Елизабет Лоуел
Есенен любовник (6)

6.

Първата мисъл на Елиса бе, че вместо в ръцете й пушката бе останала вътре в къщата.

Но кой ли бе очаквал някой от Кълпепъровата банда да се появи посред бял ден?

Елиса бързо се огледа. Не се виждаше никой.

Дори ако Хънтър бе усетил, че става нещо нередно, той с нищо не го издаваше. Вратата, водеща от оградената площадка към яслата на Леопард зееше широко отворена и вътре не се виждаше никой.

Неочаквано Елиса осъзна, че стои посред бял ден с пола вдигната до кръста. Побърза да се смъкне от гърба на Леопард във вихрушка от изумрудена и червена коприна.

Скочи на земята и краката й се олюляха. Едва тогава разбра колко силно беше изплашена.

Цветният проблясък, съпроводил слизането й от коня, привлече вниманието на бандита. Той насочи мулето си покрай градината пред кухнята, пренебрегна къщата и тръгна право към плевнята. Мулето се движеше по прашната, покрита със следи от подкови земя с особена, плъзгаща се походка, която беше бърза и едновременно с това не изморяваше ездача.

Зад мулето в лек тръс се появиха още трима ездачи. Неканените гости се разпръснаха във ветрило, като всеки наблюдаваше отделна част от ранчото. Мъжете изглеждаха и се държаха като бивши войници.

Дезертьори-разбойници, помисли си Елиса с вцепенено от страх съзнание.

По кожата й пробягаха студени тръпки, въпреки че слънцето вече напичаше силно.

Едва ли братята Кълпепър бяха толкова нагли, че да нападнат денем ранчото, независимо от това колко силно бе ядосан на Ладър Ес капитанът от армията.

Кучетата, наобиколили непознатите, лаеха яростно.

Възможността да избяга в плевнята изглеждаше все по-съблазнителна, но Елиса не й се поддаде. Подозираше, че разбойниците са като английските й братовчеди и другите хищни животни — една проява на слабост само би ги окуражила.

„Хънтър, къде си? — отчаяно попита на ум Елиса. — Не чуваш ли кучетата?“

Не последва никакъв отговор на безмълвния й въпрос. От плевнята не се чуваше никакъв шум, бил той дори от нечие скришно промъкване.

Беше сама, а дворът беше пълен с разбойници.

„Хънтър! Трябваш ми!“

Но от устните й не се откъсна звук. Щом Хънтър не обръщаше внимание на кучетата, едва ли писъците й щяха да подействат на безразличието му.

На Елиса й потрябва целият й запас от смелост, за да остане спокойна и самоуверена. Подухваше лек вятър, а бандитът яздеше към плевнята така, сякаш беше собственик на Ладър Ес и на всичко в него.

Дрехите на мъжа бяха износени и мръсни. Под мръсотията се забелязваха очертанията на панталони, ботуши и куртка от армията на Конфедерацията. Подобно на мулето си, ездачът беше дългокрак, слаб и прашен.

За разлика от мулето, обаче, разбойникът имаше бледосини очи и брада, която се нуждаеше от подрязване. Маниерите му също имаха нужда от малко лустро. Погледът, който бандитът хвърли на Елиса, по нищо не се различаваше от ръка под полата.

— Твое ли е туй място? — кратко попита ездачът.

— Да — беше краткият й отговор.

— Аз съм Гейлорд Кълпепър. Дойдох да го купя.

— Не.

Ездачът присви очи. Наклони се леко напред, сякаш не вярваше, че е чул добре отговора й.

Мулето пристъпи напред-назад. Дългите му уши се размърдаха и се завъртяха, проследявайки лая на кучетата, които бяха застанали между натрапниците и тополите, израснали покрай близкия ручей.

— Не те питам — рече Гейлорд.

— Това е добре, защото не го продавам.

Гейлорд се огледа, като обърна особено внимание на плевнята. Несъмнено той смяташе, че Елиса едва ли би била толкова смела, ако наблизо не беше скрита цяла армия.

А Елиса искрено се надяваше наистина да беше така. Но, за съжаление, нямаше никаква армия. Всичко, с което разполагаше, бе бързият й език, разтрепераните крака и искреното желание да е някъде другаде в момента.

Където и да е.

— Тю, да му се не знае — възкликна Гейлорд. — Ний направо сме си изгубили ума по туй място и каквото братята Кълпепър поискат, получават го.

— Разбирам дилемата ви.

— К’во?

Елиса каза първото нещо, което й бе дошло на ума, надявайки се да отвлече вниманието на ездача, докато някой друг не вземеше пушката и не го отвлечеше по по-убедителен начин.

— Аз също обичам Ладър Ес — бързо каза Елиса. — Не бих могла да понеса да напусна ранчото. Надявам се, че ме разбирате?

— Ъ-ъ…

— Точно така… — съгласи се тя на минутата. — Ще се наложи да насочите привързаността си към някое друго място. Чух, че Северните територии са място, което наистина си струва човек да види, особено за… ъ-ъ… индивиди като вас.

— Там е студено.

Мисълта да предложи ада като по-топла алтернатива беше твърде съблазнителна, но Елиса й устоя.

— Тексас се счита за… — започна тя.

— Не, не — нетърпеливо я прекъсна той. — Бяхме там. Народът там не е много любезен.

— Може би просто не са успели да ви опознаят добре.

— Проклети да са онез злонравни тексасци. Сал чакат някой да се повесели малко и веднага скачат. Вари ги, печи ги, не отстъпват и туй то. Ще ти река, госпожичке, голяма е досада да се разправяш с тях.

Елиса се опита да си придаде съчувствен вид. Опитът й едва ли обаче беше успешен.

— Добре де, нека бъде твоята — каза Гейлорд, — ама сигур момчетата ще се пукнат от смях, като им разкажа какво е станало.

Елиса премигна от учудване. Изобщо не се бе надявала да успее да разубеди един Кълпепър да се откаже от нещо, което си е харесал, особено от Ладър Ес.

— Благодаря — отвърна тя. — Много съм ви признателна. Ранчото е целия ми живот.

— Има защо да си ми признателна — отговори й Гейлорд. — На момичетата не им се случва всеки ден да хванат някой Кълпепър. Сигур ще искаш поп и всичките му глезотии. Божке, на момчетата ще им се пукнат търбусите да се хилят.

Ясно изразено чувство на нереалност обхвана Елиса. Сякаш гледаше към света от другата страна на лупа. Спомни си за миг историята на Луис Карол, за която говореше цял Лондон, тъкмо когато си тръгваше.

Точно така се бе чувствала горката Алиса.

Може би трябваше да предложи чай на този Шапкар^[1], възседнал муле.

Тази мисъл насмалко не разсмя на глас Елиса, но тя се боеше даже да си отвори устата, тъй като оттам щеше да излезе само писък. Маската й на спокойствие не беше нищо друго, освен това — една маска.

Всъщност страхът стискаше все по-здраво и по-здраво Елиса в ноктите си. Чувстваше се така, сякаш костите й щяха да се натрошат, ако направеше едно погрешно движение.

— Явно не съм изразила добре мисълта си — предпазливо додаде Елиса. — Нямам никакво намерение да се омъжвам за вас.

— Нямаш проблеми. Не искам да държа в окови никого. Но, ако не съм аз, тогава ще е Аб, а той се оправя добре с момичетата. Каквато си дребничка, може и да не дочакаш Коледата. Честен кръст.

Елиса преглътна мъчително, за да спре стомаха си, който напираше да изкара всичко навън.

— Господин Кълпепър — изрече тя с отчаяно спокойствие. — Нямам намерение да се омъжвам за никого.

Ездачът кимна енергично.

— Чух к’во ми каза — отвърна той. — Може тъй да е най-добре. Момчетата взеха да стават неспокойни. Сигур ще поутихнат като разберат, че в ранчото има цяло едно момиче плячка.

— За какво говорите, за Бога? — попита с изтъняващ глас Елиса.

— Ами, не се махаш, не щеш да се жениш, значи ни остава да се погоним наоколо.

Гейлорд плесна бедрото си така силно, че се вдигна прах.

— Е, на туй му викам живот! — ликуващо възкликна той. — Истински живот!

Мулето размърда уши, но после се върна към старото си занимание — следенето на кучетата, които обикаляха в кръг на около двайсет метра от ездачите, като лаеха яростно.

Елиса само гледаше вцепенено към Гейлорд, който се кискаше със звук, наподобяващ кукуригането на петел.

— Рекох му аз на Аб, че старият Гейлорд ще осигури ранчото за момчетата, без да се вдига много шумотевица. Нали знаеш, онез войничета янките само чакат да дотърчат.

После Гейлорд внезапно спря да се хвали с хитростта си и огледа Елиса с такава неприкрита похотлива пресметливост, че кръвта й се смръзна във вените.

— Е, на Аб сигур ще му стане хубаво, ’щото той все си мисли, че старият Гейлорд е пипкав и тъп кат’ пън — добави Гейлорд.

Елиса насмалко не кимна в съгласие с последните му думи.

— Аб все обича да казва как сока на татко таман бил на пресъхване, когато ме направил на най-малкото момиче на Търнър. Божичко, каква сила само имаше за такваз дребна женица. Аб още се усмихва, като си спомни за нея. Ам’че тя му е била първото момиче! Татко само я е гласял по негов вкус.

Елиса замаяно осъзна, че сдържа дъха си. Застави се насила да диша. В същото време се стараеше да не разбира какво казва Гейлорд Кълпепър.

Мулето послушно изпълни побутването му и се приближи към оградата.

— Надявам се да имаш достатъчно сили — подхвърли Гейлорд. — Щото аз и момчетата направо сме се спекли.

Елиса предпазливо отстъпи от оградата. Да демонстрира смелост беше едно нещо. Безразсъдството, обаче, беше нещо съвсем друго.

Само глупак би останал на една ръка разстояние от Гейлорд Кълпепър.

— Е, не бягай де — възрази Гейлорд. — Няма да те грабна и да препусна с теб. Искам само да пипна тез’ цицки. Изглеждат направо…

— Не — прекъсна го с дрезгав глас Елиса.

— Е, ама туй хич не беше приятелски речено.

Гейлорд се смъкна от мулето си с поразителна скорост и се залепи на оградата. Елиса едва успя навреме да отскочи извън обсега на дългата му ръка, за да не му позволи да я сграбчат хищните му пръсти.

Леопард отстъпи и присви уши, давайки на Гейлорд ясното предупреждение какво ще се случи, ако влезе в ограденото пространство.

Гейлорд възседна отново мулето си и се взря в жребеца.

— Хората казват, че бил убиец.

Елиса не отговори нищо.

— Е, добре. Аб си е наумил да го обязди, ама сега го няма. Аз пък направо умирам да пипна тез цицки. Разкарай коня или ще го гръмна.

Макар Гейлорд да говореше със спокоен ритъм, нямаше нищо бавно в движението, с което посегна към револвера си.

— Не! — извика Елиса.

Зад гърба й се разнесе пушечен изстрел, който заглуши писъка й. Куршумът се заби точно пред предните крака на мулето и го накара да отстъпи.

Гейлорд застина в седлото си със същата лекота, с която бе посегнал за оръжието.

— Прибери револвера в кобура или ще умреш — предупреди го Хънтър.

Елиса едва позна гласа му. В него нямаше емоции, а само хладно уверение за смърт.

Тишината беше толкова плътна, че се чу дори звукът, с който Гейлорд мушна револвера си обратно в кобура му.

Един от мъжете зад Гейлорд подвикна нещо. Той само вдигна ръка и махна, за да го накара да замълчи.

— Само се забавлявах — жално рече Гейлорд към Елиса.

Но в пресметливият поглед на бледосините му очи нямаше нищо жалостиво. Те внимателно оглеждаха тъмния правоъгълник на вратата към яслата на Леопард.

Елиса също погледна натам.

Хънтър беше невидим.

— Забавата свърши — добави Хънтър с равен глас. — Махай се оттук и не се връщай повече. Ако видя теб или някой от хората ти на земята на Ладър Ес, ще ви застрелям.

Елиса отправи безмълвна молитва към Бога и бавно започна да отстъпва към плевнята. През цялото време внимаваше да не застане между Гейлорд Кълпепър и отворената врата.

Гейлорд изруга и се размърда неспокойно в седлото си.

— Е, закъде си се разбързал — отвърна той. — Погледна към Елиса с бледите си очи на хищник. — Ам’че ние още не сме свършили.

— Забавата свърши — повтори Хънтър.

— Откъде си, синко? — попита Гейлорд.

— От ада.

— Ха! Ясно е кат’ бял ден, че не знаеш какво му трябва на човек, та да може утре пак да глътне Божия въздух.

— Дръж ръката си далеч от револвера си или за теб няма да има утре — предупреди го Хънтър.

Гейлорд погледна към дясната си ръка и сякаш с изненада установи, че тя беше започнала бавно да се движи към револвера му.

Бавен? Или глупав? Не, Гейлорд беше не по глупав от лисица.

И, подобно на лисицата, от душата му липсваше нещо.

— Чуй ме, момче — подхвърли Гейлорд. — Не ти е работа да се забъркваш в таз’ история. Смятай, че Ладър Ес е земя на братята Кълпепър. Искаме туй ранчо. И ще си го вземем и толкоз.

— Махай се или ще умреш — повторно предупреди Хънтър.

Комбинацията от спокойствие и смъртоносна заплаха в гласа на Хънтър накара косата по тила на Елиса да настръхне.

Без да каже повече нито дума Гейлорд дръпна юздите на мулето си, обърна го и се насочи към хората си. Четиримата ездачи си тръгнаха така внезапно, както се бяха появили, оставяйки след себе си прашна следа..

Елиса промуши разтрепераните си пръсти в гривата на Леопард и стисна здраво. Сега, след като трудният момент вече бе отминал, краката й се разтрепераха така силно, че не беше сигурна дали ще я задържат изправена.

Хънтър излезе с широка крачка от плевнята на огрения от слънцето двор, стиснал в ръка пушката си. Дулото на оръжието му беше чисто, но не блестеше. Същото се отнасяше и за приклада. Нямаше сребърни или златни украси, нямаше никакви плетенци, изрязани в дървото или в метала.

Без да каже дума Хънтър проследи натрапниците с поглед, докато не се скриха в далечината. След това изкара патрона от затвора, свали петлето на пушката и се обърна към Елиса.

Изражението на лицето му не беше никак топло. Сигурно дълго щеше да помни как Елиса бе застанала така, че със сигурност щеше да се озове в центъра на една евентуална престрелка.

Ако събитията се бяха развили в тази посока, сега тя вече може би щеше да лежи мъртва, мислеше си мрачно Хънтър. Кръвта й щеше да е оцветила в червено земята покрай нея, а лицето й щеше да бъде бяло като сол.

Мисълта за Елиса, която лежи неподвижна на земята разстрои Хънтър по начин, който той не можеше да разбере. Бяха стари познайници със смъртта. Собствената му сигурност също не го безпокоеше особено, въпреки че пръстите на страха докосваха нервите му.

Беше се разстроил заради Елиса.

Мълчанието между тях сякаш се сгъсти още повече. Не го нарушаваше нито повей на ленивия вятър, нито дишането на Леопард, нито разредилия се лай на кучетата.

После Елиса въздъхна, отблъсна се от Леопард и погледна предпазливо към Хънтър.

Посрещна я погледа на студените му, стоманени очи.

— Малка глупачка! — процеди през зъби Хънтър. — Защо не се скри в плевнята? Имаше достатъчно време. Или предпочете да останеш тук и да дразниш Гейлорд, докато той те събличаше с поглед?

Заля я закъсняла вълна на страх и гняв. Тези чувства се оказаха прекалено силно изпитание за самообладанието й. Ако имаше оръжие сигурно щеше да застреля Хънтър.

Той се досети какви са мислите й в момента. Сграбчи китката й, преди да е замахнала да го удари с ръка, поради липсата на оръжие.

— Добре. Не ти е харесало — отсечено додаде Хънтър. — Защо все пак не избяга?

— Краката ми трепереха силно, ето затова.

Изненадата смекчи чертите на лицето му. Едва сега забеляза колко е пребледняла Елиса. Цялата трепереше леко. Ако не беше застанал близо до нея и не я държеше за ръката, може би нямаше да го забележи.

— От моето място определено не изглеждаше изплашена.

— Само един глупак показва страха си пред хищник, а аз, противно на мнението ти, не съм такава.

Хънтър едва чу думите й. Прекалено силно го бе погълнало усещането за мекотата на кожата й от вътрешната страна на ръката й, за наситения синьо-зелен цвят на очите й и за слабото треперене на краката й.

— Следващия път, когато видиш някой от братята Кълпепър — каза той с пресипнал глас — бягай през глава на другата страна.

Елиса само кимна рязко.

Бързото движение прати по дължината на косата й една мъждукаща вълна от светлина. Над бузите й се спускаха бледозлатисти кичури. Един от тях се беше допрял до треперещите й устни.

Хънтър въздъхна така дълбоко, че звукът беше едва доловим. С нежно движение той погали и същевременно отмахна косата на Елиса от лицето й, без дори да помисли какви изводи би могла да си направи тя от подобно негово действие.

Мекотата на косата й му подейства като допир на огнен пламък върху кожата му. Едно прекъсване в дишането й и бавното спускане на клепачите й му подсказаха, че тя усеща чувствения огън на взаимното им привличане така силно, както и той самият.

Дъхът на Хънтър излезе накъсано от дробовете му в подобие на името й — Елиса. Много нежно той отмахна косата от устните й и хвана лицето й от едната страна с пушката си, а от другата с дланта си. След това бавно се наведе към нея.

Затръшването на врата сложи край на смълчаното напрежение досущ пушечен изстрел.

Хънтър подскочи така, сякаш го бяха застреляли.

Отдръпна ръцете си от лицето й и се обърна с гръб към Елиса. Без дори миг колебание сложи ръка на най-горния напречник на оградата и се прехвърли от другата страна с едно леко, котешко движение.

По пътеката между бараката на ратаите и плевнята вървеше Мики. В ръцете му нямаше оръжие. Дори да бе забелязал ездачите, той не бе взел никакви предпазни мерки срещу евентуалното им завръщане.

Освен ако Мики не бе прекарал последните минути по корем в бараката, тъй като се бе изплашил да не пострада собствения му нежен задник, иронично си мислеше Хънтър.

— Добро утро — подхвърли Хънтър. — Малко късно ставаш за работа, а?

— Порязах си ръката и трябваше да я превържа.

Мики размаха лявата си ръка пред лицето на Хънтър. Около дланта му беше намотан мръсен парцал.

— Развържи го — каза Хънтър.

За миг Мики застина с поглед вперен в него.

Каквото и да бе изписано в сивите като гранит очи на Хънтър, то му подейства убедително. Без нито дума Мики разбинтова ръката си.

Хънтър не откъсваше поглед от очите на Мики. Погледна към дланта му, едва когато превръзката падна от ръката на младия мъж. През кожата минаваше една плитка драскотина.

— Не си е струвало безпокойството — подхвърли Хънтър.

Мики го изгледа намусено.

— Не чу ли, че кучетата лаят? — тихо попита Хънтър.

— Проклетите кучета все си лаят.

— Може би защото в храстите постоянно се крият разбойници, които само чакат удобен случай да се промъкнат в ранчото.

— Не — проточено възрази Мики. — Кълпепъровите момчета няма да посмеят открито да се размотават насам-натам, докато армията държи пътя под контрола си.

— Ако искаш, заложи дори главата си за правотата на твърдението си. Но не рискувай живота на госпожица Сътън.

— Аз нямаше…

— Следващият път, когато кучетата лаят — студено го прекъсна Хънтър, — ще очаквам да видя оръжието ти да наднича от прозореца в търсене на цел. Иначе нищо чудно хората да се замислят над твърдостта на характера ти.

Мики стисна устни, но сдържа езика си зад зъбите.

— Къде са Лефти и Гимп? — запита Хънтър.

Младият мъж не отговори веднага, най-вече защото беше зает да гледа Елиса, която бързаше към къщата.

— Навярно броят крави — промърмори Мики.

Очите му проследиха Елиса, докато тя не се скри в сянката на верандата, която се издигаше на цялата предна част на къщата.

— Къде? — попита Хънтър.

— А?

— Гледай към мен, когато ти говоря.

Острият като нож заповеден тон на Хънтър привлече вниманието на Мики. Той побърза да обърне неспокойно глава към надзирателя.

— Къде работят Лефти и Гимп? — рязко повтори Хънтър.

— Към Пещерния ручей и оттатък, както им нареди. Не бяха много радостни от тази работа. Случвало се е да застрелват хора от Ладър Ес нататък.

— Затова им се плаща двойно.

— А? А на мен не.

— Побързай да привършиш каците за вода. Ако все още настояваш да получаваш надницата на стрелец, трябва да ме убедиш, че си заслужава човек да ти я плаща. Стига да можеш да ме убедиш.

За миг Хънтър си помисли, че Мики ще се нахвърли върху него. Всъщност донякъде се надяваше да стане така. Мисълта как Мики се бе крил в бараката, докато Елиса сама се бе изправила очи в очи с Гейлорд Кълпепър го караше да усеща, че го сърбят пръстите да вдигне оръжието си.

Остави на Мики да реши какво ще прави. Хънтър не смяташе да го убива, но със сигурност щеше да научи момчето, че престрелката не е единствения начин, по който човек може да бъде наранен.

Докато беше на надзирателския пост Хънтър смяташе да научи Мики на някои маниери. На първо място да не зяпа така нагло Елиса.

Мики промърмори нещо под носа си и се зае да намотава кърпата около дланта си.

— Искам да започна да возя вода — рече Хънтър. — Побързай да привършиш каците.

Мики само изсумтя.

— Какво беше това?

— Да… сър. Губим си времето. Ручеят е малък, но никога не пресъхва. Дори да пресъхне водата в резервоара ще е добра за пиене поне седмица или две.

— Продължавай да правиш каците и остави стратегията на някой, който я познава по-добре.

Мики завърза на възел краищата на кърпата, стегна го с помощта на зъбите си и се насочи към плевнята.

Хънтър остана известно време на двора пред плевнята, като се ослушваше внимателно. Вятърът, който подухваше на пресекулки, не носеше със себе си звука на престрелка. Ако Лефти и Гимп бяха попаднали в беда, те сигурно бяха прекалено далеч от ранчото, за да се чуят изстрелите.

Хънтър си помисли, че му трябват още хора. Мъже, на които да може да се довери.

Или поне мъже, които ще си вземат надниците и ще си вършат работата, без да е нужно да следи всяка тяхна стъпка час по час.

Имаше толкова много работа за вършене.

И толкова малко време.

Хънтър стоеше, без да помръдва. Съобразяваше бързо, планирайки работата, която трябва да се свърши, сякаш се приготвяше за нападение срещу противник, който се беше окопал.

Всъщност, донякъде положението беше точно такова.

От онова, което бе успял да узнае, поне един от бандитите се криеше в Рубиновата долина, точно до брода. Най-вероятно това беше Гейлорд.

Сигурно наоколо имаше още бандити, братя или братовчеди, а може би и двете. Всичките си приличаха, така че беше трудно да бъдат разпознати от разстояние.

А всеки умен мъж би желал да вижда тези разбойници само по този начин — от разстояние.

Щеше да бъде трудно да се прочисти планината от тази сган си мислеше Хънтър, като гледаше назъбената планинска верига. Адски трудно.