Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

Четиридесета глава

Реджиналд Елиополос се появи на вратата, следван от двама едри агенти.

Райм беше останал с впечатлението, че прокурорът беше на средна възраст, но сега, на дневна светлина, той не изглеждаше на повече от тридесет. Двамата агенти също бяха млади, елегантно облечени, като него самия. На Райм обаче те му приличаха повече на заядливи докери от пристанището.

Запита се защо ли ги беше взел със себе си? Да го защитават от един пълен инвалид?

— Е, Линкълн, мисля, че когато ти казах, че работата ще се раздуха, ти май не ми повярва? Да-да. Наистина не ми повярва.

— Какво си се размрънкал пак, Реджи? — попита Селито. — Нали го хванахме?

— Да-да. Ей сегичка ще ви кажа за какво съм се — той вдигна ръка и нарисува във въздуха кавички — „размрънкал“. Делото срещу Хансен се провали. В брезентовите чували няма нищо.

— Че ние какво сме виновни? — каза Сакс. — Запазихме свидетеля жив. И хванахме наетия от Хансен убиец.

— Е, да — обади се Райм, — но това не е всичко, нали Реджи?

Помощник-прокурорът на САЩ впери в него студен поглед.

Райм продължи:

— Джоуди — тоест, Танцьорът — е единственият им шанс да тикнат Хансен на топло. Или поне той така си мисли. Но Танцьорът никога не би издънил клиент.

— Така ли смятате? Е, мога да ви кажа, че съвсем не го познавате толкова добре, колкото си мислите. Току-що имах дълъг разговор с него. Той почти си умираше да натопи Хансен. С изключение на това, че сега започна нещо да го увърта. Благодарение на тебе.

— На мене ли? — учуди се Райм.

— Казва, че си го заплашвал. По време на непозволената ви среща преди няколко часа. Да-да. Ще хвърчат глави, ако това е истина. Бъдете повече от сигурен.

— О, за Бога — избухна Райм, после горчиво се засмя. — Как не разбирате какво прави? Така, нека се сетя сам… вие сте му казали, че ще ме арестувате, така ли? И той после се е съгласил да свидетелства, ако го направите, нали?

От начина, по който Елиополос бавно си отвори очите и го погледна, Райм разбра, че точно това се беше случило.

— Не схващате ли?

Елиополос обаче не схващаше абсолютно нищо.

— Не ви ли е минавало през ума, че той би се радвал да ме види зад решетките? В някоя съседна килия.

— Райм — каза Сакс, разтревожена.

— Какви ги говорите? — обади се обърканият прокурор.

— Той просто иска да ме убие, Реджи. Това е цялата работа. Аз съм единственият, който някога е успял да го спре. Той не би се върнал спокойно към работата си, ако знае, че аз съм на свобода.

— Но той няма да ходи никъде. Никога повече. Да-да.

— Щом аз съм мъртъв, той ще се отметне. Той никога няма да свидетелства срещу Хансен. И помислете си с какво можете да го принудите? Ще го заплашите с нож? Той пет пари не дава за това. Не го е страх от нищо. Нищо не може да го уплаши.

„Какво обаче го дразнеше?“, чудеше се Райм. „Има нещо не наред тук. Нещо, което не се връзва.“

Реши, че това са страниците от телефонен указател…

Указател и камъни.

Райм се беше замислил и гледаше към таблото с доказателства на стената. Нещо звънна и той вдигна поглед. Единият от агентите на Елиополос беше извадил белезниците си и се беше запътил към „Клинитрон“-а му. Райм се засмя вътрешно. По-добре окови краката ми. Може пък да избягам.

— Хайде, Реджи — обади се Селито.

Зелената нишка, телефонни указатели и камъни.

Той си спомни нещо, което Танцьорът му беше казал. Както си седеше в същия фотьойл, в който беше седнал и Елиополос сега.

Един милион долара…

Райм почти не забелязваше агента, който се чудеше как да усмири един пълен инвалид. Той почти не забелязваше и Сакс, която пък пристъпваше напред и тъкмо се чудеше как да усмири този агент. Изведнъж той излая:

— Чакайте — с такъв глас, че всички в стаята замръзнаха по местата си.

Зелената нишка…

Той гледаше право към нея на таблото.

Около него хората нещо му говореха. Агентът все още гледаше към ръцете му и размахваше звънтящите белезници. Райм обаче сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Елиополос:

— Дай ми половин час.

— И защо трябва да го правя?

— Хайде де, какво ще ти стане? Както виждаш, не се каня да бягам никъде.

И преди прокурорът да изрази съгласие или несъгласие по въпроса, Райм вече се дереше:

— Том! Том, трябва да се обадя по телефона. Ще ми помогнеш ли или не? Като се запилее някъде понякога… Лон, ще набереш ли номера?

Пърси Клей току-що се беше върнала от погребението на съпруга си, когато Лон успя да я засече. Цялата в черно, тя седна в разклатения камъшитен стол до леглото на Линкълн Райм. Прав до нея беше Роланд Бел, облечен в светлокафяв костюм с ужасна кройка — заради двата пистолета, които носеше под сакото си. Той прекара пръсти през оредяващата си кестенява коса и я приглади назад.

Елиополос си беше отишъл, макар двамата му копои да стояха отвън. Очевидно те наистина смятаха, че при удобен случай Том би изкарал Райм през вратата, който би се изпарил нанякъде с фантастичната скорост от 7,5 километра в час.

Костюмът на Пърси беше протрит на яката и кръста, най вероятно понеже това й беше единствената рокля. Като сядаше, тя понечи да подпре глезена на единия си крак на коляното на другия, но се сети, че тази позиция не е от най-подходящите, когато човек носи пола, така че седна нормално с прибрани колене.

Тя го гледаше с безкрайно любопитство и нетърпение и Райм разбра, че никой — нито Сакс, нито Селито — не й беше съобщил новината.

Страхливци, помисли си той.

— Пърси… Няма да представят обвинение срещу Хансен пред Голямото жури.

За момент тя сякаш изпита огромно облекчение. После разбра какво точно означаваше това.

— Не! — задъха се тя.

— Онзи полет, дето го направил Хансен. За да изхвърли брезентовите чували. Били са фалшиви. Вътре няма нищо компрометиращо.

Лицето й пребледня.

— И ще го пуснат?

— Не могат да намерят връзка между Танцьора и Хансен. А, докато ние успеем да направим това, той ще е на свобода.

Ръцете й се стрелнаха към лицето.

— Значи е било напразно? Ед… и Брит? Умрели са напразно?

Той я попита:

— Какво става с компанията ти?

Пърси не очакваше този въпрос. Дори не беше сигурна, че е чула правилно.

— Моля?

— Твоята компания? Какво ще стане с Чартърни полети „Хъдсън“?

— Вероятно ще я продадем. Имаме вече предложение от друга Компания. Те ще могат лесно да изплатят дълга. Ние обаче не можем. Другият вариант е да обявим ликвидация. — Той за пръв път чуваше отчаяние в гласа й. Приличаше на птица, на която са прекършили крилете.

— Коя е другата компания?

— Честно казано, не си спомням. Рон е говорил с тях.

— Това е Рон Толбът, нали?

— Да.

— Той може ли да ни даде информация за финансовото състояние на компанията?

— Разбира се. Той знае почти колкото счетоводителите или адвокатите. Доста повече от мен.

— Ще можеш ли да му се обадиш и да го помолиш да дойде тук възможно най-скоро?

— Ами, да, предполагам. Той беше с мене на гробището. Вероятно току-що се е прибрал вкъщи. Ей сега ще му се обадя.

— И, Сакс? — каза Райм като се обърна към нея, — имаме още едно местопрестъпление. Искам да направиш оглед колкото е възможно по-скоро.

* * *

Райм впери поглед в огромния мъж, който влизаше през вратата, облечен в тъмносин костюм. Платът беше лъскав и имаше нещо униформено в кройката. Райм предположи, че го е носил, когато е летял.

Пърси ги запозна.

— Значи пипна го долното му копеле, а? — изръмжа Толбът. — Ще седне ли на стола, как мислиш?

— Аз обикновено се занимавам с боклуците — отвърна Райм, доволен както винаги, когато му се предоставяше възможност да обърне разговора в мелодраматичен. — Какво ще прави с тях местният прокурор, си е негова работа. Пърси каза ли ви, че имаме известни проблеми с компрометиращите доказателства срещу Хансен?

— Да, спомена нещо такова. Че чувалите били фалшиви? Но защо му е да го прави?

— Мисля, че мога да ти отговоря на въпроса, но ми трябва повече информация. Пърси казва, че познавате компанията твърде добре. Съдружник сте, нали?

Толбът кимна и извади пакет цигари. После, като видя, че никой не пуши, си прибра обратно пакета в джоба. Той беше дори по-закръглен от Селито и сякаш доста време беше изминало откакто можеше да закопчава всичките си копчета на сакото около масивното си шкембе.

— Сега нека видим ти какво ще кажеш за това? — каза Райм. — Ами ако Хансен не е искал да убива Ед и Пърси, защото са били свидетели?

— Но защо тогава? — изненада се Пърси. Толбът попита:

— Искате да кажете, че е имал други причини? Например? Райм не отговори направо на въпроса му.

— Пърси ми каза, че Компанията ви от доста време не се справя много добре с финансите.

Толбът вдигна рамене.

— Трудно беше последните две години. Голяма е конкуренцията, появиха се много частни малки самолети. Постоянно се борим с тях. Пощенските служби също ни създават проблеми. Печалбите намаляха.

— Но все пак имате добър — как му се викаше на това, Фред? Оправяте си документацията и всичко е наред, нали? Парите идват. Каква беше думата, бе?

Делрей се изсмя дрезгаво.

— Приход, Линкълн.

— Значи имате добри приходи.

Толбът кимна.

— О, приходите никога не са спирали. Просто много повече от тях са похарчени, преди да сме ги взели.

— Какво ще кажеш за идеята, че Танцьорът е трябвало да убие Ед и Пърси, така че истинският убиец да може да купи Компанията с отстъпка?

— Коя Компания? Нашата? — намръщи се Пърси.

— Но защо му е на Хансен да го прави? — изхриптя отново Толбът.

Пърси прибави:

— Защо просто не дойде при нас с големия чек? Той никога дори не е разговарял с нас.

— Аз не казах Хансен — отбеляза Райм. — Въпросът, който зададох преди, беше „Какво ще кажете, ако Хансен не е искал да убие Пърси и Ед?“ Може някой друг да е искал смъртта им?

— Кой? — попита Пърси.

— Не съм много сигурен. Просто… ами, всичко е заради оная зелена нишка.

— Зелена нишка? — Толбът проследи погледа на Райм, който сочеше към таблото с доказателствата.

— Изглежда всички я забравиха. С изключение на мен.

— Когато нещо е единствено, човек не го забравя. Нали така, Линкълн?

— Невинаги, Фред. Невинаги. Та тази нишка. Сакс — партньорката ми…

— Да помня ви — отвърна Толбът и кимна към нея.

— Та, тя я намери в хангара, нает от Хансен. Била е заедно с други следи, близо до прозореца, където Танцьорът е чакал преди да постави бомбата на самолета на Ед Карни. Заедно с нея Сакс намери и бронзови стружки, някакви бели нишки и лепило за пликове. Което ни навежда на извода, че някой е оставил ключа за хангара в пощенски плик някъде, така че Танцьорът да го намери. Но си мисля — защо ще му е нужен на Кол ключ, за да влезе в празен хангар? Нали е професионалист? Можел е да влезе вътре и със затворени очи. Единствената причина за това е за да изглежда така, че Хансен го е оставил. И така да натопи Хансен.

— Ами отвличането — възрази Толбът, — когато убил онези войници и откраднал оръжието. Всички знаят, че е убиец.

— И най-вероятно е истина — съгласи се Райм. — Но не той е прелетял през провлака Лонг Айлънд, за да се прави на бомбардировач с онези тъпи чували с телефонни указатели. Някой друг го е направил.

Пърси се размърда смутена. Райм продължи:

— Някой, който никога не е мислел, че ние ще намерим тези чували.

— Кой? — попита Толбът.

— Сакс?

Тя извади три големи плика от една платнена торба и ги постави върху масата.

В два от тях имаше счетоводни книги. Третият съдържаше пачка бели пликове.

— Тези неща са от твоя кабинет, Толбът. Той беззвучно се изсмя:

— Надявам се, че не сте ги взели без заповед за обиск. Пърси Клей се намръщи:

— Аз им дадох разрешение. Аз все още съм шеф на Компанията, Рон. Но какво искаш да кажеш, Линкълн?

Райм почти съжали, задето не беше споделил съмненията си с Пърси по-рано; щеше да й дойде съвсем като гръм от ясно небе. Но все пак не можеше да рискува да развали неоснователно отношенията им с Толбът. Съществуваше вероятност да не се окаже прав. До този момент той бе прикривал следите си безупречно.

Погледна към Мел Куупър, който продължи:

— Зелената нишка, която намерихме с частичките метал от ключа, е част от главна счетоводна книга. Белите нишки са от пощенски плик. Съвпадението е безусловно.

Райм каза:

— Те са от твоя кабинет, Толбът.

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — задъха се Пърси. Този път Райм се обърна направо към Толбът:

— Всички в летището са знаели, че срещу Хансен се води следствие. Ти обаче си решил да използваш този факт. Изчакал си търпеливо Пърси, Ед и Брит Хейл да останат да работят до късно. Тогава си откраднал самолета на Хансен, излетял си и си пуснал брезентовите чували. После си наел Танцьора. Мисля, че си чул за него, когато си летял в Африка или Далечния Изток. Обадих се тук-там. Работил си в Ботсванските военновъздушни части, когато правителството на Бирма им е продавало използвани военни самолети. Танцьорът ми каза, че са му платили един милион долара. — Райм поклати глава. — Трябваше да се сетя още тогава. Хансен е можел да си намери наемник, който да убие и тримата за двеста-триста хиляди. Както е известно, професионалните убийства са доста разпространен бизнес в днешно време. Сумата от един милион долара ми подсказа, че онзи, който е наел убиеца, е бил аматьор. И е имал на разположение много пари.

От устата на Пърси се отдели нечовешки писък и тя се хвърли върху него. Толбът се изправи и направи крачка-две назад.

— Как можа? — крещеше тя. — Защо?

Делрей се намеси:

— Моите момчета от финансови престъпления в момента преглеждат счетоводството ви. Това, което се надяваме да открием, са много, много пари, които не са отивали там, където им е било мястото.

Райм продължи:

— Чартърни полети „Хъдсън“ е била доста по-доходоносна компания, отколкото си си мислела, Пърси. Само че голяма част от приходите са отивали в джоба на Толбът. Той е знаел, че някой ден ще го хванат и е решил да премахне двама ви с Ед и да купи Компанията.

— Да, закупуване на дяловете — каза тя. — Като партньор той е имал правото да откупи нашите дялове с отстъпка при условие, че ние сме мъртви.

— Това са пълни глупости. Та той стреля и по мене, не помниш ли?

— Но ти не си наел Кол — припомни му Райм, — ти си наел Джоуди — Танцуващия с трупове, — а той пък от своя страна е поделил работата си с Кол. Който и представа си нямал кой си всъщност.

— Как си могъл? — повтори глухо Пърси. — Защо? Защо?

Толбът се ядоса.

— Защото те обичах!

— Какво? — задъха се Пърси. Толбът продължи:

— Ти се изсмя, когато ти казах, че искам да се оженя за тебе.

— Рон, не. Аз…

— И после се върна при него. — Той изсумтя. — Ед Карни, най-красивият пилот изтребител. Топ Гън… Отнасяше се с тебе като с боклук, а ти все него искаше. Тогава… — Лицето му стана мораво от ярост. — Тогава… тогава загубих и последното нещо, което имах — приковаха ме към земята. Не можех повече да летя. Гледах ви как правите по стотици летателни часове на месец, докато за мене оставаше единствено да си седя на тъпото бюро и да прелиствам книжа. Всеки от вас имаше другия и на всичкото отгоре можеше и да лети… Нямате си и представа, какво значи да загубиш всичко, което си обичал. Въобще си нямате никаква представа!

Сакс и Селито го видяха как изведнъж се напрегна. Очакваха да направи нещо, но бяха погрешно преценили силата му. Щом Сакс пристъпи напред и разкопча кобура си, Толбът я подсече с единия си крак, тя загуби равновесие и той я захвърли към таблото с доказателства, разпилявайки микрофони и всякакви други уреди. Тя се блъсна в Мел Куупър, който също се залепи на стената. Толбът издърпа Глок-а от ръката й. Завъртя го към Селито и Делрей:

— Така, сега си хвърлете оръжията на пода. Хайде. Веднага!

— Стига толкова, каубой — обади се Делрей и завъртя очи към него. — Какво ще направиш? Ще отлетиш през прозореца? Няма къде да отидеш.

Той тикна пистолета в лицето на Делрей:

— Няма да повтарям.

В очите му се четеше отчаяние. Приличаше на притисната в ъгъла мечка. Агентите и полицаите пуснаха на земята оръжията си. Бел също остави двата си пистолета.

— Накъде води тази врата? — Той кимна към нея. Беше видял копоите на Елиополос пред къщата и знаеше, че оттам пътят му беше отрязан.

— Това е килер — бързо каза Райм. Толбът я отвори и видя асансьора.

— Шибаняк — изсъска той и насочи пистолета си към Райм.

— Не — изкрещя Сакс.

Толбът обърна оръжието си към нея.

— Рон — викна Пърси, — помисли си. Моля те…

Сакс, смутена, но невредима се изправи и се загледа в пистолетите на пода. Деляха ги три метра.

„Не, Сакс“, помисли си Райм. „Недей!“

Тя беше оцеляла при срещата си с най-гадния професионален убиец в цялата страна и сега не се канеше да се остави да я застреля някакъв си паникьосан аматьор.

Очите на Толбът се мятаха от Селито към Делрей и накрая към асансьора, в опит да реши какво да направи.

„Не, Сакс, недей.“

Райм се опитваше да й привлече вниманието, но очите й вече преценяваха ъгли и разстояния. Няма да успее навреме.

Селито каза:

— Дай да си поговорим, Толбът. Хайде, пусни пистолета на земята.

„Моля те, Сакс, недей… Ще те види. И ще стреля в главата — такива са аматьорите — и ще умреш.“

Тя се напрегна, вперила очи в Зиг-зауера на Делрей.

В момента, в който Толбът обърна поглед към асансьора, Сакс се хвърли напред и сграби пистолета на Делрей, претъркулвайки се. Толбът обаче я видя. Преди да успее да вдигне пистолета, той тикна Глок-а в лицето й. Очите му се присвиха и започна да обира мекия спусък.

— Не! — изкрещя Райм.

Изстрелът беше оглушителен. Прозорците се разтресоха, а соколите разпериха криле и се вдигнаха в небето.

Селито се метна към оръжието си. Вратата се отвори с трясък и хората на Елиополос се втурнаха вътре с извадени пистолети. Рон Толбът остана няколко секунди прав, въпреки мъничката симпатична червена дупчица на едното си слепоочие, после се завъртя и се свлече на пода.

— Боже мили — промълви Мел Куупър, стиснал една от торбичките за веществени доказателства, като гледаше смаяно собствения си дребен Смит-енд-Уесън, 38-и калибър, който Роланд Бел беше насочил изпод лакътя му. — О, Боже. — Инспекторът се беше промъкнал зад Куупър и беше измъкнал оръжието от кобура му на кръста. Изстрелът беше от нивото на хълбока на Куупър.

Сакс се изправи на крака и си взе Глок-а от ръката на Толбът. Хвана го за ръката да провери дали има пулс, но поклати глава.

Воят изпълни стаята и Пърси Клей падна на колене до трупа. Хлипайки, тя заудря с юмрук рамото на Толбът отново и отново. Известно време никой не се помръдна. След това Амелия Сакс и Роланд Бел тръгнаха към падналата на пода жена. Спряха и Сакс отстъпи. Тогава високият инспектор прегърна дребничката жена и я отведе от трупа на нейния приятел и враг.