Трябва да предупредим екипажа! — повтори тя, надявайки се най-после да види някакво разбиране в подозрителните погледи на стъписаното семейство Баркър. — Трябва също да предупредим Антъни да не отива на брега. Ако някой би могъл да сигнализира на кораба оттук, аз ще отида до замъка да спра Антъни.

Най-после госпожа Баркър раздвижи беззвучно устни.

— Откъде знаете всичко това, мис?

— Подслушах разговора на баща си, маркиз Гранвил. — Оливия се опита да запази търпение, но накрая избухна: — За бога, жено, кажи ми вкъщи ли е Майк или не е?

— Майк е с капитана — отвърна втренчено пълната женица. Оливия избълва една ругатня, която често беше чувала от устата на Порция.

— Знаете ли как да предупредите кораба?

И двамата Баркър поклатиха унило глави.

— Нашият Майк единствен знае какви са им сигналите — каза печално жената.

— А той е с капитана — повтори господин Баркър и пак тръсна тъжно глава.

Може би беше твърде късно за кораба, но все още можеше да предпази Антъни от устроената му засада.

— Тогава ще побързам да стигна до замъка и да предупредя Антъни. — Докато говореше, Оливия вече пресмяташе времето и разстоянието. — Кажете ми само по кой път да хвана оттук. Знам само пътя от Чейл. Трябва да има по-кратък път, без да се връщам обратно през Чейл. През долината… или пък…

— По-добре ще е нашият Били да дойде с вас — прекъсна я господин Баркър с властен тон, какъвто досега не беше чула от устата му. — През Блийк Даун и после през река Медина. Това е най-краткият път. — Той се обърна към съпругата си. — Бързо, жено, събуждай Били.

Възрастният човек заобиколи Оливия, излезе на двора и погледна небето.

— Наближава десет часа. Трябва да побързате. Ще ви трябва поне час да стигнете.

Жена му вече тичаше по стълбите.

— Били, Били, бързо слизай долу!

— Ох, мамо, какво пък сега? — Били се показа сънен на стълбите по нощна риза. Погледът му попадна на Оливия, застанала неспокойно до вратата. — Божичко! Това е господарката!

— Бързо й покажи пътя за замъка, през Блийк Даун. — Майка му пъхна чифт изтъркани ботуши в ръцете му.

— Поне да си обуя панталоните — възнегодува Били и заизкачва пъргаво стълбите.

— Само че побързай.

Момчето слезе само след минутка и седна на най-долната стълба да обуе ботушите си.

— Така. Бягай сега да си вземеш кон. Тичай! — Майка му го избута припряно през вратата.

— Добре де, тръгвам. — Той се втурна в тъмнината и набързо наметнатата му риза се развя свободно зад гърба му.

Оливия ясно усещаше учестеното биене на сърцето си; безпокойството й нарастваше с всяка изминала секунда. Тя излезе на двора и нервно закрачи напред-назад, скръстила ръце на гърдите си. Беше първата нощ от новолунието; сребристият сърп на луната висеше ниско на хоризонта.

Били се върна на гърба на ниско набито пони. Оливия се втурна да развърже коня си от оградата, а господин Баркър й помогна да го яхне.

— Господ да е с вас, мис.

Госпожа Баркър затича към тях, лицето й беше сгърчено от тревога.

— И няма да отиваш до замъка, Били. Стига ми, че Майк е там, изложен на опасност, и то за нищо. Само преведи господарката през долината и после през брода на реката.

Били сякаш не беше съвсем съгласен, но вдигна рамене, полупримирен.

— Хайде, мис. — Той заби върховете на ботушите си в стремето на понито и то препусна в тромав тръс. Грейлинг го последва с грациозна походка.

Те слязоха от отъпканата пътека покрай фермата и завиха. Оливия плътно следваше здравото пони на Били.

— Баща ти каза, че ще ни трябва поне час да стигнем, Били.

— О, татко не е кой знае какъв ездач — отвърна презрително момчето. — На него може да му трябва час, но ние ще стигнем по-бързо, мис. Да минем оттук. — Той пришпори понито през жив плет от преплетени храсти. Озоваха се на открито, почти голо парче земя. Рядко се намираше по някое младо дръвче, вече огънато от свирепите пориви на вятъра.

— Това място го наричат Блийк Даун — обясни й Били. — Наоколо няма и помен от къщи. Вятърът помита всичко през зимата.

Без изрично да се наговарят, двамата пришпориха конете си в галоп и се приведоха плътно над гривите на животните. Вятърът свиреше в ушите на Оливия, подмяташе черната й коса, докато панделката не отлетя, а тежките кичури се развяха подире й като гарванови крила. Сърцето й като че ли биеше в ритъм с пъргавите копита на Грейлинг, които отмерено трополяха по грубата, неотъпкана пътека.

Дали вече щеше да е късно Антъни да изпрати послание до „Уинд Денсър“? Беше наредил на Адам корабът да заеме позиция до десет. Сигурно вече навлизаше в доскоро тайния си пристан под скалите, където сега зееха грозни оръдия. Антъни трябваше да намери начин да им изпрати някакъв сигнал, да ги накара да отплават. Но наоколо сигурно гъмжеше от войници — застанали неотклонно на скалите, вперили погледи в тъмнината, изострили сетива в очакване на…

Трябваше да има начин… начин… начин. Тази единствена дума отекваше в съзнанието й и блокираше всяка друга мисъл. Оливия се притискаше към гривата на запъхтяното животно и го пришпорваше да бърза — още и още… Внезапно пред тях проблесна тънка ивица мастиленочерна вода.

— Това е бродът. Трябва да го прекосим — извика Били през рамо, без да намаля скоростта. — Плитко е по това време на годината. Само ме следвайте.

Грейлинг последва понито през реката. Понито на Били разцепи водата с копита, а кобилата на Оливия влезе подире му в пръските. Роклята й се намокри. Но високо над тях, откъм северозападния склон на хълма, се издигаше внушителният силует на Карисбрук Кясъл, гигантските му крепостни стени и пълните с вода защитни ровове.

Оливия мислеше трескаво. Стаята на краля беше — беше — в северното крило на сградата. Антъни и Майк сигурно се криеха с конете някъде наблизо — например някъде под бойните кули. Това е лудост, помисли си Оливия в бурен пристъп на гняв. Много хора преди него бяха опитвали да спасят краля — и всичките се провалиха.

Но все пак, Антъни не беше като другите. Ако това начинание изобщо беше възможно, то той несъмнено щеше да успее. Ако кралят беше тук, след час щеше да е на път за Франция.

— Остави ме тук, Били — обърна се тя строго към момчето. — Останалото ще свърша и сама.

— Ама и аз мога да помогна, мис — отвърна възбудено Били.

— Майка ти иска да се върнеш у дома. Така че върви. Нямам време за губене.

— Мама само се притеснява — настоя хлапето.

— И с право. Тръгвай! Веднага!

Гласът и беше толкова суров, че дори упоритият Били се сепна и обърна понито към дома си.

Оливия се отправи към покрайнините на долината, оградена от кичести дървета. В момента луната беше закрита от облачна завеса, но дори внезапно да проблеснеше, дърветата щяха да я скрият от зорките очи на часовите.

Къде би могъл да е Антъни? Главният портал беше твърде близо до долния край на северното крило. Нощната стража сигурно патрулираше покрай защитните насипи. Оливия ясно виждаше мъждукащите факли на бойните кули. Сърцето й биеше толкова ожесточено, сякаш всеки момент ще изхвръкне от гърдите й. Но разумът й беше бодър и свеж, мисълта й течеше логична и остра като бръснач.

Оливия насочи Грейлинг към прикритието на дърветата и изведнъж дочу как някъде наблизо изпръхтя кон. Тя дръпна юздите. Грейлинг подуши въздуха и изпръхтя доволно, надушила присъствието на себеподобни.

— Къде са те? — мърмореше съсредоточено Оливия и напрягаше слуха си за друг звук. Дочу бавно тътрене на конски копита, сякаш животното пристъпваше на място от крак на крак. Идваше измежду дърветата, точно под бойните кули.

Оливия слезе от коня и го поведе към звука. Не знаеше какво я чака там. Съвсем реално беше, вместо да намери Антъни и Майк, да се натъкне на въоръжените съгледвачи на маркиз Гранвил.

Три коня пасяха кротко сочната трева, завързани в прикритието на шубраците. Три коня, разположени съвсем близко до портала и очевидно предназначени за бързо бягство.

Оливия върза Грейлинг близо до тях и се измъкна на пръсти от шубрака. Веднага щом излезе от прикритието на гората, луната се изплъзна от сянката на облака и пръсна сребристата си светлина над северното крило. Оливия видя закования с решетки прозорец на стаята, доскоро обитавана от краля, разположена високо над защитния насип. Прозорецът бе тъмен, а горе, на бойните кули, все още блестяха десетки факли.

Ако се притиснеше плътно към стената, може би щеше да остане невидима за постовия край насипа. Оливия се сниши, колкото й бе възможно, и без да се изправя запълзя към стената под прозореца на краля.

Часовникът в параклиса удари единайсет. Звънът на гонга отекна в тишината на нощта.

И тогава нощта експлодира. Избухна пукот на оръдие; във въздуха просветнаха огнени пламъци, стихийна струя от червено и оранжево. Откъм бойниците изпукаха мускети и със свистене се надигна ярко оранжево кълбо. Цялата крепост сякаш пламна.

Светлината ги огря — два черни силуета, притиснати към стената. Бяха точно под прозореца на краля. Оливия никога не би могла да обърка стройната, облечена изцяло в черно фигура на Антъни. Носеше черна шапка, нахлупена ниско върху светлата му коса. Беше като призрачен силует, слял се с нощта и със самата стена.

Вътре, зад стените на крепостта сякаш се водеше истинска битка. Мъже крещяха, факли трептяха, отекваха изстрели, огнени езици и пушечен дим се издигаха в нощта. Антъни бе заявил, че ще отвлече вниманието на войниците, но това вътре приличаше на същинска война.

Оливия реши да не чака повече и се втурна към Антъни. Извика името му на глас, уверена, че сред цялата суматоха никой няма да чуе нейния глас.

Антъни рязко се обърна. В издигнатата му ръка просветна острие на нож. Той отпусна ръка, когато видя коя е. Оливия се приведе и се опита да нормализира дишането си. Антъни не я пришпори за обяснение. Неговото присъствие на духа й подейства ободряващо и когато най-после Оливия събра сили да заговори, думите й бяха ясни и конкретни.

— Той не е тук… кралят… Не е в стаята си. — Оливия посочи към тъмния прозорец. — Преместиха го тази сутрин.

Антъни не се и опита да я разпитва повече. Той я хвана за ръка и побягна с нея, приведен ниско над земята, към прикритието на дърветата. Майк се придвижваше безшумно покрай тях.

— Напразно изхабихме хубавите фойерверки — отбеляза Антъни с известно разочарование, когато стигнаха целта си. — Но Гордън и неговите хора свършиха полезна работа.

— Така си е — съгласи се Майк. — В тая шумотевица можехме да изведем петима крале.

— Корабът ти — изрече задъхано Оливия. — „Уинд Денсър“…

— Какво за него? — Овладяното спокойствие мигом се отдръпна от лицето му. Но само за миг Антъни се овладя. — Поеми си дъх, Оливия — каза приглушено той. — Кажи ми какво знаеш.

— Разположили са тежка артилерия от двете страни на Пъкастер Коув, в случай че твоят кораб се опита да влезе в канала.

— Джароу — изсъска презрително Майк. Антъни тръсна глава.

— Не можем да го виним, Майк. Предпочитам да им е наговорил всичко, което знае, вместо да рискува живота си.

— Пру не би проговорила, без значение какво ще й сторят — изстреля Майк със същата неприязън.

— Може и така да е. — Антъни вече прехвърляше наум ограничените си възможности. — Какво друго, Оливия?

— Войници. Чакат те в засада на скалите, в случай че се появиш на брега.

— Или се опитам да напусна брега. — Той се изсмя кратко. — На скалите? Сигурна ли си?

Оливия кимна.

— Поне така казаха. Антъни, какво смяташ…

Но Антъни вече им бе обърнал гръб и крачеше между дърветата като ранен звяр. Каузата на краля вече беше изгубена.

Но корабът му! И целият екипаж! Адам, Джетро, Сам… те бяха неговият живот, неговото семейство. Дължеше им всичко, което имаше. „Уинд Денсър“, колкото и скъп да му беше, не беше нищо в сравнение с всичките му приятели. Но за да спаси приятелите си, трябваше да спаси кораба. Антъни рязко се завъртя. Лицето му изглеждаше спокойно, очите му бяха студени и сиви като неподвижното море рано призори.

— Сам трябва да е оставил лодката в пещерата. Ако хвана по пътеката откъм Бинел Пойнт, бих могъл да избягна засадата. Така ще стигна до брега, без да минавам близо до скалите над залива — разсъждаваше на глас той. — Ще разполагам с няколко минути да избутам лодката във водата, преди да се усетят, че съм там.

— Но те ще стрелят по теб — извика болезнено Оливия. — Когато те видят да теглиш лодката към водата, ще стрелят по теб.

— Веднъж да вдигне платната, капитанът може да надхитри всеки с бързи маневри — каза Майк. — Правил го е и преди. В Танжер. Подгониха го заради… — Майк замлъкна и се изкашля. — Не помня вече за какво.

Антъни му се усмихна иронично.

— Много си дискретен, Майк.

— Не ме интересува, дори да си нападнал султанския харем — извика припряно Оливия. — Искам само да знам дали успя.

— Нали сега съм тук. — Антъни й се поклони насмешливо, а в очите му проблеснаха палавите пламъчета, така добре познати й отпреди. — Ето ме пред теб, жив и здрав, и дори не съм… хм, обрязан. Не се ли убеди с очите си?

— Значи наистина е бил султанският… О, защо изобщо трябва да се шегуваш в такъв момент?

— Защото, цвете мое, винаги има време за малко смях. А смехът успокоява нервите. — Той докосна лицето й по навик, а тя по навик притисна бузата си към дланта му. Очите му надзърнаха в нейните.

— Какво ще правиш с „Уинд Денсър“? — попита настойчиво Оливия. — Ако те видят, със сигурност ще го обстрелват, ако вече не са го разрушили.

Светлинката в очите му угасна.

— Преди много време се научих да не очаквам поражението; би било само загуба на енергия. Джетро знае какво да прави, докато аз не поема командването. — Антъни се обърна към коня си. — Майк, придружи Оливия и после се прибирай у дома. „Уинд Денсър“ ще отплава за Франция веднага, щом се кача на борда. Ще се върнем на острова след около месец и…

— Моля да ме извините, капитане, но няма да ви изоставя. Ще ви трябват няколко чифта ръце, за да избутате бързо лодката във водата. И освен това, аз съм там, където е „Уинд Денсър“.

Антъни застана неподвижно до коня си, преметнал една ръка през седлото, а с другата държеше поводите.

— Можеш ли да се прибереш сама у дома? — извика той към Оливия, която бе отишла да вземе Грейлинг.

— Това е смешен въпрос, да не кажа обиден. Щом съм намерила пътя дотук, разбира се, че мога да се прибера и у дома. Но не натам съм се отправила.

Антъни вече бе възседнал коня си.

— Какво искаш да кажеш? Оливия изрече бавно и отчетливо:

— Искам да кажа, че ако баща ми и неговите хора чакат в засада на брега, и аз съм долу на брега с теб, и ако се кача с теб на лодката, те няма да стрелят.

— Те ще познаят мис на брега — каза Майк, който изглежда пръв схвана замисъла на Оливия.

— Точно така. И дори баща ми да не е там, войските ще са под командването на Гайлс Крамптън. Той ще ме разпознае на часа. — Тя вкопчи пръсти в гривата на Грейлинг, подскочи и се метна на гърба й, и набързо намести роклята под себе си.

— И после как ще обясниш това на баща си? — попита назидателно Антъни.

— Това си е мой проблем — отвърна му надменно тя. — Също като теб, и аз сама вземам решенията относно себе си и сама си понасям последиците. — Оливия го срази със собствените му думи и очевидно изглеждаше доволна от това. — Моите отговорности са си моя работа, мистър Какстън.

Между високите дървета беше тъмно като в рог, но Оливия видя как очите му проблеснаха, устните му се присвиха.

— Не смей да ме последваш, Оливия — каза й с леден тон, какъвто не беше чувала да излиза от устата му никога преди. — Да вървим, Майк. — Той обърна коня си и препусна към долината.

Майк я погледна, поклати тъжно глава и последва своя капитан.