Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

II. Зона на поражение

Всеки обучен за лов ястреб, колкото и явно да показва любовта и привързаността си към своя стопанин, по същество и природа е диво животно като всяко друго, за което си мислим, че сме опитомили. Все пак с него ходим на лов.

Яростна защита на соколите

Стивън Бодио

Десета глава

Час 3 от 45

— На мястото съм, Райм — обяви тя.

Сакс слезе от комбито и надяна на ръцете си гумени ръкавици, уви около краката си гумена лента — за да не сбъркат нейните стъпки с тези на престъпника, както я беше учил Райм.

— И къде е това място, Сакс? — попита той.

— Където се пресичат пистите. Между два реда хангари. Самолетът на Карни най-вероятно е спрял тук.

Сакс погледна смутено към дърветата отвъд пистата. Денят беше мрачен, небето покрито с облаци, въздухът влажен. Май идваше нова буря. Изведнъж тя се почувства беззащитна. Танцьорът може би е някъде тук — може да е дошъл да заличи следите си или да убие някое ченге, за да забави следствието. Като оная бомба на Уолстрийт преди няколко години, която бе убила техниците на Райм.

Стреляй първа…

„Проклет да си, Райм, само ме плашиш! Защо трябва да се държиш така, сякаш тоя тип е някой демон, който минава през стени и плюе отрова?“

Сакс извади от багажника кутията с инструмента, излъчващ полихромна светлина, и един огромен куфар. Отвори го. Вътре бяха наредени стотици най-различни други инструменти: отвертки, гаечни ключове, чукчета, ножици за тел, ножове, комплект за сваляне на отпечатъци, нинхидрин[1], пинцети, четки, клещи, обикновени ножици, клещи с извити щипци, комплект за откриване на следи от изстрели, моливи, найлонови и хартиени торбички, ограждаща лента…

Първо, определи периметъра на действие.

Тя тръгна с жълтата полицейска лента и огради границите на претърсвания участък.

Второ, виж дали наоколо няма някой от пресата и определи обхвата на камерата и микрофоните.

„Нямаше такива. Нито един. Още не. Слава Богу.

— Какво беше това, Сакс?

— Благодаря на Бога, че нито един репортер не се е довлякъл.

— Има нужда. Но, кажи какво правиш?

— Още обикалям с лентата.

— Потърси…

— Вход и изход — допълни тя.“

Трето, определи по кой път е влязъл и се е оттеглил престъпника — те ще бъдат вторичните места за оглед.

В момента обаче тя нямаше никаква представа къде можеха да се намират тези места. Той е можел да дойде отвсякъде. Да се промъкне иззад ъглите, да се приближи с някой от мотокарите за багаж или с цистерната с гориво… Сакс надяна очилата и започна да осветява пистата с тръбата с полихромна светлина. Тя не беше толкова ефективна на открито, колкото в тъмна стая, но въпреки гъстата облачност, успя да види петна и ивици замърсяване, които тлееха под зловещата жълтозелена светлина. Но никакви стъпки.

— Снощи я понапръскахме — викна един глас зад нея. Сакс се завъртя, сложила ръка върху служебния си „Глок-9“, наполовина изваден вече от кобура.

„Никога не съм била толкова нервна, Райм. Ти си виновен.“

Няколко мъже в работнически комбинезони стояха зад жълтата лента. Тя внимателно се приближи към тях и им поиска картите. Всички снимки отговаряха на лицата. Ръката й се смъкна от пистолета.

— Пистата всяка вечер се мие с маркуч. Така че, ако търсите нещо… Помислих, че търсите…

— С вода под налягане — допълни друг.

Чудесно. Всяка следа, стъпка или нишка, случайно изпаднала от Танцьора, е отишла по дяволите.

— Да сте забелязали някой наоколо снощи?

— Заради бомбата ли питате?

— Към седем и петнадесет — настоя тя.

— Тц. Никой не идва тук. Хангарите са изоставени. Някой ден сигурно ще ги гътнат.

— Защо дойдохте?

— Видях едно ченге. Вие сте ченге, нали? Та решихме да хвърлим едно око. Заради бомбата сте тук, нали? Кой го е направил? Арабите? Или руските лайнари с тяхната милиция?

Тя им каза да се разкарат. На микрофона каза:

— Снощи са измили цялата писта, Райм. По всяка вероятност с вода под налягане.

— О, не.

— Те…

— Хей, вие.

Тя въздъхна, обърна се, като очакваше да е някой от работниците. Новият й посетител беше някакъв прекалено самоуверен местен полицай. На главата си носеше шапка с изрисуван мечока Смоуки[2], панталоните му бяха с остър като бръснач ръб. Той се наведе и мина под лентата.

— Извинете — запротестира тя. — Тук не може да се влиза.

Той забави крачка, но не спря. Сакс му провери картата. Всичко съвпадаше. На снимката той беше погледнал малко встрани, лицето му напомняше на момче от корицата на мъжко модно списание.

— Вие сте полицайката от Ню Йорк, нали? — засмя се сърдечно той. — Ама хубави униформи ви дават, това не можете да отречете. — опита се да се пошегува, като й гледаше тесните дънки.

— Районът е ограден с полицейска лента.

— Мога да ви помогна. Отскоро се записах на курса по съдебна медицина. Иначе работя в пътна полиция, но имам доста опит с углавните престъпления. Имате едно косъмче, ей тук. На бас, че са ви го казвали вече.

— Наистина ще трябва да ви помоля…

— Джим Евъртс.

Само не му говори на малко име, тоя е невероятна лепка.

— Аз съм полицай Сакс.

— Голяма патаклама е тая работа, а? Цяла бомба. Ужас.

— Виж, Джим, тази лента там е сложена, за да не я пресича никой. Мисля, че много ще ме улесниш, ако минеш и ти отвъд нея.

— Я, чакай. И за полицаи ли важи?

— Точно така.

— Аз влизам ли в бройката?

— Ти го каза.

Има пет основни „заличители“ на следи в едно местопрестъпление: времето, близки на жертвата, заподозрени, събирачи на сувенири и — най-лошите — колеги полицаи.

— Нищо няма да пипам. Честен кръст. Просто ми остави удоволствието да те наблюдавам как работиш, скъпа.

— Сакс — прошепна Райм, — кажи му да си разкара задника оттам.

— Джим, разкарай си задника от тука!

— Или ще се обадиш да го задържат.

— Или ще се обадя да те задържат.

— О-о-о-о, така ли стана? — Той протегна напред ръцете си, сякаш се предава. От мазната му усмивка изчезна и последната следа от флиртаджийско настроение.

— Продължавай, Сакс.

Полицаят бавно заотстъпва, спасявайки остатъците от гордостта си. Той погледна още веднъж назад, но не успя да чуе цветущата благословия, отправена към него.

Амелия Сакс започна да върви по мрежата.

Имаше няколко начина за оглед на местопрестъпление. Претърсване на ивици — като се движиш като змия, на зиг-заг — то се използва най-вече за открити места, тъй като така най-бързо се обхожда цялата територия. Но Райм не искаше и да чуе за това. Той беше привърженик на „мрежата“ — така се покриваше целият район, като вървиш в една посока, оглеждаш внимателно всеки фут, после се обръщаш на деветдесет градуса и продължаваш по същия начин. Докато беше шеф на отдел Разследване и разпределение на силите, „да вървиш по мрежата“ се бе превърнало в синоним на оглед на местопрестъпление, и Господ да беше на помощ на някой полицай, ако Райм успееше да го хване, че минава напряко или се е заблеял нанякъде.

Измина цял час, откакто Сакс обикаляше напред-назад. Камионът с маркуча може би беше заличил всяка следа или стъпка, оставена от Танцьора, но не би могъл да заличи нещо, изпуснато от него, или пък стъпките и отпечатъка от тялото му в пръстта, непосредствено до пистата.

Но така или иначе, тя не откри нищо.

— По дяволите, Райм, няма нищо.

— Ех, Сакс, сигурен съм, че има. И то много. Трябва само да се понапънеш, малко по-различно е от другите места. Нали помниш, че Танцьорът не е като другите.

О, пак ли това.

— Сакс — гласът му беше нисък и тайнствен. Тя потръпна. — Влез в него. — прошепна Райм. — Знаеш какво искам да кажа.

Знаеше много добре, какво искаше да каже. Повдигаше й се при самата мисъл. Но о, да, Сакс знаеше. Най-добрите криминалисти са способни да открият мястото в съзнанието си, където границата между преследван и преследвач на практика изчезваше. Когато правеха оглед, те се движеха из района не в ролята си на ченгета, търсещи улики, а като самият престъпник, подвластни на неговите желания, страсти, страхове. Райм притежаваше този талант. И макар че все се опитваше да го отрича, за Сакс важеше същото. (Преди месец тя беше правила оглед на убийство — баща беше убил жена си и детето си — тогава бе открила оръжието на престъплението, което никой преди това не бе успял. След това не беше в състояние да работи цяла седмица, постоянно й се привиждаше, че тя е тази, която бе убила с нож жертвите си. Виждаше лицата им, чуваше виковете им.)

Последва дълга пауза.

— Говори ми — Най-после напрегнатостта в гласа му беше изчезнала. — Ти си той. Стъпваш, където и той е стъпвал, мислиш, както той е мислил.

Разбира се, и друг път й беше говорил по този начин. Но сега — както и с всичко свързано с Танцьора — й се струваше, че Райм имаше много повече предвид, отколкото откриването на някакви си доказателства. Не, тя усети, че той отчаяно искаше да опознае този тип. Кой беше, какво го беше накарало да убива.

Отново потръпна. Пред очите й се появи друга картина: миналата нощ. Светлините на пистата. И на самото летище. Звукът на прелитащите самолети, оглушителният шум от техните двигатели, мириса на недоизгорял керосин.

— Хайде, Амелия… Ти си той. Ти си Танцуващия с трупове. Знаеш, че Ед Карни се е качил на самолета, знаеш, че трябва да поставиш бомбата в самолета. Просто помисли за това за минутка-две.

И тя го направи. Отнякъде в нея се всели нужда да убива.

Той продължи; гласът му стана още по-зловещ и мелодичен.

— Ти си ужасно умен и хитър. Не те притесняват неща като съвест, морал и тям подобни глупости. Можеш да убиеш всекиго, ще направиш всичко за да постигнеш целта си. Отвличаш вниманието на хората, използваш ги… Най-опасното ти оръжие е измамата.

Лежа и изчаквам. Моето най-опасно оръжие… Тя затвори очи. … е измамата.

Сакс почувства една зловеща надежда, бдителност, страст за убиване. Аз… Той тихо продължи:

— Не можеш ли да им отвлечеш вниманието с нещо, да ги накараш всичките да гледат другаде?

Очите й се отвориха.

— Цялата писта е празна. Няма с какво да ги разсея.

— Къде си се скрил?

— Вратите на хангарите са заковани. Тревата е твърде ниска. Няма нито един камион или цистерна с гориво. Нито алеи. Нито затънтени кътчета.

Вътре в себе си усети отчаяние. Какво ще правя? Трябва да сложа бомбата. Нямам никакво време. Светлини… светлини отвсякъде. Какво? Какво трябва да направя?

— Не мога да се скрия от другата страна на хангарите. Има много работници. Твърде открито е. Ще ме видят.

За части от секундата Сакс доплува обратно до своето си съзнание и се зачуди, както често го беше правила, защо Линкълн Райм владееше тази сила да я накара да се превърне в някой друг. Понякога това я ядосваше. Понякога я възбуждаше.

Приклекна, сви се в тревата, като не обръщаше внимание на болката в коленете си, която я тормозеше през последните десет години от нейните тридесет и три.

— Много е открито тука. Чувствам се оголена.

— Какво мислиш?

— Много хора ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият. Не мога!

— Рисковано е. Стой скрит. Не се надигай.

— Няма къде да се скрия.

Ако някой ме види, всичко ще се провали. Ще намерят бомбата, ще разберат, че искам да убия тримата свидетели. И ще ги поставят в ония жилища, с постоянна охрана. Тогава никога няма да се добера до тях. Не мога да позволя това да се случи.

* * *

Обзета от неговата паника, тя се обърна към единственото възможно място за укритие. Хангара до пистата. В стената срещу нея имаше един счупен прозорец, метър и двадесет на метър и шестдесет. Преди не му беше обърнала внимание, понеже той бе покрит с парче изгнил шперплат, закован отвътре за рамката.

Тя бавно се приближи. Отпред беше посипан чакъл; значи нямаше да остави никакви стъпки.

— Има един закован с шперплат прозорец, Райм. От вътре. Стъклото е счупено.

— Мръсни ли са, имам предвид парчетата стъкло, по краищата.

— Доста.

— А ръбовете?

— Не, те са чисти. — И тя разбра защо й беше задал този въпрос. — Стъклото е било счупено скоро.

— Правилно. Избутай навътре шперплата. Силно. Падна съвсем лесно, но изплющя силно на пода.

— Какво беше това? — изкрещя Райм. — Сакс, добре ли си?

— Шперплатът — отвърна тя. Той за пореден път я беше изплашил до смърт.

Запали халогенното си фенерче и освети хангара. Вътре беше съвсем празно.

— Какво виждаш, Сакс?

— Празно е. Няколко прашни сандъка. Чакъл по пода…

— Това е бил той! — отговори Райм. — Счупил е прозореца и е нахвърлял чакъл вътре, за да не оставя стъпки. Стар номер. Има ли стъпки пред прозореца? Хващам се на бас, че и там има чакъл — кисело добави той.

— Има.

— Добре. Огледай прозореца. После влез вътре. Оглеждай внимателно да не се натъкнеш на някой глупашки капан. Не забравяй кошчето за боклук както преди няколко години.

— Стига, Райм! Стига.

Сакс отново освети мястото.

— Чисто е, Райм. Няма капани. Оглеждам рамката на прозореца.

Дори полихромната светлина не показа нищо, освен една бледа следа от пръст, облечен в памучна ръкавица.

— Няма влакна, само памучната плетка.

— Нещо в хангара? Което да си заслужава да се открадне?

— Не. Празен е.

— Добре.

— Кое му е добре? — попита тя. — Нали ти казах, че няма и следа.

— Да де, но това е той, Сакс. Не е логично някой, да разбива прозореца и да носи памучни ръкавици, а вътре да няма нищо за открадване.

Тя внимателно огледа навсякъде. Не откри отпечатъци, нито стъпки, нито някакви видими следи. Пусна прахосмукачката и събра каквото можа.

— Ами стъклата и чакъла? В книжни пликове ли?

— Да.

Влагата често разрушаваше следите, така че, колкото и непрофесионално да изглеждаше, някои веществени доказателства доста по-успешно се транспортираха в книжни пликове, отколкото в найлонови торбички.

— Добре, Райм. След четиридесет минути съм при теб.

Прекъснаха връзката.

Докато внимателно прибираше кесиите в комбито, Сакс отново се почувства нервна, както често се случваше след като правеше огледи на места, където на пръв поглед нямаше никакви следи — като пистолети, ножове или например портфейла на извършителя. Това, което беше събрала можеше да им каже нещо повече за самоличността на Танцьора и къде се криеше в момента. Но всичко можеше да се окаже и пълен провал. Тя вече нямаше търпение да се върне в лабораторията на Райм и да види какво той щеше да открие.

Качи се в комбито и натисна газта към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Забърза към кабинета на Рон Толбът. Той разговаряше с един висок мъж, който се беше облегнал на вратата. Сакс започна:

— Открих къде е бил, мистър Толбът. Освободете мястото. Можете да се обадите в Кулата…

Мъжът се обърна. Беше Брит Хейл. Намръщи се, явно се опитваше да си спомни името й. Накрая успя:

— О, полицай Сакс. Здравейте. Как сте?

Тя понечи машинално да отговори на поздрава, но се спря.

„Какво правеше той тука? Нали трябваше да бъде в охранявания апартамент?“

В конферентната зала някой тихо изхлипа. Пърси Клей беше седнала до Лорън, която, доколкото Сакс си спомняше, беше заместничката на Толбът. Плачеше Лорън, а Пърси, твърда в скръбта си, се опитваше да я утешава. Вдигна поглед, видя Сакс и й кимна.

* * *

Не, не, не…

После дойде третият удар.

* * *

— Здрасти Амелия — весело поздрави Джери Банкс, като си сръбна кафе, седнал до прозореца. Оттам се любуваше на един от реактивните самолети, паркирани в хангара. -Ей това се казва самолет, а?

— Те какво правят тука? — сряза го Сакс, като посочи Пърси и Хейл. Явно бе забравила, че Банкс беше с по-висок чин от нея.

— Казаха, че имали някакъв проблем с един от механиците — обясни Банкс. — Пърси ни помоли да се отбием за малко. Опитвали се да намерят…

— Райм — кресна Сакс в микрофона. — Тя е тук.

— Кой? — кисело попита той. — И къде е това тук?

— Пърси. Хейл също. На летището.

— Без майтап? Нали трябваше да бъдат в охранявания апартамент?

— Да, ама не са. Тук са, точно пред мене.

— Не, не, не! — разбесня се Райм. Измина една дълга секунда. После той каза: — Питай Банкс дали са спазвали безсмисленото криволичене из улиците, докато стигнат летището.

Банкс, леко смутен отговори, че не са.

— Тя толкова много настояваше, че трябваше да спрем първо тук. Опитах се да я убедя…

— Господи, Сакс. Той е там някъде. Танцьорът. Зная, че е там.

— Как може да се е промъкнал? — очите й се зареяха през прозореца.

— Накарай ги да легнат или да не се показват по прозорците — нареди Райм. — Ще кажа на Делрей да прати един фургон въоръжени хора от временния офис на ФБР в Уайт Плейнс.

Пърси чу всичко това.

— Ще отида в охранявания апартамент след около час. Просто трябва да намеря механик, който да направи…

Сакс й направи знак да мълчи и каза:

— Джери, не ги пускай да се изправят и да излизат никъде.

Тя изтича до вратата и огледа сивотата на летището, докато един шумен витлов самолет се насочваше към пистата. Дръпна малкия микрофон по-близо до устата си.

— Как, Райм? Как мислиш ще ни нападне?

— Нямам представа. Може да направи всичко.

Сакс се опита да влезе отново в мислите му, но нищо не се получи. Всичко, за което се сети беше Измама…

— Охранява ли се добре летището?

— Ами доста добре. Ограда, вериги. Има полицаи, които проверяват билети, лични и служебни карти при една будка на входа.

— Но не проверяват картите на полицаи, нали?

Сакс погледна към униформените полицаи и си спомни колко безразлично й бяха махнали на влизане.

— О, по дяволите, Райм, има около дузина полицейски автомобила. Два от тях нямат надписи. Не зная нито кои са полицаи, кои инспектори… Той може да бъде всеки един от тях.

— Добре, Сакс. Слушай сега. Опитай се да разбереш дали не липсва някой от тамошните полицаи. Да не са го виждали през последните два или три часа. Танцьорът трябва да го е убил и да му е откраднал картата и униформата.

Сакс първо се обади, а после отиде до един от полицаите на входа, огледа го внимателно, провери му и картата и след като реши, че е истински, каза:

— Смятаме, че убиецът е съвсем наблизо и твърде вероятно да е облечен като полицай. Искам да проверите всички ваши хора. Ако някого не познавате, обадете ми се. Освен това, обадете се на вашия диспечер да провери дали някой от вашите хора не е изчезнал през последните няколко часа.

— Дадено, колежке.

Тя се върна обратно в офиса. По прозорците нямаше щори и Банкс беше преместил Пърси и Хейл във вътрешния кабинет.

— Какво става? — попита Пърси.

— Тръгвате оттук след пет минути — каза Сакс и пак погледна през прозореца. Опита се да отгатне откъде ще ги нападне Танцьорът. Нищо не й дойде наум.

— Защо? — попита пилотката, като се намръщи.

— Смятаме, че мъжът, който уби съпруга ви, е тук. Или на път за тук.

— О, я стига. Цялото летище гъмжи от полицаи. Тук сме в абсолютна безопасност. Трябва да…

Сакс я сряза:

— Без повече приказки.

Но спорът продължи.

— Не можем да тръгнем. Току-що единият от механиците ми напусна. Аз трябва да…

— Пърс — каза неуверено Хейл, — може би ще трябва да я послушаме.

— Трябва да подготвим този самолет…

— Връщайте се вътре! И млъкнете! Долната челюст на Пърси увисна от изненада.

— Не можете да ми говорите така! Аз да не съм затворник?

— Полицай Сакс? Здравейте! — Този, с когото беше говорила на портала тъкмо влизаше през входната врата. — Срещнах се с всеки един униформен лице в лице, инспекторите също. Няма непознати. Никой не знае и за изчезнал полицай на територията на окръг Уестчестър. Но нашият централен диспечер ми каза нещо, което може би трябва да знаете. Може и нищо да не е, но…

— Казвайте.

Пърси Клей се обади:

— Госпожо полицай, трябва да говоря с вас…

Сакс не й обърна внимание и кимна към колегата си:

— Продължавайте.

— Един от пътните патрули в Уайт Плейнс, на около две мили от тук. Открили са труп, захвърлен на боклука. Смятат, че е бил убит преди около час или по-малко.

— Райм, чу ли?

— Да.

— Защо мислите, че това може да е важно?

— Заради начина, по който е бил убит. Било истинска касапница.

— Питай го дали липсват ръцете и лицето — каза Райм.

— Какво?

— Питай го!

Тя го направи и всички в офиса млъкнаха и зяпнаха Сакс. Полицаят също замига изненадан и каза:

— Да, госпожо полицай. Е, казаха ми само за ръцете. Нищо не споменаха за лицето. Вие откъде знаете…?

Райм изломоти:

— Къде е сега? Трупът?

Тя предаде въпроса.

— В буса на съдебния лекар. На път за окръжната морга.

— Не — викна Райм. — Накарай ги да ти го докарат на тебе, Сакс. Искам да му направиш оглед.

— На…

— Трупа — довърши той. — От него ще получиш отговор на въпроса, как ще ви нападне той. Не искам да местите Пърси и Хейл, докато не разберем пред какво сме изправени.

Тя предаде на ченгето заръката на Райм.

— Добре. Ще го уредим. Тоест… Искате да кажете, че искате да докарат трупа тук?

— Да. И то веднага.

— Кажи им да ти го докарат, колкото може по-бързо, Сакс — обади се отново Райм. Въздъхна тежко. — Ох, това не е на добре. Хич не е на добре.

На Сакс също й мина през ума неприятната мисъл, че тревогата на Райм не се отнасяше само до онзи нещастник, който и да беше той, намерил смъртта си по толкова жесток начин, а и за тези, на които може би им предстоеше такава среща.

* * *

Хората смятат, че самата пушка е най-важното в един снайпер, но това не е вярно. Всичко е в телескопа.

* * *

— Как му викаме, Редник? Оптически мерник? Или просто оптиката?

— Сър, нито едно от двете. Викаме му телескоп. Този е „Редфийлд“ с параметри три по девет, с визьорен кръст и пълно оразмеряване. Няма по-добър от него, сър.

* * *

Телескопът, който Стивън закрепяше на любимия си модел 40, беше дълъг двадесет инча и три четвърти и тежеше малко над двадесет унции[3]. Беше произведен и старателно настроен специално за тази пушка, дори серийните номера отговаряха. Паралаксът[4] също беше настроен от оптически инженер в завода производител, така че визьорният кръст, кацнал върху сърцето на човек, застанал на петстотин метра, да не се премести осезаемо, ако снайперистът реши да завърти глава, за да погледне с другото око. Гумената приставка за окото беше толкова точно изработена, че при отката цялото оптично устройство се мръдваше назад с не повече от милиметър, леко врязвайки се във веждата на Стивън, но без други странични отклонения.

Телескопът „Редфийлд“ беше лъскав и оксидиран. Стивън го съхраняваше увит в парче кадифе, поставен в стиропорна кутия в калъфа от „Фендер“-а.

Беше се прикрил във високата трева на около триста метра от сградата и хангара на Чартърни полети „Хъдсън“. Нагласи черната тръба на телескопа на отреденото й място, перпендикулярно на пушката (винаги, когато правеше това, се сещаше за разпятието на баща си), после завъртя тежкия мерник, който с леко щракване застана на бойна позиция.

После завъртя и крилчатите гайки.

* * *

— Редник, можеш ли да стреляш със снайпер?

— Сър, аз съм най-добрият, сър.

— Каква квалификация имаш?

— Сър, в отлична физическа форма съм, изключително взискателен съм, десничар, имам перфектно зрение 20/20, не пия, не пуша, не вземам никакви наркотици, мога да лежа неподвижен с часове и живея единствено, за да изпращам куршуми в задника на врага си.

* * *

Той се намести по-напред върху купа листа и трева.

„Тука може да има червеи“, мина му през ума. Но не се чувстваше дребен, поне за момента. Той имаше мисия, която бе напълно обсебила разума му.

Стивън прегърна оръжието си, при което го лъхна мириса на машинно масло, тъй като току-що беше дръпнал затвора, за да вкара патрон в цевта; последва го един друг мирис — на животинска мазнина от ремъка на пушката, толкова износен и омекнал с времето, че напомняше плат от ангорска вълна. Модел 40 беше 7,62-милиметрова пушка на въоръжение в НАТО, която тежеше точно три килограма и деветстотин и седем грама. Силата, необходима за натискане на спусъка, можеше да варира между килограм и половина и два и половина килограма, но Стивън я беше настроил на по-високата стойност, понеже имаше силни пръсти. По производствени данни далекобойността на оръжието беше до хиляда метра, макар той да беше поразявал цели на повече от хиляда и триста метра от него.

Стивън познаваше пушката си, както човек познава стар приятел. Вторият му баща му беше казвал, че истинските снайперисти професионалисти нямат право да разглобяват оръжието си и не му позволяваше да го прави. Но това беше правило, измислено от един старец, което Стивън смяташе за несправедливо, и веднъж, когато двамата жестоко се бяха скарали, той тайно и сам се беше научил да разглобява пушката, да я почиства, да я поправя, дори да настройва или подменя частите, които имаха нужда от това.

През оптическия си мерник наблюдаваше вътрешността на Чартърни полети „Хъдсън“. Съпругата никъде не се виждаше, макар той да знаеше, че тя беше там или скоро ще бъде. Беше прослушал касетата, записана от подслушвателното устройство, вързано към служебните линии на Чартърни полети „Хъдсън“, и беше чул Съпругата да се обръща към някой с името Рон и да му казва, че променят плановете си; вместо да отидат право в охранявания апартамент, щяха да се отбият в офиса, за да намерят някой, който да подготви самолета.

Стивън припълзя напред, докато се озова върху едно неголямо възвишение, все още скрит между дърветата и тревата, но с по-добър обзор на хангара, офиса и паркинга пред него. От всичко това го делеше една равна поляна и две самолетни писти.

Пред него се разкриваше перфектна зона на поражение. Обширна. Без удобни укрития. Всички входове и изходи бяха кацнали на мушката му и представляваха лесни мишени.

Пред входа бяха застанали двама души. Единият беше местен или щатски полицай. Другият беше жена — дългата й червена коса сякаш извираше изпод бейзболната й шапка. Беше наистина красива. И тя беше ченге, макар и цивилна. На кръста й той успя да види леката издутина, където стоеше служебният й Глок или Зиг-Зауер[5]. Той увеличи разстоянието на далекомера си и улови отново раздвоения образ на жената с червената коса. Завъртя един от настройващите пръстени, докато изчезнаха двойните линии и двата образа се сляха.

Триста и шестнадесет метра.

Върна далекомера, вдигна отново пушката и пак погледна жената, настройвайки за втори път двойните образи на косата й. Загледа се в красивото й лице. Смути се, нейната красота и сексапил го накараха да се почувства неловко. Това не му хареса. Намрази я. Запита се защо.

Под него в тревата нещо изшумоля. Помисли си: Червеи.

Започваше да се чувства дребен.

Лицето зад прозореца…

Насочи визьорното кръстче върху гърдите й.

* * *

Усещането, че е дребен изчезна.

* * *

— Редник, какъв е девизът на снайпериста?

— Сър, той е: „Един шанс, един изстрел, един труп.“

* * *

Условията бяха идеални. Имаше слаб ветрец отдясно, със скорост, както той предположи, около четири мили в час. Въздухът беше влажен, което подпомагаше куршума. Предстоеше му да стреля над еднообразен терен, със съвсем умерени температурни колебания.

Спусна се отново в подножието на хълмчето и прокара шомпола, в края на който имаше закачено меко памучно парцалче, през цевта на пушката. Винаги чистеше оръжието си преди стрелба. И най-малката капчица вода или смазка биха отклонили изстрела почти с цял инч. После от ремъка си направи прашка за ръка с примка накрая и полегна в гнездото си.

Зареди пет патрона в пълнителя. Те бяха от типа М-118, почти универсални, произведени от обновения арсенал на Солт Лейк сити. Самият куршум беше стеснен отзад, тежеше 11,2 грама и поразяваше целта със скорост от половин миля в секунда. Въпреки всичко Стивън беше внесъл свои подобрения в изработката на пулито. Беше пробил отзад вътрешността му и я беше напълнил с допълнителен заряд. Беше заменил стандартната обшивка с керамичен връх, който можеше да пробива повечето защитни жилетки.

Той разгъна хавлиената кърпа и я постла на земята. В нея щяха да се събират изхвърлените гилзи. Преметна два пъти прашката през левия си бицепс и постави лакътя си в устойчива позиция на земята; така предмишницата му заставаше точно перпендикулярно на нея — получаваше се нещо като естествен упор. „Залепи“ бузата и палеца си към приклада, над спусъка.

След това бавно започна да оглежда зоната на поражение

Стоеше зад един висок, къдрав мъж с измачкана бяла риза. В ръката си държеше цигара. Друг, по-млад и рус, в униформа и значка на колана, ги поведе някъде навътре.

* * *

Търпение… тя ще се появи отново. Те нямат и представа, че ти си наоколо. Можеш да ги чакаш цял ден. Докато червеите…

* * *

Отново блеснаха светлини.

В паркинга влетя линейка. Червенокосата полицайка я видя. Очите й светнаха. Тя хукна към нея. Стивън дишаше дълбоко. Един шанс…

* * *

— Нулирай оръжието си, Редник.

Нормалното издигане при 316 метра е три минути[6]. Той щракна мерника си, така че цевта да се вдигне леко нагоре, за да се нулира земното привличане.

Един изстрел…

* * *

— Изчисли страничния вятър, Редник.

— Сър, формулата е разстоянието в стотици метри по скоростта, делено на петнадесет.

* * *

Стивън мигновено го сметна наум: малко по-малко от една минута от деривацията, дължаща се на вятъра. Бутна настройката на телескопа си, отчитайки този фактор.

* * *

— Сър, готов съм, сър.

* * *

Един труп…

Иззад един облак блесна лъч светлина и освети фронталната страна на сградата. Стивън започна да диша бавно и равномерно.

Беше щастлив; червеите вече не го безпокояха. Освен това нямаше лица зад прозорците, които да го гледат.

Бележки

[1] Химичен реактив, използван за доказване и анализ на първични амини, особено аминокиселини, с които се свързва в комплекс с наситен пурпурен цвят.

[2] Рисувана мечка в униформа на лесничей, която от 1950 г. разяснява причините за горските пожари в анимационни филмчета и комикси.

[3] 1 инч е равен на 2,54 см; 1 унция — 28,3 г, тоест размерите са 52,7 см, 566 г.

[4] Привидно изместване на даден обект, дължащо се на промяна в позицията на наблюдателя.

[5] Марки пистолети.

[6] Става дума за ъглови минути; една такава минута е равна на една шестдесета от градуса