Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

Двадесет и седма глава

Час 28 от 45

— Гледката не е от най-приятните — обърна се Том към Амелия Сакс.

Иззад вратата се чу: . — Искам да ми дадете тази бутилка, и то веднага!

— Какво става?

Симпатичният млад мъж премигна и сбърчи лице в Отвращение.

— О, такъв досадник може да бъде понякога, че няма равен на себе си. Накарал един от онези, патрулните ченгета да му налее малко скоч. Заради болката, му казал. На всичкото отгоре го налъгал, че имал лекарско предписание да пие по едно питие на ден. Голям хитряга, а? Направо не мога да го понасям, когато е напит.

Откъм стаята му се разнесе нов яростен рев.

Мина й през ума, че единствената причина, поради която отвътре не се чува шум от счупено, беше, че той просто не можеше да се движи. Иначе досега да беше потрошил всичко.

Тя посегна към топката на вратата.

— Може би искате да изчакате малко — предупреди я отново Том.

— Не можем да чакаме.

— Триста дявола! — ръмжеше Райм. — Дайте ми шибаната бутилка, мамка ви!

Тя отвори вратата. Том прошепна:

— Да не кажете, че не съм ви предупредил.

Щом влезе вътре, тя се спря на мястото си. Райм представляваше неприятна гледка. Косата му стърчеше на всички страни, по брадичката му се стичаше слюнка, очите му бяха кръвясали.

Бутилката Макалан беше на пода. Сигурно се беше опитвал да я отвори със зъби и я беше изтървал.

Видя Сакс, но вместо поздрав изстреля:

— Вдигни я!

— Имаме доста работа да вършим, Райм.

— Вдигни я! Вдигни! Бутилката!

Тя го направи. И я постави върху лавицата. Той пак се разбесня:

— Знаеш какво искам да кажа. Искам да ми сипеш питие.

— От това, което чувам, мисля, че си пил повече от достатъчно.

— Налей малко уиски в проклетата ми чаша. Том! Влизай веднага тук… Пъзльо!

— Райм — сряза го тя, — имаме доста доказателства за обработване.

— Майната им на твоите доказателства!

— Колко изпи?

— Танцьорът влезе вътре, нали? Вкарахме лисицата в кокошкарника. Лисицата в кокошкарника.

— Нося цяла торбичка от прахосмукачката, пълна с доказателства. Има и куршум, има и проба от кръвта му…

— Кръвта му, а? Е, все пак честно е. Той източи доста от нашата.

Тя отново го скастри:

— Виж какво, би трябвало да се чувстваш като дете на рождения си ден с това, което ти нося, ясно ли ти е? Веднага престани да се самосъжаляваш, за да можем да се захващаме за работа.

Той не отговори. Тя го погледна и проследи погледа на мътните му очи. Гледаше право към вратата зад нея. Обърна се. Там беше Пърси Клей.

Райм моментално сведе очи към пода. Не отрони дума.

„Естествено“, помисли си Сакс. Не иска да се държи неприлично пред новата си любов.

Тя влезе в стаята и внимателно огледа как се беше подредил Линкълн Райм.

— Линкълн, какво става? — Селито беше дошъл с Пърси за охрана. И той пристъпи в стаята.

— Трима мъртви, Лон. Той утрепа още трима. Лисица в кокошкарник.

— Линкълн — викна Сакс. — Стига! Не се самообвинявай! Объркан си.

Голяма грешка. Райм залепи яден поглед върху лицето й. Ако можеше, това щеше да бъде плесница.

— Аз не съм объркан. Приличам ли ти на объркан? Другите какво ще кажат? Объркан ли съм? Кажете бе, приличам ли ви на объркан шибаняк, а?

— Трябва…

— Трябва да се чупиме! Всичко свърши. Край. Точка.

Ниско по тревата и на топло вкъщи. Ще хващаме гората. Ти ще дойдеш ли с нас, Амелия? Предлагам ти да го направиш.

Накрая той погледна към Пърси.

— Вие какво правите тука? Трябваше да бъдете на Лонг Айлънд.

— Искам да поговорим.

Отначало той нищо не каза, после:

— Тогава поне ми дайте едно питие.

Пърси погледна към Сакс и пристъпи напред към лавицата. Наля и за себе си. „Сакс я гледаше с изпепеляващ поглед, но нищо не казваше“, забеляза тя.

— Ей това се казва мацка от класа! — възкликна Райм. — Аз убивам партньора й, а тя все още е съгласна да раздели с мен пиенето си. Ти не би го направила, Сакс.

— О, Райм, я стига! Понякога ставаш истинско лайно — злобно изплю Сакс. — Къде е Мел?

— Изпратих го вкъщи. Няма какво повече да правим… Опаковаме си я и я изпращаме на Лонг Айлънд, където ще е в пълна безопасност.

— Какво? — попита Сакс.

— Ще направим това, което трябваше да направим още отначало. Сипи още малко.

Пърси отвъртя капачката. Сакс се намеси:

— Стига му толкова.

— Хич не я слушай — ядоса се отново Райм. — Яд я е на мен. Понеже не правя това, което тя иска, затова сега е бясна.

„О, благодаря ти, Райм. Дай да си извадим всичките кирливи ризи, а? Голям купон ще си спретнем.“ Тя обърна красивите си, студени очи към него. Той дори не я видя; гледаше към Пърси Клей, която каза:

— Сключихме сделка. А сега, какво, двама агенти искат да ме отведат на Лонг Айлънд? Мислех, че мога да ти вярвам.

— Ако ми повярваш, ще умреш.

— Рискът си съществуваше — каза тя. — Ти още в началото ни каза, че има вероятност той да се промъкне в охраняваната къща.

— Така е, но после дори знаех как ще го направи.

— Какво… си знаел?

Сакс се намръщи и реши да мълчи. Райм продължи:

— Разбрах, че той се кани да удари охраняваната къща. Разбрах, че ще бъде облечен в униформа на пожарникар. Даже, мамка му, разбрах, че ще взриви задната врата, за да влезе. По онази система това е пет-двадесет или пет-двадесет и едно, с детонатор Инстадет. Прав ли съм?

— Аз…

— Прав ли съм?

— Да, пет-двадесет и едно.

— Видя ли? Всичко знаех. И то пет минути преди той да влезе при вас. Цялата работа беше, че просто не мога ей така, като всички, мамка му, да вдигна слушалката и да ви се обадя! Не мога… да вдигна… шибаната, скапана, тъпа, загубена слушалка и да ви се обадя, за да ви кажа какво ще стане. И затова умря твоят приятел. Заради мене.

Изведнъж Сакс изпита огромно съжаление към него, понеже усети колко тежко му е било. Беше разкъсвана от съзнанието на неговата болка, макар да нямаше и най-малка представа какво може да направи, за да я облекчи поне малко.

По брадичката му отново се беше стекла слюнка. Том пристъпи с една кърпичка, но Райм го отпрати, като ядно кимна с красивата си скулеста челюст. После кимна към компютъра.

— И заради него аз си бях вирнал носа. Ще си мисля, че съм нормален! Набирам се с модерната си количка като в спортна кола, прещраквам светлинки, сменям компактдискове… Идиотщина! — Той затвори очи и облегна глава назад към възглавницата си.

В този момент в стаята се разнесе силен остър смях, който изненада всички.

Пърси Клей си наля още малко скоч в чашата. После малко и на Райм.

— Че всичко е голяма идиотщина, така си е. Но това е и единственото, което чувам от вас.

Райм отвори очи и я зяпна. Пърси отново се изсмя.

— Стига — неуверено се опита да я предупреди той.

— О, я моля ви се — измърмори тя, без да му обърне внимание. — Стига, какво?

Сакс видя как очите на Пърси се присвиха:

— И какво искате да кажете? — започна тя. — Че някой е мъртъв, заради… повреда в техниката?

Сакс усети, че Райм съвсем не беше очаквал да чуе това от нея. Беше го изпреварила. След секунда той се съгласи:

— Да, точно това се опитвам да кажа. Ако имах способността да вдигна телефона…

Тя го сряза:

— И, какво? Това ви дава правото да избухвате като бога на войната? Че и да не си изпълнявате обещанията? — Тя гаврътна на екс питието си и ядно издиша поетия въздух. — Боже, Господи… Ти имаш ли някаква представа аз през какво съм минала, за да стоя пред тебе, а?

За нейно удивление, пред Сакс стоеше един напълно спокоен вече Райм. Понечи да се обади, но Пърси го сряза.

— Я си представи, да речем това: — Провлаченият й говор се беше върнал. — Значи, летя си аз в една алуминиева тръба с четиристотин възла, демек към седемстотин километра в час, на около десетина километра над земята. Отвън е шейсет градуса под нулата, а ветровете са стотици мили в час. Дори не ти говоря за светкавици, ураганни ветрове или заледявания. Боже Господи, та аз съм жива единствено благодарение на машините. — Тя отново се изсмя. — И какво му е по-различното на това от „твоя проблем“?

— Ти не разбираш — заекна Райм.

— Ама ти не ми отговаряш на въпроса. Какво? — безмилостно повтори въпроса си тя. — Какво му е различното?

— Това, че ти можеш да ходиш, да вдигаш телефона…

— Мога да ходя ли? Че аз се намирам на петнадесет километра! А съм отворила вратата, а ми е завряла кръвта за секунда. Дори ще закипи. Малко преди тялото ми да се пръсне на съставните си части, естествено.

„За първи път откакто го познаваше“, помисли си Сакс, „той нямаше какво да каже.“ Беше срещнал сродната си душа.

Пърси продължи:

— Съжалявам, инспекторе, ама не виждам никаква разлика помежду ни. Ние сме деца на науката на двадесети век. Мамицата му, ако аз имах криле, щях да си летя където си поискам. Но нямам и никога няма да имам. Остава ми да правя това, което и на вас… да разчитам на нещо.

— Хубаво де — ухили се дяволито той.

„Хайде, Райм“, мислеше си Сакс. „Постави я на мястото й!“ Така й се искаше на Сакс той да спечели, да прати тази жена на Лонг Айлънд и веднъж завинаги да се свърши с нея.

Криминалистът обаче каза:

— Но ако аз сгафя, умират хора.

— О! А какво ли се случва, ако ми откаже уредът за топене на леда по корпуса? Ами ако не ми работи регулаторът за отклонения? А я си представи, че докато настройвам приборите за кацане, в стъклото на пилотската ми кабина се удари гълъб? Каква става? Гуш-вам-бу-кет-чето. Че и това няма да сваря да направя, щото ще се пръсна или ще изгоря. Я си помисли, пожар, повреда в хидравликата, механик, дето е забравил да постави изолиращ кабел при повреда в мрежата… А ако аварийната система откаже? В твоя случай поне някои имат шанс да се възстановят от куршумите на убийците. Но ако моят аероплан се шибне в земята с триста мили в час, няма да остане и помен от него, камо ли от мене.

Райм вече беше напълно трезвен. Очите му се мятаха из всички ъгълчета на стаята, сякаш търсеха да изровят някое сигурно доказателство, което да обори доводите на Пърси.

— И така — безстрастно каза Пърси, — както разбирам, Амелия ви е донесла някакви следи от къщата. Предлагам да се заемете с тях и да спрете този педераст и то веднъж завинаги. Аз лично смятам да поемам към Мамаронек, да си довърша работата по ремонта на самолета, за да мога довечера да летя. Питам ви право в очите: Ще ме пуснете ли да отида до летището, както се бяхме разбрали? Или ще ми се налага да се обаждам на адвоката си?

Той все още беше безмълвен. Измина един дълъг момент.

Сакс подскочи от мястото си, когато чу плътния баритон на Райм да казва:

— Том! Том! Ела тука.

Помощникът подозрително надникна през вратата.

— Тук малко поразхвърлях. Ето виж, обърнал съм си чашата. И косата ми е разрошена. Нали нямаш нищо против да пооправиш ? Моля те?

— Да не се ебаваш нещо с нас, Линкълн? — попита оня, все още с голяма доза съмнение в гласа.

— И Мел Куупър. Ще можеш ли да се обадиш на Мел Куупър, Лон? Той сигурно ме е взел насериозно. Шегувах се. Такива са те, проклетите учени. Нямат грам чувство за хумор. Кажи му, че спешно ни трябва тук.

Амелия Сакс искаше да избяга. Да се втурне през вратата, да се тръшне в колата си и да подкара нейде из Ню Джърси или окръг Насау със сто и двадесет мили в час. Не можеше повече да понася да стои в една стая с тази жена.

— Добре, Пърси — каза Райм, — вземи инспектор Бел, а ние ще ти осигурим достатъчно от хората на Б о да се навъртат покрай тебе. Те ще те закарат до твоето летище. Направи, каквото трябва да се направи.

— Благодаря ти, Линкълн. — Тя му кимна и пусна една усмивка.

Усмивката беше достатъчно широка, за да накара Амелия Сакс да се зачуди дали част от речта на Пърси Клей не беше предназначена и за „нейно добро“. Просто за да е ясно кой е безусловният победител в току-що приключилия спор. Сакс знаеше, че в някои спортове тя просто беше обречена да губи. Виж, що се отнася до нейните слабости — шампион по стрелба, най-готиното ченге в целия Ню Йорк, шофьор-камикадзе и доста добър криминалист — Сакс просто отдаваше цялото си сърце на тях. Баща й беше забелязал тези й наклонности; той винаги си беше падал малко романтик. Веднъж, след края на една от нейните неуспешни връзки преди няколко години, той й беше казал:

— Трябва да измислят бронежилетки за душата, Ейми. Наистина трябва да го направят.

„Сбогом, Райм“, помисли си тя. „Сбогом.“ И какъв беше неговият отговор на това мълчаливо сбогуване? Хвърли й един бърз поглед и грубо изръмжа:

— Давай да ги видим тези твои следи, Сакс. По-живо, времето лети.