Елизабет Лоуел
Есенен любовник (21)

21.

— Трябва да ти покажа нещо — каза Хънтър.

Елиса ахна и се обърна толкова рязко, че почти изпусна чашата с кафе, която стискаше в ръка.

Беше сигурна, че Хънтър си е отишъл. Беше го видяла от прозореца на спалнята си да се отдалечава на гърба на Бъгъл Бой още преди зори. После силуетът на Хънтър се беше скрил в светлината на изгряващото слънце и Елиса беше поела дълбоко дъх от облекчение.

Поемаше дъх тъй дълбоко и свободно за първи път от предишния ден, когато деликатното докосване на езика на Хънтър я бе накарало да премалее от залялата я жега.

Непрестанно виждаше в мислите си мрачния му поглед.

— Мислех, че си излязъл — смутено изрече тя.

Хънтър я погледна скришом. Пак се беше облякла в мъжките дрехи, които скриваха всички особености на тялото й. Налагаше се да признае, че бяха по-приемливи за работата в ранчото, но му липсваше шумоленето и въздишките на коприната, която се увиваше около краката й.

— Наистина излязох — отвърна Хънтър с неутрален глас, — но попаднах на нещо, което трябва да видиш.

— Какво е то?

Той само поклати глава.

— Ако ти кажа, ще се отнесеш към него с предубеждение — възрази той. — Нужно ми е първото ти впечатление. След колко време можеш да дойдеш?

Озадачената Елиса остави настрана кафето си. Обърна се с лице към Хънтър и си каза, че сърцето й бие по-бързо, защото я беше стреснал. Не можеше да тупти така силно само защото още веднъж щяха да яздят двамата с Хънтър из ранчото.

Сами!

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не е далеч.

След няколко минути Елиса и Хънтър вече бяха възседнали конете си и се отдалечаваха от къщата. Хънтър яздеше с пушката в скута си, а очите му непрестанно оглеждаха околността.

Елиса яздеше по същия начин. Единствената разлика бе, че очите й непрестанно блуждаеха в посока към Хънтър. В един момент осъзна тази подробност и се ядоса сама на себе си.

Дори ядът не помогна. Хънтър привличаше погледа й така, както пламъкът влече към себе си пеперудите. Унищожителната нежност на вчерашната му ласка още гореше китката й.

Когато спеше го сънуваше.

Когато беше будна думите му ехтяха съблазнително в ума й и я караха да забрави гнева си.

„… предстои ти да научиш всичко от мен…“

Елиса мълчаливо следваше Хънтър през полето. Есенните бури бяха надделели над избуялите треви. Повечето бяха пречупени от вятъра и дъжда. Есента беше време на поражение и отстъпление за низините.

Но на високите места по склоновете на планината трепетликите се извисяваха в цялото си есенно великолепие. Листата на някои дървета бяха станали жълти като есенно слънце. Други трепетлики се бяха оцветили в такова жизнено оранжево, че приличаха на огнени езици, които облизваха дълбоките каньони и дългите, плитки долини.

Елиса замислено върна очи към Хънтър, нейният есенен любовник, един мъж, когото беше трудно да проумее, но който я привличаше неудържимо също както самата природа.

Хънтър беше забелязал кратките погледи на Елиса. Това, както и пустошта, ширнала се покрай тях, постепенно отнеха част от напрежението, което го държеше напрегнат от доста време.

Колкото и да оглеждаше околността, Хънтър не забеляза никаква следа от други хора. Сякаш двамата с Елиса бяха сами върху цялата земя. Въпреки това той продължи да се придържа към дългия, извиващ маршрут, който беше избрал.

Най-накрая стигнаха до едно място, където краищата на планината и на една дълга, широка долина се сливаха в поредица от назъбени ридове и каньони. В началото на един малък, стръмен каньон се намираше входът на една пещера, скрит зад гъст храсталак. Между върбалаците течеше малък поток, чиято вода беше бистра и сладка.

Елиса позна мястото. Беше идвала преди много, много години до Скрития поток. Но никога по такъв объркан маршрут.

Хънтър навлезе в храсталака и във водата на самия поток, без да слиза от коня. Насочи Бъгъл Бой нагоре срещу течението на потока и Леопард го последва. Гъвкавите клони на върбите се разтваряха от натиска на конете, а после отскачаха обратно на местата си, без да оставят особени следи от преминаването на ездачите.

Щом наближиха входа на пещерата, Хънтър насочи коня си малко встрани. После подкани с жест Елиса да влезе в самата пещера. Леопард мина напред, а Хънтър се приведе над шията на Бъгъл Бой и го последва. Двата коня бавно минаха под скалната козирка и навлязоха в пещерата.

Отвъд сравнително малкия си отвор, пещерата се простираше може би на около трийсет метра ширина и около три пъти по-голяма дълбочина. Беше есен, така че около езерото, скрито в пещерата, се бе образувал широк, сух пясъчен бряг.

Самото езеро подобно на черно огледало отразяваше дневната светлина, нахлуваща през отвора на пещерата. В задната част на езерото се намираше една дълга, тясна пукнатина в самото тяло на планината.

През пролетта водата се изливаше от тази пукнатина със звук подобен на гръм. Днес водата извираше тихо и кротко, и пълнеше малкото езеро с достатъчна скорост, за да не го пресуши изтичащия от него поток.

Хънтър слезе от коня и сграбчи една купчина прясно отрязани клони. После ги сложи в долната част на отвора, като по този начин почти напълно скри входа на пещерата.

Светлината, която се процеждаше през паравана от клони беше почти толкова загадъчна, колкото живачната повърхност на самото езеро. Бъгъл Бой се приближи до езерото и потопи муцуна във водата. Около него се разбягаха сребърни кръгове.

— Виждаш ли? — попита Хънтър.

Елиса се взря. Хънтър стоеше до Леопард. Лявата му ръка беше на юздечката на жребеца.

— Виждам само, че яздихме цели осем километра и сега се намираме само на един километър от къщата. Защо?

— Слез. Почти стигнахме.

Хънтър отстъпи настрана, сякаш се досещаше, че близостта му изнервя Елиса. Направи няколко крачки назад и я изчака да слезе от коня. Веднага след това се обърна към потока.

— Насам.

Елиса го последва след миг колебание. Хънтър стигна до мястото, където езерото преливаше, за да оформи началото на Скрития поток. После спря и изчака Елиса да застане до него.

— Къде е? — попита Елиса.

— От другата страна.

Елиса се взря в проблясващия сумрак от другата страна на потока. Успя да различи смътните очертания на сандъци или навити на руло завивки, или може би и на двете.

— Виждаш ли го? — попита я Хънтър.

Едва доловимото, сдържано нетърпение в гласа му предизвика любопитството й.

— Не — призна тя. — Боя се, че не виждам много в този сумрак.

— Дръж се.

С тези думи Хънтър вдигна Елиса на ръце и я притисна като малко дете към гърдите си. Преди тя да е разбрала какво става, Хънтър тръгна с широки крачки през водата.

— Хънтър!

Думата отекна в пещерата. Ехото удвои и утрои гласът й, който викаше името му.

Хънтър наклони глава настрана и се заслуша с усмивка.

Нежността и чувствеността на усмивката му накараха Елиса да забрави да диша.

— Хънтър? — прошепна тя.

— Тук съм.

Той излезе от потока на песъчливия бряг и продължи да върви.

— Пусни… ме — преглътна Елиса.

— След минутка. Почти стигнахме.

Хънтър крачеше, а пясъкът шепнеше и се плъзгаше от ботушите му с копринен звук.

Елиса понечи да каже нещо, но затвори устата си. Побоя се, че гласът й може да издаде царящия в тялото и ума й смут.

Хънтър беше прекалено близо до нея. Толкова силен.

И нежен!

Носеше я така внимателно, сякаш беше направена от кристал, толкова крехък, че дори човешки дъх може да го накара да затрепти и запее.

Хънтър усещаше тръпките, които пробягваха по тялото на Елиса. Погледна към лицето й. Видя само проблясването на полузатворените й очи, стегнатата линия на устните й и бледостта на гладката й кожа.

Хънтър стисна устни. Елиса приличаше на жена, която се бои от нещо. Спомни си какво се бе случило последния път, когато бе дошла близо до него и добре си представи от какво би могла да се бои тя.

„… Нали ти казах, че следващия път ще ти хареса.

— Боже мой, ти сигурно наистина си мислиш, че съм глупава… «Следващият път ще ти хареса…» Ама че гадост!…“

Изведнъж напълно сигурният му план, който бе скроил през изминалата нощ, му се стори пълна глупост.

„… Махай се, Хънтър! Вече не те искам. Никога! По никакъв начин!…“

Нищо не се бе променило, откакто Елиса му бе казала тези изгарящи думи.

Напрежението така стегна тялото на Хънтър в клещите си, че едва успяваше да си поеме дъх. Постави бавно Елиса на крака върху пясъка. Бяха застанали до завивките, които той така грижливо бе приготвил.

Най-накрая Хънтър заговори, но гласът му беше много по-груб, отколкото бе очаквал.

— Не се бой от мен — додаде той. — Кълна се пред Бога, че никога не съм искал да ти причиня болка.

Елиса не посмя да каже нищо. Просто затвори очи и се извърна настрана от Хънтър.

— Наистина ли ме мразиш толкова силно? — прошепна той.

Тя отвори очи.

— Мразиш ли ме? — попита дрезгаво той.

Елиса бавно поклати глава.

— Тогава защо трепериш и се извръщаш от мен, сякаш не можеш да понасяш дори да ме гледаш? — запита той. — Боже мой, ти дори не искаш да разговаряш с мен!

— Аз… — започна Елиса, но гласът й секна.

Обърна гръб на Хънтър и преглътна мъчително, опитвайки се да се овладее.

— По-лесно ще ми бъде да те мразя — прошепна тя. — Но не мога. Вместо това мразя себе си. Бях такава глупачка!

Клепачите на Хънтър трепнаха от болката в гласа на Елиса. Хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си.

С лице към него, но без да го гледа.

— Омъжи се за мен — напрегнато изрече Хънтър.

Елиса поклати глава. Макар да не каза нищо, думите й от онази вечер надвиснаха над тях като ехо на женския гняв.

„… Нищо чудно, че църквата иска момичетата да бъдат девствени, преди да са се омъжили. Иначе те никога не биха се съгласили на подобно страдание…“

Хънтър прекара пръсти с болезнена нежност по веждите на Елиса, после по бузите й. Сълзите й бяха полепнали по клепачите й като топъл дъжд.

— Не плачи, мила — прошепна Хънтър. — Бих предпочел да ме бичуват, отколкото да те видя отново да плачеш.

Елиса не му отговори.

Просто не можеше. Устните на Хънтър я докосваха нежно. Леките като полъх от криле на пеперуда целувки покриваха слепоочията й, бузите й, миглите й. Без да пророни нито дума той открадна сълзите й, преди да са успели да паднат.

В гърлото на Елиса заседна буца. Сърцето й туптеше бясно. По тялото й бягаха тръпки, които не можеше да овладее. Пръстите й се свиха с такава сила към дланите й, че ноктите й оставиха дълбоки следи.

„Той не ме обича.

А аз не мога да спра да го обичам.“

Елиса се чувстваше така, сякаш я разкъсваха на парчета. Искаше да побегне надалеч. Искаше да остане в прегръдката на Хънтър. Искаше да го отблъсне от себе си.

Но преди всичко желаеше да се потопи в целебния, опияняващ огън на ласките му.

— Не се бой — прошепна Хънтър до устните й. — Просто искам да…

Гласът му замря. Ако кажеше на глас това, което искаше, Елиса щеше да побегне от пещерата.

Затвори очи и се нарече петдесеторен глупак. После притисна Елиса нежно към гърдите си, залюля я бавно и започна да я гали по гърба с голямата си ръка.

— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма да те нараня. Моля те, мила! Не плачи!

След всяка дума той я целуваше нежно, после отпиваше още една сълза от миглите й, после пак я целуваше.

Треперенето на Елиса се засилваше.

— Всичко е наред, малката ми — прошепна той до устните й. — С мен си в безопасност. Ще те пусна веднага, щом спреш да трепериш. Ако е това, което искаш…

Въпреки, че Хънтър не смяташе да го прави, върхът на езика му се плъзна по очертанията на устните й в мълчаливо докосване, което трептеше от неизказани възможности.

— Това ли искаш? — промълви той.

Топлият му, сладък дъх галеше кожата на Елиса. От устните й се откъсна тих стон.

— Това да ли значи или не? — попита Хънтър. — Да те пусна ли или не?

Топлината на устните му, притиснати към клепачите й, успокояваше Елиса, но същевременно засилваше треперенето на тялото й.

Хънтър усети тези тръпки. В душата му отекна една емоция, която беше много по-сложна от обикновено желание.

— Елиса? — прошепна безпомощно той до устните й. — Позволи ми да те целуна. Само една целувка, скъпа. След това ще те пусна да си вървиш, ако го искаш. Непрестанно си мисля как се чувствах, когато те целувах. Поне това ти харесваше.

Лицето й се вдигна към него, преди Елиса да успее да намери подходяща причина да му откаже. Напрежението в тялото му, с което той отвърна на съгласието й да я целуне, извика още сълзи в очите й.

Хънтър не я обичаше, но въпреки това я желаеше с такава сила, че целият трепереше. Но въпреки дълбочината на страстта му, той се владееше напълно и успяваше да се сдържа.

Този път!

„Значи не съм му съвсем безразлична — безпомощно си помисли Елиса. — Поне е нежен с мен.“

Устните му нежно докоснаха нейните и Елиса тихо прошепна името му.

Нова емоционална вълна разтърси тялото на Хънтър. Ръцете му леко и нежно притиснаха Елиса към гърдите му. Продължи бавно и нежно да целува крайчеца на устните й, докато накрая Елиса не потрепери и не отвори устата си за него. Едва тогава Хънтър си позволи да задълбочи целувката си така, както отдавна копнееше да направи.

Първият вкус от Елиса беше по-сладък и същевременно по възбуждащ от всичко, което Хънтър някога бе познавал. Без да я изпуска от прегръдката си той я вкусваше отново и отново, бавно потапяйки се в тъмното, горещо вино на целувката й.

Сдържаното, чувствено сливане на устите им започна бавно да разплита бронята на предпазливостта й. С всяко нежно плъзване на езика на Хънтър Елиса отдаваше повече и повече от себе си на целувката.

И на него.

Ръцете й се вкопчиха в дрехата му, после се плъзнаха нагоре, след това спряха разколебани. Накрая се спряха разтреперани върху гладко избръснатите му бузи.

През тялото му отново пробяга тръпка, която подсказа на Елиса, че ласките й го възбуждат. Парещите сълзи отново замъглиха очите й и потекоха по страните й.

За пореден път Елиса си напомни, че Хънтър не изпитваше към нея нищо друго, освен желание.

Самата тя трепереше от нещо повече от желание.

Беше, обаче, толкова приятно да докосва Хънтър. А също самата тя да бъде докосвана с такава нежност, че светът бавно се разтапяше и започваше да кръжи около нея.

Слабият, страстен звук, който се откъсна от дъното на гърлото й възпламени вените на Хънтър. Целувката му стана по-дълбока, по-гладна, но въпреки това сдържана.

Пръстите на Елиса се плъзнаха от бузите на Хънтър към гъстата му, черна коса. Шапката му незабелязано тупна на земята. Топлината на кожата му откъсна още един приглушен стон от гърдите й. Пръстите й се преплетоха в косата му със чувствена настойчивост.

Хънтър се размърда подобно на котка под ласките й, като увеличи натиска на пръстите й върху главата му. Неподправената чувственост на движението му разпръсна топли вълни в тялото на Елиса.

Без да мисли тя плъзна пръстите си надолу към врата му. Желанието, което се разнесе като светкавица в Хънтър, го накара да се извие в дъга и отекна и в нейното тяло.

Ръцете на Елиса жадуваха за допира до повече плът, отколкото предлагаше тясната ивица кожа между косата и яката му. Дланите й още помнеха как се бяха чувствали, когато се плъзгаха невъзпирани от нищо по голите му гърди и по стегнатите му мускули, как космите на гърдите му се бяха къдрили под натиска им.

Елиса със закъснение осъзна, че ръцете й се мъчеха да разкопчеят жакета му. Тя замръзна, шокирана от собственото си необуздано желание.

Хънтър разбра само, че Елиса вече не отвръща на гладните му целувки. Вместо това ръцете й се стремяха да го отблъснат от нея. Той откъсна неохотно устните си от нейните. Беше й го обещал.

Само една целувка!

— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма нужда да се съпротивляваш. Ще те пусна.

Макар да казваше тези думи, той не можеше да се застави да пусне Елиса напълно. Пръстите му нежно погалиха ръцете й, които се притискаха към гърдите му.

Тази дребна, незначителна ласка накара Елиса да копнее за всичко онова, което никога нямаше да получи от сърцето на Хънтър. Но можеше да опознае поне движещата сила на желанието му. Можеше да се превърне в центъра на света.

За известно време.

Елиса се поколеба разтреперана. Този път беше сигурна, че в ръцете на Хънтър я чака нещо повече от болка. Обещанието, което й беше дал, криеше също толкова съблазън, колкото и мъжката сила на тялото му, скрито напрегнато и очакващо под дланите й.

„… Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това. Помисли само как ми отвръщаше — като суха слама на клечка кибрит…“

Елиса пое няколко пъти дълбоко дъх, за да събере смелост.

— Не се съпротивлявах — прошепна тя.

— Опитваше се да ме отхвърлиш.

— Не теб. Само жакета ти.

Хънтър най-сетне проумя думите й. Желанието го прободе като удар с нож. Не можа да каже нищо. Дори дъхът му секна.

С едно ловко движение Хънтър смъкна жакета си и го захвърли настрана.

— Няма го — рече той с плътен глас. — А сега какво?

— Аз…

Сумракът в пещерата не можа да скрие червенината, избила по бузите на Елиса.

Изведнъж Хънтър си спомни. Въпреки цялата сила на безразсъдния й отговор, Елиса беше само на една малка стъпка от невинността. Беше направила тази стъпка с него, но само след като бе успял да изтръгне от нея признание, че го желае.

„Искам те.“

А той й се бе присмял, че се е затруднила да каже тези думи.

„… Толкова ли беше трудно да кажеш истината?“

— Аз… — започна отново Елиса.

Хънтър докосна с палец устните й, за да я спре. Не искаше да се повтаря онова, което се беше случило първия път, когато Елиса му бе поверила тялото си. Можеше само да се опита да я накара да разбере, че срамът беше негов, а не неин.

— Замълчи — нежно й рече той. — Не исках да те дразня по този начин. Искам те до последния си дъх, но не желая да те плаша. Не съм особено добър в разчитането на мислите ти. Ето защо те попитах какво да правим след това.

Елиса се усмихна, въпреки сълзите, които бяха изпълнили очите й и целуна палеца му.

Тази проста ласка накара Хънтър да потрепери. Той затвори очи и целият му свят се сви в топлината на дъха й, излизащ между пръстите й.

— Позволи ми да ти покажа как трябваше да бъде първия път — прошепна той, като отвори очи. — Позволи ми да ти покажа… всичко.

Единственото, което Елиса успя да каже, беше името му. В гласът й прозвучаха всичките й съмнения и колебания.

А също и страстта й.

Най-накрая Елиса само кимна, защото гърлото й беше прекалено стегнато, за да говори.

— Този път няма да покривам сладката ти уста — тихо изрече Хънтър. — Искам да чуя всеки звук, който се откъсва от гърлото ти, всяка твоя дума. Дори ако тя е не.

Дъхът на Елиса отново погали ръката му. Възглавничката на палеца му погали мекотата на долната й устна.

— Разбра ли ме? — тихо добави той. — Ако бързам много, просто ми кажи. Ще забавя темпото. Дори ще спра, ако го поискаш.

Елиса отново само кимна.

— Сигурна ли си? — запита той.

Връхчето на езика й докосна палеца му.

Дъхът на Хънтър се процеди със свистене през зъбите му.

— Кажи ми го с думи — дрезгаво я помоли той. — Само това. Няма да те карам повече. Но този път искам да бъда сигурен.

Елиса се взря в чистите, горящи очи на Хънтър и разбра, че му е нужно уверението на думите й.

— Искам да изживея с теб онова, което се случи преди ти… преди да… — запъна се задъхано Елиса. — Ако това означава, че заедно с удоволствието ще има и болка, е, не е чак толкова страшно. Просто беше… неочаквано… след цялото удоволствие.

Хънтър затвори очи. Мисълта, че бе попречил на Елиса да вика от болка, докато той я бе наранявал, разяждаше душата му.

— Този път ще ти дам само удоволствие — обеща той. — Болката ще запазя за себе си.

— Не те разбирам.

— Знам. Но разбирам себе си.

— Но…

Хънтър се усмихна тъжно и плъзна палеца си по устните на Елиса.

— Защо просто не ме целунеш, вместо да ми задаваш въпроси? — прошепна той.