Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Least Likely Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Ти не си за мен

ИК „ИРИС“, София, 2002

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–0

История

  1. — Добавяне

9.

Брайън Морз седеше, облегнат на стената, на обичайното си място край огнището в хана „Анкор“. Той разтриваше скованото си бедро и докато движеше ръката си, дълбокият белег под ребрата му сякаш се обтягаше и пулсираше неуморимо. Болката винаги бе с него. Болката и чувството за поражение. Беше в дълбоките белези по лицето му, в куция му крак — неизменната, раздираща болка. Никой не вярваше, че ще оцелее, след като бе повален от сабята на маркиз Гранвил, а и той самият не го желаеше през дългите месеци на агония. Но с времето тялото му се бе излекувало — не беше силно и здраво, както преди, но все още действаше.

Той вдигна халбата към устните си и погледна към вратата. Чакаше Годфри Чанинг, за да му докладва докъде е стигнал със задачата си. Приятно му бе да си представя Оливия, омъжена за Чанинг — човек, отдаден на личните си амбиции, без капка морал. Изключително опасен човек. Човек, достатъчно умен и хитър, за да прикрие истинската си същност в името на целите си. Но все някой ден щеше да я разкрие и пред семейство Гранвил — някой ден, когато ще е твърде късно да променят нещата. И тогава — о, тогава Оливия щеше да си плати, а гордостта и арогантността на Катон Гранвил щяха да останат в пепелта. Това бе фино и изтънчено отмъщение.

Вратата се отвори и Годфри влезе в хана. Вече бе сменил вечерния си фрак с удобен костюм за езда и приличаше на човек, напълно доволен от себе си. Той веднага забеляза Брайън през гъстите кълба синкав дим от глинените лули и се отправи към него по обсипания с дървени стърготини под.

Брайън посочи халбата с бира, която вече бе поръчал за него, а Годфри кимна признателно, поднесе я към устните си и отпи широка глътка.

— Очевидно вечерта е минала според плановете ни? — промърмори Брайън над ръбчето на чашата си.

— Така мисля. — Годфри седна на разнебитения стол насреща му. — Гранвил се заинтригува от онова, което му съобщих. Иска да шпионирам краля.

Брайън кимна.

— Редовно ще те снабдявам с информация за напредъка на роялистките поддръжници и хода на шотландските войски. Ти ще я предаваш тайно на краля, а после просто ще уведомяваш Гранвил какво знае негово величество. Той ще реши, че си му изключително полезен. А щом си полезен за Гранвил, той ще те приеме в семейството си с отворени обятия. — Устните му се извика в сардонична усмивка. — Как е моето плашливо зайче?

— Плашливо зайче? — Годфри изглеждаше озадачен.

— Оливия, малката ми сестричка. Това беше галеното й име, когато бе още дете. Беше такова сладко, плашливо зайче. Особено когато бягаше. — Грозната усмивка отново трепна на устните му.

— Намирам я доста привлекателна — отвърна Годфри. — Няма да се налага да си държа очите затворени в леглото. — Той се изсмя грубовато и отново отпи от бирата си.

— Не съм я виждал от няколко години — изсумтя Брайън. — Сигурно е пораснала. Още ли заеква?

— Не съм забелязал. Тя не говори много. Но и бездруго интересът ми към устата й няма нищо общо с онова, което би могла да изрече. — Той се изсмя отново.

— По-добре ще е да не й го споменаваш. Казах ти вече — тя има мозък.

— О, несъмнено скоро ще научи, че има и по-важни неща от книгите — заяви самоуверено Годфри. — Ще я държа твърде заета, за да си напряга мозъка с подобни безсмислици. — Той отпи отново от бирата си и погледна часовника си във формата на череп, който висеше от ножницата му. — Е, време е да вървя. Имам среща в полунощ.

— С твоя купувач?

— Аха. — Годфри изглеждаше малко изненадан. — Какво знаеш за него?

Брайън поклати глава.

— Нищо. Само дочух някои неща от разговора ти с Джордж, за някакъв потенциален купувач на тлъстата ти плячка… Точно преди да установим нашето ползотворно сътрудничество. А сега пък среща в полунощ… — Той вдигна рамене.

— Ясно, разбрах. А щом сключа тази сделка, джобът ми ще натежи значително.

— Ела в квартирата ми във Вентнор след два дни. Дотогава сигурно ще имам информация за теб. — Брайън се облегна отново на стената и затвори очи.

— Утре ще посетя лейди Оливия — каза Годфри през рамо, вече на път към вратата.

— А, да. Ученото ми, плашливо зайче. — Брайън се усмихна на себе си. — Няма да е зле първо да прочетеш нещо. Нали все за нещо трябва да си приказвате.

Годфри се намръщи на излизане, но трябваше да следва напътствията на човека, който най-добре познаваше нравите и склонностите на семейство Гранвил.

 

 

Точно в полунощ Антъни се спусна по тясната скалиста пътека към Пъкастер Коув за среднощната си среща с Годфри Чанинг. Отдавна вече се бе освободил от бронзовата коприна, дантелените дипли, черната перла и тежкия пръстен с грамаден оникс. Сега отново бе облечен в дрипавите рибарски одежди, с мазен черен мустак, провиснал над артистично почернените му зъби, а лицето му бе боядисано както преди. Моряшката шапка бе нахлупена ниско над челото му. Запасаната на бедрото му сабя бе простичкото, но вярно оръжие на пирата.

В прикритието на скалата стояха двама от неговите хора, натоварени да пазят гърба му. Веднага щом стъпките на пирата заглъхнаха в дълбокия пясък, Сам промърмори на своя придружител:

— По някой път си мисля, че капитанът си е изгубил ума. Каква е тая работа сега — да праща Майк да прави план на къщата на онова момиче?

— Майк го бива в разузнаването — отвърна другият мъж и пъхна стръкче трева между зъбите си. — Той е най-добрият за тая работа.

— Да, ама защо му е на капитана изобщо да изпраща някой — това ми се ще да знам. — Сам впери поглед към залива през гъстата завеса от шубраци. Капитанът стоеше на брега, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, спокоен и безгрижен, сякаш е излязъл на среднощна разходка под лунната светлина.

— Капитанът няма навика да оставя някоя жена да се навре под кожата му — отбеляза замислено събеседникът на Сам. — Той е по кратките връзки и не му мисли много.

— Аха — съгласи се Сам и пристъпи крачка напред. — Сигурно това ще е нашият човек. Изглежда е сам. Ти огледай пътеката, а аз ще наблюдавам оттук.

Другият мъж се спусна по пътеката, а Сам извади камата си от ножницата и втренчи поглед към двете фигури на брега.

Антъни не се обърна, когато Годфри застана зад гърба му. Той продължаваше да се взира в морето, подсвирквайки си тихичко през зъби. Само някой, който добре го познаваше, би могъл да се досети по извивката на раменете му или по леко наведената му глава, че всяко мускулче по тялото му е напрегнато и готово да посрещне всяка опасност.

Годфри се изкашля звучно. Без да се обръща, рибарят подхвърли:

— Хубава нощ, нали, сър?

— Хич не ме е грижа — отвърна Годфри. — Сам ли си?

Цинично конте, сляпо за всякаква красота. Антъни присви устни, но каза само:

— Толкова сам, колкото и вие.

Годфри се огледа наоколо. Брегът изглеждаше пуст и усамотен на лунната светлина.

— Ще трябва да се покатерим.

— Ами водете ме тогава. — Антъни се обърна и изложи на показ черните си зъби. — Да видим какво ще ми предложите.

— Имаш ли толкова пари? Искам да ги видя, преди да ти показвам каквото и да е.

— Май не се доверявате лесно, а, сър? — Антъни пъхна ръка в джоба на мръсните си панталони и извади кожена кесия. — Вътре има петстотин гвинеи. Останалото ще получите, след като си взема стоката.

Очите на Годфри искряха, докато претегляше кесията на дланта си. Той развърза кожените връзки и надникна вътре. Златните монети проблеснаха, погалени от лунна светлина.

— Ще трябва сам да си пренесеш стоката — каза той. Антъни посегна и си прибра кесията обратно.

— Това се подразбира. Но първо да видим какво имате, изтънчени ми господине.

Годфри се запрепъва към скалите. Антъни го последва. Едва успяваше да прикрие презрението си. След официалната вечер в Карисбрук вече знаеше с кого си има работа. Хората около краля винаги клюкарстваха с най-голяма охота, особено ако слуховете са злонамерени. Сега знаеше за лорд Чанинг много повече, отколкото изтънченият джентълмен би искал някой да научи. Знаеше, че вродената алчност на негово благородие се подхранва от прилична доза финансови затруднения. Човечецът бе затънал в дългове. Всеки, който се стремеше към известна власт и влияние, се нуждаеше от средства, за да му отварят вратите. Семейство Чанинг обаче, макар и благородници, бяха бедни като последните просяци след последните няколко поколения, които бяха опропастили владенията на рода си с пословична си алчност и глупост.

Настоящият лорд Чанинг обаче, освен че беше алчен, бе и много хитър и коварен. Изглежда планираше внимателно всяка своя стъпка. Винаги наемаше хора, които да поемат риска вместо него. А коварната му природа се съчетаваше с абсолютна липса на респект към човешкия живот… освен ако не беше неговият собствен. Той грабеше всичко и от всеки, до който успееше да се докопа.

Антъни живееше извън закона, но този човек бе истинско нищожество в неговите очи.

Когато стигнаха скалата, Годфри зави надясно. Пътеката беше стръмна и тясна. Благородникът пристъпваше внимателно, а Антъни крачеше спокойно и уверено, сякаш върви по зелена морава.

Сам и другарят му вървяха на известно разстояние след тях, сгушени като привидения в сянката на скалите.

По средата на пътеката Годфри спря и изчака Антъни да го настигне.

— Остави оръжието си тук. Не съм такъв глупак, да ти показвам стоките си, когато носиш сабя.

Антъни вдигна рамене, разкопча ножницата на сабята си и я остави на земята.

— Какво друго носиш?

Антъни се наведе и извади джобното ножче от ботуша си. Остави го край сабята. После се изправи и отново повдигна рамене.

Годфри кимна.

— Оттук. — Той се обърна с лице към скалата и разтвори плътната завеса от храсти и увивни растения. Антъни го последва.

Влязоха в някаква пещера. Вътре беше тъмно като в рог. Годфри застана на входа и чукна парче кремък в сухо късче дърво. Лумна кратка искра. Той запали единствената свещ в свещника и го вдигна високо над главата си, за да освети сандъците, наредени край стената.

— Можеш да огледаш. — Годфри вкопчи длан в дръжката на сабята си и я извади инч-два от ножницата.

Антъни чу звука и усмивката му не беше никак приятна. За щастие бе с гръб към нелюбезния си домакин и гримасата му остана скрита за него.

Капитанът разгледа внимателно стоките. Повечето бяха в добро състояние и сигурно щяха да се продадат добре на търг в Портсмут. Антъни ненавиждаше отрепките, които примамваха кораби към скалите и убиваха невинни хора, но бе твърде прагматичен, за да гледа зъбите на подарен кон. По-късно, когато Чанинг вече нямаше да му е нужен, Антъни щеше да се погрижи да му покаже, че е поел по грешен път. Но за момента щеше да го използва. От това кралската кауза щеше само да спечели.

Той извади късче тебешир от джоба си и запристъпва сред сандъците. Онези, които привличаха вниманието му, отбелязваше с кръстче.

— Ще взема тези четири сандъка, коприната с цветните десени, тези два топа кадифе, брюкселската дантела и венецианския кристал. Останалото е боклук.

Тонът на рибаря внезапно бе станал по-рязък и провлечен, но лорд Чанинг не забеляза. В момента той виждаше единствено лъскавите монети, които скоро щяха да дрънчат в джоба му.

— Хиляда гвинеи — каза той. — Споразумяхме се за хиляда гвинеи.

— В случай че взема всичко. Ще платя осемстотин за онова, което си избрах. И нито пени повече.

Е, осемстотин са си осемстотин, помисли си Годфри.

— Дадено. — Той потърка алчно ръце. — Как ще пренесеш стоката?

— Оставете това на мен, млади ми господине. Утре сутрин вече няма да е тук.

— И кога ще ми платиш?

Без дори да продума, Антъни хвърли кесията към Годфри. Сварен неподготвен, младият благородник размаха несръчно ръце и я изпусна. Кесията тупна на земята и издрънча. Годфри се наведе и я вдигна припряно, без да обръща внимание на присвитите устни и презрителния поглед на рибаря.

— Останалото ще получите утре по обяд, в хана „Анкор“. Сигурен съм, че и Джордж няма търпение да получи своя дял. Как да му се сърди човек? Доколкото знам, вашият кораб го няма още. — Рибарят отново се изсмя, и смехът му не беше никак приятен.

Ръката на Годфри побеля около дръжката на сабята му. В момента повече от всичко му се искаше да прониже този мъж на острието си.

— По кое време ще дойдеш за стоката? Трябва да съм тук — заяви гневно благородникът.

— На съмване, предполагам — отвърна провлечено рибарят. — Но няма нужда да идвате. Моите хора знаят какво да правят.

Годфри пресметна наум, че трябва да е към един часа. След четири часа трябваше да съмне. Тази нощ очевидно нямаше да спи.

— Ще бъда тук — заяви той. Нима този селянин го смяташе за такъв глупак, който ще позволи някой да пипа стоките му без надзор?

— Както искате. — Рибарят вдигна рамене и се отправи към скрития вход на пещерата. — Стойте и гледайте, щом ви харесва. Но хората ми няма да стоят със скръстени ръце, добре е да го знаете. Пипат бързо и тихо и ще са свършили преди шест часа. А и едва ли ще бъдат много любезни, ако опитате да ги преследвате. Техните маниери не са така изтънчени като моите. Така че гледайте да не им се пречкате.

С тези думи рибарят си тръгна и остави Годфри в пещерата, сам със своя гняв и своите петстотин златни гвинеи.

Антъни прибра оръжията си и се спусна обратно по стръмната пътека. Сам и неговият помощник изникнаха от сянката на скалите на няколкостотин фута от пещерата.

— Можете ли да я намерите отново?

— Тъй вярно, сър.

— Призори. Ще ви трябват десетина мъже и сигурно поне три лодки. Стоката е отбелязана с тебешир.

— Да очакваме ли някакви проблеми?

— Не ми се вярва. Този нещастник е твърде алчен, за да излага на риск цялата сделка. Но бъдете нащрек, все пак.

— Тъй вярно, сър. Вие на кораба ли се връщате?

Антъни се усмихна и потупа приятелски Сам по рамото.

— Още не, приятел. И няма защо да се тревожиш. Знам какво правя.

— Дано — промърмори Сам. — Майк ви чака долу, сър.

— Надявам се да е така. — Антъни се засмя и се спусна надолу по пътеката.

Майк го чакаше на уговореното място. Две понита пасяха кротко избуялата по скалите трева.

— Успя ли, Майк? — Антъни свали ножницата със сабята си.

— Тъй вярно, сър. Направих груб план. Стаята на мис е от тая страна на къщата. — Майк разгъна дебело руло хартия. — Ето тук, сър. — Майк умееше да прави майсторски чертежи. Всеки прозорец и врата и къщата на маркиз Гранвил бе ясно отбелязан. — Виждате ли това дърво? Магнолия. — Той посочи дървото под въпросния прозорец.

— Колко удобно — промърмори пиратът и свали мустака си с едно рязко движение. — Сигурен ли си, че това е нейната стая? Не бих искал да нахлуя в спалнята на маркиза и жена му. — Той напъха противния мустак в джоба на панталона си и извади носна кърпичка и хартиена фунийка, пълна със сол.

— Мили ми каза, сър. Тя е слугиня там. Познавам я от бебе. Тя се зарадва да ми предложи чаша бира в кухнята, докато си побъбрим.

— Има ли кучета? — Антъни едва раздвижи устните си, докато търкаше черните си зъби със сол.

— Две хрътки, но през нощта ги затварят в кухнята. Само че ако ви чуят, ще вдигнат цялата къща на крак.

Антъни пъхна кърпичката обратно в джоба си и огледа внимателно плана на къщата.

— Кухнята е в дъното, така ли?

— Да, сър. Ето тук. — Майк посочи.

— Значи няма да ме чуят. — Той сгъна хартията и отново бръкна в джоба на панталона си. Оттам извади тънка книжка, претегли я за миг на дланта си и се усмихна. После пъхна плана под предната корица и прибра книгата в джоба си заедно с носната кърпичка.

Антъни пое юздите на едното пони.

— Пази сабята ми. Ще се върна преди зазоряване.

— Не трябва ли да дойда с вас, сър? Да ви пазя гърба?

Антъни тръсна глава и се метна на гърба на понито.

— Това си е моя лудория, Майк. Сам ще се пазя. Ела тук на зазоряване да прибереш понито. — Капитанът се ухили, вдигна ръка за поздрав и пришпори коня в галоп.

Малко по-късно капитанът остави коня си пред главния портал на имението на маркиз Гранвил и се отдръпна в страничната алея, за да потърси таен вход. Вратите бяха заключени; червената тухлена стена бе внушително висока, но не представляваше проблем за човек, свикнал да се катери по въжения такелаж на истински кораб.

Само след миг Антъни вече бе от другата страна на оградата и меко се приземи в градината на маркиз Гранвил. Сниши се в сянката на стената. Наоколо беше тъмно и тихо, тишината на нощта се нарушаваше само от треперливото изсвирване на кос и приглушеното шумолене на насекомите в листата на дърветата.

Антъни приближи притихналата къща покрай дърветата. Никъде не се виждаха светлини; само тънката струйка дим от кухненския комин даваше признаци за някакъв живот. Приклекнал ниско в тревата, пиратът се придвижваше безшумно покрай къщата.

Магнолията се оказа грамадно многогодишно дърво с дебели ароматни листа. Един здрав клон се протягаше чак до стаята на Оливия, и за да му е съвсем удобно, прозорецът на стаята бе широко отворен.

Антъни се плъзна беззвучно по клоните на дървото и се закатери, ловък като катерица. След няколко минути вече седеше на перваза на прозореца. Стаята се осветяваше единствено от луната, а завесите край леглото бяха дръпнати, позволявайки на хладния нощен въздух да гали кожата на онзи, който спеше в него. И въпреки това, Оливия бе отметнала завивките си далече встрани. Лежеше с гръб към прозореца; нощницата й се бе вдигнала на кръста и голото и тяло бе дискретно осветено от лунната светлина.

Антъни се усмихна. Извади книгата от джоба си и разгъна плана. Обратната страна на хартията беше чиста. От другия си джоб извади молива, който винаги носеше със себе си, и отново впери поглед към неподвижната фигура в леглото. Свъсил съсредоточено вежди, той нахвърля контурите на спящото момиче. Само с няколко отсечени движения на молива Антъни довърши произведението си — гъстите кичури коса, извивката на гръбнака, заобления хълбок и разширения ханш, стройните крака с розови пети.

Той огледа критично рисунката си, сравнявайки я с оригинала, и грижливо я прибра между листата на книгата.

После събу ботушите си, седнал на перваза на прозореца, и скочи на пода на стаята. Обутите му с чорапи нозе не издадоха никакъв звук, когато отиде до вратата и завъртя ключа.

В средата на стаята имаше ниска масичка с разтворена книга и разхвърляна купчинка листа. Оливия бе превеждала пасаж от Овидий, преди да заспи. Обзет от любопитство, Антъни прочете превода. Определено не беше любителски. Всяка дума бе внимателно и сполучливо подбрана, за да предаде най-точно съдържанието на оригинала. Оливия Гранвил имаше забележителни познания.

Антъни остави книгата със скицата на масичката и пристъпи безшумно до леглото. Оливия се раздвижи и простена в съня си. Пиратът докосна нежно с пръсти голата й кожа. Тя се раздвижи, сякаш е обезпокоена от натрапчива мушичка. Антъни се усмихна и продължи да я милва.

Внезапно тялото й се скова, краката й се изопнаха и тя се обърна по гръб. После скочи и седна в леглото си с широко отворени, невиждащи очи и разтворени устни, сякаш се канеше да изпищи.

Антъни вдигна светкавично ръка и покри устата й.

— Тихичко, цвете мое. Аз съм.

Тя се бореше отчаяно да се откъсне от него, тялото й се гърчеше ужасено да се освободи от противния допир на чужди ръце, който бе смутил съня й.

— Не, не, не — прошепна Антъни в косите й и я притисна още по-плътно към себе си, за да предотврати отчаяния й писък, който щеше да събуди всички обитатели на къщата. — Прости ми, не знаех, че ще те изплаша толкова. Шшт, любима, тихичко.

Думите му бавно проникнаха през мъглата на кошмара. Постепенно Оливия осъзна, че това е бил Антъни, не Брайън. А докосването му беше нежно, чувствено, любящо. В допира му нямаше нищо от грубостта и презрението, с което друг човек я бе докосвал в миналото.

Ужасът бавно се отдръпна от очите й, а тялото и се отпусна в ръцете му. Антъни почувства безмълвната й капитулация и се отдръпна. Изражението й бе смутено. Пиратът се усмихна разкаяно.

Оливия просто го гледаше с широко отворени очи, а някъде в тъмните им дълбини все още проблясваха искриците на изживяния ужас.

— Не исках да те изплаша — каза той и посегна да отмести тъмния кичур от челото й. — Сигурно си била дълбоко заспала. Исках само да ти доставя удоволствие.

Съвсем инстинктивно, Оливия сграбчи чаршафа и го придърпа към кръста си. Ръцете й леко трепереха.

— Помислих си… Помислих си…

— Какво си помисли? — Той погали извивката на брадичката й. Оливия тръсна глава.

— Беше само грозен кошмар. Но изглеждаше така реален. Той обгърна нежно ръцете й.

— Колко ужасно е да бъдеш герой на нечий кошмар. — Устните му се усмихваха, но в очите му се четеше безмълвен въпрос.

Оливия отклони погледа си. Настана миг тишина, а после тя се съвзе и с обичайния си хаплив тон каза:

— Какво, за бога, правиш тук? Баща ми си е у дома.

— Но няма да научи, че аз съм тук. — Антъни повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. — Само ме целуни и ще видиш, че не съм продукт на твоя кошмар.

— Не! — Оливия рязко изтръгна брадичката си от дланта му. — Не можеш да идваш тук просто така… да влизаш през прозореца ми к-като… като Ромео… и да очакваш аз да се превърна в Жулиета.

— Доколкото знам, Ромео никога не е стигал по-далеч от балкона — отбеляза Антъни, но се отдръпна от нея, а ръцете му се спуснаха безжизнено край тялото.

— Ти със сигурност не приличаш на Ромео — каза Оливия. — Защо си облечен така? И това по лицето ти боя ли е?

— Трябваше да свърша нещо. Нямах време да сваля ружа.

— Кой си ти в действителност? — прошепна тя.

— Пират… и търговец… — Той се засмя приглушено.

— Освен това човек, който посещава покоите на краля и се преструва на безмозъчно конте. А погледни се пък сега… — Тя посочи многозначително към него. — Какъв трябва да си този път?

— Рибар.

— Рибар? — Оливия го гледаше втренчено, мигом сразена. — Колко хора живеят у теб, Антъни… или си Едуард?

— Колкото и трудно да е за вярване, само един — отвърна простичко той. — И Антъни ще свърши работа за пред теб. Но точно сега смятам да си поиграя на лекар. — Той посегна и отметна пухените й завивки. — Обърни се и ми позволи да видя раната на бедрото ти.

— Вече е зараснала — отвърна Оливия и отново дръпна чаршафа си. — Фийби ме прегледа.

— Все пак, смятам лично да се уверя как съм се справил с работата. — Очите му внезапно потъмняха, докато поставяше ръцете си, хладни и силни, върху нейните, стиснали здраво чаршафа. — Защо се срамуваш от мен, Оливия, след всичко, което споделихме?

Тя не му отговори, само попита тихичко:

— Защо дойде?

— Да видя как зараства раната ти и да ти върна това. — Той свали ръцете си от нейните и дори не се опита да прикрие разочарованието си и смазващото чувство на безсилие. Антъни посегна към масичката до леглото й и й подаде книгата, която бе донесъл. — Забравила си твоя Ахил на кораба.

— О, да. — Това беше книгата, която четеше, преди да падне от скалите. Тя я разтвори и сгънатият лист хартия се плъзна на завивките, с плана нагоре. — Кой е направил това?

— Майк. Исках да съм сигурен, че няма да сбъркам прозореца. Оливия въртеше разсеяно картата в ръцете си. И изведнъж погледът й попадна върху рисунката.

— Но това съм аз! Ти си ме рисувал, докато съм спала! К-Как можа?!

— Просто не можах да устоя — отвърна невъзмутимо пиратът. — Нали вече знаеш за моята страст към анатомията.

— Това е недопустимо! — извика тя. — Да шпионираш хората и да се промъкваш тайно в домовете им! Недопустимо!

Антъни се задоволи само да повдигне вежди в отговор. Той стана от леглото и заоглежда стаята, подсвирквайки си през зъби. Наклонил критично глава, огледа внимателно картините по стената, прокара пръст по книгите на полицата и накрая вдигна четката й за коса от слонова кост с малко огледалце на гърба.

— Мили боже! Бях забравил, че още не съм почистил този руж! Нали нямаш нищо против да използвам твоята гъба?

Той не дочака отговор и топна гъбичката във водата, натърка я със сапун и затърка енергично яркия руж от лицето си.

— Е, така съм далеч по-представителен. Не мислиш ли? — Антъни остави огледалцето на тоалетката и се обърна чинно към нея, сякаш търсеше нейното одобрение.

Оливия си каза, че не бива да се смее. През цялото време, докато наблюдаваше странното му превъплъщение, се бе питала защо й е толкова трудно да го обвинява. А сега той я гледаше като вярно кученце, което чака разрешението на господаря си.

Антъни се ухили. Както много пъти досега, отново бе прочел мислите й. Погледът му попадна върху сгънатата дъска за шах на масичката край празната камина.

— Защо не поиграем шах? — подхвърли небрежно той.

— Какво да правим? — попита невярващо Оливия.

— Да поиграем шах — повтори търпеливо той. — Съвсем безобидна дейност, уверявам те. Нали все пак ще ни дели цяла шахматна дъска. — Той взе от масичката по една черна и бяла пешка, скри ги зад гърба си и пристъпи към леглото. — Избери. — Той протегна свитите си в юмруци ръце към нея.

Оливия безмълвно посочи дясната му ръка. Той разтвори пръсти, а на дланта му проблесна бялата пешка.

— Белите са първи — каза пиратът.

— И ще спечелят — заяви Оливия и отметна завивките. Шах посред нощ! Беше невероятно, но за нея бе вълнуващо. И странно защо, но й изглеждаше съвсем естествено да поиграе шах с пирата по това време на денонощието.

Оливия спусна босите си крака на гладкия и хладен дървен под и пристъпи към шахматната дъска. Постави бялата пешка на мястото й.

Антъни запали всички свещи на двукрилия свещник, поставен на полицата край масичката.

— Но преди да започнем, кажи ми — усещаш ли още онази рана?

Оливия се поколеба.

— Понякога я чувствам да пулсира. Усещам я стегната и понякога сякаш се обтяга, когато вървя бързо.

Той седна пред нея и безмълвно я подкани да не се притеснява.

— Сега съм с докторската шапка, обещавам. Няма нужда да се срамуваш.

— Аз не се срамувам — отвърна спокойно Оливия.

— Тогава…?

За миг Оливия си спомни за скицата, която й бе направил. Глупаво беше да се крие от него. Тя пристъпи към Антъни и повдигна нощницата си. Пръстите му бяха хладни и уверени, когато докоснаха кожата й.

— Зараства добре — каза безстрастно той и отдръпна ръцете си. Оливия отпусна нощницата си.

— Нали ти казах! Фийби вече ме прегледа.

Той се засмя.

— И тя ли има някакви познания?

— Умее да лекува не по-зле от теб, бих казала. Само че не е хирург.

— Ще трябва да си поговоря с нея някой ден.

Оливия се завъртя към него.

— И как точно смяташ да го постигнеш?

— С малко находчивост. Имай вяра в мен, цвете мое.

— Какво точно цвете? — попита го неволно тя.

— О, не знам. — Антъни се усмихна лениво. — Понякога си орхидея. Тази вечер в замъка приличаше на екзотична орхидея, в онази ослепителна рокля, с твоите коси с цвят на нощна доба. Но друг път ми приличаш повече на маргаритка или невен — дива и неопитомена.

Оливия реши да приеме думите му за комплимент, но докато се усмихваше насреща й по този хлапашки начин, не знаеше какво да си мисли.

— Няма ли да играем шах? — Тя седна на масичката срещу него.

— На всяка цена — съгласи се бодро той. — Най-безопасното занимание за нас двамата.

Оливия го изгледа подозрително, но той й се усмихна, невинен като пеленаче. Тя премести пешка на d4.

Антъни повдигна вежди и й се усмихна, отново развеселен. Това бе необичайно откриване на играта.

Той повтори хода й.

— Пешка на c3 — каза Оливия и бързо приведе думите си в действие. После се облегна на стола си и зачака да види реакцията на Антъни.

Той знаеше по какъв начин се опитва тя да го изиграе. Знаеше също, че ако не я спре, скоро ще се оплете и неминуемо ще изгуби играта.

— Белите ще спечелят — заяви повторно Оливия.

— Нима? — Той придвижи пешка на e3.

Без дори да се замисли, Оливия премести кон на f3.

— Белите имат един ход предимство, но аз и бездруго никога не губя — каза тя. — Дори когато играя с черните.

— Ама че надменна фукла! — подхвърли насмешливо Антъни и направи своя ход.

После заиграха в пълна тишина.

Докато най-после Оливия заяви с приглушен глас:

— Шах — и помести топа си. — И мат в три хода. Освен ако не искаш да го разиграем.

Антъни разгледа напрегнато дъската. Гледа я доста дълго време. Бе предугадил загубата още няколко хода назад и бе направил всичко, което му идваше наум, за да я предотврати. Но тя го бе надиграла. Не можеше да й се отрече. И за негова изненада, поражението дълбоко го засегна.

Дългият му, тънък показалец повали черния цар на дъската. Антъни се облегна на стола си и впери поглед в Оливия.

— Още ли смяташ, че съм надменна фукла? — попита тя, без да потиска самодоволната си усмивка.

— Смятам само, че ми дължиш реванш — отвърна пиратът и в очите му проблесна намек за усмивка. Намираше нещо смущаващо чувствено в доволната й физиономия.

— Ще играем две от три — отвърна с готовност Оливия и започна да подрежда фигурите по дъската.

Антъни погледна към прозореца. Първите лъчи на слънцето вече пробиваха нощния сумрак. Скоро щеше да съмне.

— Сега не мога — каза той и стана от стола. — Трябва да вървя.

Оливия проследи погледа му към прозореца.

— Да, сигурно е време да вървиш. — Звучеше разочарована. — Сигурна съм, че щях да спечеля, ако играя с черните.

— Ще видим, цвете мое. — Той повдигна брадичката й с връхчето на пръста си и с едно светкавично бързо движение сведе глава и впи устни в нейните.

Антъни се отдръпна веднага, преди тялото й да се сгърчи, а очите й да се замъглят от ужас, както предния път, когато я докосна.

Оливия стоеше неподвижна. Сърцето й биеше учестено, и макар че целувката беше съвсем бърза и лека, все още чувстваше, натиска на устните му върху своите. И изпитваше само удоволствие.

— Реваншът ще бъде на моя територия — заяви пиратът, вече на път към прозореца. — Майк ще се свърже с теб. Само изпълнявай, каквото ти каже. — Той докосна устните си с пръсти и й изпрати въздушна целувка, а после се преметна през перваза и потъна в тъмнината.

Оливия пристъпи към прозореца и погледна навън. Стори й се, че за миг го зърна да изчезва в сенките на дърветата, но той се движеше толкова бързо и безшумно, че не можеше да бъде сигурна.

Нима този пират си мислеше, че е готова просто да зареже всичко и да се втурне натам, където я е повикал? Нима смяташе, че собствените му планове са по-важни от нейните?

Разбира се, че мислеше така. Каквито и да бяха проклетите му планове, те със сигурност бяха твърде опасни и не в крак със закона, за това поне би могла да се обзаложи.

Оливия се върна в леглото си, където сред смачканите завивки все още се търкаляше скицата на голото й тяло. Тънките косъмчета на тила й настръхнаха, когато отново погледна рисунката. Сякаш всяко движение на молива би нежна милувка по нейното тяло. Тя си спомни какво е да чувства ръцете му върху тялото си, когато двамата правят любов.

Оливия пъхна скицата между страниците на книгата и се отпусна в леглото си. Ръката й се плъзна под възглавницата и пръстите й се сключиха около неговия шал. Заспа, стиснала в длани единственото нещо, което й бе останало от него, както всяка нощ след завръщането си от онзи приказен свят, който бе оставила след себе си на „Уинд Денсър“.