Нямаше време да чака бурята да скрие луната. След като чу разказа на Елиса за мъжа с високите до коляно мокасини, който се бе появил в ранчото на Бил, Хънтър реши да опита да се срещне с него, независимо дали ще бъде ясно или ще има буря.

Хънтър вървеше бързо и предпазливо в нощта. Мокасините му не издаваха никакъв шум при допира си със земята. Пое по първата следа към Би Бар, която се мярна пред очите му.

Колко ли пъти Елиса беше сновала по същата пътека? Тази мисъл с нищо не допринасяше за доброто му отношение към Бил Морленд.

Хънтър беше все още на земята на Ладър Ес, когато някой се обади тихо зад гърба му.

— Чудесно време за разходки.

Хънтър замръзна на място. После се обърна и се усмихна.

— Здравей, Кейс. Чудех се дали не си се изгубил.

— По-лесно мога да се изгубя през деня.

Хънтър се усмихна и потупа Кейс по рамото. Кейс също го потупа в отговор, но не му се усмихна. Въпреки това Хънтър знаеше, че брат му също се радва на срещата им.

Хънтър не беше виждал Кейс да се усмихва, откакто войната беше свършила.

— Последвай ме — тихо рече Кейс. — Като нищо ще те гръмнат, ако продължаваш да тичаш на лунна светлина като някоя самодива.

Хънтър се засмя приглушено и последва брат си.

Няколко минути по-късно Хънтър и Кейс се озоваха в коритото на един пресъхнал ручей. На двата бряга имаше гъст върбалак, а над главите им се издигаха високи тополи. Лунната светлина не можеше да си пробие път през гъстата сянка.

Високо над планината една светкавица проряза небето. Скоро долетя тътенът на гръмотевицата. Вятърът свиреше в клоните на тополите, събаряше попарените от сланата листа и ги въртеше в мрака.

— Кога дойде тук? — попита тихо Хънтър.

— Преди три дни. Получих бележката на Морган надолу, към Испанския път.

— Там има ли някой от Кълпепърови?

— Които са там ще останат. Аб е тук.

Хънтър чу всичко, което Кейс не каза. Аб Кълпепър беше онзи, който бе водил бандата, извършила кървавото, жестоко нападение над ранчото на Хънтър в Тексас.

Братята се бяха заклели да въздадат справедливост, без значение каква, на него, на Аб Кълпепър.

— И аз го видях — отвърна Хънтър. — Два пъти.

— Тъкмо това се питах. Изненадан съм, че просто не си го гръмнал.

В гласът на Кейс нямаше въпрос, но Хънтър все пак му отговори.

— Първият път, когато го видях, Елиса беше наблизо. Тъкмо мислех да го застрелям, когато той се срещна с още четирима мъже.

— Е? — повдигна вежди Кейс.

— Не исках да я излагам на опасност. Вторият път беше тази сутрин. Аб стоеше прекалено близо до нея. Ако не уцелех… — сви рамене Хънтър.

— Едва ли има голяма възможност да пропуснеш мишена с размерите на човек от такова разстояние.

— Не исках да рискувам, без значение колко минимална е възможността за пропуск.

Кейс отправи изпитателен поглед към Хънтър с лешниковите си очи. Не каза нищо, но все още беше учуден, че Хънтър просто не беше застрелял Аб.

Беше пълно с достатъчно обяви „Търси се жив или мъртъв“ със снимката на Аб, за да бъде подобно действие напълно законно. Освен това Аб бе заслужил смъртта си, независимо от начина, по който тя щеше да го застигне. Същото се отнасяше и за родата му, независимо дали те бяха негови братовчеди или братя.

Всъщност, в някои от случаите родословните им линии се преплитаха. Татко Кълпепър не си бе давал труда да се безпокои много-много за кръвните връзки, когато му се приискаше да бъде с жена.

— Колко човека има Аб? — попита Хънтър.

— Към двайсет.

— Колко от тях са Кълпепърови?

— Пет, включително Аб — отвърна Кейс. — Той е дошъл тук точно преди мен.

— Видях Гейлорд. Кои са другите?

— Иразмъс, Хорас и Кестър.

Хънтър прерови наум списъка с Кълпепърови. Норбърт и Орвил бяха убити от тексасците, точно преди останалите от родата да станат бандити.

Седжуик и Тилдън бяха се показали достатъчно глупави, за да останат в Тексас, където се занимаваха с обири на банки, конекрадство и грабежи на заселници. Историите продължиха, докато Кейс и Хънтър не се завърнаха от войната. Двамата братя Кълпепър се удавиха в Рио Гранде, докато се опитваха да избягат в Мексико. По това време реката беше дълбока само до колене, така че навярно щяха да оживеят, ако не бяха толкова пияни, че не успяха да вдигнат лицата си от водата.

По този начин оставаха петима Кълпепърови, които бяха взели участие в тексаското клане.

— Какво се случи с Икабод, Джеръмая, Пернъл, Куинси и Реджиналд? — попита Хънтър.

— Икабод и Джеръмая се включиха със слаби карти в играта надолу, към Испанския път.

Хънтър повдигна учудено вежди.

— Другите трима все още търсят испанското съкровище — добави Кейс.

— За Джеръмая се говореше, че стрелял бързо като светкавица — рече Хънтър с неутрален глас.

— И аз така чух. Все пак брат му Икабод беше по-бърз. За малко да ме улучи.

Хънтър тихо подсвирна през зъби.

— Внимавай, братко. Ще си изкараш репутация на бърз стрелец. Тогава всеки хлапак с револвер и всеки надут самохвалец ще тръгне по петите ти.

— Никой не ме познаваше в онзи магазин за уиски. Никой не ме познаваше и когато си тръгнах.

— Къде беше Аб? — запита Хънтър.

— Вече беше тръгнал към Рубиновите планини.

Хънтър се загледа в назъбените петна лунна светлина, която си беше пробила път през листата на тополите.

— Аб, Иразмъс, Гейлорд, Хорас и Кестър — изброи най-накрая той. — Има ли някой друг бандит, който си струва да се спомене?

— Всички останали боравят добре с оръжието, когато са трезви, но няма нито един, заради когото човек да остане буден цяла нощ.

Хънтър изсумтя. Едва ли можеше да си представи нещо, което би накарало Кейс да не заспи от безпокойство.

— Колко човека имаш? — попита го Кейс.

— Седем плюс няколко каубоя. Осем, ако броим мен.

— Почти четири към едно.

— Така го сметнах и аз.

— Е — провлече Кейс, — няма нужда да броиш Бил Морленд. Старецът може да изглежда пиян, но е хитър като гладна мечка.

— Този кучи син на три пъти се опита да убие Елиса.

Кейс повдигна едната си вежда. После тихо подсвирна. След това поклати глава.

— Не — тихо възрази Кейс.

— Какво значи това?

— Бил не би наранил своята Палавка.

— Как ли пък не! Видях го да се цели в нея с револвера си!

— Кога?

— Преди три нощи.

— Това не е бил той.

— Откъде си толкова сигурен? — гневно попита Хънтър.

— Играх карти с него от залез до изгрев.

— Но…

Кейс изчака Хънтър да завърши мисълта си.

— Проклятие! — изруга Хънтър.

— Нещо нередно ли има?

— Щом не е бил Бил Морленд…

— Не е бил — вмъкна Кейс.

— … значи сред хората на Ладър Ес има предател.

— И аз стигам до този извод — додаде Кейс.

— Кое те кара да мислиш така?

— В Ладър Ес има човек, който постоянно носи информация на Аб и Гейлорд.

— Каква информация?

— Колко човека има Ладър Ес. Колко от тях са стрелци.

Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.

— Колко крави сте събрали — продължаваше Кейс с равен глас, — от каква порода и къде ги държите. Колко мустанги.

Хънтър само изсъска нещо нечленоразделно в отговор.

— Колко коня с клеймо — добави Кейс. — Колко мустанги сте обяздили. Ето такива неща.

— Все неща, които човек използва по време на война. Информация.

Кейс кимна.

— По дяволите! — промърмори Хънтър. — Имаме достатъчно работа да вършим и без шпионин сред каубоите.

— На твое място бих започнал да убивам всеки Кълпепър, когото видя.

— Това би било прекалено опасно. Ако не очистим всичките наведнъж ще се повтори тексаската история. Оцелелите ще избият всеки човек в обсега на оръжията си, ще изнасилят и после ще убият жените, ще отровят земята и ще подпалят всичко, което може да гори.

Кейс не го отрече. Братята Кълпепър си бяха спечелили репутацията на безпощадни, брутални бандити.

— Тогава по-добре намери кой е предателя и го обеси — мрачно подхвърли Кейс. — Този човек знае прекалено много.

Хънтър не каза нито дума. Мислеше напрегнато и бързо.

Нито една от мислите, които преминаваха през главата му, не му носеше успокоение.

Кейс чакаше брат му да заговори отново. Нищо в него не издаваше нетърпение. Нетърпеливостта би означавала, че дадената личност има слабост — този човек чака нещо да се случи.

През годините на войната Кейс бе очаквал с нетърпение завръщането си у дома в Тексас. Най-накрая се беше прибрал, само за да открие че любимите му племенници са били продадени на команчите.

След като Кейс беше открил какво е останало от Тед и малката Ем, той беше престанал да очаква каквото и да било от бъдещето.

Дори разплата.

За Кейс въздаването на справедливост над братята Кълпепър беше просто една работа, която трябваше да бъде свършена, както клането на прасета или изкопаването на нова клозетна яма. Подобни задължения не допадаха на никого, но никой истински мъж не би клинчил от работата.

— Е, това обяснява всичко — изръмжа със свирепо изражение Хънтър. — Как изглежда този човек?

— Не знам. Не успях да се промъкна близо до него.

— Мислех, че нищо не може да ти се опре, когато става дума за промъкване.

— И аз така мислех. Животът учи на много неща. Този човек познава блатото така, както сокола небето.

— Едър ли е? — попита Хънтър, като си мислеше за Мики.

— Не знам. Той наистина внимава да не оставя следи.

— И това съвпада. С кого разговаря?

— С Гейлорд или с Аб — отговори Кейс.

— Кога?

— Когато си пожелае. Както казах познава областта наистина отлично.

— И кучетата го познават — добави Хънтър.

— Това също ми се мярна в главата. Чувах го да идва и да си отива в Ладър Ес по всяко време, когато пожелае.

— Трябва да е някой от старите — Мики, Лефти или Гимп. Никой друг не е живял достатъчно дълго в ранчото, за да го познава така добре, както този призрак.

— Не мисля, че човек с куц крак би могъл да ми се изплъзне — додаде Кейс. — Блатото наистина изисква голяма ловкост и бързина.

— Тогава остават Мики и Лефти — заключи Хънтър. — Честно казано, не мисля, че е някой от тях.

— Защо?

— Мики е достатъчно злобен — поясни Хънтър, — но се съмнявам, че познава областта достатъчно добре, за да ти се изплъзне. Лефти познава мястото, но не е достатъчно злобен.

— Все пак трябва да е някой, за Бога.

— Сигурен ли си, че не е Бил? — попита Хънтър. — Той е достатъчно подъл и познава областта.

— Той е подъл, но не чак дотам, че да убие собствената си дъщеря.

— Собствената си дъщеря ли?

Кейс направи бързо, леко движение, за да накара брат си да замълчи. Измъкна револвера си с плашеща лекота и се взря към околните храсти.

Хънтър вдъхна дълбоко въздух през носа си. Вятърът донесе до него миризмата на розмарин. В миг протегна ръка и спря Кейс. Брат му го погледна и Хънтър поклати леко глава.

— Палавка — кратко рече той.

Гласът му беше толкова тих, че само Кейс можеше да го чуе.

Хънтър донякъде бе очаквал, че Елиса ще го последва. Една част от него дори се надяваше да я срещне в нощта.

Мисълта да изпрати Елиса до къщата в мрака накара тялото му да се напрегне, а кръвта му да запее.

Без нито дума Кейс мушна револвера в кобура.

— Кое те кара да мислиш, че Бил и Палавка имат кръвна връзка? — попита Хънтър.

— Бил се напи и започна да ми разказва за жената, която обичал. Казвала се Глория. Каза, че я обичал. Каза също, че й бил любовник.

— Нищо чудно, че Палавка защитава Бил — промърмори Хънтър. — Той й е баща.

— Тя не го знае. Поне Бил така казва.

Хънтър се обърна към върбите.

— Е, Палавке? — повиши той глас достатъчно, за да може Елиса да го чуе. — Бил добре ли е?

В следващите няколко секунди ги обгръщаше само тишината и шумът на вятъра.

— Излез оттам — подкани я Хънтър с тих, нетърпелив глас. — Ела да се запознаеш с брат ми Кейс.

Върбите се размърдаха и се разтвориха. Елиса излезе от сянката до ствола на една голяма топола. Дори не погледна към Кейс. Гледаше само Хънтър.

Оскъдната лунна светлина беше достатъчна да се види изненадата на лицето на Елиса. Изражението й подсказваше на двамата мъже, че тя се опитва да асимилира идеята, че Бил Морленд е неин баща.

— Не знаех — прошепна тя. — Но това обяснява…

Елиса млъкна насред думата.

— Какво обяснява? — тихо я подкани Хънтър.

— Обяснява защо баща ми и Бил се скараха — рече просто Елиса. — И защо Бил се държеше с мен като баща, когато татко го нямаше. Всъщност него го нямаше през повечето време. Татко беше златотърсач.

Хънтър присви очи. Той също доста бе отсъствал от дома си. Наистина, беше на война, а не да търси злато, макар резултатът да беше един и същ.

Белинда беше останала сама достатъчно дълго, за да си намери белята със съседа. А и не само с него, ако трябваше да се вярва на слуховете.

— Все пак ми е трудно да повярвам, че мама и Бил са били толкова… близки.

— Случва се — спокойно подхвърли Кейс.

— Още една невярна кокетка — додаде с груб глас Хънтър. — Като Белинда.

Елиса се сви като ударена с камшик.

— Майка ми не беше…

Гласът й отново заглъхна насред изречението. Ако приемеше за вярно казаното от Бил, едва ли можеше да настоява, че майка й е била вярна на баща й.

— Не беше кокетка — продължи Елиса. — Сигурно е обичала много Бил. Но обичаше и баща ми.

— Ако не друго, поне имаш приятел в лагера на бандитите — рече Кейс.

Едва сега Елиса видя истински Кейс. Тя премести поглед от украсените му с ресни мокасини към краката на Хънтър, който също беше обут в мокасини. Сходството между двамата братя не се изчерпваше с това. Двамата мъже имаха еднакъв ръст, едно и също телосложение и сходни походки.

Разликата беше едва доловима, но достатъчно силна за Елиса. Кейс имаше мрачно, заплашително, неподвижно присъствие. Смехът едва ли огряваше очите му дори в слънчев ден. Хънтър имаше същия вид, когато беше дошъл в Ладър Ес.

Вече не беше така.

Сега Хънтър се усмихваше. Понякога дори очите му грееха от смях. Често ги смекчаваше страстта.

Елиса беше забелязала настъпилите промени в Хънтър. Той може би щеше да ги отрече, щеше да я нагруби, да я нарече кокетка, но тя бе успяла да пробие защитата му.

Този извод донесе на Елиса облекчение, което буквално я зашемети. Едва сега разбираше каква голяма част от сърцето й принадлежи на Хънтър. А тя така силно се боеше, че той няма да може да отвърне на любовта й.

Елиса извърна поглед от Хънтър, защото се боеше, че това ново знание ще се разкрие в очите й. Тогава Хънтър щеше да си намери извинение да я отблъсне за пореден път.

Точно сега нямаше да може да го понесе.

Стигаше й новината за това кой беше нейния истински баща.

— Кейс — рече Елиса. — Ти си с братята Кълпепър.

— Така си мислят те.

— Разбирам.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Какви са шансовете ни? — мрачно го попита тя.

— Ще се подобрят малко, щом открия къде държат говедата ви.

— Значи все още не са ги продали? — попитаха в един глас Хънтър и Елиса.

— Не. Кравите за разплод са на едно място, а бичетата на друго.

Зъбите на Хънтър проблеснаха на лунната светлина.

— Най-сетне добри вести.

— Може би — изсумтя Кейс. — Зависи от това на кого принадлежи клеймото на Слаш Ривър.

— На Аб Кълпепър — отвърна Хънтър.

— Не и според регистрите на щата Невада.

— Какво?

— Някой си Дж. М. Джонстън е регистрирал това клеймо — отвърна Кейс.

Хънтър погледна към Елиса.

— Познаваш ли това име?

— Не. Единственият Джонстън наоколо беше Мак, но той е мъртъв.

— Кога е умрял? — попита Кейс.

— Преди около три месеца.

— Възможно е да е същия човек. Клеймото е регистрирано през 1863 година.

Елиса се намръщи.

— В тази година починаха родителите ми.

— От какво?

— Майка ми умря от белодробна треска. Баща ми излезе навън в една бурна вечер и повече не се прибра. Погребан е заедно с майка ми.

Хънтър хвърли бърз поглед към Кейс.

— Мак споменавал ли ти е, че има собствено клеймо? — попита Хънтър.

Последва тишина, докато Елиса се опитваше да си спомни малкото разговори, които бе водила с покойния мълчалив надзирател на Ладър Ес.

— Мак не ми е казвал подобно нещо — отвърна тя най-накрая.

— Баща ти позволяваше ли на Мак да гледа собствени коне и говеда на земята на Ладър Ес? — запита Кейс.

— Не знам.

— А ти давала ли си му подобно разрешение? — обърна се към нея Хънтър.

— Никога не е повдигал подобен въпрос. Мак беше такъв човек, че една жена трудно можеше да разговаря с него.

Кейс и Хънтър отново се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо.

Възможно бе Мак да е жигосвал блуждаещите из Ладър Ес телета със собственото си клеймо. Не беше нещо необичайно, макар че повечето собственици считаха подобна практика за несъществено различна от явната кражба.

— Звучи ми така, сякаш Гейлорд е минал насам, видял е една добра идея и е решил сам да се възползва от нея.

— Искаш да кажеш, че братята Кълпепър умишлено са убили Мак, защото е имал регистрирано клеймо, което те са искали да използват?

— Клеймо, а също достатъчно нежигосани телета, върху които да го използват.

— Значи мислите, че Мак е крадял от Ладър Ес?

— Няма да е първият случай, когато надзирателя заделя настрана няколко телета — спокойно поясни Кейс.

— Някои хора не го смятат за кражба — додаде Хънтър. — След войната в Тексас толкова много добитък се разхождаше на воля, че мъжете убиваха животните заради кожите им и оставяха месото да гние.

— Разбирам — бавно каза Елиса. — Е, предполагам, че Мак е считал Ладър Ес за свое ранчо след смъртта на баща ми. Аз бях в Англия, а Бил искаше да остана там.

Хънтър се обърна към Кейс.

— Братята Кълпепър споменавали ли са, че смятат да се установят в Ладър Ес?

— Разбирам какво мислиш. Те са изморени да бягат от нас. Търсят си някоя дупка да се скрият, а Ладър Ес е добре построено ранчо с достатъчно вода.

Елиса преглътна мъчително.

— Да бягат от вас ли?

— Хънтър и аз вървим по следите им още от Тексас от две години насам — поясни Кейс.

— Разбирам.

Тя хвърли бърз поглед към Хънтър.

— Нищо чудно, че не те интересуваше заплатата — каза тя на Хънтър. — Навярно би продължил да преследваш братята Кълпепър дори безплатно.

— Ако смяташ, че не си заслужавам заплатата като надзирател…

— Не съм казвала подобно нещо — бързо го прекъсна тя.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Ти си най-добрият надзирател, който Ладър Ес е имало някога. Но интересът ти към ранчото се дължи само на това, че братята Кълпепър го искат.

Хънтър понечи да каже нещо, погледна към Кейс и замълча.

— Изглежда, че ще трябва да си търся нов надзирател, след като се справим с бандата — добави Елиса с напрегнат глас.

— Няма смисъл да прекосяваш един мост, преди още да си стигнала до него — обади се Кейс. — Възможно е всички да сме мъртви, преди още да сме стигнали до реката.

Елиса затвори очи.

— Да — тихо рече тя. — Можем да умрем. Всички.

— Нека да не слагаме траур още отсега — вмъкна Хънтър. — Всичко ще си дойде на мястото, щом разберем кой е шпионинът.

— Може би — замислено подхвърли Кейс. — Но имам лошо предчувствие.

Вниманието на Хънтър в миг се насочи от Елиса към Кейс.

— Какво е то? — запита Хънтър.

— Онези момчета стават нетърпеливи — поясни Кейс.

— Те са родени нетърпеливи и мързеливи — хладно рече Хънтър. — Затова са станали разбойници.

Кейс кимна утвърдително.

— Това означава, че братята Кълпепър може да не дочакат да завършиш прибирането на говедата и обяздването на конете вместо тях.

— Мислил съм за тази възможност — отговори Хънтър.

— Предположих, че си я обмислил. Какви приготовления си направил?

— Приготвихме достатъчно вода и храна, за да издържим евентуална обсада — обясни Хънтър. — Гимп пълни с пръсти чували от зебло, които да спират заблудилите се куршуми.

— Ами ако се опитат да ви подпалят? — попита Кейс.

Елиса ахна звучно. Не беше помисляла за тази възможност.

— Няма да го направят — каза тя.

— Ще го направят — делово възрази Кейс. — Правили са го и преди.

— Планират ли да ни подпалят? — попита Хънтър.

— Не са казвали на хората си нито че ще ви палят, нито че няма да го правят.

— Приготвил съм едно място за отстъпление в случай, че се наложи да напуснем къщата — додаде Хънтър.

— Къде? — попита Кейс.

— В една пещера в подножието на хълмовете на около половин километър от къщата. Вътре има извор. А аз занесох припаси.

— Кой знае за нея?

— Ти, аз и Елиса.

— Запази го в тайна — мрачно каза Кейс.

— Не мисля, че ще ни се наложи да използваме пещерата — обади се Елиса.

Кейс я изгледа.

— Защо? — попита я Хънтър.

— Нали помниш какво каза Гейлорд — че му е омръзнало да го гонят?

Хънтър кимна утвърдително.

— Те са мързеливи — продължи Елиса. — Искат да получат ранчото недокоснато, готово само да се настанят в него. Аб дори се опита да го купи от мен тази сутрин.

Изненадата се изписа ясно на лицето на Хънтър.

— Да го купи ли? — недоверчиво я попита той.

— Да — потвърди Елиса. — Напълно законно, както каза самият той. Нищо, което да разтревожи янките със сините униформи.

— Проклет да съм! — изруга Хънтър.

— Защо не прие предложението му? — обърна се към нея Кейс.

— Защото Ладър Ес струва повече от трийсетте долара, които той ми предложи — кратко отвърна тя.

— Да, госпожице — съгласи се Кейс. — Сигурен съм в това. Но навярно това са всичките пари, които има онази жалка свиня.

— Въпросът е там — продължи Елиса, — че братята Кълпепър търсят някакъв законен, благоприличен начин да се установят.

— Предполагам, че са стигнали до извода, че разбойничеството вече не е това, което беше — сухо вмъкна Хънтър.

— По-скоро искат да продължат с грабежите по начина, по който го правят команчите — додаде Кейс. — Да настанят клана си в някое сигурно място и да предприемат неколкодневни набези.

— Единственият набег, който им предстои е към ада — изръмжа Хънтър.

Елиса потрепери. Щеше да приеме думите му по-леко, ако Хънтър ги беше казал разпалено, с искрящ в думите му гняв.

Но той ги бе изрекъл спокойно, без никаква емоция.

Както Кейс.

— Вярват ли ти? — обърна се Хънтър към Кейс.

— Дотолкова, доколкото изобщо се доверяват на хората, които не са от клана Кълпепър.

— Надявам се това да е достатъчно.

— Ще се опитам да те предупредя, доколкото мога — отвърна просто Кейс.

Вятърът отново се засили. Елиса потрепери. Въздухът беше хаплив, което напомняше за идващата зима.

— По-добре да си вървим у дома — рече Кейс. — Ще ви изпратя до плевнята.

— Може да те видят — предупреди го Хънтър.

— Ще внимавам. Искам да видя онези кучета. Няма нужда да ги разлайвам, ако ми се наложи да дойда в ранчото.

— Добре — съгласи се Хънтър и се обърна към Елиса. — Изчакай малко тук. Искам да поговоря с Кейс. Не се отдалечавай.

— Къде ли бих могла да отида? — хапливо му отвърна тя.

— Където си ходила там, когато си оставила онези следи — беше резкият отговор на Хънтър.

С тези думи Хънтър поведе Кейс настрани и започна да му говори тихо, така че Елиса да не може да го чуе.

— Ще поставя… — започна Хънтър.

— Не й ли вярваш? — прекъсна го Кейс с равен глас.

— О, вярвам й дотолкова, доколкото вярвам на всяка друга кокетка.

Кейс повдигна вежди, но не каза нищо.

— Въпросът е там — продължи Хънтър, — че някой е оставил всички тези следи между Би Бар и Ладър Ес.

Кейс чакаше, без да казва нищо.

— След като Елиса не е ходила при Бил за развлечение, тогава с кого, по дяволите, се е срещала? — продължи Хънтър.

Свиването на раменете на Кейс говореше, че не го засяга с кого Елиса се е срещала или не се е срещала, а също така подсказваше недоумението му от интереса на Хънтър към този въпрос.

— Това какво общо има със залавянето на братята Кълпепър? — кротко попита Кейс.

— Вероятно няма пряка връзка — призна Хънтър.

— А-ха — съгласи се Кейс.

После замислено премести поглед от Елиса към брат си.

— Нали не проявяваш интерес към дъщерята на Бил? — попита го той с неутрален глас.

— Веднъж вече се жених за кокетка. Един път ми стига, за да се излекувам завинаги.

Кейс понечи да каже нещо, сви рамене и погледна към Хънтър.

— Какви са плановете ти?

— Първото нещо е да поставя капан на шпионина — отговори Хънтър.

Кейс кимна.

— Ако през следващите няколко дни чуеш, че съм регистрирал клеймото на Двете реки-близнаци, ще знаем, че нашият човек е Мики.

— Двете реки-близнаци — повтори Кейс. После кимна одобрително. — Добре. Би трябвало да прикрие клеймата на Слаш Ривър и на Ладър Ес, като знаци с лоша репутация.

Хънтър се усмихна невесело.

— Идеята наистина ще изнерви нашите момчета — съгласи се Хънтър.

— Ами ако не чуя нищо? — попита Кейс.

— Тогава ще кажа същото нещо на Лефти.

— Какво ще стане, ако и това не помогне?

— Тогава ще нападнем братята Кълпепър, преди те да са успели да нападнат нас.

— Ето това е приказка.

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Лоуел Есенен любовник (16)

Метаданни

Данни

Есенен любовник

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Елизабет Лоуел
Есенен любовник (16)