В страстните си мечтания за световна революция Владимир Илич Ленин ясно разбираше, че първата крачка към осъществяването им трябва да бъде въоръженото превземане на някоя държава — с всичките й ресурси, с икономическия й потенциал и, естествено, със златните й запаси. При това той съвсем нямаше предвид Русия с вечния й икономически дефицит, с огромния й държавен дълг и празната й хазна. Ленин се оглеждаше все към Швейцария, тази малка страна му се струваше идеална за осъществяване на плановете му за световно господство. Тя бе разположена в центъра на Европа, многоезична (готов Интернационал!), със златните си пипала бе заграбила целия свят чрез международната банкова система. В замислите на вожда тъкмо Швейцария трябваше да стане тази база, откъдето революцията ще започне победния си марш по цяла Европа, а за да си пробива път ще използва за таран хилядите тонове швейцарско злато. Специалистите са на мнение, че „цюрихските“ мечтания на Ленин са предизвикани от безпаричието му, тъй като след смъртта на неговата майка финансовите преводи от Русия секнали, а сам да печели пари за препитание той просто не умеел. Тези обстоятелства предизвикали изостряне на шизофренията му, придружено от сладостни видения на бронирани сейфове от швейцарските банки. Обаче в лапите на пролетарския вожд не попадна Швейцария, а, за съжаление, Русия, бързо и ефективно превърната в плацдарм за световната революция.

Както всичко гениално, Лениновата политика беше проста. В основата й, нещо което Илич неуморно повтаря в безбройните си речи, статии, тезиси и записки, бе заложена провъзгласената от Карл Маркс в „Комунистическия манифест“ основна идея на социализма, че „работниците нямат отечество“, и затова никога и при никакви обстоятелства социалистите не бива да защитават държавните интереси. Подобна постановка на въпроса незабавно даде блестящи резултати. Днес ние гледаме събитията от 75-годишно разстояние, като отхвърляме бълнуванията на идеологическите теории и заклинания, така че може би за пръв път на прост и достъпен език ще се опитаме да обясним какво се случи в Русия през октомври 1917 година. И тогава по-лесно ще намерим ключ и към събитията от август 1991 година.

Ето какво всъщност стана преди три четвърти век. Като се възползва от демократичния хаос след свалянето на монархията, властта в страната заграби една международна терористична организация, която, за да бъде спасена, беше финансирана от Германия. Човешката история не познаваше нищо подобно. А успехът на акцията изуми света, както впрочем и самите участници — шепа разноплеменни авантюристи, обединени около полубезумния си водач. Най-малко от всички в победата вярваха именно те, затова и се държаха по съответния начин. Болшевиките стискаха в ръце задгранични паспорти, готови всеки миг да изчезнат от Русия също така неочаквано, както се бяха появили, а дотогава се впуснаха да разграбват националното богатство на страната, да го кътат из тъмни ъгли и да го изпращат в чужбина. Отначало това се вършеше припряно и неумело. Никой не знаеше ще могат ли и утре да продължат разбойничеството, затова още днес трябваше да приберат каквото докопат. Същевременно се налагаше да се избавят от конкуренцията на криминалните престъпници, които не желаеха да делят плячката си с новата власт. Нейният лозунг „Граби награбеното!“ незабавно намери отзвук сред многомилионното руско простолюдие. Но лозунгът съвсем не призоваваше към грабежи тъкмо тях, в което те бързо се убедиха, тъй като безжалостно ги разстрелваха на място без съд и следствие.

Новата власт безспорно беше по-добре организирана и въоръжена банда и в никакъв случай не желаеше да губи безценно време за различни юридически обосновки на действията си. Но все пак беше необходима някаква идеологическа обосновка, и тя се роди в безумно-гениалната болна глава на вожда, но с безкрайната си утопичност ужаси дори най-близките му съучастници. Всички разграбени от царизма и експлоататорите народни богатства се изземват от болшевиките с единствената цел след това да се разпределят поравно между трудещите се, които от днес са освободени от всички видове експлоатация. „Боже мой“ — страхливо възкликнал наивният Бухарин, „нима е възможно да се вярва в нещо подобно?“ „Ще повярват кучите му синове!“ — успокоявал го Дзержински и очите му наркомански светели като брилянти, конфискувани за „диктатурата на пролетариата“. И те наистина повярвали!

Може би защото дълбоко в душите на добрия, наивен и вечно мамен народ живеела вярата в онази приказка, в която добрият Иванчо глупака станал цар и раздал на людете поравно собствената си хазна, както и богатствата на изкланите боляри, след което вдигнал тридневно невиждано пиршество. Ония, които се усъмнили в лъжливата приказка, били разстрелвани, давени в шлепове, горени в църкви, тровени с газове в подземия, без съд и следствие. „Бъдете образцово безпощадни!“ — учеше Илич. — „Да се разстрелва наред, без да се задават въпроси и без никакво разтакаване!“ Болшевиките за първи път в историята новаторски прилагат масовите убийства срещу собствения си народ и това, разбира се, се оказа печеливш ход, защото даваше възможност на шайката негодници да удържат властта, а светът беше поразен, но лекомислено предсказваше неизбежен и скорошен провал на кървавия режим. Светът чисто и просто не познаваше новите „болшевишки“ методи, пък дори и да ги знаеше, никога не би повярвал, че подобни методи могат да бъдат приложени през XX век, при това в страна, която доскоро се е смятала за европейска. По-страшен от чекистките куршуми обаче се оказа пуснатият от болшевиките бацил на всеобщото равенство. Именно той привлече под знамената на международните терористи многомилионните руски маси, именно в името на всеобщото равенство се извършваха безбройните експроприации, конфискации, национализации, на този олтар бяха принесени неизброими жертви, тъкмо това позволи на болшевиките да се задържат на власт и именно по тази причина претърпяха поражение противниците им, които със силата на логиката и разума се опитваха да спрат обхваналото страната масово безумие. Безумието на болшевизма е болест, нещо като обезумяване на нацията. За съжаление прекалено късно социолозите поставиха тази диагноза и стигнаха до извода, че оттук нататък работата е за психиатрите. Социализмът е идеология на завистта — още през 1918 година Бердяев даде това определение, но за щастие, никой не го чу, в противен случай биха го унищожили веднага. Това е бацилът на безумието или идеологията на завистта, или и едното и другото. Нека учените на бъдещето се опитат да обяснят как с толкова примитивна примамка бяха хванати в капана народите от огромната страна, които повярваха във възможността, че Божието царство може да бъде построено с потоци кръв и с разбойничество. А докато народът се обливаше в кръв и кървава пот и чакаше кога най-после новите му водачи ще започнат да разпределят награбените богатства, така че и наркомът и перачката да получат поравно, събитията се развиваха по съвсем различен сценарий.

Малцина днес си дават сметка, че „създадената“ през октомври 1918 година от Ленин първа в света Социалистическа държава на работниците и селяните всъщност представляваше германски протекторат чак до разгрома на Германия, тоест до ноември 1918 година. Немците бяха благодарни на Ленин за разпадането на Източния фронт, както и за последвалото разрушаване на Руската империя, затова осигуряваха на новородения режим военна и материална помощ. Немският генерален щаб отпускаше милиони субсидии на заговора на болшевиките срещу младата и наивна руска демокрация, но подпомагането не се изчерпваше с това, тъй като отряди немски „военнопленници“ осигуряваха отбраната на Петроград от казаците на генерал Краснов, пак немски военни ръководеха бомбардировката и превземането на московския Кремъл. За благодарност към благодетелите си Ленин сключи Бресткия мир, като остави под немска окупация едва ли не половината от европейската част на бившата Руска империя, а в замяна получи правото да безчинства безнаказано върху контролираната от неговата банда територия. Разбойниците нямаха представа колко време им е отпуснато да плячкосват. Немците постепенно започнаха да осъзнават какъв отбор юнаци са издигнали на власт в Русия, те с ужас наблюдаваха с какви методи болшевиките внедряват сред попадналото под робството им население обещаното щастие и вече се замисляха дали не трябва да сменят този чудовищен режим с нещо по-благоприлично. По принцип това беше много лесно: за да окупират Петербург и Москва, немските войски се нуждаеха от 48 до 72 часа. Но тъй като за тях Бресткият мир беше нечуван и невиждан подарък, дори и насън не им се мяркаше толкова прекрасно видение, те започнаха преговори с представителите на различни политически формации от доболшевишка Русия, с оцелелите членове от императорското семейство, от Временното правителство и от генералитета, предлагаха им помощта си за свалянето на болшевиките, но поставяха едно-единствено условие: да потвърдят клаузите от Бресткия договор. Всички с ужас посрещаха подобно условие, а немците не отстъпваха нито крачка. Алчността погубваше едните, другите си патеха от честността! Ленин знаеше, че немците въртят зад гърба му интриги и се нервираше, всеки ден трепереше от страх, че немските щикове ще го изхвърлят от руския трон също толкова бързо, колкото и го издигнаха. Обстановката не позволяваше да се губи време и тук трябва да се отдаде дължимото на Ленин, на неговите железни нерви, тъй като той не позволи на умиращите от страх и изпаднали в паника свои съучастници да се разбягат. По-късно в искрено лично писмо Николай Бухарин с възторг си спомняше: „Кой, ако не Ленин, първо обра есерите, след това — меншевиките, фрасна ги по главите и винаги държеше в ръце цепеницата, дори с нас водеше разговори едва след като всичко е решил сам. А ние мълчахме и се подчинявахме и напук на теориите и програмите всичко се подреждаше великолепно! Деникин стигна до Тула, ние подреждахме куфарите си, в джобовете ни вече лежаха фалшивите паспорти и дрънкаха скътаните грошове. Като голям любител на птиците, аз сериозно бях решил да замина за Аржентина на лов за папагали. Обаче Ленин остана напълно спокоен и предсказа: «Положението е от гадно по-гадно. Но на нас винаги ни е вървяло и пак ще ни върви!».“

А какви ли са били тези „скътани грошове“, които болшевиките се готвели да изнесат от страната, измисляйки си маршрути чак до Аржентина?

Едва стъпил в Петроград след преврата, когато немските „интернационалисти“ все още се окопаваха на Пулковските хълмове, а линейният кораб „Заря на свободата“ (бившият „Император Александър II“) с дванайсетдюймовите си оръдия пазеше подстъпите на юг към Петроград, Ленин още не знаеше как ще тръгнат нещата, но с присъщия си цинизъм обяви „атака на червеноармейците срещу капитала“. Дворците, включително и Зимният# (Ако все още някой се съмнява, мога да съобщя, че издателство „Облик“ притежава около петдесет фотоса, направени на 26 октомври в Зимния дворец, които великолепно илюстрират извършения там погром. Готви се издание на албума „Зимният дворец в утрото на 26 октомври 1917 година“ бел. авт.) бяха разграбени, бяха превзети банките, бижутерийните магазини, сейфовете на големите търговски предприятия, частните взаимоспомагателни каси, банковите филиали в заводите.

В началото не всичко вървеше по вода. Тук-там въоръжената охрана оказваше съпротива, някъде самите граждани даваха отпор, другаде се оказа невъзможно да бъдат открити тайниците за златото и скъпоценностите или ключовете от сейфовете, случваше се насреща им да застанат с голи ръце, без да се замислят за последиците, храбри банкови чиновници или служители от министерството на финансите. Това бяха все възрастни мъже, тъй като войната погълна младежта. Но подобни неща бяха възможни само в началото. След като се посъвзеха, поогледаха се и разбраха, че няма кой сериозно да им попречи или да окаже организирана съпротива, болшевиките започнаха да действат много по-методично, но не по-малко целеустремено. На 13 ноември 1917 година Ленин издава следната заповед: „Служителите в Държавната банка, които отказват да признаят работническо-селското правителство и Съвета на народните комисари и не предадат банковите документи, да бъдат арестувани. (Следват подписи) Председател на Съвета на народните комисари: Вл. Улянов (Ленин); Секретар на Съвета на народните комисари: Н. Горбунов“. Причините за този конфликт са две. Първо, нежеланието на банката да разкрие мястото на своето златно хранилище; второ, неизпълненото нареждане на Ленин незабавно да се открие негова лична сметка, по която от активите на банката да бъдат преведени пет милиона златни рубли, а при всяко следващо искане по същата сметка, без каквото и да било право на отказ, да се превеждат определените от титуляра суми. От въпросния влог пари имали право да теглят само Ленин или Горбунов.

Заедно със служителите от Държавната банка бяха арестувани и чиновниците от всички търговски и частни банки в столицата. Трябва да отдадем дължимото уважение на мъжеството, проявено от тези обикновени руски финансови служители, чиито имена в голямата си част останаха неизвестни. Подложени на мъчения и издевателства в ареста, те докрай се бореха за създаваната в продължение на десетилетия руска финансова система, но нито един финансист в света не би могъл сам да се противопостави срещу въоръжения грабеж, организиран на най-високо държавно равнище. Пълната безнаказаност и всеобщата безотговорност позволяваха размаха на разбойничествата да расте. През декември беше обявена „национализацията“ на Държавната банка на Русия, както и експроприацията на всички частни и търговски банки. С допълнителен указ от 23 декември 1917 година бяха прекратени плащанията на дивиденти от акции и дялове от частните предприятия, както и всички сделки с ценни книжа. Всички руски банки бяха ликвидирани, а банковото дело бе обявено за монопол на партията в лицето на единствената така наречена „народна банка“. Представителите на изпълнителната власт върху контролираната от болшевиките територия „получават правото на конфискация, реквизиция, секвестиране и принудително синдикиране на различни промишлени и търговски отрасли, както и на други мероприятия в областта на производството, разпределението и държавното финансиране“.

От ноември 1917 година започна конфискацията „в името на народа“ и на промишлените предприятия. Първо бе конфискувана Ликинската манифактурна фабрика. На 9 декември 1917 година се състоя заседание на Съвета на народните комисари под председателството на Ленин и бе взето решение за конфискацията на имуществото на Симското акционерно дружество от каменовъглени предприятия, на 27 декември бе издаден указ за конфискуване на имуществата на акционерните дружества на Сергинско-Уфалейския и Кащинския каменовъглени райони, също така на Антарския самолетостроителен завод и за преминаването на Путиловския завод в собственост на „народа“. Разграбването на руските национални богатства се извършваше бързо, с нарастваща ефективност и не се ограничаваше само до равнището на големите банки и акционерни дружества със световна известност. С хъса на ловец, който преследва дори най-дребния дивеч, Ленин нареди на Дзержински веднага да изготви списъци на лицата, които потенциално биха могли да притежават някакви семейни ценности и спестявания.

Към тази категория се числяха:

1. Лица, които принадлежат към богатите класи, т.е. притежаващи доход от 500 рубли на месец и повече; собствениците на градски недвижими имоти, акции и парични суми до 1000 рубли, както и служителите в банки, в акционерни предприятия, в държавни и обществени учреждения, се задължават в срок от 24 часа (Ленин изгаряше от нетърпение, въпреки че дори ръководителят на току-що създадената политическа полиция се видя принуден да промени този срок с тридневен) да представят в жилищните комитети заявление в три екземпляра, подписано лично, в което да посочат точния адрес, доходите си, професията и заеманата длъжност.

2. Жилищните комитети заверяват заявленията с подписите си, запазват при себе си един екземпляр и представят останалите два екземпляра съответно на градските власти и на Народния комисариат по вътрешните работи (НКВД).

3. Виновните лица, неизпълнили настоящия закон (непредставили заявление или подали лъжливи сведения)… се наказват с парична глоба до 5000 рубли# (Зачертано и поправено на 10 000 — вдъхновението идва в процеса на творчеството)за всяко неизпълнение, със затвор до една година или с изпращане на фронта, в зависимост от степента на вината им.

4. Посочените в точка 1 лица са длъжни винаги да носят в себе си копие от гореспоменатото заявление, както и удостоверение от жилищния комитет, а също от ръководителите им или директорите на учреждението:

5. Същите лица са длъжни в срок до една седмица след издаването на този закон да се снабдят с работнически книжки (прилага се образец), в които да записват всекидневно приходите и разходите си, като срещу посочените цифри се прилага и удостоверение от комитета или от учреждението…„.

Както всички Ленинови документи и посоченият тук е съставен в пълно съответствие с предначертаните цели. Месечен доход от 500 рубли и повече — това е удар по търговското съсловие, като се започва от средната му част, както и по интелигенцията, особено по творческата част от нея — адвокатура, журналисти, издатели. Що се отнася до притежателите на недвижима собственост в размер до 1000 рубли, обхванати са и съвсем дребните собственици — стопаните на бакалнички, зеленчукопроизводителите и дребните наемодатели. По своя дух и съдържание този документ напомня заповедите на немските окупационни власти за регистрацията на евреите# (Но за тази цел Хитлер е разполагал с апарат и самият той не се е подписал под нито един документ от подобен род. А вождът на световния пролетариат не се гнусял собственоръчно да изготвя текстовете с неизменния комунистически поздрав накрая.)

Той може да послужи за безспорно доказателство, че страната е окупирана от безсрамни и безпощадни завоеватели, макар че по онова време малцина разбираха това. Но ленинският порив не се изчерпа с изброеното до тук. А какво ще се прави с онези, които имат още по-малък доход и недвижимата им собственост не е на стойност 1000, а примерно на 25 рубли? И вождът завършва знаменитото си послание към другаря Дзержински с ненадминатата седма точка, като по този начин бляскаво потвърждава легендарната си гениалност:

«Лицата, които не отговарят на условията в точка 1, представят в жилищните комитети заявление в един екземпляр за дохода и местоработата си, като се задължават да носят в себе си копие от това заявление, парафирано от жилищния комитет.» Защо да влизат в подробности! Като ще се граби, то всички поголовно. И така, който имаше глупостта да се регистрира, а не да избяга посред нощ по заледения Фински залив или на юг, макар че и това не беше лесно, тутакси бе подлаган на брутален обиск. Подобни обиски понякога продължаваха с месеци, както например при бижутера Николаев или при инженер Куравски. Рушаха стени, разбиваха подове, трошаха мебели, пребиваха от бой и измъчваха стопаните, пред очите им изнасилваха жените и дъщерите им, изтезаваха децата им. И ако в края на краищата успяваха да намерят нещичко, пък било то и златен медал за отлично завършване на гимназия, отвеждаха главата на семейството в затвора (често — завинаги), а близките му изхвърляха на улицата…

Както навсякъде по света, и в Русия стотици хиляди хора бяха свикнали да държат спестяванията си в банките, да използват индивидуални сейфове, или както по онова време ги наричаха, стоманени чекмеджета. Именно в тези чекмеджета всичко живо пазеше хонорарите си, дивидентите от акции, процентите от вложени капитали и много други парични суми. Тъй като тайната на влоговете е основен принцип в банковото дело, банковите служители често пъти дори не знаеха имената на собствениците на стоманени чекмеджета. Известни им бяха само номерът на шифъра и номерът на ключа. Разбира се, когато заграбваха банките, болшевиките можеха да разбият и да изпразнят всички чекмеджета, но подобна акция им изглеждаше прекалено примитивна. Къде по-интересно беше да се изловят и всички собственици на индивидуални сейфове, защото най-естествено беше да се предположи, че в тях се пазят далеч не всичките пари на вложителите. В резултат, на 14 декември 1917 година Ленин утвърди решение на ВЦИК «За ревизия на стоманените чекмеджета», в което се казваше:

«1. Всички съхранявани в банковите стоманени чекмеджета пари трябва да бъдат внесени по текуща сметка на клиента в Държавната банка.

Забележка. Златото в монети и кюлчета се конфискува и се предава в общодържавния златен фонд.

2. Всички притежатели на стоманени чекмеджета са длъжни при повикване незабавно да се явят в банката с ключовете, за да присъстват при ревизията на стоманените чекмеджета.

3. Всички притежатели, които не се явят в тридневен срок, се смятат за злонамерено отклонили се от ревизия.

4. Чекмеджетата, които принадлежат на злонамерено отклонили се лица, подлежат на отваряне от следствени комисии, назначавани от комисарите на Държавната банка, и цялото съдържащо се в тях имущество се конфискува от Държавната банка като народна собственост.»

Явилите се на ревизията лица незабавно биваха арестувани и от тях изтръгваха останалото им състояние, заедно със страдалните им души.

Паралелно с разграбването на страната се вземаха мерки никой да не може да попречи на този процес. Разбира се, най-силна тревога предизвикваха офицерите, а само в Петроград те бяха около 50 хиляди. След разпадането на армията и последвалия го указ за разпускането й, офицерите живееха по домовете си, мечтаеха да надживеят това страшно време и, в по-голямата си част, дори не мислеха за каквато и да било активна дейност. Четирите години световна война бяха за тях предостатъчни. Но не им било писано… Излезе заповед, която принуждаваше всички офицери да се регистрират, в противен случай ги очакваше разстрел на място.# (Несъмнено заповедта е била съгласувана с австро-унгарското командване — бел. авт.)

Всички, които се явиха на регистрацията, бяха натоварени на шлепове, изкарани в залива и издавени. Именно тогава се роди знаменитото понятие «хидрата на контрареволюцията». Ето как всъщност беше създадена тази «хидра». Поставяха с гръб един към друг трима-четирима офицери, завързваха ги с въжета и ги бутаха във водата. Но, разбира се, това бяха по-редки случаи, когато чекистите искаха да се повеселят. Обикновено просто ги давеха или ги разстрелваха като класово опасни субекти, но нито за миг не забравяха първостепенната си задача — да съдерат кожата на Русия. Хиляди ужасени жители от северните и централните руски губернии побягнаха на юг към Украйна, чиято самостоятелност беше гарантирана от Бресткия договор и се осигуряваше от немските войски, образували кордон по границата с РСФСР от Украйна до Прибалтика; по този начин от една страна предпазваха болшевиките от външно нахлуване и в същото време ги спираха да разширяват границите на собствената си територия. Не пускаха бежанците, връщаха ги обратно, промъкналите се връщаха, а там вече действаше ленинският декрет за «незаконното преминаване на границата», който предвиждаше, естествено, разстрел. Роднините и приятелите на мнозина, останали в окупираната от болшевиките територия, отчаяно засипваха с петиции правителството на украинския хетман, молеха за намеса, да се помогне на роднините им да се измъкнат от комунистическия «рай». Украинското правителство се обърна към немците с молба за помощ. Те пък, чрез посланика си в Москва Мирбах, опипаха почвата. За учудване на немците Ленин възприе едва ли не възторжено предложението. Щом хетманското правителство толкова се е загрижило за «паразитиращите класи», съветското правителство няма нищо против да изпрати в Украйна колкото искат хора, но… не безплатно. За всеки бежанец да бъдат изплатени 2000 фунта стерлинги или еквивалентът в злато. Впрочем, великодушно махна с ръка Ленин, може и в зърно, от мен да мине! Само побързайте, времето изтича. В последните думи на вожда се съдържаше толкова прозрачен намек, че съвсем наскоро след това от Украйна на север се проточиха ешелони с пшеница, известни по онова време на цяла Русия като «хетманските ешелони». За мнозина обречени те носеха свобода и живот. В посока на юг тръгнаха влакове, натъпкани с бежанци, които имаха близки и роднини в Украйна. На граничните пунктове обискираха бежанците и ги обираха до шушка. Влаковите композиции стояха на едно място по цели денонощия. Нямаше никакви гаранции. Можеха внезапно да арестуват когото си искат и дори да го разстрелят направо на перона.

Но всичко това, както се казва, бяха все бели кахъри. Богаташите в Русия съвсем не бяха толкова много и всички ги познаваха. Хората от средната класа, за които тъй замечтано Ленин писа на Дзержински, бяха доста повече, но и те представляваха малък процент от общата численост на населението. Затова никак не беше трудно да ги ограбят и унищожат, пък и, трябва да признаем, че те не можеха да разчитат на почти никаква обществена подкрепа, защото идеологията на завистта прекрасно си вършеше работата.

Но съществуваха десетки милиони дребни собственици — труженици: сарачи, кожухари, кожари, обущари, свещари, дърводелци, мебелисти, тенекеджии, стъклари, зидари на печки, амбулантни търговци, дървари, книговезци, шивачки, плетачки на дантели, фотографи, иконописци — казано накратко, цялото произвеждащо блага население на страната. С огромно трудолюбие и с абсолютно невероятно от днешна гледна точка майсторство (погледнете дори само подвързиите на старите книги или изяществото на дантелите!), в условията на жестока конкуренция, те успяваха след дългогодишен къртовски труд да спестят някоя и друга пара. Съвсем справедливо всички те се смятаха за трудещи се, от чието име и за чието благо уж действаше болшевишката банда. За разлика от заводските работници, които имаха макар и дълъг, но фиксиран работен ден, те денонощно работеха до разсипия, като си позволяваха почивка единствено за Рождество Христово и за Великден. Та кои, ако не те, са тружениците? Тъй смятаха наивните хорица и, както стана ясно, съвсем напразно се надяваха. Болшевиките не биха се чувствали удовлетворени, ако не оберяха и тях. Прекалено много бяха трудещите се в Русия, и всички те, взети заедно, можеха да прибавят в партийната хазна почти още толкова, колкото успяха да изтупат от чувалите на едрата буржоазия и на интелигенцията. Интересното е, че именно тези дребни собственици-труженици, кой знае защо, предизвикваха у Ленин далеч по-неистова ненавист от едрите капиталисти. А всъщност причината беше в това, че «вождът на световния пролетариат», който беше по-умен и по-хитър от всичките си съучастници взети заедно, виждаше много по-надалеч от обкръжението си. Ако изпълнявайки възложената им задача да разграбят Русия до шушка и да са в постоянна готовност начаса да изчезнат с фантастичната си плячка, те посвещаваха именно на тези цели енергията си и «революционната си пламенност», то Ленин, който следеше внимателно положението вътре в страната и в света, откри теоретичната възможност да се задържи на власт. След включването на САЩ във войната, въпреки отсъствието на Източен фронт, с всеки изминат ден положението на кайзерова Германия ставаше все по-отчаяно. Тя се приближаваше към икономическа и военна катастрофа, а следователно и към капитулация. Този факт, на свой ред, предполагаше анулиране на Бресткия договор и превръщането на «съветските републики» от немски протекторат в нещо съвършено самостоятелно и непредсказуемо. Това изискваше съответната подготовка, като бе крайно недостатъчно ликвидирането само на буржоазията и интелигенцията. Това бе леко и просто. Сега задачата се усложняваше, но както е известно, не съществуват задачи, с които болшевиките да не могат да се справят. «Основният враг на социализма» — изрече Ленин, «е дребнобуржоазната стихия» и продължи: «Дребните буржоа имат паричен запас от по няколко хиляди, натрупани къде „честно“, но най-вече „нечестно“… Парите са зрелостно свидетелство за получаването на общественото богатство, а многомилионният слой от дребни собственици здраво стиска това свидетелство, крие го от държавата, не вярва в никакъв социализъм и комунизъм. Криещият хилядарчици дребен собственик е враг… и тези хилядарчици той би искал да използва само за себе си». Ох, няма мира Ленин от париците в чуждите джобове! И работата тук не беше само в парите, макар че безспорно те трябваше да бъдат прибрани най-напред. Та нали дребните собственици (включително и земеделците) са работоспособното население на огромната страна. Работоспособно, и затова самостоятелно. А далечната задача на вожда на «световния пролетариат» беше не само да ги ограби, но и напълно да ги лиши от самостоятелност, да ги превърне в роби, в послушен механизъм за изпълнение на волята му. Ленин не се двоумеше, когато поучаваше съучастниците си как да реализират неговите грандиозни планове:

«Пшеничният монопол, купоните за хляб, всеобщата трудова повинност в ръцете на пролетарската държава, в ръцете на пълновластните съвети представляват най-могъщото средство за отчет и контрол… Този начин за контрол и принудата към труд са по-силни от законите на конвента и от неговата гилотина. Гилотината само е плашела, само е потискала активната съпротива. ЗА НАС ТОВА Е МАЛКО. Ние трябва не просто да сплашим капиталистите, за да почувстват всесилието на пролетарската държава и да забравят да мислят да й се съпротивляват активно. Ние трябва да сломим и пасивната съпротива, защото несъмнено тя е по-опасна и вредна. Ние трябва не само да сломим каквато и да било съпротива. Ние трябва да ги заставим да работят в нови организационни държавни рамки. И ние имаме средството за това… Въпросното средство е пшеничният монопол, купоните за хляб, всеобщата трудова повинност.»

По-ясно не би могло да се каже. Ако болшевиките успеят да запазят властта (и именно, за да я запазят), те трябва да съсредоточат в ръцете си цялото богатство на страната (това вече се правеше), всичката пшеница, всичките продукти, всичките жилища, общо взето всичко, от което зависи човешкият живот, а след това така да го разпределят, че само заради купона за хляб прегладнелият и униженият от глад човек да започне да работи и изобщо да прави всичко, каквото му се заповяда. Гениално и просто. Макар че все още не е съвсем ясно за кого точно ще е валиден този блестящ принцип. Думи като капиталист, буржоа, кулак са все неопределени понятия, пък и самият Ленин, объркан в етикетите, не може да обясни подобни понятия от гледна точка на доходите, заплатите, общото състояние, като сваля долната граница на определението «богати класи» до доход 100 рубли месечно! И за да не остане у никого съмнение кой все пак ще бъде главният обект на грабежите и насилията, без каквито и да е недомлъвки Ленин разяснява:

«От използването на трудовата повинност по отношение на богатите властта трябва да премине, а по-точно наред с нея трябва да постави на дневен ред използването на съответни принципи (купони за хляб, трудова повинност и принуда) и към голямата част от трудещите се работници и селяни… Трябва да се постигне подчинение, при това безпрекословно, на едноличните разпореждания на съветските ръководители, избрани или назначени диктатори, натоварени с диктаторски пълномощия…»

Членовете на ЦК немееха от страх. Това вече не е класова борба, а война, обявена на целия народ. Първо, това е опасно, и второ… «А какво ще остане от Русия? — ужасен пелтечи верният Бонч-Бруевич. — Това означава да бъде напълно унищожена тази Русия, която съществува вече 1000 години…»

С рязко движение Ленин пъха палците си в ръкавните извивки на жилетката, сакото му се разтваря, а присвитите му очи пронизват злобно ръководителя на Съвета на народните комисари. Всички останали мълчат.

«Запомнете, драги» — обръща се Ленин към Бонч-Бруевич, но така че да го чуят всички, «запомнете, АЗ ПЛЮЯ НА РУСИЯ, ЗАЩОТО СЪМ БОЛШЕВИК!» Тази любима фраза на Ленин стана девиз на съучастниците му, които обичаха да я повтарят където трябва и не трябва, докато Йосиф Висарионович не им запуши устите с куршуми, защото страшният израз на Ленин никак не съответстваше на сталинската «еретична» теория за възможността «социализмът да бъде построен в една отделна страна». И така, войната беше обявена. В един миг беше срутена градената в продължение на десетилетия градска инфраструктура, замряха всички видове търговия, сферата на обслужването престана да съществува. Собствениците на сгради и притежателите на хотели, които не успяха да избягат, бяха или убити, или арестувани, или в най-добрия случай изхвърлени на улицата. Разбитите или обковани в шперплат витрини на някога знаменитите в цяла Европа магазини и ресторанти, първокласни хотели и клубове сега зееха срещу пустинните, затрупани със сняг улици. И само те ли? Магазинчета, бакалници, кръчмички, дюкянчета и работилници, странноприемници и пансиони — всичко това вече не съществуваше. Естествено, че всичко мигновено изчезна от пазара, а на първо място — хлябът.

«Какво означава да бъде смазана буржоазията? — разясняваше Ленин. — Можеш да смажеш и унищожиш помешчика като унищожиш помешчическото земевладение и раздадеш земята на селяните. Но може ли да бъде унищожена буржоазията като се унищожи едрият капитал? Всеки, който е изучавал азбуката на марксизма, знае, че буржоазията се ражда от стоковото производство; при тези условия на стоково производство какво представлява селянинът, който притежава стотици пудове жито в повече и не ги предава на държавата, а спекулира с тях? Тия хора не са ли буржоазия? Ето кое е страшното, ето я опасността за социалната революция.» И разбира се, след като унищожиха напълно търговската система в страната, те заклеймяваха всяка продажба на продукти като спекула (прекрасна дума, която с победен марш цели 74 години крачеше към комунизма, преживя червения режим и си осигури безсмъртие в нашата страна).

Още на 10 ноември 1917 година спекулантите са обявени за врагове на народа, а три месеца по-късно, в подписан лично от Ленин декрет откриваме категорични указания: «спекулантите… да бъдат разстрелвани на местопрестъплението.»

И по стените на къщите, по оградите, по стълбовете на уличните фенери — навсякъде се белнаха заповеди: «Конфискация на цялото имущество и разстрел очаква всеки, който се опита да заобиколи съществуващите и обнародвани от съветската власт закони за размяната, за покупките и продажбите…»

Блестящото перо на Зинаида Гипиус ни разкрива кошмарната реалност на онази страшна епоха:

«… по силата на неизброимите (понякога противоречиви и объркани, но винаги заплашителни) декрети, всичко беше „национализирано“, „болшевизирано“. Всичко се считаше за „държавна“ (болшевишка) собственост. Не говоря само за съществуващите фабрики и заводи, но и всички бакалници, всички магазинчета, всички предприятия и учреждения, всички къщи, всичко недвижимо, почти всичко движимо (едрото), — всичко това преминаваше във владение и собственост на държавата. Декретите имаха за цел да реализират идеята. Ще сгрешим, ако кажем, че реализирането на идеята вървеше гладко. В края на краищата това бе просто желание на болшевиките да заграбят всичко. И в повечето случаи се разрушаваше и унищожаваше онова, което беше обявено за „национализирано“. Заграбените магазини, предприятия и заводи биваха закривани; заграбването на частната търговия доведе до ликвидиране на каквато и да било търговия, до закриването на всички магазини и до страшното развихряне на нелегална, спекулативна, разбойническа търговия. По неволя болшевиките трябваше да гледат на нея през пръсти и само периодично да громят и да арестуват купуващите и продаващите по улиците, в частните помещения, по пазарите; пазарите, единственият източник за прехранване абсолютно на всички, също съществуваха нелегално. Терористичните нападения над пазарите, със стрелби и кръвопролития, завършваха с разграбване на продуктите в полза на отряда, извършил нападението. Отмъкваха най-вече продукти, но тъй като нямаше нещо, което да не може да се намери по пазарите, отнасяха и всичко друго — дръжки от брави, бронзови свещници, старинни, подвързани в кадифе църковни книги, дамаски за мебели… Мебелите също се смятаха за собственост на държавата и тъй като под палтото си не можеш да скриеш цял диван, хората разпаряха тапицерията и се опитваха да я заменят поне за самун тричав хляб… Невероятна гледка беше, когато се разнасяше слух, че червеноармейците са наблизо и търговците с крясъци, вой и клетви се пръсваха като пилци! Всички грабваха вехториите си… и бягаха, блъскаха се, завираха се в празните мазета, скачаха през строшените прозорци… По същите пътища изчезваха и купувачите — защото да купуваш в Совдепия# (Презрително название на съветска Русия — бел. прев.) беше също толкова престъпно, колкото и да продаваш, макар самият Зиновиев отлично да разбираше, че без подобно престъпление, поради липса на поданици Совдепия би се саморазпускала само за десетина дни… Сега Русия се управлява от нищожна групичка от хора, към която цялото останало население, в грамотното си мнозинство, се отнася отрицателно и дори враждебно. Получава се автентична картина на чуждоземно завоевателство. Латвийските, немските, австрийските, унгарските и китайските полкове окончателно оформят тази картина.

Личната охрана на болшевиките е съставена от латвийци и от монголци. Китайци разстрелват арестуваните и заловените (за малко да напиша „осъдените“, но осъдени няма, защото никой не съди заловените. Тях просто така ги разстрелват)… Не е ли като монголското робство?»

Така наречените «интернационални войски» се изявили като особено надеждни при масовите градски арести, при смазването на селските въстания и на работническите акции. От тях били формирани знаменитите «части за особено назначение», заградитилните отряди, отрядите за пресичане на дезертьорството от Червената армия, спецотрядите на ЧК. Толкова несметно количество чужденци в армията на «суверенна» държава говори красноречиво за това, доколко «Съветската република» е била суверенна.

Така стояха нещата в окупираните градове. Но Русия е аграрна страна и преобладаващото мнозинство от населението й, тези, които я хранеха — многомилионната армия от селяни — не можеха да останат неограбени и неизтерзани, защото освен скътаните в кесиите златни монети, които, както си спомняме, непрестанно дразнеха Илич и не му даваха мира, владееха и най-могъщия еквивалент на златото — зърното. А без зърнения монопол вождът на световния пролетариат просто не знаеше какво да прави по-нататък, «ако болшевиките успеят да задържат властта». И макар че по онова време възможността да се задържи властта изглеждаше доста съмнителна, беше абсолютно невъзможно да остане неограбена толкова голяма част от населението.

Изучаваната от Ленин енергия на масовото безумие подсказа оптимални решения. «Нашата най-важна задача» — декларира вождът, «е да насъскаме първо селяните срещу помешчиците, а след това, дори не след това, а в същото време да насъскаме работниците срещу селяните!».

Но трябваше не просто да насъскат един срещу друг различните слоеве от населението, което на болшевишки език се наричаше класова борба, а тихомълком в суматохата да оберат до шушка всички участващи в тази «борба» страни. Затова и въпросът се поставяше, откровено, без шикалкавене: трябваше да лишат селяните от правото сами да продават зърното си и без да им платят нито копейка, да го отмъкнат от името на държавата. Това би могло да се постигне само по един начин — чрез сила, защото никой не си въобразяваше, че селяните просто така ще си дадат даром пшеницата. Затова започнаха да организират продоволствени реквизиционни отряди за конфискуване на зърното (а също и на другите ценности) от селското население. Но по селата нещата не се развиха толкова гладко, както в градовете. Селяните веднага оказаха яростна съпротива. През 1918 година само в 20 района на Централна Русия, избухнаха 245 големи селски въстания. По села и паланки се развихриха истински сражения. Ленинският план имаше за цел на всяка цена да се осигури «зърненият монопол», тъй като без него не би било възможно да бъде превърнато в роби двестамилионното население на огромната страна. «Нито грам жито — учеше вождът, не бива да остане в ръцете на производителите… Всички, които притежават излишно жито и не го извозват на предавателните пунктове, да бъдат обявени за врагове на народа, да бъдат предадени на революционния съд, като виновните бъдат наказвани най малко с 10 години затвор, завинаги да бъдат изгонени от общините, а цялото им имущество — конфискувано…»

«Най-малко 10 години затвор» и конфискация на цялото имущество — така беше само в началото. След известно време, разярен от съпротивата срещу масовите грабежи, Ленин ще започне да дава наляво и надясно заповеди със следното съдържание: «… Прекрасен план. Доработете го заедно с др. Дзержински, Маскирайте се като „зелени“ (после ще им прехвърлим вината!), разшетайте се 10–20 версти и избесете всички кулаци, свещеници и помешчици. Наградата е 100 000 рубли (вероятно от собствените му авоари — И. Б.) за всеки обесен».

Разбойничеството по селата беше още по-жестоко, отколкото в града. Извършваха се обиски на селските къщи. Заедно със зърното конфискуваха всички ценности, които успяваха да открият в примитивната обстановка на селските домове. Взимаха не само парите, но и евтините накити от «кухо» злато, обковите на иконите, дреболиите, купувани на околийските панаири. В повечето случаи зърното не стигаше по-далеч от околийския център, там го изсипваха къде да е и то така си и изгниваше. Озверелите селяни с криваци и вили се изправяха срещу картечниците. «Въпреки планините от трупове» — бе докладвал в Москва един от изпълнителите, — «тяхната ярост не се поддава на описание.» Много от продоволствените отряди биваха изтребвани още преди да стигнат селата. След това в селата се изпращаха наказателни експедиции, които публично разстрелваха по двадесетина от селяните, а останалите арестуваха и отвеждаха в града. Пристигаше нов отряд, който ликвидираха същия ден, следваше нова наказателна акция и всичко се повтаряше, докато постепенно прие формата на страшна народна война.

За да смаже селската съпротива, през лятото на 1918 година Ленин предложи от всяко село да бъдат взимани заложници, предимно жени и деца. «По 25–30 души от средите на по-заможните селяни — пламенно инструктираше своята банда Илич, — чийто живот да бъде залог за предаването и изпращането на зърното». Но нали «червеният терор» все още не беше започнал. И руските селяни не се чувстваха толкова безпомощни, както буржоазията и интелигенцията в градовете. С такива методи селото не можеше да бъде сломено.

Първата и съвсем естествена реакция на селяните бе отказът им да сеят. Наивните руски селяни не подозираха, че подобен обрат на събитията е добре дошъл за управляващата банда. В страната ще се появи изкуствен глад, ще обвинят селяните за това, ще има повод да се изтребят десетина и повече милиона непослушни. А под защитния кордон на немските щикове на Ленин бе предоставена пълна свобода на действие върху завладяната територия. Преследваната цел бе: за кратко време болшевишкото правителство трябва да проведе поредица от мероприятия, след което Русия, подложена на небивал грабеж и кръвопролития, веднъж завинаги ще прекрати съществуването си като велика империя, представляваща заплаха за Германския райх (високомерните немци смятаха, че от тях зависи времетраенето на болшевишката власт, че тя ще приключи, когато те пожелаят това).

Германците играеха своята игра, болшевиките — своята. И непрекъснато си взаимодействаха. След смазването на първото голямо въстание на селяните в Ярославска губерния, оцелелите по чудо от клането се бяха предали на немците, които имаха свои комендатури във всички губернии на «Съветска Русия». Тези комендатури се наричаха Германски комисии и бяха създадени в рамките на секретните протоколи към Бресткия договор. На 21 юли 1918 година председателят на комисията в Ярославл лейтенант Балк обяви със заповед N 4 пред гражданското население, че отряд от Северната доброволческа селска армия се е предал на немската комендатура. Германците обаче прехвърлили предалите се 428 души в ръцете на болшевишките власти, които пред очите им веднага ги разстреляли до един.

С чисто немска педантичност лейтенант Балк водеше картотека на всички лица, преминали през комендатурата му, а после предавани на болшевиките и веднага разстрелвани от тях. Позовавайки се на данните от картотеката си, той докладваше на своето командване, че болшевиките свято изпълняват задълженията си към Германия. До евакуацията на комендатурата от Ярославска губерния картотеката на лейтенант Балк съдържаше имената на 50 247 разстреляни за времето от март до ноември 1918 година. При това само на онези, които са имали глупостта да търсят закрила от германското командване!

А войната, диктувайки своята тактика, продължаваше да се разгаря. Реквизиционните отряди, базирали се в околийските градове, подкрепяни от интернационалните гарнизони, започнаха да извършват открито бандитски рейдове по селата, грабейки и убивайки безогледно селяните. Палеха ниви, изпепеляваха села, унищожаваха хора. Селяните пък се организираха в отбранителни комитети, избиваха реквизиционните отряди, понякога нахлуваха в околийските градове и на свой ред грабеха там, като с жестокостта от времето на Пугачов и Разин унищожаваха представителите на омразната власт. И двете противникови страни си служеха със средновековни методи за наказание — горяха живи хора или ги побиваха на кол, разкъсваха ги с дървета. Разгаряше се така милата на сърцето на Ленин гражданска война, а Русия устремно подивяваше. Точно това бе обещал Улянов, когато през март 1917 година пътуваше през Германия. А «пролетарската» преса в захлас печаташе преки репортажи от отнетите от въстаналите селяни околийски градчета. Кореспондентът на «Правда» предаде следното съобщение за разгрома на селското въстание в Ливни: «Градът е пострадал сравнително малко. Сега по улиците му извозват убитите и ранените. Сред пристигналите по-късно подкрепления загубите са незначителни. Само доблестните интернационалисти са понесли жестоки загуби. Но пък са затрупали улиците с купища кулашки трупове».

Кои са тези «доблестни интернационалисти», които с огън и меч шетат из вътрешните губернии на Русия, където дори и през татарското нашествие не е стъпвал кракът на завоевател, а те превръщат в пепел и безжизнена пустиня най-богатите руски житници? Историята на създаването им е следната. Още през март 1917 година, когато се решаваше въпросът дали да бъдат допуснати в Русия Ленин и съратниците му и се уговаряха предварителните условия на бъдещия Брестки договор, немското командване наред с отпускането на необходимите за подривната им дейност парични средства, взе решение да им се окаже и незабавна военна помощ, ако успеят да завземат властта. За тази цел с фалшив шведски паспорт през април 1917 година в Петроград пристигна полковникът от германския генерален щаб Хайнрих фон Руперт. Той донесе секретни заповеди, които задължаваха немските и австрийските военнопленници да окажат въоръжена подкрепа на болшевиките, които, от своя страна, се задължаваха да ги осигурят с оръжие. Тези заповеди, подписани от началниците на генералните щабове на Германия и Австро-Унгария, бяха открити в немските архиви от американците след Втората световна война, но вероятно може да се открият и в архивите на ЦК на КПСС.

Край Петроград имаше няколко лагера с германски и австрийски военнопленници, между които и от най-елитни части. Например в лагера недалеч от село Колтуша, край Волшая Охта, почти в пълен състав се намираше 3-ти кирасирски на император Вилхелм полк, пленен навремето от казаците на генерал Рененкампф. Близо до него пък бе лагерът на 142-ри Бранденбургски полк. Излишно е да се изброяват немските и австро-унгарските воински части, намиращи се в лагерите за военнопленници, макар че това не е толкова сложно. Благодарение на демократичната слободия на Временното правителство военнопленниците бяха запознати с предстоящата им задача и дори старателно подготвени за нея. Всичко бе докрай обмислено, даже и фактът, че немците не познават добре руските трилинейни винтовки, наганите и някои други оръжия. Поради това «болшевишкият» стражеви кораб «Ястреб» специално отплава за Фридрихсхафен, откъдето достави 12 000 немски винтовки и милиони патрони в навечерието на 25 октомври, с което попадна завинаги в списъка на «корабите на Великия Октомври».

Но освен оръжие «Ястреб» докара на буксир и един морски съд, два пъти по-голям от него. Най-добросъвестните съветски историци признават, че така и не са успели да изяснят какво е имало на този плавателен съд. Други пък го премълчават, а трети уверяват, че е возел «десант от революционни моряци». Откъде са се взели те във Фридрихсхафен никой не уточнява, макар че тук няма никаква особена тайна. Просто «Ястреб», освен винтовките е доставил в Петроград и германски полеви оръдия. Безсмислено е да се влиза в спор с онези наивници, които все още вярват, че е било възможно да се завземе огромния Петроград само от двете хиляди моряци, пристигнали с «Амур» от Кронщат, или от съвсем необучените работнически дружини, които, както сега се изяснява, всъщност са били враждебно настроени към преврата. Да, теоретически това е възможно, ако гарнизонът и органите на реда са били напълно дезорганизирани. Но в такъв случай властта на болшевиките не би просъществувала и денонощие, тъй като буквално на другия ден стана ясно, че към града приближава конницата на генерал Краснов. Само с два шрапнелни залпа казаците разпръснаха «червеногвардейците» в Павловск и Царское село и настъпиха към столицата през Пулковските височини. Но ескадронът уралски казаци, който се опита да ги превземе, беше принуден да отстъпи под отлично координиран и управляван огън. Придобили опит и знания през годините на войната, казашките офицери бързо познаха по «почерка» кой е заел позиция там. Немци! Изпълнен с недоверие генерал Краснов лично се промъкна до предната линия. Нямаше никакво съмнение — пътят към «революционния» Петроград бе преграден от немска пехота и артилерия.

Немските и австрийските войници с голямо удоволствие и без особени усилия смазаха въстанието във военните училища в Петроград, като обсипаха с картеч и пронизаха с щикове нещастните руски момчета, чийто благородно самоубийствен порив против черната тирания в обстановката на общо разложение и апатия не намери подкрепа от никого.

На 29 октомври Ленин реши да проведе преглед на немските батальони. Според замисъла на вожда на световния пролетариат «интернационалистите» трябваше да преминат в параден марш покрай застаналия на стъпалата на Смолни Ленин и членовете на «работническо-селското» правителство. Изравнявайки се с тях, довчерашните военнопленници трябваше да извикат в един глас: «Да живее световната революция!» На немски, разбира се, който, както вождът, така и неговото обкръжение, владееха отлично, а понякога — и по-добре от руския. Получи се обаче конфуз. Като блестяха със строевата си стойка, в безукорно равни редици и удрящи крак, както само немецът умее, войниците, минавайки покрай революционните вождове, дружно изреваха: «Да живее кайзер Вилхелм!» И по този начин великолепно продемонстрираха пред дълбоко оскърбения Ленин своето напълно правилно разбиране на положението.

Наскоро сключеният Брестки договор предвиждаше репатриация на военнопленниците. Но дойде секретната заповед на генерал фон Лудендорф, предписваща на немските и австрийските# (Заповедта вероятно е била съгласувана с австро-унгарското командване) военнопленници да сформират отряди за подкрепа на болшевишкото правителство. Заповедта бе написана по начин, който като че ли внушава, че войниците и офицерите могат да се включат в подобни отряди по собствено желание. Но като се знаят порядките в немската армия и пътищата на комплектуването на такива «доброволчески» части, можем да не се съмняваме, че в дадения случай е действала, поне в началния период, недвусмислена заповед.

Членовете на германската мисия по примирието и сключването на мира генерал Хофман и вече познатият ни полковник Руперт посетиха няколко военнопленнически лагера и разясниха там поставената задача. Възможността да служат на фатерланда и същевременно да мародерстват на чужда територия вдъхнови мнозина. И сякаш по магически начин, при пълната разруха на другите си военни структури, болшевиките изведнъж се сдобиха с прекрасно обучена и организирана армия, наброяваща повече от триста хиляди души.

На такава военна сила в оня момент никой с нищо не можеше да се противопостави. Същевременно никой не правеше тайна от това. Свободните от служба немски войници и офицери се разхождаха из Петроград и Москва, за тях се издаваха вестници, а германските офицери посещаваха свои казина. И за да няма вече никакви съмнения, немският генерал Кирхбах даде в Псков интервю пред кореспондента на все още не забранения вестник «Реч». На въпроса «възможно ли е завземането на Петроград и Москва от немски войски?», той с «нордическа» откровеност отвърна: «Да, ако възникне заплаха за болшевишкия режим».

И така, тристата хиляди «воини-интернационалисти», обкръжили се с лумпени сред местното население, ефективно осигуряваха унищожението на руската държава. Те даже числено превъзхождаха немските окупационни сили, които германското командване смогна да задели за контролирането на отстъпените по Бресткия договор територии. Тези сили наброяваха около 280 хиляди души, съставляващи 43 пехотни и 7 кавалерийски дивизии с артилерийски парк от 108 тежки и 1614 полеви оръдия. Около 2000 моряка трябваше да охраняват бившия руски флот, основната част от който според договора се предаваше в ръцете на немците. Но адмирал Шчастни изведе флота от Хелсингфорс и го пребазира в Кронщат, като постави Ленин в най-идиотско положение пред господарите му, за което беше разстрелян.

Одеса и прилежащите към града райони бяха завзети от 2-ра източна австро-унгарска армия, командвана от генерал Бем-Армолит. Трите й корпуса разгърнаха окупационните си щабове в Одеса, Херсон и Каменец-Подолск. Командваната от генерал Линзинген, а после от генерал-фелдмаршал Айхорн немска група армии «Киев» (по-късно Айхорн пое общото командване на всички окупационни сили) пък завзе огромната територия, обхващаща цяла Украйна, Крим, областта Войска Донска, южна Белорусия и крайбрежните райони на Грузия. Шестте корпуса на групата армии «Киев» настаниха окупационните си щабове в Гомел, Новоград-Волинск, Киев, Харков, Таганрог и Симферопол. На север от Полесието окупацията се осъществяваше от 10-а армия, армейската група «Д» и 8-а армия с щабове в Минск, Двинск, Рига, Ревел и Виборг.

Немските войски на северозападното направление се командваха от знаменития генерал фон дер Холц, в миналото командир на дивизията на «железните гренадири».

На 25 май 1918 година немците извършиха трихиляден десант в Поти, а на 10 юни германски войски влязоха и в Тифлис. След няколко дни 58-и Берлински пехотен полк форсира Керченския пролив и превзе Таман. Вече имаше планове за овладяването и на Сибирската железопътна линия, както и за «целесъобразно организиране в интерес на Германия» на Хива, Бухара, Туркестан и Мерв. Пред немските войски се откриваше пряк път към Индия. Главозамайващи перспективи! Изглежда се осъществяваха най-необузданите мечти, създаваше се нова световна империя, каквато не се бе присънвала дори и на Наполеон. При това-с център не Париж, а Берлин.

Но не достигаха сили, за да се усвоят всичките дадени от болшевиките райони от бившата Руска империя. Касапницата на Западния фронт бе изтощила докрай и резервите, а броят на намиращите се тук 280 хиляди военнослужещи бе явно недостатъчен. В щаба на фелдмаршал Айхорн неведнъж се изкушаваха от мисълта да изтеглят от контролираните от болшевиките територии стотиците хиляди свои войници, сменили кайзеровските си каски с нещо, което приличаше на «будьоновките». Тук имаше нужда от тях още повече и поради това, че те вече се бяха обиграли в грабежите и конфискациите. Но трябваше да се потиска това изкушение. Немците не се решаваха да действат с ленински методи. Пък и кайзеровото главно командване не разрешаваше по този начин да бъдат използвани «интернационалистите».

Избягвайки да действат по болшевишки, немците въпреки всичко прилагаха собствените си методи — не толкова «разбойнически», но достатъчно твърди, последователни и безусловни. Така само до 31 юли 1918 година те извозиха от окупираните области за Германия 60 милиона пуда зърно и зърнени продукти, фураж и семена от маслодайни култури, 500 милиона броя яйца, 2 милиона и 750 хиляди пуда живо тегло рогат добитък, милион и половина пуда картофи и зеленчуци. Освен това на задъхващия се от английската блокада райх бяха изпратени 35,5 милиона пуда желязна руда, 42 милиона пуда манганова руда и всеки месец — по 300 вагона, натоварени със специална дървесина. Извозваха се дори парцали и метални отпадъци. Имаше какво да се извозва.

Когато немският линеен крайцер «Гебен» бомбардира Севастопол, Германия успя да въвлече и Турция във войната срещу Русия, която се оказа почти изцяло изолирана от съюзниците си, тъй като бяха затворени проливите. На руската външна търговия бе нанесен страшен удар: износът й спадна с 98 процента, а вносът — с 95. Това бе една от главните причини за военното пренапрежение на Русия и за нейната окончателна разруха сред кръвопролития и хаос. Продукцията, предназначена за износ, преседя три години на склад и сега се озова в ръцете на немците и болшевиките. «От момента, когато бе изобретен корабният компас» — пише в спомените си Чърчил, «никога до днес действията на един боен кораб не бяха имали такива грандиозни и страшни последствия, каквито предизвика немският крайцер „Гебен“ през август-октомври 1914 година». Без да има за него док и дори пристан, през всичките години на войната доблестният «Гебен» бе държал в напрежение руския Черноморски флот. И сякаш за да демонстрира своя триумф, през лятото на 1918 година доплава до завзетия от немските войски Севастопол, където най-после му направиха основен ремонт в отстъпената на германците база с цялото й оборудване. Кой би могъл да допусне, дори една година преди това, че е възможно подобно нещо?!

Но и от териториите, завладени от болшевиките, към Германия течеше поток от ешелони. В кейовете на Петроградското пристанище пристигаха немски търговски съдове, тайнствени шведски и норвежки параходи, някакви непонятни транспорти под флаговете на частни собственици от Дания, САЩ и Аржентина, «фалшиви» кораби под знамето на швейцарския Червен кръст. Районът на пристанището се охраняваше от специални отряди. Излишното любопитство се наказваше с разстрел на място. Натикан в Северно море, където са неговите бази, немският флот не смееше да си подаде носа оттам от страх от англичаните, но той господстваше над цяла Балтика, като осигуряваше превозите, макар че гъмжащото от мини море (в годините на войната двете противникови страни бяха осеяли Балтика с над 120 хиляди мини) бе твърде опасно. Така че само много важни причини можеха да накарат притежателите на кораби да изпращат транспорти в полумъртвото пристанище на Петроград.

Затова пък съвсем ритмично действаха железниците, свързващи републиката «на Съветите и пролетарската диктатура» с Германия през завзетите от немски войски територии на Полша, Белорусия и Прибалтика. Действаше и северната железопътна линия до Хелзинкфорс и Скандинавските страни. За да осигуряват непрекъснато движение на железниците, немците се принудиха да доставят на болшевиките 50 хиляди тона въглища. Вечерта на 18 април 1918 година на «пограничната» гара Орша се срещнаха два влака — единият пътуваше за Москва с персонала на германското посолство начело с граф Мирбах, а другият возеше за Берлин сътрудниците на «полпредството на работническо-селското правителство».

Съставът на «полпредството» (пълномощно представителство — бел.прев.) бе твърде интересен. Оглавяваше го А. А. Йофе — личност, меко казано, много любопитна. Роден през 1883 година, той още в началото на века попада под хипнотичното обаяние на знаменития Парвус. Преминал през школата на великия си учител, Иофе отлично бе осъзнал съвсем простата истина, че преди да се извърши световна революция трябва да се осигурят достатъчно пари за нейното провеждане. Заедно с Троцки, Урицки, Володарски и Ганецки, той бе един от «гвардията» на Парвус при Ленин и до октомври 1917 година осъществяваше пряката връзка с немците, а след това фактически оглави «съветската» делегация на мирните преговори в Брест-Литовск. И, естествено, именно него изпращаха в Берлин, където покрай всичко друго, го очакваше среща с любимия учител Парвус.

Заедно с него в състава на «полпредството» пътуваше и Я. С. Ганецки — дясната ръка на Ленин от времето, когато «вождът» безгрижно си живуркаше в Краков, докато в първите дни на войната не го бяха арестували като руски шпионин. Именно Ганецки, пристигнал тогава веднага в Берлин, бе вдигнал на крак «социалдемократите» в германската столица и във Виена, като с тяхна помощ не само успя да издейства освобождаването на Ленин, но и осигури прехвърлянето му в Цюрих със специален влак# (Железопътната връзка между Австро-Унгария и Швейцария бе прекъсната с началото на военните действия). През 1915 година Ганецки бе повикан от Парвус в Стокхолм, откъдето се ръководеше цялата подривна дейност на немското разузнаване срещу Русия. През март 1917 година Ганецки, съгласно уговорка между Ленин и Парвус, бе временно оставен в Стокхолм в състава на т. нар. «Задгранично бюро на ЦК», което осигуряваше и ритмичното прехвърляне на парични средства от немците в Русия — за болшевиките. С помощта на Парвус Ганецки успя да си създаде многобройни връзки с чуждестранни банки. След октомврийския преврат той бе назначен за главен комисар на банките и член на колегията на Народния комисариат по финансите, тоест влезе в ръководствата на учрежденията, които командваха грабежите и приемаха награбеното, което се осчетоводяваше на контролираната от болшевиките територия. («Социализмът — това е водене на сметки»).

Третият в пълномощното представителство бе знаменитият Красин, който не би имал нужда от представяне, ако през последните 75 години за него бе написана поне една истина. Талантлив инженер, той имаше душата и навиците на професионален престъпник, поради което усетът и интуицията му го отведоха при болшевиките. По време на революцията от 1905 година той заедно с хората на Парвус беше участвал в ограбването на Петербургския филиал на Волжко-Камската банка и присвои значителна сума пари, което предизвика недоволството на Парвус. Но на Парвус му се наложи набързо да бяга в чужбина, докато Красин остана в Русия, като между двете революции разви бурна дейност. Диапазонът на увлеченията му би могъл да се събере в няколко тома криминални преписки — от организиране на грабежи на фургони с пари и подготовката за ликвидиране на цялата електрическа мрежа в столицата, до печатане на фалшиви пари и тривиални убийства на полицаи. Дързък и решителен авантюрист, привърженик на рискованите действия, Красин се бе разочаровал от Ленин и неприкрито се присмиваше на неговите печатани в Цюрих статийки, призоваващи към революция в Швейцария. И когато в Петроград пристигна известният Георги Соломон, за да събере пари за бедстващия в емиграция вожд на световния пролетариат (Парвус съзнателно ограничаваше средствата за Ленин, за да бъде по-зъл в нужния момент), Красин, след като изслуша Соломон, извади от портфейла си и му подаде две петрублеви хартийки. Възмутен, Соломон не ги прие, като каза на Красин че ще се оправят и без него. «Както желаете» — вдигна рамене Красин, връщайки обратно банкнотите, като дружелюбно подхвърли на Соломон: «Не се сърдете, Соломон, Ленин не заслужава помощи. Той е обхванат от манията за разрушение и е непредсказуем. Никой не знае утре каква идея ще се роди в татарската му кратуна. Да върви по дяволите. По-добре е да идем да обядваме».

Но кой знае защо, след като подир преврата съсипа цялата търговия на страната, Ленин назначи за нарком на търговията не друг, а Красин. И в министерството на Красин потекоха конфискуваните пари и стоки, както от големите търговски фирми с милионни обороти, така и от малките магазинчета и работилници, които едва печелеха около 300 рубли. Парите и другите ценности се предаваха на Народната банка и създадения при нея «златен фонд», а стоките постъпваха в складовете, препълнени до покривите поради застоя във вътрешната търговия, наложен от войната. Красин беше един от съавторите на системата «закрити складове». Същността й се изразяваше в това, че дори когато изглеждаше, че страната има всичко необходимо, нищо не се продаваше, а само се разпределяше.

Тази система е жива и в наши дни. И функционира със същата ефективност. Разликата е само в това, че в онези години изгладнелите и докарани до отчаяние хора се решаваха да щурмуват складовете, но безмилостно ги разстрелваха с картечници, след което разстрелът на всеки се оформяше като присъда на ревтрибунала. Наистина, складовете не бяха неизчерпаеми. От време на време се налагаше развалените продукти да се изхвърлят на сметището нощем при строга охрана; там ги заливаха с вар, да не би някой да се възползва от тях. Е, по пътя, разбира се, нещичко се разграбваше и по-късно се появяваше на черния пазар. От гниещите продукти пламваха епидемии, за които, естествено, обвиняваха спекулантите.

Впрочем, имаше надежда складовете скоро да бъдат освободени. Точно затова Красин пътуваше за Германия.

Но най-интересната личност от групата, пътуваща за Берлин, бе четвъртият сътрудник на «полпредството» — Вячеслав Менжински.# По лично указание на Ленин той трябваше да заеме поста генерален консул на РСФСР в немската столица. Вячеслав Менжински е най-зловещата фигура в болшевишката върхушка. Първи заместник на «железния Феликс» и един от най-кръвожадните вампири от колегията на ВЧК, той заемаше и поста Нарком на финансите и беше един от главните комисари на «народната банка». Интересно съчетание на длъжности, нали? С едната ръка грабим и убиваме, а с другата — заприходяваме и укриваме. Изглежда важни са били причините Менжински да остави в Русия своите сложни, но носещи печалби работи, за да се отправи в Берлин.

На Силезийската гара в Берлин делегацията бе посрещната от великия Парвус, придружаван от някакви дребни чиновници от германското Министерство на външните работи.

Ролята на този човек в съдбата на Русия е толкова голяма, а за него се знае толкова малко, че дори е обидно, тъй като Парвус бе учителят и наставникът на Ленин. Той пръв съзря у Илич именно оня човек, чиято безумна разрушителна енергия ще осигури осъществяване на глобалните планове на Парвус за фантастично забогатяване. Честно казано, Парвус не обичаше черната работа, макар че му се бе наложило веднъж да я върши — през 1905 година. Смята се, че истинската фамилия на Парвус е Хелфанд, въпреки че последните данни ни карат и в това да се усъмним. При международните авантюристи от такъв мащаб е много трудно да се доберем до истинската фамилия. Той е три години по-възрастен от Ленин, роден е през 1867 година в град Березино, Минска губерния. Детството му е преминало в Одеса, където през 1885 година завършва гимназия, а после заминава за Германия. През 1891 година Парвус завършва Базелския университет, специалността икономика и финанси, и няколко години работи в различни банки в Германия и Швейцария. Тогава се увлича от Маркс. Изглежда пръв е разбрал възможността да се използва марксистката и псевдомарксистката фразеология като прикритие за всякакви политически и военни престъпления. С упоение изучава историята на Русия, състоянието на нейната икономика и финанси. Обърнал е внимание на дълбокия антагонизъм, раздиращ всички слоеве на руското общество, и е предвидил пълната безпомощност и беззащитност на това общество, ако то се лиши от твърде тънкия образован слой, състоящ се от дворянството и интелигенцията; с това той силно е впечатлил самия Ленин.

Парвус беше единственият човек от «социалдемократическата» среда, с когото Ленин не смееше да полемизира. А инак той налиташе на всички като боен петел (ако те се осмеляваха да тълкуват по-различно марксизма), без да подбира изразите си. «Мазник, лакей, наемник, измет, проститутка, предател» — това е асортиментът от Лениновите литературно-полемични прийоми в споровете с виновни и невинни. Но към Парвус, когото вождът ненавиждаше може би повече от всички други взети заедно, той не се осмеляваше никога да отправи обидна дума ни устно, ни писмено. Напротив, вслушвайки се внимателно, той често възкликваше: «Глупост! Архиреакционно! Но ако погледнем диалектически, това именно е практическият марксизъм!».

Според Парвус практическият марксизъм се свеждаше до следното: трябва да се постигне световното господство, което на марксисткия жаргон се нарича «световна революция», и то само по един начин чрез установяване на контрол над световната финансова система. Той смята, че за това съвсем не е задължително да се руши старата, т.е. съществуващата финансова система: достатъчно е, внедрявайки се в нея, постепенно да я вземеш под собствен контрол и да я използваш за постигането на собствените си цели. Това може да се осъществи само, ако бъде завоювана някоя повече или по-малко богата страна, чиито богатства и цялото й движимо имущество бъдат обърнати в пари, на народа й се натрапи чисто платоновски социализъм (т. е, най-лош вид робство), а получените по този начин средства се вложат в световната финансова система. И ако сумата се окаже достатъчно голяма, с нейна помощ ще се натрапи на света и съответната идеология. («Архиреакционно!»).

Естествено, ще има и необходимият масов и безпощаден терор, големите възможности за неговата маскировка се крият в умелото използване на такива изрази като «пролетарска диктатура», «класова борба», «отмиращи класи», «всеобщо равенство», «пълна свобода», както и в обмислената тактика за действие по простата схема: «постигане на успеха, укрепване на успеха, развитие на успеха». В нашите редове е нужна най-строга дисциплина и ни най-малка сянка на разногласие, абсолютна тайна за живота на отделните ръководители и тяхното постепенно обожествяване. («Архиреакционно! Но ако погледнем диалектически…»).

Това все още не бяха постановления и директиви, укази и декрети, секретни и строго секретни инструкции със заплахата за смъртно наказание в случай на разгласа. Това бяха разговори в уютни кафенета или на вечеринки, където за голям героизъм се смяташе да изсвириш на пианото «Варшавянка» или да прокламираш общи фрази от типа «Долу самодържавието!». Обаче «сценарият» вече се оформяше. Но веднага възникнаха — и различията. — Ако Парвус смяташе, че за първоначалното осъществяване на плана не може и да се измисли по-добра страна от Русия, Ленин бе категорично против. Той смяташе, че в Русия нищо не е възможно, докато Парвус бе убеден, че точно в Русия е възможно всичко, дори и невъзможното. И когато хилядолетният руски дъб се разклати, подсечен от жестоките и унизителни поражения през Руско-японската война, Парвус веднага оцени обстановката: народът, с векове възпитаван от имперските лозунги за блестящи победи и лекомислена войнственост, няма да прости на режима този толкова срамен военен разгром, напълно погълнал гордостта на империята — нейния огромен флот, половината от който бе пленен и вече плаваше под японски флаг. Тук не бе необходимо да си марксист. Достатъчно беше да се припомнят думите на Херцен: «Благословени са пораженията във войните, а не победите в тях… Тъй като най-яките вериги за народа се изковават от мечовете на победителите».

Получил от японците първите два милиона фунта стерлинги, Парвус, без да губи време, стана духовният вожд и ръководител на революцията от 1905 година. (И за Ленин остана нещичко от японските пари — за организирането на Третия конгрес на РСДРП и за вестник «Вперьод»). Но Ленин, който не вярваше в Русия, внимателно наблюдаваше от чужбина действията на Парвус, като го ругаеше на всеослушание, а тайно му се възхищаваше. Методиката на Парвус беше ясна: революцията в страната всъщност е революция в столицата. Покрайнините ще я последват сами. Той създаде «Съветите», като се самоназначи на поста председател на Петербургския съвет. Че колко му е да скалъпиш един финансов манифест! Ами лозунгите, разпалващи антивоенни и пораженски настроения! Ами аварията на кораба «Орел», задържала излизането в открито море на 2-ра Тихоокеанска ескадра! А организирането на шествието на 9 януари 1905 година, когато от дърветата на Александровския парк храбреците на Парвус започнаха да стрелят по войниците в обградения Зимен дворец и се стигна до знаменитата Кървава неделя! Нападения над банки! Кронщат, Севастопол, Свеаборг! «Потьомкин» и «Очаков»! Всичко това бе извършено по забележителен начин. Освен едно. Не започнаха още тогава масовия терор. И в резултат загубиха всичко. Ленин, макар и да не участваше лично, внимателно следеше и си отбелязваше всеки погрешен ход. И още веднъж се убеди, че в Русия може да се организират бунт, безредици, погроми и стачки, но не и да се изгради замисленото. Тази страна не става за това. Трябва да се започне със Западна Европа.

Арестуваният и осъден на каторга Парвус избяга още по пътя, когато го караха в Сибир и изведнъж се появи… в Турция в качеството си на икономически и финансов съветник на младотурското правителство. Спечелил на това поприще не един милион, създал си връзки със световния клуб на международните банки и картели, Парвус нито за миг не забравяше и своя главен план — съсипването на Русия. Не забравяше, но и не се откъсваше от бурната си икономическа дейност. — Неговият финансов гений, според сполучливия израз на Троцки, се бе превърнал от секирата, сечаща корените на руския дъб, в лопатата на градинаря, разрохваща пръстта около турския кипарис, за да спаси от икономически крах рухващата Отоманска империя. Но Парвус не забравяше и себе си. Той създаваше банки и търговски предприятия, «переше» гигантски суми по времето, когато Ленин и групичката негови верни съратници вегетираха в емиграция. Ленин тогава се издържаше или с «експроприирани» пари (докато Камо и Коба не попаднаха в затвора), или с мамините парични преводи (докато тя беше жива), или пък от пожертвованията на приятели (докато не им дойде до гуша), а също и от издръжката на добрите швейцарски социалисти, като постепенно изпадаше в пълна прострация.

Парвус обаче никога не го забрави, тъй като разбираше, че никой друг не може да осъществи плана му по-добре от Ленин.

Сараевският изстрел прозвуча за Парвус, като зовящ тревожен камбанен звън. Той веднага прозря и изчисли как би се отразило на Русия влизането на Турция във войната на страната на Германия. И с патоса на страстен оратор започна да убеждава решителния, но инак недалновиден Енвер паша и неговите «младотурци», че, воювайки на страната на Германия, Турция ще може да се възроди като велика империя, че ще смъкне от себе си позора на безкрайните поражения и капитулации, на грубите унижения и оскърбления от последните двадесет години на нейната история. Така, на кафе и пура, той си беседваше и с германския посланик в Турция фон Вангенхайм. И от далечния Константинопол полетя радиограмата, която застави адмирал Сушон да се откаже от самоубийствения курс на «Гебен» от Средиземно към Северно море, и с пълен ход да насочи крайцера към Дарданелите. Натиска Парвус своите тайни бутони и в Турция пристигат доставки на зърно, прокат, оръдейни лафети и боеприпаси, като по пътя част от стоките се стоварват в България. Геният на Парвус е постигнал вече и невъзможното: срещу Русия се изправят заедно двамата кръвни вековни врагове България и Турция. Няма и следа от идеите на панславизма и панислямизма. Не случайно приятелят на Парвус Енвер паша, военен министър и глава на военния кабинет на Турция, избръсва мустаците си в стил «а ла кайзер», влиза в Коминтерна и загива на съветско-афганската граница през 1922 година по време на една от безбройните и безсмислени операции на ОГПУ в името на световната революция.

Но това бе само началото. Осигурил блокадата на Русия на юг, Парвус отново изненадващо се появява сред «социалдемокрацията», заслепявайки със златните си пръстени и брилянтовите копчета на ръкавелите си бедната руска емиграция.

Неговата знаменита брошура «За демокрация! Против царизма!» вече бе успяла да вдигне шум, тъй като дълго мълчалият Парвус се осмели отново да се появи в партийната публицистика със съвсем нова трактовка за поредните задачи на «социалистическото» движение; тя застави преобладаващото мнозинство от бившите му партийни другари да онемее от ужас. Същността на новата «теория» се заключаваше в следното: не бива да се поставя въпросът за виновниците на войната и да се търси «кой пръв е нападнал». Това не е важно. Все някой трябва да нападне, след като от десетилетия световният империализъм се готвеше за световна касапница. Не бива да се губи време в търсенето на никому ненужни причини, а трябва да се учим да мислим по социалистически: как ние, световният пролетариат, да използваме войната и да определим на чия страна ще се сражаваме? На всички е известно, че най-силната в света социалдемокрация е германската. И ако социализмът в Германия загуби, той ще загуби навсякъде. Значи пътят към победата на световния социализъм е чрез всестранната подкрепа на военните усилия на Германия. А това, че руският царизъм ще се бие на страната на Антантата, от ясно по-ясно ни говори кой е истинският враг на социализма. Така че работниците от цял свят трябва да воюват срещу руския царизъм. Задачата на световния пролетариат е унищожителен разгром на Русия и революция в нея! Опасност застрашава света, ако Русия не бъде децентрализирана и демократизирана. И тъй като Германия носи главната тежест в борбата против московския империализъм, лесно ни е да направим единствения верен извод: ПОБЕДАТА НА ГЕРМАНИЯ Е ПОБЕДА НА СОЦИАЛИЗМА!

Както казваше Ленин, «архиреакционно, но ако погледнем диалектически…»

Както и да се отнасяше Ленин към Парвус, той беше принуден да признае, че става въпрос за прекрасно, стройно, диалектическо развитие на неговата собствена теория на «пораженството».

Онова, което на Ленин винаги не му достигаше, бе именно широтата на Парвусовия размах. Ленин не разбираше от икономика. А Парвус, бързо минавайки от думи към действия, пристигна в Берлин и изложи пред немците своя план за унищожението на Русия «чрез завземането на властта от крайно левите екстремисти». Планът бе по военному ясен. През първия етап е необходимо да бъде детрониран царят. Антицарската кампания вече е в ход, но ако се подпомогне с пари, буквално от утрешния ден в нея може да се включи не само световната социалистическа преса, но и либералната, която ще въвлече във водовъртежа на събитията и разнофланговата либерална опозиция в Русия. Схемата е проста. Царят е виновник за войната, за милионите жертви, за военните неуспехи. Императрицата е немкиня, значи тя е шпионка. Това е донякъде примитивно, разбира се, но в Русия ще мине. Престолонаследникът е неизлечимо болен, а това означава, че династията е обречена. Държавната Дума, състояща се почти изцяло от буржоазни либерали, с радост ще се хване на въдица с такава стръв, И когато царят бъде свален, централизирана Русия ще рухне. Ще рухне завинаги. Защото тази империя не може да съществува в условията на демокрацията, както рибата не може да живее на сушата. В нея са твърде остри съсловните, междунационалните и междуобщинните противоречия. И най-важното — икономиката й е пренатоварена и може да се доунищожи чрез стачна война.

Много по-лесно ще се действа през втория етап. Такъв обикновен лозунг, например, какъвто е «Земята — на селяните!», ще вдигне на крак селячеството. Ще започне насилствено отнемане на земята от помешчиците, а войниците, разстрелвайки офицерите си, на тълпи ще побягнат от окопите, за да участват в разпределянето на земята. Армията ще бъде парализирана, промишлеността — разрушена, селското стопанство — доведено до хаос. И в този момент левите екстремисти завземат властта, сключват мир с Германия и чрез законодателни актове утвърждават разпадането на империята. При това те, естествено, ще разчитат на помощта на германското оръжие, за да няма изненади, които сега са трудно предвидими.

Разбира се, на немците беше показана само онази част от плана, която ги засягаше лично. Повече те не биваше да знаят, но и това, което Парвус разкри пред тях, бе достатъчно, за да им секне дъхът. Изгражданата още от Клаузевиц и Фридрих Велики стратегия на Молтке Старши и Молтке Младши, уточненият до минути великолепен план на А. Шлифен, според който европейската война ще приключи за 2 месеца, (30 денонощия срещу Франция и 30 — срещу Русия), най-добрите в света дредноути и линейни крайцери, които никнеха като гъби под лозунга «Боже, накажи Англия!», ненадминатата точност на щабовете и стоманената дисциплина в армията — всичко това сега се оказа фикция и отпадаше от дневния ред. Касапницата на Западния и Източния фронт, все по-яко затягащата се примка на английската морска блокада, бързото изчерпване на резервите и ресурсите, опасността Съединените щати всеки момент да влязат във война — всичко това ясно показваше на немците какво зловещо бъдеще ги очаква.

Наистина нискочелите прусаци не успяха докрай да проумеят размаха на замисъла, но в изложението му те съзряха онова, което сега най-много ги интересуваше — възможност да изолират от войната и от Антантата своя най-мощен и страшен противник. И този план се предлагаше не от някакъв случаен мошеник, а от добре известния им Парвус — бащата на Първата руска революция, талантливия организатор на стачки, улични шествия и кървави безредици. Немците още си спомняха как срещу мизерно заплащане именно той бе организирал знаменитата Обуховска стачка, в резултат на която задълго спря цялата технологична линия за производство на 14-дюймовите оръдия, предназначени за руските линейни крайцери. И затова с готовност възприеха неговия план, питайки го колко ще им струва идеята му. 50 милиона бе отговорът на Парвус, който отдавна беше изчислил всичко и разчиташе поне половината от тази сума да потъне в собствените му джобове.

Немците сметнаха за неуместно да се пазарят. Пък и какво са 50 милиона златни марки! Един недостроен линкор. Смешна сума! (Та само взривеният в Севастопол кораб «Императрица Мария» «покри» всичките им разходи с лихвите до 1919 година включително!). Друго ги безпокоеше — да не би самият Парвус да се покатери на всерусийския престол, щом се оваканти, както е предвидено в плана?

Въпросите се задаваха в изключително вежлива форма, но от очите на питащите струеше студен немски антисемитизъм. Едва ли общественото мнение в Русия, колкото и да се революционизира то, ще се примири с факта, че най-високият пост в страната е зает от човек, казано по-меко, с «неправославно вероизповедание». О, Парвус съвсем няма такова намерение! Първо, той има собствено мнение за руското общество. Второ, онази част от плана, в която немците не бяха посветени, предвиждаше бързо и решително ликвидиране на каквото и да било обществено мнение в страната. И трето, най-важното, Парвус изобщо нямаше намерение да се завръща в Русия, а още по-малко да става руски цар, дори целият народ с плач и ридание да го моли да се качи на престола, както някога Борис Годунов. През тези години той бе станал твърде богат и високоуважаван (къщи в Берлин, в Берн, Стокхолм, вила в Швейцарските Алпи, четири собствени банки и акционерно участие в други шест, търговска кантора в Копенхаген, контролни пакети акции на жп линии и параходни дружества). За какво му е да се залавя с такава черна и неблагодарна работа като седенето на престола! За това той има друг кандидат, който през всичките тези години е все пред очите му.

Тяхното предишно сътрудничество отдавна бе потънало в миналото. Те не се бяха виждали от години, но Парвус нито за секунда не забрави този единствен в своята неповторимост «социалист», обхванат от мания за власт и световно господство, съвсем откровен и напълно освободен от предразсъдъци, готов с най-чудовищни средства да постигне целите си, и способен да оправдае всяко от тях, дори и най-безчестното, с потоци от демагогия, заклинания, лъжи и полулъжи, с каквито е толкова богата марксистката и псевдомарксистката риторика. По това време неговата огромна, наистина вулканична енергия напразно се пилееше във вътрешнопартийни борби и разграничавания, в дребни вестникарски интриги. Но тя се превръщаше и в безсилна ярост, поради това че той осъзнаваше своята пълна незначимост за Европа, и не беше наясно къде трябва да се нанесе главният удар. Според Парвус обаче, точно Ленин е незаменимият за действия в Русия и само в Русия. Той имаше предвид неговите изпъкващи качества на гъвкав, безпринципен и жесток реалист с потресаваща работоспособност, с маниакалната си хипнотична сила да привлича около себе си най-кръвожадните престъпници, безумната му жажда за власт и чисто азиатските му диктаторски похвати.

За световните мащаби Ленин беше твърде дребен, но след като му харесва да се смята за «вожд на световния пролетариат», какво пък, Парвус няма да възрази. Важното е да свърши работа# (Трябва да се отбележи, че самият Парвус никога не е заемал никакви партийни постове, на нито един конгрес дори не е имал право да гласува. Но повече от 20 години той, според находчивия израз на Солженицин, «разпръсквал идеи» за партията си мащеха, които били прекалено дълбоки, за да бъдат правилно разбрани от когото и да било, освен от Ленин, който успял не само вярно да ги разбере, но и блестящо да ги преработи за целите на масовата агитация — бел. авт.). А кой би могъл по-добре от Ленин да оцени блестящия замисъл!… Те бяха седнали в занемарената кухня на бедното цюрихско жилище на Ленин и почти докосваха гигантските си чела на двама велики и страшни гении, незнайно от какви сили изпратени на земята, за да погубят завинаги Русия, а без малко и цялата човешка цивилизация. Появили се на земята с разлика от три години (1867 и 1870 г.), те я напуснаха едновременно през 1924 година, зловещи и непонятни…

Въпреки че Ленин можеше най-добре да оцени замисъла на Парвус, той никак не се възхити от предложението да вземе лично участие в него. Какво е Русия? Русия е говно! Трябва да се започне не от Русия! Пък и никой не поставя задачата да се строи в Русия социализма на Маркс! Русия просто ще даде средствата за организирането на нашето дело в световен мащаб. Глупости! Русия е бедна и потънала в дългове. Да не би някой да ви принуди да изплатите царските дългове? А колкото до беднотията… Обърнат ли се всички джобове, събраното никак няма да е малко. А немците? Какво немците? Смятате, че се нуждая от техните пари? Аз тези пари и без немците мога да ги осигуря. Даже и повече бих намерил, а и по-бързо. Но тъкмо с тези пари обвързах немците с плана, защото без тях няма да успеем. Е, добре, ще разрушим армията, а какво ще ни остане? Нужна е армия, но не руската. Иначе стихията ще ни помете. Разбирате ли? Ще си свършим работата под прикритието на немците и пак под защитата на щиковете им ще се измъкнем. А после? После с парите, които ще вземем от Русия, ние просто ще купим цяла Европа. Ето ви и световната революция! Но шегата настрани, всичко това може да се постигне с двата обикновени лозунга: мир и земя…

На Ленин, както правилно бе разбрал Парвус, наистина не му достигаше широта на стратегията. Той бе притиснат от собствените си предразсъдъци, аксиоми и безумни идеи, но трябва да му се отдаде дължимото — беше отличен тактик и видя в замисъла дори повече перспективи, отколкото бе имал предвид самият Парвус.

Срещата на Силезийската гара беше радостна, но без особени емоции. Вежливо приповдигане на шапките, здрави ръкостискания, къси гърлени фрази на немски език. Само погледите блестяха: планът успя и вече се изпълнява. Засега, да не чуе дяволът, всичко върви гладко. На широката улица с липите в центъра на Берлин — Унтер ден Линден, отново се съживи изградената с имперска солидност в края на XIX век сграда на бившето руско посолство, необитавано от 1914 година. Това стана на 20 април 1918 година (на рождения ден на Хитлер, който бъдещият фюрер отпразнува в траншеите на Западния фронт).

В огромното пусто здание, зад тъмните щори в кабинета на бившия посланик, обзаведен в стил «модерн», закипя работа. В мраморните пепелници задимяха пури, кафето изстиваше в чашките от саксонски порцелан, в бохемския кристал се отразяваха червено-зелените искри на скъпи ликьори. При цялата си взискателност и твърдост в работата, Парвус не можеше да не се възхити от огромния и резултатен труд, извършен от Наркомата на финансите и Народната банка за шестте месеца след октомврийския преврат. Безкраен низ от ведомости и цифри, описи и инвентарни списъци, сметки, фактури, ипотечни актове, кредитни сертификати. Всичко това е систематизирано и нанесено в общи таблици.

През 1897 година (когато започва сеченето на златни монети) Държавното ковчежничество е пуснало в обращение 11 милиона и 900 хиляди броя 15-рублеви златни монети на обща сума 178 милиона и 500 хиляди рубли. На 10 април 1918 година са събрани и заприходени 9 милиона и 500 хиляди монети, равняващи се на 142 милиона и 500 хиляди рубли.

16 милиона и 829 хиляди броя са били изсечените монети с номинална стойност от по 7 рубли и 50 копейки и общата им сума е възлизала на 126 милиона 217 хиляди и 500 рубли. На 10 април са иззети от тях 14 милиона и 850 броя на стойност 111 милиона и 375 хиляди рубли.

От 5-рублевите златни монети са изсечени 5 милиона и 372 броя на обща стойност 26 милиона и 860 хиляди рубли. На 10 април 1918 година са иззети 2 милиона и 100 хиляди броя, равняващи се на 10 милиона и 500 хиляди рубли.

1898 година… 1899 година… Текат годините, а заедно с тях — и милионите златни монети. Златен поток, златна река, превръщаща се в море. Златни френски монети от по пет, десет, двадесет, петдесет и сто франка, златни швейцарски франкове, златни гвинеи и полусоверини с образите на кралица Виктория, Едуард VII и Джордж V. Фунтове, франкове, марки, североамерикански долари в банкноти. Ценни книжа, кредитни задължения, облигации. Данни за наличности и пренасочвания на златни авоари; за златни активи на чужди държави, намиращи се в руските банки; за руското злато, предназначено да обезпечи заемите от чужбина; за златните пръстени, изтръгвани от ръцете на разстреляните; за златните обеци, откъсвани от ушите на гимназистките; за златните гривни, откривани зад иконите на селските къщи. Сребърни монети, сребро на слитъци, изделия от благородни метали, произведения на изкуството от сребро и бронз (хиляди пудове). Музейните колекции, частните сбирки и намиращото се в държавните хранилища засега не се заприходяваха. Нямаше време. Но в най-близко бъдеще и това ще бъде сторено…

Общо 2,5 милиарда златни рубли по курса от 1913 година. От тях една част е потънала в лични сметки, друга е употребена за «общото дело», трета е предназначена за немците по следните точки:

а/ за финансиране; б/ за оказване на военна помощ; в/ за издръжка на армията; г/ заради наложения запор над немските депозити; д/ заради конфискуваните стоки; е/ за покриване на загубите на частни лица, на загубите на собственост в резултат от прекъснати договорни задължения, от антигерманските погроми и други причини.

Всичко това се намира в банки в Германия, Швейцария, Скандинавските страни. Има и транспортни разходи, изчислен е и процентът на загубите поради користолюбието на лицата, изпълняващи задачата да изнесат златните монети. Всичко… Сметките на личните влогове… Шифрите… Паролите… Закупените акции в немската промишленост и промишлеността на неутрални страни.

Мърдайки дебелите си устни, Парвус се взира с воднистите си очи в колонките от цифри. И погледът му става все по-мрачен. Малко е!

Времето не стигна. А това тук, разбира се, съвсем не е всичко. Ето данните за запасите от кожи, зърно, дървен материал, руда, цветни метали. След като се задоволят всички немски претенции… бихме искали да започнем да получаваме. Да, разбираме, че сега немците могат да си вземат всичко сами — от позиция на силата. Но вижте личното писмо на Ленин, с което ни моли да осведомим немските колеги, че «… насила от нас нищо не може да се вземе, всичко ще изгорим!» Ленин си е Ленин. Екстремист във всичко. Можеш дори да му се възхитиш, ако в края на посланието не се мъдреше цялата същност на написаното: «Ще смогнем да осигурим немците със суровини».

Не бива да се караме. За всичко ще се спогодим като цивилизовани хора. Но събраното наистина е малко. Трябваше да е пет пъти повече. А това е минимумът. И причината е, че експроприацията се извършва с емоции и безсистемно. А и твърде много отива в джобовете на извършителите. Трябва да се действа по-твърдо, да се осигурява контрол. Истински контрол. Създаването на ВЧК е превъзходна идея, но там има твърде много крадци. Разбирам, че не сте имали достатъчно време, но с колко още разполагате, никой не може да каже. Започнете да действате още по-сурово и по-твърдо.

Давайки напътствия, Парвус продължи да изучава документите, като с необикновена лекота се справяше с деветцифрени числа. Неочаквано от устата на великия финансист се изтръгна междуметие, което беше някаква смесица от недоумение, сбъднало се мрачно предчувствие и възмущение. Липса!

Цифрите не съвпадат. Не може да бъде! Не може да бъде, ли? Позволете да погледна… Ама че работа! Седемдесет и пет… не, извинете… седемдесет и осем милиона злато! И веднага започна следствие. Полетяха шифрограми. До Дзержински в Москва (откъдето той замина за Швейцария), до Менжински в Берлин. Резултатите се оказаха сензационни. Кражбите се извършват в Петроград, като «стоката» се изпраща някъде незаконно през частни скандинавски банки. — Бързо — се — намериха — и — виновните: Урицки, Володарски и председателят на ЧК в Кронщат Андроников# (Княз Андроников, приятел на Распутин, бивш чиновник за особени поръчения при главния прокурор на Синода, човек с достъп до царското семейство, колоритно описан от белетриста Пикул в романа «Нечиста сила» и от кинорежисьора Климов в «Агония». Много интересен състав от изпълнители играел ролите на «световния пролетариат». Който се съмнява, че след октомври Андроников става ръководител на кървавата Кронщатска ЧК, нека прочете монографията «Ленин и ВЧК», Москва, 1975, с. 229 — бел.авт.)

Нищо друго не му оставаше на Парвус, освен да въздъхне тежко. Урицки и Володарски бяха негови любими ученици, повече от другите въодушевени от великата идея на извършващото се. Специално изпратени в обкръжението на Ленин (както и мнозина други), със задачата да пресекат всеки непрогнозиран негов сюрприз. Обещаха, че ще турят нещата, в ред. И наистина твърде бързо се оправиха. Месец по-късно Володарски бе ликвидиран.

Преговорите в Берлин преминаха гладко. Не напразно Ганецки бе учил финанси в Берлинския, Хайделбергския и Цюрихския университет. Той знаеше как, къде и при какви условия трябва да разпредели вноските от огромни суми в твърда валута. В своите, написани с преклонение към Ленин, спомени (естествено, след като само в една от швейцарските банки ГПУ откри през 1932 година на негово име 60 милиона франка) Ганецки с удоволствие разказа за тези дни. «Макар че перспективата да седнем край кръглата маса с немските банкерски тузове Менделсон, Глазенап и други не ме радваше особено, делегацията ни проведе преговорите съвсем нелошо. В резултат от тях бяха подписани допълнителните споразумения към Брест-Литовския договор, които точно определяха размера на финансовите претенции на Германия, но същевременно осигуряваха пълната независимост на Съветска Русия в областта на вътрешната икономическа политика». Чувствителните немски банкери и швейцарските им колеги се опитали да подхвърлят нещо за методите, по които се осигуряват тези пари… но ние ги пресякохме — не се бъркайте в нашите работи, скъпи господа!“ Какво удоволствие е да се цитират спомените на „старите болшевики“.

Докато Ганецки обработваше банкерите, Красин се занимаваше с индустриалците. Знаменитият Сименс, загубил толкова много собственост в Русия и очакващ компенсации, бе поканил на среща с Красин, според собствените му думи „цял полк“ от германски промишлени магнати. Магнатите са сериозни хора, които ревниво пазят международната си репутация, и за разлика от не толкова деликатните банкери те се държаха предпазливо. Не беше ги домързяло да се запознаят с досието на наркома по търговията и неговото твърде очевидно криминално минало никак не ги вдъхнови. Но нямаха друг избор. Притисната между фронтовете по суша и английската морска блокада, Германия агонизираше, въпреки че на запад войските й бяха завладели почти половината от Франция, а на изток маршируваха чак в Тифлис. Морската й търговия бе замряла още през 1914 година, а флотът й — гордостта на Германия и обект на особено обожание от страна на кайзера за цялата война направи само един боязлив опит да се измъкне от английската примка. Промишлеността трябва да се възроди. А Красин предлага суровини, при това в количества, за които немците не можеха и да мечтаят.

Количеството предложени суровини те свериха с агентурните сводки за наличните запаси в стратегическия резерв на Русия в началото на 1917 година. О, Господи! Предлагаше им се да изметат докрай всичко, което с толкова усилия бе понасъбрала руската промишленост през годините на великата война. Може ли всичко това да се възприеме сериозно? Няма ли тука някакво мошеничество? Може ли да потвърди някой тези предложения. Моля! „По всички въпроси, свързани с покупките и продажбите на стоки в Германия, обръщайте се към господин Менжински В. Р. в Генералното консулство“, човек с безупречна репутация, както казваше Ленин…

А през това време Йофе и Менжински непрекъснато бяха заети с посрещането на многобройните товари, пристигащи по суша и море на адресите на полпредството и генералното консулство. Отделни сандъци и контейнери направо се препращаха за Швейцария. Ако Парвус знаеше всичко, щеше да бъде много доволен. Но той знаеше далеч не всичко. Отскубналият се от опеката му Ленин нямаше никакво намерение да споделя докрай плановете си със своя бивш наставник. Някои от сандъците с дипломатически пломби не съдържаха нито злато на монети или слитъци, ювелирни украшения и произведения на изкуството, нито платина или скъпоценни камъни, изнасяни от болшевиките в чужбина. В тях имаше нескопосано отпечатани на немски език брошури и листовки, призоваващи работниците и селяните в Германия да доведат страната до същия кървав хаос, какъвто вече цареше в Русия. А в някои от сандъците имаше и винтовки. Заразата идваше и тук, опитвайки се да разпространи епидемията по целия свят. „Стига да има възможност, ние ще постъпим с Германия така, както направихме с Русия“ говореше циникът Радек.

Но с какво се занимаваше Менжински и кое накара неговият шеф Дзержински да изостави работите си на Лубянка и неочаквано да се появи в Швейцария? Причината не бе само в това, че Урицки и Володарски, а както по-късно стана ясно, и Зиновиев, бяха крали. Главният повод беше, че Парвус вече бе започнал да пречи на Ленин. Не, той не претендираше за ролята на вожд на световния пролетариат, нито пък се осмеляваше да полемизира с Илич в печата (Парвус отдавна бе забравил за този маразъм, „партийната публицистика“). Ленин обаче никога не забрави, че е длъжник на Парвус и че същевременно той знае за неговите задължения, поети по времето, — когато преминаваше през воюващата Германия в пломбиран вагон. За него Парвус бе опасен свидетел. На всичко отгоре той беше начертал ПЛАНА и тъй като ПЛАНЪТ — с п о л у ч и, на самия Ленин му се искаше да бъде неговият автор. Но главното беше, че Парвус с тлъстото си туловище преграждаше всички „интимни“ контакти с разклонената система на западните банки, като играеше и някаква своя игра. И не се знаеше колко отива в джобовете му.

В подземията на Лубянка бяха затворени мнозина стари и опитни финансисти с международна практика. Подложени на мъчения (а някои и доброволно), те започнаха да издават много от своите глобални финансови тайни и връзки, което щеше да позволи да се заобиколи Германия и нещата да придобият значително по-голям размах, отколкото предвиждаше Парвус. Но това е за в бъдеще, а засега Парвус все още беше нужен. По тази причина въпросът за ликвидирането му, макар и да бе поставен вече, отпадна като ненавременен. За да сме съвсем обективни, трябва да признаем, че на съвещанието в Кремъл от 19 юли 1918 година, когато по света се разнесе вестта за разстрела на Николай II и семейството му, ако името на Парвус бе често споменавано, то не беше във връзка с неговото ликвидиране, а по-скоро със знаменитата му реплика „Малко е!“ и напълно справедливите му забележки за безсистемната и безконтролна експроприация (или национализация), така както и самият Ленин, размахвайки своя известен лозунг „Граби награбеното“, бе сметнал за неуместно в такива призиви да се употребяват неруски думи. Изслушаха се… И взеха решение… А след това избухна ЧЕРВЕНИЯТ ТЕРОР.

Като нареди да бъде ликвидиран Урицки (имаше за какво) и инсценира покушение срещу себе си# (Даже нашата официална историография вече се приближи към разобличаването на мита за „изстрела на Каплан в сърцето на революцията“ — бел. авт.), Ленин пръв в историята на човечеството санкционира масовото изтребление на цели групи от населението, определяйки социалното положение на обречените с мъглявото прозвище „буржоа“. Изготвянето на списъците на потенциалните жертви бе започнало още веднага след преврата. Тогава по личната заповед на Ленин бе проведена регистрация по местоживеене на лицата, принадлежащи към „богатите класи“, но тя практически обхвана цялото население на страната. Крилатата Ленинова фраза, че дори и 90 процента от руския народ да загине, 10 процента все пак ще доживеят до световната революция, която будеше възторг у неговите съучастници, макар и да я смятаха за хипербола, започна да се осъществява с невиждан размах.

По това време контролираната от болшевиките територия беше покрита с такава гъста мрежа от околийски, губернски и общински ЧК, че дори и вестник „Правда“, отдавайки дължимото на извършваната от тях дейност, с възхищение отбеляза фактическата смяна на „властта на съветите“ с „властта на ЧК“. Именно към тази оплела страната зловеща паяжина, от Москва полетяха инструкциите, разясняващи смисъла на обявения терор: „Ние не водим война против отделни лица. НИЕ ИЗТРЕБВАМЕ БУРЖОАЗИЯТА КАТО КЛАСА. Не търсете материали за следствие и доказателства за това, че обвиняемият е действал с дела или думи против съветската власт. Първият въпрос, който трябва да му зададете, е какъв произход има, какво е възпитанието, образованието или професията му. Отговорите ще определят неговата участ. В това е смисълът и същността на «червения терор».“

Но смисълът беше много по-дълбок от съдържащото се в шаблонния текст на официалната инструкция. „За разстрела не са ни нужни нито доказателства, нито разпити, нито подозрения. Решим ли, че е необходимо, разстрелваме и това е всичко“ — така Дзержински поучаваше подчинените си, внушавайки им че на — мероприятието трябва да се гледа по-широко, а не само като на обикновено ликвидиране на „богатите класи“. Защото ставаше дума изобщо за народа. Успоредно с обявяването на „червения терор“ бе издадена и знаменитата Заповед за заложниците. Тя гласеше, че „… от буржоазията и офицерството трябва да бъде взет значителен брой заложници. И при най-незначителния опит за съпротива или за някакво раздвижване в белогвардейските среди, веднага трябва да се пристъпи към безпощаден масов разстрел“. Терорът бързо заприлича на необуздано клане. В страната за дълги години се наложи онази страшна и многолика безнаказаност, чиито плодове берем и днес.

Но ако се вгледаме още по-надълбоко, ще видим че „червеният терор“ е просто поредното финансово мероприятие на болшевиките, предизвикано от съмнението им, че у населението са останали някакви пари, незаприходени от Народната банка и Народния комисариат по финансите. И нощем в домовете, където живееха хора, имали нещастието до революцията да се числят към дворяните, търговците, почтените граждани, адвокатите и офицерите, които сега бяха наричани „буржоа“, нахълтваха въоръжени от главата до краката болшевики. Те извършваха щателни обиски, изземваха парите и ценните предмети, извеждаха обитателите по долни дрехи, без да ги подбират по пол или възраст, без дори да се съобразяват със здравословното им състояние (имало е случаи и с умиращи от тиф), натоварваха ги в коли и под конвой ги откарваха извън града. Там младите и здрави мъже разстрелваха на място, жените — изнасилваха, след което най-често ги убиваха, а останалите ги чакаше или затвор, или концлагер. Имуществото на такива „буржоа“ се конфискуваше, уж „за раздаване на работниците“. Но да не говорим какво са получавали работниците тогава, когато вече бяха започнали масовите разстрели на стачкуващи, и какво им се заплащаше по-късно.

Златото и скъпоценностите бяха предавани (все пак около 15 процента от тях изпълнителите задържаха за себе си), а книгите, ръкописите, талантливите проекти, безценните архиви — всичко това просто се изхвърляше. Останалата покъщнина частично се присвояваше и частично се препродаваше на спекуланти, които после бяха залавяни и разстрелвани, често пъти заедно с купувачите. В един или друг вариант така се действаше в цялата страна, когато ставаше дума за по-обикновените и по-масови случаи. На по-високо равнище — обаче нещата — биваха организирани върху „солидна“ основа. На човека, за когото се предполага, че има много пари, понякога и на влог в чужда банка, съвсем открито му се казва, че поради своя произход, възпитание или професия той подлежи на ликвидиране и няма къде да бяга. Но хуманната власт ще преглътне този факт, ще му запази живота и ще го пусне да замине в чужбина срещу нищожната сума от 400 хиляди златни рубли или еквивалента им в каквато и да била валута.

Онези, които веднага се съгласяваха и посочваха къде са скрили парите и ценностите си, биваха разстрелвани за укривателство. Упоритите подлагаха на средновековни мъчения, изтезаваха пред очите на близките и накрая, независимо от резултата, разстрелваха с цялото семейство. Онези пък, които постепенно разкриваха къде са тайниците им, биваха държани в затворите чак до 1934 година, полека изтръгвайки милиони от тях. Но нека да бъдем обективни. Някои получаваха свободата си, понеже сумите бяха фантастични, а корупцията вече дотолкова се ширеше сред „рицарите на революцията“, че те все по-често не можеха да устояват на изкушението.

В това отношение особено се отличиха Петроградската ЧК и нейният революционен Кронщатски филиал, възглавяван от познатия ни княз Андроников. След ликвидирането на Урицки в „люлката на революцията“ се разпореждаше Глеб Бокий. Любимец на Дзержински, той, след майсторски организираното от него покушение срещу бившия си шеф Урицки, започна бързо да се изкачва по служебната стълба. Умението му да изтръгва пари от заложниците беше предизвикало в Москва и завист, и възхищение. Негова е блестящата идея зверовете в столичния зоопарк да бъдат хранени с месото на разстреляните. Екзотичните животни струваха скъпо и разчитаха на някого да ги продадат.

Но главното, разбира се, не беше в това. А във факта, че в Петроград бяха започнали да освобождават заложници срещу пари. В Москва узнаха за това от едно секретно донесение на знаменитата Яковлева, която бе измежду заместниците на Бокий. Изясни се, че в бившата столица на империята се извършват тайни операции. Заложниците се арестуват скришом, затварят ги в някои от конспиративните квартири, постигат съгласието им да се откупят срещу астрономически суми и после тайно ги прехвърлят през финландската граница. А получените пари никъде не постъпват и не се заприходяват.

По този начин са успели да се спасят мнозина, за които имало забрана да напускат страната. Понастоящем, донасяше Яковлева, се водят секретни преговори със задържаните в Петропавловската крепост бивши велики князе Николай Михайлович, Георгий Михайлович, Дмитрий Константинович и Павел Александрович, на които е обещана свобода и заминаване за чужбина срещу огромен откуп. Вече е платена значителна сума за прехвърлянето зад граница на семейството на бившия велик княз Александър Михайлович с жена му Ксения Александрова (сестра на бившия цар) и шестте им деца. Братята били казали, че като многодетен той трябва пръв да се спаси.

От донесението следваше, че в Петроград се осъществява контрареволюционен сговор за лично облагодетелствуване. И се разрази страшен скандал. За всеки случай всичките велики князе бяха разстреляни. А следствието, бързо проведено по прякото указание на Ленин, установи че в „тайните операции“ е замесена върхушката на ЧК, начело с Дзержински. Дзержински, Бокий и някои други бяха временно отстранени от длъжностите им. Ленин крещял на Дзержински, заплашвайки го, че ще разтури ЧК. Дзержински криво се усмихвал. Той разбирал от шеги. Накрая излезли виновни хора от по-низшия ръководен състав. В Петроград с шум и глъч беше арестуван началникът на един от районните отдели на ЧК, някой си Козирев. Арестуваха го в една от конспиративните квартири в момент, в който предаваше на някакви чужденци бижута срещу фунтове стерлинги. Делото му пред революционния съд бе публично. Постъпленията на Козирев, изредени в края на обвинителния акт, бяха многобройни. Оказа се, че „другарят Козирев е стигнал до такова падение, че си е позволил да краде златни чинии, лъжици и вилици от столовата на ЧК“. В обвинителния акт обаче не било уточнено как „златните чинии, лъжици и вилици“ са попаднали в столовата на ЧК, и никой не посмял да зададе този въпрос.

Великият княз Николай Михайлович е историк със световна известност. За него се е застъпил Максим Горки. Ленин е отговорил по нечуван начин: „Революцията не се нуждае от историци!“

Великият княз Георгий Михайлович е археолог също със световна известност, автор е на много фундаментални научни трудове.

А потокът от ценности продължаваше да се стича в столицата на Германия. Изтръгваните с кръв богатства на страната пътуваха на Запад, към разпростряната паяжина на международните банки. А в Русия оставаше кръв, само кръв. И главното й национално богатство — нейният инициативен, предприемчив, талантлив и трудолюбив народ гинеше с десетки хиляди. Нека някой се опита да възрази, че завзелата властта престъпна банда е имала някакви други намерения, освен само да ограби и унищожи тази страна. Педантичните немци са водели точен отчет на изнасянето на „совдепията“ до ноември 1918 година: 2 милиона пуда захар, 9 132 вагона жито, 841 вагона дървен материал, 2 милиона пуда влакно, 1218 вагона месо, 294 вагона кожи и т.н.

За благодарност немците позволиха на интернационалната армия безпрепятствено да се придвижи към Дон. Подсигурена по фланговете си от немците, тя се втурна в областта Войска Донска, изпълнявайки точната инструкция, подписана от Ленин и Свердлов: „Проблемът с казачеството да се реши… по пътя на поголовното им изтребление… Да се проведе масов терор срещу богатите (пак! — И. Б.) казаци и да се избият до крак… Да се разстрелва всеки, у когото се намери оръжие (оръжие е имало във всеки казашки дом — И. Б.)… Всички пари и ценности да се конфискуват, заприходяват и предават…“ По това време „бедният“ Хитлер все още е лежал в лазарета, възстановявайки се от газовата атака на англичаните…

През ноември 1918 година Германия рухна и капитулира. Малко преди това съветският посланик Иофе бе задържан за разпространяване на позиви и изгонен. Наистина той скоро се завърна пак, но вече започна да раздава не позиви, а винтовки в двора на съветското посолство. Твърдо продиктуваните от западните съюзници условия на капитулацията изискваха бързото извеждане на немските войски от всички чужди територии. В дълбоката нощ на 3 ноември 1918 година германският консул в Петроград направи прощална визита на Зиновиев. През тази година двамата заедно добре бяха поработили. Но само намесата на Ленин, който се опасяваше от „международен“ скандал, помогна на председателя на Коминтерна Зиновиев да се измъкне от петроградските афери с Андроников, Урицки и Володарски, в които и той бе затънал до шия.

Сбогуването им обаче беше доста напрегнато. Приключваше една глобална, отлично координирана операция, донесла и на двете страни фантастични печалби. Още съществуваше линията, свързваща ги през Прибалтика. Охраняваха я „железните гренадири“ на фон дер Холц, но вече не оставаха никакви илюзии при новите условия и те нямаше да могат да я удържат. Бъдещето на Германия и нейната съдба се очертаваха в твърде мрачни краски. Още по-неопределена изглеждаше съдбата на болшевиките. Какво биха могли да правят те без немска помощ? А германците бяха извършили гигантска работа. Те успяваха да смажат още в зародиш всеки опит на отделни сили от обърканото руско общество да се противопоставят на болшевиките, те успешно предотвратиха и създаването на мощния съюз между Донското и Кубанското казачество с Доброволческата армия. Обаче немците смятаха да търпят тази банда в Кремъл само до края на войната, която се надяваха да приключат ако не с победа, то поне с напълно приемлив мир. От друга страна, в Кремъл вече имаха уверенията на Либкнехт и Люксембург, че едва ли не утре и Германия ще бъде хвърлена в същата пропаст, където вече се бе озовала Русия. Поради това планът за бягство в Германия си оставаше почти непроменен.

Подготвен още през 1917 година, този план предвиждаше кремълската шайка да изчезне по мистично бърз начин и вече на два пъти едва не беше приведен в действие. Първият път бе след убийството на германския посланик Мирбах, когато се очакваше, че немците ще завземат Москва, тъй като търпението им наистина не можеше да бъде безкрайно. А вторият — когато дойде вестта за английския десант в Архангелск, а нямаше сили, с които да му се противопоставят. Но англичаните, не подозиращи каква паника са предизвикали в Кремъл, изобщо нямаха намерение да настъпват. Те просто имаха задачата да установят контрол върху планините от оръжие, струпани през военните години в пристанището на Архангелск, опасявайки се, че болшевиките ще го предадат на немците. Сега за трети път бе обявен „предупредителен период“, тъй като след напускането на германските войски обстановката ставаше непрогнозируема.

Като дипломат, който окончателно напуска страната, германският консул изрази пред Зиновиев съжалението си, че е дошъл краят на толкова плодотворното сътрудничество между правителствата на Германия и РСФСР през последната година. Без да се съобразява с дипломатическия етикет, който явно не му беше познат, наглият Зиновиев отвърна на езика на херсонските бакали, дали някога на шефа на Коминтерна началното му революционно образование: „Няма за какво да се съжалява! Вие толкова се налапахте покрай Бресткия мир, че можете да бъдете и доволни!“

Старата школа на кайзеровата дипломация ценеше като най-високо качество у своите представители желязното им търпение. Консулът се сдържа, но все пак разчупи рамките на протокола, като рече: „Още не е ясно кой има по-голяма полза от Бресткия мир — вие или ние“. И с това се разделиха.

Заминаването на немците въодушеви националните сили на антиболшевишката съпротива. Слаби и разединени, практически невъоръжени, удържани от немските щикове и неразбирането на съюзниците, те все пак предприеха отчаян опит да отхвърлят от Русия това страшно и неизвестно откъде дошло иго. Смело маневрирайки с малобройните си войски, шепата старши офицери от бившата императорска армия започна стремително настъпление за овладяването на централните и източните райони.

За съжаление бацилът на болшевизма вече беше разложил тила на бялата армия и в още по-голяма степен самата армия. Този бацил, толкова точно характеризиран с думите на Ленин „плюя на Русия, тъй като съм болшевик“, съчетан с утопията за всеобщо равенство, успя да се разпространи и сред онези слоеве на руското общество, които ленинските декрети вече бяха обявили за „враждебни класи“ и безпощадно ги избиваха. Генерал Деникин с горчивина си спомня: „Спекулата достигна огромни мащаби и въвлече в порочния си кръг хора от най-различни среди, партии и професии… Без съмнение причините за бездействието се кореняха не в хората, а в общите явления на живота и стопанството на страната — скъпотията и неразделно съпътстващата я спекула. Предизвикаха ги общото разстройство на паричната система и стокообмена, силният спад на труда и много други материални и морални фактори, породени от войната и революцията… Обогатяването за сметка на държавата, кражбите и подкупите станаха обикновено явление, цели отрасли страдаха от тази язва, разраснала се и поради много ниските заплати, които винаги се изплащаха със закъснение. Така например железопътният транспорт се бе превърнал в доходно занятие за персонала му. Невъзможно беше по нормален начин да пътуваш или да изпратиш някакъв товар. В злоупотребата с влаковите «литери»#

(Удостоверение за пътуване с намаление по жп линиите бел. прев.)участваха твърде широки слоеве от населението. Навремето за това бяха обвинени редакцията на демократическия вестник «Родна земя» на Шрейдер и една голяма благотворителна организация, която продавала на търговци предоставяните й за нейните нужди «литери» по договор, който й осигурява 25 процента чиста печалба. Донското правителство в надеждата си да се снабди с жито от Кубан (Само за половин година болшевишка окупация край Дон не остана жито. На Дон, който изхранваше половината свят! — И. Б.) възложи закупуването му на едрия търговец Молдавски. И житото наистина започна да пристига, макар превозването му да излезе твърде скъпо на донската хазна. Защото се оказа, че Кубан и всичките му железопътни линии са затворени за хората на Молдавски. За да се придвижват и изпълнят задачата си, те бяха принудени да плащат дан на гаровите администрации. На всеки, според чина и длъжността му — от писаря и редовия железничар до… не знам къде свършва това съвсем неприкрито изнудване. Но в кубанската Рада (Парламента — бел. прев.) дори бе поставен въпросът, че Молдавски бил развратил цялата администрация. На мен ми се струва, че обвиненията на Радата не бяха съвсем основателни: онези, които даваха подкуп, и онези, които го взимаха само се допълваха един друг на общия фон на безвремието. Животът на народа бе пронизан от установилото се беззаконие, породило появата на много авантюристи и самозванци — едри и дребни… Градовете тънеха в разврат, във вакханалия и пиянство, в които безразсъдно се хвърляше и офицерството, завръщащо се от фронта. «Животът не струва и пукната пара. Ако ще и ден само да ми остава, мой е!…» Това беше пир по време на чума…“

Но дори и при тези условия най-талантливият руски пълководец от началото на века стремително наближаваше с войските си Москва. Армията на генерал Деникин никога не е надхвърляла 150 хиляди души, но в течение на няколко месеца тя успя да очисти от болшевиките огромна територия. И освободи Харков, Полтава, Киев (които при заминаването си немците любезно бяха предали на Ленин), овладя Воронеж и Орел. А след като прегрупира силите си, Деникин изпрати срещу Москва конния корпус на казашкия генерал Мамонтов, наброяващ 7000 саби. На Мамонтов беше поставена ясна задача: „Като попълвате силите си с доброволци от антиболшевишки настроените слоеве сред населението, вие трябва да разгърнете настъпление към Москва, да опустошавате тила на противника и да установите контрол над главните съобщителни пътища за столицата, за да се осигури общият удар на армията в посоченото направление“.

Конницата на Мамонтов лесно проби фронта на червените интернационалисти и се устреми към древната столица на Русия. Но изведнъж нейният настъпателен порив изчезна. Защото се оказа, че подземията на местните ЧК и революционни комитети във всяко градче, във всеки населен пункт — приличат на приказните пещери на Али Баба.

Там имаше злато, скъпоценни камъни, бижута, монети, слитъци, произведения на изкуството… Златна треска обхвана казаците. И всички военни задачи бяха забравени. Вместо да продължи към Москва, Мамонтов изпразни подземията на ЧК и РВК, почти без да срещне организирана съпротива. Казаците натовариха плячката на обоз, дълъг цели 60 версти# (Равно на 64 км — бел. прев.) и поеха назад. Но не за да се присъединят към армията на Деникин, а да се върнат у дома — край Дон от XVI и XVII век, когато казашката рат извършваше смели набези и се завръщаше в родните села с богата плячка.

Оголил фланга на армията, корпусът на Мамонтов навлезе в родната област и казаците се разпръснаха по своите села. От 7 хиляди души при генерала останаха само две хиляди. Начело на тях той влезе в Новочеркаск, посрещнат с неописуема радост. Тържествено забиха камбаните на катедралната църква. За купола и кръста на този храм, както и на другите църкви в града, генерал Мамонтов подари 90 пуда злато от своя личен дял от плячката! (През носа ще им излезе на казаците това злато. Чак до 1941 година една извънредна следствена комисия на ГПУ и НКВД ще го изтръгва от бившите мамонтовци, заедно с червата им. Няма да избегнат тази участ и мнозина от тях, успели да се прехвърлят зад граница. Но Мамонтов излезе късметлия — той наскоро почина, без да осъзнае, че слагайки ръка на Златото на партията, всъщност е погубил Бялото дело.)

Пълнейки партийната хазна, червеният терор свирепстваше в Казан вече почти осем месеца. Но се наложи болшевиките толкова устремно да побегнат от града, че не успяха да вземат със себе си нищо от награбеното. Едва им стигна времето да разстрелят арестуваните заложници. Оказа се, че златото е складирано в подземията на местната банка, тъй като мазетата в сградата на ЧК бяха пълни с трупове. Почти четири часа след бягството на болшевиките и преди да дойдат белите една дръзка тълпа разбиваше банката. Тя изкърти вратите и нахлу вътре с вой и крясъци, озверяла и убиваща всеки, който й се изпречеше на тясната вита стълба, водеща към хранилището. И там алчно се нахвърли върху купчините от злато и скъпоценни камъни. Нападателите пълнеха с тях кофи и котлета, пъхаха ги в ботушите си или в рубашките си, съблечени и свързани като торби.

По такъв начин обаче не може кой знае колко да се изнесе и в това е разликата между стихийния и по ленински систематизирания грабеж. Белите войски разгониха с изстрели тълпата и завзеха банката, чиито златни запаси положиха основата на печално знаменитото колчаковско злато, дирите на което не са намерени и до днес. Макар и да не бяха много градовете, които успя да превземе армията на Колчак, все пак адмиралът събра 8878 пуда или 142 тона злато. С част от него бе закупено оръжие, а останалото Колчак прехвърли в чужбина, където следите му се губят. В Москва цареше паника, но не по-малка от паниката в Петроград, към който откъм юг настъпваше малката армия на генерал Юденич, наполовина съставена от гимназисти. Там трескаво разстрелваха онези, които по една или друга причина още не бяха избити. Разстрелваха и цели семейства. „Нека задълго да ни помнят, ако победят“, Зиновиев примираше от страх, а Ленин му пращаше ободряващи телеграми — да въоръжи работниците и да ги хвърли срещу Юденич. Но за да не мислят за отстъпление, да постави зад тях картечниците на „интернационалистите“. И да вземе за заложници семействата на мобилизираните офицери, като ги предупреди, че всички ще бъдат разстреляни, ако Юденич не бъде спрян. Да се разстрелват всички. На първо място — бившите висши военни и чиновници, независимо от възрастта им. Пари нямат, но представляват потенциална опасност!

И във вихъра на масовите убийства загинаха бележитите руски флотоводци и учени адмирал Скридлов, Йесен, Щакелберг, Бахирев, Развозов. Но перспективата за катастрофа не можеше да бъде компенсирана само с масови убийства. Предприемаха се и други мерки. Отначало, както винаги, всичко се вършеше по дилетантски. Вземаха за заложник бившия богаташ и докато той тръпне в очакване на разстрела си, му предлагаха да продаде недвижимия си имот на лице, което обикновено е чужд поданик. После оформяха съответните документи, подписани от договарящите се и подпечатани с личните им печати. Но това, че тази собственост (заводи, магазини, железопътни линии, параходи, издателства и пр.) вече е национализирана, никой не споменаваше. А заложникът-смъртник, естествено, не задаваше никакви излишни въпроси, след като са му обещали, че ще го оставят жив, ако продаде национализираното си имущество. После го разстрелваха, документите му се изземваха и той сякаш е безследно изчезнал. А всички права над неговото имущество се поемаха от друго лице.

По такъв начин болшевиките планираха, да се изразим на съвременен език, да излязат на пазара с приватизирано чуждо имущество. Ако, да речем, белите успеят да победят, в техен интерес ще бъде да се заловят на първо място — с бързото възстановяване на стопанския живот. Естествено, ще гледат с добри очи и на всеки завод, който е в частни ръце. Но собственик на завода се оказва, че е никому неизвестният преди господин Н. А всички помнят, че предприятието принадлежеше на търговеца Парамонов. Тогава господин Н. показва продавателния документ, съгласно който още през 1916 година той е купил завода от търговеца Парамонов. Но защо никой не е знаел за това? Търговска тайна. Просто бившият собственик се е озовал по онова време в много затруднено финансово положение, но не искал да се разчуе. А къде е той сега? Не се знае. Господин Н. заявява, че след сключването на сделката е отпътувал от Русия и не е виждал г. Парамонов от 16-а година. Нали знаете какво време беше — разпръсна ни по целия свят… „Има обаче данни, че Парамонов е бил заловен и убит от болшевиките, заедно с цялото му семейство“. „Боже мой, какви изверги! А какъв прекрасен човек беше!“

Разбира се, не е изключено някой да се усъмни или да се намери изобличител. Възможно е прозорливи журналисти да подхвърлят и тази версия — че са провеждани подобни операции, а и да издирят свидетели, дори да излязат с предположението, че цялата икономика на страната се намира в ръцете на болшевишки агенти. Но в повечето случаи няма да открият доказателства. Пък и какъв е смисълът да се разрушава собствената икономика! Всички се трудят и какво по-хубаво може да се желае! А колкото до политическите убеждения на собствениците — те са нещо второстепенно.

Малко по-късно, когато в ЧК се създаде отделът на графолозите и фалшификаторите на пари, заложниците бяха оставени на мира. Вече не им досаждаха с предложения, а направо ги разстрелваха, като нужните документи оформяха на високо равнище от специалисти. В отдела бяха изготвени огромно количество фалшиви банкови книжа, полици, кредитни писма и продавателници, датирани още от 1912 година. Всички те носеха подписите на известни на времето лица, някои починали от естествена смърт, а други — ликвидирани от болшевиките. Най-често такива хора биваха унищожавани не само със семействата им, но и с техните най-близки сътрудници. Ако ги заловяха, разбира се.

Тези мерки се предвиждаха при падане на режима, когато се наложи да бягат от страната. И тъй като никога през цялото си 74-годишно управление болшевиките не са били уверени в утрешния си ден, чудейки се защо още не са ги свалили, те постоянно ги модернизираха и допълваха. Чак до наши дни. Но, за съжаление, режимът не падна. „Вероятно в Русия няма нито един дом, където да не сме убили пряко или косвено майката, бащата, брата, дъщерята, сина или изобщо близък Роднина“ — беше възкликнал Бухарин, „а Феликс спокойно, почти без охрана си се разхожда пеша (дори и нощем…) из Москва; а когато му забраняваме подобни променади, той само се смее презрително и казва: «Какво? Няма да посмеят, кучите синове!» И е прав — няма да посмеят… Чудна страна!“ Но и чудни неща ставаха в нея! В Москва например, пристигаха от чужбина шифровани телеграми със следното съдържание: „Успяхме да дешифрираме сметката в банка Кройз и Функ (Берн) под номер В латинска, С латинска, триста четиридесет и осем петнадесет деветдесет шест нула нула седемнадесет,Зет латинска,Т. Влогът е на сума 1 милион и 800 хиляди швейцарски франка и се води на името на Парфьонов Никодим Пантелеевич — акционер в дружество «Кавказ и Меркурий». До кода на сметката не можахме да се доберем. Керд“.

Не случайно Дзержински беше ходил в Швейцария, не напразно се стараеше и Парвус. Банките не само приемаха зацапаното с кръв злато, но и разкриваха пред ЧК клиентите си, тъй като такъв текст можеше да изпрати само банков чиновник. Към него имаше и пояснение: „Парфьонов Никодим Пантелеевич е пътностроителен инженер и индустриалец, акционер във Волго-Каспийската компания за речно корабоплаване. В момента се намира в Киев при белогвардейците“. Е, ще почакаме. Няма къде, скъпи, да се скриеш. Сам ще ни кажеш и кода, и всичко друго, необходимо за изтеглянето на парите ти. А ако се наложи, и в чужбина ще се докопаме до тебе.

Нищо чудно нямаше в това, че всички, които близко общуваха с главатарите на новата власт, се движеха с джобове, пълни с валута и златни монети. В онези времена все още не бе съвсем ясно на кого е позволено и на кого — не. С чужда валута например бе заловен знаменитият машинист на „легендарния“ локомотив N293 от финландската жп линия, Ялава, който бе докарал Ленин в Петроград в навечерието на преврата. А в многото дублиращи се декрети и укази за това деяние се предвиждаше разстрел без съд и следствие. Ако ти провърви, може да се отървеш само с конфискация на притежаваното. Наложи се машинистът да бъде спасяван лично от Ленин. В записка до известния чекист-палач Уншлихт вождът на световния пролетариат пише: „Познавам лично др, Ялава още от 1917 година и потвърждавам неговата безукорна честност, като моля да се разпоредите да му върнат иззетите пари. Моля да ми се изпрати копие от Вашата заповед, с посоченото в нея име на отговорното за изпълнението на тази задача лице.

Второ: моля да се изискат всички документи по обиска на др. Ялава и да ми се изпратят. Моля да ми се върне и тази записка. С ком. поздрав Ленин“.

„До другаря Ленин веднага изпраща телеграма Уншлихт. — Според установената практика чуждестранната валута подлежи на конфискация и вероятно точно така са постъпили в Петроградската ЧК. Времето и мястото на ареста на Ялава не са посочени, което пък забавя изпълнението на Вашето разпореждане. С комунистически поздрав Уншлихт.“

Върху телеграмата Ленин пише резолюцията: „Др. Н. Горбунов!… кажете ми резултатите: 1/ Върнати ли са парите? 2/ Какво наказание е излежал Ялава и в какъв срок? 11.VI. Ленин“. Шефът на канцеларията бе информиран, че на Ялава е върнато „всичко, освен златото, среброто и чуждата валута“.

Всъщност „златният куриер“ Ялава, който пренасяше злато за скандинавските банки, бе арестуван защото имаше информация, че „заделя за собствения си джоб“. И, разбира се, успяха да го заловят и разобличат.

Но далеч не всички, които имаха стари заслуги, успяваха да се измъкнат така леко — само с конфискация. „Изгоря“ председателят на кронщатската ЧК, легендарният княз Андроников. Князът крадеше на едро, но и голяма работа вършеше. Покрай изпращането на товари за Германия, Скандинавия и САЩ през Кронщат, той обработваше и затворниците в известните кронщатски затвори, а там изпращаха най-упоритите, които не желаеха да предадат своята собственост, не подписваха продавателниците и отказваха да съобщят шифрите на сметките си. С всеки от тях бившият княз работеше индивидуално и им измъкваше всичко, но част укриваше от началството, правейки си лична шифрована картотека. Покрай аферите с Урицки и Бокий той остана невредим, като успя ловко да прехвърли парите на секретните си сметки в две банки в Швейцария и Швеция, без да му мине през ума, че Кремъл получава секретна информация оттам.

„Суперважни“ и „конспиративни“ задачи князът-чекист бе изпълнявал и преди, и след преврата. Назначен с препоръката на Ленин и Дзержински в кронщатската ЧК, Андроников отлично знаеше накъде и с каква стока поемат от пристаните през мъглите на Балтика тайнствените параходи под странни флагове, а някои и без флагове. Точно заради това, след катастрофата на Германия, дойде и неговият час. Но не бе така лесно да бъде арестуван човек като княз Андроников. Той се ползваше с голям авторитет в ЧК. И трябваше да се действа „крайно деликатно“. За подобни случаи Ленин разполагаше с малък екип изпълнители, които се числяха към администрацията на Съвета на народните комисари и нямаха нищо общо с ЧК. Те се занимаваха само с вътрешнопартийни разследвания, когато ставаше въпрос за болшевики с голям дореволюционен стаж. Нещо като комисия по партийния контрол, но с по-широки пълномощия. Така че делото на княза тръгна не по чекистка, а по партийна линия и с тази цел Ленин изпрати до Зиновиев в Петроград секретно писмо със следното съдържание: „Др. Зиновиев. Моля да се назначат само партийни, опитни и абсолютно надеждни другари, които да разследват поведението на бившия княз Андроников (приятел на Распутин, Дубровин и т.н.), служещ в ЧК в Кронщат. Преде, на Съвета на народните комисари. В. Улянов (Ленин)“.

Наистина на бившия княз му припомниха всичко — и близостта му с Распутин и Дубровин, и службата му в Синода, и връзките с царския двор. Но го разстреляха за шпионаж в полза на Германия. Интересно!

На 1 март 1919 година в Москва се откри международният конгрес на „левите социалдемократически партии“, който от 4 март получи названието Първи конгрес на Коминтерна. Обзети от завист и възхищение, в Москва се бяха стекли авантюристи от цял свят. Надяваха се да отмъкнат със себе си някаква част от небивалото в човешката история разграбване и да получат методиката на извършваното унищожение, за да я приложат в своите страни. Ленин никога не бе крил плановете си за световно господство, но сега беше в стихията си: „Ние никога не сме крили, че нашата революция е само началото, че тя ще има победоносен финал едва тогава, когато запалим със същия революционен огън целия свят… С установяването на съветската власт ние моделирахме международната, световната форма на диктатурата на пролетариата… Нашето дело е дело на световната пролетарска революция, дело за създаването на световната Съветска република… Борбата на международния пролетариат против буржоазията носи и трябва да носи характера на яростна, отчаяно жестока класова борба… Само пълният идиот не би могъл да схване, че сега (през 1919 г.) в Русия бушува (и в целия свят започва да зрее) гражданска война на пролетариата против буржоазията, тъй като в гражданската война потиснатата класа се стреми да унищожи докрай потискащата класа, да унищожи икономическите условия за съществуването на тази класа!“

Е как да не дойдат в Москва тези делегати, за да чуят такива призиви за световен грабеж!

На 5 март 1919 година в Големия кремълски дворец бе даден прием в чест на делегатите на конгреса. Ярка електрическа светлина заливаше старинните скулптурни украси по стените, дело на архитект Тон. Масите бяха отрупани с ястия. Гравирани блюда с хайвер, варени есетри, огромна моруна, заемаща една трета от масата, прасенца-сукалчета, ананаси и грозде, стари вина, все още носещи на етикетите си знаците на частни колекции (включително и на царската). Лично Ленин бе одобрил менюто, давайки указание на Горбунов да осигури за приема от запасите на Съвета на народните комисари „хайвер — 110 пуда, прасета- сукалчета — 800 броя, червена риба — 200 пуда“.

Елегантните костюми на делегатите и разголените рамена на жените, облечени по последна европейска мода, макар и да контрастираха със строгите френчове на „народните“ комисари, придаваха допълнителна екзотика. И внушаваха на присъстващите, че световната революция не е толкова лошо нещо и си струва да се поеме известен риск заради нея, щом това вече е постигнато в Русия. Докато в обезкръвената и разграбена страна свирепстваше глада, имаше случаи и на човекоядство, извършваха се масови убийства без съд и следствие, а в Бутирския затвор докарваха деца на „богатите класи“ за поголовното им избиване, докато се ширеха епидемии от петнист и коремен тиф, а обречените приживе изгниваха, докато из снежните улици стърчаха като черни грамади мъртви къщи без отопление и ток, тук вече беше създадено знаменитото „огледално царство“. Онази мъничка държава сред унищожената Русия, където комунизмът вече бе построен, засекретена и охранявана по-строго от всички държавни и военни тайни взети заедно. А за да не останат никакви съмнения, че борбата за щастието на работническата класа и на всички други угнетени класи дава своите плодове, гостите бяха заведени в Държавното хранилище. Тази институция, създадена през 1917 година от Ленин, сега беше оня централен склад, където се докарваха и откъдето се извозваха в пломбирани сандъци награбените ценности — един непресъхващ поток от злато и брилянти. И фантазията на Шехерезада не би могла да си представи нещо по-впечатляващо от това хранилище, където бяха струпани всички ценности на Русия, събирани няколко века. На този фон Иван Грозни би бил жалък със своите, както му се струвало, несметни съкровища, с които се похвалил пред английския посланик, изпратен в Москва от кралица Елизабет. Ако можеше да види онова, което притежава Ленин!

А на делегатите им прилошаваше от гледката. Един от коминтерновците изпадна в истерия и по този начин издаде дребнобуржоазната си същност. Арестуваха го. И едва през 1922 година го освободиха. Подир продължително и подробно разследване.

Делегатите си заминаха радостни и възбудени. Оказа се че московските им домакини не са никак стиснати. Всеки от членовете на конгреса бе получил достатъчно средства, за да създаде и в своята страна „болшевишки организации“ и да подготви световна революция. Както се казваше по онова време — „Напук на всички буржоа пожар световен ще разпалим!,..“

Разбира се, не всичко вървеше гладко. Финландските граничари заловиха знаменития Ото Куусинен, опитал се да пренесе контрабандно във Финландия дадените му в Москва брилянти, за някои от които се оказа, че са вписани в международните каталози и притежателите им са известни. Разрази се скандал, който, макар да не достигна до Москва, имаше голям резонанс по света. А малко по-късно (през февруари 1920 г.) опозорилият се вожд на финландското работническо движение избяга от полицията по леда на Финския залив и завинаги се засели в Москва. За благодарност Ленин го направи секретар на изпълкома на Коминтерна, а Сталин дори искаше да го направи президент на Финландия.

Подобни провали станаха и с делегати от други страни. Но това не беше съществено, тъй като в Москва не приемаха да гледат в бъдещето, където се надигаше световната пролетарска революция!

Точно по това време — през март 1919 година излъганите от евтината демагогия работници, обречени на гладно и безпросветно съществуване, превърнати фактически в роби, правеха плахи опити да привлекат вниманието на „работническото“ правителство към своето положение, като прибягваха към мирни стачки. Това се случи в много градове и навсякъде резултатът бе един и същ — удавяха стачките в работническа кръв. В Астрахан се стекъл десетхиляден митинг, на който работниците от местните заводи и от рибния отрасъл (спомнете си моруната и есетрата на кремълските банкети) обсъждали своето тежко материално положение. Едва започнали да говорят първите оратори и площадът бил обграден от войски на ЧК. Почти без предупреждение по работниците открили огън от картечници и винтовки, хвърляли по площада ръчни гранати. Работниците хукнали да бягат, но оставили на площада 2000 души убити и ранени (които веднага били доубити с изстрели от нагани). Почти всички участници в митинга били арестувани и разпределени из шестте комендатури на ЧК в мазетата, в шлеповете и в трюма на закотвения кораб „Гогол“. Съобщили в Москва за въстанието. Незабавно от столицата пристигнала лаконична заповед: „Безпощадна разправа“. Закипяла работа. Разстрелвали работниците в мазетата на ЧК, вързани ги хвърляли от шлеповете във Волга. Едва успявали да извозват труповете на гробищата, където ги хвърляли на огромни купчини направо на земята; полуголи, облени в кърви. На 13 и 14 март разстрелвали само работници, но после властите се опомнили и, очевидно за да припишат вината на „буржоата — подстрекатели“ започнали масови арести сред интелигенцията на търговци, рибопромишленици и собственици на магазини, които по чудо били оцелели от предишните хайки. Публикували стотици списъци на разстреляни „буржоа“. Разстрелвали работниците без каквото и да било разгласяване, но техните разстрели продължили до средата на април. Създало се впечатление, че болшевиките са решили да излеят върху астраханските работници цялата си злоба заради всички стачки, които като вълна заляли страната през март 1919 година. Масово разстрелвали стачници и в Петроград, Тула и Брянск. Публикувани в Англия данни говорят, че през първите три месеца на 1919 година са били разстреляни 138 хиляди души. „Тази цифра обаче — отбелязва най-безпристрастният изследовател на болшевишките зверства — С. Мелгунов, в действителност дава само бледа представа за случилото се в Русия.“

Болшевишките партии вече навсякъде никнеха като отровни гъби в гората. Депресията от войната добре беше наторила почвата. И само едно будеше безпокойство — никъде освен в Унгария не се пристъпи към активни действия? Пък и в Унгария те не продължиха кой знае колко. Бела Кун избяга в Москва, но преди това успя да открадне част от унгарското злато и да го прехвърли през граница по собствен канал. Оттогава Ленин започна да се отнася с известно подозрение към пъргавия и находчив унгарец. Тешеше го задоволството му от терора, който Бела Кун добре започна в Унгария, но, уви, не успя да го продължи докрай. Времето не му стигна.

Добре, че имаше все пак с какво да се утешава, защото немските другари страшно го подведоха със своята пролетарска революция. Уж всичко им беше разяснено. Но не. Когато след падането на монархията дойдоха на власт, страхливите социалдемократи не се решиха да приложат в Германия ленинските методи. На всичко отгоре позволиха на кайзера да избяга в Холандия, а след като потушиха с въоръжена сила комунистическия метеж, изгониха от страната съветския полпред Радек, изпратен в Берлин за да подпомогне „задълбочаването“ на немската революция. Дипломатическите отношения с Москва бяха скъсани. Бяха убити ленинските агенти К. Либкнехт и Р. Люксембург, сложен бе запор върху банковите сметки, толкова лекомислено прехвърлени в Германия по съвета на Парвус. Кой би могъл да си помисли, че така ще се обърнат нещата!

Без да пести изразите си, както винаги, разяреният Ленин отправи страхотни ругатни по адрес на своите довчерашни приятелчета: „Оказа се, че начело на световно образцовата марксистко-работническа партия на Германия стои шепа изпечени мерзавци… най-мръсната продала се капиталистическа сбирщина… най-отвратителните палачи измежду работниците на служба на монархията и контрареволюционната буржоазия“. Отношенията с Германия бяха възстановени едва след като там дойдоха на власт „буржоазните“ партии. Ленин беше злопаметен.

През юли 1920 година бе открит отначало в Петроград, а после в Москва II конгрес на Коминтерна. Но докато на първия конгрес, след като се избра коминтерновското ръководство и председател стана Зиновиев, делегатите до насита ядоха, пиха, разхождаха се, а после се натовариха със злато и брилянти, сега вече бяха започнали да говорят по същество. Пък и обстановката беше съвсем друга. Донските и кубанските казаци, изоставили на произвола на съдбата Доброволческата армия, всъщност положиха началото на разпада на Бялото движение, чийто лозунг „За Русия — единна и неделима“ не намери отклик сред многонационалното население на умиращата империя. Поляците, които възнамеряваха да настъпят заедно с Деникин, отчаяно нуждаещ се от всякаква подкрепа, поискаха да бъде призната независимостта на страната им. Същото поискаха финландците от Юденич, когато преговаряха с него за общ поход срещу Петроград. „Ние не продаваме Русия“, неизменно отговаряха вождовете на Бялата идея. Пред отказа от своите свещени патриотични принципи, те предпочитаха неизбежното поражение. Други продаваха Русия и то твърде сръчно. Разпадането на бялото движение откри обнадеждаващи перспективи за извършването на октомврийски преврат в световен мащаб. Затова на II конгрес централно място заеха основните въпроси за програмата, стратегията, тактиката и организацията на Коминтерна. Решенията по всички тези въпроси, изработени под прякото ръководство на Ленин, залегнаха в основата на програмата и на цялата работа на Коминтерна. Откривайки конгреса, Ленин издекламира своя любим тезис: „Нашето дело е дело на световната пролетарска революция, дело за създаването на световна Съветска република“ (продължителни аплодисменти, оркестърът свири „Интернационала“).

Ленинската мисъл доразви председателят на Коминтерна Зиновиев. На няколко поредни заседания той поучаваше делегатите как да се организират нещата така, че по най-късия път да се стигне до световното господство: „За нас решаващо средство в борбата е въоръженото въстание, което изисква да се създаде организация на революционните сили от военен тип или с други думи — централизирана партия“.

В съответствие с поставената задача конгресът прие устав на Коминтерна — като на единна международна комунистическа партия с национални „секции“ в различните страни. Съвсем естествено беше да се създаде и Военен отдел, който определи задачата си по следния начин: „В самия ход на историческия революционен процес работническата класа ще бъде принудена да премине в нападение, когато за това се създаде благоприятна обстановка… Червената армия, главното оръжие на работническата класа, трябва да бъде обучена така, че да изпълни настъпателната си мисия на всеки участък от бъдещия фронт. Границите на този фронт ще се оформят в най-близко време върху целия континент на Стария свят“. Ето какви бяха апетитите.

Приетата на конгреса резолюция за основните задачи на Комунистическия интернационал гласеше: „Само насилственото сваляне на буржоазията, конфискацията на нейната собственост, разрушаването на целия буржоазен държавен апарат от долу до горе — парламентарен, съдебен, военен, административен, общински и др., могат да осигурят тържеството на пролетарската революция“. А за да успее тя, международната комунистическа партия ще трябва да се изгради „върху основата на железния пролетарски централизъм“ и „военната дисциплина“.

Конгресът прие и един твърде многословен и агресивен манифест към трудещите се от цял свят с призива „да убият империализма“. Но за ефективните действия на такава международна военнотерористична организация освен марксизма, безпринципния ентусиазъм, нечовешката жестокост, резолюциите, уставите и манифеста бяха нужни и много пари. А откъде да се вземат те, ако не от столицата на бъдещата световна пролетарска империя, в която заседаваше конгресът. Затова беше решено на Руската комунистическа партия да се предложи временно (?) да поеме материалната издръжка по работата на Изпълнителния комитет на Коминтерна.

Крадените пари лесно се харчат. Последваха два отговора — на Ленин и на Зиновиев.

С неприсъща за него топлота Ленин написа: „Руската комунистическа партия смята, разбира се, че за нея е въпрос на чест да приеме предложението на Изпълнителния комитет“.

Зиновиев му пригласяше: „Руската комунистическа партия смята, че за нея е въпрос на най-голяма чест да се притече на помощ на братските партии с всичко, което е по силите й.“#

През тези дни в пълен ход е контранастъплението на Червената армия по всички фронтове. Започва да се използва нов метод за изземване на ценностите и парите. При завземането на града от „червените“ се определя контрибуция в зависимост от големината му. Например от Киев били поискани 400милиона златни рубли, от Одеса — 500 милиона, а кой знае защо от Харков поискали само 100 милиона. Контрибуцията се приемала във вид на златни монети, в кюлчета злато, в златарски украшения, скъпоценни камъни, а понякога и в картини. В случай на неизплащане на контрибуцията в срок (обикновено 2–3 дни) властите обещавали да разстрелят всеки пети жител. Изплащала се някаква част от контрибуцията, а след това започвали масови обиски. При това не се правело никакво изключение за работниците. В техните жилища (а повечето живеели в собствени къщи в покрайнините) преобръщали всичко, а след това обикновено изгаряли къщите. Продължавали и масовите убийства. Само за един ден в Киев били убити 2000 бивши офицери, извикани за регистрация в градския театър. В Петроград за три месеца (юли, август и септември) разстреляли 5000 души. В Кронщат неочаквано разстреляли двайсет лекари „за твърде голяма популярност сред работниците“. В Екатеринославл разстреляли 100 железничари заради опит да организират стачка. В Иваново-Вознесенск под заплахата от разстрел РВК заповядала всички жители да предадат шевните си машини (?!) В Архангелск веднага след идването на „червените“ разстреляли 800 офицери на служба при генерал Милер. Там започнали да пристигат конвои с офицери и казаци, взети в плен на юг. Разстрелвали ги в подножието на Холмогори, където спешно оборудвали първите лагери на смъртта. Знаменитият Кедров лично ръководил потопяването на два шлепа, след като затворил в тях 1200 офицери. В Москва избухнала шапна епидемия. Всички открити заболели били разстрелвани на място. Заедно с тях и болните от тиф. Според секретна заповед ЧК трябвало да открива и да унищожава болните от сифилис. Столицата на бъдещата империя трябвало да бъде стерилна.

След като получиха от Москва огромните суми, представителите на „братските“ партии трескаво се заловиха за работа. Създаваха фирми и акционерни дружества — фалшиви и истински, закупуваха имоти, подкупваха държавни дейци, организираха стачки и дори саботажи. Като цунами заляха обезкръвената от войната Европа всевъзможни комунистически вестници и списания, които предричаха неизбежната гибел на европейската цивилизация. Те пораждаха и различните странични течения, каквито са фашизмът и нацизмът. Не дремеше и военният отдел — навсякъде из Европа се създаваха бойни „отряди на пролетариата“, подобни на Ротфронткампфбунда, в които сред многото други започна кариерата си и бъдещият президент на Чили Алиенде. Шиеха им униформи, купуваха им оръжие, което можеше да се получи, ако се наложи, и даром във всяко съветско пълномощно или търговско представителство.

Зрееше „общоевропейска пролетарска“ революция. Колкото и радостно да бе това, превръщането на Европа в огромно поле за опустошителна гражданска война налагаше навременни мерки за прехвърлянето на изнесеното от Русия злато на по-безопасно място. Швейцария и Швеция, а още по-малко управляваната „от мерзавци и предатели“ Германия вече не ставаха за тая цел. Особено Швейцария, която бе разработила отлично замислен план за евакуация на съдържанието на банковите сейфове в алпийски хранилища, където дори „световната ЧК“ не би ги намерила и след сто години. Затова предварително бе решено, при спазването на всички правила, да се започне превод на парите в банки на Съединените щати.

Америка беше далече и не влизаше в най-близките планове на Ленин, а с нейните опитни финансисти даже бе по-приятно да се работи, отколкото с мълчаливите швейцарски гноми. Проблемът беше само в това, че според американските закони големи влогове в банките на САЩ се разрешават само при наличието на одобрени от правителството широки търговски отношения с тамошните фирми. За разлика от швейцарските, американските банки никога не са били обикновени хранилища — те по-скоро са сърцето, изтласкващо злато в артериите на националната икономика. Говорим за времето, когато още не съществуваха икономическите съюзи, — Международният валутен фонд, международните банкови системи. Швейцарските банки още не бяха се включили в световната икономика, която просто не съществуваше; те се занимаваха, грубо казано, с трупане на пари и лихварство. Империализмът едва сега се раждаше, а не умираше. Неговият вик на новородено Ленин погрешно бе възприел за предсмъртен стон и вдъхновен от своето откритие, започна радостно да копае гроба на империализма, където всъщност накрая легна самият той, заедно с налудничавото си „учение“.

А Америка винаги си е била Америка. Тя не разбираше Европа от XIX век, а още по-малко Русия. Как би могла да разбере този кървав и човеконенавистен режим, какъвто не познава 50-вековната човешка история?! Американският посланик Френсис, разбрал още през 1917 година какво се е случило в Русия, напразно изпращаше послания в Държавния департамент, призовавайки за намеса и ликвидиране на тази „кървава тирания на международните гангстери“. Но президентът Уилсън твърдо стоеше на позицията за „ненамеса във вътрешните работи на Русия“. През септември 1918 година американският консул в Москва Д. Пул официално протестира против масовите убийства на невинни хора. Подкрепиха го и представители на няколко неутрални държави. Чрез Чичерин Ленин отговори, че тези протести „представляват по смисъла си недопустима намеса във вътрешните работи на Русия“ и гневно изобличи терора, на който „буржоазията“ в другите страни подлага „трудещите се маси“. През октомври 1918 година Ленин изпрати до президента Уилсън нота със забележителното „предложение“ — „в основата на съюза на народите да бъде положена експроприацията на капитала от капиталистите във всички страни“.

Но Ленин нямаше да бъде Ленин, ако след всяка своя реч, документ или послание не беше напълно подготвен с реч, документ или послание със съвсем противоположно съдържание, което свидетелстваше по-скоро за прогресираща шизофрения, отколкото за „гениална гъвкавост“. Неслучайно почти 75 години историците до оглупяване преписват един от друг Ленинови цитати, опитвайки се да си изяснят кой от тях най-добре отразява „гениалните замисли на вожда на световния пролетариат“.

Почти веднага след тази нелепа нота до президента Уилсън се изпраща ласкателно послание, преизпълнено с миролюбие и дружелюбие. Нотата уверяваше Уилсън, че „повечето от точките на Вашата мирна програма влизат в по-далечната обширна програма на руските работници и селяни“, и че „така наричаният «червен терор», който в чужбина се преиначава грубо и не се разбира“, е „пряк резултат и последица от нахлуването на съюзниците на руска територия“ и продължаването на борбата и „интервенцията“ могат да инспирират „пълното изтребване на руската буржоазия от отчаяните маси“. Нотата подчертаваше, че „работниците и селяните на Русия не желаят нищо друго, освен своето собствено щастие и международно братство, непредставляващо заплаха за другите нации“.

Президентът Уилсън имаше идеята да се свика мирна конференция на остров Принкипо в Мраморно море. Надяваше се, без да знае с кого си има работа, че ще убеди болшевиките да седнат на масата за преговори с белите и ще се стигне до някакво съгласие. Разбира се, намерението му пропадна. Тогава президентът реши да получи информация „от първа ръка“ за ставащото в Русия. И командирова в Москва сътрудника на Държавния департамент Уилям Булит. На пратеника бе възложено да „влезе в непосредствен контакт с болшевишките вождове с цел да представи в Държавния департамент подробен доклад за политическото и икономическото положение в Русия“.

През март 1919 година Булит пристигна в Москва, където престоя една седмица. Той проведе „продължителни и приятни разговори“ с Ленин, Чичерин и Литвинов, в които видя „най-интелигентни, цивилизовани хора в добрия смисъл на тази дума“. Разговаряха пред бутилка „Мартини“ и хапваха от „превъзходния руски шоколад“, няколко килограма от който Булит отнесе в Америка, заедно с две хермелинови кожи. А в доклада си доверчиво повтори разказаните му „на шоколад“ басни: комунистическата партия е силна политически и морално. В Петроград и Москва цари пълен ред. Никакъв терор няма. За глад изобщо е смешно да се говори. В областта на образованието са постигнати големи успехи… Но държавният секретар Лансинг навреме се усети и докладът с глупостите на Булит потъна в архива, а самият Булит бе пенсиониран.

Още докато Булит отпиваше от чашата с мартини и слушаше приказките на Ленин, в Ню Йорк се появи също като дявола, измъкнал се от театралния люк на сцената — някой си Л. Мартенс — една от най-тъмните личности в обкръжението на Ленин, член на партията от 1893 година. Без да се смущава от обстоятелството, че между Съединените щати и РСФСР няма никакви дипломатически отношения, Мартенс се самообяви за „представител на РСФСР в САЩ“, купи къща, откри кантора в нея и изпрати до Държавния департамент обширен меморандум за положението в Русия и за целта на своята мисия. От текста му ставаше ясно, че съветското правителство било „правителство, което се контролира от и е отговорно пред всички слоеве на населението, желаещи да упражняват полезен труд“ и че „90% от възрастното население на Русия се ползва от всички политически и граждански права, като пряко участва в управлението на обществото“. А в резюмето на меморандума Мартенс открито посочва истинската цел на пристигането му в САЩ: „Руското правителство е готово веднага да внесе в банките на Америка злато на стойност 200 милиона долара за изплащане на първите покупки“.

200 милиона долара — като първа вноска, за да не се нарушава федералният закон на Съединените щати, но да се проникне чрез тях в американската банкова система и да се осигури трайно място в нея. Според закона „крупен чуждестранен влог“ е сумата 5 милиона долара, а тук става дума за 200. (Около 4 милиарда по днешния курс на долара). В Държавния департамент не повярваха, известно време мълчаха и накрая публикуваха съобщение. В него се подчертаваше, че правителството на САЩ не признава „така нареченото съветско правителство“ и препоръчва „повишено внимание“ към предложенията на всеки, който се представя за пълномощник на „болшевишкото правителство“.

С други думи — правете, момчета, каквото си искате, но имайте предвид, че тия от Москва може да се окажат големи мошеници. Още повече, че правителството на САЩ продължаваше да признава старото представителство на Русия, начело с посланика Б. Бахметиев, назначен на този пост още от Временното правителство.

Но съобщението на Държавния департамент никак не смути самозвания ленински полпред. Лудвиг Карл Мартенс — немец по произход и поданство, той беше виждал какво ли не. Още преди революцията бе на два пъти арестуван и прогонван в Германия за опити да организира безредици в руските заводи. Подозиран бе и в шпионаж. Завърнал се през април 1917 година в Русия заедно с Ленин, той продължи да поддържа връзка със своите съотечественици. Но внезапно бе арестуван, когато се разкри „предателството“ на немските социалисти. И през януари 1919 година щяха да го разстрелят, ако не се бе намесил Ленин, който гарантира за него като за „съвсем надежден другар“.

Въпреки нелегалното си положение, Мартенс влезе в преговори с някои американски банки и фирми. Парите, които вложи, и поръчките, които направи, бяха за около 8 милиарда долара. Москва бързаше. На 21 май 1919 година Мартенс получи телеграма с подписа на Литвинов, който ръководеше подобна операция в Англия: „Стремежът ни към сближение с Америка минава като червена нишка през цялата наша външна политика от последната година… Ние не сме пропускали случай да не подчертаем нашето специално желание да влезем в контакт с Америка… Ние сме готови да даваме с предимство пред другите чужденци всякакви икономически концесии на американците“. Правеше се отчаян опит здраво да се обвърже Америка точно сега, пред планираното нахлуване в Европа.

В стремежа си да си осигурят чрез пари и концесии симпатиите на Съединените щати болшевиките не забравяха и другата си задача. Пропагандно-подривната. Макар че Мартенс направи какво ли не, за да убеди американските власти в пълното миролюбие на „съветското“ правителство и в неговото крайно нежелание да се намесва във вътрешните работи на САЩ. Обаче полицията извърши обиск в сградата на „съветското представителство“ и намери там пакети с позиви, чийто текст бе недвусмислен. „Работници от Америка!“ — призоваваха позивите. „Борбата на работниците против империализма е гражданска война, която се превръща в открита въоръжена борба за власт. Комунистическият Интернационал е генералният щаб на тази гражданска война и на световната революция. Ние се обръщаме непосредствено към вас, работници на Америка, защото вашата задача е изключително важна за световната революция. Само вашата победа може да осигури крайната победа на световната революция. Събарянето на американския империализъм — най-силния и най-свирепия в цял свят, последната опора на интернационалния капитализъм от работниците в Съединените щати и Латинска Америка ще бъде решаващата фаза от световната революция. Това е в а ш а т а, но в същото време и нашата задача!“

Мартенс беше изгонен от САЩ. Намерената при обиска картотека на агентите „на Коминтерна“ даде възможност да бъдат арестувани 249 души. Американските власти ги изгониха от страната като „нежелани чужденци“. Качиха ги на парахода и те заминаха за Русия. Но изглежда Мартенс си е вярвал, че има дипломатическа неприкосновеност, въпреки нелегалното си положение. Защото освен картотеката, която толкова лекомислено е съхранявал в „представителството“, там се намериха и много финансови документи. От тях стана ясно, че всъщност „полпредът“ на Москва е бил ни повече, ни по-малко посредник между банки от Европа и Америка.

Тогава вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ писа: „Излиза, че извършващата се в Русия болшевишка революция в действителност представлява една гигантска финансова операция, целта на която е да се изтръгнат от руски контрол огромни парични средства и да се прехвърлят под контрола на европейските и американските банки. Навярно истинските подбуди за тези действия са известни само в Кремъл. Но сега вече определено може да се каже: колкото и да държат на войнствени речи за световна болшевишка революция и за неизбежната катастрофа на капитализма, Ленин и Ко изглежда не съзнават, че всъщност правят всичко, за да осигурят за дълги години процъфтяването и стремителния ръст на нашата икономика и стабилността на долара. Мистър Лудвиг Мартенс беше изгонен от Съединените щати, макар че заслужава да му се издигне тук паметник, не по-малък от мемориала на Линкълн“ (24 януари 1921 година, „Самозван посланик е изгонен от САЩ“).

Живял почти две години в САЩ, Мартенс все пак бе успял да изпълни поне част от задачата си. От нестабилната Европа в банките на САЩ бе прехвърлено огромно количество злато, създадоха се връзки с банките, а някои от тях просто бяха закупени, възникнаха и съвместни фирми (чрез подставени лица, възползвали се от либералните американски закони), организира се издаването на няколко вестника и се пръкнаха цели две комунистически партии на САЩ (по-късно те се обединиха).

През това време събитията в Русия се развиваха стремително. Остатъците от бялата армия отстъпиха в Крим, където бяха блокирани откъм сушата. Унищожението им вече беше въпрос на време. Ленин имаше пълното право гордо да заяви: „Задачата — да се преодолее и смаже съпротивата в Русия — вече е изпълнена в общи линии. РУСИЯ Е ЗАВОЮВАНА ОТ БОЛШЕВИКИТЕ“. (През септември 1941 година Хитлер със същата откровеност определи позицията си в реч пред командващите на групите армии: „Ние не освобождаваме Русия от болшевишкия режим. Ние я ЗАВОЮВАМЕ. И поради това окупационният режим трябва да бъде извънредно строг“.

Установеният от Ленин окупационен режим в завоюваната страна се отличава от хитлеристкия само по чудовищната си свирепост. Ето заповед на комендатурата с отправка към решение на ВЦИК от 1 юни 1921 година:

1. Гражданите, които отказват да съобщят имената си, да се разстрелват на място без съд.

2. Сред селяните, укриватели на оръжие, да бъдат вземани заложници, които да бъдат разстрелвани, ако оръжието не е предадено.

И така, Русия е завоювана. Какво да се прави по-нататък? Каква държава да се изгражда? Стана ясно, че никой не е и мислил за това, тъй като не са се надявали, че ще завоюват Русия. Нищо не им идваше наум в болшевишките глави, освен старата като света „социалистическа“ схема на Платон, разработена преди 2000 години: ЕЛИТ-СТРАЖА-РОБИ. Стражата стои между елита и робите, в зависимост от служебното си усърдие, тя има шанса да се озове сред елита и да попадне при робите. За възпитанието на стражата са необходими митове, а робите не бива да знаят за елита. Това Платон нарича „Идеалната държава“. И правилно сочи античният философ, че социализмът е невъзможно да бъде построен в друго общество, освен в робовладелското …

Със селяните вече всичко беше ясно. Те бяха длъжни да предават безплатно житото, като за тях остава колкото да водят полугладно съществуване, а зърното за посев ще им осигурява държавата. „Лесно е да се каже монопол“ — поучаваше Ленин, „но трябва да се помисли какво значи това. Това означава, че целият излишък от зърно принадлежи на държавата, че всеки килограм в повече трябва да бъде намерен и иззет“. Разбойническа и нечовешка, тази продоволствена диктатура не беше самоцелна, тъй като трябваше да се изхранват не само елитът и стражата, а и робите. Но самите роби трябва винаги да помнят, че ще ги хранят, ако са послушни. Именно поради това е необходимо да се сложи ръка върху всичкото зърно и то да се разпределя както управниците намерят за добре. „Защото, когато го разпределяме“ — гледаше в бъдещето вождът на световния пролетариат, „ние ще господстваме над всички сфери на труда!“ Не, не бива току-така да се отрича гениалността на Ленин, ако всичко това не бе измислено от Платон.

Проблемът със селяните сякаш намери решение. Но как да се постъпи с работниците? Със същия този пролетариат, от името и в името на който действаше болшевишката банда. Заводите му осигуряваха полугладно съществуване, а редиците му бяха оредели от смъртоносния тиф и в огъня на терора и гражданската война. Но живите чакаха кога най-после всичко ще бъде разделено поравно и кога ще започне да се осъществява забележителният проект за обединяването на работниците в трудови армии, съставени от полкове и батальони с най-строга военна дисциплина. Авторството на проекта приписват на Троцки, но ако в случая той е имал с Ленин някои несъгласия, то е било само в детайлите. Троцки предлагаше да се ограничат с военна дисциплина и военни изисквания в трудовите армии, но Ленин, клатейки мъдрата си глава, непрекъснато поучаваше: „Трябва по-широко да се прилагат разстрелите“. Иначе нямало да има резултат. Но не настояваше. Животът сам ще покаже, че не опонентите му, а той, Ленин, е бил прав. Обаче „дърдорковците“ (така болшевиките наричаха стачкуващите работници) трябва да се разстрелват без съд. С това вече всички бяха съгласни. И прилагаха решенията последователно и безпощадно в живота, макар че точно тези свои задачи те смятаха за второстепенни.

Русия беше завоювана и сега, както образно се изрази Ленин, „дойде времето да промушим с щик Европа!“

3. Семейства, в чиито къщи са се укривали бандити (т.е. ограбени до шушка селяни, осмелили се да се съпротивляват — И. Б.) подлежат на арест и заточение, имуществото им се конфискува, а най-възрастният работник в това семейство да бъде разстрелван без съд.

4. Семейства, укриващи член от семейството или бандитско имущество, се смятат за бандитски и най-възрастният работник в това семейство се разстрелва без съд.

5. В случай, че семейството на бандита избяга… оставената къща се подпалва.

6. Настоящата заповед да бъде провеждана в живота сурово и безпощадно."

Друга заповед:

1. Села и селища, които укриват бели и зелени, ще бъдат унищожавани — цялото възрастно население — разстрелвано, а цялото имущество — конфискувано.

2. Всички лица, оказващи съдействие на бандитите незабавно да бъдат разстрелвани…

Почти по същото време, теоретизирайки по въпроси на правото, Ленин писа до народния комисар на правосъдието Д. Курски:

„Др. Курски! Според мен трябва да се разшири прилагането на разстрела“, който — по мнението на вожда трябва да обхване лица „които съдействат“ и „са способни да съдействат“.

Тоест, „когото пожелаете“.

С нахлуването на Червената армия в Полша започна да се изпълнява първият етап от световната Революция. Равновесието между европейските държави, анализираше Ленин, се гради върху крехката основа на Версайския договор. „Още няколко дни от победоносното настъпление на Червената армия — говореше с войнствен плам вождът, — и не само Варшава ще бъде превзета (това не беше толкова важно), но и ще разрушим Версайския мир…“ Полша е само мост по пътя на Червената армия към Европа! През полския мост на помощ на пролетариата в Германия!

Командващият съветските войски М. Тухачевски изпраща знаменитото си писмо до Зиновиев. Изявявайки се за първи път като военен теоретик, бъдещият маршал на Съветския съюз пише, че е необходимо да се свика генералният щаб на Коминтерна и да се разработи план за нахлуването в Европа веднага след крайната победа над поляците. За тази цел трябва да се комплектова Червена армия от пролетариите на целия свят, за да „си подсигурим достатъчно сили за завладяването на всички буржоазни държави“.

Поражението на Червената армия край Варшава и бързото й отстъпление (Унизително! След като конницата на Гай вече е настъпила в Германия!) бяха студен душ за авантюристите в Кремъл. А оръдейните гърмежи откъм въстаналия Кронщат прозвучаха като погребален камбанен звън над безумните и натрапчиви Ленинови идеи за световно господство. Страната бе обхваната от огньовете на низ от въстания. На 13 август 1920 година започна известното въстание на Антонов, обхванало цялата Тамбовска губерния и части от съседни райони. Бяха се вдигнали с оръжие в ръка 40 хиляди селяни и работници. Конгресът на тамбовските въстаници обяви съветската власт за свалена и поиска нови избори в Учредителното събрание.

През януари 1921 година пламна въстание и в Западен Сибир. То обхвана 20 околии. Селяните сформираха 60-хилядна армия, която прекъсна всички комуникации и превзе няколко града, между които и Тоболск.

Международно значение придоби широко известното въстание на Григориев в Украйна. Там въстаниците разполагаха дори със своя артилерия и бронирани влакове. Те попречиха на Червената армия да нахлуе през Румъния в Унгария и да възстанови престъпния режим на Бела Кун. И той бе принуден да избяга обратно в Москва. Но на него му предстоеше още много работа в окупираната страна.

В Ижевск се вдигна обща стачка, по време на която бе сформирана тридесетхилядната „Ижевска народна армия“. За учудване, работниците там издигнаха чисто селски искания: да се спре изземването на хранителните продукти и конфискацията на селското имущество.

Растеше и ненадеждността на Червената армия. Дезертьорството и отклонението от служба бе средно 20%, но в някои райони достигна до 90%. Само из горите на централните губернии бродеха около 250 хиляди дезертьори. А една пехотна бригада, съставена от тулски селяни, вдигна в Белорусия бунт, обедини се с местните въстаници и основа с тях „Народна република без комунисти, разстрели и грабежи“.

През юли 1920 година червеният командир Сапожников поведе на бунт своята част от 2700 червеноармейци. Въстанието обхвана големи райони от Поволжието и надживя самия Сапожников. След неговата гибел, мястото му зае Серов, който действаше активно начело на въстаниците до януари 1922 година.

Друг червен командир — Вакулин, през декември 1920 година вдигна метеж край Дон. След гибелта му, неговият приемник Попов разполагаше към март 1921 година с мощно кавалерийско съединение от 6000 души.

През януари 1921 година червеният комбриг Маслак пък напусна 1-ва конна армия с цялата си бригада и се присъедини към легендарния селски вожд Нестор Махно.

Кулминацията бе през март 1921 година, когато въстана военно-морската база в Кронщат и загърмяха оръдията на линейните кораби. Циникът Троцки правилно отбеляза, че в Кронщат „селянинът си поговори с Ленин чрез тежката корабна артилерия, използвайки я като рупор, за да бъде чут“.

И Ленин чу. Изплашен, на 15 март 1921 година той сам признава: „За малко да паднем от власт“. Страхът и инстинктът за самосъхранение му подсказаха единствения възможен изход — НЕП.

Бухарин си спомня: „Когато като заинатили се овни, държахме на крайния военен комунизъм и с разстрелите принуждавахме проклетите селяни да ни предават всичкото си зърно, кой друг, ако не Ленин, пръв осъзна, че днес-утре може да изгърмим и негодникът Пахом ще ни откъсне главите. И се развика: «Спрете! Стига, дръвници! Махнете се! Да ви видя гърба!» В последния миг той ни накара да въведем «продоволствения данък» както, между другото, бе озаглавена и оплютата от мен брошура на Ленин, която от теоретична гледна точка беше съвсем бездарна… Кой друг, ако не Ленин, би се осмелил — за ужас на «чистите» комунисти (следователно и за мой ужас)да провъзгласи «НЕП» и така да спаси положението на цялата партия?“

По всичко личи, че през този период Ленин е бил обхванат от паника и разочарование. Въвеждането на НЕП е най-доброто доказателство, че тези престъпни авантюристи не са имали никакъв план нито преди, нито след 1917 година, за каквото и да било държавно строителство (освен схемата на Платон, по чийто модел Сталин изгради по-късно своята империя). Мотивировката на действията им бе еднозначна — да се разграби и унищожи Русия, нейния народ и културата й. Не е имало и никакъв ясен и обмислен план за световна революция. Всичко беше импровизация в движение. Едва доста по-късно ще се изготви точен план за световно господство, и пак от Сталин, който почти ще успее, но ще го провалят Хитлер и Рузвелт.

Паниката, обзела разбиращия несигурното положение на бандата си Ленин, намери отражение в рязкото засилване на терора. В Петроград трескаво и с бели конци бе съшито делото на Таганцев, в което ще загине Гумильов, макар че ударът бе насочен срещу оцелелите все още морски офицери. От командния състав на флота по корабите бяха останали предимно бившите гардемарини(Морски юнкери — бел. прев.), мичмани и лейтенанти. Всичките ги изловиха едва ли не за един ден. Това беше отмъщение за Кронщатския метеж, в който те не бяха участвали. Онези, които взеха участие, избягаха по леда във Финландия. Но такава беше (и не само в този случай) чисто азиатската отмъстителност на Ленин, който веднага обяви, че Съветската република няма нужда от флот, а от морски части на ВЧК.

През ноември 1920 година белите евакуираха Крим. По същото време в Крим се появи избягалият от родната си Унгария Бела Кун заедно със знаменитата Землячка — същата, която по-късно Сталин, за да сплаши омръзналата му Крупская, сериозно разглеждал като евентуална кандидатка за ролята на Лениновата вдовица. По традиция всичко започнало с регистрация на офицерите, на които Фрунзе тържествено гарантирал амнистия. Разстрелите започнали мигновено и бързо прераснали в масово клане. Хвърляли убитите в старите кладенци, а когато те се напълнили, принудили обречените да копаят общи гробове. Препълнените шлепове изкарвали в морето и ги потапяли. Унищожавали и семействата. Безпощадно разстрелвали дори жени с кърмачета. Нахълтвали в болници, разстрелвали всички наред, без да обръщат внимание на знамената на Международния Червен кръст, под чиято защита Врангел оставил в Крим своите ранени. Последвала заповед всички кримски жители под заплахата на разстрел да попълват анкетни листове и да ги предават в местните ЧК. След като се консултирал с Троцки за провеждането на необходимите мероприятия в Крим, Ленин мъдро отбелязал, че „в своето революционно движение Крим е изостанал с три години. Трябва бързо да бъде приравнен към общото революционно равнище в Русия“. Най-свирепи били разстрелите в Севастопол, @Ялпга, Балаклава и Керч. В Севастопол първо разстреляли над 500 пристанищни работници, защото били работили по товаренето на заминаващите кораби на генерал @Крапгел. Не изпитали стеснение да публикуват списъци на разстреляните. Още на 28 ноември бил публикуван първият списък на разстреляни в Севастопол:1634 души. Освен разстрелите се извършвали масови екзекуции чрез обесване. По целия Нахимовски проспект — спомня си очевидец, — висяха трупове на офицери, войници и граждани, арестувани на улицата и екзекутирани веднага, без съд. Задължително бесеха офицерите в униформа и с пагони. Цивилните висяха полуголи. Бесеха ги „за назидание“. Използваха всички стълбове, дървета, даже паметниците. По продължение на Историческия булевард се полюшваха на вятъра множество трупове. Така беше и по Нахимовския проспект, и по Болшая морская улица, и по Екатерининская и на Приморския булевард". Разбира се, изпълнителите били „интернационалисти“, командвани от бившия офицер от армията на кайзера Бьомер (през 1918 година той беше немски комендант на Севастопол). Първата му заповед в качеството му на съветски комендант била да обясни на гражданското население, че то „няма право да се оплаква от изпълнителите на съветската власт, тъй като е оказвало съдействие на белогвардейците“. Чудовищно леко Бьомер подписвал заповеди за разстрел. Така например запазила се е заповедта му за разстрел на 23 медицински сестри от една от болниците „за укриване на офицери“ и на 18 служители в Международния Червен кръст за същото „престъпление“. Тези, които успявали да оцелеят, с хиляди заминавали към концлагера предвестник на великия Гулаг, който пищно разцъфтявал в Архангелска губерния.

А с какво се занимавали Бела Кун и Землячка? Разказват, че понякога Землячката лично участвала в разстрелите и в мъченията, но това, разбира се, било нейно „хоби“, а не изпълнение на служебни задължения. Тя и Бела Кун по цели нощи се занимавали със събирането, описването и транспортирането на златото и другите намерени в Крим ценности. Както винаги, терорът бил форма на прикритие. От офицерите, естествено, не може да се измъкне много. Но от отделни лица успявали да приберат и повечко. Обаче да са пуснали някого след като са го обрали, нямаме сведения. Взимали откуп, а след това разстрелвали. Скъпоценностите се движели по пътя: на Запад (отговорник Бела Кун) и на север — в Москва, в Държавното хранилище (отговорник другарката Землячка).

Имаше и други причини за лошото настроение на Ленин. Проклетият НЕП вече бе озлобил цялото му обкръжение. Повечето от съмишлениците му съвсем не възнамеряваха да се задържат за по-дълго време в Русия — те просто искаха да се подели плячката и да изчезнат също така внезапно, както се бяха появили. Но и онези, които мечтаеха да поцаруват тук, докато е възможно, също бяха недоволни. Та нали едва ли не в деня на Кронщатското въстание самият Ленин ги убеждаваше от трибуната на x конгрес, че въвеждането на свободната търговия „неизбежно ще докара на власт белогвардейците, ще открие пътя към триумфа на капитализма, към пълната реставрация на стария режим. И аз повтарям: трябва ясно да се осъзнае тази политическа опасност“. А сега пък започна да ги успокоява, като лично им пишеше писма с трафаретното съдържание: „Ние осъществяваме стратегическо отстъпление, което ще ни даде възможност в най-близко време да настъпим на широк фронт. Голяма грешка е, ако се смята, че НЕП слага край на терора. Ние трябва скоро да се върнем към терора — както към политическия, така и към икономическия“. Изостряше се болестта на мозъка му# (При аутопсията на Ленин лекарите за свой огромен ужас установили, че едното полукълбо на Лениновия мозък не е работило по рождение. Другото полукълбо било покрито с варовикови образувания до такава степен, че било необяснимо как вождът на световния пролетариат е живял не само през последните години, а и изобщо. Лекарите били убедени, че с подобен мозък човек не може да живее. Е, бил ли е всъщност Ленин човек?).

Почина Инеса Арманд — единствената жена, която Ленин бе обичал.

В страната започваше страшен глад, край Волга вече имаше случаи на човекоядство. Не стига това, ами до Ленин дойде и донос, че от Държавното хранилище се изнасят и откарват нанякъде сандъци със злато. Доносът бе написан на 16 май 1921 година от известния Яков Юровски, същия Юровски, който през юли 1918 година ръководеше убийството на царското семейство в Екатеринбург, а после докара в Москва личните им ценности. За този двоен подвиг Юровски беше удостоен с доверието да работи в Държавното хранилище, светая светих на болшевиките.

Ленин веднага го извика и след почти тричасов разговор с него узна, че някакви непознати с автомобили извозват злато едва ли не с тонове и че имат заповеди, подписани от секретаря на СНК и заверени от самия Ленин. Юровски каза още, че заповедите изглежда са фалшиви и че в тази акция са били замесени някои сътрудници от хранилището, които ЧК било арестувало и разстреляло още през април. За този случай Ленин изобщо не знаел. Но извозването на злато и брилянти продължило. Юровски се опитал да санкционира нови арести, но започнал да му пречи Бокий, който след скандала с великите князе в Петроград бе прехвърлен в Москва и отговаряше за хранилището в качеството си на сътрудник на колегията на ВЧК.

Разгневен, Ленин поиска обяснение от Бокий. Той вече добре познаваше Глеб Бокий, видял бе и с какъв замах работи. На едро. Но от време на време трябваше да му се напомня да дели не само с преките си началници, а и с висшите. Интересно е, че доноса на Юровски Ленин бе препратил на самия Бокий, заповядвайки му да докладва какво значи всичко това.

Бокий отреагира вяло, като се задоволи да отговори с телефонограма. На 23 май той съобщи, че сведенията на Юровски са, меко казано, силно преувеличени. Наистина имало е кражби, но те били дотолкова незначителни, че не си струвало да се говори за тях. А колкото до документите, за които споменава Юровски, те били истински, намират се в секретната документация и Ленин, ако желае, би могъл да се убеди в това. Впрочем вече са взети мерки да бъдат сведени до минимум и дребните кражби в хранилището. Изобщо, уж между другото отбелязва Бокий, кражбите в Държавното хранилище не е възможно да се прекратят напълно при неговия сегашен персонал. Това бе явен намек по адрес на Юровски.

Поведението на Ленин в случая е донякъде странно. Без да споменава, че според Юровски са били показвани документи с фалшифицирани по всяка вероятност подписи — неговия и на Горбунов, на 24 май 1921 година Ленин изпраща до Бокий следното нервно писмо:

„Др. Бокий!

Получих Вашата телефонограма. Никак не съм удовлетворен. Така не бива. Вие трябва детайлно да разследвате този случай и да ми дадете точни сведения, а не това «според мене» «са преувеличени», «пълното прекратяване на кражбите е невъзможно» (??!!). Това е безобразие, а не доклад.

1) да се посочат поименно всички отговорни лица;

2) да се опише как е организирана работата там;

3) да се изброят кражбите на всичко, точно; кога са извършвани, на каква сума;

4) колко са на брой всичките работници? Техният състав? стаж? и т.н.);

5) какви мерки се предприемат т а м за пресичането на кражбите? Точно да се посочат мерките;

6) кога е имало съд и разправа там (IV.1920)? Всички случаи на по-големи присъди? Общият брой на наказаните?

Известете ме за получаването на това писмо и за срока на изпълнение.

Преде, на СНК В. Улянов (Ленин)“

Без да дочака разследването на ВЧК, на 29 май Ленин пише секретно указание до заместник-наркома на финансите Алски, неотдавна назначен на този пост от длъжността завеждащ Отчетно-разпределителния отдел на ЧК. Алски (или Малски) е напълно „свой“ човек, преминал през школата на Парвус и пристигнал в Русия с Ленин през април 1917 година. Той си разбира от работата. Ленин му изпраща съставената лично от него инструкция за заздравяване на дисциплината и реда в Държавното хранилище. А тя гъмжи от откровени заплахи и намеци, които, както смята Ленин, Алски не може да не разбере: „Др. Алски! Насочвам вниманието Ви върху този доклад, представен ми от наш другар от ВЧК, който бе специално упълномощен от мен със съгласието на др. Дзержински. В Държавното хранилище става нещо лошо.

Обръщам Ви най-сериозно внимание на това. Вие на първо място, после целият състав от членовете на колегията на Народния комисариат по финансите и др. Боша трябва да отделите за хранилището десеторно повече грижи. Ако в най-кратък срок нещата в хранилището не бъдат реорганизирани така, че напълно да се изключи възможността за кражби, а наред с това да се ускори работата там и да нараснат мащабите й, то замнаркомът и членовете на колегията на Наркомфина ще носят не само партийна, но и съдебна отговорност. От забавянето на работата в хранилището (през зимата се работи трудно, но до зимата трябва много да се направи) и от кражбите там Републиката понася гигантски загуби, тъй като именно сега, в трудните дни, е нужно бързо да получим максимум ценности за стокообмена с чужбина“ (Запомнете тези думи, към тях пак ще се върнем — И. Б.). Необходимо е:

1) да се провеждат правилни и чести съвещания с Бокий за най-бърза реорганизация на хранилището.

2) охраната и надзорът да се доведат до съвършенство (специални прегради, шкафове или преградки за преобличане; внезапни претърсвания; системи за двойни и тройни внезапни проверки по всички правила на криминално-следственото изкуство и т.н., и т.н.);

3) при нужда да се привлекат десетки и стотици отговорни и абсолютно честни комунисти от Москва за участие (да речем 1 път месечно или на 2 месеца) във внезапните дневни и нощни ревизии. И за работещите и за ревизорите инструкцията трябва да бъде архиподробна;

4) всички, без да се изключват и членовете на колегията на Наркомфина, са задължени не по-малко от един път в месеца внезапно през деня или нощта лично да извършат ревизия на хранилището на работните места и навсякъде, където са възможни кражби. Замнаркомът е длъжен лично да води секретния дневник на тези ревизии.

Поради секретния характер на този документ, моля Ви да ми го върнете веднага, но с личните подписи на всички членове на колегията на Наркомфина.

29. У Преде, на СНК В. Улянов (Ленин).

(Р. З. Ако Чуцкаев още не е заминал, нека и той да го прочете: неговата вина никак не е малка!)"

За какви гигантски загуби споменава в този документ Ленин, специално подчертавайки тази дума? Нима кражбите на дребните служители (товарачи, оценители, сортировчици) биха предизвикали „гигантски“ загуби в хранилището, където целият технически персонал е работил под непрекъснатия страх от арест, последван от разстрел без съд? Защо са били необходими тези допълнителни проверки, когато практически всички работещи там са били сътрудници на ВЧК? И накрая какъв стокообмен е имало тогава с чужбина, за което споменава Ленин, намеквайки на Алски, че за него ще потрябват максимум ценности?

Отговорите на тези въпроси, колкото и да изглеждат интригуващи, лежат почти на повърхността. Още през октомври 1920 година, когато се почувства по-несигурен в себе си, Ленин подписа (26 октомври) декрета „За продажбата на антикварни ценности в чужбина“. Целта бе да се легализира, доколкото е възможно, прехвърлянето на националното богатство на Русия зад граница, тъй като провежданите до този момент тайни операции бяха в известна степен рисковани и изискваха доста средства. В Европа беше изпратена т. нар. „експертна комисия“, оглавявана от Ракитски — „архинадежден“ човек. В Париж, Лондон и Флоренция бяха организирани първите търгове, които предизвикаха сензация, но и страшен скандал, тъй като се оказа, че мнозина са познавали собствениците на предлаганите предмети. Но са знаели също, че някои от тях са разстреляни, а други са безследно изчезнали. Обаче никой не бе могъл да предяви някакви документи пред демократическия съд, за да докаже, че търгът с тези антикварни предмети е незаконен.

Благодарение на ниските цени и очевидната уникалност на предлаганите предмети, търговете имаха голям успех и донесоха фантастични печалби. Стотици фирми се юрнаха към лениновите „експерти“, предлагайки сътрудничеството си в грабежа. По това време количеството на конфискуваните ценности в Русия се измерваше с хиляди тонове, а често и в кубици. Но онова, което веднага направи впечатление на участниците в „легалните“ сделки (за него с учудване писаха европейските вестници), бе обстоятелството, че съветските експерти молеха договорените на търговете пари да не се превеждат в Русия, а на сметки в европейски и американски банки. Някои от тях приемаха налични суми и тъпчеха банкнотите в куфарите си. Работата придобиваше световен размах.

По това време вече напълно беше изградена „страната на чудесата“ на ленинската номенклатура, която веднага показа своята безкрайна разпуснатост и алчност. Членовете на ЦК живееха обикновено в старинни господарски къщи; те проявяваха болезнена слабост към скъпите мебели, златната и сребърната посуда, скъпоценните сервизи и килими, а също и към картините от стари майстори, поставени в масивни златни рамки. Шинелите и ризите бяха нещо като специална униформа. В тези домове бе запазен и старият щат от безукорно обучени прислужници, пазачи и готвачи. А в краймосковския Юсуповски дворец, където се бе настанил Троцки, бяха останали даже и младите адютанти — бивши корнети, които бойко козируваха, тракайки с токове и почтително свеждаха глави, по старорежимен маниер задължително сресани на път.

Макар и да гледаше с насмешка, Ленин не възразяваше срещу този начин на живот, тъй като и самият той не бе далече от него. Подписвайки всекидневно ордерите и предложенията за трапезариите на ЦК и различните кремълски служби, вождът внимателно следеше за менюто, което задължително включваше три вида хайвер, различни видове месо, салами, кашкавал, деликатесни риби, особено любимите му кисели краставички, мариновани и солени (когато няма пресни) гъби и три вида кафе. Ленин беше чревоугодник и в разгара на небивалия глад, отнасящ всеки ден десетки хиляди хора, мъмреше Горбунов, че „хайверът вчера миришеше странно“, „маринатата на гъбите беше безобразна“ и че „не би било зле готвачът да се изпрати една седмица в затвора“. Ленин се бе настанил в имението на великия княз Сергей Александрович в краймосковското село Горки. Всички жители на селото бяха изселени. В опустелите им домове се настаниха пазачите-интернационалисти, които кой знае защо все още са наричани „латвийски стрелци“, макар че там имаше само около 20 латвийци.

Този живот, естествено, много им харесваше и не им се искаше да се разделят с него. Затова, запозната с Лениновия първоначален план за прехвърляне на всички ценности в чужбина в името на „световната революция“ и за бягство от Русия, номенклатурата постоянно убеждаваше вожда, че няма никакви основания да напуска страната. В нея трябва да продължи „строителството“ на социализма по прекрасно отработената методика — конфискации и разстрели. Ленин неизменно се съгласяваше. Още през март 1921 година той гръмогласно увери съучастниците си, че няма да има никакви отстъпления и изменения в доктрините и политиката на партията.

Обявяването на НЕП, тоест вкарването на страната в релсите на един повече или по-малко цивилизован живот, от мнозина бе възприет като капитулация, предателство и сигнал „да се подготвят за бягство“. Ленин как ли не се опитваше да им докаже обратното, но всички вече добре познаваха неговата безпринципност, азиатска хитрост и коварство. И като съскаща змия из лабиринтите на ЦК плъзна „мнението“: „Илич трябва да бъде отстранен“. А ВЧК започна операцията по извозване на ценностите от Държавното хранилище в свои секретни складове. С други думи, тези, които искаха да останат, взимаха своята част от онези, които искаха да бягат.

Също както крал Луи XIV, Ленин се смятал за стопанин не само на живота, но и на имуществата на своите поданици. Но за разлика от краля-слънце той действал изключително по свое усмотрение, тъй като в страната нямало никакви закони. Трябвало да реши един въпрос: кой е и кой не е буржоа. Известният професор почвовед А. Ярилов, познат на Ленин още от времето на революцията през 1905 година и на емиграцията, поради неосведоменост на изпълнителите бил подложен на експроприация, тоест, както се полага на буржоа, конфискували му цялото имущество, включително и спалното бельо. Професорът се оплакал на Ленин. Историята се случила в Краснодар. Ленин тутакси изпратил там телеграма: Кавказ, Краснодар, До председателя на изпълкома. Моля, върнете на семейството на Арсен Ярилов цялото имущество, дрехи, бельо и други домашни вещи, реквизирани от дома му на 24 март в Краснодар. Ако не е възможно да бъде върнато конфискуваното, предлагам да бъде възмезден в натура. Потвърждавам, че нито по имуществени признаци, нито по идеология Ярилов може да бъде отнесен към буржоазната класа. Председател на Совнаркома Ленин. 30 май 1921 година." Във връзка с Лениновата телеграма президиумът на Кубанско-Черноморския изпълнителен комитет издал постановление да бъдат върнати вещите на семейството на професор Ярилов. Ленин често посочвал, че в отделни случаи единствено той може да реши кой е буржоа и кой не е. Волю-неволю си припомняме характерен епизод, който се е случил по-късно в нацистка Германия. При всесилния райхсмаршал Гьоринг дошли офицери от Гестапо с документи, доказващи неопровержимо, че ред офицери от щаба на Гьоринг, включително и помощникът му генерал Милх, са по произход евреи. Гьоринг се запознал с документите и казал на гестаповците: „В моя щаб само аз решавам кой е евреин и кой не е.“ В никакъв случай не искаме да сравняваме Гьоринг с толкова мащабна фигура като Ленин, просто искаме да отбележим еднаквата методика на произвола.

Но властта на Ленин все още беше достатъчно силна. И в самите ЧК и ЦК нямаше единство, в резултат на което се появи и доносът на Юровски, предизвикал у Ленин такава бурна реакция. И както му бе заповядано, Глеб Бокий започна следствие. Веднага бе арестуван и обвинен в кражба оценителят на Държавното хранилище Яков Шелехес — приятел на Юровски, който, както и самият Шелехес, преди революцията е бил бижутер и часовникар. От Шелехес бързо започнаха да изтръгват нужните показания. Юровски се втурна при Ленин и той веднага се опита да измъкне Шелехес от лапите на ЧК. На 8 август 1921 година вождът праща секретна записка до Уншлихт — заместникът на Дзержински и непосредствен началник на Бокий:

„За ВЧК до др. Уншлихт. Моля да ми съобщите причините за арестуването на др. Шелехес Яков Савелиевич и възможно ли е неговото освобождаване до съдебния процес срещу гаранцията на партийни другари или пък превеждането му от ареста във ВЧК в Бутирския затвор. Председател на СНК В. Улянов (Ленин)“.

Ха да видим кой си е направил сметката без кръчмаря! Защото арестуването на Шелехес предизвика истинска паника в редовете на болшевиките-ленинци. Но ВЧК, може би за първи път от създаването си, се престори, че не чува воплите на изплашените вождове. И върху Лениновата бележка Уншлихт написа резолюцията: „Др. Бокий, изпратете ми бързо справката!“

Бокий изписа цяло послание до Ленин върху същата бележка. Напомняйки му, че сам той е наредил да започне следствието, Бокий изразяваше недоумение от оказвания върху него толкова неприкрит натиск от страна на Ленин, за спасяването на Шелехес. И то в момент, когато виновникът за кражбите е изобличен, арестуван и посочва съучастниците си. За Шелехес, раздразнено подчертаваше Бокий, го питат по десет пъти на ден, като пречат на работата му. Може би, с неприкрита ирония питаше Бокий, между Ленин и Шелехес съществуват някакви неизвестни за него, за Бокий, отношения, щом Ленин така настойчиво ходатайства? В края на писмото Бокий казва: „убедително моля Ленин да ми разреши да не обръщам внимание на ходатайствата и натиска по делото за Държавното хранилище“, като същевременно му отговоря и по същество, че „тъй като се води следствие, не смятам за възможно да бъде пуснат на свобода до съда“.

Ленин изпада в бяс и се опитва да въздейства на тези нахалници чрез самия председател на ВЧК Феликс Дзержински. Но Дзержински и Бокий са от старата закалена гвардия. Випускникът на йезуитски колеж отлично разбираше какво се иска от него и въпреки това му вади душата: „Но нали сам се разпоредихте, Владимир Илич… И защо сте убеден, че Шелехес не е виновен?“ Получил от Дзержински уверението, че показанията на Шелехес ще умрат (заедно с него!) в ЧК, Ленин разбира, че не може да спаси съучастника си и че ЧК отдавна събира материали и срещу самия него. Разтревожен, той пише до Бокий отговор, като се стреми, макар и не твърде сполучливо, да обясни участието си в ходатайствата за Шелехес:

„9 август 1921 година.

Др. Бокий!

В писмото си за Шелехес (Яков Савелиевич) Вие казвате: «за него мнозина се застъпват, включително и Ленин» и молите за разрешение да не обръщате никакво внимание на ходатайствата и натиска по делото за Държавното хранилище.

Не мога да ви разреша това.

Изпратеното от мен запитване не е нито «застъпване», нито «натиск», нито «ходатайство».

Длъжен съм да питам, щом имам съмнения в правилността.

Вие сте длъжен да ми отговорите по същество: доводите или уликите са сериозни, и те са еди какви си. Аз съм против «освобождаване», против «смекчаване» и т. н. и т. н.

Точно така, по същество, трябва да ми се даде отговор.

Ходатайствата и «застъпванията» можете да отклонявате; «натискът» е незаконно действие. Но, повтарям, това че обърквате запитването на Председателя на СНК с ходатайство, със застъпване и натиск е погрешно.

Пред. на СНК В. Улянов (Ленин)“.

Е, добре де, добре. Извинявайте, Владимир Илич. Ние изобщо не искаме да ви подвеждаме. Само че и вие също не се пъхайте в нашите работи. Та вие добре знаете за какво става дума. Нима не ни изпратихте още през април 1921 година следната бележка:

„С. секретно.

До др. Уншлихт и Бокий!

Това е безобразие, а не работа! Така не може да се работи. Поинтересувайте се какво пишат там. Незабавно намерете, ако е нужно, заедно с Наркомфина и др. Баша откъде изтича информация.

Понеже документът е секретен, моля незабавно да ми бъде върнат с приложените към него ваши мнения. 24.1V. Пред. на СНК Ленин“.

„Приложеното“ беше изрезка от вестник „Ню Йорк Таймс“ с вече направения (лично от Ленин, съдейки по почерка) превод:

„Целта на «работническите» лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желание да станат втори Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарният халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили:

От Троцки — 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка.

От Зиновиев — 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка.

От Урицки — 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка.

От Дзержински — 80 милиона швейцарски франка.

От Ганецки — 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ.

От Ленин — 75 милиона швейцарски франка. Струва ни се, че «световната революция» трябва да се нарича «световна финансова революция», след като цялата й идея е да събере в личните сметки на двадесет души парите на цял свят. От всичко това ние правим лошия извод, че швейцарските банки в очите на болшевиките изглеждат много по надеждни от американските. Даже покойният Урицки продължава да пази парите си там. Не следва ли от това, че и ние би трябвало да преосмислим финансовата си политика в светлината на по-голяма федерализация?“

Веднага се пристъпи към следствие. По обвинение в шпионаж в Москва бе арестувана американската кореспондентка на агенция „Асошиейтед прес“ Маргарет Харисън, а малко по-късно — и американският журналист Адолф Карм, пристигнал в Москва като делегат на Третия конгрес на Коминтерна от Американската социалистическа работническа партия. Заловени бяха и още няколко американски граждани. Обвиниха ги, че събират разузнавателна информация от военен и политически характер. „Ню Йорк Таймс“ е американски вестник, значи са виновни американците. Въпреки желязната логика на подобно твърдение, Ленин все пак реши, че в този случай ЧК не търси изтичането на информация, а по доста плосък начин иска да провали неговите бъдещи преговори с американския сенатор Френс, инженер Вандербилд, когото Ленин погрешно бе взел за милиардера Вандербилд, а също и с гешефтара Хамър. В гениалната глава на вожда възникна мисълта да продаде и руските подземни богатства и той усилено започна да пропагандира своята идея за „концесиите“.

Американците, които винаги са правили всичко възможно, за да измъкнат своите граждани, озовали се в затворите на чужди страни, повече говореха за освобождаването на Харисън и Карм. И по-малко по същество за работата, която за тях беше прекалено интересна и фантастично изгодна. Разбра се, че Маргарет Харисън била сестра на губернатора на щата Мериленд, а водещият преговорите Франс е сенатор от същия щат. Това накара Ленин лично да контролира следствието, за да се убеди че чекистите гонят вятъра. Американците бяха набързо освободени, а Ленин разбра, че търсеното „изтичане“ идва от дъното на самата ЧК. И сега в качеството на „гумена патица“ му пробутваха Шелехес.

И златото, и властта се изплъзваха от ръцете на Илич. Партията и нейният боен отряд ВЧК, заобикаляйки Ленин, видимо се бяха разцепили на два лагера, групирани около две мощни фигури — Троцки и набиращия сили Сталин. Те олицетворяваха две противоположни тенденции: единият да избяга с награбеното, а другият да остане и да строи социалистическа държава, от която далеч не всички възможности са изстискани. Двамата ги обединяваше само едно — искреното им неприемане на НЕП. Ленин чудесно виждаше всичко това и постоянно правеше опити, ако не да примири, то поне отново да обедини враждуващите кланове около себе си. Но делото на Шелехес извади вожда от релсите. Той се нервира, настоява да му изпратят протоколи от разпитите, ала ЧК явно не бърза да изпълни указанията на вожда. Ленин губи търпение и на 19 август изпраща на Уншлихт следното послание:

„19. VIII.

Строго секретно.

Др. Уншлихт,

Моля Ви да възложите на когото трябва да ми представи:

1) точни справки какви са уликите и

2) копие от разпита или разпитите по делото… на Шелехес.

Вече писах за това. Напомнете на когото трябва да не закъсняват занапред.

С ком. поздрав Ленин“

Но златото продължава да изтича по два пътя: в чужбина и в тайните скривалища на ВЧК. И двете страни правят всичко възможно да се разобличат една друга, като организират изтичане на информация към чуждия печат.

Вестник „Ню Йорк таймс“ на 23 август 1921 година пише: „Банка Кун, Лейба, субсидирала чрез немските си филиали преврата в Русия през 1917 година, не остана забравена от своите благодарни клиенти. Само за първото полугодие на текущата година банката получи от Съветите злато на сума 102 милиона и 290 хиляди долара. Вождовете на революцията продължават да увеличават влоговете си в банките на САЩ. Сметката на Троцки например само в две американски банки нарасна напоследък до 80 милиона долара. Що се отнася до самия Ленин, той упорито продължава да влага «спестяванията» си в Швейцарската банка, въпреки по-високите лихви на нашия свободен континент.“

През октомври 1921 година Шелехес бе разстрелян, „Клетият ювелир“ бе осъден от Военната колегия на Върховния трибунал при ВЦИК, сякаш беше един от вождовете на революцията или класик на марксизма-ленинизма.

Но Ленин се опитва да продължи борбата. На 18 ноември 1921 година той изпраща заповед във ВЧК, МЧК Наркомфин:

„С цел да се съсредоточат на едно място всички ценности, съхранявани в различни държавни учреждения предлагам в тридневен срок след получаване на настоящото да се предадат в Държавното хранилище всички ценни вещи, които се намират в разпореждане на ВЧК.

Председател на Съвета на народните комисари

В. Улянов (Ленин)“.

Никой не реагира. Нещо повече, при Ленин престава да идва информация от Държавното хранилище, заместена с лозунги от типа „В Държавното хранилище кипи ударен труд!“. Сиреч, занимавайте се, Владимир Илич, с вашия си НЕП, ние повече не ви вярваме. Ние също искаме да получим своя дял.

На 2 декември 1921 година Ленин изпраща своя верен Горбунов с тайна мисия във ВЧК при самия Менжински. Горбунов му връчва бележка от Ленин:

„С. секретно.

Моля да ми изпратите секретно по др. Горбунов доклад за състоянието на нещата в Държавното хранилище.

Пред. на Съвета на народните комисари В. Улянов (Ленин).“

„В Държавното хранилище кипи ударен труд“, отговаря Менжински и, оправдавайки се с много работа, отпраща Горбунов.

Логиката на действията подсказва на Ленин, че може да обедини съучастниците си само по един начин, като ги вдигне на ново масово разбойничество.

В страната продължаваше да свирепства жесток глад, обхванал огромни райони на Поволжието и Украйна. Над около двайсет милиона души, включително жени, старци и деца, беше надвиснала заплахата от гладна смърт. Правителството не оказваше практически никаква помощ, оправдавайки се с безпаричие.

„Ние нямаме пари!“ не се уморяваше да повтаря Ленин и от трибуните, и в частни разговори с Алексей Максимович Горки, и пред американски бизнесмени. Пари няма, а гладните бунтове безпощадно се потушават с масови разстрели. През юни 1921 година обявиха стачка гладните железничари в Екатеринослав. Работническата тълпа бе разстреляна с картечници. Арестуваха 240 души, 53 от които веднага бяха избити на брега на Днепър и хвърлени в реката. Останалите бяха изпратени в харковските затвори. Частите със специално предназначение нахлуваха в гладуващите села, разстрелваха поголовно всички, след това се оформяше документ, че това било дело на някакъв „есеро-меншевишки“ заговор.

А из страната бродеха на тълпи милиони бездомни и гладни деца, загубили родителите си в болшевишката касапница. Гладът се разпространяваше, обхващаше нови територии с потенциални жертви 35 милиона. По същото време в Петроград, Одеса и Николаевск се товареха параходи с пшеница, които изнасяха зърното в чужбина срещу злато. Ленин сондира почва на чуждите борси за продажба на руска дървесина за един милиард златни рубли. Американските „концесионери“ продължаваха разговорите с вожда за закупуване на руските подземни богатства. Уточняваха се дори и дребните детайли, като заплатите на работниците в мините, рудниците и находищата. Американците предложиха да плащат по долар и половина на ден, Но Ленин изпадна в ужас. В никакъв случай! Нито цент! Ние сами ще им плащаме! Вие, господа, не се безпокойте. Американците надушиха някаква измама. Там, където не взимат пари, явно мирише на мошеничество.

Страната продължаваше да измира от глад. Гениално измисленият от Ленин „зърнен монопол“ започна да дава своите блестящи резултати. Създаде се възможност да се умори от глад гръбнакът на дребнобуржоазната идеология — селячеството. Това бе къде-къде по-ефективно от разстрелите. Обезумелите от глад тълпи щурмуват складовете със зърно. От караулките без предупреждение стрелят по тях с картечници… Само подир няколко години този гениален начин на действие ще бъде повторен от Сталин, но с много по-голяма ефективност.

Размахът и последствията от глада през 20-те години по много параметри превишават изкуствено създадения глад през 1932–33 година. Макар че имаше разлика, и то доста съществена. Ако гладът през 1932–33 се криеше от света, то „ленинският глад“ по всякакъв начин се рекламираше в болшевишкия печат, който подчертаваше пълната безпомощност на правителството и молеше за хуманитарни помощи от Запад. Партията не отдели нито копейка от фантастичните си богатства, но някои нейни представители, проявявайки ниска класова „съзнателност“, настояваха да бъдат отворени складовете с храни и златните хранилища, за да се помогне на умиращата Русия. Старият приятел на Ленин Владимир Бонч-Бруевич, който така и не усвои „ленинската наука“, се опита да убеди властниците от Кремъл да пожертват известна част от награбеното и да спасят народа. Ако ние сме държава, убеждаваше ги той (какво да го правиш: син на царски сановник и брат на царски генерал), то и конфискуваната собственост е държавна. И следователно тя може и трябва да бъде използвана за народа.

Най-търпеливо му обясняваха, че държавата няма пари, а тези ценности, които има предвид, са неприкосновеното „злато на партията“. Те принадлежат на партията и само на партията, за която ще бъдат стратегическото! оръжие в предстоящата борба между труда и капитала.

Бонч-Бруевич така и не можа да ги разбере. Искаха да го затворят, та дано се осъзнае, но Ленин се застъпи за стария си приятел („Аз сам решавам кой е «буржоа»). И го изгониха на «научна работа».“

И Горки — „буревестникът на революцията“, но вече с подрязани и опърпани крила — отиде при Ленин, за да иска помощ за гладуващите. „Ние нямаме пари за помощ на гладуващите“ — отряза го Ленин. „Ние получихме от буржоазията много тежко наследство, разорена държава, нищета, глад“. Но все пак разреши на Горки да основе комитет в помощ на гладуващите от средите на недоубитите интелигенти и да помоли за помощ Запада.

Естествено, първа откликна Америка. Тя вече беше създала хуманитарната Администрация за помощ (АРА), която действаше в следвоенна Европа. През декември 1921 година Конгресът на САЩ отдели за подпомагане на гладуващите в Русия 20 милиона долара, а обикновените американци бяха призовани да пожертват от личните си средства. Общо в разпореждане на АРА, която се оглавяваше от бъдещия президент на САЩ Хувър, бяха предадени от правителството и от частни лица 45 милиона долара. В акцията се включиха и други международни организации, които чрез свои представители много строго наблюдаваха как се разпределят помощите. По този начин от гладна смърт бяха спасени 22 милиона и 700 хиляди души, за които се изразходваха общо 137 милиона долара.^[1]

В обстойния доклад до Ленин от 6 септември 1921 година, Уншлихт писал, че „директор на АРА в Съветска Русия е полковник У. Н. Хаскел. негов секретар — бившият американски консул в Петроград, разузнавачът Д. Лерс, а негов помощник — разузнавачът М. Филип“. Целта на тяхната разузнавателна дейност, освен събирането на военна и политическа информация, представлявало „описание на жестоките страдания на руския народ“. Пречели на американците да работят, не ги допускали в особено поразените от глада райони, а пък за „горкиевския“ комитет за помощ на гладуващите дори не си струва да се говори. Арестували всички и организирали дело, в което членовете на комитета се обвинявали във връзка с чуждите разузнавания, с белогвардейската емиграция и дори с щаба на въстаналия Антонов. Единствено дръзката нота на американското правителство и личната намеса на Хувър спасили членовете на „горкиевския“ комитет от разстрел, заменен със заточение зад граница, където още преди това заминал Алексей Максимович. Споменът за АРА се пази в „Большая Советская Енциклопедия“, където се твърди, че АРА използвала сътрудниците си за „шпионска дейност и поддържане на контрареволюционните елементи. Контрареволюционната дейност на АРА предизвикала сред трудещите се маси енергични протести“. Я виж, колко сме горди!

Това, че Ленин не успя да доведе докрай прекрасно замислената операция „Глад“, (от глад бяха умрели „само“ 6 милиона души), още веднъж потвърди мрачните опасения на приближените му. Илич вече не ставаше за вожд на световния пролетариат. Но какво бе удивлението на всички — и вдясно, и вляво — когато изведнъж Ленин отново блесна с неувяхващия си гений.

Като виждаше пълното безразличие на „съветското правителство“ към ширещия се глад, оглавяваната от патриарх Тихон Руска православна църква реши да се намеси. Нейните отношения с новата власт бяха открито враждебни още от 1917 година, когато обзетите от златна треска „интернационалисти“ се нахвърлиха да отварят императорски и царски гробници, да разравят гробове и да рушат дори мавзолеите на светци. Впрочем атаката си срещу православната църква Ленин бе започнал едва ли не от първия ден, издавайки низ от декрети за лишаването й от статуса на „държавна“, за конфискацията на църковните и манастирските земи, за забраната на всякаква друга дейност, освен на „култовата служба“. Но докато траеше войната с белите, Ленин трябваше да сдържа поривите си и да озаптява хората си. Защото църквата се ползваше с огромен авторитет сред мнозинството от руския народ и неговата тежест би могла да повлияе на колебаещите се везни на противостоянието в гражданската война.

Наистина, и тогава разстрелваха свещеници, ограбваха и палеха черкви и катедрали. Но това се извършваше безсистемно, макар че Ленин ни за секунда не забравяше главното. През своето повече от 900-годишно съществуване руската църква бе натрупала несметни богатства. Царе и императори, аристократи и богати търговци са я дарявали с огромни суми и ценности, обличали са иконите в златни и сребърни обкови, украсявали са ги с безброй скъпоценни камъни. Поръчвали са златни подвързии за свещените книги. И сега скъпоценната църковна утвар, изработвана от цели поколения най-изкусни бижутери, беше гордостта на храмовете, манастирите и богомолците, Църквата вършеше и голяма обществена дейност, строеше безплатни болници, приюти, сиропиталища, училища. Християнската нравственост в дореволюционна Русия не бе само словесно понятие: битовото убийство в началото на XX век вече беше такава рядкост, че ако бе извършено в някакво малко околийско градче, за него с удивление пишеха всички столични вестници.

Църквата разбираше, че в сегашната обстановка не би трябвало да вдига шум около себе си. Но не издържа, потресена от това как с хладнокръвието на Нерон „работническо-селското правителство“ наблюдава умиращите от глад работници и селяни. И патриарх Тихон изпрати до Ленин писмо, в което предлагаше да предаде на държавата част от църковните ценности за закупуването на хляб в помощ на гладуващите. Излишно е да говорим за наивността на патриарха, който не се е съмнявал, че ако правителството приеме тази помощ, ще я използва за нуждите на гладуващите.

Ленин изпадна в силна възбуда. Писмото на патриарха той възприе като възмутително предизвикателство от страна на църквата. В извратения мозък на вожда нямаше място за разбиране на благородните и жертвените пориви. Всеки жест той оценяваше само от позицията на политическия дуел до смърт. Предизвикателството беше очевидно. Виждате ли, правителството бездейства и затова църквата, за да „ни унизи, да изтъкне своето влияние“ излиза с подобни предложения. Тя като че ли ни контролира и укорява. Но няма да мине, хитри попове! Няма да го бъде! Ние ще тръгнем по друг път!

Свикал спешно Политбюро, Ленин прочете посланието на патриарха и заяви, че е дошло времето да се разправят с църковниците. Трябва да обвиним църквата в нежелание да предаде своите богатства в помощ на гладуващите, което принуждава съветското правителство да конфискува всичките й ценности. Политбюро изпадна във възторг. Още повече, че Ленин бе изтъкнал и целта на предстоящото мероприятие: да попълнят партийния фонд с огромната сума от няколко стотици милиона златни рубли (а може би и няколко милиарда). Никой не знаеше точната сума. И това довнесе още дързост, толкова необходима за всяко решително действие.

Докато патриарх Тихон очакваше отговор от съветското правителство, Ленин подписа на 23 февруари 1922 година декрета „За изземване на църковните ценности в полза на гладуващите“. Тази негова смела крачка възхити всички, дори и вече разочарованите от Илич, включително и Сталин. Предстоеше им „пъклена“ работа, а в страната имаше около 80 хиляди християнски храмове, предимно православни.

Отрядите на ГПУ (сега така се наричаше ВЧК) се втурнаха към вратите на черкви и манастири. Вярващите се опитваха да защитят скъпоценните светини с телата си. Без никакво колебание нападащите откриваха огън по тях. От иконите сваляха скъпоценните обкови, грабеха златни и сребърни утвари, включително дарохранителниците и полилеите от XV-XVII век, лятите златни кръстове от времето на Йоан Грозни и първите Романовци се изнасяха със сандъци и чували. Изчопляха скъпоценните камъни, откъсваха златните подвързии на библиите, конфискуваха всички намерени златни и сребърни монети. И горяха кладите от древни икони, ръкописи и книги, между които и библии от XIII век, разрушаваха олтарите. Но това беше само началото.

Опомнил се от шока, предизвикан от ленинския декрет, патриарх Тихон се обърна с възвание към всички „вярващи чада на Руската Православна църква“ (28 февруари): „От гледна точка на църквата този акт представлява акт на светотатство. Ние не можем да одобрим изземването от храмовете, дори и чрез доброволни пожертвувания, на осветените предмети. Употребата им за небогослужебни цели е забранена от каноните на Вселенската църква и се наказва като светотатство“. Възванието на светейшия патриарх се четеше от амвоните на черквите, препредаваше се от уста на уста, разлепваха го по стените на къщите, призовавайки народа към съпротива. И пред храмовете по цялата страна ставаха истински битки. Но невъоръжените вярващи не можеха да окажат никаква съпротива на въоръжените до зъби „спецотрядници“. На много места разпръсваха тълпите с картечници, а арестуваните разстрелваха още в същия ден.

Съзнавайки обаче колко е голям авторитетът на църквата сред обикновените руски хора и боейки се от всенародно въстание, властите, както винаги, прибягнаха към лицемерни и лъжливи призиви, отправени към „народа“ и „трудещите се маси“. На 28 март 1922 година беше публикувано правителствено съобщение:

„На правителството е чужда мисълта за каквито и да било преследвания на вярващите и църквата… Но ценностите, създадени с труда на народа, принадлежат на народа. Извършването на религиозните обреди с нищо няма да се наруши от подмяната на скъпоценните предмети с други, по-обикновени. Със скъпоценностите пък ще можем да закупим достатъчно количество зърно, семена за посев, впрегатен добитък и земеделски сечива, за да спасим не само живота, но и стопанството на селяните от Поволжието и всички други гладуващи райони на Съветската Федерация… Само че кликата на църковните князе, привикнала на разкош, злато, коприни и скъпоценни камъни, не желае да предаде тези съкровища за спасението на милиони загиващи. В алчния си стремеж да задържи тези ценности на всяка цена църковната привилегирована клика не се спира пред престъпните заговори и подстрекателства към открити бунтове. Ненакърнило с нищо досегашната си подчертана добронамереност и търпимост към вярващите, Съветското правителство обаче няма да търпи нито час повече привилегированите управници на църквата, натруфени с коприни и брилянти, да създават в държавата на работниците и селяните специална държава на църковните князе.“

Публикуваното обръщение, което имаше за цел да разедини църквата и вярващите маси и съдържаше недвусмислени заплахи по адрес на ръководството на православната църква, бе само отглас от вече приетите в Кремъл секретни решения.

Ленин беше в стихията си. Възвърнала се бе неговата енергия и войнственият му плам. Очите му блестяха, както бе по времето на издигнатия от него гениален лозунг „Граби награбеното!“

На 19 март 1922 година той изпраща секретно директивно писмо до членовете на Политбюро, ръководството на ГПУ, Народния комисариат на правосъдието и Ревтрибунала, подготвящи се за съвещанието във връзка с оптимизацията и координацията на действията на различните служби в изпълнение на Декрета за изземване на църковните ценности:

„На това съвещание“ — посочва Ленин, „ще обсъдим секретното решение на конгреса за изземването на ценностите от най-богатите манастири и черкви, което трябва да се осъществи с безпощадна решителност, без абсолютно никакви колебания и да разстреляме, толкова по-добре. Именно сега трябва да се накажат тези простаци така, че за няколко десетки години да не помислят изобщо за някаква съпротива.

19.11.22 г. Пред. на Совнаркома В. Улянов (Ленин)“

Никога досега, даже и във времената на древните тирании, държавният глава не бе се решавал да сложи подписа си на документи от подобен род. Решителността на Ленин, който в преобладаващите случаи лично бе санкционирал всички престъпления на този режим, винаги е била обект на завист от страна на Сталин, а и на Хитлер. Сталин всякога с възхищение говореше за Лениновата решителност, явно подчертавайки собствената си нерешителност. Самият той се побоя да подпише даже заповедта за взривяването на мостовете на Ленинград и на предприятията в Москва, въпреки че това се диктуваше от военна необходимост.

Решителността на вожда, поел с подписа си отговорността за престъпленията и на подчинените си, получили правото да се позовават на издадената заповед, не можеше да не предизвика уважението им, примесено с възхищение. Оказа се, че в дадения случай бяха доволни всички. Една част от тях, групирали се около Троцки, мислеха за бягство от страната и от тази акция можеха още повече да закръглят своите многомилионни сметки в западните банки. Другите, групирали се около набиращия сили Сталин, се надяваха да останат и да живеят охолно в завоюваната Русия, да я превърнат в база на своите бъдещи авантюри, идеологията на грабежа — в държавна религия, а самият Ленин — в езически идол на новата религия. А всяка нова религия винаги предполага унищожението на старата.

Както и бе заповядал Ленин, черквите бяха разграбени с „безпощадна решителност“ и „в най-кратък срок“. Разстреляха 40 хиляди свещеници, дякони и монаси, а също и около 100 хиляди вярващи, членове на църковните управи и общини. Чистата печалба се равняваше на два и половина милиарда златни рубли (според твърде скромната преценка на плахите историци от епохата на преустройството и гласността). Но според западните специалисти тази цифра би следвало да се умножи по три. Защото в храмовете и манастирите е имало натрупано твърде много, тъй като те съществуваха вече средно от 300 години.

Спомням си, че АРА похарчи 137 милиона долара, за да нахрани и спаси от смърт повече от 20 милиона обречени. Съветската статистика сочи, че през 1922–23 година от чужбина е било закупено зърно за 1 (един) милион рубли. Колкото до закупуването на добитък и селскостопанска техника, тях изобщо ги няма. Тогава къде са отишли, за какво са били използвани тези несметни съкровища? Защото, ако си ги бяха разделили поравно, както беше обещано, само между тях, даже разорената Русия би могла бързо да се превърне в богата и цветуща като Кувейт страна. Нищо подобно, разбира се, не се случи, тъй като целта беше пряко противоположна. Николай Бухарин, най-нищожният и най-страхливият от болшевишките главатари, който най-шумно от всички искрено се възхищава от смелостта на вожда на революцията, с възторг си припомня тези героични дни: „Ние обрахме църквата до копейка и с нейните «свещени ценности» водим своята световна пропаганда, без да сме дали поне нещичко на гладуващите; от ГПУ ние направихме своя «църква» с помощта на православните попове и тази истинска врата към ада те не могат да преодолеят; ние сменихме съдържанието на филаретския катехизис с милата на сърцето ми «Азбука на комунизма», законът божий — с политограмотяването, скъсахме от шиите на децата кръстчетата и талисманчетата, вместо икони окачихме «вождовете» и ще се погрижим за Пахом и «низините» да им поднесем мощите на Илич в друг вид… Просташка страна!“

През май 1922 година арестуваха патриарх Тихон заедно с всички членове на Светия Синод. 32 митрополити и архиепископи бяха разстреляни. Но под думата „разстрел“ често се криеше зверски извършено убийство. Киевският митрополит Владимир бе обезобразен, скопен, застрелян и хвърлен гол на поругание. Петербургският митрополит Вениамин, определен за приемник на патриарха след смъртта му, бе поливан с вода на сковаващия студ, докато се превърне в леден стълб, а след това удавен в Нева. Тоболският епископ Гермоген, който навремето доброволно замина с царя на заточение, бе завързан за турбината на един параход и тя го накълцала с перките си. Пермският архиепископ Андроник, известният от миналото мисионер в Япония, бе заровен жив в земята. Черниговският архиепископ Василий — разпънат на кръст и изгорен. „Именно сега трябва да се накажат тези хора така, че за няколко десетки години да не помислят изобщо за някаква съпротива. Ленин“.

„Треската на световните борси, предизвикана от рязкото падане на цената на златото, специалистите свързват с постъпленията на световния пазар на големи партиди от този метал от Русия. Партията на болшевиките, управляваща сега тази нещастна страна, с право може да бъде наречена «партия на жълтия дявол»“ — писа през март 1923 година английският вестник „Гардиън“. А вестник „Таим“ допълни: „Закупените от левите социалисти на търг две шестетажни сгради в деловата част на Лондон — по 6 милиона фунта стерлинги за всяка, и издигането за 4 милиона фунта стерлинги на помпозния надгробен паметник на Карл Маркс свидетелстват, че болшевиките в Москва има къде да си харчат парите, конфискувани от църквата, уж в помощ на гладуващите. Ние едва сега започваме да разбираме каква богата страна е била унищожената Русия“.

Средна Азия след нашествието на монголите, Европа след Тридесетгодишната война, Франция след продължилата 10 години чумна епидемия не могат да се сравняват, дори и взети заедно, с това, което представляваше Русия след почти седемгодишната власт на Ленин. Огромната част от руското образовано общество или загина, или избяга ужасена от страната. Многомилионни маси хора, които терорът, военните действия и гладът принудиха да напуснат местоживеенето си, се разпръснаха из цялата страна. Дореволюционният немногоброен пролетариат беше изцяло унищожен. Най-напредничавите аграрници, извели стопанствата си на висотата на европейските стандарти, бяха или избити, или избягаха незнайно къде. Икономиката бе в разруха. Най-могъщият някога в света речен флот бе погубен. Гордостта на Русия — нейните железни пътища, бяха разрушени, а влаковете — изцяло разнебитени. И като паметници на загинала цивилизация сред пепелищата стърчаха останките на църкви.

Русия се бе превърнала в поле, осеяно само с мъртви кости; нямаше ни протест, — ни възмущение. Всичко е уморено, унижено, смазано. И главното — всичко беше окрадено и разграбено. От преобърнатите императорски гробници до изпразнените джобове на живите и мъртвите. Великата афера на всички времена под кодовото название „Световна революция“ беше — завършила. Няма цифра, която би могла да посочи в някаква степен цената на това „мероприятие“. Цялото национално богатство на огромната и богата страна, която се казваше Русия, бе претопено в един гигантски слитък „ЗЛАТОТО НА ПАРТИЯТА“, Но това все още не беше краят. Отпред като черен буреносен облак се задаваше още по-страшно бъдеще.

През декември 1922 година се получи една твърде неприятна новина. Швейцарската банка съобщи на Лениновия поръчител Ротштейн, че парите от основния капитал на представляваната от него фирма (а Ротштейн представляваше партията на болшевиките) по указание на собствениците (или упълномощени от тях лица), знаещи сложната комбинация от девизи и шифри, са преведени на три самостоятелни сметки с нови девизи и шифрови комбинации. Парите — на — личните — сметки — останаха — непипнати. Опитният Парвус отново доказа на Ленин, че никоя работа, особено пък финансовата, не търпи дилетанти. И Ленин получи удар.

Едва оправил се от него, Ленин въпреки протестите на лекарите и роднините, нареди да го откарат в Кремъл, където се убеди, че лошите му опасения са се потвърдили. Кабинетът му е основно претърсен. Сейфът беше отворен и бяха изчезнали всички „свръхсекретни“ документи, включително банковите поръчителства, чековите книжки и цялата колекция от задгранични паспорти. Изчезнал беше и верният Горбунов…

Бойците-интернационалисти денонощно стояха на пост край разкошния двуетажен извънградски дворец на бившия княз Сергей Александрович в Горки. В мразовитата коледна нощ на 1923 година те дочуха страшен вой, който като че ли идеше откъм самия дворец. Беше късна нощ, на небето светеше пълна луна. Щракнали затворите на своите изпитани австрийски карабини, часовите започнаха да търсят откъде се носи ужасният звук, помислили че вълци от близката гора са се промъкнали наоколо. Но вълци нямаше. Сред остъклената веранда на първия етаж седеше Ленин в инвалидната си количка, облечен във ватенка и по валенки. Вдигнал към луната изнемощялото си лице, той виеше проточено и диво. Злият дух зовеше събратята си в космоса, най-после на воля. Своята работа тук той вече бе свършил…

Дърво и камък се пукаха от студ през януари 1924 година, когато с лопати и лостове работниците копаеха основите за временния мавзолей. Удар от железен лост проби канализационна тръба, но пробойната не беше забелязана, тъй като веднага замръзна от студа. При първото затопляне тръбата се спука и заля със съдържанието си целия мавзолей. Узнал за инцидента, намиращият се под домашен арест патриарх Тихон скръбно отбелязал: „Каквито мощите, такъв и елеят“.

Бележки

[1] Американците настоявали техни експерти да наблюдават как се разпределят помощите за гладуващите, тъй като в западния печат вече прониквали слухове, че болшевиките молят за чуждестранна помощ, за да я получат безплатно и веднага след това да я препродадат на Запад. Трудно е да се каже дали така е било замислено или не, но като чул за експертите, Ленин излязъл от кожата си. Вождът веднага обявил комисията на експертите за „шпионска комисия“, а за американската помощ изрекъл следното: „Подлостта на Америка, на Хувър и на Съвета на Лигата на нациите е безмерна. Хувър и Браун са нахалници и лъжци.“ За да отвлекат вниманието на Ленин от собствените си афери, чекистите подхвърляли на вожда на световния пролетариат купища щуротии, като твърдели, че АРА е шпионска организация с една-единствена цел — свалянето на болшевишкия строй. „Намиращото се в Барановичи обединение на Американския Червен кръст за оказване на помощ на гладуващите — докладвал на Ленин Уншлихт, — снабдява пристигащите от съветската територия бандити с продоволствие, боеприпаси и оръжие и ги изпраща срещу Украйна“. Вестник „Правда“ с удоволствие писал (23.04.1922 г.), че агентурата на АРА подпалила елеватор на Николаевското пристанище. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Игор Бунич Златото на партията (1)

Метаданни

Данни

Златото на партията

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧАСТ IНАШЕСТВИЕТО

Игор Бунич
Златото на партията (1)

ЧАСТ I
НАШЕСТВИЕТО