Джейн Фийдър
Ти не си за мен (19)

17.

Утре вечер. В единайсет часа, при третата смяна на постовите.

В тишината на строго охраняваната си стая, кралят вдигна листчето хартия над пламъка на свещта и не го отдръпна, докато не се превърна в малка купчинка прах. Най-после бе дошло време за действие.

Той пристъпи към прозорците на стаята си и огледа решетките. Азотната киселина щеше да стигне, за да разяде двете средни решетки. Откакто се бе сдобил с нея, я носеше само у себе си. Губернаторът редовно претърсваше затворническата му стая, но все още нямаше дързостта да претърси самата кралска особа. Въжето, с което щеше да се спусне по стената, беше умело прикрито сред въженцата, които придържаха балдахина над леглото му.

Чарлз Стюарт не беше останал сляп за подсилените мерки за сигурност през последните няколко седмици. А тази вечер, когато полковник Хамънд го съпроводи до стаята му и му пожела лека нощ, от погледа му не убягна и фактът, че губернаторът е станал по-бдителен от всякога. Дали вече знаеха нещо? Или просто подозираха?

Това щеше да е последният му шанс за бягство, кралят го знаеше със сигурност. Още един неуспешен опит и несъмнено щяха да го преместят от относително уютния му затвор в замъка на някое по-безопасно място. Шотландците бяха готови да прекосят границата в негова защита. Само да успееше да се добере до Франция, и народните бунтове от страна на роялистките привърженици щяха да пометат Кромуел и неговия парламент като пшенични снопове по време на коситба.

Кой беше Едуард Какстън? Човекът, от който зависеше бъдещето на цяло едно кралство. Един търговец. Актьор. Не особено приятен човек, поне според преценката на краля. Чарлз намираше кривата усмивка на Какстън особено смущаваща, а хладните му, сиви очи сякаш виждаха повече от онова, достъпно за нормалния човек. Глуповатите му превзети маниери прикриваха вътрешна воля и вроден цинизъм, от който дори и краля го побиваха тръпки. Не можеше да проумее как е възможно другите да не забелязват истинската същност на този човек, но все пак те не знаеха, че той ще бъде спасителят на суверенния им крал. Те не търсеха нищо подозрително под лековатата повърхност на раболепен царедворец, която той предпочиташе да излага.

Но дали циничното, пресметливо същество беше истинският Едуард Какстън? Понякога кралят бе имал възможността да пробие и тази обвивка, да зърне проблясък на сърдечен хумор и весели искрици в очите му. И тогава мистър Какстън се превръщаше в наистина топъл и приятен човек.

Но за краля всъщност нямаше значение що за човек е неговият спасител. Важното беше, че той трябва да успее. Кралят приседна под окования с решетки прозорец на стаята си и се заслуша във вятъра на свободата, в крясъка на чайките над бойните кули. Часовникът на параклиса удари един часа.

Само след двадесет и два часа щеше да направи победния си скок към свободата.

 

 

Господин Джароу и съпругата му стояха в двора на Джармут Кясъл. Вече се спускаше вечерния сумрак, а те стояха тук от часове, съвсем забравени от войниците, които се суетяха нагоре и надолу по каменните стълби към оръжейната площадка. До слуха им достигаше плискането на вълните в стените на крепостта. Пру потръпна от студенината на това влажно квадратно укрепление.

Откъм главния портал се зададе поредният войник. Той нарами копието си и замарширува през двора. Стъпките му се забавиха, докато преминаваше край тях. Когато проговори, единствено ъгълчето на устата му видимо помръдваше.

— Не падайте духом. — И продължи да крачи към оръжейната площадка.

— Какво каза? — нададе ухо господин Джароу.

— Каза да не падаме духом — прошепна Пру. — Сигурно и той е един от нас. На страната на краля.

Съпругът й скръсти ръце на гърдите си.

— И нас това какво ни засяга?

— Човекът се опитва да ни успокои — отвърна кисело Пру. — Ти само си дръж езика зад зъбите. Не казвай и думичка. На теб нещо може и да не ти се струва важно, а то да е. Аз ще мълча като гроб.

Последва кратка шумотевица около портала и в двора влезе Гайлс Крамптън.

— Морето се вълнува. Сигурно ще има буря — подхвърли той, докато крачеше към тях. — Нали не са били груби с вас.

Господин Джароу гневно се изплю в краката му; госпожата пък се задоволи да изгледа презрително лейтенанта.

— Тези островни нрави — усмихна се кротко Гайлс. — Да влезем в къщата. — Той посочи към главната постройка и ги подкани да вървят пред него.

Пру оглеждаше изумено уютната кухничка. Беше очаквала да ги отведат в тъмница, а ги канеха в приятен дом.

— Мери, би ли сварила чай за госпожата — извика бодро Гайлс на пълната женица, която се навърташе около хлебната пещ.

— Веднага, лейтенант. — След минутка тя остави чаша горещ чай на масата.

Пру отпи признателно от напитката, но любезността на домакинята не беше в състояние да приспи подозренията й. След миг съмненията й се потвърдиха.

— Какво ще кажете да пийнем по халба бира, господин Джароу — каза Гайлс и отведе съпруга й в задната стаичка.

Пру изпадна в униние. Съпругът й би предал дори майка си и баща си, ако пийнеше повечко бира. Лейтенантът очевидно бе преценил добре своите затворници, знаеше къде да натисне и с какво да ги подкупи.

— Чаят беше прекрасен, госпожо. Много ви благодаря — каза тя. — Искате ли помощ за хляба?

— О, да, стига да нямате нищо против — отвърна с готовност Мери. — Напоследък не смогвам да нахраня всичките тия мъже.

А в задната стаичка Гайлс разпитваше приятелски господин Джароу за всичко, което му бе известно за Едуард Какстън. Замаян от бирата и временно облекчен от липсата на принуда и заплахи, човечецът се разприказва надълго и широко за човека, когото всички на острова наричаха „капитана“. И през цялото време си повтаряше наум колко сбита и незначителна е информацията, която издава.

— Капитан на какво? — Гайлс напълни отново чашата му.

— На истинска фрегата — заяви гордо Джароу. — Най-хубавия кораб, който някога сте виждали.

— И къде пуска котва този кораб?

Човекът поклати тъжно глава.

— Това вече не знам, сър. Казвам ви самата истина. Само няколко човека на острова знаят.

— Кажи ми тогава кой може да знае. — Гайлс се вторачи смущаващо в него над ръбчето на своята халба.

Господин Джароу изглеждаше искрено притеснен.

— Кой знае. Даже и ония, дето помагат на капитана, познават само по няколко души от другите. А аз и Пру не знаем много. Капитанът само идва и си отива.

Човекът видя, че лейтенантът не е особено впечатлен, и избълва единственото име, което бе дочул.

— Онзи Джордж в хана „Анкор“, в Нитон. Той може и да знае нещо.

Годфри Чанинг вече им бе донесъл това име. Гайлс вече бе изпратил хора да си поприказват с него.

— И какво прави този капитан с хубавата си фрегата? Господин Джароу зарови нос в халбата си с бира. Това вече знаеше. Но кажеше ли го сега, щеше да съсипе живота на капитана.

— Давай, човече, изплюй камъчето! — Гайлс се наведе през масата и този път в очите му проблясваше заплаха. — Не се притеснявай — добави по-меко той.

Господин Джароу огледа неспокойно задното кухненско помещение, където се намираше мивката и съдовете. Беше уютна стаичка, не навяваше мисли за грозни заплахи, но отвън долиташе бученето на морските вълни, които миеха страховито южната стена на крепостта. Да, това беше крепост. Заобиколена с ров от двете страни и несъмнено предпазвана от морето от другите две. Можеха просто да го хвърлят в подземието и там да си умре, без никой да узнае за смъртта му.

Господин Джароу не беше никак смел човек.

— Контрабанда и по някой път пиратство, доколкото съм чувал да говорят — промърмори той.

— Пиратство, а? — Гайлс кимна. — И какво внася контрабандно в страната? Алкохол… или сигурно нещо по-интересно? — Лейтенантът присви очи, вторачен в лесната си плячка, която се гърчеше като червей на крайчето на кука.

— Не знам. Не знам. — В гласа на човечеца се прокрадваше едва сдържано отчаяние. Наистина не знаеше, но на острова се носеха разни слухове.

— Трупа пари за краля, нали?

Господин Джароу наведе глава. И това беше съвсем достатъчно за Гайлс. Вече разполагаше с нужното потвърждение. Какстън беше пират и контрабандист. Търговец и симпатизант на роялистите. Човек, който имаше достъп до кралския двор, но знаеше също как точно да скрие кораба си на тайно пристанище, да вдигне платна за Франция и да отплава натам, където дългите ръце на закона не са в състояние да го достигнат. Бяха открили своя човек.

— А този кораб има ли си име?

Господин Джароу повдигна безпомощно рамене.

— „Уинд Денсър“, сър.

— Хубаво име — кимна одобрително Гайлс. До този момент се справяше добре с възрастния малодушник, но сигурно можеше да измъкне още нещичко, някакво зрънце информация, което старият глупак дори не би счел за важно.

— Ти си кореняк островитянин. Къде би потърсил дълбок канал, в който да пусне котва една фрегата? — Гайлс допълни чашите за пореден път.

Господин Джароу погледна жадно своята и отпи широка глътка, преди да отговори:

— В някой от фиордите, разбира се.

— От коя страна на острова?

Човекът вдигна рамене отново.

— Има ги къде ли не — по цялата брегова линия, от Джармут до Шанклин. Някои дълбоки, други плитки.

— Дай ми име, човече. Откъде да започнем да търсим?

— Защо сте подгонили така капитана? На острова има много контрабандисти. — Замаян от бирата, господин Джароу сякаш започваше да се пали.

Гайлс отблъсна стола си и дървените му крака изскърцаха по каменния под.

— Достатъчно те търпях — каза равнодушно той и се изправи. После внезапно извика: — Стража!

По двора затрополиха десетки чифтове тежки ботуши.

— Пъкастер Коув — извика господин Джароу в момента, в който вратата се отвори. — Някъде там трябва да е, чувал съм да приказват.

Гайлс отпрати хората си с едно махване на ръка.

— Благодаря ти, Джароу. — И закрачи към вратата, която още зееше отворена. — Ще се наложи да ви задържим тук още известно време, но се надявам, че няма да ви липсват удобства.

Веднага щом лейтенантът си тръгна, в кухнята нахлуха войници и отведоха семейство Джароу в малка стаичка с решетки на прозорците, точно под оръжейната площадка.

— Е? — обади се Пру щом останаха сами. — Какво му каза?

— Това си беше мъжки разговор, а ти дръж езика си зад зъбите, жено! — озъби се съпругът й.

Значи си му казал всичко, което е поискал да чуе. Пру вдигна тънкото одеяло от сламения креват и наметна раменете си. Седна на голия каменен под, опряла гръб на твърдата влажна стена.

— Ако си предал капитана, има хора на острова, които никога няма да го забравят.

— И какво трябваше да направя? Той щеше да притиска пръстите ми с клечки, знам, че щеше — мърмореше господин Джароу и се заравяше дълбоко в сламата.

— Има хора на острова, които нямаше да го предадат, каквото и да се случи — каза тихичко Пру.

 

 

Гайлс веднага пое обратно за Карисбрук, но когато пристигна, вече беше късно вечерта. Кралят се беше оттеглил, а маркиз Гранвил се бе завърнал в Чейл с жена си и дъщеря си. Войниците, които Гайлс бе изпратил да разпитат съдържателя на „Анкор“ нямаше кой знае какво да докладват. Джордж не беше чувал за Едуард Какстън. Говорил фамилиарно за човек, когото всичките му познати наричали „нашия приятел“, и в крайна сметка бил принуден да признае, че същият тип бил известен също като „капитана“. Винаги можело да се разчита на него, че ще ги снабди с контрабандна стока, и при редките си контакти с тях винаги бил дегизиран като рибар. Извън това, никой не се опитвал да му задава въпроси и да търси информация.

Гайлс пришпори коня си към Чейл, но там го информираха, че маркиз Гранвил също се е оттеглил. Заръчал да го събудят, в случай че лейтенантът му носел неотложно важна информация. В противен случай Гайлс трябвало да му докладва чак на сутринта.

Гайлс се замисли дали информацията, която носеше, е наистина чак толкова неотложна, че да изкара маркиза от леглото на съпругата му. Вятърът вече се надигаше и плющеше на талази по назъбените върхари на скалите. Никой нормален човек не би тръгнал да спасява краля в такава нощ.

Лейтенантът се отпусна в собственото си легло и мислено — проследи бреговата ивица на остров Уайт. Пъкастер Коув се намираше точно под Нитон. А именно в Нитон беше и ханът на онзи Джордж. Сигурно имаше някаква връзка.

 

 

Оливия лежеше, заслушана в начеващата буря. Чуваше грохота на вълните, които се разбиваха в Чейл бей, на цели две мили разстояние оттук. Гневна светкавица освети прозореца на стаята й, а после оглушителен гръм разтърси земята. Беше нощ за корабокрушения.

Но Антъни си имаше друга грижи в момента. Трябваше незабавно да напусне острова, да потърси безопасно кътче. Едва ли би рискувал свободата си за някакво богатство, донесено от нарочно корабокрушение.

Но Оливия не смееше да залага на това. След всичко, което двамата бяха споделили, бе разбрала единствено, че той е търговец, човек, който обича опасността. Истинските му мотиви обаче си останаха неизвестни за нея.

Най-високият клон на магнолията дращеше по рамката на прозореца й. Тътенът на бурята гонеше съня от очите й. Оливия стана и пристъпи към прозореца. Притисна чело към стъклото и впери поглед към потъналата в мрак градина, където тъмните силуети на дърветата се люлееха на вятъра, сякаш живееха някакъв причудлив, нереален живот.

Кой ли злощастен кораб плаваше сега по разпенените вълни на безбрежното море? Оливия мислено видя назъбените, черни скали на Света Катерина и бесните течения под тях, водите, които вряха и кипяха даже в мирен, слънчев ден. Как ли изглеждаха сега?

Внезапният импулс да иде и да види с очите си се зароди в съзнанието й и се настани като разяждаща, отровна гъба. Лудост беше да излиза в такава нощ, да се катери по скалистата пътека към върха. Но явно нямаше друг избор.

Панталоните, които Порция й бе заела, все още бяха в стаята й и Оливия се облече почти без да се замисли. Наметна най-дебелата си пелерина и се спусна пипнешком по стълбите.

Къщата тънеше в тъмнина, коридорът беше черен като в рог и Оливия го прекоси на пръсти. Кучетата вдигнаха глави и изсумтяха предупредително, когато се вмъкна в тъмната кухня, но веднага я разпознаха и отпуснаха чинно глави върху лапите си.

Задната врата излизаше в градината зад кухнята. Щом Оливия вдигна резето, вятърът изтръгна вратата от ръцете й и я запрати с трясък в стената. Кучетата излаяха, но тя побърза да се плъзне през вратата и я затвори с усилие след себе си.

Вятърът свистеше, дърветата танцуваха, а дъждът плющеше. Едва ли някой би забелязал шума от вратата на фона на природната стихия.

Оливия се промъкна през страничната врата, прекоси градината и се озова на главната алея, малко след заключените порти на главния портал.

Вятърът подхвана гневно пелерината й и само за секунди дрехите й се пропиха с вода. Беше студено, тънката й риза прилепваше към тялото, но тя вървеше неотклонно по алеята, докато стигна тясната пътека към скалите. И тук, върху голите скали, изложени на разрушителния порив на природната стихия, Оливия едва повдигаше нозете си. В ушите й свистеше писъкът на вятъра и грохотът на вълните, които се разбиваха долу в скалите. Оливия се бореше стоически с вятъра и вървеше с наведена глава, без дори да поглежда докъде е стигнала. Вече й се струваше, че открива нещо странно вълнуващо в усилието да премери нищожните си сили с първичния порив на природния ураган.

Замаяна за миг, тя вдигна очи и погледна към върха на скалата над главата си. На фона на черното небе изпъкваше самотен силует. Черното му наметало се виеше около него като крилете на самия Луцифер. Докато го гледаше, внезапно проблесна светкавица, а после и ослепителният блясък на морския фар.

Оливия се затича нагоре по стръмната пътека. Бореше се с вятъра за всяка глътка въздух. И тогава, внезапно, от нищото изникнаха мъже, разтеглени сенки на светлината от запаления фар. Телата им мигом закриха силуета на човека в черно. Още няколко секунди фарът пръскаше измамната си светлина надалече, а после потрепна и изгасна.

Мимолетна светкавица запали небето над морето и освети кипящата повърхност на водата, а после отекна гръм и сякаш небето се разтвори, за да изсипе убийствена водна струя над смутената земя.

Някъде далече отдолу долетяха викове и звън на стомана в стомана. Битка. — Оливия се хвърли в тревата и припълзя съм ръба на скалата.

Мъжки силуети танцуваха причудлив танц; някои лежаха неподвижно на земята. Нощната тъма и дъждовната завеса й пречеха да разпознае нечия фигура сред хаотичното меле. Но едните сигурно бяха хората на Антъни. С кого ли се сражаваха? Дали не ги бе сварил часовият? И дали в този миг Антъни не си проправяше път към тъмниците на Джармут Кясъл, към своята невъзвратима гибел? Тя трябваше да знае, да види с очите си какво се случва.

Оливия едва успя да различи тясната пътека, която се виеше стръмно към брега отдолу. Зад нея цареше пълна тишина. Тя се изправи предпазливо и надзърна през рамо. Мъжете край загасналия фар стояха в кръг, с гръб към нея. Оливия пристъпи към ръба на скалата, на скалистата пътека. Влажният пясък под краката й беше подвижен и коварен, но трябваше да стигне до брега. Сега дори по-ясно чуваше задавения плисък на вълните в скалите и звуците от битката на пясъчния бряг, едва различими насред грохота на яростната буря.

Оливия се добра до брега и опря гръб в скалата. Загледа се в битката и дори различи някои силуети, познати й от дните на „Уинд Денсър“. Обзе я ледено вцепенение. По пясъка се търкаляха няколко неподвижни тела, но тя вече не ги възприемаше като човешки трупове. Сякаш съзнанието й се бе откъснало от реалността. И когато част от мъжете се втурнаха покрай нея, по песъчливата пътека към скалите, тя дори не направи опит да се скрие. Наоколо им отекваха пушечни изстрели, а виковете на мъжете заглушаваха воя на вятъра. Хората на пирата останаха пълновластни господари на брега. От Антъни обаче нямаше и следа.

Оливия само смътно осъзна, че трепери, че зъбите й тракат, но не усещаше нито студ, нито страх. Не изпитваше нищо. Тя впери поглед в черната вода. Близо до брега, от същата страна на скалите, видя две лодки, и хората на веслата като че ли нарочно ги насочваха право една към друга. Чу се трясък, когато се сблъскаха. Последва го смразяващ вой. Надигнаха се тъмни силуети, размахаха веслата си като оръжия, а морето кипеше гневно около тях и небето изливаше яда си над човешките страсти. След минути едната лодка се преобърна, а екипажът й просто се изсипа в морето и се изгуби сред бялата пяна на вълните.

В този миг вятърът разнесе високия, меланхоличен звук на шамандурното звънче. А лодката на победилите се насочи към брега.

Мъжът, който скочи пръв на брега, беше Антъни.

Оливия се взираше във високия му, строен силует; в косата му, изплъзнала се от панделката, развявана от вятъра около лицето му; в ризата и панталоните му, прилепнали плътно към тялото му. Беше бос.

Беше най-привлекателният мъж на света.

Оливия се сепна, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Затича се по брега към него, извика на глас името му.

Антъни рязко се обърна. Гледаше я, слисан, докато ръцете й обгръщаха врата му, подгизналото й тяло се притискаше към неговото.

— Оливия? — Името й се изтръгна като въпрос от устните му, макар ръцете му вече да докосваха гърба й, а очите му да поглъщаха лицето й. — Оливия! Какво правиш тук?

Той я притисна в обятията си, а босите му нозе потънаха в пясъка. Мократа му коса полепна по челото и лицето му, а в очите му още се отразяваше смразяващата жестокост на битката.

Приятният глас на звънчето разнесе своето послание над вълните.

— Обичам те — извика Оливия, опитвайки се да заглуши воя на бурята. — Дойдох да ти кажа, че те обичам!

— Мили боже! — Антъни продължаваше да я гледа слисано, както и преди. Дали някога щеше да разбере тази невероятна жена? — Но защо сега? Защо тук?

— Толкова съм щастлива. Не мога да ти опиша колко съм щастлива. — Оливия му се усмихна, а топлотата на очите й проби плътната завеса на дъжда.

Антъни отметна мокрите кичури от лицето й.

— Но това е така внезапно, цвете мое, така неочаквано… Прекрасно е, вярвай ми, но неочаквано. Аз съм така объркан, че…

Той спря насред изречението, защото по пътеката се спуснаха Майк и Джетро и мъкнеха пред тях мъжа в черно, когото Оливия видя да пали фара.

Беше Годфри Чанинг и Майк бе опрял пистолет в гърба му.

Антъни хвърли последен поглед към Оливия.

— По-късно ще ми обясниш. — Той се отдалечи от нея и извади мъничка кама от ножницата на бедрото си. Отправи се към мястото, където Годфри стоеше на пясъка.

— И това ако не е лорд Годфри, тръгнал пак да търси лесна плячка — изсъска Антъни.

Годфри го зяпна онемял. От очите му струеше смъртна омраза. Той видя Оливия, която приближи към тях по мокрия пясък, и се втурна към Антъни с ядна ругатня, стиснал нож в ръка.

Камата на Антъни се стрелна към ръката му и ножът тупна на пясъка.

— Можеше да го обезоръжиш, Майк — промърмори пиратът и ритна ножа настрана.

Майк очевидно се смути.

— Мислех, че съм му взел оръжието, капитане.

Годфри притискаше кървящата си китка и бълваше грозни ругатни.

— Оливия, по-добре си запуши ушите — извика Антъни през рамо. — Нашето приятелче изглежда не уважава изтънчения слух на дамите.

— Блудница! — извика Годфри, когато Оливия се приближи към него. — Развратна кучка!

Антъни стовари здравия си юмрук в устата му.

— Ще говориш само когато те питат, приятелю — каза му той почти дружелюбно.

— Той беше край фара — каза стъписана Оливия. — Той запали фара!

— Точно така.

— Той е предизвикал онова корабокрушение?

— Точно така. — Антъни се усмихна зловещо. — Оливия, след като и бездруго си тук, защо не отидеш да помогнеш?

— Какво да направя? — Оливия не съумяваше да откъсне изумения си поглед от свития от божа Чанинг. Този човек вече нямаше силата да я изплаши, но неудържимо я отблъскваше. Очите му, както винаги, бяха пълни със студ и омраза, макар да личеше, че и той самият е изплашен. Напомняше й за уловена в капан змия — изплашена, но опасна.

— Помогни на хората ми да почистят плажа. Има ранени. Ще трябва да ги обезоръжим. А ти, доколкото си спомням, умееш да отнемаш оръжията на бандити. — Устните му се озариха от съвсем различна усмивка, а в очите му проблесна топлота, когато се спряха на лицето й.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си побъбря с лорд Чанинг. Има нещо, което трябва да ми каже. Освен това, малко работа ще те стопли.

Оливия се колебаеше.

— Върви — подкани я отново Антъни.

— Искам да чуя какво знае за Брайън — отвърна тя, без да се помръдне.

— Аз също.

Тя погледна отново към Годфри и го попита тихо, но решително:

— Къде е Брайън? На острова ли?

Чанинг не отговори. Само изплю кърваво петно на пясъка.

— Оливия, върви, моля те. Искам да приключа по-бързо с това.

— Не. Искам да остана — отвърна непоколебимо тя. — Искам да чуя какво има да каже. Трябва да го чуя.

— Много добре — изрече отсечено Антъни. После отново се обърна към Годфри, а очите му заблестяха като късчета лед. Той избърса камата си в панталоните и заговори кротко: — И така, къде мога да открия Брайън Морз?

Годфри го гледаше безмълвно. Антъни кимна на Майк, който изви китките на Чанинг и ги завърза на гърба му. Антъни опря острието на камата до ухото му.

— Питам се дали ако отрежа ушите ти, това ще бъде достатъчно наказание за човек с твоя мръсен занаят. Сигурно ще трябва да отрежа и двете, а после ще се заема с носа ти. Ще те бележа като престъпник за цял живот. — Той прокара камата покрай ухото на Годфри, а острието й остави червена диря.

Годфри се изпоти от напрежение и Оливия разбра, че Антъни я е познавал по-добре, отколкото тя самата се познаваше. Колкото и да ненавиждаше Чанинг, нямаше сили да гледа това. Тя се обърна и се втурна към брега, при мъжете, които обикаляха ранените. Всред плющенето на дъжда, зад гърба й отекна вик.

Стори й се, че измина дълго време, преди да види Антъни да крачи по брега. Оливия беше коленичила край един от ранените мъже. Не погледна Антъни, когато застана до нея, но забеляза колко дълги са краката му и как изваяни са ходилата му, покрити с мокър пясък.

— Каза ли ти?

— Да.

— На острова ли е Брайън?

— Да.

Едва тогава го погледна.

— Къде? — прошепна тя. Очите й внезапно се замъглиха от тревога; вълнението от добрия изход отстъпи пред ужаса от близостта на Брайън.

— Във Вентнор, очевидно.

— Върнал се е да ме нарани… или да нарани баща ми — каза твърдо тя. — Сигурно има някакъв план, иска…

— Изглежда, че в болното си съзнание този Брайън те е виждал като идеалната съпруга за Чанинг. Идеалната богата съпруга. И явно се е надявал, поне доколкото разбрах от нашия общ приятел, да сподели финансовото му охолство. — Антъни тръсна глава, а в очите му проблясваха весели пламъчета. — Какво ли не ражда човешкият ум.

— Трябва да е искал нещо повече от това — не се предаваше Оливия. — Едва ли са само парите. Трябва да е искал да ни нарани по някакъв друг начин.

— И какво по-добро от това, да те види омъжена за човек като Годфри Чанинг? Съмнявам се, че гордостта на Гранвил би преглътнала подобна истина.

— Какъв коварен човек! Ти си го наранил, нали?

— Само колкото беше нужно — отвърна спокойно Антъни. — А сега е на път за Джарсмут, завързан за стремето на Майк. Оттам ще отплава за Великата порта. Мисля, че ще му е трудно оттам да намери обратния път за дома.

— Но турците вероятно ще го продадат в робство — сепна се Оливия. — Нали така постъпват с чужденците?

— Много е възможно. Сам си изпроси тази съдба. Тъкмо си мислех, че и мистър Морз би могъл да сподели пътуването с него.

— Но… как е възможно?

— С малко въображение, цвете мое. — Той се засмя на изуменото й изражение. Това беше същият Антъни, който познаваше от първата им среща. Мъж с палаво пламъче в очите, с предизвикателна усмивка на устните; мъж, готов да се радва на малките неща в живота, уверен в силите си да се справи с всички превратности на съдбата. Това беше онзи Антъни, от първите дни на магичния й сън, и духът й се надигна възторжено да го посрещне.

Той отметна мократа коса от лицето й и каза:

— Ще имам нужда от твоята помощ, за да подхраня прословутото си въображение.

— Как?

— Няма да изисквам нищо трудно. Ще ти обясня, като му дойде времето.

Той се наведе над ранения мъж и разгледа раната на рамото му.

— Ще живееш достатъчно, за да увиснеш на въжето — заяви пиратът без сянка от съчувствие. — Ти и останалите ти малодушни приятелчета.

После се изправи, улови ръката на Оливия и я вдигна на крака.

— Адам?

— Тъй вярно. — Адам веднага изникна край тях.

— Какви са щетите?

— Тим има драскотина на лицето, и изглежда Колин си е счупил пръста.

— Това ли е всичко?

Адам кимна.

— Сам отиде да повика часовия. Сами да си почистят тази пасмина.

— Чудесно. В такъв случай, да се подсушим. И кажи на другите да намерят легла в селото. Няма да се връщаме на борда в такава нощ.

Адам погледна въпросително Оливия.

— Луда глава сте вие — каза той. — Каква работа, по дяволите, имате тук в такава адска нощ?

— Това е истинска загадка — вметна усмихнато Антъни. — Трудна загадка. Но аз смятам да открия отговора. — Пръстите му се сключиха здраво около ръката й. В този миг обаче Антъни сякаш се сети още нещо. — Адам, искам трима мъже във Вентнор. Призори, в хана „Гал“.

— Още пакости ли ще вършим? — изръмжа Адам.

— От най-неотложните — отвърна Антъни с тон, който Адам от опит знаеше, че вещае зло някому.

— Да вървим, Оливия — каза тихо Антъни.

Оливия осъзна, че й се налага да подтичва, за да догони дългите му крачки.

— Къде отиваме?

— Някъде, където ще можем да се подсушим и най-после да ми кажеш какво те доведе на този бряг посред нощ, по време на страховита буря.

Оливия внезапно се почувства като кукла с прерязани конци. Знаеше, че ще се наложи да му каже истината, но я ужасяваше мисълта, че ще трябва да му признае противната си грешка. Дали Антъни щеше да разбере защо е стигнала до такова погрешно заключение? Щеше ли да разбере колко е виновен той самият за неволната й грешка? Той никога не й разказа нищичко за себе си, никога не й обясни защо върши онова, което вършеше. Не знаеше нищо за семейството му, освен че имал леля, която му бродирала нощни ризи. За нея той се беше превърнал в човек, който не вярва в нищо, не следва ничии правила, не изпитва скрупули. Оливия имаше безброй обяснения за грозната си грешка. Но дали Антъни щеше да види нещата по този начин?