Серия
Златото на партията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золото партии, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ЧАСТ III
БЯГСТВО С ПЛЯЧКАТА

Злите езици твърдяха, че демоните на Корея са убили Андропов, тъй като по негова заповед беше свален южнокорейският „Боинг“ с почти триста пасажери. Демоните се пробудили и решили едновременно с Андропов да унищожат и държавата, която американският президент Рейгън бе нарекъл „Империя на злото“. Така поне, напълно сериозно, писаха сеулските вестници.

Според една стара статистика през 1913 година по различните показатели за стандарта на живота Русия е заемала от 3-то до 12-о място, а по ръста на промишленото производство — абсолютно първо, при това откъснала се доста напред от другите страни. През 1985 година СССР по производството на брутния си вътрешен продукт на глава от населението заемаше 68-о място в света, а по равнището на личното потребление — 77-о, изпреварвайки всички страни по детска смъртност, количеството на абортите, разводите и потреблението на алкохол. Непрестанната изтребителна война, която комунистическият режим водеше против народа, доведе не само до физическото унищожение или до бягството от страната на най-добрата — работещата, талантливата част от населението: тя се отрази и на генния фонд на нацията, като рязко снижи нивото на духовната и нравствената култура.

Възможно е именно такава да е била целта на комунистите, щом с провеждането на своя чудовищен седемдесетгодишен експеримент успяха да създадат общество, в което, по думите на известен философ, „господстващ психологически тип стана равнодушният човек“. Следва да се добави — крайно безнравственият, с напълно изгубено разбиране за „обществено благо“ или за граждански дълг, който се е проявявал само в доносите.

По принцип това не бе чак толкова лошо. „Равнодушният човек“ не задава излишни въпроси, не се пъха в чуждите работи, лесно се поддава на внушение и още по-лесно на управление, от нищо особено не се интересува, радва се на своята „дажба“, осигурила му възможността да преживее, и дори е по своему щастлив. Срещу този човек тук са се водили всички известни в света типове война: война на физическото унищожение; психологическа война в невероятни размери, която всяка минута го подлага на обработка до оглупяване чрез чудовищни дози лъжа и дезинформация; електронна война — тази новост в съвременното военно изкуство, въпреки огромните средства, нужни за воденето й, денонощно бушува в ефира, за да го лиши от всякакви други източници на информация, освен официалните. Биологическата война се водеше последователно и обмислено с надеждата човекът да мутира с помощта на недоброкачествени продукти, да го упоят със създаваните по специални рецепти различни видове алкохолна „помия“. Химическата война може би се водеше несъзнателно, но седемте десетилетия пълно пренебрежение към екологията превърна цели райони на страната в съвсем непригодни за живеене зони с отровени води и въздух, където децата се раждаха или мъртви, или уроди, а възрастните не доживяваха до 40 години. Нямахме си само атомна война. Но и тя вече беше на прага ни.

Всичко това беше хубаво. Нали подобен човек бе напълно по вкуса на разлагащата се и корумпирана партийно-държавна номенклатура. Без да й създава някакви особени главоболия, той й позволяваше да прави каквото си иска и да се наслаждава на живота в „огледалното царство“. Но ето ти беда. Този човек престана да работи. Такъв неочакван страничен ефект от всичките упражнявани върху него методи на въздействие. И вече нямаше сила, която би го принудила да работи. Човекът стана твърде равнодушен. Стигна се дотам, че майките послушно подписваха декларации да не разгласяват факта за гибелта на синовете си в Афганистан или в резултат от развихрилата се в армията „дедовщина“, — издевателствата над младите войници. До 1985 година никоя майка не бе протестирала официално нито срещу едното, нито срещу другото.

По чудо оцелялата съвест на нацията беше натикана в затворите и лагерите или агонизираше в емиграция. А съхранилата се национална енергия целеустремено се стремеше към привилегиите, отчаяно търсеше път към „огледалното царство“. Чрез партийни, чекистки, научни, културни и дори чрез спортните канали. Който не успяваше там, прехвърляше се в търговията, здраво сраснала се с мафията и сенчестата икономика, чиито дейци на свой ред нагло и открито поемаха протегнатата ръка на партийната номенклатура.

Обществото се бе превърнало в змия, изяждаща собствената си опашка. Като никъде по света, в страната на победилата номенклатура бяха валидни няколко валути, които по-добре от всички други показатели отразяваха катастрофалното състояние на агонизиращата империя на злото. Предназначената за робите официална рубла не бе с нищо обезпечена, на световния пазар не я признаваха и тя бързо загуби стойността си и на вътрешния пазар. Митичната конвертируема рубла, измислена от номенклатурата, съществуваше само в нейното въображение и беше създадена с единствената цел да се открадне колкото може повече чужда валута. Из страната циркулираха всевъзможни чекове и сертификати, пускани в обръщение от Външнотърговската банка за изплащане на заплати на номенклатурчиците с по-нисък ранг и на моряците от търговския флот, които можеха да пазаруват с тях чрез мрежата на закритите магазини и разпределителите на вносни стоки. Получаването дори на част от заплатата в чекове и сертификати, се смяташе за голяма чест и значително повдигаше статуса на получателя им.

Всички тези бутафорни валути бяха пометени от една друга, която властно и твърдо смачка хилавата социалистическа икономика и мъртвата идеология. Пробудил съзнанието на хората, по страната вече шестваше ДОЛАРЪТ — паричната единица на „потенциалния и вероятен противник“ на империята. Той отдавна, без да среща съпротива, беше окупирал страната Номенклатурия. А оттам се промъкна в каналите на нелегалната икономика и търговията, в системата на снабдяването и материално-техническото осигуряване, в армията и органите на сигурността.

От долари се нуждаеше задъхващата се от изтощение промишленост.

От долари се нуждаеха науката и медицината.

От долари се нуждаеше военнопромишленият комплекс.

Доларът бе вече обул страната в дънки „Левис“ и „Монтана“, беше я облякъл в спортните костюми „Адидас“, беше я залял с модни якета и ботуши.

Доларът се добра и до най-затънтените селца чрез радиоприемниците „Сони“ и „Грундиг“, последвани от видеомагнетофоните с информационни касети, които не могат да се заглушават и трудно се изземват.

Доларът удави комунистическата „култура“ във водопада от западни филми и шоу-програми, които никой в тази просешка страна не може да конкурира.

Всички ведомства гръмко и настойчиво искаха от правителството долари, като предупреждаваха за неминуемия си крах. И излишно е да споменаваме колко много обичаше долара номенклатурата!

Проблемът бе в това, че за разлика от рублата, доларът трябва да се заработи. А номенклатурата отдавна беше отвикнала, пък и не умееше да се труди. Наистина, тя умееше да продава, понеже всичко в страната, включително и населението, й принадлежеше, но което можеше да се продава за долари, вече бе продадено. А народът не желаеше повече да работи за номенклатурата. И в резултат стандартът на живота в „огледалното царство“ спадна до срамно ниско равнище: в специалните продоволствени хранилища през зимата вече нямаше редовно пресни ягоди и дини. А по страната отдавна не бяха виждали обикновен салам, въвеждаха се купони за масло и мляко, гладното население се устремяваше към Москва с надеждата поне там да си купи нещо с нещастните си рубли. За да се нахрани народът, макар и само с хляб, също бяха нужни долари. И при целият този недоимък страната вече шеста година водеше война в Афганистан. Там на генералите им се услади да заработват долари и затова за нищо на света не искаха тази война да спира. За долари се продаваше всичко; оръжие, оперативни планове, военни тайни, злато, лазурит и, разбира се, животът на войниците. Това беше много интересна война — последната война на загиващата империя. Именно по това време Генерален секретар на ЦК на КПСС стана Михаил Сергеевич Горбачов.

Той вече бе погребал трима генсека, негови предшественици, Брежнев, Андропов и Черненко. Като оставим настрана Черненко, от другите двама Горбачов бе научил много. И му беше съвършено ясно, че не бива да работи с методите на Брежнев и Андропов. Те водят към гибел: методът на Брежнев — на страната, методът на Андропов — към неговата собствена.

Партийната номенклатура дотолкова се е сраснала със сенчестата икономика, че на всяко посегателство върху мафията гледа като на посегателство върху великата партия на Ленин, макар че самата тя винаги е била мафия и е живяла по нейните закони. Е, и какво лошо има в създадената с общите усилия на партията и престъпния свят сенчеста икономика? Та това е начин на съвместно — повече или по-малко прилично преживяване в тази ужасна страна. И изобщо какво всъщност представлява тази „сенчеста икономика“, която Брежнев, кой знае защо, толкова обичаше и толкова я ненавиждаше Андропов?

Това е нещо много просто. Успоредно с хилавата и неефективна социалистическа икономика са създадени ефективни и високопроизводителни структури на пазарна, чисто капиталистическа икономика. Хората там се трудят, печелят добри пари, произвеждат стоки и услуги, които се търсят даже и на Запад. Естествено, тези хора ни плащат за това, че ние изобщо сме им позволили да работят, че ги осигуряваме със суровини и техника, че ги защитаваме от неизбежния при такива условия рекет, като влизаме в ролята на арбитри. Това в края на краищата е за благото на обществото, тъй като стоките и услугите на сенчестата икономика, така или иначе, се разпространяват и на вътрешния пазар. И ето — възниква т. нар. „черен пазар“, който осигурява едно задоволително съществуване на много категории население.

Сенчестите структури почти не се разпростират върху военнопромишления комплекс. Но и не му пречат да си върши работата. Но нали тези сенчести структури изсмукват соковете на официалната икономика и я погубват. А на кого е нужна тази официална икономика! Отдавна е известно, че тя не е нищо друго, освен форма за възпиране на безработицата. Хората се бъхтят от сутрин до вечер, а получават 100 пъти по-малко, отколкото живеещият от социална помощ безработен негър в САЩ.

А защо и ние да не превърнем икономиката си в пазарна и ефективна?

Как ще погледнат на този въпрос другарите?

Ще легализираме сенчестата икономика, а към нея ще присъединим и официалната.

Главното е да се започне, да се навлезе, да се оформи всичко — и процесът ще се задвижи!

— Е, какво ще кажете, другари?

Другарите мълчат.

„Главното е, другари“ — продължава новият генсек, „Да изправим на крака икономиката и така ще положим началото на всичко!“

За тази цел са нужни долари, много долари. Откъде да ги вземем?

Откъде да ги вземем? От империалистите, разбира се.

Няма да дадат вече. Вие с Андропов, Михаил Сергеевич, такива ги забъркахте, че вече няма да ни дадат. Покойният Леонид Илич умееше да се договаря с тях, а Андропов всичко провали. Няма срещу какво да се иска пак. И без това сме задлъжнели с повече от 30 милиарда, а като гаранти — с още 40. Неслучайно Леонид Илич, Бог да го прости, обичаше да се шегува: „Ако ще искат да върнем дълговете си, по-добре е да се започне война. Друг изход няма“.

Въпреки всичко, има нещо, заради което ще дадат. Неразбиращи, заинтригувани и бдителни, погледите фокусираха младия генсек, заел централното място на дългата полирана маса под големия портрет на Ленин.

Заради правата на човека. Непременно ще дадат.

Заради гласността ще дадат.

Заради преустройството на цялото наше общество.

Генерал Чебриков поклати глава, изпълнен със съмнение. Не, той не се съмнява в това, че ще дадат. Ще дадат, разбира се. Но отново се повдига този проклет, изтъркан от западната пропаганда въпрос „за правата на човека“, който, както е добре известно, е измислен от ЦРУ, а такъв проблем в Съветския съюз няма. Нашият народ има всички права: право на труд, право на почивка, право на безплатно медицинско обслужване. Като във всяка казарма или затвор. Просто трябва по-малко да се пие. Последното съображение генералът изказа на висок глас.

Егор Лигачов се съмняваше още повече, макар че дори не поклати глава. В сейфа на Горбачов бяха скрити някакви книжа за неговата, на Лигачов, причастност към Узбекското дело. Щом Генсекът изразява такова мнение, по-добре ще е да не му противоречи веднага. Макар че даваме голям коз в ръцете на империалистите, след като сами си признаваме този факт — за нарушаването на правата на човека в нашата страна.

Николай Рижков широко се усмихваше. Важното е да ни дадат парите, а ние ще ги вложим в капиталното строителство. Най-доброто място за влог. Нито една комисия не може да разбере колко е окрадено. Той напротив, одобрява предложението на Горбачов. Покрай такъв неясен въпрос като правата на човека от САЩ и Европа може да се изсмукват пари още двадесет години.

Григорий Романов седи навъсен. Около него се заплетоха някакви странни игри. В имението на сестра му в Ленинград са идвали контрольори — дали от така наречения народен контрол, дали от обкома — поискали й документите за къщата и земята, нещо са измервали, записвали, разпитвали и охраната. Навремето точно така постъпиха с Екатерина Фурцева, когато дойде ред да я изхвърлят от ЦК. Затова той мълчи.

Гейдар Алиев също мълчи. Добре се работеше с Андропов, всичко беше ясно. Е, и опасно. Но онова беше игра на мъже. А тук новият генсек заплита нещо твърде сложно. Да не вземе да сбърка. Трябва да се види и тогава да отпраши вкъщи, в Баку. Ако американците започнат да дават пари за правата на човека, у дома ще има много работа.

Едуард Шеварднадзе се усмихва с добра, срамежлива усмивка и кима с глава. Той е съгласен. Правата на човека в СССР — това е болен въпрос. Необходимо е да се заемат с него сериозно. Пазарната икономика — това също е много добре. Тя ще оживи страната. Никому вече и през ум не минаваше, че всъщност този човек бе санкционирал изтезанията над арестуваните в Грузия и заплашваше докрай да прочисти „капиталистическия свинарник на републиката“.

Александър Яковлев, зловещият партиен идеолог от сталинската школа и най-близък сътрудник на Суслов, седи кротък и размекнат, напомнящ на добряка-гном от приказките на Андерсен. Той също е напълно съгласен с Горбачов: дават ли заради правата на човека, трябва да се вземе. Притокът от Запад и политическото размразяване ще спасят страната. Ще се раздвижи народът и ще го заставят да работи, а не да пие.

„Главното в цялата тази работа е“ — обобщава мненията на другарите Горбачов, — „повече социализъм. Нашият народ направи своя исторически избор през 1917 година и от него няма да се отклони!“

Кой е „за“, кой „против“, кой — „въздържал се“. Моля свалете ръцете. Пълно единодушие.

А в малкото жилище на заточения академик Сахаров, който бе под денонощното наблюдение на КГБ в Горки и на постоянно пристигащи от Москва специалисти, телефонът не работеше вече цяла година. Самият Сахаров, наскоро пуснат от „спецпсихиатрията“ — това гениално съвместно творение на покойния Андропов и добре живуркащата съветска психиатрия, където лауреата на Нобелова награда и световно известен учен дупчеха с инжекции със силно действащи психотропни препарати и насила хранеха през сонда, като запушваха носа му с метална щипка. Съветската преса водеше яростна кампания срещу Сахаров и жена му Елена Бонер. Международната общественост правеше всичко възможно да помогне на доблестния учен, дръзнал да се бори за правата на човека в една робовладелска страна. Президентът Рейгън дори обяви „ден на Сахаров“ в Съединените щати, за да обърне внимание на целия свят върху неговата съдба.

В отговор от СССР се разнасяше само злобно съскане. Колегите на Сахаров от Академията на науките на СССР публикуваха специално изявление, в което се казваше: „Академията на науките на СССР е възмутена от решението на президента на САЩ Рейгън за официално провеждане на «ден на Сахаров». Да се представя Сахаров като борец за мир и човешки права е подигравка с истината, подстрекателство за раздухване на «студената война», пълно игнориране на мнението на съветските учени. Акцията на американската администрация се окачествява от съветските учени като провокация, целяща отравянето на международния политически климат…“ — „… Сахаров се опитва да очерни всичко, което ни е скъпо… той клевети собствения си народ, като внушава пред външния свят, че е някаква си безлика и дори изостанала от постиженията на цивилизования живот маса“ — ревяха от страниците печата академиците Дородницин, Прохоров, Скрябин, Тихонов, уплашени че може да им бъдат отнети пропуските за спецбюфета…

Резкият звън на внезапно оживелия телефон накара академика-мъченик да трепне. През последно време телефонът звънеше, само за да предаде на Сахаров или на жена му серия от поредни заплахи и обиди, най-невинната от които беше: „И за колко долара ти, еврейска гад, продаде нашата родина?“ Нито Сахаров, нито жена му бяха евреи, но съветските средства за масова информация непрекъснато тръбяха за тях като за агенти на международния ционизъм и даже им бяха пращани палестински терористи да ги заплашват…

Сахаров вдигна слушалката:

„Андрей Дмитриевич“ — чу той непознат глас, „извинете ме за късното обаждане. Безпокои ви Горбачов Михаил Сергеевич, генералният секретар… Вие можете да се върнете в Москва, когато пожелаете. От името на партията моля да простите за всичко, което се случи с вас.“

Когато Сахаров излезе на улицата, застаналият до входа милиционер за първи път му отдаде чест. Не всеки от простосмъртните е удостояван с честта да му се обади по телефона лично Генералният секретар на ЦК на КПСС…

Светът се задави от възторг.

„Горбачов освободи академик Сахаров!“ — крещяха огромните заглавия върху първите страници на вестниците на всички езици на планетата.

„Тази крачка на Москва безспорно свидетелства, че след дългите години на застой и произвол в СССР отново настъпва пролетно затопляне, предизвикано от необходимостта да се проведат назрелите икономически и политически реформи. Ще се придвижат ли тези реформи по-нататък от точката, до която успя да стигне Хрушчов? Много зависи от това колко ще се съгласи да вложи Западът в болната съветска система, обезсилена от икономическия спад, хронично слабите реколти, корупцията, глобалните амбиции и безкрайната война в Афганистан… Каквото и да се случи, на всички вече е ясно — Москва е взела нов курс.“

Но тежкоподвижният, огромен и неуправляем кораб на съветската империя вече не беше способен да обърне посоката и да тръгне по нов курс. Неудържимо го носеше към скалите. Моментът бе отдавна изпуснат. Това ясно виждаше застаналият на капитанския мостик Горбачов. Той се опита само да смекчи неизбежния удар в скалите. За да не загине целият свят, а и той самият, от взривяването на натъпкания с ядрени бойни глави плаващ съд. Задачата му беше чудовищно трудна. Но изпълнима.

По дипломатическите канали във Вашингтон и всички европейски столици вече се сондираше реакцията на западните правителства във връзка с изненадващо подухналия от Москва топъл вятър на промените. ПРЕУСТРОЙСТВО И ГЛАСНОСТ — ето двата лозунга, от които възнамерява да се ръководи Москва в своята вътрешна и външна политика. На Запад твърде не вярваха. Политиката от последните години на Брежнев и през краткото управление на Андропов доведе на власт на Запад непримирими и убедени противници на комунизма, каквито бяха президентът Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър в Англия. Бе невъзможно да ги убедиш с думи и обещания… Нужни бяха конкретни дела. За начало — да се освободят всички политически затворници и да се прекрати войната в Афганистан.

По принцип ние сме готови да изпълним тези условия, но са ни нужни пари. Необходими са средства за преустройството на цялата тази закостеняла от седем десетилетия административно-бюрократична машина. Съвсем правилно отбелязва съветската преса: всичко зависи от това колко пари ще се съгласи да даде Западът за нашето преустройство и гласността. Страната е разорена от предишните й управници и от порочността на икономическата система. Преустройство и гласност — това не е самоцел, а инструмент за плавния преход към пазарна икономика. Но няма пари. Нито за една от програмите няма. Дори за освобождаването на хвърлените по политически причини в затворите и лагерите. Главното е да се започне и процесът ще се задвижи нататък, понеже той слага началото… Помогнете.

В КГБ цареше паника. Да се освободят политическите затворници и да се прекратят делата по 70-и и 190-и параграфи, които даваха хляб на цели управления на тайната полиция! Така просто — да се прекратят и да се освободят? Нека отново прегледаме делата — някого ще помилваме, на някои ще намалим присъдата (а на други ще прибавим). Генералите пък не искат и да чуват за изтегляне от Афганистан. Война до победен край! А партизаните вече разполагат с американски и английски ракети „земя-въздух“, действията им на юг прикрива пакистанската авиация, за тях работи иранската радиолокационна мрежа. От всички страни растат доходите във валута. Расте и потокът от цинкови ковчези към СССР.

Докато партийните директиви тревожеха КГБ и армията, докато дипломатите изясняваха колко и при какви условия Западът може да предостави кредити на разорената от администраторите-бюрократи страна, новият генерален секретар се ориентираше в огромното стопанство на ЦК на КПСС. Най-после той имаше достъп до всички тайни от живота на малката прекрасна страна Номенклатурия, на която бе станал некоронован крал. Голямата страна — една шеста част от сушата, оградена с бодлива тел и затънала в мръсотия и кръв беше разорена. Но в малката Номенклатурия засега всичко, слава Богу, си беше наред, макар и да се забелязваше някаква тенденция към намаляване на жизненото равнище. Управляващият деловодството на ЦК на КПСС Николай Кручина представяше на генералния секретар документите по текущото финансово и стопанско положение на Номенклатурия два пъти в седмицата: в понеделник и петък. А в четвъртък се събираше Политбюро и поставяше задачи на Кручина и неговото управление, — намиращо се в голямото здание на улица „Грановски“, Генсекът лично преглеждаше и подписваше всички финансови документи и особено, когато ставаше дума за чуждестранна валута. Новият генсек вниква във всяка дреболия, заяжда се за всеки долар.

До 1983 година Кручина беше заместник-завеждащ отдела за селското стопанство и хранителната промишленост в ЦК на КПСС. А на сегашния си пост се озова по препоръка на Горбачов, който, както е известно, отговаряше в Политбюро за селското стопанство. Тогава Андропов, разгневен от случая с лицензите за „намалена проверка“, изхвърли предишния управляващ деловодството Георгий Павлов, който се пенсионира. Овакантеното място зае Кручина. И сега една от задачите му беше да запознае със състоянието на нещата новия генсек, комуто той дължеше кариерата си.

Стопанството на КПСС в Москва беше огромно, а във всесъюзен мащаб — необятно. Само в столицата КПСС имаше 5 хиляди сгради с обща площ 137 000 квадратни метра. В 114 издателства и 80 печатници, собственост на ЦК на КПСС, работеха 80 хиляди души, които пълнеха партийната хазна с 450 милиона рубли годишно. ЦК разполагаше с 19 разкошни санаториума и 40 почивни дома, стотици поликлиники и болници. Само в района на Сребърния бор в Подмосковието негови бяха 1800 вили и къщи. На ЦК принадлежеше цяла мрежа от гаражи, столови, магазини, специални цехове в месокомбинатите и фабриките от хранителната промишленост, пекарни, фризьорски салони, шивашки ателиета и за химическо чистене, и много много други. Разходите за поддръжката им бяха огромни, тъй като обзавеждането, — машините, битовите предмети и санитарното осигуряване се доставяха от чужбина, но постоянно се налагаше да бъдат подменяни — или поради износеност, или поради появата на нови модели на западния пазар.

Във всесъюзен мащаб само за поддържането на номенклатурното стопанство в добро работно състояние годишните разходи се равняваха на около 5 милиарда рубли и още милион и половина долара. Освен това, именно през текущата 1985 година се появи тенденцията към нарастване на разходите, съответстваща на поскъпването на много видове стоки и услуги на Запад. Но влияние оказа и разширяването на програмата за строителство на нови вили, тъй като много от старите, изграждани още през сталинските времена, бяха съвсем овехтели. В тях бе станало невъзможно да се живее: нямат ни басейни, ни сауни, нито кортове, да не говорим за най-различни допълнителни удобства. А Горбачов се интересува, между другото, как върви строителството на неговата нова вила в Крим. Вила — това е чисто условно понятие. Става дума за цял комплекс от постройки с гаражи, служби, къщи за обслужващия персонал и охраната, висока ограда със сигнализация, асфалтови алеи и комуникации, лифтове, мраморни пътеки към морето, вълноломи и прочие. Всичко върви по графика, утвърден от Политбюро. Ще се постараем да се вместим в 3-те милиона долара, както е посочено в сметката.

Непрекъснато растат и разходите за пътуванията другарите в задгранични командировки, отпуски със семействата, на лечение и по други поводи. По този параграф разходите са около 50 милиона долара годишно. 50 милиона долара? Множко ми се струва! Но Михаил Сергеевич, вижте, ако обичате, ведомостта. Средно 50 хиляди души в годината, по 10 000 долара на всеки човек. С толкова малко пари закъде? Цените на Запад набъбват неудържимо. Ние с голямо усилие се ограничаваме в тази планирана сума и другарите ме молиха да ходатайствам за нейното увеличение в Политбюро. А сега за международните връзки и отношения.

Разходи, минаващи по параграфа „Помощ за братските партии“. Става дума само за партиите в капиталистическите страни. Там, където на власт са братските партии, парите за тях се заделят от държавния бюджет чрез Министерството на финансите и Държавната банка. Традиционно най-широки са връзките ни с френската компартия. Улеснени сме от това, че във Франция данъците са най-ниски. Покрай 2-та милиона долара, превеждани чрез Евробанк всяка година на ФКП, ние отделно прехвърляме пари и на сметката на вестник „Юманите“, който за съжаление е хронично губещ. Ето разходите за вестника:

1978 година — 1 милион 662 хиляди франка.

1979 година — 1 милион 751 хиляди франка.

1980 година — 1 милион 862 хиляди франка.

1981 година — 1 милион 877 хиляди франка.

1982 година — 1 милион 878 хиляди франка.

1983 година — 1 милион 542 хиляди франка.

1984 година — 1 милион 933 хиляди франка.

1985 година — 1 милион 974 хиляди франка. Това са все необходими разходи, защото за нас е жизнено важно да поддържаме другаря Марше и неговата партия. Именно по каналите на френската компартия успяхме да проникнем на вътрешния пазар на Франция, да се настаним на борсите, търгуващи с недвижима собственост, и да основем няколко твърде изгодни съвместни предприятия. И сега заедно с ФКП сме съсобственици на целия комплекс от съвременни сгради, където са разположени различни нейни учреждения. Чрез ФКП успяхме да придобием двадесетина прекрасни жилищни сгради, намиращи се в скъпите буржоазни квартали на Париж, Лион, Марсилия и други по-големи градове на Франция. От тях получаваме твърдо растящ доход, част от който пускаме в оборот, а останалата постъпва в личните поименни сметки на членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и другите другари съгласно секретното постановление на Политбюро от 20 октомври 1965 година. Подобни операции изискват допълнителни разходи за около 40 милиона франка годишно. Но и тук трябва да се има предвид както разширяването на самата операция, така и инфлацията. Когато стане нужда спешно да се предадат пари на другарите, тогава се използват куриери. Ето например утвърден от Политбюро документ, който вие трябва да подпишете, тъй като такива документи нямат сила без вашия подпис. Такъв ред въведе още другарят Сталин веднага след смъртта на другаря Ленин, когато се разбра, че огромни партийни суми са изчезнали, заради доверчивостта и недостатъчната взискателност на Владимир Илич.

„Строго секретно. П 219/7 от 20.09.85

За молбата на члена на ръководството на Италианската комунистическа партия др. Косути

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на ИКП др. Косути и да се отпуснат през 1985 година 200 000 долара за издаването на списание «Хоризонти».

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (др. Алхимов) да отпусне на др. Пономарьов Б. Н. 200 000 долара за специални цели.

3. Предаването на сумите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — подпис.“

Ето още:

„Строго секретно. П 157/2390 от 28.10.85

За молбата на ЦК на Компартията на САЩ

1. Да се удовлетвори молбата на ЦК на Компартията на и да се отпуснат за партийно строителство 250 000 долара.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (др. Фомин) да отпусне на др. Пономарьов Б. Н. 250 006 долара за специални цели.

3. Предаването на сумите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — подпис.“

И още:

„Строго секретно. П 161/2738 от 29.10.85 г.

За молбата на др. Урбани

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ЦК на Комунистическата партия на Белгия др. Урбани за отпускане на 2 милиона 196 хиляди 550 белгийски франка за закупуване на сграда за нуждите на партийния печат…“

Горбачов одобряваше Кручина. Открито руско лице, впечатляваща външност, предразполагаща усмивка, разкошна побеляваща коса. И обяснява всичко просто и понятно. Едно-друго генералният секретар вече отдавна знае, но за някои неща досега не е чувал. Какви са тия 50 милиона?

Кручина обяснява: това е точно онази сума, която натрупва за година от екстрените молби на нашите другари.

Ясно, А тези 500 милиона какво означават?

Те са за другаря Саддам Хюсеин — за войната с Иран, тъй като той неутрализира Техеран и обезпечава нашите действия в Афганистан.

Чакайте, но нали даваме по милиард рубли всяка година, за да доставяме на Хюсеин най-нови видове оръжие, горива, резервни части, а плащаме и на нашите съветници при него, и отделно отпускаме по 400 000 долара на компартията на Ирак?

Не трябва да смесваме нещата, Михаил Сергеевич. Доставките на оръжие и другото за войната се изплащат от държавния бюджет. А 500-те милиона за Хюсеин и 400-те хиляди за компартията се заделят от фондовете на КПСС.

Скъпо обаче ни излиза този Афганистан!

Скъпо, съгласява се Кручина. Сега всичко е много скъпо. Издръжката на 120-хилядния войскови контингент струва всеки ден 50 милиона. Долари?! Не, за щастие, засега в рубли. Общо всичко изразходвано за издръжката на армията там до сегашната 1985 година се равнява на 80 милиарда рубли. Освен това за наша сметка фактически се издържа и градското население на Афганистан. Това са още 70 милиона годишно. Но става дума за пари, отпускани от държавния бюджет. А разходите на КПСС в Афганистан не са много големи — около милион и половина долара годишно.

За Афганистан е направено изключение. Но инак всички партии се подкрепят със средства, както вече ви казах, от държавния бюджет.

Ето ведомост за задължителните плащания. Цифрите са устойчиви, въпреки че в последно време се долавя тенденция към нарастване с около 1 — 1.5% годишно:

„1. Компартията на САЩ — 2 000 000 долара.

2. Компартията на Франция — 2 000 000 долара.

3. КП на Финландия — 1 800 000 долара.

4. КП на Португалия — 1 000 000 долара.

5. КП на Гърция — 900 000 долара.

6. КП на Израел — 800 000 долара.

7. КП на Чили — 700 000 долара.

8. КП на Ливан — 500 000 долара.

9. КП на Венецуела — 500 000 долара.

10. КП на Индия — 500 000 долара.

11. КП на Италия — 500 000 долара.

12. КП на Дания — 350 000 долара.

13. КП на Перу — 350 000 долара.

14. КП на Салвадор — 400 000 долара.

15. КП на Аржентина — 400 000 долара.

16. КП на Бразилия — 330 000 долара.

17. КП на Испания — 300 000 долара.

18. АКЕЛ /Кипър/ — 300 000 долара.

19. КП на Ирак — 400 000 долара.

20. КП на Австрия — 250 000 долара.

21. КП на Сирия — 250 000 долара.

22. КП на Египет — 230 000 долара.

23. …“

Общо около 40 милиона годишно, включително и Организацията за освобождение на Палестина. Съгласете се, че не е толкова много, ако се сравнява с други разходи.

Горбачов слуша внимателно. Подписва документите, спори, доказва и пита, ако нещо не му е ясно. Банки в Амстердам, Цюрих, Лондон, Париж, Токио и Сингапур. Подставени лица милиардери като Хамър, Максуел, Симада. Мафиозни групировки, които с удоволствие сътрудничат срещу голям дял. Цифри, цифри, цифри. Милиарди и милиарди долари. Тонове злато и брилянти.

Разходи за обучение на партапарата от всички страни на света в Института за обществени науки при ЦК на КПСС, разходи за пребиваването (служебни командировки, почивка, лечение) на задграничните компартии в СССР, разходи за политемигрантите, временно или постоянно живеещи в СССР… Препоръки на компартиите за разпределение на съветските поръчки в техните страни при тяхното посредничество. Съвместни предприятия, „дружески фирми“, „фирми-фантоми“.

А в страната бушува антиалкохолна кампания, която трябва, по замисъла на КПСС, да повиши производителността на труда.

Новородената гласност прониква на страниците на вестниците и на телевизионния екран със сърцераздирателните призиви: „Четиригодишно момиченце е болно от левкемия. В нашата страна тази болест не се лекува. Нужни са 3 хиляди долара, за да се спаси нейният живот…“

Огромната страна мълчи. Кой друг има долари, освен КПСС? Но КПСС такива призиви никога не е чувала, не ги чува и сега. А ако някой наистина е посъбрал и скътал две хиляди във валута, той и да иска няма да подпомогне болното момиченце, понеже се страхува. Не беше ли чекистка тази провокация? Покажеш ли долари, чакат те 10 годинки. По-добре е да се спотайваш. „Западногерманска фирма, поема лечението на момиченцето на свои разноски и кани родителите му в Хамбург…“ Но докато майката на момиченцето оформя документите си за заминаване във ФРГ (Защо отива? Наистина ли момиченцето е болно и у нас не могат да го излекуват? Няма ли родителите да изнесат някоя държавна тайна? Не са ли те с намерение да клеветят нашия строй?), детето умира… А сетне дойде Чернобил.

Атомната война, която така и не можа да се впише сред войните, водени от комунистите срещу народа, започна.

Радиацията, превишаваща значително радиацията на атомните бомби, взривени над Хирошима и Нагазаки, порази стотици хиляди хора и големи територии от Украйна, Белорусия, Прибалтика и Русия. Радиоактивният облак премина през Източна и Централна Европа и достигна Швеция. Американските разузнавателни спътници веднага съобщиха за размерите на катастрофата. Ужасените западни страни пристъпиха към незабавна евакуация на своите граждани от поразените райони. Но новородената гласност едва не бе смазана. Кремъл отреагира на катастрофата в духа на своите най-добри традиции.

Викът на ужас и отчаяние, изтръгнат от западните средства за масова информация, беше обявен за „провокационна шумотевица, която има за цел да предизвика поредната антисъветска истерия“. Пожарникарите потушаваха огъня на взривилата се АЕЦ само по гимнастьорки. Никой и не мислеше за евакуация на живеещите в района — поне в епицентъра на взрива. Телевизията с упоение показваше влюбени, заслушани в песента на славеите над Припят (предаването така се наричаше — „Славеи над Припят“ и го излъчиха на третия ден след катастрофата) и усмихващи се млади майки с бебета в колички или на ръце. Наперени телерепортери им поднасяха микрофоните си, задавайки идиотския въпрос:

„Как се чувствате?“

„Отлично!“ — отговаряха младите жени, усмихвайки се широко.

„Какво ще кажете за пропагандния шум, който вдигнаха на Запад във връзка с аварията на атомната станция?“

„Да не би да им е за първи път?“ — възмущаваха се жените. „Те при всеки повод са радостни, че за пореден път могат да излеят злобата си върху нашия народ и нашия строй“.

Само след половин година техните деца ще започнат да измират едно подир друго, а броят на загиналите деца е засекретен и до днес…

Докато Москва правеше всичко възможно да скрие или да омаловажи размерите на катастрофата, пред Запада тя вече се очерта с цялата очевидност на своите глобални последствия. Огромни площи заразена територия, загуби на обработваема земя и на всичкия добитък, необходимост да се преселят огромни маси население, попаднало под атомния удар, загуби в промишлеността — всичко това се равняваше на стотици милиарди долари и изискваше усилия, които явно не бяха във възможностите на Съветския съюз. А катастрофите се заредиха една след друга. Потъваха океански лайнери и стратегически подводници, падаха пътнически и военни самолети, дерайлираха влакове, взривяваха се нефто- и газопроводи, горяха цехове на фабрики и заводи. Сурово отмъщаваха демоните на Корея. Още по-сурово си отмъщаваше седемдесетгодишната окупация на страната от банда престъпници. Но най-безпощадно си отмъщаваше порочната икономика на робовладелската държава, създадена на базата на безумни идеи. Държавата, захвърлена от мрачната ирония на историята в света на XX век като изолиран средновековен анклав.

Чернобилският взрив се превърна в катализатор на поредица от необратими събития. Агонизиращата империя започна да губи очертанията си пред очите на всички. И сред гниенето и разпада оживя гласността. Като страшен водопад над загиващата страна се изля истината за нейната мръсна й кървава седемдесетгодишна история. Пробудиха се обществените сили. Зашумяха многохилядните митинги, още стихийни и хаотични, но вече ясно посочващи главната причина за всичките нещастия — КПСС и създадените от нея престъпни институти на държавната власт.

КПСС реагира вяло, очаквайки обещаните от Горбачов западни кредити. И Горбачов не излъга, не подведе тези очаквания. Той се мяташе от страна в страна по Западна Европа, отлетя и до Америка, срещна се с президенти, премиер-министри, крале и кралици, общественици, предприемачи и банкери. И очарова всички със своите идеи „на новото мислене“, с глобалните предложения за промени в целия този свят, седнал върху атомното буре с барут, със своето „преустройство“ и „гласност“. За да докаже, че не говори празни приказки, Горбачов даде заповед в страната да се даде нов тласък на мощна антисталинска кампания. Обсипаха покойния генералисимус с яростни проклятия, заклеймяваха го, разобличаваха го едва ли не денонощно — в печата, по радиото и телевизията, в кината, от сценичните подиуми. Кампанията веднага излезе от контрол, като върху КПСС се посипаха рикошетни удари. „Повече демокрация! Повече гласност!“ — говореше Горбачов във Вашингтон, Париж, Лондон и Бон, „Повече социализъм! Повече дисциплина!“ — поучаваше той, след като се завръщаше у дома.

Накрая, обединил двата призива, започна и у дома, и в чужбина да призовава: „Повече демокрация! Повече социализъм!“. Но това не остана незабелязано. Демокрацията и социализмът наподобяват две критични маси уран, които при сближаване би трябвало да произведат взрив, по-силен от чернобилския.

Горбачов много импонираше на Запада. Никой от неговите предшественици не бе толкова открит и откровен. При всичките му пътувания го съпровождаше жена му-(Сталин ликвидира жена си Надежда още преди да се появи на международната арена, жената на Хрушчов — добрата Нина Петровна, рядко се показваше пред хората, Брежнев пък държеше своята Виктория Петровна едва ли не под домашен арест. Колкото до Андропов — западните журналисти твърдяха, че не знаят изобщо женен ли е или не, докато не зърнаха вдовицата му на неговото погребение.) Но Раиса Максимовна не приличаше на своите предшественички. Тя се разхождаше из западните столици с кредитна карта на „Американ-Експрес“, опустошаваше бижутерии и антикварни магазини. Тя си поръча обеци като на Маргарет Тачър за 70 хиляди фунта стерлинги, а на търг си купи златно великденско яйце на Фаберже и засрами долетелите от цял свят богати колекционери.(Предметът е уникален. Само няколко такива шедьоври е направил прославеният руски бижутер по поръчка на императорската фамилия. И цената е уникална — 2,5 милиона долара). Тя буквално заля с поръчки Диор и Карден. За първи път двамата знаменити моделиери отказаха да съобщят пред кореспондентите стойността на поръчките, като се мотивираха с търговската тайна и молбата на клиентката. Но всичко надушващите журналисти се докопаха до отговора чрез данъчната инспекция. И седемзначните цифри увенчаха заглавията в европейските вестници, осигурявайки на Горбачовата съпруга солидност и всеобщо уважение. (Неумолимият за номенклатурата, а след нея и за цялото население, магнетизъм на западното се оказа абсолютно очевидно, но уви — единственото потвърждение на знаменития лозунг: „Народът и партията са единни!“ Тоновете западна стока смачкаха и стъпкаха в калта всички безсмъртни идеи на Маркс, Ленин и Сталин). А пари на Горбачов, както той бе обещал на своята партия, му даваха, но не много и за конкретни дела.

Да освободи всички политически затворници.

„Вече ги освободихме“ — уверява Горбачов.

Показват му се списъци с точни имена до последния човек. Откъде се взеха тия списъци? Къде е зяпал КГБ?

Но в лагерите вече разтварят вратите, а чернобилският взрив направо ги изтръгва от пантите. Мощният поток от бивши политзатворници се влива в обществения живот на страната, групира се и се преустройва в движение с предчувствието, че се открива възможност веднъж завинаги да си уреди сметките с ненавистната система.

А страната продължава да агонизира. Страхотното земетресение в Армения, при което загинаха повече от 30 хиляди души, а половин милион останаха без покрив, беше своеобразно природно допълнение към чернобилската катастрофа. И отново — пълното безразличие на управляващата партия към бедите, които като водопад от катастрофи връхлетяха нещастната ни страна.

Огромни военнотранспортни самолети на САЩ и НАТО — черните „Херкулес“, предназначени за бързо прехвърляне на американските части за „бързо реагиране“ в зоните на разпространение на съветската военна заплаха, натоварени с дрехи, храни и медикаменти един след друг кацат на летищата в Москва, Минск, Ереван и други големи градове на Съюза с намерението поне малко да облекчат страданията на населението на загиващата страна. Ако не се знае с какво са натоварени, създава се впечатлението, че американците провеждат една от онези глобални десантни операции в тила на противника, на които те така майсторски се научиха още през Втората световна война.

Третата световна ли започна? Започна. И по традиция завари страната неподготвена. Началото на това широкомащабно „нахлуване на противника“ разкри, че с огромния си ядрен потенциал, най-голямата в света армия, чиито танкове са повече от танковете на всички други страни, взети заедно, армията, гордееща се с хилядите ракети с наземно, морско и въздушно базиране, армията, разполагаща със системи за космическа връзка и лазерно оръжие, се оказа абсолютно безполезна и ненужна. Тя бе използвана единствено за разтоварването на американските самолети.

Осъществяваше се заключителният етап от изпълнението на стария план на президента Тафт. Вместо бомби и снаряди, доларът поразяваше и убиваше, като помиташе последните остатъци от съпротива, завладяваше единствения на света пазар, незавоюван досега от САЩ.

А какво прави нашата родна партия? Телевизионните екрани показват на цялата страна посърналите личица на чернобилски деца с обречени не по детски очи. Арменски деца, спасени изпод развалините на рухналите къщи и извозени в Баку, където пред очите им убиваха техните родители. Руски деца, които в разгара на зимата живеят в скъсани палатки, без топли дрехи, отопление и храна. Техните родители бяха принудени спешно да бягат от кървавите погроми и кланета в Средна Азия и Задкавказието. Отчаяние в очите на лекарите: няма лекарства, няма спринцовки за еднократна употреба, няма дрехи, няма подслон. Спасете децата — бъдещето на страната!

Дайте 2000 долара за спринцовки!

Дайте 3000 долара за западни лекарства, които ще спасят тези деца.

Дайте 5000 долара, за да изпратим тези деца на лечение в клиниките на Германия, Холандия, Англия… Дайте, дайте, дайте…

Откликват западни фирми. Те превеждат пари, изпращат лекари-доброволци, мобилизират частни благотворителни фондации — както светски, така и религиозни, отделят средства за заминаването в САЩ и Европа на болните и застигнати от социално бедствие деца. Но вместо тях там пристигат използвали същите тези пари, някакви мутрести общественици с шарещи насам-натам погледи, с елегантни костюми и вносни вратовръзки. Това ли са децата на Чернобил?

А по същото време по върховете на Стария площад се разглеждат такива документи:

„Строго секретно. П 180/74 от 14.01.87 г.

За молбата на ръководството на компартията на Индия

1. Да се удовлетвори молбата на ръководството на компартията на Индия и да се преведат за нуждите на партийното строителство 1 милион 258 хиляди и 890 рупии.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (на др. Павлов) да преведе на др. Загладин посочената сума за специални цели.

3. Парите да се преведат на сметката на компартията на Индия в банката в Калкута.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — Горбачов М. С.

Управляващ деловодството на ЦК на КПСС — Кручина Н. Е.“

„Строго секретно. П 159/48 от 30.01.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Дания др. Енсен

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Дания др. Енсен за отпускане на 357 хиляди и 941 датски крони за покриване на партийния бюджет във връзка с инфлацията.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (на др. Павлов) Да предаде на др. Загладин посочената сума за специални цели.

3. Предаването на парите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — Горбачов М. С. Управляващ деловодството на ЦК на КПСС — Кручина Н. Е.“

„Строго секретно. П 157/251 от 03.02.87

За молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Хол

1. Да се удовлетвори молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Хол за 500 хиляди долара във връзка с предстоящия юбилей на компартията на САЩ…“

„Строго секретно. П 161/491 от 11.02.87

За молбата на члена на ръководството на ИКП др. Косути

1. Да се удовлетвори молбата за изплащане на личните разходи на члена на ръководството на компартията на Италия др. Косути и да му се отпуснат 633 хиляди 765 лири (85 долара)…

«Строго секретно. П 166/511 от 13.02.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Мароко др. Али Ята

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Мароко др. Али Ята и да му се отпуснат 1 милион 870 хиляди 762 дирхама и 85 сантима за закупуването на 548 966 килограма хартия за нуждите на партийния печат…»

«Строго секретно. П 181/272 от 18.02.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Египет др. Саид

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Египет др. Саид и да му се отпуснат 35 хиляди долара за лечение…»

Едуард Шеварднадзе, сменил престарелия Громико на поста министър на външните работи, е обаятелен и внушава уважение. Той е самото въплъщение на «новото мислене»# (Неотдавна вестниците публикуваха показанията на осъдения и хвърлен в лагер бивш офицер от милицията на МВД на Грузия Надари Хунджгуруа. Назначен през 1978 година за началник на ОБХСС е един от районите на Грузия, той се представил на прекия си шеф и получил от него следното напътствие: «За твоето доходно място, драги, ще трябва да платиш. Който не плаща, после много съжалява. Хунджгуруа отказал и тогава получил друго предложение: „Отстрани в село Орджоникидзе магазинера на чайната фабрика Кантария и никакви пари няма да се искат от теб“. Когато Хунджгуруа попитал какво означава да „отстрани“ магазинера, му отговорили направо: да бъде убит („земята трябва изцяло да го погълне“). Ужасен, Хунджгуруа отказал, магазинерът бил ликвидиран от друг, а твърде принципният офицер уволнен. В търсенето на справедливост Хунджгуруа стигнал до Едуард Шеварднадзе, който вече се бил издигнал от длъжността министър на вътрешните работи на поста първи секретар на ЦК. Шеварднадзе изслушал офицера и му рекъл, усмихвайки се добродушно: „Нодари, трябвало е да направиш онова, за което са те помолили. Тогава твоите отношения с всички биха били нормални“. „Косите ми настръхнаха“ — спомня си Хунджгуруа, аз онемях. Така си и отидох…» И в момента, в който излязъл от сградата на ЦК Хунджгуруа бил арестуван…), когато обикаля повторно същите страни, където Горбачов вече е бил, и ненатрапчиво, но упорито моли за допълнителни кредити, той среща сините очи на канцлера Кол, умната усмивка на президента Митеран, меката женственост на Маргарет Тачър, каубойската непринуденост на президента Буш. Ние сме съгласни да помогнем на Русия (понятието СССР се употребява рядко и с нежелание) да стъпи на пътя на реформите и демократичните преобразования. Но у вас всичко върви много бавно, макар че пътят към цивилизования начин на живот е в еднаква степен прост и пряк. Свобода на словото. Многопартийност. Създаване на държавни структури на властта въз основа на свободното волеизявление на народа. Тоест — с помощта на свободни избори. Свобода на частното предприемачество. Или казано по-просто — свобода на търговията. Икономика, обвързана със световния пазар чрез свободно конвертируема валута, еталон на която в съвременния свят е доларът. Всичко е толкова просто. И, между другото, вие искате пари, а пръскате милиарди за издръжката на така наречените страни «с народна демокрация». Ето ви реална помощ — ние ще поемем издръжката на тези страни, а освободените пари вие ще вложите за провеждането на реформите в страната. Ами нашата армия в Източна Европа? Че на кого пречи вашата армия? Нека си седи в казармите, но да не се намесва в нищо. Впрочем, ако желаете, можем да поемем и нейната издръжка. Временно, разбира се. И без много шум, и американците, и вие ще изтеглите войските си от Европа, за да се възцари сътрудничеството, а не конфронтацията. Но като изтеглим нашата армия, какво да я правим? Няма казарми за войниците, няма жилища за офицерите, няма училища и детски градини за децата на военнослужащите.

Боже справедливи! С какво сте се занимавали вие 70 години? Е, добре, това не е проблем. Ще построим къщи и училища за вашите офицери и децата им.

Но трябва да изтеглите и армията от Афганистан. И по-бързо. Всичко, което говорите, е правилно, но планираното осъществяване на тези предложения е свързано с големи разходи. Колко? Три и половина милиарда долара.

На първо време…

В чужбина веднъж Михаил Горбачов дори цитира Дизраели и учуди с ерудицията си западните журналисти, Ленин изпитваше истинска наслада, когато в редките си свободни часове четеше Хегел в оригинал. Сталин обожаваше Макиавели, Андропов обичаше американските и английските политически детективски романи, а Михаил Сергеевич, според неговите думи, с упоение се зачиташе в романите на Валентин Пикул. Но за щастие цитираше не Пикул, а все пак Ленин. Това донякъде успокояваше колегите му в Политбюро. «Повече социализъм!» — ободряваше своите пообъркали се другари генсекът. «По Ленин сверяваме пътя си. А какво казваше Илич, когато въвеждаше НЕП?»

«Той казваше, другари: „Това е сериозно и е за дълго“. А какво направи Сталин? Той изопачи, деформира ленинските идеи и започна да строи казармен социализъм. Ето това, другари, доведе, разбирате ли, до днешното ни състояние».

Едва ли в СССР ще се намерят двама-трима, които биха могли, без да послъгват, да заявят, че са изчели от кора до кора целия Ленин. На първо място, поради това че поне четвърт от трудовете на Владимир Илич са засекретени и достъп до тях имат само онези, които никога няма да ги прочетат. Не им е интересно. А заемеш ли се да изучаваш всичките 50 свободно издадени тома, дори до парторг на първична организация няма да стигнеш, и ще се озовеш не другаде, а в лудницата. За професионалните партработници се печатаха специални «Ленински сборници», които съдържаха същността на Лениновите идеи, необходими за дадения момент от партийния живот. Понякога по тези сборници (имаше такъв период и по времето на Сталин, и по времето на Андропов) даже се провеждаха знаменитите ленински колоквиуми за номенклатурата. Изобщо тези сборници се четяха, както се препоръчваше, не толкова като обект на самообразованието, колкото да послужат за речите и докладите, които трябваше да започват и завършват с ленински цитати. Колкото повече цитираш, толкова по-добра е речта ти. А защо й е, пита се, на номенклатурата да чете Ленин и да си изяснява подробно къде се разминава Ленин с Кауцки или с Мартов. Нали Ленин е в сърцето на всекиго. И всеки знае, че «Ленинското учение е непобедимо, защото е истинско!».

Какво казваше Ленин? По-широко да се прилагат разстрелите. И както винаги — правилно казваше. Престанахме да ги прилагаме и ето докъде я докарахме. Всички престанаха да работят и само кряскат по митингите.

А всеки от номенклатурата знаеше за какво постоянно предупреждаваше Ленин.

Нашата партия и социализма като цяло могат да ги погубят и ще ги погубят:

1. Многопартийността и буржоазната лъжедемокрация.

2. Свободата на търговията. (Тя, както образно се бе изразил Ленин, е още по-страшна от Колчак и Деникин, взети заедно).

3. Гласността.

4. Свободата на словото, печата и събранията.

Горбачов много добре съзнаваше това. Но още по-добре го съзнаваше главният партиен идеолог Вадим Медведев. В миналото професор в катедрата по История на КПСС, той бе чел Ленин като служебно задължение и в частност неговите основни трудове «Как да организираме соцсъревнованието» и «По-нататъшните задачи на съветската власт». Изобщо можеше всички други писания на Ленин също да се засекретят. Не са необходими. Само объркват. Много противоречия съдържат. Но основата на Ленинското учение трябва точно да се помни.

И какво възнамерява да прави Горбачов? Да погуби партията? Да унищожи съветската власт? Да посипе с пепел великото дело на Ленин?

Какви са тия свободни избори? И тия конгреси на Съветите? Но Горбачов не можеш да го стиснеш за гушата. Това не се удава ни на боязливия Медведев, ни на нахалния, но бавномислещ Лигачов. Горбачов по душа е демократ. Той никога не повишава тон, не организира автомобилни катастрофи или преждевременни инфаркти. Той е открит и достъпен. Той вижда опозицията в Политбюро и ЦК, но в условията на новото мислене това е обикновен плурализъм. Няма нищо страшно. Другарите не разбират че в страната се е установила непонятна система на двувластие. Както са например секретарите на обкомите, от една страна, и от друга — председателите на съветите. Всъщност двувластие, разбира се, няма — съветите са се превърнали просто в една от долустоящите партийни инстанции. Но все едно — така не е добре. Целта на свободните избори е да се пробутат партийните секретари и на местата на председателите на съветите. Това е чудесно — ти си първи секретар, ти си и председател на съвета. И никой няма да каже, че тук нещо не е в ред. Но докато първият секретар се назначава от ЦК, за съветите трябва да се мине през избори. На алтернативна основа. Защо ме гледате така изплашено, другари? Всичко е във ваши ръце — властта, средствата за масова информация, органите на реда. Нима се боите от избори? Е, добре. За КПСС ще запазим по списък, без никакви алтернативни кандидати, сто места във Върховния съвет. Нали гледам на вас да ви е добре. И не бива да се позоваваме на Ленин. Не по-зле от вас знам за какво предупреждаваше Илич. Така че няма от какво да се тревожите. Главното е да се започне, да се навлезе, всичко да се организира — и процесът ще потръгне.

Горбачов говореше спокойно и убедително. Катастрофалното поражение на КПСС на изборите, които с много усилия можем да наречем свободни, предизвика голям вътрешнопартиен скандал. Горбачов отхвърляше всякакви претенции. Щом вие, първите секретари, не съумяхте да организирате своята победа на изборите, нали знаете, другари, това е много показателно. Значи не сте имали истински контакт с народа. Помните ли как беше у Ленин? «Народът — това е…» Впрочем, тук е без значение казаното от Ленин. Важното е получилото се да ви бъде за урок — и на вас, и на всички нас.

Изводът от цялото слово на Генсека беше: щом не можахте да организирате собствената си победа на изборите за съветите, тогава значи не ставате и за първи секретари. А първите секретари нямаха никаква възможност да маневрират, тъй като във врата им отдавна злобно дишаха вторите секретари. И с един замах 85% от първите секретари се лишиха от своите постове, на които се настаниха вторите. «Революция на вторите!» — подсмихваше се безочливата преса.

По това време извиканият в Москва първи секретар на @грердловския обком Борис Елцин оглави Московския горком на КПСС, като изхвърли някъде в небитието всемогъщия Гришин, което не успя да направи дори и Андропов. И започна разгромът на столичния градски комитет на партията. Номенклатурата се разбунтува. И след редица истерични скандали при Горбачов, поиска да се свика Всесъюзна партийна конференция, каквато КПСС не помни от довоенните години. Горбачов не възрази: искате партконференция — ще свикаме партконференция. Вторите секретари, току-що сменили първите, подозрително се оглеждат наоколо — те няма да гъкнат срещу генсека. Повече или по-малко, но и в Политбюро групата е надеждна: Шеварднадзе, Яковлев, Елцин, който е кандидат-член, а в ЦК — Разумовски, Волски, Фалин, Дзасохов… Те няма да го подведат, защото са наясно с нещата…

Горбачов е като капитан и играещ треньор на отбор по хокей. Но същевременно е и негов диспечер и централен нападател, който ту се стикова с Елцин и Шеварднадзе, ту ги изоставя и се устремява с Крючков, Язов и Пуго към чуждата врата. В някой миг напуска за цяла третина и отива на консултации с Рейгън и Кол, после пак се връща и влиза в играта, отново се стикова с Елцин, оставя го и имитира неговото отдалечаване и завръщане вече в друга позиция. Горбачов е безподобен.

Великолепен политик и интригант, той ту отвързваше синджира на шумния екип на Гдлян и Иванов, за да ги насъска срещу колегите си от ЦК и Политбюро, ту отново ги връщаше в кучкарника, чиято врата в нужен момент винаги се оказваше незаключена. И хвърчаха трески от Лигачов, от Соломенцев, дори от Чебриков, да не говорим за такива нищожества като Гришин, Романов или Зайков. Излязла от кожата си, «болшевишката рат» предполагаше, че Гдлян и Иванов действат по своя инициатива. И се опита да съсипе двамата следователи, да ги унищожи. Горбачов умело ги пазеше, както Иван Грозни бранеше своите мечки от проклетията на болярите.

 

Като манна небесна върху Червения площад, а по-точно — върху Горбачов, се приземи Матиас Руст — германски пилот, който твърдеше, че се е хванал на бас да кацне със спортния си самолет пред храма на Василий Блажени. Отворили се възможност да бъде прогонена цялата върхушка на Въоръжените сили на страната. Но преди да я изрита печатът я опозори, което не беше се случвало от 1937 година. А през това време антикомунистическата революция смля марионетните режими в Източна Европа. Прострените върху снега трупове на съпрузите Чаушеску, разстреляни без съд и следствие, бяха страшно предупреждение за онези, които не желаят да се подчинят на най-умния генсек, най-хитрия от всички, оглавявали досега КПСС. Рухналата Берлинска стена и обединението на Германия. Бледото лице на Ерих Хонекер, успял да избяга в една от съветските военни бази и да се спаси от народния гняв. Господарят на ГДР е толкова сигурен в себе си, че дори беше забравил (или не успя) да прехвърли парите си от Берлинската банка в чужбина. Добре, че старият верен приятел Ясер Арафат му изпрати със свой самолет, кацнал в същата съветска база, цял куфар с долари (получени, между другото, от СССР). Лидерът на ООП наивно се надяваше, че бившият комунистически вожд на Източна Германия ще използва тези пари за започване на партизанска освободителна война срещу западното нашествие. Хонекер не се отказа от парите, но веднага ги изпрати на дъщеря си в Чили. Нека да купи там прилична къща, като онези разкошни вили, в които Хонекер бе свикнал да живее през последните 30 години.

Довчерашният затворник, чешкият дисидент Хавел, работил преди това като докер, внезапно стана президент на Чехословакия и забрани компартията, като премахна и органите на сигурността.

Неукротимият Лех Валенса, работник-електротехник в Гданския корабостроителен завод и основател и организатор на «Солидарност», който беше политически затворник, смени тъмничаря си Ярузелски на поста президент на страната, разгони компартията и лиши комунистите от имунитет и имущество.

В България официално бе поставен под стража Тодор Живков — водач на компартията и държавен глава, обвинен в корупция, кражба на държавни средства и антидържавна дейност.

В Будапеща комунистите сами се разпръснаха още в навечерието на свободните избори.

Пред КПСС ребром стоеше въпросът: кой от двата варианта я устройва повече — румънският или унгарският?

КПСС никога не е била политическа партия. Даже в условията на тази действително наивна политическа борба която се водеше в СССР, партията се чувстваше като загубило се в джунглата дете. А я беше страх да се превърне в парламентарна партия. Но още по-страшно е, ако остане на власт. Тя няма нито един лидер, способен да смени Горбачов. И ни румънският, ни унгарският, ни чешкият вариант на развитие на събитията не й подхождаше. Отначало направи плах опит да заложи на Егор Лигачов, чието поведение навяваше носталгия по старите добри времена на XXV конгрес. Но появеше ли се Егор Кузмич на публична трибуна или на телевизионния екран, веднага, като дяволи от детска приказка, с шум и гръм изникваха Гдлян и Иванов. И го обвиняваха в подкупничество и мошеничество.

В такива условия, както правилно отбеляза премиер-министърът Николай Рижков, беше абсолютно невъзможно да се работи. И беше прав. Партията не можеше да работи в условията на гласността. Потвърди се неразгласената мъдрост на вожда на световния пролетариат, който бе предупреждавал за това още преди 70 години. Партията, както образно се изрази Александър Яковлев, се скри в окопите и оттам със страх наблюдава своя генсек, но все още се надява на него.

А Горбачов приема в Москва чуждестранни бизнесмени: американски, английски, френски, японски. Съвещания, конфиденциални срещи, закуски, обеди. Атакувани от журналистите, бизнесмените отговарят уклончиво, като споменават само, че предложенията от «съветска страна» били интересни и изгодни. Но трябвало да се обмислят. Горбачов пък на свой ред уверява кореспондентите, че става дума не за кредити, а за взаимноизгодна съвместна дейност. И отново отпрашва на Запад.

По същото време съветските войски, след десетте години на кръвопролитна и никому ненужна война, започват безусловно да се изтеглят от Афганистан. За 10 години те са избили повече от милион афганистанци, принудили са 3 милиона души да избягат от страната, но желаната победа така и не са постигнали. Армията през зъби съобщава собствените си загуби: 15 хиляди убити и 60 хиляди ранени и осакатени. Известен брой офицери и войници са пленници на партизаните, но колко са — никой не знае. В тези цифри никой не вярва. Хората подозират, че загубите са най-малко три пъти повече и приемат оповестените цифри както някога бяха приети обявените от Сталин 7 милиона загинали в Отечествената война, а те досега нараснаха на 20 милиона и с всяка година се увеличават с по два милиона. Изтеглянето на армията бе организирано по ефектен начин. При граничния мост свирят оркестри, върху танковете и военните автомобили се веят големи червени знамена. Последният командващ 40-а армия генерал-лейтенант Громов, получил за провеждането на престъпната операция «Магистрали» званието Герой на Съветския съюз, вместо да бъде даден под съд, е произведен в генерал-полковник. И веднага става ясно, че никой в родината не чака ветераните от Афганистан, че те са никому ненужни, освен на престъпния свят.

А между другото Михаил Сергеевич, завърнал се от поредното си пътуване в чужбина, оповестява намерението си да въведе в СССР президентско управление. И издига кандидатурата си, естествено — без алтернативен кандидат, за президентския пост. Всичко да е като в нормалните държави. Навсякъде има президенти, и у нас да има. Никой не разбира защо е необходимо. Циниците се шегуват: защо президент, а не направо император? А за някакви си там общонародни избори, дори и дума не се обелва. Депутатите избират на конгреса Горбачов и той става първият (и последен) президент на СССР, като си оставя и поста генерален секретар на КПСС. Длъжността председател на Върховния съвет Горбачов предава на своя стар (а изглежда и верен) университетски приятел Анатолий Лукянов. Но какво стана? Всичко беше просто — Горбачов избяга от родната партия заради президентския пост. В недрата на ЦК из коридорите и кабинетите като съскаща кобра вече пълзеше «мнението», че сегашният генсек не е оправдал доверието и трябва незабавно да се свика пленум, на който да бъде сменен. Е, сменяйте. Защо не се опитате да смените и изборния президент? Ръцете ви са къси.

От този момент партията беше обречена.

Горбачов току-що е станал президент, когато из цялата страна се разгърна кампанията за искане да се съди КПСС и да се национализира имуществото й. На всичко отгоре, постави се и въпросът за премахването на член 6-и от конституцията на СССР, който гарантираше на КПСС политическия монопол в страната.

Но Горбачов още не се е разделил окончателно със своята партия. Макар че е предал с организационните въпроси да се занимава заместникът му Ивашко, той все пак има почти необхватната власт на генерален секретар. И верният Кручина продължава, както и преди, да му носи два пъти седмично секретни и абсолютно секретни партийни документи:

«Строго секретно. 04.12.89 За проблемите на партийната собственост Развитието на политическия процес в страната, формирането на многопартийност в много отношения поновому поставят задачата за материалното осигуряване на работоспособността на партията, за създаването на стабилни финансови източници, както в съветска, така и в чужда валута. От това зависи и материалната основа на международните връзки на КПСС, а също способността й да оказва в необходимите случаи поне минимална помощ на задграничните компартии. Между другото, както е видно от случилото се с компартиите в Източна Европа, не вземем ли своевременни мерки по оформянето на партийното имущество, съобразени с изискванията за търговска дейност, не го ли включим в нормалния стопански оборот още сега — в условията на прехода към пазарна икономика, неизбежно сме застрашени с тежки последствия за партията. Вече се забелязват тревожни за КПСС симптоми. Предстои ни по този въпрос да започнем от нулата и ще се наложи да работим в непривични за партията условия… А това изисква да се съобразяваме с една разумна секретност при използването в редица случаи на анонимни фирми, маскиращи тези действия на КПСС. Крайната ни цел, както се вижда, ще бъде успоредно с „комерсиализацията“ на наличната партийна собственост планомерно да се създават структури на „невидимата“ партийна икономика, за работа с които ще бъде допуснат съвсем тесен кръг лица, посочени от Генералния секретар на ЦК на КПСС или неговия заместник…».

Горбачов с възхищение вдига очи към Кручина. Другарите мислят поновому и съвсем правилно. На партията й е нужно заедно с цялата страна да се захване с пазарната икономика. Какво казваше Ленин? «Трябва да се учим да търгуваме». Главното е да се започне и нещата ще потръгнат. Сега ще съставим списъка на посветените другари: Ивашко, Шенин, Фалин, Дзасохов, Лучински, Манаенков, Веселков, Кручина. Нека и Ивашко да го прегледа и ако е нужно, да привлече и специалисти. Във ведомството на другаря Крючков не са никак малко икономистите международници. Те могат да помогнат.

Строго секретна директива по места, парафирана от Ивашко и изискваща вашия подпис:

«Да се извърши инвентаризация на партийната собственост от гледна точка на възможностите й да бъде използвана за търговски цели; същевременно да се „инвентаризират“ всички постъпващи от партньорските партии делови предложения и да се проведат консултации със съответните партии. Да се пристъпи към създаването на неголеми, гъвкаво действащи на стопанска сметка икономически организации на базата на съществуващото партийно имущество под формата на съвместни предприятия, акционерни дружества с участието на „приятелски“ фирми и на партньорски партии…» Всичко това е чудесно. Особено с «приятелските» фирми. Но такива документи нека Ивашко да подписва сам. Аз имам много друга работа. Нещо друго? Ами става дума за «приятелските» фирми, напоследък понатрупахме доста задължения към тях и другарят Фалин е представил докладна записка:

«Напомням, че „приятелските“ фирми принадлежат открито или чрез посредници на компартиите в страните, където се намират, и са важен канал за международната дейност на КПСС. Покрай всичко друго, тези фирми ни доставят западни стоки, но изпълняват ролята си на посредници, а понякога са и непосредствени изпълнители при решаването на различни задачи на нашата външнополитическа дейност… Необходимостта от срочно решение на въпросите по отношение на „приятелските“ фирми се предопределя от обстоятелството, че усложненото им финансово положение и опасността от банкрут нарушават механизма на приятелските партии, създават реална заплаха за по-нататъшното им съществуване… До настоящия момент от Външноикономическа банка на СССР са изплатени в милиони валутни рубли на следните фирми:

ИТ „Комерсио“ (Португалия) — 4,4

„Металким“ (Португалия) — 0,3

„Нумерика“ (Португалия) — 0,6

„Глобус“ (Австрия) — 0,8

„Ланд-ъф-Фолк“ (Дания) — 0,3

ОПФ (Франция) — 0,3

„Пламбак“ (ФРГ) — 0,1

В момента, според информацията на съветските външнотърговски организации, сумата от просрочените задължения към „приятелските“ фирми е достигнала (в милиони валутни рубли):

„Интернешънъл трейдинг“ (Япония) — 0,5

ОПФ (Франция) — 0,4

„Тети Едитори“, „Едитори Риенити“, „Амилкара Пипа“ и „Ксилон“ (Италия) — 1,9

„Глобус“ (Австрия) — 2,2

„Пергамон Прес“ (Англия) — 0,5

„Друкхауз Норден“, „Дастим“, „Лохер“ и „Бърч Интернешънъл“ (ФРГ) — 0,4

„Коопи“ (Швейцария) — 0,1

„Аванте“ (Португалия) — 0,2

„Ланд-ъф-Фолк“ (Дания) — 0,3

„Виг-Трюк“ (Швеция) — ОД

„Пиплз Дейли Уорлд“ (САЩ) — ОД

„Унита“ (Италия) — 0,05

„Морнинг Стар“ (Англия) — ОД

„Ризоспастис“ (Гърция) — ОД

„Краус“ (Австрия) — 24,6

„Папандопулос“ (Гърция) — 3,7

„Агалиу“ (Гърция) — 2,0

„Фидас“ (Гърция) — 1,5…»

На Горбачов му причернява пред очите. Той набързо преглежда още две страници от списъка и пита Кручина: «Общо колко?». «60 милиона 350 хиляди конвертируеми рубли» — отговаря управляващият деловодството. Какъв е проблемът? Изплатете ги! Проблемът е в това, че тези пари трябва да се изплатят от държавния бюджет, а не от партийните средства. А във Външноикономическата банка пари няма, няма и в Държавната банка.

Какво значи — няма пари?

Държавният бюджет е в огромен дефицит и банките отказват да плащат.

«Добре» — казва президентът, «ще поговоря с Герашченко. Ще се разберем».

А из страната шестваше, ако употребим думите на самия Горбачов, «парадът на суверенитетите». Неговият личен пример се оказа заразителен. Бившите първи секретари на републиканските компартии също пожелаха да станат президенти. Но президенти искаха да бъдат и първите секретари на автономните области и райони в състава на Русия. Всички те съзряха в протичащите в страната процеси прекрасна перспектива. Същите, които от години разграбваха своите републики, но се принуждаваха — за да си осигурят свобода на действие — да изпращат огромна дан на Москва, да се унижават в Кремъл и на Стария площад, постоянно да живеят в напрежение, да не би да се появи «горе» някакъв психофанатик като Андропов, да не говорим пък за някой нов Сталин. Сега се появява възможност да станат изцяло независими от омразния център и да заживеят напълно щастливо.

Някак тихо и незабелязано Алиев изчезна от Политбюро. На Шеварднадзе явно му дотежа длъжността министър на външните работи и той започна да поглежда към Тбилиси, където също се бе разгърнала антикомунистическа вакханалия. Не, може би е още рано. Преходът от републиканските компартии към «национален суверенитет» се съпровождаше напълно естествено от «добре разпалена и финансирана кампания на най-див национализъм», насочен както срещу непосредствените съседи, така и срещу «руските окупатори». Диво клане набираше сила в Кавказ и Средна Азия. В Молдова гърмяха първите изстрели на изправилите се един срещу друг молдовци и руснаци. Дори в цивилизованите републики на Прибалтика вече се ширеше яростна антируска кампания, макар и все още без изстрели. В Русия нахлуха руски бежанци от републиките, но тук, разбира се, никому не бяха нужни. Те изоставяха дом и имущество и се добираха до «родината» бедни, гладни, а понякога и полуоблечени. Нямаше кой да ги храни. Нямаше къде да учат децата им. Нямаше ни къде да живеят, ни къде да работят.

По всички средства за масова информация се предаваха призиви към руските хора да помогнат на сънародниците си, изпаднали в неописуема беда. Съобщаваха се номерата на банкови сметки, на които могат да се преведат очакваните помощи в пари «кой колкото има възможност». Пари нямаше никой. Нужни бяха милиони за строителство на жилища, училища и детски градини, за откриване на нови работни места. В кампанията се включи Международният Червен кръст, колети за бежанците изпращаха чак от екваториално Конго. Колони от тежкотоварни коли на бундесвера докараха храни, палатки, топли дрехи. Американски, английски, френски, че дори и израелски самолети циркулираха по режима «въздушен мост» така, сякаш снабдяваха собствената си обкръжена армия. Пак добре, че не стреляха по тях…

А по това време продължаваше разглеждането на секретните «молби»:

«Строго секретно. П 145/78 07.01.90 г За молбата на члена на ръководството на ФКП (Финл.) др. Сипсило

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на ФКП др. Сипсило и да му се отпуснат за нуждите на партийното строителство 1 милион 298 хиляди и 307 финландски марки…»

«Строго секретно. П 196/31 09.01.90

За молбата на ръководството на Компартията на Индия

1. Да се удовлетвори молбата на ръководството на компартията на Индия и се отпуснат 2 милиона долара за провеждане на избирателната кампания…»

«Строго секретно. 12.01.90

За разходите на политемигрантите

По данни към 1 януари т.г. в СССР живеят 6643 политемигранти и приравнените с тях членове на семействата им, дошли от чужбина… Към категорията на политемигрантите са приравнени и някои видни чуждестранни дейци, които живеят в СССР съгласно решенията, приети по инициатива на ЦК на КПСС. На тях им се оказва материална помощ и съдействие при решаването на социалните им проблеми (предоставяне на апартамент, вила, осигуряване на автотранспорт и обслужващ персонал). Общата сума на разходите за тази цел е 1,5 милиона рубли на месец. Освен това, в съответствие с решенията на ЦК на КПСС, от партийния бюджет се финансира Ивановското интернационално училище-интернат „Е. Д. Стасова“, където се обучават децата на политемигрантите и дейците на задграничното комунистическо движение, а също и санаториум „Дружба“, предназначен за почивка и лечение на политемигрантите и членовете на семействата им… Разходите за тази цел през 1989 година възлязоха на 5,5 милиона рубли. Посочените средства бяха отпуснати от държавния бюджет…»

Докато в републиките кипяха националистически страсти, претопили в казана си вчерашните дейци на партноменклатурата в днешни лидери на националната ориентация, Русия отново започна да бълва черните кълба дим на антисемитизма. Тази черна димна завеса покри страната преди катастрофата през 1917 година, нейните кълба от смрадлив дим прикриха преврата през 1953 година и отново с удоволствие ги изригнаха в края на осемдесетте години и. Това обстоятелство предизвика всеобщ интерес. Наивните си задаваха въпроса: нима партията, изплашена от вероятността да отговаря за престъпленията си, се опитва да се укрие зад гърба на евреите? Или може би КПСС получила от Израел и световния ционизъм голям подкуп във валута, по такъв начин си осигурява несекващия поток от еврейска емиграция навън? Инак защо й е да харчи партийни средства за финансирането на «черните» групировки и на своя сметка да отпечатва в собствените си печатници десетките хиляди екземпляри на «Протоколите на ционските мъдреци», «Евреи и еврействащи», «Пострадали от евреите», «Ритуални убийства на християнски деца от евреи», «Майн Кампф» на Адолф Хитлер и други, и други, и други.

Всички грешаха. Партията просто вече беше излязла на пазара и не желаеше тези нейни стъпки да привлекат вниманието на станалото твърде активно население.

Създаването на народни фронтове в републиките предизвика в КПСС напълно разбираема загриженост и нежелание да се появи нещо подобно в Русия, където такъв фронт също се оформяше. Не беше трудно веднага да го пренасочат по пътя на антисемитизма, а това даваше възможност голяма част от националната енергия да отиде на боклука. По улиците замаршируваха отряди облечени в черни униформи с портупеи или в торбести мундири на царски офицери, върху които проблясваха неизвестно чии Георгиевски кръстове (очевидно на разстреляните през 1918 година, съхранени в партийните архиви), а подир тях — казашки отряди с нагайки и бутафорни все още шашки. КГБ бе още жив, но вече се създаваха принципно нови боеви отряди на партията на болшевиките. Всички те носеха пламенни плакати «Ционизмът няма да мине!» и лика на Георги Победоносец, пробождащ с копието си дракона, който вместо глава имаше Давидова звезда. На въпроса, какво е «ционизъм», всички борци против еврейството отговаряха без запъване «това е демокрация». Идеологическият отдел на КПСС не можа да измисли нещо по-оригинално.

Наред с това се навъдиха и монархически организации, окичили се с двуглави орли, с портрети на последния нещастен император и с призиви да се възстанови тронът на Романови в лицето на великия княз Владимир Кирилович. Когато искат да заменят миналото на страната с нейното по-далечно минало, това означава, че нито страната, нито народът й имат бъдеще. Това напълно отговаряше на замислите на стратезите от Стария площад. Те следяха внимателно ситуацията в страната, наблюдаваха процесите в националните републики, водещи към разпад и гибел на СССР. И КПСС, предварително подготвена за неизбежното роди, макар и с мъка, Руската комунистическа партия.

Новата партия си имаше и генерален секретар — Иван Полозков, заемал доскоро поста първи секретар на Краснодарския крайком. Партията имаше и свое политбюро, и деловодство на ЦК на РКП. Както си му е редът. Не всички признаха новата партия, тъй като на пръв поглед изглеждаше, че е възникнала в резултат от противоречията вътре в КПСС. Но само на пръв поглед. РКП затова бе създадена — за да подпомогне КПСС без особени пречки да се появи на пазара. Членът на ЦК и политбюро на новата компартия Виктор Тюлкин съвсем откровено заяви от трибуната на конгреса: «Против създаването на РКП може да възрази само оня, който не може да произнесе буквата „р“. Млък, евреи!» Присъстващият на конгреса Николай Рижков — член на Политбюро на ЦК на КПСС и премиер-министър на СССР бе помолен да коментира прозвучалото по болшевишки изявление на Тюлкин. Премиерът печално разтвори ръце: «Това е страшно… Но какво да се прави?»

Наистина, вече нищо не можеше да се направи.

А някъде на Олимп още заседаваше Политбюро начело с Горбачов решаваше насъщните проблеми на страната. На 12 март 1990 година в дневния ред на Политбюро бе включен само един въпрос: За политическите резултати от митингите на 24–25 февруари и необходимите изводи от тези събития.

Въпросът бе поставен за разглеждане от Другарите Медведев (член на Политбюро, главен идеолог на КПСС), Крючков (член на Политбюро, председател на КГБ), Разумовски (член на ЦК по идеологията) и Сухарев (член на ЦК, генерален прокурор на СССР). Докладваха Другарите Крючков и Сухарев:

Политбюро предлага следния проект за решение:

«…Би било грешка, ако подценим мащабите и политическата същност на протеклите акции. В надигналата се митингова стихия хората изявяват недоволство от нестабилността в обществото ни, от кризисните явления в икономиката, от тежкото финансово положение и пазарния дисбаланс, от разстройването на дисциплината и реда, от ширещата се спекула и развихрилата се престъпност.

Политбюро на ЦК на КПСС смята за необходимо: … Да изисква от ръководителите на органите на реда на всички нива решително да пресекат антиконституционните действия, поголовно да предприемат твърди мерки по укрепването на обществения ред и законност, като изхождат от необходимостта… за опазване на социалистическата собственост… С всички средства на пропагандата да се спре безотговорната кампания за дискредитиране на Въоръжените сили на СССР, органите на КГБ, МВД и КПСС. Да се задължат държавните средства за масова информация (радио, телевизия, печат) да провеждат линията на Върховния съвет на СССР, съветското правителство и другите органи на съветската власт».

При обсъждането Рижков предложи да се гласува изразът «недоволство на хората от нестабилността в обществото ни», а неукротимият Егор Лигачов пък предложи да се добави цял абзац: «Да се изиска от комунистите, работещи в държавните средства за масова информация (радио, телевизия, печат) да провеждат в публикациите линията на партията…»

Гласуваха:

Горбачов — «за» с поправките на др. Лигачов и Рижков

Воротников — «за»

Зайков — «за»

Ивашко — «за»

Крючков — «за»

Лигачов — «за» с поправките

Маслюков — «за»

Медведев — «за» с поправките на др. Лигачов и Рижков

Рижков — «за» с поправките

Слюнков — в отпуск

Шеварднадзе — «за»

Яковлев — «за»

Единодушно! Нека западните средства за масова информация не клеветят, че Политбюро се раздирало от спорове и противоречия, че Горбачов уж дори не разговарял с Лигачов, а Крючков не бил допускан на заседанията. Партията е жива и се труди за благото на държавата.

На следващия ден, 13 март 1990 година, бе отменен член 6-и от Конституцията на страната, гарантиращ на КПСС политическия й монопол в СССР.

Партията се отказа от своята политическа хегемония. И ако не изпадне в еуфория, която би довела до непростими политически грешки, тя не бива да забравя — това бе допуснато, защото на номенклатурата беше дотегнало сегашното й състояние. Бе й омръзнал и марксизмът-ленинизмът, чиито възможности за запазване на могъществото и благоденствието й вече бяха изчерпани докрай. Идеята започваше да дими и не само че нямаше никаква изгода от нея, но тя беше станала опасна.

Сега е къде-къде по-привлекателно да бъдеш от буржоазията в прилично демократично общество. В него властта пак ще бъде у този, който има пари, но превъзходството на частната собственост ще дава възможности за много по-охолно, богато и безопасно съществуване. След старта на Горбачовото преустройство номенклатурата масово се втурна да пътува на Запад. И с очите си се убеди, че начинът на живот, който тя си бе осигурила в СССР с цената на перманентната война срещу собствения народ, е на значително по-ниско равнище от бита на средния западен буржоа, а и на някои категории работници. За магазините им пък да не говорим. И най-загубената селска лавка край някое шосе в щата Арканзас предлага много по-богат и по-качествен избор от стоки, отколкото в спецмагазина от най-висока категория, от който можеше да пазарува далеч не цялата номенклатура, но за всички този магазин беше еталон. Наред със събитията в страната и по света този факт твърде много озадачаваше номенклатурата. Дори я принуждаваше да търси оптималния вариант за излизане от създалото се положение. Тя би възприела румънския вариант с море от кръв и хиляди трупове, ако накрая на неговия сценарий не бе разстрелян на място Чаушеску, а хиляди номенклатурчици не бяха се озовали зад решетките. Не й се нравеше и чешкият вариант, тъй като там се стигна до конфискация на цялата партийна собственост.

Както и в миналото, номенклатурата, след като прие само за сведение събитията в Европа, реши да тръгне по свой път. Сред средната и дребната номенклатура се водеше засилена и психологически добре обмислена пропаганда. Заблуждавайки народа, ние всъщност сме заблуждавали самите себе си. Предизвиканата в страната по изкуствен начин бедност изтощава и нас. Нашите привилегии, ако се вгледате в тях, нищо не струват. Ето вие, отговорният работник в ЦК, сте горд че се разполагате със семейството си в шестстаен апартамент с басейн и имате вила и кола. А на Запад и най-обикновеното семейство живее в такова, ако не и в по-добро жилище, а всеки, който е надхвърлил това равнище, има собствена къща. На Запад да живееш под наем означава, че не си достатъчно осигурен. Навярно помните Аркадий Шевченко — бившия ръководител на съветската делегация в ООН който избяга в Щатите през 1978 година. Ако можехте да видите сегашната му къща. В сравнение с нея вилата на Горбачов във Форос изглежда като плевня. Кого ще учудите с това, че сега можете да пътувате на Запад (ако началството разреши) винаги, щом пожелаете. Та там всяко хипи се качва на мотоциклета си и пътува свободно по всички страни. Е, не. Не ви агитирам да бягате на Запад. Ние тук трябва да си направим Запад. Видяхте ли, какво се случи с другаря Чаушеску? Но това е половин беда. А ако се появи, Боже опази, някой луд като Йосиф Висарионович или Андропов? И ако ни остави всички само на заплата и ни пуска в чужбина един път на две години за по една седмица, и то с решение на Секретариата на ЦК? Помните ли как виеха всички през 83-та, когато направо от Стария площад ги поведоха към Лубянка? Къде е гаранцията, че това няма да се повтори? Ние създадохме в страната система, при която живеем по-лошо, отколкото ако я нямаше. Ние живеем добре само, ако се сравняваме с нашето бедно население. Помислете, не е ли патология това — живеем по-лошо, отколкото бихме могли, и не за друго, а за да живеят още по-лошо всички други в тази страна. Какво ще правим с властта, ли? Парите ще дадат власт. А засега, извинете, ние с всеки изминал ден я губим и множим числеността на нашите противници. Естествено, някои «дебелоглави» дейци от горния ешелон на номенклатурата не биха искали дори да чуят подобни думи, но те бяха малко на брой и вече не можеха да определят каква да бъде политиката на «огледалното царство».

Партията навреме се отказа от член 6-и на конституцията. Обаче освен КПСС, въпреки «вакханалията на демокрацията» в страната все още нямаше нито една истинска политическа партия, която да й се противопостави. Тук не говорим за възможността някакви политически групи да се изпречат пред могъщия партиен апарат, който все още управлява КГБ, армията, разпорежда се с националните богатства, контролира съобщенията и средствата за масово осведомяване. И тъй като не беше отменен нито един от законите, регламентиращи стопанската и финансовата дейност на КПСС, това й позволяваше без усилие да отстранява от пътя си конкурентите и да излезе на пазара с развети партийни знамена. В деня на отмяната на 6-и член от Конституцията телексите на Стария площад изчукаха секретната шифрограма:

«13.02.1990. За необходимостта да се обсъдят някои правни аспекти от дейността на партията във връзка с решенията на февруарския (1990 г.) пленум на ЦК на КПСС.

След като пленумът на ЦК на КПСС отчете възможността за преход към многопартийна система в СССР, очевидно в най-скоро време ще започнат да се създават нови партии… Нужно е да се преразгледат всички правоспиращи в това отношение постановления на ЦК на КПСС и при необходимост от допълнения за правното им регулиране да се възползваме от правото си на законодателна инициатива или да внесем съответните предложения в министерския съвет на СССР… Не трябва да се изключва и вероятността от нарастване на исканията за изземване на партийната собственост, преди всичко на сградите, предоставени на партийните комитети и на други организации, на учреждения на КПСС, на издателствата, печатниците, почивните станции, санаториумите и различните обекти от социалната сфера, на транспортните средства и т.н. В тази връзка е необходимо да се проведе незабавно комплекс от мероприятия, утвърждаващи правата на КПСС да владее посоченото имущество… Принудени сме незабавно да разгледаме и въпроса за правните основания и реда на ползване на специалните съобщителни средства (като шифровръзката, ВЧ, линиите на правителствените връзки), с които разполагат ЦК на КПСС, ЦК на компартиите в съюзните републики и другите партийни учреждения. Очевидно в новите условия ще бъде нецелесъобразно да привлечем за тази цел органите на КГБ на СССР».

Засега КГБ все още е в разпореждане на родната партия. И може да се използва с голям успех. Полковникът от КГБ Веселовски бе неочаквано извикан при заместник председателя на КГБ генерал Бобков. Веселовски служеше в Първо главно управление (външното разузнаване), където се занимаваше с уникална дейност. Дълги години той пребиваваше в страни, където дейността на компартиите (а и самите компартии) бе забранена със закон. За тези нелегални партии Веселовски създаваше легални икономически източници за съществуването им. И разработваше различни начини за пране на нелегалните партийни фондове, осигурени или от СССР, или чрез обикновено разбойничество. Ако легалните компартии не желаеха да зачитат законите в своите страни, за нелегалните им събратя законите изобщо не бяха писани. Там те търгуваха и с оръжие, и с наркотици, и с роби, и с крадени стоки от всякакъв произход, взимаха своя дял от проститутките, от игралните домове, уличните търговци, фермерите — отвсякъде, откъдето можеха. Но беше крайно опасно, ако ги залови полицията. Защото във Франция, да речем, провалилите се комунисти можеха да разчитат на защитата на съда и закона, но не и в страните, където комунистите бяха поставени извън законите. Там с тях не се церемонеха. Там ги биеха по краката и ги хвърляха на крокодилите. За назидание.

Поради това Веселовски, който не без основание се смяташе за опитен икономист-международник (с учена степен, разбира се), правеше всичко възможно да помага на своите класови другари да си създадат такива нелегални финансово-икономически структури, че никога да не се издънят. Сега му предстоеше да приложи натрупания опит тук, в родината. Генерал Бобков го осведоми, че по молба на ръководството на КПСС в лицето на другарите Ивашко и Кручина, одобрена от Крючков, той, Веселовски, преминава на работа в управление «Деловодство» при ЦК на КПСС като заместник завеждащ сектора по координация на икономическата дейност на стопанските служби.

Войникът на партията си остава неин войник на всеки поверен му пост. През годините на своето съществуване деловодството на ЦК на КПСС великолепно се бе научило да харчи пари, но никой не умееше да ги печели. Затова решиха да повикат на помощ «специалисти» от типа на Веселовски. Това никого не смущаваше. Всъщност през цялата своя история, дори и когато бе в зенита на неограничената си власт, КПСС винаги е била нелегална, старателно законспирирана организация, която смяташе, че ще бъде подронен авторитетът й, ако оповести някакъв документ, да речем за броя на абортите в Москва, без надписа «строго секретно». Подобно поведение й диктуваха всички неписани (и писани) закони на незаконно създадената страна Номенклатурия. Веселовски бързо схвана какво се иска от него. Използвайки богатия си задграничен опит, с присъщата му непринуденост полковникът игнорира закона и скоро представи на Кручина аналитичен доклад. Беше го озаглавил в духа на най-добрите традиции на партийната фразеология:

«За допълнителните мерки по зачисляване и ефективно използване на партийната собственост».

В доклада, между другото, пишеше:

«…Отразените във финансовите документи парични ресурси открито могат да бъдат инвестирани само в обществени, социални или благотворителни фондове. Така ще се затрудни тяхната конфискация в бъдеще. Средствата, които постъпват в партийната каса от печалби, а не са фиксирани във финансовите документи, трябва да се използват за закупуването на анонимни акции от фондовете на отделни компании, предприятия и банки. Това, независимо от по-нататъшното положение на партията, осигурява стабилен доход, от една страна, а от друга — всеки момент същите акции може да се реализират на фондовите борси и веднага след това капиталът се прехвърля в други сфери с цел да се обезличи партийното участие, но контролът да се запази. Посочените мерки налагат срочно да се формира група от особено доверени лица. На тях ще се възложи изпълнението на отделните пунктове от програмата, като не се изключва възможността да се оформи и група от засекретени членове на партията, които ще осигуряват нейната дейност във всеки момент от извънредния период…»

Мислите на опитния разузнавач, озовал се този път в собствения си тил, бяха дотолкова прости и едновременно с това гениални, че възхитеният Кручина веднага се разпореди в печатницата на ЦК на КПСС да се отпечатат 50 хиляди екземпляра от бланка със следното съдържание:

«Лично задължение пред КПСС

Аз…………………………. член на КПСС от ………. година,

партиен билет № ……….. с настоящото потвърждавам съзнателното си и доброволно решение да стана доверено лице на партията и да изпълнявам възложените ми от партията задачи, където ме изпрати и във всякаква обстановка, като не разкривам своята принадлежност към институцията на доверените лица. Задължавам се да пазя и внимателно да използвам в интерес на партията поверените ми финансови и материални средства, възстановяването на които гарантирам още при първо поискване. Всички спечелени от мен в резултат на икономическата дейност на фонда на партията средства признавам за нейна собственост и гарантирам предаването им по всяко време и на всяко място. Задължавам се да спазвам строгата секретност на поверените ми сведения и да изпълнявам поръченията на партията, които ще ми се предават от упълномощени за случая лица.

Подпис на члена на КПСС……..

Подпис на лицето, приело личното задължение……..»

Всички бланки имаха зелена диагонална ивица, но не бяха еднакви. Някои бяха отпечатани на «кирилица», други на «латиница», а трети пък привличаха погледа с паяжината на арабските заврънкулки или с лабиринта на йероглифите. В някои от тях Николай Кручина сам нанесе имена, фамилии и номера на партийни книжки, като ги сверяваше с една дебела папка. Нейните страници бяха прошнуровани и подпечатани с червен восък, но не бе възможно да се прочете надписът отгоре, тъй като дотолкова бе затиснат от цяла колекция сини, червени и виолетови печати с надписа «строго секретно», че обложката бе заприличала на някакво подобие на абстрактна живопис.

А творческата мисъл на полковника от КГБ летеше по-нататък:

«Става дума за създаването в една от капиталистическите страни с либерално данъчно законодателство, например в Швейцария, на акционерно дружество, занимаващо се с всички видове информационно-посредническа дейност: трейдинг, брокераж, посредничество, представителство. Акционери ще бъдат доверените лица. Списъкът на бъдещите акционери се изготвя в началния етап. В банките на страната с предполагаемо базиране на АД се откриват на името на акционерите сметки, в които се влагат съответните суми. Незабавно се създава съвместно предприятие на територията на Съветския съюз. Голямата част от печалбите на АД може да бъде изплатена (по решение на управата) под формата на дивиденти на акционерите. Както се посочи по-горе, акционери се явяват лицата, доверени на съветската организация-учредител (КПСС). По такъв начин по-нататъшното използване на дивидентите ще се определя от съветската страна. И още — така се отнема изцяло възможността за контрол върху използването на тези средства от страна на всякакви други организации или частни лица, освен партията…»

С други думи, Веселовски предлагаше да се създаде цяла мрежа от международни акционерни дружества и да се подменят с тях ненадеждните «приятелски» фирми, броят на които катастрофално се топеше. Връчвайки на Кручина своя труд, Веселовски, който нямаше високо мнение за способността на партапаратчиците да се ориентират в сложните въпроси на нелегалната икономика, прикрепи към програмата си малка бележка: «Н. Е.! (Николай Ефимович) Поверително, в 1 екз. и ако ще се работи само с КГБ». Като че ли Кручина възнамеряваше да обсъжда тези толкова глобални афери с папския нунций. Макар че опитният полковник имаше всички основания да предполага и нещо друго. Например, че започвайки подобни игри в световен мащаб, един вид световна революция, КПСС положително ще включи в тях могъщите конкуренти на КГБ — американското ЦРУ и израелския «Мосад».

Но полковник Веселовски, както е прието в неговото ведомство, знаеше само онова, което му се полагаше да знае, а за останалото можеше само да се лута в сферата на догадките. Като премина от общи думи към конкретни дела, той предложи да се създаде многопрофилна акционерна компания съвместно с швейцарско-канадската фирма «Сеабеко груп» и Съюза на ветераните от Афганистан. В нейните рамки се замисляше да има: банкова система, авиокомпания, международна търговска къща, приватизационен фонд, мрежа от холдингови компании в различните региони на страната. Срокът на този проект полковникът определи на 50 години. Значителна част от печалбите, естествено, ще получава КПСС.

Докато «кръстникът» на новата партийна икономика се готвеше да пристъпи от своите извратени и криминални теоретически замисли към практически действия, неговото «шесто чувство» на стар разузнавач, което го накара да предупреди Кручина, че трябва да се работи «само с КГБ», както винаги се оказа точно… Радистите от разкошната трипалубна яхта «Лейди Гислен», която пореше грациозно синята лагуна край един от Бахамските острови, приеха шифрована радиотелеграма за собственика на яхтата Робърт Максуел — английски милиардер, притежател на голям брой вестници, издателства и информационни централи.

В самия факт, че се е получила шифрограма нямаше нищо особено. Максуел или «капитан Боб», както го наричаха близките му приятели и конкурентите му, си водеше шифрокореспонденция с половината свят и пазеше повечето от кодовете на шифрите в собствената си глава. Радиограмата беше кратка: «Осигурете трансфер по план три». Подпис нямаше, но и не беше нужен за Максуел. Емигрант от бедно еврейско селце в Словакия, през Втората световна война Максуел служи в британското разузнаване и се демобилизира с чин капитан. След края на войната «Капитан Боб» известно време работи във «Форин офис» на Великобритания. През онези години разузнавателните и дипломатическите служби на Запада много се интересуваха от подробностите на глобално-фантастичния план на другаря Сталин, детайли от който проникнаха през Желязната завеса. Йосиф Висарионович подготвяше контраудар по самонадеяния долар. Неговата светла мечта беше, като понатрупа повече злато, да закупи огромно количество западна валута и да стовари тази вълна върху противника — така ще направи долара напълно безпомощен и ще доведе западната икономика до състояние на хаос.

Гладът за стоки в СССР едва ли би дал възможност на Сталин да осъществи замисленото — той винаги грешеше някъде на третата буква и това довеждаше или до срив на плановете му, или ги правеше абсолютно нерентабилни. Между другото, Западът беше обезпокоен и тъкмо «капитан Боб» работеше в тази насока, стараейки се да събере повече информация за финансовите замисли на вожда на всички народи. Доколко английското разузнаване (най-хитрото в света) преуспя на това поприще, трудно е да се каже. Но в разгара на своята дейност Робърт Максуел неочаквано си подаде оставката и закупи само за 13 хиляди фунта стерлинги издателството «Пергамон прес». Същото «Пергамон прес», което съгласно секретната справка на завеждащия международния отдел на ЦК на КПСС др. Фалин, адресирана до генералния секретар на ЦК на КПСС др. Горбачов, се числеше в списъка на «приятелските» фирми и предявяваше към Съветския съюз претенцията за 500 хиляди долара.

Към 1961 година издателството на Максуел вече се оценяваше на 10,6 милиона долара, а към началото на 80-те години «капитан Боб» владееше огромна издателско-информационна империя с филиали на петте континента. Тя носеше официалното наименование «Максуел комюникейшън корпорейшън» и пипалата й бяха стигнали до всички страни по света, включително и до Съветския съюз, където с топлота наричаха Максуел «първи секретар на Лондонския обком». В СССР той успя да си издейства невъзможното. В полицейско-терористичната държава се бе открила възможност за перманентна еврейска емиграция в Израел и САЩ. При това дълго време правото да напуснат огромния концлагер, наречен Съветски съюз, имаха само евреите# (Ненаписаната все още история на еврейската емиграция от СССР има и много тайнствени страници. Например някакъв си нещастен евреин-бръснар можеше с години да не получи виза, понеже преди 20 години, когато служил като писар в армията, бил видял секретен документ за необходимостта да се намали дневната дажба маргарин на срочнослужещите. Но в началото на 70-те години с израелски визи за Америка заминаха група инженери-ракетчици, половината от които бяха евреи. Американците, заложили на своята палубна авиация, бяха много изостанали с разработките на тактическите ракети с близък и среден радиус на действие, работещи в т. нар. «дозвуков режим». Н само за три години те изпревариха в тази област СССР, без да провеждат предварителни изследвания и разработки. На погребението на Максуел в Ерусалим, изреждайки заслугите на покойника, официалният представител на израелското правителство отбелязал: «Робърт Максуел направи много за осигуряването на безопасността на Израел». И не само на Израел. По време този процес съвпадаше с началото на издаването на произведенията на Брежнев и на другите съветски лидери от издателствата, собственост на Максуел. Съвпадна и с оживеното кредитиране на СССР от западни банки. Но ако кредитите бяха просто цената (твърде ниска) за изтичане на мозъци от СССР, издаването на «произведения» на партийните вождове само по себе си представляваше много интересна и поучителна операция.

Не е необходимо да разказваме как трескаво се купуваха тези произведения във вътрешността на страната и как всяка година кубически километри от тях тайно се предаваха на вторични суровини. Но кой знае защо никой никога не запита как в условията на свободния пазар тези «произведения» се продават на Запад? Много по-зле, отколкото в СССР. Но това пък даваше възможност на нашите «вождове» на въпроса откъде разполагат с чужда валута да отговарят стереотипно в продължение на цяло десетилетие: «От издадените наши книги на Запад».

А цялата тази далавера се заплиташе така. Кремъл изплащаше на Максуел хартията и полиграфическите разходи по цените на световния пазар, а самите книги се печатаха или в Москва, или в ГДР, или в Чехословакия по безвалутен ценоразпис. Получилият валутата Максуел веднага я внасяше на банковите сметки на номенклатурата, като 15 процента от нея задържаше за себе си. Пита се, за какво? За това, че прикрива официалния канал за прехвърляне на пари на Запад, по който се изнасяха милиарди. Но за да не бъде обвинен «капитан Боб» за мошеничество, оформяха се фиктивни документи, че целият тираж е изкупен срещу валута от съветските посолства във всички страни по земното кълбо. Където ги има, разбира се. И наистина — откарваха там книгите, а те постепенно запълваха таваните и мазетата на големите сгради на посолствата.

Посланиците недоволстваха през зъби, но какво можеха да направят. На тях им се заповядваше да разпространяват тези книги — една невероятно трудна и както показа практиката — абсолютно неизпълнима задача. Обаче, ако разгледаме материалите по издаването и пласирането на книгите от «Избрани речи на Н. С. Хрушчов» до «Новото мислене» на Горбачов, да не говорим за многобройните преиздания на класиците на марксизма на всички езици на планетата, излиза, че през всичкото това време чуждестранният читател с нищо друго не се е занимавал, освен да тича по книжарниците, за да си купува тези бестселъри. И да поръчва доставка на нови тиражи от СССР.

Но многостранната дейност на Максуел не се изчерпваше с подобни дребни занимания. Като използваше връзките си със западните банки, на много от които бе изкупил акциите, «капитан Боб» помагаше на номенклатурата в първата на света страна «на развития социализъм» да печели валута посредством така наречените «трансферни операции». Същността на тези операции се свеждаше до продажбата на големи суми налични съветски рубли за долари. И тъй като печатницата на пари бе в ръцете на номенклатурата, проблем за осигуряването им нямаше. Пари можеха да се напечатат, колкото си искат.

Още от детството си всеки съветски човек знае, че нашата рубла е «хартийка» необезпечена с нищо и е предназначена само за вътрешно обращение. Тя е за робите. Но на равнището на номенклатурата тази рубла е дори много обезпечена, толкова, колкото и доларът не е сънувал. Върху банкнотите има надпис, че те «са обезпечени с цялото богатство на Съюза на ССР». Вътре в страната този израз не означава нищо. Не и за западните банки. Какво означава богатството на СССР? Това е земята върху площ на една шеста от сушата на земното кълбо, това са горите и полезните изкопаеми, това е многомилионното непретенциозно население, това е и всяка къща. И когато им се предложат срещу долари огромните суми, западните банки знаят, че винаги имат възможност да изсмучат нещо от нашето «богатство» в рамките на тези пари. Това ограничаваше безнаказаността на номенклатурата, тъй като при трансфера в добрите времена за рублата даваха по 10–15 цента. Да не споменаваме, че от подобни сделки във всички западни страни намирисваше на престъпление и далеч не всички банки бяха склонни на подобни операции. Затова бяха нужни личните връзки на Максуел, който бе «на ти» с голяма част от деловите босове по цял свят, както и с известни политици.

По този начин като че ли се осъществяваше планът на другаря Сталин, само че обратно. При това парите не се местеха. Съветските рубли си оставаха в Госбанк и само се прехвърляха на сметката на новия им притежател. А някъде в трезорите на европейските банки се стичаха долари по личните сметки на номенклатурата. В същото време огромната парична маса, натрупала се в съветските банки, но вече не принадлежаща на СССР, можеше всеки миг да се взриви и да предизвика в най-добрия случай 1000-процентова инфлация поради официалната неконвертируемост на рублата. В момент, в който доларите служат само за укрепване на западната икономика. Малцината на Запад, които подобно на Максуел знаеха за тъмните далавери на съветската номенклатура, теоретически вече си представяха възможността изобщо да изкупят всички налични пари в СССР. Това би било равносилно на безусловна капитулация на комунистическия режим, тъй като алтернативата при такова положение може да бъде само започването на Трета световна война.

Наистина информираните на Запад, като знаеха до каква степен може да бъдат безотговорни престарелите кремълски господари се безпокояха, че трансферната безнаказаност ще доведе до непредсказуеми политически последствия. Нали веднъж, след поредния доклад за острия недостиг на фуражно зърно, Брежнев бе отреагирал с фразата: «Ще започнем война и ще заграбим зърно от Запад». Това беше шега, но в нея имаше намек, издаващ съкровените желания на ръководството на КПСС, подтиквани от сладки сънища. Когато си имаш вземане-даване със страна, където няма никакво обществено мнение и всичко се контролира от една престъпна организация, трябва да си докрай предпазлив. И покрай всичко друго, до започването на такава операция е нужно да приведеш курса на рублата и долара в съотношение, при което може да се купят максимално количество рубли с минимална сума долари.

Напоследък Максуел трескаво купуваше валута и храбро затъваше в дългове, които достигнаха два милиарда долара. И съвсем неочаквано продаде «Пергамон прес» за 446 милиона фунта стерлинги. У кого отидоха парите? Навярно у оня, който някога бе дал на бившия капитан от английското разузнаване 13-те хиляди фунта за закупуването на същото издателство, влязло в списъка на «приятелските» фирми на КПСС. «План три» означаваше, че наближава времето за изплащане на старата полица…# (Максуел поддържаше много топли отношения с Горбачов. Изглежда последният генсек не е имал никакви комплекси. Сам той позволи на много фирми, включително и на японската «Икегами Цусинки», да използват в рекламите си неговия собствен лик. Не безплатно, разбира се. А принадлежащият на Максуел новинарски телеканал Си-Би-Си веднъж си «призна» в едно от предаванията, че директор на програмата всъщност е президентът на СССР. Както казваше Бабел — «Никой не знае къде свършва и започва полицията».

«Строго секретно. Шифър ЗЮДИ

Току-що се получи от първия адрес: директно предложение от руската банка за сума над 100 милиарда рубли по цена 6,62 американски долара за 100 рубли.

Ако имате конкретен купувач, бихме могли да обсъдим останалите подробности».

«Адресатът изразява безпокойството си относно надеждността на вашия партньор и възможността от проникването на Интерпол в кръга на нашите интереси. Не трябва ли да променим процедурата?»

«Нашият партньор е лично упълномощен от руската държавна банка и той ще наблюдава и контролира цялата сделка от Цюрих. Промените в предначертаната процедура са много трудни и ще възникнат проблеми…»

«Вашите опасения, че „упълномощените“ били обекти на Интерпол, са безпочвени. Огромните суми, които им се предлагат, съответно оформените документи и известните ви девизи не могат да бъдат получени без знанието на Госбанк, Министерството на финансите и Правителството на СССР»

Министър на финансите на СССР беше членът на ЦК на КПСС Валентин Павлов.

Управител на Госбанк — Леонид Герашченко, кандидат-член на ЦК на КПСС.

Министър-председател — членът на Политбюро на ЦК на КПСС Николай Рижков.

Държавен глава — генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов.

«Без да подлагаме на съмнение вашите сведения, ние бихме желали да изпратим в Москва наш човек, за да се убедим, че тези предложения наистина идват от страна на правителството, а не от структури, които може да изправят финансовата ни къща пред катастрофа…»

Докато на самия връх се развихряха такива детективски събития, а радиостанцията на «Лейди Гослен» като ловджийски рог призоваваше финансовите хрътки от цял свят за готовност да разкъсат на парчета Съветския съюз, макар те и да не вярваха докрай, че този час е настъпил, КПСС продължаваше мероприятията по евакуацията си от властта и както винаги самата тя бе организаторът и вдъхновителят.

Класическият ленински лозунг «ГРАБИ НАГРАБЕНОТО!» се бе трансформирал отдавна от самия живот в новия: «ГРАБИ ОГРАБЕНИТЕ!»

«Секретно, директива.

… ЦК на Компартията на Казахстан, МГК на КПСС и Ленинградският обком на КПСС станаха съучредители на три търговски банки („Компартбанк“ в Алма Ата, „Глав-мостстройбанк“ в Москва, търговска банка „Русия“ в Ленинград)… Партийните организации на различно равнище започнаха да прехвърлят депозитни ресурси в търговските банки. Но на равнището на централните органи на партията при осъществяването на тази акция има известно забавяне…» Известното забавяне се обясняваше с това, че отвсякъде изникваха конкуренти и пречеха на работата. Различни обществени групи и частни лица започнаха да създават предприятия, кооперации, банки и дори (какъв ужас!) да установяват самостоятелни връзки в чужбина. И макар КПСС да се смяташе вече само за една от обществените организации в страната (обаче нерегистрирана официално), а това ще рече, че не може в нищо да се намесва, нейният верен боеви отряд КГБ — най-мощната държавна, а не обществена структура, не позволи да бъде обиждана родната партия. Арестите на предприемачите вече започнаха да придобиват чертите на нова вълна на терора. Делото на кооперация «Шепелиха», делото на Коробочкин, делото на магаданския СП «Спарк», делото на Алфред Шопенберг, обиски, конфискация, насъскване на създадените с пари на КГБ рекетьорски банди срещу предприемачите, нова вълна от корупция — всичко това, макар и да напомняше за политически терор, всъщност бе отстраняване на конкурентите. Превърнала се в официален рекетьор на партията, КГБ накрая намери своето място. Но и тази роля не удовлетворяваше КГБ. Дълбоко в душата си всеки рекетьор мечтае също да стане предприемач. И да действа с широк търговски размах, а не просто да тича и с железен «бокс» да плаши собствениците.

Гъмжащото от специалисти като полковник Веселовски Първо Главно Управление на КГБ не възнамеряваше да обслужва само замислите на Деловодството на ЦК на КПСС. То искаше самостоятелно да реализира богатия опит от подмолната си дейност в световен мащаб. ПГУ създаде концерн АНТ и назначи за негов директор своя офицер Ряшенцев, като разчиташе от самостоятелна търговия с оръжие от собствените секретни складове да спечели двадесет милиарда долара. Но КПСС отлично познаваше своя роден боеви отряд и знаеше на какво е способен. Та нали бяха рамо до рамо повече от 70 години в различните класови и междуособни битки. И 6-о управление на КГБ засече в Новоросийск танковете на 1-о управление, които с фалшиви документи бяха поели към границата като селскостопанска техника, за някакъв ловък прекупвач.

Разрази се грандиозен скандал. Стана ясно, че ПГУ е успяло да привлече множество влиятелни лица, включително и министър-председателя Рижков. Започна яростна междуведомствена борба. 6-о управление дори извади на бял свят един провокатор — суданец, който трябвало да предаде на хора от ПГУ подкуп от 140 хиляди долара. Не тук, а в Будапеща. Но и в ПГУ не бяха вчерашни. Успяха да разобличат суданеца като подставено на КГБ лице, поставиха въпроса пред Върховния съвет, а там го обърнаха по твърде оригинален начин: оказва се, че за всичко са виновни членовете на кооперацията. Нали АНТ бе кооперация. Но сделката се провали, защото КПСС не обичаше самодейността. Всичко трябва да се съгласува в съответствие с правилата на партийната дисциплина. Както са постъпили например другарите от Ленинград. На тях също не им е леко.

«27.09.1990 Ленинградски обком на КПСС

Строго секретно.

На 27 юни 1990 година в Държавната банка на СССР бе регистрирана под № 328 търговската банка „Русия“ с уставен фонд 31 милиона рубли. По съгласуваност с ЦК на КПСС основен учредител на банката стана деловодството на Ленинградския областен комитет на КПСС. Като вземем предвид високия интелектуален, професионален, производствен и финансов потенциал на акционерите-учредители, може да се предвиди и високата нравствена и търговска възвръщаемост на средствата, вложени в това банково предприятие. След като получим лиценз, ще можем да осъществяваме кредитно-сметни и други банкови операции в чуждестранна валута. Основната част от печалбите, които се полагат на учредителите на уставния фонд в съответствие с техния дял, ще постъпва, в партийната каса. Наред с това, във връзка с влошаването на икономическата обстановка и изострянето на политическото положение в страната, смятам за възможен преводът на депозит в банка „Русия“ кредитните ресурси в размер на 500 милиона рубли от резервния фонд на партията при годишна лихва 3–4 процента за срок до три години. Това ще ни улесни в създаването на стабилна база за финансирането на мероприятията на централните партийни органи. Секретар на Ленинградския обком на КПСС — Б. Гидаспов.»

Гидаспов винаги се бе отличавал с неукротимата си енергия и с желание за кипяща дейност. Неотдавна лично Горбачов пристигна в Ленинград, за да свали от поста му предишния секретар на обкома Соловьов, който не можа да схване същността на преустройството. И назначи на негово място Гидаспов. И ето — той напомни за себе си. 500 милиона рубли с 3–4 процента лихва годишно! Може би Горбачов обичаше Гидаспов, но Кручина го недолюбваше, смяташе го за службогонец. Кой знае защо той не обичаше и шефа на деловодството на Ленинградския обком Крутихин. Просто не го обича и това е.

«… Деловодството на ЦК на КПСС намира за приемливо частично да се съгласи с молбата на Ленинградския обком на партията и да пренасочи от осигурителния фонд на КПСС 50 милиона рубли на депозит в търговската банка „Русия“ за срок от 2 години при 6 процента годишна лихва… Управляващ деловодството на ЦК на КПСС — Н. Кручина»

Охладил по този начин големите апетити на Ленинградския обком, Кручина зарови глава в много по-важни за решаване въпроси. Смяташе се, че в най-близко време чрез трансфера 280 милиарда рубли ще бъдат обърнати в 12 милиарда долара. Около 15–18 рубли за долар. Не бива да се протака, тъй като ще се наложи в най-близко бъдеще рязко повишаване на доларовия курс спрямо рублата, а дотогава на сметките в западните банки трябва вече да е преведена толкова валута, с която да може да се приватизира не само партийното имущество, но и целият Съветски съюз като всичко се съсредоточи в ръцете на партията. Съвсем наскоро — през юли 1990 година — Кручина беше говорил пред XXVIII конгрес на КПСС. Без да допуска, че този конгрес е последен, той произнесе пламенно слово, с което отхвърли всички измислици на клеветниците относно валутните операции на КПСС в чужбина; Кручина се кле, че партията се издържа само от членски внос: «Никакви влогове в чуждестранни банки, нито собственост в чужбина има КПСС. Съществува един източник на валутни постъпления: членският внос на работещите зад граница комунисти, които го изплащат във валута от валутната част на заплатата си. Тези постъпления се зачисляват във валутния приход на държавата. В партийния бюджет тяхната сума, се възстановява в нейния рублев еквивалент, преизчислен за дадената валута по курса на съответстващите й валути… Валута за нуждите на партийните органи на нас ни се отпуска по установения ред, както е при министерствата и другите ведомства. От наша страна заплащаме на Министерството на финансите нейната стойност в съветски рубли също по действащия курс на съответната валута…»

Накратко казано, ако изобщо имаме някаква привилегия, това е привилегията първи да се втурнем в атака срещу картечниците. За 70 години партията толкова много беше лъгала, че с всяка изминала година лъжеше все по-неубедително.

«Строго секретно. П 286/72 от 30.10.1990

За молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Гюс Хол

1. Да се удовлетвори молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Гюс Хол и да му се отпусне за 1991 година 2 милиона долара…»

Горбачов вдигна очи към Кручина: много пари превеждаме на Хол.

«Те не са за него» — поясни Кручина. «Те са за нас. Но под формата на взаимопомощ».

«За „приятелски“ фирми?» — поинтересува се Генсекът. Винаги, когато му беше неизгодно, той се правеше, че нищо не разбира.

Щом стана дума за «приятелските» фирми. Изгарят тези фирми. Нямаме пари за тях. Трябва да искаме от бюджета, а Герашченко и Павлов не дават. Търпели сега големи загуби. Другарят Фалин обаче отново представи паметна записка:

«От края на 1989 година „приятелските“ фирми (Франция, Португалия, Гърция, Кипър, Австрия, Швеция, Уругвай) се сблъскват с нарастващи затруднения, тъй като съветските контрагенти не им изплащат парите за доставяните у нас стоки. По тази причина фирмите на няколко пъти стигаха до ръба на банкрута и само намесата на М. С. Горбачов в отговор на прякото обръщение към ЦК на КПСС на другарите А. Кунял, Г. Плисание, Г. Христофиас, Д. Зилбермайер, на ръководствата на Работническата партия комунисти на Швеция позволи навреме да отстраним кризата.

През последните седмици острият проблем с погасяването на нашия дълг особено силно се отрази на „приятелските“ фирми във Франция, Австрия и Швеция… На 10 октомври 1990 година нещата с нашите задължения към „приятелските“ фирми стоят така:

Компартията на Франция — компания „Интерагра“ (доставя в СССР зърно, масло, месо и месни продукти за специалната търговия). За изплащане от нея са представени сметки за 138 милиона долара, от които 60–70 милиона всъщност са просрочени дългове. Въпросът бе докладван на 8 октомври т. г. на М. С. Горбачов. На Външноикономическата банка бе дадено указание да вземе срочни мерки. По сведения на банката (Ю. С. Московски) 9 милиона долара са били преведени в Париж на 11 октомври и още 1,5 милиона долара ще бъдат преведени днес. Станалото възнамеряваме да погасим от френския кредит, преговорите по който още не са започнали.

Работническата партия-комунисти на Швеция — партийната печатница „Виг Трюк продукт АБ“ не може да си получи от Външнотърговското издателство парите в размер от 3 милиона шведски крони. Съветският посланик съобщава, че ако и по-нататък се забави погасяването на нашия дълг, печатницата може да банкрутира след 7–10 дни. В такъв случай под заплаха е поставено издаването на печатния орган „Норшенсфламан“.

Компартията на Австрия — компания „Краус и Ко“ (доставя стоки за широко потребление за специалната търговия). Просрочената задълженост надвишила 30 милиона долара и 31 милиона австрийски шилинга.

Компартията на Португалия — компания „Комерсио интернасионал“, „Еспор/Ехосуа“ (Испания), „Металиме“, „Тахол“ (доставки на растителни масла, обувки, ръкавици, полиетиленови торби и ламарина от стомана). Дългът ни частично е погасен и понастоящем възлиза на 11 милиона долара.

Компартията на Гърция — фирма „ВЕК“ (доставка на обувки чрез износителите „Агапиу“ и „Ректор“ за специалната търговия). През юли т. г. дългът ни е бил частично (към 3 милиона долара) погасен и са останали още 8 милиона долара.

АКЕЛ — компартията на Кипър, „приятелските“ фирми „Делта“ и „ЛОЕЛ“ (доставят гроздов сок, конфитюри и обувки за специалната търговия). Частично погасен дълг през юли т.г. (4,2 милиона долара), дължим още 8 милиона долара до днес.

Спецификата на този аспект от нашите дългове се състои в това, че, като правило, става дума за незначителни в държавен мащаб суми, които имат обаче жизнено важно значение за „приятелските“ фирми. (Спомнете си: Срочно са необходими 3000 долара за децата на Чернобил. Колички и протези за ветераните от Афганистан. Спринцовки за еднократна употреба за жертвите от земетресението. Общо са необходими 10 хиляди долара. Но откъде да дойдат? Дано западни фирми ги пожертват. А ако не? Щом няма, значи няма! Другарят Фалин няма да ходатайства за това. — И. Б.)

Желателно е Външноикономическата банка да се съгласи постоянно да погасява дълговете ни към „приятелските“ фирми. На извънреден режим. Не бива всеки път да се обръщаме към М. С. Горбачов с молба за намеса при решаването на тези въпроси. В. Фалин. 12.10.1990».

Към записката беше прикрепена кратка справка със следното съдържание:

«На 17 юни т. г. представителят на гръцката фирма „ВЕК“, след като сподели намерението й да открие в Москва магазини и се обърна към партията за помощ, ни писа: „Възползвайки се от случая, ние бихме искали да изразим своята готовност за сътрудничество в областта на търговията със съответния отдел на КПСС. Ние сме уверени, че в процеса на развитието на взаимноизгодното сътрудничество съществуват много общи интереси. Другари, бихме искали да изразим сърдечната си благодарност за помощта от страна на вашата партия, позволила на нашето московско представителство да стане основен източник на доходи на нашата партия.“

Горбачов внимателно прочете записката на Фалин: „До мен ли е адресирана или до Павлов?“

„Павлов не дава пари“ — отвърна Кручина.

„Че аз откъде ще имам?“ — поинтересува се Горбачов.

„Нямаме пари“ — съгласи се Кручина. Всички тези разходи винаги бяха поемани от държавния бюджет».

 

В продължение на много години «приятелските» фирми снабдяваха Номенклатурия със стоки и хранителни продукти на ниски цени. Дори изпращаха вода в специални кълбовидни бидони, тъй като номенклатурата с пълно основание не желаеше да пие от отровената отечествена вода. Според западните разбирания стоките, разбира се, бяха второкачествени, но според съветските — приказни. Народът, естествено, не ги е виждал с очите си. Разнасяха се само слухове за някакви приказни австрийски дамски ботушки, които се продавали в спецмагазините по 18 рубли чифта. Но сега «приятелските» фирми не вършеха работа на партията, която излизаше на пазара с трилионно състояние и организираше собствени акционерни дружества, търговски фирми и банки. На фона на открилите се нови перспективи тези, които довчера ги хранеха, започнаха да изглеждат жалки и нерентабилни. Така и не им изплатиха останалата част от дълга. За оня, който взима стоката, а пари не е дал, простонародната реч казва, че е «Хвърляч» (хвърлил партньора си върху ръждясали пирони).

Обикновено такива случаи водят до големи скандали, понякога даже със стрелба, взривове и пожари, с трупове и отвлечени деца. А вълните на мошеничеството, надигнали се над вълните на корупцията и произвола, като потоп заливаха страната. Партията можеше да бъде доволна. Десетилетия наред КПСС бе възпитавала народа, бе му давала пример. Нито една друга страна не бе излизала на пазара с такова диво, безнравствено състояние на обществото си, от ЦК на КПСС до последната, създадена на кооперативни начала лавка. Така че «приятелските» фирми просто попаднаха между мелничните камъни на историята. И само Валентин Фалин (надявам се, безкористно) напомняше за тях, когато молеше за пари ту Кручина, ту Павлов.

Трябва да се каже, че Павлов имаше пари. Но той нямаше никакво намерение да ги харчи за международното работническо движение. Тъкмо по това време министърът на финансите Павлов, който скоро щеше да стане министър-председател, неговият първи заместник Орлов и председателят на Госбанк Герашченко приеха в едно усамотено място някой си Шмид, долетял от Цюрих. Шмид работеше в Херигисвил, наричан данъчния оазис на Швейцария, в малко известната фирма «Бюрогемайншафт». Тя се занимаваше с посредничество в тъмните сделки в целия диапазон на световния спектър. Швейцарецът бе долетял в Москва, за да се убеди лично, че предлаганият му съвсем фантастичен трансфер не е капан на умниците от Интерпол, а наистина солидно предложение на отговорни хора с финансови пълномощия.

Това, което чу, надмина всички очаквания. Предложени му бяха 280 милиарда рубли. Шмид предполагаше, че ще стане дума за около 100 милиарда, и такава сума не бе очаквал. Това не бе фантастичен, а суперфантастичен трансфер, подлагащ СССР на страшен финансов удар от Запад. Шмид бе финансист и знаеше това-онова за финансовото положение на Съветския съюз. По-точно той знаеше, че в обращение в СССР се намират общо 139 милиарда рубли. «Вие възнамерявате да вземете тази сума от парите в обращение?» — предпазливо попита той Павлов. «Една част» — отвърна министърът на финансите и разтегна устни в знаменитата си павловска усмивка. «Не мислете, че сме идиоти. Ние сме богати. За нас не се безпокойте». Шмид повдигна рамене.

Споразумяха се да действат на четири етапа.

Първи етап — декември 1990 година. 100 милиарда рубли за 5,5 милиарда долара.

Втори етап — януари 1991 година. 25 милиарда рубли.

Трети етап — май 1991 година. 15 милиарда рубли.

За втория и третия етап — 2 милиарда долара.

Четвърти етап — юли 1991 година. 140 милиарда рубли за 4,5 милиарда долара.

Равносметката е: 280 милиарда рубли за 12 милиарда долара.

«Онези, които са ви изпратили» — приключи съвещанието Павлов, знаят номерата на сметките. На последния етап господин Орлов лично ще контролира сделката. И не мислете, че това е всичко. Ние имаме още много пари“. Павлов говореше чистата истина. Печатницата за пари бе в негово разположение, а ако се наложи, може да се изземат и част от парите на населението. Все едно, няма да умрат. Ако пък умрат, значи така им било писано. Наистина всичко може да се случи в тоя живот. Но такова още не. Та той току-що всъщност беше купил Съветския съюз само за 12 милиарда долара!

Николай Кручина също разполагаше с пари. Но при всеки удобен случай не пропускаше възможността да бръкне в държавния бюджет. И съвсем не от алчност, вместо исканите 500 даде само 50 милиона на ръководителите на Ленинградския обком, които той иначе недолюбваше. Павлов никога не би му отказал такава незначителна сума. Кручина просто знаеше повече, отколкото Гидаспов и неговият управител на деловодството Крутихин. Ленинградските другари станаха учредители на банка „Русия“. От една страна, това е хубаво, но от друга — партийните банки дават лош пример, тъй като всеки, който не го мързи, също запретва ръкави да учредява банки. Така няма да потръгне работата. В Политбюро вече бе обсъждан въпросът за забрана обществените организации да учредяват банки и да извършват търговска дейност. Но нали и КПСС е обществена организация. Това няма да засегне КПСС. Пък и партията е по-добър конспиратор от всички световни тайни сдружения! Така че най-разумно е засега да не се изпращат исканите петстотин милиона в Ленинград. Конспирацията си е конспирация, но ако се провалят? Ще бъде жалко за парите.

Ленинградските другари винаги се стремят да бъдат пред другите. По-добре е да усвоят метода на другаря Веселовски. А творческата мисъл на икономиста-разузнавач неудържимо лети напред и започна да се материализира в твърде конкретни дела, от което Кручина искрено се възхищаваше. Той даже ходатайства да се даде на Веселовски званието генерал-майор. Но Крючков не прояви никакъв ентусиазъм и само сухо се оправда, че нямали нито свободна щатна длъжност, нито… пари. Кручина пък внезапно си спомни, че 50 тона злато се пазеха по сметките на КГБ и дори си отбеляза в бележника, че това трябва да се изясни.

Веселовски си остана полковник, но това никак не го разстрои. Генерали, адмирали… Всичко това отминава. Настъпват нови времена. Буквално за час Веселовски създаде модела на съветското милионерско семейство. И убеди Кручина да подари на това семейство 400 милиона рубли от партийните пари. И в резултат добрият познат на Веселовски, бившият главен технолог на НПО „Каучук“ М. Хотимски неочаквано се видя ръководител едновременно на четири фирми: малкото предприятие „Галактик“, дружеството с ограничена отговорност „Джобрус“, фирмата „Холдинг ЛТД“ и Московската муниципална асоциация. Съпругата му М. Хотимска стана учредител на „Галактик“, а нейният брат В. Кравец — генерален директор на „Джобрус“. На свой ред съпругата на Кравец, танцьорка по професия, стана съучредител както на едната, така и на другата фирма. А генерален директор на най-голямата от семейните фирми стана подполковникът от КГБ Гребеншчиков, който бе формално уволнен от ведомството, но не се раздели нито с пистолета, нито със служебното си удостоверение. Неговата главна задача бе да следи доколко са послушни новите милионери и да не би да извършат нещо неочаквано.

Фирмите, естествено, нищо не произвеждаха. Занимаваха се с препродажбата на тоалетна вода и бира и печелеха много. Веселовски докладваше на Кручина: „В резултат от установените с различни чуждестранни компании връзки стигнах до извода, че ни се открива възможност за решаване на много по-сериозни стопански задачи. Например, можем да получим финансови кредити от частни финансови групировки (до 100 милиарда долара за 10–12 години). За някои положения по тези въпроси докладвах в устна и писмена форма на Павлов, Ситарян, Знаменски, Примаков, Герашченко и… в устна форма получих от тези лица формално одобрение…“

Изцяло одобреният метод на полковник Веселовски започна да се внедрява из цялата страна. И само за няколко месеца по метода на разузнавача Веселовски КПСС със свои пари организира 1453 съвместни предприятия с чуждестранни фирми, акционерни дружества със смесен капитал. В търговските им структури партията вложи 14 милиарда рубли и 5 милиарда долара. Но икономистът Веселовски никога не забравяше, че е полковник от КГБ. А и да искаше да забрави, нямаше да му позволят. Задълженията си на разузнавач той изпълняваше и в недрата на ЦК на родната партия, която пред очите му се разделяше с имиджа си на партия на работническата класа и се превръщаше в транснационален картел. Задачата на полковника бе да се добере до повече партийни тайни, но или конспирацията в ЦК бе на много по-високо равнище, отколкото на което и да било разузнаване по света и партията умело подхвърляше на КГБ дезинформация, или Кручина просто бе презавербувал Веселовски. Защото докладите му до генерал Грушко (заел мястото на Бобков) изглеждат съвсем жалки, сякаш не ги е писал професионалист на такова равнище:

"В процеса на работата ми в ЦК ми станаха известни важни… моменти:

1. Собствеността на КПСС е разпределена по организации от различни нива, което не дава възможност да се предприемат бързи действия… В деловодството на ЦК нямат пълна представа за състоянието на нещата в собствената си партия…

2. Финансовите средства също са разсредоточени, управление „Деловодство“ контролира само централния бюджет, чийто дефицит към средата на 1991 година достигна 500 милиона рубли.

3. По въпроса за валутните средства на партията няма никаква яснота. Частично ги контролира ръководството на ЦК, което отговаря за международната дейност. Но съм с впечатлението, че нито Дзасохов, нито Фалин разполагат с точна информация по този въпрос. Много от сведенията, между които и за сметките в чужбина, се крият от старите ръководители и се контролират, по някои данни, от Брутенц (съветник на Горбачов).

Специалната задача на Веселовски бе да надуши подробности за така наречения Научно-промишлен Съюз и Концерна „Симако“, към които ръководството на ЦК на КПСС и лично Кручина бяха благоразположени. И в Съюза, и в концерна партията влагаше огромни средства, тъй като това беше ни повече, ни по-малко, знаменитият ВПК — Военнопромишлен комплекс — оня отрасъл на съветската промишленост, който още работи ефективно и продължава да произвежда всевъзможни видове оръжия. Начело на НПС и концерн „Симако“ беше членът на ЦК на КПСС Аркадий Волски. В миналото дребен чиновник в партапарата, той с нещо привлече вниманието на Андропов, който го назначи за свой помощник, а Горбачов го получи по наследство. Сега и Съюзът, и концернът се занимаваха с твърде тъмни, но широкомащабни сделки. С помощта на станалия премиер Павлов те търгуваха с военните тайни на страната, в резултат на което им се удаваше да обменят рубли за долари по фантастичния курс — 1,8 рубли за долар. От време на време припечелваха и от големи пратки с оръжие и военно снаряжение, но участваха и в други твърде съмнителни операции.

Концернът разполагаше със собствена служба за безопасност, в която влизаха запасни офицери от КГБ, запазили служебните си удостоверения и правото да носят оръжие. За всичко това Веселовски бе докладвал и на Грушко, и на самия Крючков. И двамата го изслушаха хладно, като го посъветваха „да не се увлича“ от глобални проекти, а да се съсредоточи изключително върху разработването на методиките. След няколко дни Волски лично дойде в Деловодството на ЦК на КПСС, вдигна скандал на Кручина и настоя незабавно да бъде отстранен „шпионинът“ Веселовски от свещената обител на партията. Веселовски разбра, че се е озовал между два огъня: него не го поддържат нито ръководството на КГБ, нито ръководството на ЦК.

За съветския разузнавач такива случаи не са редки. И като се опасяваше за живота си, полковникът се отдръпна в сянка. Но методът му победно се внедряваше в партийната собственост. Ленинградските другари, които винаги са бързали да застанат в авангарда, оцениха по достойнство метода на Веселовски. Бизнес-треска обхвана обкома след като разбра, че експериментално търговските структури на ВЛКСМ са били освободени от данъци. За да не се изложат пред по-младия брат — комсомола, партапаратчиците започнаха да търсят свои пътища в търговията. Всичко се оказа много просто. КПСС беше могъща, влиятелна организация и много от новородените фирми с радост заставаха под крилото й. С обитателите на Смолни се сключваха договори за солидни суми. Те, от своя страна, осигуряваха на фирмите „зелена светлина“ там, където за всички други красноречиво светеше „червена“ Станеше ли дума за получаване на помещения, за добри поръчки, за предоставяне на банкови кредити, за данъчни облекчения — навсякъде обкомът бързо и ефективно решаваше всички въпроси. Моля, платете и ще делим печалбата.

Създавайки банка „Русия“, обкомът привлече за акционери и свои клиенти като например ПТО „Руско видео“, на което даже заделиха помещение в самия Смолни, застрахователно дружество „Рус“ и заместник-ректора на Политехническия институт професор Шлепков. Естествено, основния дял в уставния фонд внесе ОК на КПСС — 15 милиона рубли (своите 50 милиона Кручина още не бе изпратил). „Руско видео“, което трябваше да внесе 13 милиона, не успя да събере нужната сума и се принуди да вземе заем от обкома. Естествено, при това положение председател на съвета на новата банка стана не друг, а управляващият деловодството на обкома на КПСС Аркадий Крутихин. Изглежда нещата потръгнаха добре, но тогава ги застигна законът за банките, прокаран от упорития Кручина, който вече успешно бе усвоил метода на полковник Веселовски. Законът за банките на РСФСР задължаваше да се върнат на обкома на КПСС 15-те милиона рубли, които бяха акционерският му дял. Преди да си ги получи обратно, от съвета на банката бе освободен шефът на деловодството Крутихин. Нормално и разбираемо: парите си отиват, а с тях и разпоредителят им. Същевременно в съвета се включи и избраха за председател като че ли ново лице — заместник-председателя на управата на компания „Дайнемик Трансфер“ А. А. Крутихин.

„Новото лице“ донесе в банката вместо предишните „партийни“ 15 милиона, новите „безпартийни“ 15 милиона — делът на компания „Дайнемик Трансфер“. Мигновената трансформация на председателя на съвета на банката Крутихин от управляващ деловодството на ОК на КПСС в бизнесмен от компанията „Дайнемик Трансфер“ се извърши сякаш с вълшебна пръчка — както и преобръщането на 15-те партийни милиона. Тогава пристигнаха и 50-те милиона от Кручина, и изобщо нещата потръгнаха. Част от средствата прехвърлиха на съвместното съветско-белгийско предприятие „Дайнемик Трансфер“ с юридически адрес в Политехническия институт (именно поради това професор Шлепков се бе озовал сред учредителите). Съвместното предприятие на свой ред задели средства за създаване на застрахователното дружество „Рус“, а бизнесменът Крутихин, за сметка именно на това дружество, започна редовно да прескача до Белгия. И да създава там нови съвместни предприятия. Но и да внася печалбите в разни банки. Душата на цялата тази компания бе идеологът на КПСС Виктор Ефимов; който, след като не можа да се уреди за депутат, заряза политиката и се посвети на бизнеса.

По-изискано, но с голям размах действаше Московският горком на КПСС. Разбираемо е — имаше повече опит. Какви сделки забъркваха там още по времето на Гришин! Даже самия Елцин преметнаха, когато той си беше наумил да въведе в горкома строга партийна дисциплина. Сегашният първи секретар на МГК Юрий Прокофиев по натура бе човек тих, но умен и хитроват. В това отношение той се различаваше и с това печелеше от своя ленинградски колега Борис Гидаспов, който макар и да бе професор по химия, действаше грубо и праволинейно като строеви фелдфебел. Прокофиев бе в тандем с първия секретар на Московския обком на КПСС Балашов. И ето че двамата далновидни първи секретари съвсем справедливо забиха тревога, породена от опасността натрупаното честно и нечестно партийно имущество да бъде национализирано. Те придвижиха нагоре писмено предложение, в което посочваха начина как бързо и сигурно може да се спаси и прикрие част от собствеността. На върха към инициативата на другарите Прокофиев и Балашов се отнесоха с разбиране. В една строго поверителна директива шефът на деловодството на ЦК на КПСС Кручина одобри идеята за създаване на „акционерно дружество“, в чийто баланс да се включват основните фондове на партийните органи на стойност 116,6 милиона рубли. А след четири дни секретариатът на ЦК прие и съответното постановление:

„Строго секретно.

ПОСТАНОВЛЕНИЕ на Секретариата на ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз

За записката на другарите Прокофиев Ю. А. и Балашов Б. И.

1. Съгласявам се (тук е зачеркнато «по изключение») с предложението на първите секретари на Московския градски и на областния комитет другарите Прокофиев Ю. А. и Балашов Б. И. за предаването на основните фондове на градската и областната партийни организации в баланса на създаваното с участието на тези партийни комитети акционерно дружество.

2. Да се приеме за сведение, че 60 процента от акциите на посоченото акционерно дружество ще принадлежат на КПСС в лицето на Московския горком и обкома на партията.

3. Отговорността за осигуряването на имуществените интереси и права на КПСС при решаването на въпросите, свързани със създаването и функционирането на акционерното дружество, да се поеме от другарите Прокофиев Ю. А. и Балашов Б. И.“

Колкото и завладяващи да бяха събитията в обкомите и крайкомите на КПСС, те все пак не можеха да се сравнят с онова, което ставаше на върха на партийно-държавната пирамида, откъдето се виждаше всичко. Партията водеше ожесточена война за своята собственост срещу станалата крайно нагла общественост. И постоянно призоваваше на помощ спецчасти на КГБ, десантчици, подразделения на вътрешните войски, а когато собствеността й започна безнадеждно да се изплъзва, повика и танкове. Вече гърмяха изстрели във Вилнюс и Рига — там разпалено се хвърляха към партийната собственост. Но още по-неприятни новини идеха от южните републики. Наистина там сякаш никой не се интересуваше от партийната собственост, но пък самите партапаратчици престанаха да плащат дял на Москва и започнаха да леят сълзи за националната си независимост, като се заклеваха не пред Ленин, а пред Корана.

Последните останки от имперските сили се групираха около председателя на КГБ Крючков и малкото военни и партийни ортодокси. Те трескаво се опитваха да предотвратят вече съвсем очевидния крах на комунизма като идеология, за да запазят властта си над огромната империя. В отчаянието си отново се сетиха за Саддам Хюсеин. След изтеглянето на съветските войски от Афганистан, войната между Ирак и Иран поради своята безсмисленост затихна от само себе си. Двете страни бяха загубили по около милион души и бяха много горди с тоя факт. Хюсеин вехнеше от безделие и лениво псуваше Израел. Но му намериха работа. Планът изглеждаше много перспективен. Хюсеин напада съседния Кувейт и го окупира. Чисто символичната гвардия на кувейтския емир естествено не може да окаже никаква съпротива на милионната армия на Саддам, която беше въоръжена до зъби с най-новата съветска техника и имаше опит от почти десетгодишната война с Иран. Хюсеин заграбва супербогатите нефтени полета на Кувейт, който се превръща в провинция на Ирак.

Планът се основаваше на убедеността, че Съединените щати никога няма да се примирят с такова международно разбойничество. И че ще бъдат принудени да обявят на Ирак война, тъй като, ако не сторят това, изцяло ще загубят престижа си пред държавите по света. А започнат ли войната — ще затънат, както и във Виетнам, в дълъг и кръвопролитен конфликт. И тъй като СССР има с Ирак договор за дружба, на Съединените щати ще им се наложи да плащат вече не за последователното провеждане на „демократичните реформи“ в Съветския съюз, а за пазения от него неутралитет. По този начин веднага ще отслабне икономическият и финансовият натиск върху СССР от страна на Запада и горбачовските реформи ще спрат.

Хюсеин се съгласи с готовност. Отдавна го дразнеха несметните богатства на Кувейт и Саудитска Арабия. След като си осигури моралната поддръжка от страна на СССР и своя личен хонорар от 2 милиарда долара, Хюсеин заповяда на армията си да окупира Кувейт. Операцията приключи за 30 часа, без никакви жертви. Както се очакваше, САЩ светкавично започнаха да прехвърлят свои войски в Саудитска Арабия, чийто изплашен крал сам повика Вашингтон на помощ. Под прикритието на Саддам Хюсеин партията излезе от окопите си и се опита да възстанови своята минала власт и величие. Но този опит съвпадна с преговорите за новите кредити, които водеха в САЩ и Европа Горбачов и Шеварднадзе. Двамата веднага осъдиха окупацията на Кувейт и Хюсеин се озова в крайно глупаво положение. Ортодоксите натискаха Горбачов, вдигаха му скандали чрез пресата и във Върховния съвет и дори организираха демонстрация с портретите на Хюсеин. Правеше се всичко възможно, за да се раздалечим от САЩ и Запада, и да насочат неуправляемия съветски кораб по стария ленинско-сталински курс.

Но великият политик Горбачов — най-уникалното явление в епохата на разрухата и деградацията се извисяваше с много глави над безликата тълпа от виещите в предчувствие за собствената си гибел партортодокси. Той се бе научил умело да маневрира в океана на посредствеността и направляваше неговите щормове и щилове по своята воля. Смело маневрирайки, той с всяка крачка доубиваше мъртвородената система. И вадеше номенклатурата от смъртоносния капан, където я бяха завлекли неговите нещастни предшественици. Преобладаващото мнозинство от номенклатурата, видяло в последния генсек своя спасител, започна да подкрепя горбачовската политическа еквилибристика и да изтласква на бунището на историята нищо неразбиращите ортодокси. В разгара на тези събития Шеварднадзе не издържа и ефектно си подаде оставката направо от трибуната на конгреса. Беше видял предстоящия крах на СССР и вече не му допадаше постът на министър на външните работи на държава, която загива. В мислите си той вече беше в родната Грузия.

А през това време американците толкова бързо и решително разгромиха армията на „другаря“ Хюсеин, че никой в Москва не можа да разбере какво всъщност се беше случило. Закалените в боевете иракски войници доброволно се предаваха. Само за едно денонощие Кувейт бе освободен и пред американските танкове се откри пътят за Багдад. Но не в това бе най-главното. А във факта, че САЩ демонстрираха такива системи оръжие от новото поколение, такива нови способи за водене на електронна война, такава координация на действията на различните видове въоръжени сили, каквито може само да се присънят на съветските генерали и на военнопромишления комплекс.

Вашингтон открито даде да се разбере, че освен чрез средствата на икономическия и финансовия натиск, той може да поддържа долара и чрез по-разбираеми за съветското мислене средства. Големият план за световно икономическо господство навлизаше в заключителната си фаза, демонстрираше своите стоманени мускули. Катастрофата с плана за въвличане на Съединените щати в продължителна война докара антигорбачовската опозиция до състояние на шок. И преди тя да се опомни президент на РСФСР стана Борис Елцин, осигурил избора си срещу обещанието да департизира всички държавни структури в Русия и изпълнил това обещание с издадения от него Указ за департизацията. В същото време Горбачов основа Всеармейския партиен комитет и заповяда на Кручина да прехвърли на сметката на новото чудовище 600 милиона рубли. Само бъдещите историци истински ще могат да оценят прозорливостта и хладнокръвието на този гениален политик, изникнал в СССР като бяла гъба сред мухоморки.

Кручина обаче вече не можеше да се справи с натрупалата се огромна по обем работа, която все още му предстоеше да свърши. Извикаха на помощ неговия предшественик — осемдесетгодишния Георгий Павлов (да не го бъркаме с премиер-министъра Валентин Павлов). Той имаше грамаден опит и завидна, въпреки възрастта му, трудоспособност, и двамата успяха по-оперативно да изринат камарата от проблеми.

„Строго секретно. 28.06.1991 Директивно.

Деловодство на ЦК на КПСС … От комисията по експертна оценка на обектите, притежавани от КПСС и намиращи се в разположение на деловодството на ЦК на КПСС, бе направен анализ на документите за собственост на 49 крупни административни, лечебно-оздравителни и производствено-стопански комплекса на Управление «Деловодство» (тук са включени санаториуми, извънградски имоти, — хотели, административни сгради за апарата на ЦК на КПСС, транспортната част, предприятия за битово обслужване, складови съоръжения) на обща стойност 778 милиона 749 хиляди и 500 рубли. А също и на обектите на издателствата на ЦК на КПСС «Правда», «Панорама», «Политиздат» и на печатница «Червен пролетарий» (със сградите, съоръженията, машините, обзавеждането и другите основни фондове) на обща стойност 393 милиона 400 хиляди рубли, и обектите на централните партийни учреждения, сградите, съоръженията и другите основни фондове в Академията за обществени науки, Института за съвременни обществени проблеми, Института по история и теория на социализма, Централния музей на В. И. Ленин с държавни исторически резерват «Горки Ленинские» на обща стойност 124 милиона и 691 хиляди рубли. Всичко на експертна оценка бяха подложени 60 комплекса с обща балансова стойност 1 милиард 296 милиона и 841 хиляди рубли.

… На някои от обектите обаче не успяхме да оформим докрай документите за собственост. Не се намериха решенията за придаването на земеделските участъци към почивната станция «Нагорное» и вилното селище «Сходня», не са издавани държавни актове за право на ползване на земята край почивния дом «Озера», пансионата «Чинара» и вилната зона «Мисхор». От Управление «Деловодство» на ЦК на КПСС се вземат допълнителни мерки за оформянето на липсващите документи, обаче местните съвети на народните депутати, в чиято компетенция влиза решението на тези въпроси, не винаги заемат конструктивни позиции.

… С цел да се създадат допълнителни гаранции от възможните претенции към обектите на партийната собственост, а и поради съкращаване на средствата от партийния бюджет за тяхното поддържане, смятаме за целесъобразно да се осъществят следните мероприятия. На обектите на деловодството на ЦК на КПСС (включително на предприятията, санаториумите, извънградските стопанства и др.), за които разполагаме с всички необходими документи, потвърждаващи правото на собственост на КПСС, да се извършва стопанска дейност в съответствие със Закона за СССР «за предприятията в СССР». …На базата на някои стопанства да се организират дружества с ограничена отговорност, акционерни дружества. Да се създадат съвместни предприятия, като се привлекат съветски и чуждестранни юридически лица. Отделните обекти с административно, производствено-стопанско и лечебно-оздравително предназначение, които нямат нужните документи, изцяло потвърждаващи тяхната принадлежност към собствеността на КПСС, да се дадат за продължителен срок под аренда на надеждни съветски и чуждестранни партньори… Управляващ деловодството на ЦК на КПСС Н. Е. Кручина“.

Освен за недвижимото имущество, необходимо бе да се помисли и за пазарите на КПСС, вложени в цялата мрежа от създадените посредством подставени лица и фирми банки. КПСС естествено гледаше на тези пари на държавата изобщо като на своя собственост и такова беше поведението й. И Кручина привлече към по-тясно взаимодействие Министерството на финансите, начело с новия министър Орлов. С помощта на министерството КПСС фактически успя да стане собственик на голямата „Автобанка“, превеждайки на нейната сметка 1 милиард рубли. Председател на управата на банката стана Н. Раевска — съпруга на първия заместник-министър на финансите В. Раевски. В „Автобанка“-та, защитена от тази двойна опека, буквално заваляха свръхпечалби. Началникът на главно бюджетно управление на Министерството на финансите В. Барчук (сега първи заместник-министър на икономиката и финансите на Русия) направи на партийната „Автобанка“ невероятен за всяка друга държава подарък: той я дари с правото да поема дълговете на държавните предприятия, което е мечта на всеки банкер. (Сега същият този В. Барчук е съпредседател на следствената комисия, опитваща се да разбере как е могло да се случи подобно нещо?).

Но „Автобанка“ беше капка в морето. Кручина внимателно прегледа секретния списък на принадлежащите или зависимите от КПСС банки, където трескаво се укриваха партийните пари:

1. Автобанка — 1 милиард рубли при 7% годишна лихва.

2. Банка на профсъюзите на СССР — 500 милиона рубли с 4,5%.

3. Токобанка — 150 милиона рубли при 7% + 70 милиона вложения на акционерите.

4. Младежка търговска банка — 275 милиона рубли при 9%.

5. Уникомбанка — 500 милиона рубли при 10%.

6. Часпромбанка — 30 милиона рубли при 7%.

7. Станкинбанка — 50 милиона рубли при 10%.

8. Банка „Русия“ (чрез Лен. ОК на КПСС) — 50 милиона рубли при 6%.

9. Главмостстройбанка — 90 милиона рубли при 10%.

10. Казкомпартбанка (чрез ЦК на компартията на Казахстан) — 100 милиона рубли при 10%.

11. Съветски фонд за развитие и поддръжка на малките предприятия — 40 милиона рубли при 10%.

12. Експериментално обединение „Логос“ — 40 милиона рубли при 15%.

13. Търговско-производствено предприятие „Шива“ — 40 милиона рубли.

14. Всесъюзна асоциация на новите стопански форми социални инициативи — 60 милиона рубли при 10%.

15. Корпорация „Съюз-В“ — 200 милиона рубли при 6%.

16. Малко предприятие „Галактик“ — 250 милиона рубли при 12%.

17. Троицки институт за иновационни и термоядрени изследвания (чрез МП „Галактик“) — 50 милиона рубли.

18. Дружество с ограничена отговорност „Джобрус“ — 50 милиона рубли при 6%.

19. Производствено-търговска фирма „Холдинг ЛТД“ — 50 милиона рубли при 6%.

20. Московска муниципална организация — 50 милиона рубли при 6%.

21. Руско творческо обединение „Отечество“ — 1,125 милиона рубли (за създаване на кинофилми), 25% доход от наем.

22. ТО „Очаг“ — 10 милиона рубли (за създаване на кинофилми), 25% от печалбата.

Общо: 3 милиарда 634 милиона и 125 хиляди рубли.

Това по първия списък. По-нататък: регистър № 2. № 2А, № 2А-6, № 3-В…

Главата ти бучи от милиарди и милиони. Но това не е всичко.

Както вече се спомена, КПСС на стари години се сдоби с незаконородено дете — Руската компартия. А знае се, че за отглеждането на детето разходите са големи. Особено, ако се е родило толкова гладно и жадно.

Управляващият деловодството на РКП Игор Головков, след като бързо усвои методиката на своята хитра родителка, още през февруари 1991 година представи секретен доклад на тема: „За предложенията по основните направления в производствено-стопанската дейност на ЦК на Компартията на РСФСР“. Като се позоваваше на закона „За банките в РСФСР“, забраняващ на обществените организации да учредяват банки, Головков поучаваше колегите си: „… трябва да се намерят учредители. Такива може да бъдат предприятията и учрежденията на компартията на РСФСР“. И тръгна, та потръгна:

„… В последно време партийните комитети по места започнаха да сключват повече стопански договори, попълващи приходната част на бюджета ни: под аренда — сградите, транспорта, другото партийно имущество. От съучрежденските и учрежденските партийни комитети са зарегистрирани цял низ организации на собствена стопанска сметка… В Приморския район на Ленинград е създаден стопански социологически център, намиращ се в сградата на райкома. Центърът извършва социологически изследвания в интерес на населението от района, като част от спечеленото за своята дейност отчислява на РКП и РК на КПСС… Разполагаме също с голямо количество предложения, включително и от чуждестранни фирми, за разгръщането на съвместни производства на Ай-Би-еМ, спринцовки за еднократна употреба, телепродукции, строителни материали и други изделия. Има предложения и за развитието на външнотърговската дейност, туризма, строителството на хотели и т. н… Смятаме, че за решаването на всички възникнали организационно-технически и икономически въпроси е необходимо да се създаде към Управление «Деловодство» на ЦК бюро на стопанска сметка… което би могло да функционира като централна търговска борса…“

Младата и разцъфтяваща РКП бързо започна да се плоди, като за начало ощастливи обществеността с Либералнодемократическата партия на Жириновски. Раждането й бе добре подготвено:

"Управление „Деловодство“ на ЦК на КП на РСФСР, като се позовава на правилата за производствена и финансово-стопанска дейност, в лицето на своя управляващ др. Головков, от една страна, и фирма „Завидия“ в лицето на президента й др. Завидия Андрей Фьодорович, наричана по-нататък само „Фирмата“, от друга страна, сключиха договор, по силата на който „Управлението предоставя на «Фирмата» временно свободни средства (безлихвен кредит) в размер от 3 (три) милиона рубли“.

Още не беше изсъхнало мастилото и на света се появи партията на Жириновски, който веднага се кандидатира за президент на Русия, а за вицепрезидент си избра Андрей Фьодорович Завидия от споменатата в договора „Фирма“.

Така беше създадена и Руската Национално-патриотична работническа партия: „Управление «Деловодство» на ЦК на КП на РСФСР… в лицето на нейния управляващ Головков И. М. и Държавният експериментален научно-технически производствен център «Киртел», действащ на основание на устава в лицето на генералния директор Ванкович А. Ю… сключиха този договор за следното:

Управлението предоставя временно на центъра свободни средства в размер на три милиона рубли за цели, изложени в протокола… Този договор е действителен само при условие, че се спазва тайният протокол-съглашение № 2“.

Създавайки националистически и профашистки групировки, Руската компартия си оставаше партия на комунистическата номенклатура, т.е. повече от всичко я интересуваше личното благосъстояние на нейното ръководство. По това време страната вече се задушаваше от купонната система — за всички видове продукти бяха въведени купони, както през военните години. РКП се снабдяваше с продоволствие от спецразпределителите на старата си майка КПСС, но същевременно енергично създаваше и собствена мрежа, като по този начин разширяваше границите на Номенклатурия.

„Управление «Деловодство» на ЦК на КП на РСФСР, именувано по-нататък Управлението, в лицето на неговия управляващ Головков Игор Михайлович, действащ в съответствие със закона, от една страна, и търговско-промишлената асоциация «Луч» на изпълкома на Кунцевския райсъвет… сключиха настоящия договор за следното: … Управлението предоставя на Асоциацията безлихвен заем в размер на 500 хиляди рубли… Асоциацията ще използва тези средства за ремонт на търговски и битови помещения, включително и на магазините, които ще обслужват сътрудниците на управлението и апарата на ЦК на КП на РСФСР. Асоциацията се задължава в продължение на три години седмично да обслужва 400 (четиристотин) сътрудници от апарата на ЦК на КП на РСФСР с хранителни стоки, част от които са доставки на съвместното предприятие «Монгрифлес», а също и с промишлени стоки веднъж на три месеца…“

Наблюдавайки с удоволствие как бързо възмъжава детенцето й, КПСС не забравяше и своите заварени деца — компартиите в Източна Европа. Лишени от властта и имуществото си, те се бяха скрили зад новите социалистически и социалдемократически емблеми, спасявайки се в бизнеса. И нямаха нищо против да получат от КПСС долари, за да ги вложат взаимноизгодно в своите тайно създадени на Запад съвместни предприятия. За да сподели опит, във Варшава бе командирован заместникът на Кручина А. Поспевалов, който, след завръщането си, написа в отчета си: „Наред с позволеното от законите, които в някои страни разрешават на политическите организации да имат собствени предприятия, приоритетно значение се отдава на създаването на структури, които формално не са свързани с партията. За тези цели тук широко се практикува учредяването с партийни средства на частни фирми и се привлича чуждестранен капитал, като се прибягва предимно към такива форми на организация, които значително стесняват възможностите за отчуждаване на собствеността по политически съображения: акционерни дружества, фондове, дружества с ограничена отговорност“.

Компартиите в Източна Европа не бяха по-глупави от московските си патрони, но по традиция имаха здрави връзки с различни дребни фирми от съседните капиталистически страни. И ползата от тях можеше да бъде голяма.

Николай Кручина бързо състави поредния документ „За сътрудничеството на КПСС с левите партии от страните на Централна и Източна Европа по въпросите на производствено-стопанската дейност.“

Незабавно последва и решението на секретариата на ЦК на КПСС:

„… Да се разреши на управление «Деловодство» при ЦК на КПСС планирано да участва в създаването на съвместни с левите партии на страните от Централна и Източна Европа стопански структури зад граница, като се има предвид, че учредители от съветска страна ще бъдат подведомствените на деловодството на ЦК на КПСС предприятия, явяващи се в качеството си на юридически лица… Да се даде положителен отговор на ръководството на СДРП за създаването в Полша на съвместна съветско-полска фирма, специализирана в търговско-посредническите операции, включително и в крайграничната търговия, в развитието на чуждестранния туризъм, в даването на консултации, в оказването на маркетингови и други услуги… Да се осигури финансовото участие на деловодството на ЦК на КПСС в стопанската дейност в чужбина, както и в създаването на съвместни предприятия, за сметка на припечелените рубли от реализацията на стоките и услугите чрез фирмите на братските партии.

… За 1991 година по реда на оказването на помощ да се отпуснат на социалдемокрацията в Полша 30 карти за санаториум и за почивната станция на Управление «Деловодство» на ЦК на КПСС, като й се предостави правото да ги продава сред своите членове или чрез представителни западни туристически компании…“

Туристическият бизнес, както е известно, е най-печелившият в света, и КПСС, в чието владение са многобройни първокласни хотели, мотели, почивни домове, къмпинги и санаториуми в най-добрите курортни зони на страната, трескаво ги преотстъпва на фалшивите акционерни дружества по балансовата им цена, която беше около 10 пъти по-ниска от реалната. Този процес започна с флагмана на партийната хотелска индустрия — величествения хотел на ЦК на КПСС „Октомврийски“. За целта на 17 април 1991 година Управление „Деловодство“ на ЦК на КПСС и американската фирма „Кенгуру“ (всъщност фиктивна организация, създадена от компартията на САЩ) учредиха съвместното предприятие „Арбат“. От името на ЦК на КПСС учредител бе именно хотелският комплекс „Октомврийски“, който нямаше статута на юридическо лице. Отговорен за провеждането на операцията бе заместникът на Кручина В. Лешчински. При това хотелският комплекс бе оценен по балансовата му стойност — на 3 милиона 450 хиляди и 419 рубли. По тази цена бе преотстъпен на съвместното предприятие „Арбат“, макар реалната му стойност (полезната площ на комплекса е 5700 кв. м.) да се определяше на 25 милиона долара.

На по-ниско равнище неукротимият управляващ деловодството на Ленинградския обком на КПСС Аркадий Крутихин (същият, който е и белгийски бизнесмен), след като получи директивните документи от Кручина, веднага успя да регистрира в Ленинград частната компания с ограничена отговорност „Рейсмередж Лимитед“. В нея влизаха фирмите „Росбри Интернешънъл“ и „Атчерли Интернешънъл“. След десет дни за трети акционер на новото дружество бе одобрено Управление „Деловодство“ на ОК на КПСС, което предложи като първа вноска от своя дял един от хотелите си елегантният „Меркурий“ на улица „Таврическая“. След три месеца — през юни 1991 година — Ленинградският обком реши да вложи в „Рейсмередж Лимитед“ втория си хотел — „Смолнински“, а така също гаража и резиденцията на обкома на Каменния остров. Общата балансова стойност на сградите, съоръженията, обзавеждането и инвентара възлизаше на 13,5 милиона рубли. Но истинската им цена бе 10 пъти по-висока. При това — в долари.

Нещата в центъра вървяха още по-делово. Международният отдел на ЦК на КПСС даде указание на премиер-министъра Павлов и министъра на външните работи Бесмертни при предстоящите преговори с министъра на външните работи на Ангола Ван Дунем да положат усилия за укрепването на съветското влияние в този район. Същността на секретната инструкция се свеждаше до следното: откакто в Ангола и Мозамбик на власт са комунистите, двете страни непрекъснато воюват със съседите си и с вътрешната опозиция и вече дължат на СССР за доставки на оръжие съответно 9 и 3,7 милиарда долара. А нямат никаква възможност някога да ги изплатят. Обаче и в едната, и в другата страна още през колониалните времена португалците са построили разкошни хотели с изглед към Атлантическия и Индийския океан. Представителите на правителството получиха указания да поискат посочените хотели за сметка на непогасения дълг и да ги прехвърлят във владение на партията…

Международният отдел и Управление „Деловодство“ на ЦК на КПСС бяха най-могъщите престъпни организации в историята. Те се занимаваха с всичко: от многомилиардни сделки до тривиални убийства. Те фалшифицираха банкноти, паспорти, печати, чекови книжки, сертификати, дирижираха терористичните и престъпните групировки в чужбина, разпалваха войни и етнически конфликти, поддържаха връзки с всички мафиотски организации по света. На историците, ако някога ги допуснат до секретните архиви на тези комунистически структури, ще им трябват не по-малко от 500 години, за да запознаят подробно изумения свят с това, което се вършеше на Стария площад.

За осъществяването на дръзките си планове МО и УД на ЦК на КПСС не винаги се опираха на КГБ и ГРУ, Имаше неща, които и те не биваше да знаят. В разпореждане на Управление „Деловодство“ бе придадена специална оперативна група, която нямаше кодово наименование и затова тук условно ще я наричаме „спецподразделение «Зет»“. Групата имаше много по-големи права и пълномощия, отколкото КГБ. Създадена е навремето от Ленин за борба с ЧК и партийния апарат. А Сталин я утвърди и укрепи, превръщайки я в инструмент на личната си власт. Именно тази спецгрупа можеше да нахълта в кабинета на всеки номенклатурчик и, стискайки с клещи носа му, го принуди чистосърдечно да разкаже за своите престъпления. Даже министрите на сигурността не знаеха дали в някой момент няма да ги извлекат с белезници и да ги разстрелят. Както показа историята — прави са били. Сега „спецподразделение «Зет»“ се занимаваше със сравнително мирна работа: изнасяше в чужбина златния запас на странната дейност, която никак не може да се повери на бърборковците от КГБ…

Но и КГБ не седеше със скръстени ръце, въпреки крайно негативното отношение на Крючков към всичко, което ставаше наоколо. Той добре помнеше как неговият покоен шеф и благодетел Андропов, обзет от творчески мъки, се чудеше откъде да измъдри някакъв нов убийствен етикет, с който да подмени вече остарялото и компрометирано понятие „враг на народа“. Но такъв, който може да се лепне на всеки — от чистачката до маршала. И го измисли: „агент на западното влияние“. Но понеже му се стори длъжко, като помисли още малко реши думата „западното“ да отпадне. И остана просто „агент на влиянието“ или АВ. Тази абревиатура намери приложение върху контролните картони и досиетата. Излезе гениално. Агент на влиянието. Жени на агенти на влиянието (ЖАВ), членове на семейства на агенти на влиянието (ЧСАВ), деца на агенти на влиянието (ДАВ), спомагащи агентите на влиянието (САВ). (Припомнете си Ленин: улесняващите и способните да улесняват — и едните, и другите да се разстрелват). Равнявайте се по Ленин, няма да сгрешите.

С такива мерки покойният Андропов възнамеряваше да се сражава срещу настъпващия долар, но не успя, Крючков пък, виждайки как цялата страна се превръща в гигантски „агент на влиянието“, с известно закъснение се опита да внедри новаторския термин в съзнанието на хората, но не намери подкрепа дори сред своите подчинени. На самата Лубянка се бяха навъдили повече „агенти на влиянието“ отколкото ги има на НюЙоркската борса. Да не споменаваме пак, че цялото висше и средно ръководство на КГБ отдавна гледаше на съветските рубли с омерзение и получаваше заплатата си във валута. Впрочем цели отдели на това ведомство излизаха, не — направо нахълтваха на пазара за валута и отстраняваха конкурентите си, без много-много да се грижат поне да придадат на действията си някаква привидна законност. Всеки човек или група лица, дръзнали да създадат кооперация, малко или, Боже опази, съвместно предприятие, не ги чака добро, ако не са се приютили под крилото на партията. Те стават обект на преследване — арестуват ги, регистрираното от тях се закрива, разорява, имуществото се конфискува и експроприира. Но има и друг вариант — собствениците се подлагат на непрекъснат рекет и ги ограбват с оня непомръкващ революционен плам, с който това се вършеше и през 1918 година.

Дори намерението на заместник-премиера на Русия Филшин да извърши законен „трансфер“ на 140 милиарда руски рубли срещу стоки за населението, бе осуетено от КГБ с шумен скандал. За сключването на сделката бе подхвърлен англичанина Колин Гибинс, добре известен в собствената си страна като съветски шпионин. — Навремето той бе арестуван четири пъти поред за опита му да предаде на СССР най-новата военна технология. И макар че още в началото се изясни кой е Гибинс, не можаха да потулят скандала. Филшин — заместникът на премиер-министъра на Русия бе принуден да подаде оставката си. Сделката не се осъществи. А когато същото се опита да направи частният предприемач Артьом Аталянц, без никакви обяснения го хвърлиха зад решетките. (От 1986 до 1991 година в затвора се озоваха 172 хиляди предприемачи, представляващи в една или друга степен — заплаха за КПСС, тъй като са нейни конкуренти. Голяма част от тях все още не са пуснати на свобода).

В КГБ вече бе създадено цяло ново управление по „защита на икономиката“. Един от отделите му „Нови икономически структури“ оглави генерал Александър Стерлигов. Като работеше по старата методика на ГПУ от времето на съсипването на НЕП-а, отделът буквално вадеше душата на всеки предприемач, направил опит да постигне нещо извън партийните структури. Шумни скандали се разразиха покрай първия легален съветски милионер Артьом Тарасов, който се изяви по твърде ефектен начин. В качеството си на партиен член Тарасов веднъж плати членски внос в размер на 90 хиляди рубли. Това означаваше, че личният му доход е поне един милион. И КГБ подгони Тарасов, сякаш беше бесен вълк, макар че, като народен депутат на СССР, имаше имунитет. КГБ влизаше в офисите му, извършваше обиски, изземаше документация, конфискуваше стоки, анулираше сделки. Накрая — възбудиха против Артьом Тарасов съдебен процес за „оскърбление на честта и достойнството на президента на СССР“, тъй като в някакво интервю той бе обвинил Горбачов в опит да продаде на японците част от Курилските острови за 200 милиарда долара.

Беше ли това клевета срещу Горбачов или разгласяване на държавна тайна — така и не се разбра. Но в тормоза над Артьом Тарасов се включи и прокуратурата на СССР в лицето на самия прокурор генерал Трубин, който поиска да му отнеме депутатския имунитет и да го хвърлят в затвора. През това време долетя новината, че Артьом Тарасов е дал и три милиона рубли на борса „Алиса“, чийто шеф бе двадесет и тригодишният Герман Стерлигов, племенник на генерал Стерлигов. До неотдавна студент в МГУ, Герман Стерлигов за известно време бе следствен. За подпалването на някаква кооперативна лавка, чиито собственици отказали да му изплатят рекет. Но по средата на следствието делото бе внезапно прекратено, а неуспелият рекетьор се озова начело на първата съветска борса, която така бурно разви дейността си, изглежда чрез „доброволни пожертвувания“, че се превърна в цяла система от борси. И не след дълго първа прекрачи границата, за да започне дейност и в Европа. Та след като се чу за онези три милиона, Артьом Тарасов изчезна. Някои казваха, че е в затвора, други — че умира в болницата, след покушение срещу него, трети — че е избягал зад граница. Никой нищо точно не знаеше, даже в прокуратурата и милицията, които обявиха всесъюзно издирване на изчезналия милионер.

Неочаквано на името на президента Елцин се получи писмо от Франция с подател — Артьом Тарасов. Той връщаше на президента на Русия депутатската си карта, а в писмото проклинаше Горбачов, който му съсипал живота, както и на милионите съветски хора. Веднага се пусна слухът, че Тарасов е убит, писмото било подправено, а депутатската карта — открадната. Постепенно приключенията на първия съветски милионер се забравиха, изместиха ги потреслите страната много по-драматични събития. Но внезапно Артьом Тарасов се появи в Лондон в качеството си на задграничен представител на борса… „Алиса“. По това време борсовата система „Алиса“ вече въртеше милиарди. Как да не си припомниш отново въпроса на Бабел: „Къде свършва Беня и започва полицията. Или къде свършва полицията и започва Беня?“ В този случай никак не е ясно кой е „Беня“ и кой — „полицията“.

„Полицията“ в този случай, генералът от КГБ Александър Николаевич Стерлигов — е прелюбопитна личност. По времето на пуча той беше един от най-активните защитници на Белия дом и дори лично арестува своя шеф Крючков. След това в многобройните си интервюта Стерлигов по всякакъв начин обвиняваше Крючков, като специално подчертаваше, че бившият шеф на КГБ планирал да се започне лов на „агентите на влиянието“, към които би могъл да бъде причислен всеки — дори заради носенето на финландска или германска фланелка. По-нататък Стерлигов стана шеф на канцеларията на вицепрезидента Руцкой, подлагайки се на нападки и отляво, и отдясно. Левите не можеха да му простят неговото „чекистко“ минало, а десните — неутолимата му страст към лично облагодетелстване. Според тях само за един кратък период генерал Стерлигов се изхитрил да си присвои две държавни вили и два апартамента (всеки по 80 кв. м.). Накрая генерал Стерлигов плю на всичко и основа своя „Руска партия“, чиято идейна платформа, освен борбата срещу ционизма до пълна победа, съдържа още и обещанието, когато дойде на власт да връчи на всяко руско семейство по 1 милион рубли (може би от фондовете на „Алиса“). И раздаде на всички желаещи съответните сертификати (те и досега се раздават). Давайки интервю на Невзоров, генерал Стерлигов потвърди подозренията на седящия зад решетките негов шеф, че за всичко са виновни „агентите на влиянието“. Така генералът от КГБ Стерлигов, като извърши, както се изразяват моряците, „координант“ наляво, отново излезе на предишния си курс. Което е радостно. По-добре да бъдеш богат и честен, отколкото беден, но мошеник.

От друга страна, КГБ направи опит, който не можем да наречем другояче, освен желание да се преустанови партийния трансфер на милиардите съветски рубли за долари. Английският седмичник „Обзървър“ изненадващо публикува статия от някоя си Диана Милър. В нея тя разкриваше, че десетки крупни американски компании притежават колосални суми в рубли и възнамеряват да съсипят с тях докрай съветската икономика. Макар че това си беше чистата истина, никой не повярва, тъй като бързо се изясни коя е Диана Милър. Оказа се, че в недалечното минало тя е работила като редактор в АПН, за която се знае, че е филиал на КГБ, а сега е генерален директор на съвместното предприятие „Дайнемик Трансфер“, основано от Аркадий Крутихин, управляващ деловодството на Ленинградския обком на КПСС. Такава е вечната трагедия на съветското разузнаване. В най-критичните моменти от историята, на него никой не му вярва… Докато едно управление на КГБ организираше писането и появата на публикацията на Диана Милър в „Обзървър“, а друго управление я разобличаваше като агент на КГБ, в предградията на швейцарския град Люцерн се появи самият министър на финансите на СССР Владимир Орлов. Той долетя тук, за да контролира лично четвъртия етап на „трансфера“ за 140 милиарда рубли и да се убеди, че уговорената сума в долари е преведена на съответните банкови сметки.

По същото време от Лондон се завърна Михаил Горбачов. Там той бе взел участие в съвещанието на „седморката“ държавни ръководители, но намери време дълго и насаме да се поразговори със своя стар приятел Робърт Максуел. Сега, от висотата на командния си мостик, Михаил Горбачов видя, че е настъпил часът. И изкомандва: „Напускайте кораба!“. А наоколо плаваха кораби от цял свят и взимаха на борда си хора и багаж, като дори предлагаха буксирни въжета. Скалите се приближаваха. Горбачов все още стоеше на мостика и внимателно се взираше наоколо. Беше август 1991 година. КПСС практически вече бе изчезнала от живота на страната. Отвреме на време на телевизионните екрани се появяваше ту умното лице на другаря Дзасохов, призоваващ в името на спасението на националната /!/ култура да не се събаря паметникът на Ленин, ту изкривеното от злоба лице на ленинградския обкомовски идеолог Белов, предупреждаващ за неизбежността от гражданска война, ако се посегне на партийната собственост.

В Управление „Деловодство“ на ЦК на КПСС трескаво разпределяха последните пари: 10 милиона рубли на Академията за обществени науки, по милион и нещо на няколкото музея на Ленин. В Политбюро все още се правеха някакви обсъждания за назначения, премествания, смяна на посланици, ратификации на договори, за кандидат-министри и инструктори в ЦК. Там дотолкова бяха потънали в работата си, че не чуха командата на своя капитан: „Напускайте кораба!“ А огромният кораб все по-бързо се носеше срещу острите скали. С гигантско усилие американските и европейските спасители успяха да прехвърлят буксирното въже, поне донякъде да забавят скоростта и да смекчат удара в скалите. В този момент група безумци изскочи от трюма, където възнамеряваше да изчака бурята, отсече спасителното въже и изтръгна кормилото от ръцете на Горбачов. Те си вярваха, че корабът още може да се спаси. И като вдигнаха на мачтите червени знамена със сърп и чук, сами дадоха „най-пълен напред“.

При максимална скорост корабът с размер една шест част от света се вряза в скалите. Огромният корпус заскърца, зачегърта и започна да се разпада на части, Стоящият безучастно на мостика Горбачов бе повален от сблъсъка, но бързо се изправи, хвърли се зад борда и беше спасен. Мнозина го обвиняваха, че той, капитанът, първи е напуснал тънещия кораб. Това съвсем не е така. Както подобава на всеки истински капитан, той напусна последен и след като се убеди, че всички негови хора и товари вече се намират на безопасно място. Това събитие получи наименованието „августовски пуч“.

Четири дни след паметните събития от 19 август дейността на КПСС и на РКП бе официално забранена, партийното имущество — национализирано, а банковите сметки блокирани. 14 души се озоваха в затвора. Беше крайно време. Защото почти цялата номенклатура вече бе успяла да се прелее в новите структури на властта и с това потвърди своята непотопяемост и вечност.

Николай Кручина се хвърли от балкона на апартамента си, който се намираше на петия етаж в номенклатурния блок на „Плотниковски переулок“.

След него същото се случи и с предшественика му Георгий Павлов.

После от 12 етаж на апартамента си скочи отговорният работник в международния отдел на ЦК Дмитрий Лисоволик.

Във всяка работа, и особено в края на работата, е нужно да се съблюдава ред, утвърден още на III конгрес на РСДРП.

На другия край на света зад борда на разкошната си яхта падна мъртъв (или още жив) Робърт Максуел. Дори за него тази игра се оказа твърде опасна. Чак подир три дни тялото му бе намерено в морето и тържествено, в присъствието на членове на правителството и с военен караул, милиардерът бе погребан в Йерусалим. Ако знаеш по-малко — по-дълго ще живееш.

Освободила се от старата си комунистическа кожа, номенклатурата почувства прилив на нови творчески сили, изчистени от марксистко-ленинските заклинания.

Държавната банка побърза да обяви нов курс на рублата спрямо долара и го доведе до 100 рубли за долар.

Натрупаните от номенклатурата долари, обезценили докрай националната валута, се нахвърлиха върху загиващата страна. От всички краища на света към тях се присъединиха валутни подкрепления. На безценица се купуваха остатъците от националното богатство на пропадналата страна. Извършваше се, а и досега продължава, ловка номенклатурна приватизация, в хода на която жителите на „огледалното царство“ приватизираха всичко, което незаконно бяха владели цели 73 години.

Сега няма никакви способи, освен, разбира се, ленинските, по които да се изземе това богатство от тях. Неприкосновеността на частната собственост — това е основата на пазарната икономика. И така е било замислено. Умело използвайки своя натрупан почти от век опит, номенклатурата отново блокира продоволствените складове, а самите стоки отправя към валутните борси, които всъщност владее тя. Повече от 800 борси (в САЩ те са само седем) в някакъв мистичен хоровод си продават и препродават една на друга стоките, като затягат цените и доубиват националната икономика. Почти половината от вътрешната търговия се извършва с долари. Доларът, заел сега мястото на комунистическата мечта, се превърна също в мечта за многомилионното бедняшко население на окупираната от него страна. Огромната ядрена свръхдържава — Съюзът на Съветските Социалистически републики бе се сгромолясала с трясък под натиска на долара и престана да съществува. Най-голямата армия в света, хилядите стратегически ядрени ракети, десетките хиляди суперсъвременни танкове и бойни самолети, гигантските самолетоносачи и чудовищните подводни ракетоносци се оказаха в невъзможност да предотвратят катастрофата и сега безполезно ръждясват. Без да дадат нито един изстрел, без да загубят нито един войник, Съединените щати демонстрираха принципно нови методи за поразяване, блестящо спечелиха третата световна война, разгромиха, разчлениха и заличиха от географската карта на света своя главен противник, като го оставиха да лежи ничком в мръсотията и хаоса, да проси от вчерашния си смъртен враг помощ и милосърдие. Както и беше замислено.

Съединените щати играеха своята игра, номенклатурата — своята. Победиха и едните, и другите. Загуби Русия. За пореден път.

През лятото на 1991 година излезе в нелегалност гигантската, добре отработена машина на здраво корумпираната със сегашната власт, „невидимата“ партийна страна Номенклатурия и нейната икономика. Вчерашният политически и идеологически диктат се смени с икономическия и срещу народа веднага се развихри икономически терор в духа на добрите стари времена. Партията все пак някак си се съгласяваше да храни своите роби, но хора, осъзнали свободата си, тя нямаше намерение да храни. А Номенклатурия, както и преди, ще храни само себе си и ще се подхранва от Запада. Народът, отучил се да мисли и да работи, нека мре. Той вече за нищо на никого не е нужен.

Комунистите дойдоха в нашата страна през 1917 година; като завоеватели и повече от седемдесет години се държаха като окупатори. Когато осъзнаха, че тяхното време си е отишло, те се разбягаха като панаирджийски крадци, за пореден път до шушка ограбили народа и накрая унищожили държавата. Дори географски Русия се оказа захвърлена назад във времето на паметния цар Йоан IV Василевич. Ще рече — XVI век. А вече сме пред прага на XXI век.

Ние поразчоплихме само повърхността, без да копаем надълбоко. Но дори и това, което лежи на повърхността, никой няма намерение да го отнеме от бившата КПСС.

По време на еуфорията след пуча, когато се разкри, че в държавния трезор са останали само 240 тона злато, някакви дръзки момчета от парламентарната комисия запрашиха на Запад да издирят златото на партията. Там ги посрещнаха студено. Носите ли решение на съда, от което да става ясно, че КПСС е престъпна организация и си е спечелила златото по престъпен начин? Нямате? Тогава довиждане. Ние справки не даваме. Свиквайте с демокрацията, момчета. Сега не ви е 1918 година! Докато те ровичкаха из Европа, от СССР натам „излетяха“ още 6 тона злато. Ето, на! На сбогуване да видим каква е по-нататъшната съдба на някои от героите на нашата детективска история.

Николай Кручина загина. (От август до октомври 1991, година на територията на СССР се извършиха 1746 тайнствени самоубийства на номенклатурни кадри. Почти толкова на брой са създадените от КПСС съвместни предприятия. Но за всички няма възможност да се разкаже.

Помощникът на Кручина — В. Лешчински стана член на съвета на акционерното дружество „Арбат“, което приватизира хотел „Октомврийски“.

Героят от небивалия в историята „трансфер“, бившият министър на финансите Орлов, стана член на управата на Общоруската борсова банка и издава депозитни сертификати на предявителя. Така може да се превозва валута във всяка страна по света, без да се предявяват документи, удостоверяващи личността, и декларации за източника на доходите, т.е. създава се възможност за неконтролирано внасяне и изнасяне на злато. Не беше ли винаги мечтала точно за това номенклатурата още от времето на Йосиф Висарионович? Но няма такава мечта, която болшевиките да не могат да превърнат в реалност!

За разлика от своя московски шеф, бившият управляващ деловодството на Ленинградския обком на КПСС Аркадий Крутихин е жив и здрав. Макар че за пореден път го изхвърлиха от управата на собствената му банка „Русия“. Това стана в момент, в който банката бе изпаднала в шок, поради запечатването й по нареждане на съда. И в това си състояние забрави, че Крутихин е неин председател на съвета не като шеф на деловодството на обкома, а като вицепрезидент на фирмата „Дайнемик Трансфер“. Но шокът премина и справедливостта възтържествува.

Ако банка „Русия“ изпадна в шоково състояние, самият Крутихин запази пълно хладнокръвие. В деня на пуча, когато началникът му Гидаспов събра бюрото на обкома и заповяда да се вдигне на крак многохилядната армия на комунистите в помощ на превратаджиите, Крутихин действаше по свое усмотрение. И в същия този ден преотстъпи оздравителния комплекс „Чайка“ и базата за отдих в Солнечное на създадената от него селскостопанска задруга „Вартемяки“ (с ограничена отговорност). Балансовата им стойност беше 22 милиона рубли. А сега Крутихин се занимава с тяхната приватизация.

Същото прави и Юрий Прокофиевич в Москва. А там следователите, затаили дъх, отвориха сейфа на Валентин Фалин в международния отдел на ЦК на КПСС. Но освен изпита до половината бутилка коняк, не намериха нищо друго.

Другарят Дзасохов пък каза, че никога не е имал собствен сейф. И се кандидатира за консултант в някакъв мощен транснационален картел.

А Горбачов основа „Фондация Горбачов“, където прибра своя приятел академик Яковлев. Казват, че той пишел нова книга. Последната, издадена през 1986 година, носеше заглавието „Залезът на капитализма“. Самият Горбачов непрекъснато пътува (частни визити) по света, събира дарения за фонда, но и почетни звания за себе си. Не завиждайте — заслужил ги е. Да унищожиш комунистическата система и при това не само да оцелееш, но и да останеш на свобода, повярвайте, никак не е проста работа.

А златото на партията остана в сигурни ръце.

И не го търсете, защото дори и да го намерите, няма да ви бъде от полза. Защо ли? Ами защото световната революция, за която бяха мечтали Илич и Парвус, вече е факт. Доларът окупира целия свят. Срещу него са безсилни всички средства за борба с окупатора, които са ни известни. Не можем да го смачкаме с танкове или да го тероризираме с партизански отряди. Него може да го победи само по-силна валута — такава, която да го смаже, както стана с нашата рубла. Но как да се създаде тази валута, след като всичкото злато на партията е препратено в Съединените щати? Трябва да се работи, но това у нас никой не го умее, а и не иска. Ако пък поиска, не му позволяват. А на когото позволяват, после го разоряват. И правят всичко това съзнателно.

Над страната ни под формата на хуманитарна помощ е установена международна опека и фактически тя изгуби своята независимост.

Кой и къде определя сега нейното бъдеще?

Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.

Днешното правителство на Русия или е ариергард на преминалата в нелегалност номенклатура, или е авангард на новата номенклатура, излизаща от нелегалност. Не е ясно. Но едно е хубаво — повече никой няма да строи комунизъм.

И на това сме благодарни.

 

Санкт Петербург, Януари — март 1992 г.

Край
Читателите на „Златото на партията“ са прочели и: