Елизабет Лоуел
Есенен любовник (19)

19.

С привидно спокойствие Елиса навлече работните дрехи, които не беше обличала, откакто преди години бе заминала за Англия. Панталоните бяха от мек, морскосин габардин и някога й стояха свободно. Сега прилепваха плътно по бедрата й. Крачолите й бяха прекалено къси, но ботушите й щяха да скрият този малък проблем.

Блузата, обаче, беше трудна работа. Карираните фланелени ризи, които Елиса някога бе носила със синия панталон, сега се изпъваха върху бюста й. На петнайсетгодишна възраст формите й бяха имали значително по-малки извивки.

Дрехите на майка й също нямаше да й станат. Елиса беше по-едра от майка си.

Просто трябваше да намери нещо подходящо, което да облече вместо старите ризи.

Нещо друго.

Напълно изключваше от това число английските си рокли. Язвителните коментари на Хънтър за облеклото й се бяха отпечатали като жигосани в мозъка й.

„… Някои жени просто не се чувстват пълноценни, ако нямат мъж, който да им се възхищава…“

„… Мъжете застават нащрек всеки път, щом минеш край тях. Знаеш го, но продължаваш да въртиш задник…“

Елиса не желаеше да стои заключена в къщата като в харем. Щеше да се постарае, обаче, да скрие всичко женствено по себе си.

Рязко дръпна фланелената риза, опитвайки се да освободи повече място за гърдите си. Напразно. Ризата просто беше тясна.

Но ако продължеше да носи коприна и атлаз Хънтър пак щеше да я гледа многозначително с мрачните си очи.

„… Ако искаш едно бързо търкаляне аз съм готов, нямам нищо против него и, Бог ми е свидетел, мога да го направя без проблем. Но това ще бъде всичко, което ще получиш, Палавке. Бърз секс…“

Хънтър беше човек, който държи на думата. Беше получила точно това — бърз секс.

Сълзи на срам и гняв напълниха очите й, като едно забавено ехо на онзи безжалостен миг, в който бе научила колко малко мисли Хънтър за нея.

„… Бог ми е свидетел, Елиса Сътън, ако не пораснеш и не бъдеш добра майка на децата ми ще оплакваш деня, в който си ме подмамила да се оженя за теб…“

Думите на Хънтър я бяха наранили много повече от разкъсването на девствената й ципа. От думите му бе разбрала, че бе отдала любовта си на един мъж, който нито я уважаваше, нито я обичаше.

Просто бе изпитвал похотливо желание.

„Проклет да е Хънтър!

И два пъти по-проклета да съм аз, задето се оказах такава глупачка!“

Без да пророни сълза Елиса тършуваше из прашните сандъци, докато не намери една грижливо сгъната кожена риза на баща си. Ризата беше все още мека и еластична.

Навлече я презглава, нави ръкавите си и я пусна свободно над хълбоците си. Ресните висяха и се люлееха над гърдите й по отвратителен начин, но иначе дрехата съвсем добре скриваше извивките й.

Един бърз поглед в огледалото показа на Елиса, че кремавия й корсаж се вижда през връзките на кожената риза. С нетърпеливи движения притегна връзките. После намери една от големите шарени кърпи на баща си и я завърза на врата си. Избелелия червен плат увисна над ресните и прикри всички нежелани подробности.

Елиса мразеше да носи косата си сплетена и прибрана над главата си. Въпреки това прибра в плитка дългата, копринена маса, нави я стегнато и я забоде с няколко фиби. После нахлупи така ниско шапката си, че не се виждаше нито едно кичурче руса коса.

Новата проверка в огледалото задоволи Елиса. Дори най-тесногръдия, злонравен и дебелоглав бивш полковник нямаше да може да я обвини, че се опитва да привлече мъжките погледи с показните си дрехи.

Елиса слезе в кухнята, спокойна, че няма да й се наложи още отсега да се противопоставя на Хънтър. Беше го чула да излиза от къщата по-рано сутринта.

Но не рано, напомни си тя. Беше слязъл по стълбите цял час по-късно от обичайното.

Без съмнение е бил изтощен от цялата си похот.

Стисна устни в мрачно изражение и влезе в кухнята.

— Мили Боже! — възкликна Пени. — Какво е станало с теб?

— Моля? — сепна се Елиса и се зачуди дали Пени някак не бе разбрала какво се е случило предишната нощ.

— Имам предвид твоето… ъ-ъ… облекло.

— А! — сви рамене Елиса. — Писна ми да нося английските дрехи.

— Палавке, не можеш да…

— Не ме наричай Палавка!

Скритият в гласа на Елиса гняв стресна Пени.

— Извинявай — рече тя. — Не знаех, че не обичаш прякора, който Бил ти даде.

Елиса сви рамене и се постара да възвърне поизтъркания си самоконтрол.

— Не можеш да излезеш с тези дрехи от къщата — предупреди я Пени.

— Защо не?

— Ами че това са мъжки дрехи!

— Нали върша мъжка работа. Защо, тогава, трябва да съм опакована в коприна и атлаз?

— Звучиш точно като майка си — промърмори Пени.

Без да отвърне нито дума, Елиса нахлузи грубите кожени работни ръкавици и взе карабината си от закачалката й на кухненската врата.

— Няма ли да закусваш? — попита я Пени.

— Не съм гладна.

— Чакай да ти сложа нещо за обяд.

— Ако огладнея ще дойда да си взема нещо.

— Също като Хънтър — раздразнено подхвърли Пени. — Да не ви е хванала нещо като есенна треска?

Елиса се завъртя обратно с лице към другата жена.

— Какво искаше да кажеш за Хънтър?

— Той също не беше гладен.

„Добре! — помисли си Елиса. — Дано съвестта му да го гризе, докато заприлича на сянка!“

Разтревоженият поглед на Пени подсказа на Елиса, че трябва да прикрива чувствата си по-добре.

Отново.

— А ти как си? — вече спокойно я попита Елиса. — По-добре ли се чувстваш?

— Да. Предполагам, че сутрешните прилошавания са отминали.

Една мисъл сепна Елиса.

Може би самата тя беше бременна.

— Не се безпокой за нищо — заяви Елиса на Пени. — Ще се справим съвсем добре и без мъже.

Пени й се усмихна изморено.

Елиса я прегърна леко и тръгна с решителна крачка към плевнята. Движенията я накараха да потръпне от болка.

Картината на лежащия между бедрата й Хънтър премина като светкавица през ума й. Спомените за удоволствието, което беше изпитала преди да дойде болката, обляха тялото й в трепетни вълни.

А в паузите между удоволствието разцъфтя срамът.

„Глупачка!

Кръгла идиотка!“

Въпреки всички обидни имена, с които Елиса се наричаше, под обвивката на гнева й продължаваха да тлеят въглените на един сладостен огън. Хънтър наистина я бе наранил, докато отнемаше девствеността й, но преди това й бе разкрил съществуването на неподозирани удоволствия.

„… Мислиш ли, че толкова много жени щяха да се омъжват, ако брака беше нещо лошо…“

Въпросът на Хънтър едновременно беше подигравателен и примамващ. Думите му й подсказваха, че сексът не е само това, което беше изпитала.

През нощта тя беше прекалено разгневена, за да отвърне на увереността на Хънтър с нещо друго, освен с ярост. Едва сега я бе достигнало закъснялото ехо на чувствената му увереност и това я объркваше.

„… Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това…“

Думите на Хънтър иззвънтяха в ума й и я накараха да потрепери.

— Казах, добрутро, госпожице Елиса. Сигурно се чувствате по-добре.

Елиса премигна и фокусира погледа си върху Гимп.

— Хънтър ми каза, че не се чувствате добре — поясни Гимп — и едва ли днес ще излезете на езда.

Бузите на Елиса пламнаха в яркочервено. Наистина усещаше болка на неочаквани места. Смути я фактът, че Хънтър го беше предположил.

А същевременно я разяри.

— Хънтър греши — рязко отвърна тя. — Но, всъщност, той греши за много неща, свързани с мен. Ще яздя Леопард.

— Ъ-ъ…

— Какво има?

— Хънтър не иска да яздите сама.

— Хънтър може да върви по дяволите.

Елиса обърна гръб на шокирания Гимп и отиде в яслата на Леопард. След няколко минути жребецът с Елиса на гърба си излезе от плевнята и направо прескочи оградата отпред.

— Днес оглеждат блатото на север — извика Гимп след нея.

Елиса му махна.

— Пазете се от червенокожите! Морган каза, че е видял няколко!

Тя му махна отново.

Дългите крака на Леопард се отвориха в крачка, която бързо преодоляваше разстоянията. След известно време бедрата на Елиса престанаха да протестират и се върнаха към познатия ритъм на ездата.

Местността прелиташе покрай нея с жълтеникавите отсенки на есента. Ветровитото небе и яркото слънце успокояваха духа й като мехлем.

За съжаление прекалено скоро Елиса се озова на края на блатото. Вече не беше сама. Двама въоръжени мъже препускаха в лек галоп към нея, като й преграждаха пътя.

— Тази земя е на Ладър Ес — остро подвикна Рийд. — Не приемаме непознати.

— Така е, определено не приемаме непознати — съгласи се Елиса с равен глас, докато мъжете се приближаваха. — Добро утро, Блеки, Рийд!

Рийд я зяпна изненадано, преглътна застаналата на езика си ругатня и свали ударника на пушката си.

Блеки го последва.

— Това сте вие, госпожице Сътън — обади се Рийд. — Аз… ъ-ъ… не ви познах под тези… ъ-ъ… дрехи.

— Не познахте ли Леопард? — хапливо го попита тя.

— Не, госпожице. Някои от бандата на Кълпепър също яздят коне на петна.

— Намерихте ли някакви говеда?

— Няколко глави. Преди всички крави за разплод.

— Е, все пак е по-добре от нищо — направи гримаса Елиса.

— Да, госпожице — смутолевиха в един глас двамата мъже.

Двамата продължаваха да поглеждат крадешком към Елиса, сякаш искаха да се уверят, че сладкия, прелъстителен женски глас наистина идва от купчината мъжки дрехи на гърба на Леопард.

— Къде има най-голяма нужда от още един ездач? — запита Елиса.

— Ами, ъ-ъ, е-е…. — проточи Рийд.

Елиса чакаше. Подозираше какво ще последва.

— Най-добре да питам Хънтър — каза накрая Рийд.

— Да, Хънтър — потвърди Блеки с неприкрито облекчение в гласа си.

Може би беше най-добре да приключва с това. Колкото повече отлагаше срещата си с него, толкова по-трудно щеше да й бъде.

— Доведете го — нареди им тя с рязък тон. — Дотогава ще огледам няколко пътеки в блатото, които знам.

— Да, госпожице — кимна Блеки.

После обърна коня си и заби пети в хълбоците на жилавото пони. Рийд проследи отдалечаването му с неприкрита завист.

— Върви с него — му каза Елиса. — Само ще ми се пречкаш. Пътеките, които знам, са доста тесни.

— Но Хънтър каза, че не трябва да оставате сама.

— Хънтър не е собственик на Ладър Ес. Аз съм собственикът. Не го забравяй.

— Ъ-ъ… — преглътна Рийд. — Да, госпожице.

Каубоят нещастно обърна дребното си, жилаво пони и последва Блеки.

Елиса насочи Леопард на север и го пусна в тръс покрай блатото. Яздеше и търсеше по високите тръстики някакви следи от преминаването на говеда.

В блатото нямаше много пътища, но говедата ги знаеха всички. В него те намираха хладно убежище, когато лятното слънце станеше прекалено горещо. То им даваше влагата, за която закопняваха, след като есенното слънце превърнеше всичката трева в изсушена слама.

В небето над главата й бяха надвиснали няколко яркооцветени облака, които се движеха живо под напора на вятъра. Навсякъде покрай Елиса шумоляха, люлееха се и тихо шептяха високи тръстики и избуяли треви. Големите копита на Леопард плашеха чучулигите, които изхвърчаха от скривалищата си и подсвиркваха тревожно.

Както обикновено ездата под безкрайното лъчезарно небе донесе покой на Елиса. Болката от предишната нощ бавно се отдръпна. Чак сега за първи път, откакто бе влязла в спалнята на Хънтър, тя успя да си поеме дълбоко дъх.

Не трябваше да мисли за Хънтър. Само кравите бяха важни. Те бяха нейното бъдеще.

Кравите, а не Хънтър.

Леопард помръдваше уши във всички посоки и проверяваше всеки непривичен звук. Големите му ноздри поемаха дълбоко въздуха и търсеха в него непознати миризми. Юздите висяха свободно върху гривата му. Ездачката му успяваше съвсем добре да го насочи в желаната посока само с натиск на коленете си.

Елиса изцяло се доверяваше на усета на жребеца си. Тя знаеше, че сетивата на коня са много по-остри от нейните. Ако в блатото се криеше някой или нещо, Леопард щеше да го забележи много преди нея.

Елиса тъкмо беше забелязала няколко прясно пречупени тръстики, когато Леопард се закова и извъртя глава в обратна на блатото посока. Наостри уши, вдигна високо глава и се загледа към планините.

Някъде в далечината се чуваха изстрели и крясъци. Елиса заслони очи и се изправи в стремената, за да огледа по-добре равнината в посока на Рубиновите планини.

Миг по-късно различи силуета на човек, който бягаше по билото на едно възвишение надолу към блатото. След още миг Елиса видя, че това е индианско момиче, което бяга с всичка сила. В ръцете си стискаше нещо, което приличаше на вързоп дрехи.

Доста назад от момичето препускаха четирима ездачи. Конниците подвикваха и крещяха, сякаш бяха излезли на лов за пуйки. Мъжете очевидно не се безпокояха, че момичето може да се скрие в блатото, преди да са успели да го хванат.

Изведнъж Елиса се напрегна и присви очи, за да види по-добре с надеждата, че греши.

Не бъркаше. Двама от конниците яздеха големи дорести мулета.

Кланът Кълпепър! Елиса изплашено измъкна карабината си. Горката индианка нямаше никакъв шанс. Просто си играеха с нея като котка с мишка и се наслаждаваха на страха й.

Елиса даде три бързи изстрела във въздуха, за да предупреди ездачите на Ладър Ес, които работеха в покрайнините на блатото. После мушна карабината обратно в кобура на седлото и заби пети в лъскавите хълбоци на Леопард.

Жребецът тръгна от място в галоп само с няколко яростни скока. Елиса се приведе ниско над шията му и с колене го подкани да върви дори още по-бързо. Не обръщаше внимание на опасностите, които криеше бясното препускане из неравната местност, която прелиташе под копитата на Леопард.

Елиса съвсем точно разбра кога я забелязаха. Единият от ездачите подвикна и пришпори мулето си пред останалите. Другите мъже извадиха оръжията си и започнаха да стрелят по бягащото момиче.

Дъжд от куршуми се посипаха покрай индианката. В този момент Елиса осъзна, че товарът в ръцете на момичето въобще не беше вързоп дрехи.

Индианката носеше бебе.

Елиса отново срита Леопард и му подвикна да върви по-бързо. Големият кон се изпъна и се втурна като гръм из пустошта.

Невидимите нокти на вятъра се впиха в лицето на Елиса. Напорът му събори шапката й. Фибите се измъкнаха и само за миг вятърът разнищи плитките й. Косата й се развя като златно знаме и заплющя зад гърба й.

Елиса се вкопчи в шията на Леопард. Влагаше цялото си умение в тази безумна езда. Не откъсваше очи от скъсяващото се разстояние между Леопард и индианката.

И братята Кълпепър.

„Господи, тези мулета са наистина бързи!“ — слисано си мислеше Елиса.

Имаше само няколко секунди, за да реши дали да пресече пътя на братята Кълпепър към индианката и да се моли ездачите на Ладър Ес да пристигнат, преди бандитите да са я хванали.

Другата възможност беше да грабне индианката със себе си и да се насочи към блатото.

Индианката най-сетне чу тропотът от копитата на Леопард на фона на запъхтяното си дишане. Втурна се настрани от големия жребец.

— Не! — изкрещя й Елиса. — Приятел! Аз съм приятел!

Момичето или повярва, че русокосата непозната ще я отведе на безопасно място, или просто беше прекалено изморена, за да пробяга сама дългия път до блатото. Индианката отново върна предишната си посока, наведе глава и притисна вързопчето дрехи, в които беше повито бебето. Босите й крака летяха над земята.

Елиса беше достатъчно близо, за да разпознае в най-близкия бандит един от братята. Гейлорд Кълпепър не беше много назад. Останалите също се приближаваха с ужасяваща скорост.

А Гейлорд се целеше с пушката си в бягащото момиче.

Елиса сама не разбра кога е извадила карабината и е дала изстрел. Осъзна, че го е направила чак когато почувства отката на оръжието върху рамото си. Продължи да презарежда карабината и да стреля колкото може по-бързо, докато Леопард препускаше все по-близо и по-близо до носещите се с все сила бандити.

Изведнъж първият бандит извика, вдигна ръце и се строполи под копитата на мулето си. Гейлорд почти не се опита да отклони собственото си муле и прегази роднината си.

Елиса изпита облекчение, но едновременно с това болезнен спазъм сви стомаха й. Не обърна внимание нито на едното, нито на другото усещане.

Изравни посоката си с тази на бягащото момиче и мушна карабината в кобура й. Без да престава да бяга индианката подаде с мълчалива молба бебето си, за да бъде пощадено поне то, тъй като вече беше твърде късно за нейното спасение.

Само след няколко секунди останалите бандити щяха да ги настигнат.

Елиса грабна бебето и го притисна към тялото си с лявата си ръка. Едновременно с това измъкна десния си крак от стремето и подаде ръка на индианката, която тичаше със сетни сили.

— Хайде! — извика й Елиса. — Хвани ръката ми! Не можеш да им избягаш!

Жестът й значеше повече от думи. Индианката се хвърли като котка към стремето.

Елиса успя някак да задържи момичето достатъчно дълго, за да успее да промуши крак в стремето. Индианката запъна левия си крак в стремето и се вкопчи с две ръце в рога на седлото.

Елиса обърна Леопард към блатото и го пришпори.

По земята покрай тях се посипаха изстрели. Беше въпрос на съвсем кратко време ездачите да настигнат жребеца.

С дясната си ръка Елиса придържаше индианката, която се крепеше несигурно на седлото. Другата й ръка притискаше бебето към тялото й и даваше на безпомощното създание единствената възможна защита от куршумите.

— Дръж се! — яростно подвикна Елиса. — Само се дръж, независимо какво става!

Дори да я бе разбрала, индианката не каза нищо. Очите й бяха замъглени от изтощение. Цялото й лице беше покрито със синини.

Леопард препускаше към блатото, без да забавя скорост, независимо от неравния терен. Един бърз поглед през рамо показа на Елиса, че Гейлорд Кълпепър е на не повече от сто метра от нея. Беше пуснал мулето си да бяга по-спокойно, а самият той се целеше с пушката си.

С крайчеца на окото си Елиса видя ездачите на Ладър Ес да се появяват на брега на блатото на повече от километър от тях. Водеше ги Бъгъл Бой, който се носеше като същинска фурия и скъсяваше с гигантски скокове разстоянието между Хънтър и бандитите.

Пушката на Хънтър беше готова за стрелба в ръцете му. Яздеше като кентавър, без да спира да стреля.

Разстоянието беше прекалено голямо, за да се даде точен изстрел от гърба на препускащ кон. Елиса знаеше това така добре, както и че Хънтър не можеше да стори нищо друго, докато не ги доближи.

А дотогава Гейлорд щеше да е свалил двете жени с лекотата на човек, който стреля по риба в каца.

Откъм блатото отдясно на Елиса се разнесе изстрел. Част от секундата по-късно един куршум дошъл изотзад вдигна прах на сантиметри в ляво от Леопард.

Изведнъж Леопард потъна в жълтокафявата прегръдка на блатото. Жребецът се понесе с котешка грация по тясната, кална пътека. Елиса спря коня с едно дръпване на юздите тъкмо в мига, в който се изчерпаха силите на момичето. Индианката се строполи на земята като купчина парцали.

Стрелбата ехтеше като дъжд някъде край блатото. Леопард стоеше кротко и дишаше тежко. Елиса измъкна крака от стремената и се смъкна от гърба на коня, като стискаше в едната си ръка бебето, а в другата карабината.

Индианката издаде някакъв неясен звук и протегна ръце. Елиса се наведе и даде детето на майка му. Някакъв шум откъм блатото накара Елиса да се обърне рязко с готова за стрелба карабина.

Индианката изстена и се опита да стане, но силите й изневериха.

— Спокойно, Палавке — чу се глас откъм тръстиките. — Аз съм, Кейс.

Елиса изпита такова облекчение, сякаш от плещите й бяха смъкнали тежък товар. Изпъшка дрезгаво от облекчение и вдигна дулото на карабината нагоре.

Кейс се измъкна от тръстиките с пушка в ръка. Изглежда, че индианката го познаваше. Постепенно се отпусна и започна тихо да пее на бебето си, което не беше издало нито един звук по време на бягството. От дрипите се показа една малка ръчичка. Малките пръстчета докоснаха лицето на индианката. Усмивката, която тя му отправи беше по-сияйна от слънце.

— Ранена ли си? — обърна се Кейс към Елиса.

Устата й беше прекалено суха, за да говори. Затова просто поклати глава.

— Почакай тук. Ще изсвиря като чучулига на връщане. Ако чуеш нещо друго бъди готова за стрелба.

Елиса само кимна.

Кейс й хвърли напрегнат, изпитателен поглед.

— Дръж се, Палавке! Няма да се бавя.

Елиса само помръдна глава.

От брега на блатото се чуваха отделни изстрели. Далечният тропот на копита бързо заглъхна, погълнат от шумоленето на сухите тръстики.

Сякаш беше изминал цял час, когато най-сетне някъде наблизо се разнесе вика на чучулига.

— Чисто е — заяви Кейс. — Избягаха като койоти.

Елиса изпусна въздишка на облекчение. А с него дойдоха слабостта и гаденето. Елиса се олюля и се разтрепери.

Учуди се какво й става. Та нали не тя, а горката индианка беше бягала километри наред.

Отговорът дойде в главата й със спомена за бандита, който вдигна ръце и падна под копитата на мулето си.

Елиса мрачно преглътна, после преглътна отново, опитвайки се да подтисне бунта на стомаха си.

Щом Кейс се появи отново от тръстиките, Елиса се обърна към индианката. Наведе се да погледне бебето, но й прилоша. Отпусна се на колене и изпълзя настрани от индианката и детето.

Тялото й се разтърси от спазъм след спазъм. Повръщането не спря, докато не се почувства толкова слаба, че не можеше да вдигне глава. Смътно осъзна, че не трябва да го прави. Някой друг поддържаше главата й вместо нея.

Нечии силни ръце повдигнаха Елиса, обърнаха я и я притиснаха. Нежни ръце избърсаха лицето й с хладна влажна кърпа. Елиса се притисна разтреперана към гърдите на мъжа.

— Хънтър? — дрезгаво прошепна тя.

— Няма го още — отвърна Кейс. — Всеки миг ще дойде.

— Не! — каза Елиса и се опита да се изправи.

Кейс я притисна към гърдите си с равни части сила и нежност.

— Успокой се, мъничката ми. Ето, изплакни си устата. Ще се почувстваш по-добре.

— Момичето… — започна Елиса.

— Вече проверих. Не е ранена. Бебето също е здраво. Сега тъкмо го кърми. По-скоро се опитва. Горкичката! Доста й се струпа при онези негодници.

Елиса въздъхна и отпи глътка вода.

Шумът на приближаващи хора я накара да направи слабо движение в ръцете на Кейс.

— Пусни ме, моля те.

— Все още трепериш. Дай на нервите си време да се успокоят.

— Не! — дрезгаво възрази Елиса. — Не искам Хънтър да разбере, че съм слабачка и страхливка.

— Страхливка ли?

Кейс я погледна недоверчиво. Без да обръща внимание на откъслечните спазми, които я разтърсваха, той продължи да бърше лицето й, сякаш се грижеше за бебе. Нежността на докосванията му беше в пълен контраст с мрачната непроницаемост на бледозелените му очи.

— Не си нито слаба, нито страхлива — тихо й каза Кейс. — Много мъже биха се обърнали и побягнали още щом им замирише на изстрели и смърт.

Елиса издаде приглушен звук.

— Знам — добави Кейс. — Не ти се иска да си спомняш, че може би си убила човек, макар онези бандитите да заслужават повече от всеки друг да бъдат убити.

Хладната, влажна кърпа погали челото и очите на Елиса.

— Но ти направи онова, което беше необходимо — продължаваше Кейс. — Запази самообладание и спаси два човешки живота, като изложи на риск себе си. Нито един войник не би могъл да бъде по-смел.

Елиса погледна в очите на Кейс и видя в тях всичко, което той не каза с думи.

— Същото беше и с тебе, нали? — прошепна тя. — Стрелбата и… и прилошаването.

— Преживях го — делово отвърна Кейс. — И ти ще се оправиш. Ти си силна жена, Палавке. Много по-силна, отколкото човек би предположил, като те погледне.

Тръстиките изшумоляха някъде наблизо. Револверът се появи с изумителна скорост в ръката на Кейс.

— Аз съм — подвикна Хънтър.

— Другия път свирни или ще ти е за последно.

Хънтър разтвори тръстиките и се озова до тях. Почуди се дали да каже на Кейс, че устата му е толкова пресъхнала, че не може да свири.

Чувстваше се така, откакто беше видял бандита да се прицелва в Елиса, а самият той бе останал в ролята на безпомощен наблюдател, без да може да стори нищо, за да попречи на куршума да я достигне.

— Благодаря ти — каза тихо Хънтър на Кейс. — Задължен съм ти. Отново.

— Не бях аз спасителят й.

— Кой беше?

— Ще ти кажа като разбера — сухо рече Кейс.

Хънтър почти не чу какво казва брат му. Коленичи до Елиса и отмахна водопада от пепеляворуса коса от лицето й.

— Добре ли си, Палавке? — попита Хънтър.

Елиса изстена тихо и зарови лице в гърдите на Кейс, като изолира Хънтър.

— Не е ранена — отвърна Кейс вместо нея.

— Тогава защо си я прегърнал грижовно като котенце?

Хънтър премълча, че много му се иска да бъде на мястото на брат си. За нещастие Елиса ясно показваше, че чувствата им изобщо не са взаимни.

— Елиса уби един от братята Кълпепър — обади се Кейс.

Шокираното изражение, което се изписа на лицето на Хънтър можеше да накара всеки човек, с изключение на Кейс да се разсмее.

— Явно не й е понесло добре на стомаха — добави Кейс.

Елиса простена тихо от унижение и се опита да потъне в сивата риза на Кейс. Той просто я притисна по-здраво и я погали нежно по косата.

— Какво се случи? — запита Хънтър.

Елиса само поклати глава със затворени очи. Чувстваше се вече напълно унижена.

— Докато другите спяха, Бил и аз развързахме момичето — поясни Кейс. — После тръгнах по следите на проклетия призрак.

— Шпионинът имаш предвид?

Кейс кимна утвърдително.

— Появи се до колибата на Бил точно преди зазоряване — добави той. — Последва нещо като спор. После той си тръгна. Последвах го и ето къде ме доведе.

— Значи е някъде в блатото?

— Да.

— В такъв случай не е дошъл от Ладър Ес — заключи Хънтър. — Значи всичките ни хора са чисти.

Кейс изсумтя утвърдително и продължи разказа си.

— Чух стрелба и се промъкнах до края на блатото. Индианката бягаше с всичка сила към блатото. Преследваха я четирима бандити.

Хънтър погледна към момичето.

Почувствала любопитните очи, индианката вдигна глава от бебето си. Синините по младото й лице, примесени със страха в очите й и преценяващия й поглед казаха на Хънтър всичко, което искаше да знае. Беше виждал жени с такъв поглед през войната. След като от тях по най-груб начин се бяха възползвали цял куп непознати, те вече нямаха вяра на никой мъж.

Хънтър вдигна лявата си ръка пред гърдите си с дланта нагоре. После докосна центъра на дланта си с показалеца на дясната.

Момичето го разбра. Успокоена от жеста му, тя се върна към грижите за бебето си.

— Разказвай нататък — тихо подкани Хънтър брат си.

— Палавка препускаше на този голям шарен жребец. Бандитите се спускаха към нея като буреносен облак.

Хънтър промърмори нещо под носа си.

— Когато първият Кълпепър я забеляза — продължаваше Кейс, — тя не се изплаши и не се втурна да бяга с всичка сила. Просто пусна юздите, измъкна карабината си и започна да стреля.

Изражението на Хънтър стана още по-мрачно. Погледът му не се откъсваше от водопада от бледозлатисти коси, които скриваха лицето на Елиса от него.

— По дяволите, Палавке! — просъска Хънтър. — Изобщо не е трябвало да се появяваш на това място. Можеха да те убият!

Елиса не му обърна никакво внимание.

— Вместо това тя уби един Кълпепър — делово вмъкна Кейс. — Добре свършена работа, ако ме питаш мен.

— Не те питам — изръмжа Хънтър.

Големите му ръце се протегнаха и я измъкнаха от прегръдката на Кейс. Хънтър обърна лицето на Елиса към гърдите си и започна да гали косата й дори по-нежно от Кейс.

За миг Елиса се опита да се възпротиви на ласките му, но после се предаде. Нежностите на Хънтър бяха прекалено примамливи, за да им се противи. Цялото й същество копнееше за тези ласки, за някакъв знак, че не се е излъгала изцяло в него.

— После Елиса изравни коня си с индианката — продължи Кейс, — взе бебето й в едната си ръка, сграбчи момичето с другата и я издърпа към стремето.

Дъхът на Хънтър направо секна.

— Ами другите бандити?

— Останалите от бандата приближаваха така, че можеха да изплашат дори каменна статуя.

— Исусе Христе!

Ръката на Хънтър конвулсивно стисна косата на Елиса.

— Гейлорд се беше прицелил в главата й, когато от блатото излетя куршум. Изстрелът буквално го изхвърли от седлото. Навярно е бил мъртъв, още преди да падне на земята.

— Значи призракът е спасил живота на Палавка? — скептично попита Хънтър. — Не мога да проумея. Нали самият той се опита да я убие?

— Може би просто се е опитвал да я сплаши и да я накара да изостави ранчото — сви рамене Кейс.

— Може би — отвърна Хънтър с глас, който подсказваше, че се съмнява в правотата на това твърдение.

Дочу се звука от множество приближаващи стъпки. Кейс стана и изчезна обратно в тръстиките.

Хънтър продължи да гали замислено косата и гърба на Елиса. Бавно треперенето напускаше тялото й.

— По-добре ли се чувстваш сега? — тихо я попита той.

Елиса кимна.

Хънтър повдигна лицето й към себе си и задържа пръста си под брадичката й, така че Елиса да не може да избегне погледа му.

Тялото й се напрегна. Въпреки ласките си, Хънтър все още беше бесен от яд заради постъпката й.

— Ако отново ми извъртиш подобен фокус ще те обеля като домат — закани й се той с леден глас. — Знаеш много добре, че не трябва да излизаш сама от къщата!

С последните останки от силите си Елиса се опита да се отблъсне от Хънтър.

За миг Хънтър я притисна още по-силно към себе си. После я пусна с неохота.

— Какво правя аз е моя, а не твоя работа — заяви Елиса.

Изявлението й не прозвуча както бе възнамерявала, защото гласът й все още беше дрезгав.

— Не и след снощи — възрази с тих и гневен глас Хънтър.

Елиса се изчерви и скочи на крака.

— Миналата нощ не ти дава никакви права над мене — процеди тя през зъби.

— Напротив!

Хънтър се изправи с такава сила и грация, че на Елиса й се дощя да го застреля на място.

— Може би си бременна — добави той. — Помниш ли?

— Един джентълмен не би…

— Хънтър? — подвикна някъде сред тръстиките Морган, като прекъсна тихите, ядни думи на Елиса. — Къде сте?

Хънтър подсвирна пронизително.

— Не съм джентълмен — отвърна й той с мек глас. — Доказах го снощи, като те нараних. Съжалявам за това, Палавке.

„Палавка!“

— Мразя това име — каза тя.

— Защо? Пасва ти идеално..

— Толкова, колкото обръщението „любовник“ пасва на теб.

Хънтър стисна устни.

Елиса отиде до Леопард. Опита се да го възседне, но тялото й я предаде. Краката й се гънеха като парцалени.

Хънтър я повдигна с лекота и я сложи върху седлото на Леопард.

Миг по-късно Бъгъл Бой излезе на малката полянка, извикан от подсвирването на Хънтър.

Самият той отиде при индианското момиче и започна да й обяснява нещо със знаци. Тя проследи движенията му с напрегнат поглед, поколеба се и накрая кимна утвърдително.

Хънтър вдигна внимателно девойката и бебето й и ги сложи върху седлото на Бъгъл Бой. После се метна зад нея, взе юздите и насочи коня извън блатото.

Погледна през рамо и видя, че Елиса се опитва да хване юздите с видимо треперещите си ръце. Искаше му се да отиде при нея, да я притегли в обятията си и да я притисне, просто за да се увери, че все още е жива.

Възпираха го срамът и непокорството, които бе видял в синьо-зелените очи на Елиса. Хънтър беше сигурен, че тя ще посегне към лицето му като котка, само ако я докоснеше.

„Е, войниче, получи това, което искаше — каза си горчиво Хънтър. — Елиса вече не те гледа с възхищение и желание. И едва ли вече храни някакви мечти за някой друг Хънтър Максуел.

Нали самият аз го исках?

Нали?“

Хънтър яздеше към ранчото, а въпросът ехтеше в главата му.

Много пъти от сутринта си беше казвал, че така е много по-добре. Двамата с Елиса бяха напълно неподходящи един за друг. Елиса беше прекалено млада.

В главата му изникна образът на Елиса, която препуска с главоломна скорост, за да спаси индианката и бебето й. Това му напомни, че възрастта няма много общо със смелостта. През войната беше виждал момчета да правят такива неща, пред които опитни войници пребледняваха и трепереха.

Жалко, че в цялото тяло на Белинда не се бе намерила поне толкова смелост, колкото Палавка имаше в малкото си пръстче. Тогава може би Тед и Ем щяха да са още живи.

Тази мисъл се заби като нож в душата на Хънтър. Беше оставил похотта да му избере жена, а за грешката му платиха децата му.

„Все пак това не е достатъчно — яростно си каза сам Хънтър. — Смела или не, Палавка е прекалено млада, за да има собствено мнение. Щом започнат да идват бебетата, тя ще стане като Белинда и постоянно ще съжалява за живота си на пеперуда, който е изоставила.

Така е по-добре.

Трябва да бъде по-добре.

Няма връщане назад.“

Въпреки това болката, която Хънтър беше причинил на Елиса, гризеше душата му така безмилостно, както копнежът му към нея. А вълните на единствената, смазваща истина, продължаваха да се стоварват върху него.

Елиса беше дошла като девственица в леглото му.

И си бе тръгнала като разгневена, унижена жена.