Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

Тридесет и четвърта глава

Час 38 от 45

Три различни аларми зазвъняха едновременно.

Горивото беше на свършване, ниско налягане на маслото и ниска температура на двигателя.

Пърси се опита да разклати насам-натам самолета, за да може, ако има малко останало гориво да влезе в проводите, но се оказа, че резервоарите бяха съвсем пресъхнали.

Като се разтресе леко, двигател номер едно прикашля и замлъкна.

Осветлението на кабината също изгасна. Беше тъмно като в рог.

О, не…

Пърси не можеше да види нито един уред, нито ръчките, нито плъзгачите. Единственото нещо, благодарение на което тя не изпусна самолета в свредел, без да знае къде се намира, беше ивицата слаба светлина, която представляваше Денвър — макар все още да беше доста далеч от тях.

— Какво стана? — попита Брад.

— Боже. Забравих генераторите.

Генераторите се задвижваха от двигателите. Щом нямаше двигатели, нямаше и електричество.

— Спусни въздушната турбина — разпореди се тя. Брад опипом намери ръчката и я издърпа. Турбината се подаде изпод самолета. Тя представляваше малък винт, свързан с генератор. Въздушната струя движеше винта, а той пък генератора. Мощността му стигаше за захранването на осветлението и основните уреди, но не и за елероните, колесника или пък спирачките.

Малко след това част от другите уреди пресветнаха.

Пърси гледаше с ужас индикатора за вертикална скорост. Той сочеше скорост на спускане 1050 метра за минута. Доста повече, отколкото бяха планирали. Те просто падаха към земята с около деветдесет километра в час.

„Но защо? — чудеше се тя. — Защо се беше получило такова разминаване в изчисленията?“

Заради разредения въздух тук! Бяха изчислявали наклон при спускане при доста по-плътен въздух. И сега, след като отчете грешката си, тя се сети, че въздухът в Денвър също ще бъде по-разреден от очакваното. Така че тя едва ли ще успее да направи и една миля планиране.

Пърси хвана рога и го издърпа назад, за да намали спускането. Успя да го докара до 632 метра за минута. Но заедно с това започна да пада и скоростта, и то твърде бързо. В този въздух критичната скорост беше сигурно от порядъка на 540 километра в час. Лостът на хоризонталния стабилизатор се разтресе, а стрелките на останалите уреди като че се побъркаха. Измъкване от критичната скорост без двигатели, и то в самолет като този, нямаше.

Ъгълът на мъртвеца…

Блъсна напред рога. Сега падаха по-бързо, но пък набраха скорост. Така изминаха почти деветдесет километра. От Контрол на въздухоплаването им дадоха ценна информация за това, в кои участъци насрещните ветрове бяха най-силни. Пърси се опита да оптимизира маршрута си съобразно тези данни, като се стремеше и да не губи височина. Където можеше, тя подхващаше мощен насрещен поток, който издигаше Лир-а, но трудното беше да прецени силата на течението, така че да не набере твърде висока скорост, която после да й попречи при кацането.

Накрая Пърси — мускулите на ръцете ужасно я боляха от неравната схватка между слабите й ръце и мощните въздушни течения — избърса потта от лицето си и каза:

— Обади им се, Брад.

— Денвър център. Тук Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на 6300 метра височина. Остават ни още тридесет и пет километра до вас. Скорост четиристотин километра в час. Двата ни двигателя не работят и изискваме векторно насочване към най-дългата ви писта, което да е близко до настоящото ни насочване две, пет, нула.

— Разбрано „Фокстрот Браво“. Очакваме ви. Алтиметър тридесет точка девет пет. Завийте наляво насочване две четири нула. Имате векторно насочване към писта две осем ляво. Разполагате с 3300 метра дължина на пистата.

— Разбрано Денвър център.

Нещо обаче я глождеше. Също като онази слабост в корема, когато беше видяла, че липсва черният фургон пред къщата им.

Какво беше това? Само суеверие ли?

Трагедиите идват по три…

Брад каза:

— Тридесет и един километра до кацането. Височина четири хиляди и осемстотин метра.

— „Фокстрот Браво“, свържете се с Денвър пристигащи. — Съобщиха им радиочестотата, после прибавиха: — Там знаят за вашата ситуация. Желая ви късмет, мадам. Помнете, че ние сме с вас.

— Лека нощ, Денвър. Благодаря.

Брад превключи радиото на новата честота. „Какво не е наред?“, запита се тя. Имаше нещо, за което не беше се сетила, но какво?

— Денвър пристигащи, говори Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на три хиляди деветстотин и тринадесет метра, остават ни още двадесет и два километра до кацане.

— Виждаме ви „Фокстрот Браво“. Поддържайте насочването дясно две пет нула. Ако ни е вярна информацията, останали сте без двигатели, така ли е?

— Сигурно сме най-големият планер, дето сте виждали, Денвър.

— Задкрилки и колесник имате ли?

— Без елерони сме. Колесникът ще го смъкнем на ръка.

— Разбрано. Коли искате ли? — Което означаваше пожарни коли, линейка, полиция.

— На борда най-вероятно имаме бомба. Искаме всичко, което можете да ни осигурите.

— Разбрано, ще се постараем.

Внезапно тя се сети и потрепера цялата: атмосферното налягане!

— Денвър пристигащи — задъха се тя. — какво сочи алтиметърът?

— Ами, да видим, три нула точка девет шест, „Фокстрот Браво“.

За последната минута налягането се беше повишило с една стотна.

— Покачва се?

— Положително, „Фокстрот Браво“. Към нас се движи фронт с високо налягане.

Не! Това би повишило налягането и около бомбата. Балонът ще се свие, все едно че се намираха на по-малка височина, отколкото в действителност бяха.

— Проклятие, идиотщина, триста дявола, как може да бъде толкова тъпо? — замърмори си тя.

Брад я погледна.

— Колко беше живакът в Мамаронек? — попита тя. Той разгърна дневника.

— Двадесет и девет точка шест.

— Я сметни хиляда и петстотин метра височина при това налягане и виж височината при тридесет и едно точка нула.

— Тридесет и едно? Ама това е страшно много.

— Натам сме тръгнали. Той втренчи поглед в нея.

— Ама тогава бомбата…

Пърси кимна.

— Сметни го.

Пръстите на младия пилот бързо пробягнаха по бутоните на калкулатора. Той въздъхна тежко; това беше първата му проява на емоции..

— Хиляда и петстотин метра при Мамаронек отговаря на 1460 метра тука. Пърси викна Бел. — Значи, ето каква е ситуацията. Срещу нас се движи фронт с високо налягане. Когато стигнем летището, за бомбата това ще значи, че летим по-ниско от хиляда и петстотин метра. Може да избухне още докато сме петнадесет до тридесет метра във въздуха.

— Добре — кимна той хладнокръвно. — Добре.

— Нямаме задкрилки, така че ще кацнем доста бързо, със скорост двеста възла, тоест, около триста и шестдесет километра в час. Ако гръмне, ще загубя контрол и ще се разбием. Поне няма да горим много, понеже резервоарите са сухи. Освен това, важно е какво имаме насреща си, че да можем да се попързаляме малко преди да започнем да се търкаляме. Остава ни единствено да си затегнем здраво коланите и да гледаме надолу.

— Хубаво — отвърна той, кимна и погледна през прозореца.

Тя се загледа в лицето му.

— Може ли да те попитам нещо, Роланд?

— Да бе, казвай.

— Това май ти е първото летене със самолет, а?

Той въздъхна.

— Ами след като съм прекарал по-голяма част от живота си в Северна Каролина, човек там няма много-много възможности да пътува. А после като пристигнах в Ню Йорк беше с един от ония комфортните автобуси. — Той млъкна. — В действителност, не съм се качвал по-високо, отколкото може да ме закара един асансьор.

— Е, няма нищо общо с това тук.

Той я стисна за рамото и прошепна:

— Само не изтървай биберончето. — И се върна на мястото си.

— Добре — каза Пърси и прелисти Справочника на пилота, където прочете какво пишеше за международното летище в Денвър. — Брад, предстои ни кацане при нощни условия, добра видимост върху писта две осем ляво. Поемам командването на самолета. Ти ще смъкнеш колесника на ръка. После ще следиш и съобщаваш наклона на спускане, разстояние до пистата и височина; искам действителната височина над земята, а не надморска — а и скоростта. — Тя се помъчи да си спомни дали не беше пропуснала нещо. Нямаха двигатели, нито задкрилки, нито спирачки. Друго наистина нямаше; това сигурно беше най-краткият инструктаж за приземяване в летателната й кариера. Тя прибави: — Още едно, последно нещо. Когато спрем, искам да се изнесеш по най-бързия начин оттук, ясно?

— Шестнадесет километра до пистата — обяви той. — Скорост двеста възла. Височина две хиляди и седемстотин метра. Трябва ни малък наклон на спускане.

Тя дръпна леко рога назад и скоростта чувствително намаля. Ръчката за хоризонталния стабилизатор отново се разтресе. Сега ако стигнеха до критичната скорост, спасение нямаше.

Пак напред.

Четиринадесет километра… дванадесет…

Потта течеше от лицето й сякаш беше под душа. Тя се избърса. Върху нежната кожа между палците и показалците на ръцете й бяха излезли пришки.

Десет… осем…

— Шест километра до кацане. Хиляда четиристотин и шестдесет метра височина. Скорост двеста и десет възла.

— Спускай колесника — изкомандва Пърси.

Брад завъртя колелото, чрез което колесникът се спускаше ръчно. Гравитацията му помагаше, но въпреки това се изискваха доста здрави мускули за тази работа. Освен всичко той не откъсваше очи от уредите и с равен, като на счетоводител, който чете баланса глас, съобщаваше стойностите.

— Пет километра до кацане, хиляда сто и петдесет метра…

Тя се бореше с друсането от ниската височина и силните ветрове.

— Колесникът смъкнат — докладва Брад, като едва си поемаше дъх.

Скоростта им падна до сто и осемдесет възла — около триста и двадесет километра в час. Бързичко. Всъщност, прекалено бързо. Без обратната си турбина те биха „изяли“ за нула време и най-дългата писта.

— Денвър пристигащи, как е алтиметърът?

— Три нула девет осем — отвърна невъзмутимо диспечерът.

Покачва се. Все по-високо.

Тя си пое дълбоко въздух. За бомбата пистата беше малко по-ниска от хиляда и петстотин метра над морското равнище. Дали Танцьорът е бил чак толкова прецизен, като е настройвал детонатора?

— Колесникът се разтресе. Наклон при спускане 780 метра за минута.

Което означаваше, че вертикалната им скорост беше около шестдесет километра в час.

— Движим се твърде бързо, Пърси — викна Брад. — Ще се треснем в началото на лампите. Няма да ни стигнат стотина метра. Може и двеста.

Диспечерът ги уведоми за същото.

— „Фокстрот Браво“, трябва да се вдигнете малко. Летите твърде ниско.

Дръпна лоста. Скоростта намаля. Наближаваха критичната скорост. Бутна напред лоста.

— Четири километра до кацане, височина шестстотин и тридесет метра.

— Ниско сте, „Фокстрот Браво“! — предупредиха ги отново.

Погледна пред сребристия нос. Всички светлини светеха — пресвяткащите лампи в началото на пистата, които ги мамеха към себе си, сините светлинки на страничните писти, червено-оранжевите на самата писта… Всички лампи бяха запалени. Пърси никога не беше ги виждала всичките наведнъж. Стотици проблясващи звезди. Бели и червени. И сини от линейки, пожарни и полицейски коли.

Навсякъде беше осеяно със светлини.

Всичките звезди на вечерта…

— Все още сме ниско — викна Брад. — Ще се разбием на двеста метра от пистата.

Ръцете й се потяха обилно, погледът й беше прикован напред. Пърси отново си спомни за Линкълн Райм, привързан завинаги към стола си, как се навежда напред и се взира в някакъв дребен елемент върху компютърния екран.

— Твърде ниско летите, „Фокстрот Браво“ — потрети диспечерът. — Ще преместя аварийните коли пред пистата.

— Я върви се шибай — с равен глас каза Пърси. Брад отново викна:

— Височина четиристотин и тридесет метра. Две хиляди и четиристотин метра до кацане.

„Имам към тридесет секунди! Какво да правя?

Ед? Кажи! Брит? Който и да е…

Хайде, маймунските способности… Какво, по дяволите, да правя?“

Тя погледна през прозореца. На лунната светлина се виждаха предградията, градът, отдалечени ферми, а отляво огромните парчета пустиня.

Колорадо е пустинен щат… Разбира се!

Внезапно тя наклони рязко самолета наляво.

Брад, който нямаше ни най-малка представа защо го прави, отново извика:

— Наклон при спускане хиляда метра за минута, височина триста и тридесет метра, триста метра, двеста и седемдесет…

При завой на безмоторен самолет винаги се губеше височина.

Диспечерът извика:

— „Фокстрот Браво“, не завивайте! Повтарям, не завивайте! Нямате необходимата височина за това.

Тя изправи самолета право към пустинните пясъци.

Брад нервно се изсмя:

— Задържахме височината… Набираме височина, триста метра, триста и тридесет метра, четиристотин метра. Четиристотин и тридесет метра… какво става?

— Топъл въздух — отвърна Пърси. — Пустинята събира топлина през деня и я отдава през нощта.

В същото време и диспечерът разбра какво става:

— Много добре, „Фокстрот Браво“! Много добре! Току-що си спечелихте цели триста метра. Сега надясно две девет нула… добре, сега ляво две осем нула. Идеално. Право към нас летите. Слушайте, „Фокстрот Браво“, ако искате да потрошите тези светлини пред вас, дръжте право руля.

— Благодаря за предложението, Денвър, но смятам да спра на триста след цифрите.

— Както желаете, мадам.

Сега обаче възникна друг проблем. Щяха да стигнат до пистата, но скоростта им беше твърде висока. Задкрилките бяха тези, които намаляваха критичната скорост на самолета, така че да може да кацнат с по-ниска скорост. Нормално критичната скорост на Лир 35 А беше около сто и десет мили в час. Без задкрилки тя нарастваше на сто и осемдесет. При такава скорост дори писта, дълга две мили се стопяваше за секунди.

Така че Пърси реши да се приземи, като се подпре на едното крило.

Това беше проста маневра за един неголям самолет, използвана при кацане при силни приземни ветрове. Наклоняваш самолета наляво и стъпваш върху десния педал. В тоя случай скоростта падаше рязко. Пърси не знаеше някой да беше пробвал тоя номер със седемстотинкилограмов самолет, но просто нищо друго не й идваше наум.

— Ела да ми помогнеш — викна тя към Брад. Беше се задъхала от напрежението, целите ръце я боляха от стискането на рога. Той го хвана и стъпи на педала. Постигнаха желания ефект, самолетът се забави, макар лявото крило да увисна застрашително.

Тя го изправи точно преди да докоснат земята. Остана й само надеждата.

— Скорост?

— Сто и петдесет възла.

— Добре си се справила, маце — обърна се тя към самолета си.

— Двеста метра от пистата, височина деветдесет метра — извика Брад. — Приближаваме право към светлините.

— Наклон при спускане?

— Деветстотин.

Много бързо. Ако се приземят при такъв наклон, щяха да строшат колесника. И най-вероятно да взривят бомбата.

Лампите бяха точно пред тях, оставаше им само да ги следват.

Надолу, надолу, по-ниско…

Като прелетяха покрай скелетата с лампите, Пърси изкрещя:

— Моят самолет!

Брад отпусна рога.

Пърси изправи наклона наляво и вдигна леко носа. Самолетът се изправи красиво и се плъзна хоризонтално по въздуха. Пърси беше спряла стремителното им падане точно, когато прелетяха над цифрите в началото на пистата.

Така хубаво се беше изправил, че вече не искаше да каца. В гъстия въздух на приземната атмосфера набралият скорост самолет — значително по-лек заради празните резервоари — просто не желаеше да се приземява.

Пърси хвърли един поглед върху събралите се линейки, пожарни и прочее от двете страни на пистата и се порадва на разноцветните им светлинки. Триста метра след цифрите, а все още бяха на тридесет метра над бетона.

Още триста метра. Минаха деветстотин метра след буквите.

По дяволите, кацай!

Пърси освободи лоста напред. Самолетът рязко се наклони надолу и тя издърпа назад лоста. Сребърният сокол потрепера целият, след това плавно се настани върху бетона. Това беше най-неусетното кацане, което някога беше правила.

— Стъпвай на спирачките!

Двамата се тръшнаха на педалите и зад тях се разнесе стърженето на накладките, целият корпус се разтресе. Кабината се напълни с дим.

Бяха вече изминали половината писта, а скоростта им още беше сто мили в час.

Тревата, мина й през ума, ще се поохлузим, ако се наложи. Може и колесника да счупя, но поне ще спася стоката… — Седемдесет… шестдесет…

— Десният колесник се подпали — викна Брад. — Носовият също.

„Майната му“, помисли си тя и стъпи с цялата си тежест върху спирачките.

Лир-ът започна да се хлъзга и се разтресе още по-силно. Тя се опита да компенсира откъм носовия колесник. В кабината им навлезе още дим.

Шестдесет мили в час, петдесет, четиридесет…

— Вратата — ревна тя към Бел.

За секунда инспекторът скочи на крака, а в следващата ритна навън вратата. Тя се превърна в стълбище.

Пожарните се събираха наоколо им.

С див писък на димящите си спирачки Лир N 695 ФБ се поднесе за последно и спря десет метра преди края на пистата.

Първият глас, който се разнесе в самолета след като спряха, беше този на Бел :

— Браво, Пърси! А сега вън! Бързо!

— Ама трябва…

— Оттук нататък съм аз! — кресна инспекторът. — Сега трябва да те измъкна навън и ще го направя, кълна се. Хайде, бързо!

Бел ги изблъска навън, после скочи и той върху бетонната писта и ги задърпа по-далеч от самолета. Развика се на някакви мъже от спасителната група, които бяха започнали да пръскат колесниците.

— На борда има бомба, може да избухне всеки момент. В двигателя е. Не се приближавайте.

Единият от пистолетите беше в ръката му и той трескаво оглеждаше тълпата хора, наобиколили самолета. По едно време на Пърси й мина през ума, че той сигурно се е чалнал от работата си. Вече не мислеше така.

Спряха се на около стотина метра от самолета. Фургонът на бомбения отряд на Денвър спря до тях. Бел им махна.

Един твърде висок полицай, който повече приличаше на каубой, скочи от колата и тръгна към тях. Двамата си извадиха лъскавите значки и Бел му каза къде според него беше бомбата.

— Значи — каза Денвърското ченге, — не сте сигурни, че има бомба?

— Не. Но деветдесет процента има.

Точно тогава се разнесе оглушителен трясък. Всички, с изключение на Пърси и Бел, се проснаха на земята, тъй като опашката на самолета се отцепи и лумна в оранжеви пламъци. Във въздуха се разлетяха едри късове горящ метал.

— О — въздъхна Пърси и неволно вдигна ръка към устата си.

В резервоарите, разбира се, нямаше никакво гориво, но вътрешността на самолета — седалки, кабели и жици, килимът, пластмасовите проводи и скъпоценната стока горяха с огромни пламъци. Пожарните изчакаха удобен момент да се приближат и заляха съсипания метален корпус със снежнобели струи, които вече изглеждаха безсмислени.