Елизабет Лоуел
Есенен любовник (11)

11.

В продължение на няколко дни Хънтър отбягваше да остава насаме с Елиса. Тя си казваше, че това е знак за победа.

За нейната победа!

Хънтър не желаеше да го признае, уверяваше се тя сама, но истината беше, че хранеше силни чувства към нея.

И те бяха нещо повече от обикновена похот.

Част от Елиса вярваше в това, в което се мъчеше да убеди сама себе си.

А друга една част знаеше, че си прави сметката без кръчмаря.

Елиса нещастно се размърда в седлото. Боляха я костите от непрестанна езда. Но поне вече не се занимаваше с широките поли на роклите си.

Двете с Пени бяха разпрали един стар костюм за езда и бяха изхвърлили фустата му. Плътната черна коприна на лицевия плат все още падаше тежко като сянка, но Елиса я беше стеснила около двата си крака, така че сега яздеше с нещо като широки панталони. Един от старите обрамчени с вълнена гарнитура кожени жакети на Пени допълваше облеклото й.

А щом прибереше косата под шапката си, от разстояние Елиса съвсем приличаше на мъж. Така поне бе накарала Хънтър да престане да й натяква, че я влачи постоянно със себе си като лъскава примамка.

Елиса спря Леопард до една скорошна купчина камънаци, които се бяха струпали на дъното на една от долчинките. Камъните, калта и клоните се бяха свлекли от стръмния склон на клисурата при последният голям дъжд.

Този проблем често ги спохождаше през дъждовните месеци. Дъждът идваше като порой, караше планинските склонове да възврат, фучеше през долчинките и се разпиляваше из блатото, простряло се отвъд земите на ранчото. Често дъждовете причиняваха големи свлачища.

Елиса се надигна в стремената и потърси някаква следа от говеда сред храстите и боровете. Кучетата бяха отишли нагоре в тази тясна, влажна клисура и не се бяха върнали.

Не се тревожеше за кучетата. Бяха напълно способни да се грижат сами за себе си. Може би се бяха измъкнали от основната долина, за да претърсят някоя от хилядите безименни клисури, където говедата търсеха храна и се криеха.

Елиса се отпусна обратно в седлото, а мислите й се върнаха към обляната в лунна светлина градина. Макар прегръдката на Хънтър да не беше продължила дълго, тези кратки мигове бяха преобърнали с краката нагоре представите й за света.

Нито един мъж, който имаше наум само похотта си, не би я целувал отначало така нежно. А след това тъй страстно.

А после беше спрял.

Просто беше спрял.

На бузите й избиха червени петна. Част от червенината се дължеше на спомена за прегръдката му и за собственото й пламенно поведение. Друга част беше причинена от гняв, заради думите, които Хънтър бе изрекъл, докато закопчаваше корсажа й.

Но основната част от кръвта, зачервила бузите на Елиса идваше от страстта — чиста, дълбока и мощна.

Леопард изведнъж вдигна рязко глава. Наостри уши и на мига застина като статуя.

Част от ръба на клисурата се откъсна със странен, подобен на въздишка звук и се понесе надолу по склона.

Конят се извъртя на задните си крака и се хвърли в отчаян бяг по отсрещната страна на долината, по-далеч от лавината. Рязкото движение изхвърли Елиса от седлото. Без сама да усети тя изпищя. Писъкът й секна в мига, в който се удари в земята. После започна да се търкаля през глава.

Преди още да беше спряла търкалянето си, Елиса разбра, че е в безопасност от свлачището. Котешката бързина на жребеца вече бе успяла да я измъкне настрана от масата кал и камъни, които се носеха надолу по клисурата.

Смразяващият писък на Елиса завари Хънтър в следващата клисура, която се намираше на север. В миг той препусна в лудешки галоп, като на всяка крачка пришпорваше Бъгъл Бой. Щом влезе в долината пред очите му се разкри една преплетена маса от кал, камъни и клони. Отстрани стоеше петнистият жребец, а седлото му беше празно.

— Елиса!

Никой не отговори на вика му.

Страхът сграбчи Хънтър с такава сила, както никога досега. Без да се пази от опасността, която грозеше самия него, той насочи Бъгъл Бой покрай назъбения, коварен край на свлачището.

Не беше възможно Елиса да е затрупана отдолу.

Просто не беше възможно, повтаряше си той.

Макар да знаеше по-добре от всеки друг, че имаше голяма вероятност Елиса да бе останала под свлачището. Войната го бе научила колко безразлична е смъртта към човешките емоции.

— Палавке! Къде си?

Този път в отговор на вика му се дочу слаб стон. Той завъртя Бъгъл Бой с едно яростно движение и го насочи през сипеите към отсрещния склон на клисурата.

Елиса лежеше по гръб, заплетена в клоните на една ниска върба. Ръцете й бяха проснати над главата, а очите й — затворени.

Преди още Бъгъл Бой да беше спрял, Хънтър измъкна краката си от стремената, скочи от гърба на коня и коленичи до Елиса. Видя, че се мъчи да си поеме въздух. Отначало това го окуражи.

А после го изплаши.

— Палавке? — нежно я попита той. — Скъпа? Къде те боли?

Отначало Елиса си помисли, че спи и сънува.

Едва ли бе възможно да е будна и да чува подобна нежност и загриженост в гласа на Хънтър.

Отвори очи, готова да посрещне разочарованието. Загрижеността, изписана на лицето на Хънтър беше по-голяма дори от тази, която се долавяше в плътния му глас.

Елиса разтреперана хвана лицето му в дланите си и му се усмихна, въпреки че цялата беше пребледняла. Знанието, че не е безразлична на Хънтър бавно започна да прогонва с топлината си студа свил костите й.

— Добре… съм — накъсано промълви тя.

Едновременно с това тя погали лицето му. Направи го с цел да го успокои, но жеста й бързо премина в нещо друго.

Толкова приятен беше допира до гладко избръснатата му буза. Удоволствието й пролича в бавното движение на пръстите й, в изражението на лицето й, в синьо-зелените й очи, които се опитваха да срещнат погледа му.

Хънтър пое дъх почти така мъчително, както и самата Елиса.

— Чух те да пищиш — дрезгаво рече той.

— Аз… паднах. От удара… си изкарах… въздуха.

— Боли ли те някъде?

Тя поклати глава.

— Само… тук.

Хънтър проследи ръката на Елиса, която посочи мястото точно под гърдите й.

— Тук ли? — попита той.

Той прекара опакото на пръстите си по гръдната кост на Елиса.

Тя си пое рязко дъх, но това нямаше нищо общо с болката, а само със спомена за целувките на Хънтър по гърдите й.

— Хънтър — прошепна Елиса. — Аз…

Хънтър наведе глава и докосна треперещите й устни в целувка, с която искаше само да я успокои.

И целувката наистина щеше да остане такава, ако Елиса не беше простенала и потреперила още от първия допир на устните му. В миг характерът й се промени и тя стана повече сурова, отколкото нежна и повече търсеща, отколкото успокоителна.

За Елиса това беше без значение. Тя обви ръце около шията на Хънтър и се надигна в прегръдката му. Усещането за тялото му, притиснато до нейното, я накара да простене отново. Адреналинът от страха я подтикна към една друга реакция.

Огънят пламна в Елиса и се разгоря с такава сила, че тя пак изстена.

Хънтър също бе погълнат от пламъците, които го караха да забрави причините, поради които трябва да се владее.

Целуваше не това момиче, което трябваше.

И не когато трябваше.

Накратко, нищо не си беше на мястото.

Въпреки това Хънтър се остави да бъде притеглен върху Елиса. А после се намести така, че застана между краката й. Всяко бързо, грубо движение на бедрата му говореше за възбудата му, а езика му беше едно неприкрито повторение на намеренията му.

Хънтър плъзна ръката си между краката на Елиса, докато дланта му не притисна горещият център на тялото й. Дланта му се раздвижи. Елиса ахна и се изви на дъга от неочакваната ласка.

Топлината на тялото й дори през катовете дрехи изненада Хънтър, възхити го и го накара да потрепери от дива нужда. Той потърси път през дрехите й.

И докато го търсеше, не спираше да я гали.

— Хънтър? — неспокойно попита Елиса. — О, Хънтър, какво правиш с мен?

— Как се чувстваш?

— Като в рая.

Хънтър потрепери от прилива на желание, който го обля. Удоволствието му беше толкова силно, че само малко го делеше от болката.

Елиса бавно се изви към ръката на Хънтър, търсейки още удоволствие от допира на дланта му между краката й.

— Същински… рай… — повтори задъхано тя.

Хънтър отново впи устни в Елиса. Притисна се силно, гонен от отчаяното си желание. Накъсаните й стонове на удоволствие го подкарваха като камшик.

Разумът се върна в главата му под формата на три бързи изстрела от карабина.

Хънтър успя да се отблъсне от Елиса, но усилието го остави разтреперан и бесен от гняв заради поведението и на двама им.

Тя протегна ръце към него, без да отваря очи. Хънтър сграбчи ръцете й.

— Престани! — просъска той.

Отначало Елиса не го разбра.

— Какво? — замаяна попита тя.

— Престани да ме преследваш — рече й той с груб глас.

— Но…

— Освен ако не искаш едно бързо търкаляне — продължи той, като пренебрегна опита й да каже нещо.

— Какво?

— Това!

Той плъзна ръцете на Елиса надолу по собственото си тяло, докато те не докоснаха парчето твърда, гореща плът, което тя с такава лекота възбуждаше.

Елиса отвори очи.

— Ако искаш едно бързо търкаляне — добави Хънтър с убийствено презрение, — аз съм готов, нямам нищо против него и, Бог ми е свидетел, мога да го направя без проблем. Но това ще бъде всичко, което ще получиш, Палавке. Бърз секс.

Хънтър отблъсна ръцете на Елиса и отиде при Бъгъл Бой. Измъкна карабината си от кобура й. Миг по-късно проехтяха три бързи изстрела.

— Ставай.

— Какво?

— Ставай! Предупреждавам те, Палавке! Ако отново ме подтикнеш да те докосна, ще те взема така, както си легнала на земята и да вървят по дяволите всички, които може би сега яздят нагоре по долината.

Елиса стана на крака по-скоро бързо, отколкото грациозно. Цялата се тресеше от смесица от гняв, желание и последиците от изживения страх.

— Ти ме желаеше толкова, колкото и аз тебе! — отсече тя.

— Не съвсем. Аз спрях. Ти нямаше да можеш. Следващият път няма да спра, Палавке. Ще ти дам онова, за което ме молиш. Можеш да разчиташ на мен.

— Любовнико, не съм те молила за нищо!

— Как ли пък не! Гърчеше се и викаше като…

Звукът на кон, препускащ в галоп, сложи край на невнимателните думи на Хънтър.

Беше признателен, че сложиха край на спора си. Стигаше му само спомена за разгорещената Елиса, за да се почувства зле. А когато говореше за случилото се, цялото му тяло тръпнеше чак до зъбите.

— Можеш ли да яздиш? — процеди Хънтър през зъби.

В отговор Елиса му обърна гръб и отиде при Леопард.

Хънтър мълчаливо въздъхна от облекчение, като видя, че тя не куца.

Господ да му е на помощ, защото следващият път щеше да я вземе там, където му се предложеше.

Елиса не се държеше като девственица, която си търси съпруг. Тя беше една опитна малка кокетка, която с нищо не беше по-добра, отколкото човек би очаквал.

А в леглото сигурно щеше да бъде дяволски добра.

— Отивам да проверя нещо — додаде Хънтър. — Качи се на коня, но стой тук.

Елиса не му отговори.

— Морган ще бъде тук след няколко минути — добави Хънтър. — Изчакай го.

Мълчание.

— Трябва ли ти помощ, за да се качиш на коня? — неохотно попита Хънтър.

Без нито дума Елиса насочи Леопард откъм долната страна на склона. После се качи в седлото без обичайната грация, но все пак сама.

— Докато се върна по-добре да си престанала да се цупиш — подхвърли Хънтър, като се метна върху Бъгъл Бой. — Не понасям цупенето.

— Любовнико, когато поискам да ти кажа нещо, ти ще си първият, който ще го научи.

Хънтър стисна устни. Дръпна юздите на Бъгъл Бой и го насочи нагоре, към далечната страна на долината. Скоро се скри от погледа й сред скалите и боровете.

Бързо намери онова, което се бе надявал да открие — знаци, че друг ездач бе чакал на билото над долината. Огледа набързо околността, за да се увери, че мъжът си е отишъл и се върна към мястото, където ездачът беше стоял.

Хънтър се смъкна от коня и приклекна на пети, както бе направил другия ездач. Следите от ботушите на мъжа се бяха отпечатали съвсем ясно. Лесно се виждаше и къде коня му беше пасъл трева. Хънтър вече беше виждал тези конски следи — в долината, от която беше изскочил Проклетия и се беше опитал да намуши Елиса.

Имаше следи покрай ръба на клисурата. Мъжът беше блъснал една купчина камъни към нестабилния ръб на долината. А после бе застанал, за да наблюдава как камъни, клонак и пръсти фучат надолу към Елиса.

Мръсният му кучи син, изруга наум Хънтър.

Обхвана го гняв силен като в деня, когато бе узнал как са умрели децата му.

И защо.

Хънтър възседна коня си с мрачно изражение и проследи дирята на непознатия достатъчно далеч, за да се убеди, че той бе избягал презглава. С присвити очи Хънтър прецени посоката, в която ездачът се беше отдалечил.

Искаше му се да го последва, но трябваше да се убеди, че Елиса е в безопасност. Изруга отново и дръпна юздите на Бъгъл Бой обратно надолу към клисурата.

Морган го пресрещна в лек галоп.

— Хей! — подвикна Хънтър.

— Намерих нещо, което искам да ви покажа, сър — извика Морган. — В следващата долина на север.

— Ще се срещнем там.

Елиса проследи Хънтър с блестящите си като синьо-зелени скъпоценни камъни очи, докато не се скри сред боровете. Този мъж разпалваше тялото й… и гнева й с влудяваща лекота.

Но тя също си пробиваше път към него, въпреки упорството му. Да, той се беше качил на големия си кон и я бе засипал с обиди, но тя знаеше по-добре какво се крие под водопада от думи.

Беше почувствала колко силно я желае.

Спомни си как беше сложил дланите й върху тялото си. Дишането й се учести, а бузите й пламнаха.

Морган спря коня си до Леопард.

— Случило ли се е нещо? — попита го Елиса.

— Нищо, за което да се безпокоите, госпожице. Просто видях едно гадно създание.

— За Хънтър говориш, нали?

На лицето на Морган проблесна усмивка. Той обърна коня си и го насочи надолу към изхода на клисурата. Леопард го последва.

— Намери ли някакви крави? — запита с надежда Елиса.

— Нищо, за което да си струва да се говори, госпожица Елиса.

— Но обикновено тези долини са пълни с говеда.

— Навсякъде има техни следи — тихо отговори Морган. — Но следите са всичко, което успях да открия. Няма никакви говеда. Само една-две стари ялови крави.

Елиса се опита да прикрие уплахата, която се настани като студен камък в стомаха й след думите на Морган. Въпреки тучната трева и чистата вода, която избиваше на езерца из долината, наоколо почти нямаше говеда. А сред тях изобщо не се срещаха от онези говеда, за които да си струва да се говори — бикове поне на четири години.

А трябваше да бъдат много. Наистина много.

Елиса нещастно се огледа, търсейки някоя заблудена крава из сенките и овразите. Не откри нищо.

Ливадите и низините покрай блатото бяха сухи. Високата трева стърчеше изсушена от слънцето. Говедата можеха съвсем нормално да преживеят със суха трева, но предпочитаха крехката изобилна зеленина.

Множеството извори и просмукващата се на езерца вода беше предпоставка за гъста трева в много от назъбените долчинки. Говедата се събираха в тези клисура като парчета желязо върху голям магнит.

Говедата бяха идвали тук. Елиса виждаше следите от копитата им и купчинките тор, криволичещите дири и калните локвички, които се образували там, където копитата се бяха врязали по-дълбоко.

Уви, въпреки всички тези следи нямаше нито едно говедо.

Като че ли някой беше преминал оттук преди каубоите на Ладър Ес. Някой, който познаваше всичките долини и тревисти клисури, където кравите преживяха на хлад в сянката.

Някой, който беше подбрал всичките крави, преди да са успели да го сторят истинските им собственици.

Студът в стомаха на Елиса се засили. Това усещане й ставаше все по-познато от ден на ден — нарастващ страх, който се явяваше всеки път, щом помислеше за бъдещето на Ладър Ес.

Заповяда си да не мисли за това. Едва ли страхът и болките в стомаха можеха да й помогнат.

Елиса пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. После още веднъж. И още веднъж.

Хънтър прави всичко, което трябваше да бъде сторено, напомни си тя.

Отново си пое дълбоко дъх, като си мислеше за Хънтър. Той беше умел, трудолюбив, интелигентен, роден водач. Каквото можеше да бъде направено за Ладър Ес, Хънтър щеше да го стори.

Сигурно се беше проявил като добър офицер. Младежите направо го боготворяха, а мъжете се отнасяха с уважение към него.

Малцината, които не проявяваха уважение към Хънтър, просто нямаха достатъчно ум, за да изпитват страх от него.

Например Мики.

Елиса потръпна леко при спомена за роклята й, която се беше закачила на пирона и за допира на ръката на Хънтър до гърдите й.

Последва го друг спомен, който отпуши в нея порой от чувства. Лицето на Хънтър на лунната светлина, миглите му, които тъмнеят на фона на страните му, гладният му език върху гърдата й, напрегнатото му от желание тяло.

И после споменът от днешния ден, когато със собствените си ръце се бе убедила в силата на копнежа му.

Хънтър можеше да отрича колкото си поиска, но тя знаеше — беше хлътнал по нея толкова силно, колкото и тя по него.

Отново потрепери цялата. Сигурно щеше да изпита страх, ако не беше уверена, че Хънтър се бори с привличане равно по сила на нейното.

Никога мъж не я беше така притеглял както Хънтър.

Очите й го следваха навсякъде. Отиваше до другия край на стаята, само за да застане до него. Питаше го за състоянието на земята, за говедата и за мъжете, за всичко, само за да го накара да говори и да бъде близо до очертанията на мустаците му, и до движенията на устните му.

Трябваше да продължи проникването си под бронята, която беше навлякъл, докато не достигнеше до нежността и смеха.

И страстта.

О, Господи, страстта!

Звукът на конски копита сепна Елиса. Бъгъл Бой се носеше в лек галоп към нея. Елиса се изчерви, а пулсът й се ускори.

Хънтър дори не погледна към нея.

— Защо даде онези изстрели? — обърна се той към Морган.

— Намерих останки от огън.

— Покажи ми го.

Морган пришпори в тръс дребния си мустанг. Хънтър и Елиса го последваха към входа на следващата клисура. Тя беше част от обширна плетеница от дефилета и хълмчета, които се простираха чак до Ветровития проход, който водеше към малкото ранчо на Бил.

Хънтър и Морган слязоха от конете. Хънтър тръгна по следите, които водеха от Ладър Ес към Би Бар. В добавка към следите имаше и разпилени останки от малък огън.

От онзи тип, който се използва за нелегална смяна на клеймото.

— Ако бях комарджия — подхвърли Морган, — щях да се обзаложа, че говедата на Ладър Ес са били доведени насам и са си тръгнали като стока на Слаш Ривър.

— Жалко, че не минахме първо оттук тази сутрин — заяви Хънтър. — Можехме да хванем крадеца направо до огъня му.

Без да кажат повече нито дума двамата мъже възседнаха конете си. Хънтър погледна сурово към Елиса.

— Къде са кучетата? — попита я той.

— Не ме гледай така свирепо. Последният път, когато ги видях, търсеха говедата, за да ги подкарат към теб.

Хънтър понечи да изсвири на кучетата, но го спря едно рязко движение на Морган.

Заедно с вятъра на пресекулки към тях се носеше чистият звук от препускащ кон.

— Не, сър — отговори Морган, на безмълвния въпрос на Хънтър. — Изпратих мъжете на юг да търсят мустанги и понитата на Ладър Ес, както ми казахте.

— Скрий се в дефилето — обърна се Хънтър към Елиса. — Идваме след тебе. Побързай.

Елиса обърна Леопард на място и препусна към гърлото на влажното, обрасло с храсти дефиле. Както Хънтър й обеща, след малко те настигнаха петнистия жребец и по петите му влязоха в дефилето. Много бързо трите коня бяха добре скрити.

Преди Елиса да разбере какво прави Хънтър, той прекара Бъгъл Бой до Леопард. Леопард отстъпи още по-навътре във върбалака.

— Слизай — кратко рече Хънтър. — Докато си на коня могат да те видят над храстите.

Докато говореше, той измъкна краката си от стремената и скочи на земята. В ръцете си стискаше карабината си.

Без много суетене Хънтър тръгна нагоре по стръмния склон на дефилето. Не след дълго фигурата му се сля със сенките на боровете.

От прикритието му долетя приглушеният, но непогрешим звук от патрон, който влиза в затвора.

Елиса импулсивно посегна към далекогледа, мушнат в дисагите на гърба на Бъгъл Бой.

— Не го насочвайте срещу слънцето — предупреди я тихо Морган. — Стъклото блести като злато. Ще ни издаде със сигурност.

Елиса кимна, притисна далекогледа към окото си и огледа дефилето. Същите върби, храсти и борове, които криеха конете й попречиха да види каквото и да било.

Елиса се обърна и насочи далекогледа към Хънтър. Видя го така близо, сякаш беше на една ръка разстояние. Блясъкът на косата и мустаците му я заинтригуваха така силно, както формата на устните му и зимното сияние на очите му.

Докато го наблюдаваше, изражението на Хънтър се смени от бдителност със сдържана жестокост, от която я побиха тръпки. С едно плавно движение Хънтър вдигна карабината си и се прицели.

Очевидно Хънтър познаваше приближаващия ездач, който и да беше той.

И го мразеше.

Вятърът донесе звука на още приближаващи коне.

Хънтър свали пушката бавно и неохотно.

— Дръжте под око коня си, госпожице — предупреди Елиса Морган. — Ако помирише другите коне може да изцвили.

Елиса прибра далекогледа, мушна го в дисагите на Бъгъл Бой и застана до главата на Леопард. Едната си ръка сложи на юздата, а другата на носа на коня. После започна да му шепне успокоително.

— Ами Бъгъл Бой? — попита Елиса.

— Той е обучен. Както и моето пони.

През завесата от върби Елиса наблюдаваше преминаващите конници. Разстоянието до тях беше около сто метра. След малко ги застигна пети ездач, който яздеше голямо доресто муле.

Морган забеляза мулето и започна да говори така тихо, че Елиса не можеше да отличи отделните думи. Изражението на лицето на Морган, обаче, не оставяше следа от съмнение, че той ругае.

Елиса почувства как тялото на Леопард се издува, докато конят поемаше въздух с намерение да изцвили предизвикателно към натрапниците.

Пръстите на Елиса стиснаха здраво разширените ноздри на жребеца. Той разклати глава. Елиса не махна ръката си. Леопард се отказа от намерението си и запази тишина.

След няколко секунди мъжете се скриха по посока на Ветровития проход.

Хънтър напусна наблюдателния си пост, чак когато заглъхна и последния слаб звук от конски тропот. Чак тогава се спусна в дъното на дефилето.

— Някой Кълпепър ли беше?

Хънтър кимна отсечено.

— Гейлорд? — предположи Морган.

— Не, Аб.

Тонът на Хънтър смрази Елиса.

— Аб! — промърмори Морган. — Самият тартор на дяволите!

Хънтър само изсумтя.

— Е — усмихна се студено Морган, — значи скоро ще бъде. След седмица, може би две. Аб не е особено търпелив човек.

— Чудя се къде ли е бил? — подхвърли Хънтър.

Морган сви рамене.

— Напред-назад между Ладър Ес и Испанския път. Поне така чух за последно. Някои от родата му са с него.

— Кои точно?

— Няма значение — отново сви рамене Морган. — Няма нужда да се безпокоите за тях. Тръгнали са да търсят испанското съкровище. Чух, че копаят тук-там.

Хънтър поклати глава недоверчиво пред глупостта на разбойниците.

— Аб не е особено търпелив с всичко, което му прилича на работа — продължи Морган, — така че идва на север на всеки няколко седмици. Бю и компанията му също се придвижвали насам.

— Бю, Клим, Дарси и Флойд няма да се присъединят към Аб — отбеляза Хънтър със задоволство.

— Чух нещо такова. Май някъде в Колорадо е било?

Хънтър кимна.

— Янките дават доста пари за главите на тези момчета — заяви Морган, без да говори на някого конкретно.

— Хората, които спечелиха парите, не пожелаха да ги вземат — отвърна му Хънтър.

Морган го изгледа изненадано.

— Изпратих парите на Алекс — добави Хънтър, като мушна крака си в стремето на Бъгъл Бой.

— Обаче твърде късно — отбеляза Морган, докато възсядаше понито си.

Хънтър кимна леко и насочи Бъгъл Бой към изхода на дефилето.

— Надявам се майка му да ги е получила — додаде той. — Съпругът й се върна от войната с една ръка и без крака.

Елиса осъзна, че ще я оставят сама в долината, ако не побърза. Качи се бързо на гърба на Леопард с помощта на един близък камък. Докато се наместваше в седлото поблагодари мислено на Пени за ножиците и конците й.

Беше много по-лесно да язди, без да се заплита в маса дрехи всеки път, щом понечеше да се качи на коня си или да слезе от него.

— Ще проследим ли онези мъже? — попита тя.

Хънтър поклати глава отрицателно.

— Защо не?

— Те са пет срещу само нас двамата.

— Трима сме — поправи го тя. — Мога да стрелям.

— Някога убивала ли си човек? — запита я Хънтър.

— Не, но напоследък често ми се иска.

Морган скри усмивката си.

— Да ги проследя ли, началник? — иронично подхвърли той.

— Добре, върви — съгласи се Хънтър. — Но обръщай веднага, щом стигнеш до земята на Би Бар.

— Ако стигнеш там — поправи го Елиса на часа. — Няма гаранция, че тези мъже отиват натам. Може би просто преминават оттук.

— Закъде? — саркастично попита Хънтър.

— За другата страна — сопна му се Елиса в отговор.

— Адиос — подвикна им Морган.

Никой не му отговори. Хънтър и Елиса бяха прекалено заети да се гледат свирепо един друг, така че не забелязаха тръгването му.

— Откъде идва тази вражда между Би Бар и Ладър Ес?

— Какво те кара да мислиш, че има нещо подобно? — контрира Елиса.

— Двете ранча са долепени едно до друго, но не си ходите на гости.

Елиса си помисли за последния път, когато бе видяла Бил — същият този път, когато му беше отказала да му продаде Ладър Ес.

— Или поне без официални посещения — иронично добави Хънтър, като си мислеше за паяжината от призрачни дири между двете ранча.

Стомахът на Елиса се сви на топка, защото си помисли, че Хънтър има предвид крадците, които бяха дошли откъм Би Бар и се бяха върнали пак в същата посока. Не искаше дори да помисля за множеството следи от говеда, които бе видяла да водят към Ветровития проход.

Но кравите не се бяха върнали оттам.

Нито една.

Ветровитият проход водеше към ранчото на Бил, а оттам нямаше път през Рубиновите планини.

Въпреки всички тези доказателства Елиса просто не можеше да повярва, че Бил участва в явното разграбване на стоката на Ладър Ес.

Тъжно си помисли за времената, когато той й беше като баща.

Не беше възможно същият този човек да се опитва да я съсипе.

— Сега е време за есенното събиране на говедата — отвърна тя с непроницаемо изражение. — Хората нямат време да си ходят на гости.

— Много странно.

— Защо?

— Добрият стар Бил не намина дори да провери дали случайно не сме забрали някое от неговите говеда.

Гласът на Хънтър беше също тъй саркастичен, както и леката извивка на усмивката му под мустаците му.

Елиса затвори очи.

— Бил знае, че не бихме продали нито една крава от неговите.

— Със сегашното темпо няма да успеем да продадем и крави от Ладър Ес — иронично подхвърли Хънтър.

— Какво?

— Ще откарат всичките на земята на Би Бар и оттам ще заминат за пазара.

— Не!

— По дяволите — изруга Хънтър с отвращение. — Нали имаш очи, Палавке. Използвай ги!

— Правя го. Още първата седмица, когато си дойдох у дома, ми се наложи да прибирам мои крави от амбулантния търговец, който живее до кръчмата.

— Какво? — застана нащрек Хънтър.

— От Мак знаех, че при него е нещо като неофициален сборен пункт на хора, които искат да продават, да купуват или да разменят животни — поясни Елиса. — Така че аз…

— Отишла си сама при тези крадци? — прекъсна я с дрезгав глас Хънтър.

— Не съвсем.

— Не. Съвсем — отсече той двете думи. — Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?

— Искам да кажа, че Мак ме предупреди да стоя настрана от земята на Би Бар и точка. Каза, че сам ще се оправи със заблудените крави.

— И слава Богу! — промърмори Хънтър.

Елиса не му обърна внимание.

— Но аз продължих да намирам следи от говеда през Ветровития проход — рече тя. — Така че отидох до кръчмата и оттам тръгнах по следите на кравите.

Хънтър повдигна вежди, учуден от съобразителността на Елиса.

— Обзалагам се, че следите са те отвели до Би Бар.

— Грешиш. Следите започваха на североизток оттук от блатото. Там е същински лабиринт от хълмчета, обградени от тръстики и тресавища.

Хънтър, противно на волята си, беше впечатлен от прозорливата идея на Елиса да проследи откъде бяха дошли откраднатите говеда.

А фактът, че беше събрала куража да осъществи идеята си, направо го смрази.

Можели са да я убият. Крадците на добитък и другата тям подобна пасмина бяха известни с докачливостта си към хора, които им ходят по следите.

— Би Бар е на север оттук, нали? — додаде Хънтър.

— Следите не идваха откъм земята на Би Бар. Идваха от Ладър Ес.

Хънтър не изглеждаше много убеден.

— Освен това — продължи Елиса, — когато се случи наши крави да отидат в земята на Би Бар, Бил просто ги натирва обратно. Той е добър човек, въпреки намръщената физиономия и уискито.

Привързаността на Елиса към Бил, която пролича в гласа й, с нищо не допринесе за подобряването на настроението на Хънтър. Вярно, отговаряше на Хънтър като суха трева на факел, но щом заговореше за Бил Морленд ставаше ясно, че е безумно влюбена в него.

В един човек, който нагло я грабеше.

— Е, Палавке — провлечено додаде Хънтър, — струва ми се, че доста от кравите на Ладър Ес са взели решение да се преместят на земята на Би Бар. И нито една от тях не се е върнала обратно.

— Както Мак обичаше да казва: „Кравите и жените са отвлечени създания“.

Тонът на гласа й ясно показваше, че дискусията за Бил Морленд и кравите на Ладър Ес е приключена.

Хънтър, обаче, продължи да говори.

— Мак е бил прав само наполовина — рече той. — Те са направо адски загубени.

Елиса не попита Хънтър дали говори за кравите или за жените. Знаеше, че отговорът няма да й допадне.

— Но не и кравите — поясни Хънтър. — Кравите имат доста повече здрав разум от жените.

— И понеже жените имат повече здрав разум от мъжете, това означава, че мъжете…

— Ха! — възкликна Хънтър.

— Чуди се колкото искаш. Чувал ли си някоя крава да е отишла на война?

— Не, по дяволите.

— Или жена? — престорено мило добави Елиса.

За миг й се стори, че забелязва усмивка на лицето му. Навярно беше сгрешила.

Мълчанието, което последва отговора й, остана ненарушено през целия път обратно към къщата на Ладър Ес.