Елизабет Лоуел
Есенен любовник (12)

12.

Хънтър се събуди така, както често му се бе случвало през войната — внезапно. Не се надигна в леглото, нито промени ритъма на дишането си. Остана да лежи неподвижно, с почти притворени очи. За всеки страничен наблюдател във вида му не бе настъпила никаква промяна.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че в стаята няма никой. Не се чуваше лай на кучета откъм плевнята или от бараката на ратаите.

Нощта беше съвършено спокойна. Всичко изглеждаше мирно и тихо като лунната светлина, която се изливаше през прозореца върху леглото му.

Въпреки това Хънтър беше убеден, че нещо не е наред.

С едно бързо, котешко движение Хънтър стана от леглото. Нахлузи панталоните си и обу ботушите си, докато завързваше колана с револвера около кръста си. Не потърси шапка или риза. Прекоси спалнята, застана до прозореца и погледна навън.

Не се виждаше никакво движение към пътя за ранчото. В двора също нищо не помръдваше. Конете клюмаха в ограденото за тях място зад плевнята под лунната светлина, която се процеждаше между буреносните облаци.

В двора проблясваха локви. От стряхата на къщата и от тополите се отцеждаше вода. Сребристи облаци се кълбяха и пенеха по цялото небе. Над билото на планината просветна мълния. Гръмотевицата промърмори бавно и сънливо.

Хънтър открехна прозореца. През процепа долетя тих звук.

Конско пръхтене. Приглушено тупкане на копита.

Хънтър бързо обърна глава в посока на звука.

Леопард се беше размърдал неспокойно в оградата си. Козината му проблясваше под игривата сребърна светлина. Жребецът пръхтеше и клатеше глава.

Изведнъж конят замръзна, проточи шия и наостри уши.

Леопард гледаше напрегнато към градината.

За миг Хънтър се почуди дали Елиса не се бе отдала на любимото си занимание. Бързо отхвърли тази идея.

Знаеше, че щеше да се е събудил, ако Елиса се бе опитала да излезе на пръсти от стаята си. Будеше се всеки път, щом тя се обърнеше в леглото си. Между неговото и нейното легло имаше по-малко от половин метър, тъй като ги делеше само една стена.

Един поглед към местоположението на луната подсказа на Хънтър, че все още беше рано за Гимп да приготвя закуската за каубоите. Готвачите винаги ставаха доста преди зазоряване, но сега още беше твърде рано дори за тях.

Хънтър бързо отиде до таблата на леглото си. С едно щракване отвори големия златен джобен часовник, който бе наследил от баща си.

Три часа.

Никой, освен койотите, вълците и техните човешки съответствия не се разхождаше в този час.

Къде ли се бяха запилели кучетата? Досега винаги бяха вдигали олелия до Бога, щом зърнеха някой непознат.

Може би все пак навън беше Елиса?

Хънтър се приближи до стената, където леглото му уютно се допираше до грубата дървена стена. Притисна ухо и се ослуша.

Чу същите звуци, които го преследваха постоянно, докато лежеше буден в леглото си. Тихо дишане, въздишка, шумолене на ленени чаршафи при всяко обръщане на Елиса.

Желанието го заля.

Хънтър не му обърна внимание. Започнал бе да става много добър в пренебрегването на настоятелния глад на собственото си тяло към това неподходящо момиче. Доста често напоследък му се отдаваше възможност да се упражнява в това.

Дори прекалено често. Под отказите му желанието растеше с всеки ден, с всяка минута, с всеки дъх, който поемаше.

Хънтър изруга необузданата си сексуалност и грабна карабината си. Тръгна навън и в движение вкара патрон в затвора. Претича по коридора и тръгна надолу по стълбите.

Както обикновено те скърцаха и пукаха при всяка негова стъпка.

Елиса беше права, че дори котка не би могла да се промъкне по тях, без да я чуят.

Опитът беше научил Хънтър, че, за разлика от кухненската врата, входната не скърцаше при отваряне.

Излезе от входната врата.

Подухваше хладен вятър. Хънтър потъна в сянката на стрехата. Бързо и безшумно заобиколи отзад къщата.

Нощният въздух щипеше със студа си голите му гърди. Вятърът миришеше на дъжд. Хънтър не забеляза студа на бурната есенна нощ. Вниманието му беше приковано в градината.

Пръстта белееше на лунната светлина.

А на фона на белотата й се размърда една сянка.

Един мъж.

Ако кучетата се бяха разлаяли, Хънтър просто щеше да вдигне пушката и да повали натрапника с един изстрел. Но кучетата не бяха вдигнали тревога, така че не можеше да бъде сигурен дали този човек е враг.

Хънтър измери разстоянието до плевнята и оттам до градината. Вятърът щеше да бъде на негова страна, защото щеше да заглуши стъпките му.

Но от къщата до плевнята нямаше никакво прикритие. Лунната светлина беше прекалено силна, за да може да притича.

Непознатият може би нямаше да се поколебае да стреля пръв.

Нямаше начин Хънтър да достигне до градината, без да се разкрие. От друга страна нямаше възможност да разпознае мъжа, без да го доближи.

Хънтър изчака малко с надеждата, че някой от кипящите облаци ще забули луната.

Ясното небе не се промени особено. Огромната есенна луна обливаше всичко в светлина.

Проклятие!

Хънтър прехвърли карабината в лявата си ръка и се затича с всичка сила през двора, като се насочи към плътната сянка покрай плевнята. На всяка крачка се ослушваше за специфичния звук, който съпровожда запъването на петлето на пушка или револвер.

Нито звук.

Като дишаше леко и беззвучно, Хънтър потъна в дълбоката сянка покрай плевнята. Започна да се промъква към задната страна на постройката. Оттам навярно щеше да види достатъчно, за да разбере кой си правеше предутринната разходка в градината на Елиса.

Нещо се размърда зад гърба му.

Хънтър се завъртя и едновременно с това измъкна револвера си.

Видя зад себе си черно-бялото куче и мушна оръжието обратно с едно бързо движение.

Виксън. Защо ли следваше него, вместо онзи човек, който и да беше той?

Кучето размаха опашка в мълчалив поздрав. На лунна светлина и при този вятър Виксън беше почти невидима, като се изключеха бдителните й очи.

Вятърът смени посоката си и задуха от градината към плевнята.

Хънтър се обърна и погледна Виксън. Ако нощният гост беше някой непознат, кучето неминуемо щеше да надуши миризмата му.

Виксън вдигна глава към Хънтър в очакване.

Който и да беше в градината, той не беше непознат в Ладър Ес. Не можа да реши дали това е хубаво или лошо.

Навярно защото Бил Морленд не беше непознат.

Хънтър отпрати Виксън с едно махване на ръката си.

Кучето го погледна разочаровано. Навярно се бе надявало да полудува на лунна светлина.

Хънтър му махна отново.

Виксън неохотно се обърна и затича към градината. Колито се движеше с увереността на животно, което не очаква никакви неприятни изненади в мрака.

Е, поведението му даваше окончателен отговор на колебанията му. Несъмнено кучетата познаваха нощния гост в градината.

Имаше само един начин да се разбере кой точно е той. И какво е намислил.

Хънтър понечи да тръгне към градината, но в последния миг зърна с крайчеца на окото нещо бяло.

Някой тичаше през осветеното от луната празно място между къщата и плевнята. Потрябва му по-малко от миг, за да разбере кой е. Женствената грация и водопада от руси коси можеха да принадлежат само на една личност.

Хънтър подпря карабината на стената на плевнята и зачака. Не му се наложи да чака дълго. Елиса беше бърз бегач.

Ръцете на Хънтър без предупреждение изскочиха от гъстата сянка и дръпнаха Елиса настрана от лунната светлина. Едната му ръка запуши устата й, за да предотврати евентуалния й вик. Другата му ръка се обви около тялото й.

Беше облечена в коприна. Платът създаваше усещане за хлад върху кожата му. А после топлината й премина през гладката материя и потъна в тялото му като полъх.

— Тихо — заповеднически прошепна Хънтър в ухото на Елиса. — Нито звук! Разбра ли?

Тя кимна.

Движението разпиля среброто на косата й върху голите ръце на Хънтър. Той си пое дъх с едва доловимо съскане, сякаш се беше изгорил.

Всъщност точно така се чувстваше.

— Стой тук и не мърдай, докато не те повикам — добави Хънтър, но гласът му не стигна по-далеч от ушите й.

Тя само поклати отрицателно глава.

— Ще стоиш тук — повтори Хънтър с много тих и много сериозен глас. — Не искам да те застрелям по грешка.

Елиса се поколеба. После бавно и неохотно кимна.

Хънтър вдигна длан от устата й, взе карабината си и я подаде на Елиса.

— В затвора има патрон — промърмори той.

Както преди, тя не обърна особено внимание на думите му.

— Внимавай да не ме застреляш по грешка — предупреди я той.

— Ами нарочно? — подразни го Елиса. Гласът й, обаче, беше тих като неговия.

Усмивката на Хънтър се бялна за миг като петно лунна светлина. Наведе се и целуна бързо, но яростно Елиса, с което изненада и себе си, и нея.

А после изчезна.

Елиса нетърпеливо се взря в забулената от облаци нощ. Знаеше, че Хънтър е там, една сянка сред другите, но не можеше да го види.

Нито пък знаеше защо е дошъл тук. Сигурна беше в едно — беше се събудила в мига, в който бе чула скърцането на стъпалата под стъпките му.

Този факт едва ли беше за чудене. Всеки път, когато Хънтър се наместваше в леглото в съня си, Елиса се будеше… ако, разбира се, приемехме, че изобщо беше заспивала. Хънтър нощ след нощ беше само на една нищожна крачка от нея, а това по един странен начин я правеше неспокойна.

Да не говорим за сънищата й.

Хънтър на няколко пъти погледна през рамо, за да се увери, че Елиса спазва даденото обещание. Най-сетне се убеди, че тя не го следва и изпусна безмълвна въздишка на облекчение.

За разлика от градината с билките и подправките, зеленчуковата градина беше пълна с множество места, където човек можеше да се скрие. Бобът, израснал високо по коловете, грахът, който се увиваше около подпорите си, избуялата повече от човешки ръст царевица — имаше много кътчета, които можеха да приютят натрапника.

Същият гъсталак пазеше и Хънтър.

По-тих от лунната светлина, по-безшумен от първите капки на дъжда, който беше завалял, Хънтър се промъкваше между редовете царевица. Силуетът му буквално се сливаше с този на високите растения покрай него.

Хънтър беше правил същото нещо толкова често през войната между Севера и Юга, че това се бе превърнало в нещо като негова втора природа. Но по време на войната го обкръжаваха множество войници в сини униформи.

Сега край него беше само нощта и един човек-призрак, който се сливаше със сенките на мрака.

Хънтър застина и се вслуша в нощта и надигащата се буря.

Не чу нищо друго, освен неспокойните пориви на вятъра и чукането на дъждовните капки по листата на растенията.

Хънтър бавно се наведе и прекара ръка по повърхността на земята, която му се бе сторила прекалено бяла. Приклекна на пети, поднесе пръстите си към устата си и близна леко.

Сол.

„Проклето копеле! — студено изруга Хънтър. — Почакай само да ми паднеш в ръцете!“

Вятърът се размърда като жена, която се обръща насън в леглото. Бобът в другия край на градината прошумоля.

Но не вятърът бе размърдал листата му. Беше мъж, който се целеше с револвера си към едно бледо петно, скрито в сянката на плевнята.

Елиса!

— Палавке, залегни! — изкрещя Хънтър.

Едновременно с това измъкна револвера си. Беше застанал в неудобна позиция и се опитваше единствено да сплаши противника си. Още преди да е стрелял, Хънтър беше сигурен, че ще пропусне целта си.

Надяваше се, че другият мъж също няма да уцели.

Изстрелите разцепиха нощта. Чу се вик, кучетата се разлаяха, каубоите се разкрещяха в бараката си. Хънтър побърза да презареди оръжието си и изруга така, че сигурно и гранит би се назъбил от думите му.

— Палавке? Добре ли си? — подвикна Хънтър.

— Да!

— Стой там! Кажи на хората да не стрелят, докато не са напълно сигурни в какво се целят!

Хънтър не изчака отговора на Елиса. Просто се втурна между царевиците по следите на сянката, която бе забелязал да изчезва надолу между лехите.

Преди още Хънтър да беше стигнал до края на градината непознатият достигна коня си, метна се на него и препусна. Тропотът на конските копита потъна бързо в шума на вятъра и дъжда.

— Копеле! — изръмжа Хънтър.

Виксън изскочи измежду преплетените стъбла с яростен лай.

— О, я млъквай! — скастри я Хънтър. — Времето за лай отдавна отмина.

Виксън огорчено замълча.

— Полковник? — подвикна Морган. — Добре ли сте?

Накъсаните думи подсказваха, че Морган тича към градината.

— Нищо ми няма — отвърна Хънтър. — Кажи на хората да оставят оръжията си и да вземат лопати и фенери.

Морган изскочи от царевицата и се огледа изпитателно.

— Ще погребваме ли някого?

— Не — въздъхна Хънтър. — Кучият син е поразил градината, проклета да е мръсната му душа.

— Какво?

— Наръсил е сол — лаконично отговори Хънтър.

— Света Богородице! — възкликна Морган.

Очите му се разшириха уплашено, щом видя следите на разрушение в градината, изписани с бяло по браздите. Без да спира да ругае Морган запали фенера, който беше донесъл със себе си и го вдигна високо.

Навсякъде покрай тях белееше разпръсната сол.

Дъждът се усили и солта започна да се разтваря пред очите им.

— Веднага донесете лопатите! — изкрещя Хънтър.

Сред шума на пороя се откри хор от гласове, които потвърждаваха, че са го чули.

— Хънтър? — извика Елиса. — Къде си?

— Прибери се в къщата — заповяда й Хънтър. — Ще се простудиш на този дъжд.

Няколко секунди по-късно Елиса се появи на края на градината. Тичаше към светлината на фенера, като прескачаше от бразда на бразда с грацията на сърна. След миг тя се втурна в жълтия кръг светлина.

— По дяволите, Палавке…!

Елиса не обърна внимание на протестите му.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо? — запъхтяно попита тя. — Чух доста изстрели.

Елиса огледа внимателно Хънтър. На светлината на фенера всяка извивка на мускулите му блестеше и се подчертаваше от черното кадифе на сенките. По гърдите му блестяха косми, черни като нощта. С всеки негов дъх те отразяваха неуловими искрици светлина.

Елиса забрави да диша. Никога не бе помисляла да сложи в едно изречение думите мъж и красив. Но, след като видя Хънтър, тя разбра какво бе накарало Микеланджело да извае Давид.

Хънтър изглеждаше точно по този начин. Интелигентен. Силен. Красив.

И много мъжествен.

Хънтър забеляза, че Елиса оглежда тялото му. Неоспоримото одобрение в погледа й накара дишането му да се учести. Изведнъж усети с удивителна яснота, че е полугол, окъпан в светлината на фенера, а кожата му лъщи от дъжда.

Ако Елиса продължаваше да го гледа така, щеше да се изложи пред другите мъже.

— Добре съм — хладно отвърна Хънтър.

— Чух изстрели — рече Елиса.

Дрезгавият й глас накара кръвта му видимо да затупти във вените на шията му.

— Не стреляше по мен — поясни Хънтър.

— Тогава по кого стреляше? Другите добре ли са?

Хънтър не й отговори. Не искаше дори да помисля, за леда, който се беше събрал в стомаха му в мига, в който осъзна, че неканеният гост бе избрал Елиса за своя цел.

— Хънтър?

— Всички са наред.

— Тогава по кого стреляше? — настоя Елиса.

— По теб.

Елиса ококори очи. После пое рязко дъх.

— Може би си е помислил, че тя е някой от нашите каубои — предположи Морган.

Хънтър погледна към Елиса. Беше стройна като трепетлика, светлата й коса се вълнуваше от вятъра. Облечена беше в дълъг копринен халат. Дрехата беше пристегната на кръста й, което подчертаваше женствените извивки на тялото й. Вятърът повдигна полите на халата, като показа за миг млечнобелите извивки на прасците й, а после отново ги скри.

Дъждовните капки бяха оставили тъмни петна по коприната. Мократа тъкан прилепваше към гърдите й. Зърната й бяха набъбнали от студа и влагата.

— Стрелецът трябва да е бил сляп, за да сбърка Палавка с мъж — дрезгаво рече Хънтър.

— Няма грешка — почтително рече Сони от тъмнината, точно извън края на осветения кръг.

— И аз мисля тъй — рече друг глас.

— И аз — додаде трети глас.

— А-ха.

— Тъй е.

Хънтър се обърна с яростно изражение към тях. Изгледа свирепо мъжете, които се бяха събрали по края на осветеното място, за да изразят съгласието си, че Елиса изглежда наистина много женствена.

— Стига сте зяпали, че ще ви се напълнят устите с вода — изръмжа Хънтър.

Мъжете подскочиха.

— Мики, докарай количката за тор — продължи той. — Останалите започнете да изгребвате солта. Размърдайте се!

Отвърна му нестроен хор от „да, сър“. Лопатите се раздвижиха енергично, хвърляйки смътни отблясъци.

— Ще ви оставя фенера, сър — рече Морган.

Хънтър само кимна отсечено.

Мъжете се разпръснаха в тъмнината. Фенерите им разцъфтяха като екзотични растения в градината. Каубоите, които в повечето случаи ненавиждаха всяка работа, която не може да бъде свършена от конски гръб, изгребваха сол и кал, без изобщо да протестират.

Никой не беше глупав дотолкова, че да се противопостави на Хънтър, когато той гледаше по този начин.

Дори Мики.

Елиса със закъснение разбра какво й бе казал Хънтър.

— Сол ли? — попита тя. — Каква сол?

— Солта, която онова копеле е наръсило в браздите.

Елиса изпъшка глухо, сякаш я бяха ударили. Опита се да си поеме дъх, но не успя. Чак сега за първи път извърна очи от Хънтър и погледна към градината.

От двете й страни към нея гледаха криволичещи линии сол, изсипана в браздите.

— Сол? — прошепна тя.

Хънтър кимна. После се досети, че Елиса не е видяла жеста му и потвърди на глас:

— Да, сол.

— Сигурен ли си?

Треперещият й глас преряза Хънтър като с нож. Погледна пръстите на лявата си ръка. За съжаление не грешеше.

Малките бели кристалчета му намигваха на светлината на фенера. Вдигна ръка и отново ги опита на вкус. Просто, за да се увери.

Сол.

— Да — потвърди Хънтър. — Сигурен съм.

Елиса, неспособна да повярва, сграбчи ръката му и я поднесе към устата си. После близна леко. По езика й се плъзна вкусът на солта.

Нямаше никакво съмнение.

Елиса пусна ръката на Хънтър и извърна лице от пълния му с разбиране поглед. Тялото й се разтрепери от емоциите, които се мъчеше да сдържи.

Градината й! Нейното убежище!

Кой ли можеше да бъде така жесток към нея?

Елиса се взря в тъмнината с невиждащи очи, пълни с напиращи сълзи. Хънтър вече й беше казал, че я мисли за момиче. Проклета да бъде, ако му даде още едно доказателство, като се разплаче пред него.

Чувствата, на които Елиса отказа да даде път, свиха болезнено гърлото й. Влагата заблестя в очите й.

В нощта се носеше звукът от трескавото изгребване на кал и сол. Сякаш гигантски плъхове ровеха в градината покрай златните кръгове светлина, която разпръсваха множеството фенери.

Мъжете работеха, а бурята продължаваше да набира сила. Преди да са успели да изгребат всичката сол, голяма част от градината щеше да бъде съсипана, а заедно с това и самата почва.

— Палавке? — попита я след известно време Хънтър. — Добре ли си?

Не последва отговор.

Искаше му се да хване ръката й. Искаше му се да я утеши, доколкото може.

Беше невъзможно. Не можеше да се довери на тялото си дори за едно невинно докосване до Елиса.

Чувстваше пръстите си така, сякаш ги беше докоснал пламък. При всеки удар на сърцето си той отново усещаше топлината на езика й върху върховете на пръстите си.

Желанието да има Елиса го обхвана с такава сила, че едва се задържа на крака.

Дори не трябваше да я поглежда. Коприната, в която беше облечена, изглеждаше така, сякаш се разтваряше под дъжда по-бързо и от сол.

С всяка секунда прекарана под дъжда кремавата коприна се обвиваше все по-плътно около тялото й.

Зърната й сякаш привличаха към себе си дъжда. Мократа материя ги очертаваше ясно. Изпъкваха гордо под коприната така напрегнати, сякаш ги бе докосвала устата на Хънтър.

Хънтър се люшкаше между гнева и безумното желание. Излъчването на Елиса беше толкова силно, че сигурно дори епископ би я поискал.

— Прибери се в къщата — заповяда с груб глас Хънтър.

Елиса се обърна към него. Изглеждаше мрачна и същевременно безкрайно уязвима.

— Някой Кълпепър ли беше? — попита тя с треперещ глас.

— Палавке…

— Бандитите ли бяха? — прекъсна го тя.

Този път гласът на Елиса беше груб като неговия.

Хънтър пое дълбоко дъх и се замисли. Не искаше да се захваща с този въпрос. Не искаше дори да си помисли за добрия стар „чичо“ Бил — човекът, който навярно беше любовник на Елиса.

Беше почти напълно сигурно, че мъжът, който бе насочил револвера си срещу Елиса беше Бил.

Но момичетата бяха прочути със слепотата си за мъжете, които обичат. Това беше единствената причина, която можеше да обясни слепотата на Елиса за истинската същност на Бил.

— Е? — подкани го нетърпеливо Елиса.

— Не беше човек от бандата на Кълпепърови — отговори Хънтър.

— Откъде си толкова сигурен?

— Заради кучетата.

— Не те разбирам.

— Кучетата не лаеха — поясни кратко Хънтър.

— Може би вятърът е духал в обратната посока и не са надушили миризмата му.

— Когато вятърът се обърна Виксън го надуши.

— И? — попита Елиса.

— Не помръдна дори един косъм.

— Не мога да… — започна и внезапно млъкна Елиса.

Хънтър изчака, без да знае какво да каже. Не искаше да застава в позицията именно той да посочи с пръст любовника на Елиса. Ако обвинението дойдеше от него, тя щеше да го отхвърли.

По-добре тя сама да стигне до този извод. Едва ли щеше да й отнеме много време.

Дъждът заплющя по-силно.

Елиса преглътна мъчително и се опита да каже нещо.

— Навярно… — дрезгаво каза тя. Изкашля се и започна наново. — Навярно грешиш.

— Чу ли кучетата да лаят?

— Не. Но може би е бил някой от новите каубои. Някой, който тъче на два стана.

— Който и да е бил, избяга на кон.

— И какво?

Хънтър ядосано изгледа Елиса. Дъждът се изливаше с такава сила, че по нея имаше повече мокра коприна, отколкото суха.

— Морган! — извика Хънтър.

— Тук съм!

— Липсва ли някой?

— Не, сър!

— Откъде е толкова сигурен? — прошепна Елиса. — Та той не е имал време да ги преброи.

— Не му се е налагало.

— Защо?

— Защото му казах да държи под око хората, които не познаваме — отвърна Хънтър със сдържан глас. — В бараката той си ляга последен и става пръв.

— Но…

— Без но — нетърпеливо я прекъсна той. — Веднага се прибирай в къщата. Не си облечена подходящо да стоиш навън.

— А ти? — отвърна тя.

— Гръм и мълнии!

Извън кожата си от яд Хънтър сграбчи Елиса като дете и тръгна под дъжда към къщата. Всяка крачка му доказваше, че тя не е дете. Извивките й пасваха на тялото му така, както само една жена би могла.

Докато стигнат до къщата Хънтър беше сигурен, че върху кожата му ще останат отпечатъци от гърдите на Елиса.