Джейн Фийдър
Ти не си за мен (2)

Пролог

Остров Уайт, юни 1648

Беше малко преди зазоряване. Гневни струи пороен дъжд плющяха ожесточено в притихналите скали на брега и се блъскаха в набръчканата повърхност на разпененото море. Огромни, пенливи вълни се надигаха в протока под Ламанша и се диплеха около носа Света Катерина, за да се разбият с трясък в островърхите, назъбени канари на брега, хвърляйки бели пръски в тъмнината на нощта.

В небето нямаше звезди. Нямаше луна. Само от време на време по някоя мълния осветяваше острова, като сгушен кит в прегръдката на Солент, с живописните си долини и дюни, замъглени от дъждовната завеса. Единствено меланхоличният звън на алармената камбанка на шамандурата надвиваше яростния вой на вятъра, за да извести борещите се с бурята плавателни съдове за дебнещата ги опасност в лицето на зловещите скали. Този протяжен звън беше единственото предупреждение за подхвърляните от кипящите води самотни кораби.

Малка лодка се люшкаше нестабилно върху разпенената повърхност на безбрежния океан. Мрачни и решителни изглеждаха лицата на мъжете на веслата, докато се бореха с природната стихия, за да задържат плавателния съд изправен. Стигнаха до шамандурата и лодката се изгуби сред вълните, подхвърляна като дървена треска по водната повърхност. Един мъж откъм кърмата ловко хвърли дебело въже, завърза лодката за шамандурата и внимателно я приближи, докато ритмичният звук на звънчето заглуши зловещото бучене на водата, писъка на вятъра и шумното плющене на дъжда.

Никой от мъжете не проговори; думите им и бездруго щяха да бъдат заглушени от природната стихия, но сега те нямаха нужда от думи. Всички отпуснаха веслата, а мъжът на кърмата умело приближи лодката възможно най-близко до шамандурата, давайки възможност на друг от тях чевръсто и сръчно да завие мек парцал около езичето на звънчето, заглушавайки предупредителния му сигнал.

После освободиха лодката от полюшващата се върху вълните шамандура и я насочиха обратно към брега. Докато се бореха с вятъра и отлива, един от мъжете издигна ръка във въздуха и посочи към върха на скалите. Внезапно там премигна светлинка, а после заблестя, недосегаема за гневния порив на вятъра. Сигналният фар невъзмутимо хвърляше смъртоносното си послание в бурната, злокобна нощ.

Услужливи ръце се протегнаха в мрака и изтеглиха лодката на малкия, пясъчен бряг. Мъжете трепереха в подгизналите си дрехи и жадно отпиваха от плоските шишета, които мигом напъхаха в ръцете им. На притихналия бряг имаше поне двайсетина мъже, облечени в тъмни дрехи — мрачни сенки, сливащи се с тъмнината на нощта, докато се придвижваха с гръб към скалите, втренчили с надежда поглед в океана в очакване на жадуваната плячка.

Внезапно фарът на скалата заблестя по-силно и всички се изправиха като един.

Корабът изплува от мрака със спуснати бели платна, а тромавият му корпус проскърцваше като старчески кости. Насочи се право към пътеводната светлина, която обещаваше спокойствие и безопасност, и с трясък се разби в коварните скали на Света Катерина.

Дори вятърът сякаш замря от ужасяващите писъци. От разпадащата се конструкция полетяха тежки куфари и човешки тела, които потъваха с шумен плисък в кипящия котел на морето. Плавателният съд пращеше като строшена черупка на яйце, а безмълвните досега наблюдатели от брега се втурнаха в пенливата вода с победен вик и светнали очи. Отчаяни мъже, жени и деца, потъващи във водовъртежа около потъващия кораб, ги зовяха с пронизителни вопли, но те само ги пробождаха с късите си саби и ги удряха с пречупени греди, за да довършат собственоръчно онова, което морето нямаше сили да стори.

Мъжете припряно издърпваха на брега грамадни сандъци, кутии и мъртви тела. Ограбваха труповете, отрязваха пръсти с пръстени, плячкосваха ценности и бижута, мятаха се по брега в убийствен и влудяващ танц на алчността.

А над тях, на скалата, под коварния фар, стоеше самотен мъж, здраво загърнат в дебелата си пелерина под смазващата струя на поройния дъжд. Вперил поглед в останките от разбития кораб, той се усмихна доволно, заслушан в грозната олелия на брега, докато неговите хора си вършеха работата. Тази нощ бяха попаднали на тлъста плячка.

Мъжът се обърна и загаси светлината. Брегът отново потъна в плътна тъмнина, само отблъскващата гълчава на робите на алчността се извисяваше сред писъка на вятъра.

А отвъд Света Катерина още един кораб се бореше с яростните пристъпи на бурята. Беше със свити платна и лично капитанът стоеше зад руля, за да удържи плавателния съд изправен срещу стихийния порив на вятъра. Издълженото му тяло изглеждаше измамно слабо, но под просмуканите с вода дрехи се криеха релефно очертани мускули и силни ръце, които уверено се бореха с отчаяните опити на вятъра да изтръгнат руля от дланите му, докато се вслушваше да чуе сигналния звън от носа Света Катерина.

— Фарът изгасна, сър — извика кормчията досами ухото му, за да надвие оглушителния тътен на бурята.

Капитанът вдигна поглед към върховете на скалите, където допреди миг проблясваше измамната светлина на морския фар. Сега ясно се долавяха отчаяните писъци на жертвите, които не можеха да се объркат със заблудения крясък на морските чайки в нощта. За миг проблесна мълния и освети зловещите контури на плавателния съд, проснат безпомощно върху скалите.

И все още не се чуваше предупредителния звън откъм Света Катерина.

Тежка тишина надвисна над кораба. Мъжете на борда за миг сякаш забравиха неумолимата си битка с бурята. Много от тях прекосяваха тези води от деца и знаеха коварните им тайни. Знаеха също, че най-големите опасности винаги дебнат откъм брега.

— Господ да спаси душите им — промълви кормчията и несъзнателно се прекръсти.

— Прилича на търговски кораб — отвърна капитанът, а гласът му прозвуча замислен и далечен. — Пипнали са тлъста плячка. Избрали са удобна нощ.

— Аха — едва пророни кормчията и повече не проговори, докато и последните писъци на умиращите не бяха заглушени от тътена на вълните, които разнесоха отломките от разрушения кораб по безбрежната си повърхност.