Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Least Likely Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Ти не си за мен

ИК „ИРИС“, София, 2002

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–0

История

  1. — Добавяне

18.

Антъни се катереше по скалистата пътека към върха и здраво стискаше ръката на Оливия. По някое време тя се спъна в някакъв камък и залитна, но той я улови и я притисна към себе си.

— Мокра си и сигурно ти е студено — каза й укорително и напразно се опита да стопли разтрепераното й тяло с ледените си от влагата дрехи. — Какъв дявол те изведе навън в такава нощ?

— Аз просто… знаех, че ще има корабокрушение. Помислих си, че мога да го спра. Знам, че е било лудост да се надявам на това. Но не можах да се сдържа. — Това беше единственото, което се решаваше да му каже за момента.

— На мен ми бяха нужни двайсетина мъже, за да го предотвратя — каза Антъни. — И защо дъщерята на маркиз Гранвил ще се интересува от бандити, които примамват кораби да се разбиват в скалите? Това е грозен и мръсен занаят. Да не споменавам колко е опасен. Ако ние не бяхме там, или ако битката се бе развила другояче, щяха да те видят и да те убият на момента. Наясно ли си с това?

Оливия не отговори. Зъбите й тракаха.

Антъни тръсна глава и отново усили крачка. Сега вървяха под навеса на скалите и вятърът и дъждът не ги връхлитаха така свирепо. Внезапно Антъни спря и Оливия едва не се сблъска с него.

— Къде сме?

— На сигурно място — отвърна й той и отметна тъмните, мокри кичури от лицето й. — Не е много удобно жилище, но поне е сухо и тихо.

Антъни се обърна с гръб към пътеката и сякаш потъна в скалата, стиснал здраво ръката на Оливия в своята. Озоваха се в някакъв тъмен отвор в скалата, учудващо тих след бесния вой на бурята. Беше студено и зъбите на Оливия тракаха като кастанети. Качулката на пелерината й отдавна се бе смъкнала от главата й и по врата й се стичаха хладни струи дъждовна вода.

— Оттук. — Той я поведе навътре в помещението, а пясъкът по пода скърцаше под ботушите й. Очите й постепенно привикнаха в тъмнината и Оливия бавно проумя, че се намират в огромна пещера. Преминаха по някакъв коридор, тесен и тъмен, и тя стискаше здраво силната му длан, сякаш търсеше успокоение. Проходът излизаше в друго помещение, по-малко от първото.

Антъни отпусна ръката й и Оливия застина неподвижно в мрака, който й се стори даже по-непрогледен отпреди. Дочу стъпките му по коравия под, а после го чу да драска парче кремък и една свещ пръсна неуверена светлина в тъмнината.

Оливия се огледа, изумена от откритието, че тази вътрешна пещера е обзаведена с първобитни мебели от първа необходимост. Антъни вдигна няколко одеяла от сламеника на пода.

— Съблечи си дрехите, докато запаля огъня. — Тонът му беше уверен и нетърпящ възражение. Той й хвърли едното одеяло и се засуети около празното огнище в центъра на пещерата.

— Няма ли да се задушим от дима? — Оливия съблече пелерината и жакета си, но тялото й все още се тресеше от студ.

— На покрива на пещерата има естествен димоотвод. — Антъни вдигна поглед от огнището. — Побързай, Оливия! Сваляй тези мокри дрехи.

Внезапно погледът му попадна на гърдите й, розови и изящно изваяни под мократа материя на ризата. Зърната й бяха твърди и тъмни петна, щръкнали подканящо под мекия плат.

— Господи — прошепна приглушено Антъни. — Какво правиш с мен, Оливия!

— Същото, което правиш и ти с мен — отвърна му също толкова тихо тя.

Приятното пращене на запалени дърва изпълни пещерата. Антъни се изправи. Погледът му задържа нейния и този път тялото й потръпна не от студ и влага.

— Свали си дрехите, Оливия!

Той наблюдаваше с присвити клепачи как мокрите й дрехи тупнаха шумно на пясъчния под. Съвсем гола, Оливия се примъкна към огнището. Смътно осъзнаваше, че тялото й се затопля. Огънят пареше по кожата й, вдигна очи и в тъмните ириси на Антъни видя собственото си лице.

Той положи длани върху раменете й и помилва с пръсти заоблените им извивки. Спусна дланите си по ръцете й и тънките косъмчета по кожата й настръхнаха. Обгърна ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. По кожата й бе полепнал прах и пясък. Антъни ги почисти внимателно.

Оливия почувства някаква несвойствена острота в милувките му и инстинктивно разбра, че има нещо общо с грозната битка с бандитите. Като ехо от суровата непреклонност, с която се беше сражавал с врага. Нещо дълбоко в нея откликна. Тя освободи ръцете си от дланите му и припряно разкопча ризата му. Не се стъписа дори когато едно от копчетата се търкулна в дъното на пещерата. Развърза ножницата на кръста му, но много бавно, и всяко нейно движение беше преднамерена милувка. Разкопча токата на колана му и се захвана с копчетата на панталона му.

Ноктите й одраскаха кожата на бедрата му, докато смъкваше бричовете от тялото му. Чу как дъхът му изсвистя в гърдите. Антъни се измъкна забързано от панталоните в краката си и обгърна лицето й с длани.

Устните му бяха неумолими. Тези устни не даваха пощада, а и Оливия не молеше такава. Тя плъзна длани под разтворената материя на ризата му, по ребрата и нагоре към раменете му. Дрехата полетя плавно към пода, а той остана гол като самата нея.

Ръцете му се спуснаха към ханша й и я придърпаха жадно към него. Тя улови долната му устна между зъбите си, после нахлу в устата му — цяла вселена, която й предстоеше да изследва. Неговото нетърпение не я стресна; собствената й нужда да го почувства в себе си се надигаше с всяка задъхана глътка въздух. Ръцете й се рееха свободно по тялото му, следвайки собствените си инстинкти. Пръстите й се впиха в седалището му, плъзнаха се в тясната цепнатина в средата. Дланите й пробягаха по корема му, помилваха пъпа му, докоснаха члена му и се устремиха към заоблените кълба между краката му. Сега Оливия се повдигаше на пръсти, притискаше се жадно към него, отдаваше се без задръжки на търсещите му ръце, почувствала топлината на собствената си възбуда, нахлуващите в слабините й сокове, отчаяната и непримирима нужда да се слеят в едно.

Те се отпуснаха на пода, край огъня. Оливия не чувстваше твърдината на скалистата, покрита със ситен пясък земя под гърба си. Бедрата й се повдигнаха да го посрещнат и обгърнат, ръцете му я притискаха, сякаш да я предпазят, а тишината отекваше в пещерата със сладкия, неземен глас на църковен хор.

И когато всичко свърши и Антъни я притисна към себе си с последните вълни на отминаващия екстаз, Оливия притисна устни, към малката вдлъбнатинка на шията му, където плътта му пулсираше учестено, и си помисли, че дори никога повече да не изживееше тази шеметна наслада, един ден ще умре доволна.

Но когато тръпката замря и светът възвърна нормалните си очертания, тя разбра колко наивна и нелепа е била тази мисъл.

Тя се измъкна от прегръдката на Антъни и той не се опита да я задържи. Посегна към одеялото, захвърлено на пода, и наметна нежно раменете й. После стана да хвърли още съчки в огъня.

Оливия се загърна плътно в одеялото и също се изправи. Сега се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше да се облича. И безутешно се надяваше магията на любовната игра да е отвлякла мислите му от въпросите за неочакваната й поява на брега… Да й спести болезненото признание…

— Значи си мислела, че можеш да спреш корабокрушението с голи ръце, цвете мое? — Той повдигна вежди, а сивите му очи внезапно я пронизаха смущаващо.

Тя стисна по-здраво одеялото с едната си ръка и пристъпи по-близо към огъня.

— Трябва да ти призная нещо — прошепна Оливия с наведена глава, приковала поглед в огнените пламъци.

Антъни сякаш замръзна. Оливия почувства как тялото му се скова, дишането му се учести.

— Продължавай — подкани я той.

— Зная, че е непростимо — каза тя. — Знам също, че ще те засегне и имаш пълното право да ми се гневиш. Надявам се само да разбереш защо се случи.

— Започваш да ме безпокоиш. — Той положи длан върху приведената й шия, ръката му беше топла и окуражаваща. Тя й даде сили да говори.

— Мислех, че си ти — прошепна Оливия.

— Не те разбирам.

— Разбитите кораби — каза простичко тя. — Помислих си… Реших, че мога да те убедя да спреш.

Думите й увиснаха в усойния, заседнал въздух на пещерата. Сякаш цяла вечност нямаше друг звук, освен пращенето на съчките в огъня. А после, много бавно, ръката на Антъни се смъкна от врата й и остави хладина там, където допреди миг беше топло.

Когато най-после заговори, в гласа му се съдържаше недоумение.

— Помислила си, че аз съм един от онази паплач? Помислила си, че съм способен на такова нещо?

Оливия се обърна да го погледне. Насили се да срещне погледа му, в който се смесваха изумление и яростен гняв.

— Ти ми каза… Онази вечер в Портсмут, к-когато ми даде дрехите, ми к-каза, че са от разбит кораб. — Оливия се опитваше да преодолее заекването, но емоциите й излизаха извън контрол.

— Но не съм казал, че аз съм го подмамил да се разбие. — Сега гласът му беше така хладен и далечен, че й се стори невъзможно да си представи как само преди минути са се любили.

— Помислих си, че ти си го направил. Това разбрах от думите ти. Звучеше толкова безгрижен, сякаш това е естествено… Ти си пират и контрабандист. А всеки знае, че контрабандистите често подмамват кораби. Ти беше на острова онази нощ, когато стана последното корабокрушение, и стоките от кораба бяха в трюма на „Уинд Денсър“.

Тя протегна ръка в умолителен жест.

— Какво друго можех да си помисля? Не знаех нищо за теб. И все още не знам — добави Оливия. — Не знам защо си такъв, какъвто си, и защо вършиш това, което вършиш…

Сега в гласа й се прокрадваше предизвикателство, но Антъни не му отговори. Стоеше с ръце на кръста, с крака, леко раздалечени на пясъчния под. Леденият му поглед нито за миг не се отдели от лицето й.

След миг Оливия, продължи тирадата си срещу леденото му мълчание.

— Това, което изживяхме на кораба и после в пещерата, беше сън. То не беше реално. А после видях всичко с други очи, сякаш сънят беше прогонен и отново виждах истинския свят. А в този свят пиратството, контрабандата и разбиването на заблудени кораби с всичките хора на борда им, вървят ръка за ръка. Видях те да превземаш „Доня Елена“. Видях как пренесохте товара й на борда на „Уинд Денсър“. Чух те да казваш, че дрехите, к-които нося, идват от к-корабокрушение!

Най-после Антъни проговори.

— Не разбирам как, след като се любихме така горещо, след всичко, което преживяхме заедно, си могла да си помислиш, че съм способен на нещо толкова низко — изрече той кротко, с глас, пропит от болка и горчивина. — Затова ли ме нарече в лицето човек без чест?

Оливия кимна унило.

— Само заради това.

— Не защото съм пират, не заради контрабандата, и не защото съм враг на твоя благороден и почтен баща? Не защото ще направя всичко възможно да го надхитря, без да ме е грижа за чест и достойнство? — запита я той с ирония и горчивина.

Оливия потръпна.

— Не, заради никое от тези неща.

— Не ти ли се струва малко нелогично?

— А нима всичко онова, което преживяхме заедно, не е малко нелогично? — извика в отчаянието си Оливия.

— Но твоята увереност, че съм отнел невинни човешки живота, са убили чувствата ти към мен… вярата ти в онова, което сме изживели?

— Не. — Тя поклати печално глава. — Но след това ми беше вече невъзможно да се отдам на този сън.

Антъни се наведе и хвърли още съчки в огъня. Пламъците хвърляха издължени сенки по стените на пещерата.

— А къде е тогава доверието? — каза той с глас, пропит със същата горчива ирония. — Там на брега, Оливия, ти ми каза, че ме обичаш. Но любовта не може да просъществува без доверие. Страст, привличане — да. Но не и любов. Струва ми се, Оливия, че ти бъркаш любовта със страстта.

— Аз имам доверие в теб — отвърна тя с приглушен глас. Антъни се изправи сковано.

— Ти нямаш доверие в мен още от деня, в който ме срещна. Колко време ти отне да ми разкажеш за Брайън Морз? И щеше ли изобщо да ми кажеш, ако продължаваше да го мислиш за мъртъв?

— Не можех да разкажа на никого за това — извика болезнено тя и затърси правилните думи да го убеди, да прогони ледения гняв и болката от гласа и очите му. — Мислех, че вината е моя. Тогава бях още дете и си мислех, че може би… може би аз съм го подтикнала да се държи така с мен.

Едва тогава Антъни сякаш я разбра. В тъмните бездни на очите й се отразяваше онова невръстно момиченце, насилвано, изплашено, преследвано от чувство за вина и приучено да крие болката си като своя грешка.

— О, не — прошепна меко той и посегна към нея, притисна я към себе си, погали влажната й коса и горчивината бавно се отдръпна от лицето му. След всичко онова, което Оливия бе преживяла, неволната й грешка, макар обидна и болезнена, му изглеждаше съвсем незначителна.

— Знам, че беше глупаво от моя страна да вярвам, че си способен на такова нещо. Но бях привикнала да вярвам, че мъжете не са това, което изглеждат, а си позволих да бъда заслепена от… от страст, от желание… И цялата си ненавист към човека, убил онези хора, пренесох върху себе си. Почувствах се презряна и окаяна. Само ако те бях попитала… Но просто не можех да говоря за това. Също както не можех да говоря и за Брайън.

Тя вдигна очи към него с лице, опряно на гърдите му.

— Толкова съжалявам, Антъни. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Той сведе очи към нея и погледът му натежа от тъга.

— Вярно е, че невинаги съм такъв, какъвто изглеждам — каза Антъни. — Вярно е също и това, че знаеш твърде малко за мен.

— Но трябваше да знам, че ти не си способен на това — настояваше Оливия, изведнъж изплашена, че като й прощава толкова лесно, Антъни няма да осъзнае каква недопустима грешка е допуснала.

— Иска ми се да вярвам, че наистина е трябвало да знаеш — съгласи се той с лека усмивка. — Но сигурно не съм ти помогнал особено.

— Не можеш да обвиняваш себе си заради мен! — възкликна Оливия. — Разбира се, че трябваше да знам.

— Добре, да допуснем, че е трябвало да знаеш. Че си била несправедлива към мен, че си ми отправила смъртна обида, и че е имало известни… смекчаващи вината обстоятелства. А сега помисли, цял живот ли смяташ да се самообвиняваш или вече можем да оставим миналото зад гърба си?

— Наистина ли ми прощаваш? — Очите й обходиха лицето му, сякаш търсеха скрито доказателство.

— Да — прошепна Антъни спомни си сияещото й лице, докато тичаше към него на брега. Задъханото й обяснение в любов. — Наистина ли ме обичаш, Оливия?

— Да — отвърна му простичко тя. — И мисля, че ти също ме обичаш.

— Да — съгласи се той и отърка кокалчетата на ръката си в извивката на скулите й. — И нямам представа какво да правим оттук нататък, цвете мое.

— Нищо не можем да направим. Всичко е срещу нас. Само защото ти си ти, а аз съм аз.

За миг той обгърна лицето й с длани, а после каза само:

— Обличай се. Трябва да вървим.

Оливия искаше да задържи момента. Излезеха ли от тази пещера, закрачеха ли в тъмнината на нощта, всичко помежду им щеше да приключи. Сънят щеше да се пръсне на парчета.

— Не можем ли да постоим до огъня още малко?

Антъни поклати неохотно глава.

— Скоро ще се съмне, а ни чака работа.

— Да. — Оливия остави съня да се изплъзне от пръстите й, от душата й. Облече бавно дрехите си. Бяха още мокри и неприятни на допир до топлата й кожа. Скованите й пръсти се суетяха с копчетата на ризата й и Антъни й се притече на помощ. Дланите му обгърнаха нежно гърдите й.

Като замаяна, Оливия покри ръцете му със своите.

— Исках да ти кажа още нещо. След като си тръгна снощи, чух Гайлс да говори с баща ми за някое семейство Джароу. Каза, че са ги отвели в Джармут Кясъл.

На мъждивата светлина от единствената свещ, лицето му пребледня под тъмния загар.

— Копелета! — процеди през зъби той, а ръцете му паднаха от гърдите й.

— Гайлс спомена, че според него мъжът щял да разкаже всичко, което знае, без да го насилват много — добави тя с тревожен глас. Вече нямаше сън и топлота между скалистите стени на пещерата. Само хлад и груба реалност.

— Да, надявам се да прояви здрав разум — отвърна мрачно Антъни. — Той и бездруго не знае много.

— Баща ми нареди на Гайлс да не ги наранява — добави колебливо тя.

Антъни я погледна изпитателно.

— Доколко мога да ти вярвам?

— Защо трябва да те лъжа? — попита тихичко Оливия. — Аз те обичам, забрави ли.

— Може би искаш да представиш баща си в добра светлина — подхвърли той и напрегнато зачака реакцията й.

— Не е нужно да го правя — изправи се гордо Оливия. — Баща ми не се нуждае от ничия защита. Нито пък ти — прошепна меко тя.

Напрежението сякаш се смъкна от плещите му и едва доловима усмивка стопли погледа му.

— Мен не можеш лесно да ме защитиш. Бедничката ми Оливия, сигурно е дяволски трудно да поделяш верността си между двама души.

Оливия не му отговори.

Той посегна и повдигна нежно брадичката й. Целуна ъгълчето на устните й и повтори меко:

— Бедната Оливия.

— Не ме наричай „бедната Оливия“ — отвърна тя с леко негодувание. — Какво смяташ да правиш със семейство Джароу?

— Да ги измъкна оттам, какво друго — отвърна той. А после внезапно се разсмя; зъбите му проблеснаха в полумрака, а в очите му се мярнаха познатите палави пламъчета. — Днес ще бъде тежък ден.

Оливия го гледаше тревожно. Вече бе разбрала, че приповдигнатото му настроение вещае опасни начинания.

Той се обърна и стъпка тлеещата жарава, после духна пламъчето на свещта. Настана непрогледен мрак. Оливия стоеше, неподвижна като скала.

— Подай ми ръка. — Пръстите му се сключиха здраво около китката й. — Следвай ме.

Оливия крачеше след него, неотлъчно като собствената му сянка, през тесния проход и отново в просторното външно помещение. Тътенът на вятъра и на вълните вече не беше така оглушителен, когато стъпиха на тясната пътека. Дъждът беше спрял, природата тънеше в меланхолия и само няколко храста и млади дървета бяха полегнали на грапавата повърхност на скалата.

Оливия се разтрепери в мокрите си дрехи.

— Господи, студено е.

— Бягай, ще се стоплиш. — Стиснал ръката й, Антъни побягна заедно с нея по пътеката с надвиснали скали, далече от Света Катерина.

— Къде отиваме?

— Във Вентнор. Имаме среща призори, забрави ли? Ще вземем кон назаем от фермата на Гоуан, точно зад следващия ъгъл.

— Брайън — изрече Оливия с бездушен глас.

— Точно така. — Ръката му обгърна още по-здраво китката й, докато катереха стръмната пътека към върха на скалата. — О, чудесно. Гоуан е оставил понитата на полето. Кажи ми сега, кое според теб е достатъчно силно, за да носи и двама ни? — Подсвирквайки си през зъби, той огледа изпитателно трите коня, свити на сухо под гигантски дъб насред полето. — Кестенявото. Има най-широк гръб.

Говореше така безгрижно, сякаш са тръгнали на летен пикник в гората, а не стояха призори, след безсънна нощ, с мокри дрехи сред подгизнало от дъжд поле.

— А аз за какво съм ти? — сепна се внезапно Оливия.

— Защото, цвете мое, трябва да приключа с това възможно най-бързо и безшумно. За тази цел имам нужда от стръв за капана, и точно ти ще играеш ролята на стръвта. — С весела мелодийка на уста, Антъни се отправи към понитата.

— Не искам да го виждам — заяви Оливия, когато той се върна с кестенявото пони.

Антъни я погледна и дълго време задържа погледа си на лицето й, и вече не изглеждаше безгрижен или весел.

— Искам да разбереш веднъж и завинаги, че всичко това е приключило. Че Брайън го няма и че никога повече няма да те тормози. Когато го видиш с очите си, няма как да се съмняваш.

Оливия обгърна раменете си с ръце, сякаш да се защити.

— Не знам дали съм достатъчно смела за това.

Антъни стисна раменете й с ръце и я разтърси. Жестът му й подейства окуражаващо. Той й се усмихна.

— Ти си много смела жена, Оливия. Ти си истински пират; скочи върху въжена мрежа и обезоръжи цял галеон с испански войници, без дори да ти мигне окото. Това, което искам от теб, е нищо в сравнение с онова, което вече си извършила. Трябва само да отидеш и да почукаш на вратата му. Ще го извикаш, за да отвори вратата. И когато се покаже, ние ще се заемем с него. Ще го измъкнем от хана и никой няма да е в състояние да ни попречи. А с вечерния прилив твоят Брайън и приятелчето му Чанинг ще отплават към новия си живот.

— От твоите уста звучи лесно.

— Наистина е лесно. Довери ми се.

— Вярвам ти, — прошепна тя. — Но още се боя от него. Беше си мислила, че е преодоляла страха си от Брайън, след като с помощта на Порция бе направила живота му непоносим преди години, в крепостта Гранвил. Порция беше извадила зъбите на чудовището, и по-късно, когато Оливия отново го видя в Оксфорд, успя да се пребори с отвращението си към него. Но тогава бе успяла да потисне спомена за онова, което я бе накарало да го мрази толкова силно, да се бои от него. Сега обаче помнеше и сякаш отново се беше върнала в онова мъчително време, когато я ужасяваше звукът от гласа му, шумът от стъпките му, самата мисъл, че всеки миг ще изникне пред нея.

— Довери ми се, Оливия.

Най-после Оливия се примири.

Антъни я повдигна с лекота на гърба на кестенявото пони и се метна зад нея. Обгърна кръста й с едната си ръка, а пръстите на другата вплете здраво в гривата на животното.

— Дръж се здраво. Забавихме се повече, отколкото очаквах.

Оливия се задържа геройски на гърба на кроткото животно, което препусна в галоп през полето, по скалистата пътека и над долината Свети Бонифас.

Точно преди малкото селце Вентнор, на върха на Хорсшу Бей, Антъни спря понито и двамата с Оливия се спуснаха на земята.

— Фермерът няма ли да се притеснява какво се е случило с понито му?

— Не, той ще разбере, че аз съм го взел. Оставих му знак. — Той поведе животното през полето, където направо върху мократа трева лежаха стадо крави и гледаха с типично волско безразличие приближаването на новодошлите. Антъни потупа понито по хълбоците и го изпрати да пасе.

— Знак? Какъв знак? — полюбопитства Оливия.

Антъни се засмя.

— Кръстосани пръчки, щом толкова искаш да знаеш. Понякога се налага да се възползвам от гостоприемството или покъщнината на островитяните. Но когато знаят, че съм аз, те не се притесняват.

— А ти като островитянин ли се възприемаш? — Оливия го последва назад, към отъпканата пътека, а влажната трева се увиваше около глезените й.

— Не. За да си истински островитянин, трябва да си роден и отгледан на тази земя. Аз съм роден на много мили оттук.

— Къде?

Той я погледна през рамо.

— В Бохемия.

— Бохемия!

— Странно място за раждането на едно дете, нали?

Оливия внезапно долови напрежение в гласа му, сякаш пред очите й Антъни се обгради със защитна стена. Но въпреки това реши да продължи.

— Там ли си израснал?

— Не. Отгледаха ме отвъд протока Солент — отвърна й той с непроницаемо изражение. — Ханът „Гъл“ се намира на главната улица на селото. Хората ми сигурно вече ни чакат в пивницата. — Вървеше малко пред нея и Оливия разбра, че е стигнала достатъчно далече с въпросите. Освен това сега, когато беше толкова близо до Брайън, не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящата им среща.

Главната улица на селото беше пуста и тиха. Няколко ранобудни рибари проверяваха мрежите си на кея, но повечето къщи още спяха. Входната врата на хана обаче беше широко отворена.

— Ти остани тук. По-добре да не те виждат засега. Не приличаш много на член от екипажа ми. — Антъни докосна тъмния водопад от коси на тила й, сякаш това обясняваше всичко.

— Ако беше другояче, едва ли щях да съм интересна примамка за Брайън — отметна Оливия глава.

Антъни се ухили насреща й през рамо, докато крачеше уверено към хана, и това беше всичко, от което в момента се нуждаеше.

Тя пристъпваше лениво по тясната уличка, когато вдигна поглед към затворените прозорци на хана. Зад един от тези прозорци спеше Брайън Морз. Този човек се беше опитал да убие баща й. Фийби беше присъствала на грозната сцена в Ротердам, когато Брайън нападнал Катон от засада. Вероятно единствено вярната Фийби бе спасила живота на съпруга си. Оттогава маркизът смяташе, че е убил Брайън в последвалия дуел, но бе отказал да се увери. Хладнокръвните убийства не му бяха по вкуса. А сега Брайън Морз се беше върнал към живота, за да тормози доведената си сестра, както в далечното й детство.

Никога повече, обеща си Оливия и впи нокти в потните си длани. Никога повече!

 

 

Трима души от екипажа на „Уинд Денсър“ седяха с Адам край тезгяха. Антъни им кимна и те му кимнаха в отговор. Съсухрен от възрастта човечец напълни халбите им с бира, мърморейки си под нос.

— Е, стари приятелю, явно сме те измъкнали рано от леглото? — каза бодро Антъни и пръсна шепа монети на тезгяха.

Лицето на стареца просветна в подобие на усмивка, докато събираше монетите в шепите си.

— Вярно е, капитане, но няма да ми е за първи път.

— Нито ще е за последен. — Антъни се настани на един от празните столове. — Дочух, че имаш гост.

— Аха — свъси вежди ханджията. — Стиснат е като евреин.

— Горе ли е отседнал? — Антъни кимна с глава към стълбището.

— В най-хубавата стая в къщата. Точно край стълбите — отвърна старецът. — По сто пъти на ден се качвам нагоре и надолу да угаждам на капризите му. И даже едно „благодаря“ не ми е казал.

Антъни поклати съчувствено глава.

— Дай ми една халба бира, Бърт.

Ханджията извади цяла пинта и я остави върху плота.

— И ако измислиш нещо за закуска, с приятелите ми ще сме ти много благодарни.

— Май сте били заети тая нощ, а? — изгледа ги любопитно ханджията.

— Хм, може да се каже. Пипнахме едни от ония, дето мамят корабите в скалите — отвърна Адам.

— Проклети убийци! — изплю се Бърт в прахоляка под нозете си. — Има малко лоен пудинг от снощи.

— Ако го затоплиш, ще похапнем — заяви охотно Адам.

Бърт затътри нозе към кухнята.

— И сега какво? — обърна се Адам към Антъни.

— Оливия ще подмами нашия човек да отвори вратата на стаята си. Щом го направи, ние ще го пипнем. Дерек, ще използваме твоето наметало, за да го покрием. Там зад бара виждам въже, зад кацата с бира. С него ще го вържем. И след като му запушим устата, ще го изведете от селото. А после ще му дам едно нещо, което ще го накара да заспи. — Антъни потупа доволно джоба си.

— И кой е този тип? — попита Адам. Лицето на Антъни внезапно се смръщи.

— Може и да ти кажа някой ден.

— А може и да не искам да знам — промърмори Адам. — Значи най-добре ще е да се хващаме на работа. — Той посочи многозначително към кухнята, откъдето долиташе тракане на съдове.

Антъни кимна и излезе при Оливия.

— Той е в стаята до стълбите. Бягай и почукай на вратата. Извикай го, за да разбере, че си ти. Ще бъдем точно зад теб.

Оливия погледна отново спуснатите кепенци на прозорците. Замислена бръчица прорязваше челото й между веждите.

— Знаеш ли кой е неговият прозорец?

— Доколкото познавам хана, трябва да е този в средата.

— В такъв случай, имам по-добре идея — заяви решително тя. — Ще хвърлям камъчета по кепенците, докато не го събудя. Той сигурно ще дойде до прозорците да види какво става. Когато ме види, ще го повикам да слезе. И тогава… вие сте на ред.

— Щом мислиш, че този план ти допада повече — даде й позволението си Антъни.

— По-добър е. Така изобщо няма да се доближа до него. — Оливия се наведе и взе от земята голям, кръгъл камък. Запрати го към прозореца на Брайън с такава сила, че кепенците му потрепериха.

Антъни вдигна вежди развеселен и се върна обратно в хана.

— Готови ли сте, господа?

Съвсем безшумно, опитните заговорници се изкачиха по стълбището и застанаха от двете страни на вратата, плътно до стената.

Оливия не спираше да замеря прозореца на Брайън с камъни. Скоро откри, че първата й цел не е трудно изпълнима. Нужни й бяха само четири камъчета, преди кепенците да се вдигнат и отгоре да надникне Брайън Морз по нощна риза. Човекът, когото Оливия видя, не приличаше много на онзи Брайън, когото си спомняше. Този мъж беше с бяла коса и дълбоки белези по лицето. Но очите му бяха същите, устните му бяха същите, и цялата мощ на отблъскващото му излъчване я връхлетя като вълна.

— Какво, по дяволите, става там долу? — извиси гневно глас той. — Ах ти, проклета вещице! Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да те събудя, Брайън — извика благо Оливия. — Нося ти послание от лорд Чанинг.

Брайън се вторачи в нея и много бавно му просветна коя е.

— Оливия!

— Същата. — Тя направи присмехулен реверанс, още по-нелеп с мокрите й панталони. За нейна изненада, дори се забавляваше. По същия начин се чувстваше преди години, когато сипа разхлабително на прах в бирата му.

— Качи се при мен! — нареди й той.

Оливия само тръсна глава и се разсмя.

— Не съм чак такава глупачка, Брайън. Ще се срещна с теб само тук, на открито. Нося ти спешно послание от лорд Чанинг.

Брайън се отдръпна от прозореца, а Оливия влезе в хладното преддверие на хана. Стоеше и се вслушваше, а сърцето й тупкаше учестено. Брайън щеше да слезе! Не би могъл да устои.

Всичко стана много бързо. Оливия дочу приглушен вик, а после забързани стъпки по стълбите. Тежки стъпки. Покрай нея минаха трима мъже със загърнат товар на ръце и изчезнаха зад ъгъла на улицата.

Антъни и Адам слязоха бавно по стълбите.

— Наред ли е всичко? — Антъни докосна бузата й.

— Да.

— Ще закусвате ли или не? — долетя печален глас откъм пивницата.

— Ще закусим, но сега сме само трима, Бърт — отвърна бодро Антъни. Той обгърна с ръка раменете на Оливия и я изтика пред себе си в затъмненото помещение.

Бърт огледа любопитно разрошената й черна коса, женските форми под мъжките панталони, и тръсна три чинии върху плота, без да каже и дума.