Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

IV. Маймунски способности

Способността им (на соколите) да си играят и премятат във въздуха като акробати може да се сравни единствено с безсмислената клоунада на гарваните. Никой, дори самите те, не знаеха защо го правят.

Яростна защита на соколите

Стивън Бодио

Двадесет и шеста глава

Час 26 от 45

Чакаха.

Райм, сам в леглото си горе, напрягаше слух да чуе нещо от компютъра, настроен на честотата, която използваха Специалните части. Чувстваше се смъртно уморен. Беше неделя по обед, а той фактически още не беше лягал да спи. Най-вече го бяха изтощили опитите му да предвиди действията на Танцьора. И сега умственото напрежение вземаше своя дан от тялото му.

Куупър беше долу, в лабораторията, и пускаше анализ след анализ, потвърждавайки изводите на Райм за настоящата тактика на Танцьора. Всички останали бяха в охраняваната къща. Амелия Сакс също. Веднага след като Райм, Селито и Делрей бяха стигнали до съгласие как да реагират на поредния опит на Танцьора да убие Пърси Клей и Брит Хейл, Том се беше намесил като премери кръвното на шефа си. След това беше влязъл във функциите си на настойник и, без да се впуска в спорове и без да обръща внимание на доводи, разумни или не, беше закарал Райм в леглото. След като се качиха в асансьора, Райм изведнъж млъкна, което беше твърде необичайно за него, докато се чудеше дали този път беше пресметнал всичко правилно.

— Какво има? — попита Том.

— Нищо. Защо?

— Ами от нищо не се оплакваш. Щом не мрънкаш, значи нещо не е наред.

— Ха-ха. Мно-о-го смешно! — изръмжа Райм.

След като беше пренесен от количката в леглото, а някои от телесните му нужди обслужени, Райм се облегна върху удобната си пухена възглавница. Том надяна върху главата му гарнитурата, свързана с компютъра, и въпреки умората си Райм заговори и накара машината да се превключи на честотата на Специалните части.

Тази конфигурация наистина беше ужасно добра. Вярно, че той й се беше подигравал пред Селито и Банкс. Вярно беше и това, че непрекъснато се оплакваше от нея. Но тази машина повече от всички други негови помощници, колеги или приятели, го караше да се чувства съвсем различно. От няколко години той се беше примирил с факта, че никога няма да може да води нормален живот. И въпреки това тази купчина интегрални схеми, бутони и екран го бяха накарали да се почувства пълноценен.

Той завъртя главата си в кръг няколко пъти и я отпусна върху меката възглавница.

Чакаше. И се опитваше да не мисли за пълния си провал със Сакс предишната нощ.

Нещо се раздвижи. С тежка стъпка на перваза на прозореца му се появи един сокол. Райм мярна за момент белите гърди на птицата, понеже тя бързо завъртя синьо-сивия си гръб към него и отправи поглед към Сентръл Парк. Беше мъжки. Скитник, както го беше определила Пърси Клей. По-малък и по-милостив от женската. Спомни си още нещо за соколите скитници. Те буквално се бяха върнали от оня свят. Съвсем неотдавна цялата популация в източна Северна Америка беше станала напълно стерилна под влиянието на използваните химически торове и повечето птици от вида бяха измрели. Единствено благодарение на усилията на природолюбители, които отглеждаха птиците в домашни условия, и наложения контрол върху пестицидите видът беше възроден.

Върнал се от оня свят…

Нещо запращя. В следващия момент заговори Амелия Сакс. Гласът й беше напрегнат, докато му докладваше, че всички са заели позиции в охраняваната къща.

— Всички сме на последния етаж, заедно с Джоуди — каза тя. — Чакай… Ето го и фургона.

За примамка бяха използвали един брониран джип 4×4, със затъмнени стъкла. Вътре бяха натъпкани четири ченгета от специалните части. След него щеше да се движи друг фургон, без отличителни знаци, каран от двама „водопроводчика“. Всъщност, това бяха момчетата от 32-Е в работни дрехи. Отзад щяха да се возят още четирима от тях.

— „Стръвта“ е долу. Добре де… добре.

Бяха преоблекли двама от групата на Хауман вместо свидетелите, викаха им „стръвта“. Сакс го осведоми:

— Тръгват.

Райм почти беше уверен, че след като беше проучил подробно новия план на Танцьора, той едва ли щеше да стреля по тях със снайпер. И въпреки това задържа дъха си в очакване.

— Вървят към джипа… Щрак и всичко замлъкна.

Ново щракване. Шум. Този път беше Селито.

— Успяха. Направо супер. Потеглят. „Опашката“ тръгва след тях.

— Добре — каза Райм. — Джоуди там ли е?

— До мене. Вътре сме.

— Кажи му да се обади.

— Дадено, Линк. Ето. Всичко отново замлъкна. Чакаше.

Да види дали този път Танцьорът щеше да се уплаши. Да види дали този път беше успял да изпревари хладния ум на човека насреща си.

Чакаше.

* * *

Клетъчният телефон на Стивън изцърка. Той го отвори.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм. Дж…

— Знам — отвърна Стивън. — Без имена, моля те.

— Добре де, прав си — Джоуди беше нервен като притиснат в ъгъла язовец. Шашна се, замълча, после каза: — Ами, тука съм.

— Добре. Хвана ли онзи негър да ти помага?

— Аха. Тука е.

— Ти къде си. Точно ми кажи.

— На улицата точно срещу онази къща. Човече, много ченгета бе. Ама никой не ми обръща внимание. Един фургон спря точно преди мъничко пред входа на къщата. От ония, четири по четири. Грамаден. Май че е Юкон. Син е и лесно се забелязва. — В смущението си той беше започнал да става обстоятелствен, мислите му ставаха несвързани. — Много е готин, направо върхът. Прозорците му са огледални.

— Което значи, че са бронирани.

— О! Така ли? Егати, колко много знаеш.

„Ти ще умреш“, обърна се мълчаливо към него Стивън.

— Онези, мъжът и жената тъкмо прибягаха през градинката към фургона. Около тях има сигурно към десетина ченгета.

— Да не са някои други, преоблечени?

— Не, сигурен съм, че са те. Хич не приличат на ченгета, пък и ми изглеждат доста изплашени. Ти на Лексингтън ли си?

— Да.

— В кола?

— Разбира се, че съм в кола — ядоса се Стивън. — Да не искаш да стърча прав? Свих един боклук, май японски. Ще тръгна след тях. И щом излезем на някое пусто място, ще приключа с това.

— Как?

— Какво как?

— Как ще приключиш с тях? Ще им хвърлиш граната или ще ги надупчиш с картечница?

Стивън си помисли: „Изгаряш ли от любопитство?“ Но каза:

— Не съм решил още. Зависи.

— Виждаш ли ги? — Джоуди звучеше много неуверено.

— Да. Зад тях съм. Влизам в движението.

— Японска кола, а? — попита отново Джоуди. — Тойота ли е?

„Ах ти, малка гнидо предателска“, горчиво си мислеше Стивън, „защо се опитваш да ме мамиш, макар да знаеш, че едва ли ще ти се размине!“

Всъщност Стивън в момента наблюдаваше как Юкон-ът и другият фургон преминаха покрай него. Той съвсем не беше в японска кола или в някакви други лайна. Въобще не беше в кола. Облякъл пожарникарската униформа, която току-що беше откраднал, той стоеше на ъгъла на улицата, точно на стотина метра от охранявания блок и наблюдаваше истинското развитие на нещата, които Джоуди си измисляше. Беше разбрал, че хората във джипа бяха примамки. Знаеше, че Съпругата и Приятеля бяха още в охраняваната къща.

Стивън хвана сивата кутийка на дистанционния детонатор. Приличаше на преносима радиостанция, От онези, дето ги продаваха в магазина за детски играчки. Но тази нямаше нито микрофон, нито слушалка. Той намери честотата на телефона на Джоуди, където беше бомбата и задейства устройството.

— Чакай малко — каза на Джоуди.

* * *

— А? — засмя се кльощавият. — Тъй вярно, сър.

* * *

Линкълн Райм сега беше само наблюдател, нещо като воайор.

Само слушаше какво става в ефира. И се молеше да се окаже прав.

— Къде е фургонът? — чу той как попита Селито.

— Вече на две пресечки от вас — отвърна му Хауман. — Вътре сме. Вървим бавно по Лекс. Сега се включваме в движението. Той… чакай. — Последва дълга пауза.

— Какво?

— След нас има няколко коли, един нисан, едно субару. И един опел Акорд, но вътре са трима. Нисанът се приближава до нас. Може и той да е. Не мога да видя вътре.

Линкълн Райм затвори очи. Усети как левият му безименен пръст, единственият, който не беше го предал, нервно потрепва по меката завивка, покрила цялото легло.

* * *

— Ало? — каза Стивън в телефонната слушалка.

— Да — отвърна Джоуди. — Тука съм.

— Точно срещу къщата, така ли?

— Точно така.

Стивън се взираше в градинките около сградата. Не виждаше нито Джоуди, нито негъра.

— Искам да ти кажа нещо.

— Казвай — отвърна малкият човек.

Стивън си спомни как го беше разтърсил ток, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди.

— Не мога да го направя… — Редник…

* * *

Стивън стисна дистанционния детонатор в лявата си ръка. Каза:

— Слушай внимателно.

— Слушам, шефе. Не… Стивън натисна бутона.

Експлозията беше необичайно мощна и гръмка. Дори Стивън не беше очаквал да е толкова силна. От ударната вълна се строшиха всички стъкла в околността. Ята подплашени гълъби литнаха към небето. Пред очите на Стивън от последния етаж на охранявания блок литнаха нагоре парчета стъкло и дърво, които после се посипаха като дъжд върху градинката и алеята около сградата.

Което беше доста повече, отколкото той се беше надявал. Смяташе, че Джоуди е бил близо до блока. Може би в полицейския фургон отпред. Или пък навътре в алеята. Но никога не би повярвал, че Джоуди е успял да проникне вътре. Беше направо перфектно изпълнено.

Зачуди се кой ли още беше загинал при експлозията.

„Линкълн Червея“, молеше се той.

Червенокосата полицайка?

Погледна нагоре към охранявания блок и видя как от горния прозорец се виеше стълб дим.

„Ей сегичка“, помисли си Стивън, „само да взема останалата част от моя самотен тим.“

* * *

Телефонът иззвъня и Райм нареди на компютъра си да изключи радиовръзката и да „вдигне“ телефона.

— Да — каза той.

— Линкълн — беше Селито, — по жицата съм — каза, като имаше предвид, че говори по телефона. — Не исках да заемам канала на Специалните части заради гонката.

— Добре. Казвай.

— Онзи взриви бомбата.

— Зная. — Райм я беше чул; охраняваната къща се намираше на не повече от две мили от неговата спалня, но прозорците му се бяха раздрънчали, а соколите-скитници бяха излетели и направили два бавни кръга, раздразнени, че ги безпокояха.

— Всички добре ли са?

— Оня смрадливец нещо се обяснява, Джоуди. Но като махнем това, всички са добре. А, трябва да изключим и федералните, които като си видяха къщата, започнаха да опяват, че разрушенията били доста повече от очакваното. Надуха ни главите.

— Кажи им, че тази година ще си платим по-рано данъците.

Това, което беше подсказало на Райм, че в телефона има бомба, бяха тъпичките стружчици полистирен, които Сакс беше донесла от огледа на станцията. Освен това бяха открили и незначителни количества пластичен експлозив, малко по-различен от този, използван в апартамента на Шийла Хоровиц. Райм просто беше свързал полистирена с пластмасата, от която беше направен телефона, даден от Танцьора на Джоуди. Стружките означаваха, че някой му беше развивал капака.

„Защо?“, се беше запитал Райм. На ум му идваше само една логична причина, така че той беше повикал отряда за обезвреждане на взривни устройства от Шести участък. Двамата инспектори бяха обезвредили телефона, като извадиха солидния слитък пластичен взрив, заедно с възпламенителя. След това бяха поставили доста по-малко количество взрив в един варел от нафта, свързаха отново детонатора и насочиха варела към алеята като оръдие. Натъпкаха стаята с противовзривни одеала и излязоха в коридора. Там връчиха на Джоуди безобидния вече телефон, който го беше поел с треперещи ръце и ги беше накарал да му покажат, че наистина всичкият експлозив е бил изваден.

Райм вече се беше досетил, че тактиката на Танцьора беше да използва бомби като средство за отвличане на вниманието. Така той можеше по-лесно да нападне и да си свърши работата. Освен това той вероятно се беше усетил, че Джоуди щеше да го предаде и, когато му се обади, около малкия боклук щеше да има доста ченгета, които да ръководят операцията. Естествено, щом премахнеше главните си преследвачи, щеше да има по-големи шансове за успех.

Измама…

Нямаше друг престъпник, когото Линкълн Райм да мразеше повече от Танцуващия с трупове. Той просто копнееше да го види паднал на земята пред себе си и да прободе с шиш побеснялото му сърце. И въпреки това, Райм беше криминалист преди всичко и тайно се възхищаваше на острия ум на този човек.

Селито обясни:

— След нисана вървят две от нашите „опашки“. Ще…

Последва дълго мълчание.

— Глупак — промърмори Селито.

— Какво стана?

— О, нищо. Просто никой не се е обадил на Централата. Към нас идват пет коли от пожарната. Никой не им се е обадил да не обръщат внимание на взрива.

Райм съвсем беше забравил за това. Селито продължи:

— Току-що приказвах с джипа. Завили са на изток, Линк. Нисанът върви след тях. Може би на около четиридесет метра зад тях. Намират се на около четири пресечки от паркинга на летището ФДР[1]

— Добре, Лон. Амелия при теб ли е? Дай ми я, ако е наоколо.

— Господи — викна някой някъде далеч от слушалката.

„Прилича на Хауман“, помисли си Райм. — Към нас идват цели пет пожарни коли.

— Ама някой не…? — понечи да попита някой, но после гласът му заглъхна.

„Не, никой не го е направил“, отговори му мислено Райм. Можеш ли да си представиш…

— Ще ти се обадя по-късно, Линкълн — каза Селито. — Трябва да се направи нещо. Тия пожарни паркираха и на двата тротоара.

— Аз ще й се обадя на Амелия — каза Райм. Селито затвори.

* * *

След като спуснаха пердетата, в стаята стана тъмно.

Тръпки побиха Пърси Клей.

Представи си скиталеца, нейния сокол, хванат в капан, как невярващ размахва в недоумение силните си криле. Хищническите нокти и острият му клюн режат като с бръснач въздуха. От гърлото му се разнася див писък. Но това, което най-ужасяваше Пърси, беше неистовият страх в очите на птицата. Отнели й небето и свободата, тя, хищницата, беше попадала в ноктите на ужаса. Уязвена и уязвима.

Пърси изпитваше същите чувства. Ненавиждаше мисълта, че се намира тук, в охраняваната къща на правителството. Затворена. С единственото занимание да зяпа — и мрази — тъпите картини по стените. Бездарен боклук от Уулуърт и Джей Си Пени. На пода — избелял килим. В ъгъла — евтина мивка и очукана гарафа с вода. Леглото беше застлано с овехтяла розова кувертюра от плюш. В единия й ъгъл бяха издърпани няколко конеца; вероятно тук беше седял някой информатор от времето на стачките и нервно беше разнищвал конците на разваления вече плат.

Тя отново отпи от шишето си. Райм й беше казал за капана. Дето Танцьорът трябваше да тръгне след бронирания фургон, като мисли, че Пърси и Хейл са вътре. Тогава щяха да го спрат и да го арестуват или убият. Жертвата й сега щеше да даде резултат. След десетина минутки щяха да го пипнат — убиецът на Ед. Онзи, който промени завинаги живота й.

Тя вярваше на Линкълн Райм и му се доверяваше. Вярваше му по същия начин, по който вярваше и на Контрол на въздухоплаването, когато я предупреждаваха за температурни колебания във въздуха и в следващата минута самолетът й скачаше от височина шестстотин метра на хиляда.

Пърси метна шишето на леглото, изправи се и закрачи напред-назад. Искаше й се да лети, да бъде във въздуха, където беше безопасно за нея, където тя можеше да контролира положението си. Роланд Бел й беше казал да изгаси светлините и я беше заключил в стаята. Всички бяха горе, на последния етаж. Тя чу трясъка на експлозията. Очакваше я. Но не беше очаквала страха, който я обзе след това. Беше направо непоносим. Би дала всичко да погледне през прозореца.

Отиде до вратата, отключи я и излезе в коридора.

Беше тъмно. Като нощ… Всичките звезди на вечерта.

Надуши остър мирис на химически вещества. „От бомбата е“, досети се тя. В коридора нямаше никого. В дъното обаче й се видя, че нещо помръдна. Някаква сянка откъм стълбището. Напрегна очи, но то не се повтори.

Стаята на Брит Хейл беше на два-три метра от нейната. Ужасно й се искаше да си поговори с него, но не и в този й вид — бледа, с треперещи ръце. От очите й напираха сълзи от страх… Божичко, по-лесно й беше да се измъкне от принудително пикиране, отколкото да погледне още веднъж в онзи коридор.

Бавно се върна в стаята си.

Това не бяха ли нечии стъпки?

Затвори вратата и си легна.

Сега вече съвсем ясно ги чу.

— Команден режим — разпореди се Линкълн Райм. Прозорчето услужливо се изписа на екрана.

Някъде отдалече до него долетя звука на виеща сирена.

Точно тогава Райм осъзна грешката си.

Пожарните коли…

Не! За това не бях се сетил.

Но Танцьорът беше. Естествено! Свил си е униформа на пожарникар или лекар и в момента спокойно си влизаше в охраняваната къща!

— О, не — измърмори той. — Не! Как може толкова да съм изключил?

Компютърът, който беше „чул“ последната му дума, побърза да изключи всички периферни устройства и скри диалоговия си прозорец.

— Не! — кресна Райм. — Не!

Но системата не можа да разчлени отчаяния му крясък и след секунда на екрана си изписа съобщение: „Наистина ли искате да изключите компютъра си?“

— Не — прошепна отчаяно той.

После всичко потъна в мълчание, но системата не се изключи. Вместо това се изписа надпис: „Сега какво искате да направите?“

— Том! — изкрещя отново Райм. — Който и да е… обадете се, Мел?

Вратата обаче си остана затворена; никой не го беше чул от долния етаж.

Левият му безименен пръст драматично затрепери. По едно време му бяха донесли една друга кутийка, чрез която посредством единствения си жив пръст той можеше да набира телефонни номера. Сега вече компютърът замени всичко това и Райм се сети, че може да използва програмата за комуникация, за да набере номера на охраняваната къща и да ги предупреди, че Танцьорът е на път към тях, преоблечен като пожарникар или служител на някаква аварийна група.

— Команден режим — изговори в микрофона. Едва успяваше да се владее.

„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“ „Къде ли беше Танцьорът в този момент? Дали вече се беше вмъкнал вътре? Може би сега тъкмо се канеше да натисне спусъка и да застреля Пърси или Брит Хейл. Или Амелия Сакс?“

— Том! Мел! „Не разбрах…“

„Защо не го обмислих като хората?“

— Команден режим — повтори той, останал без дъх, докато се опитваше да овладее паниката си.

Най-после прозорецът на командният режим изскочи на екрана. Стрелкичката на курсора лежеше в горния край на екрана. Цял континент я делеше от долния ръб на монитора, където се намираше иконката на комуникационната програма.

— Курсорът надолу — задъхваше се той. Нищо не стана.

— Курсорът надолу — викна по-силно той.

Вместо това отнякъде изскочи съобщение: „Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“

— О, по дяволите! „Не разбрах…“

По-меко, като се насилваше да говори с нормален глас, той каза:

— Курсорът надолу.

Светещата стрелка тръгна бавно да пътешества към долния край на екрана.

Все още имаме време, каза си той. Пък и нали все пак тези в къщата бяха въоръжени, а не беззащитни.

— Курсорът наляво — отново изплю той. „Не разбрах…“

— О, хайде де, стига се прави на света вода ненапита! „Не разбрах…“

— Курсорът нагоре… наляво.

Стрелката се движеше из екрана като охлюв. Най-после достигна иконката.

Спокойно, спокойно…

— Курсорът, спри. Двойно кликване.

Веднага на екрана се появи изображение на телефон с бутони.

Райм си представи как Танцьорът без лице пристъпва зад Пърси с нож или гарота.

Доколкото успя овладя гласа си и нареди на системата да му отвори прозореца с честотите.

Успя.

— Четири — каза Райм, като се стараеше да произнася думите ужасно внимателно и отчетливо.

Четворката се появи на мястото си. После:

— Осем.

В следващата кутийка се появи буквата А. Мили боже!

— Изтрий я! „Не разбрах…“ Не, не!

Стори му се, че чува стъпки.

— Ехо? — викна. — Има ли някой? Том? Мел? Никакъв отговор, освен че компютърът, неговият приятел, отново изписа съобщение, че не го е разбрал.

— Осем — бавно каза той. Цифрата се появи. След това:

— Три — този път никакви проблеми.

— Цяло.

Думичката „цяло“ изникна на екрана. По дяволите!

— Трий наляво! — после — Десетична запетая. Добре.

— Четири.

Остана още една кутийка. Докато изговаряше нулата, последната цифра от честотата на Специалните части, по едната му буза потече струйка пот, но този път всичко мина гладко.

Радиостанцията изпука.

Готово!

Преди обаче да успее да предаде съобщението си, се чу силен шум от смущения. Със свито сърце Райм чу как нечий глас яростно закрещя:

— Десет-тринадесет, пратете подкрепление, федерални протекции, място шест.

Охраняваната къща. Гласът беше на Роланд Бел.

— Две долу и… о, Господи, той е тука. Пипна ни, удари ни, мръсникът! Трябва ни…

Последваха два изстрела. После още един. Дузина. Здрава престрелка се водеше там. Приличаше на фойерверките на Четвърти юли.

— Трябва ни… Връзката се прекъсна.

— Пърси! — извика Райм. — Пърси…

На екрана се изписа познатото съобщение:

„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“

* * *

Кошмар.

Стивън Кол, със скиорска маска на главата си, облечен в дебелото пожарникарско яке, се беше проснал в коридора на охраняваната къща, зад тялото на един от двамата маршали[2], които току-що беше убил.

Следващият изстрел, този път по-близо до него, откърти част от пода, недалеч от главата му. Противникът му беше един олисяващ инспектор — същият, когото беше видял да наднича през прозореца сутринта. Беше приклекнал до една от вратите и беше прекрасна мишена, но Стивън просто не можеше да се надигне и да го вземе на мушка. Инспекторът разполагаше с два автоматични пистолета, по един във всяка ръка, а на всичкото отгоре беше и добър стрелец.

Стивън припълзя още един ярд напред към една от отворените врати.

Беше обзет от паника, чувстваше се дребен и целият покрит с червеи…

Стреля и инспекторът с кафявата коса се мушна в стаята. Заговори нещо припряно в радиостанцията си, после се появи отново и продължи невъзмутимо да обстрелва Стивън.

След като беше облякъл черното пожарникарско яке, което макар да му беше дълго, беше същото като на тридесет или четиридесет други мъже и жени, които обаче стояха пред къщата — Стивън се беше насочил право към вратата откъм алеята, беше поставил слаб заряд на бравата, колкото да взриви ключалката, и така беше проникнал в къщата. Очакваше да завари обгорели, залитащи хора, разкъсани и тежко ранени от бомбата, между тях Съпругата и Приятеля. Вместо това откри, че Линкълн Червея отново го беше надхитрил. Беше разбрал по някакъв начин, че в телефона има бомба-сюрприз. Единственото нещо обаче, което не беше предвидил, беше, че той отново ще нападне къщата; беше ги видял как се подготвят да му устроят капан с местенето на свидетелите. И въпреки, че не го очакваха, когато влезе, беше посрещнат от пистолетни изстрели. Това бяха двамата маршали, но те бяха твърде зашеметени от взрива и той беше успял да ги премахне от пътя си.

После този кестеняв инспектор му се беше изпречил иззад един ъгъл. Стреляше и с двата пистолета в ръцете си. Два пъти го беше улучил, но куршумите бяха попаднали в бронежилетката му. Стивън, от своя страна, само веднъж го беше накарал да изтръпне и това беше докато падаше назад. Забеляза, че колкото повече стреляше онзи, толкова по-близо до Стивън попадаха куршумите му. Това ченге беше почти толкова добър стрелец, колкото него.

Оставаше му най-много една минута. Повече в никакъв случай. Не можеше да си го позволи.

Изведнъж червеите толкова много го покриха, че му се прииска да закрещи… Обмисли плана си, доколкото можа. Не можеше да изпревари с много Линкълн Червея, но въпреки това вече го беше надхитрил. Дали това не беше той? Този оплешивяващ инспектор с двата пистолета?

От револвера му излезе нов залп. И… проклятие… кестенявото ченге излезе точно след това, куршумът не го улучи и той се приближи с още няколко крачки до Стивън. Всяко друго ченге би се метнало зад някое прикритие. Но не и този. Той измина още няколко крачки напред. Стивън презареди, стреля отново и запълзя към вратата, която си беше определил за прикритие.

* * *

— Изчезваш в земята, момче. Можеш да станеш невидим, стига да искаш.

— Искам, сър. Искам да стана невидим…

* * *

Измина още метър, почти стигна вратата.

— Пак съм аз, Роланд Бел! — кресна ченгето в микрофона си. — Изпратете незабавно подкрепление!

Бел. Стивън мислено си отбеляза името. Значи това не е Линкълн Червея.

Оня смени пълнителя и продължи да стреля. Една дузина, две… Стивън можеше само да се възхищава на техниката му. Този Бел явно си водеше точен отчет на изстрелите и винаги успяваше да смени навреме пълнителя си, така че никога не оставаше без зареден пистолет.

Един куршум се заби в стената, точно на около инч от лицето на Стивън. Той си го върна, като не успя да уцели също с толкова малко.

Припълзя напред още половин метър.

Бел вдигна поглед и видя как Стивън се хвърли към заветната врата на затъмнената спалня. Очите им се срещнаха и макар че никога не беше ходил войник, Стивън Кол беше видял твърде много битки, за да не забележи как нишката на разумността у това ченге изведнъж се скъса и той се превърна в най-опасното възможно нещо — трениран и способен боец, който не дава пет пари за собствената си безопасност. Бел се изправи и тръгна напред, като стреляше с двата пистолета едновременно.

Сега видя ли защо използваха 45-ти калибър в Пасифик театър? Тежките куршуми спираха онези побеснели малки японци. Когато тръгнаха към теб, не ги беше грижа, че може да ги улучат; те просто искаха да знаят, че не могат да бъдат спрени.

Стивън сведе глава, метна една ослепителна граната със закъснител една секунда и затвори очи. Взривът беше учудващо силен. Чу как ченгето изкрещя, олюля се, падна на колене и скри в ръце лицето си.

Заради охраната и заради яростните опити на Бел да го спре Стивън беше решил, че или Съпругата, или Приятеля се криеха в тази стая. Който и от тях да беше, сигурно се беше наврял под леглото или в някой от шкафовете.

Грешеше.

Щом надникна в тъмната стая, видя как една фигура се втурна срещу него, грабнала в едната си ръка висока нощна лампа за оръжие. От устата й се разнасяше пронизителен вой, изпълнен със страх и ярост.

Последваха пет бързи изстрела от пистолета на Стивън. Куршумите попаднаха в главата и гърдите, добре групирани. Тялото се завъртя около оста си и се просна по гръб на пода.

* * *

— Добра работа, Редник.

* * *

Откъм стълбите се чуха стъпки на слизащи хора. Женски глас. Други гласове. Нямаше време да довърши Бел, нито да търси друга жертва.

* * *

— Изнасяй се…

* * *

Хукна към задната врата, подаде главата си навън и повика подкрепление от пожарникарите.

Пет-шест тръгнаха предпазливо към него. Стивън им кимна да влизат вътре.

— Току-що гръмна газовата инсталация. Елате да помогнете да изнесем всички навън. Веднага!

Когато ония влязоха, той се изгуби в дъното на алеята, после стъпи на улицата, избягвайки пожарните коли, линейките и луноходите.

Уплашен беше, да.

Но беше доволен. Сега две-трети от работата му беше свършена.

* * *

Амелия Сакс първа от всички чу взрива от разбитата входна врата и виковете след това.

После от първия етаж долетя гласът на Роланд Бел:

— Подкрепление! Подкрепление! Убит е колега.

После стрелба с пистолет. Дузина изстрели, после още толкова.

Тя не знаеше как се беше промъкнал Танцьорът вътре и не я интересуваше. Това, което искаше, беше само да зърне целта си и две секунди да надупчи тялото му с половин пълнител от куршумите си с кухи върхове.

Стиснала здраво лекия Глок в ръка, тя се втурна в коридора на втория етаж. След нея бяха Селито и Делрей, заедно с някакъв младок, униформен. Сакс съжали, задето не беше изпитала препоръките му за действие в бойна обстановка, за да е сигурна в него. Джоуди се беше свил на пода, осъзнал, че е предал един много опасен човек, който на всичкото отгоре беше в сградата и беше въоръжен.

Колената на Сакс „изпищяха“ болезнено, щом хукна надолу по стъпалата. Пак се обаждаше артритът й. Тя затвори очи от болка и прескочи наведнъж последните три стъпала, които я деляха от първия етаж.

От слушалките в ушите й заговори гласът на Бел, търсещ подкрепление.

Щом стъпи в тъмния коридор тя прилепи пистолета си до тялото, откъдето трудно можеше да бъде избит с удар (само по телевизията мъжествените ченгета и неуловимите гангстери държаха напред пистолетите си в едната си ръка, преди да завият зад ъгли или килваха оръжието си на една страна, „понеже така им било по-удобно“). Хвърляше по един бърз поглед във всяка от стаите, които подминаваше, леко приведена и насочила пистолета си напред.

— Аз ще поема предната страна — викна Делрей и хукна надолу по тъмния коридор зад нея с огромния си Зиг-Зауер в ръка.

— Пазете си гърба — нареди Сакс на Селито и униформения, без да я е грижа за чинове и звания.

— Слушам, мадам — отвърна младокът. — Ще пазя гърбовете ни.

Пухтейки, Селито също се озърташе напред-назад.

В ушите й запращяха смущения, но тя не можа да различи гласове. Дръпна кабела на слушалките — да не я разсейва — и предпазливо продължи напред.

В краката си видя двамата мъртви маршали.

Миризмата на химическа експлозия беше доста остра и тя погледна към задната врата на охраняваната къща. Беше стоманена, но въпреки това приличаше на лист скъсана хартия след мощния взрив.

— Господи — обади се Селито, твърде погълнат от настоящата си задача, за да се наведе над проснатите маршали. но и твърде потресен, за да не хвърли поне един ужасен поглед към надупчените им като решето тела.

Сакс стигна до една врата и се притаи зад нея. Двама от групата на Хауман влязоха през взривения заден вход.

— Прикрий се — викна тя и преди някой да успее да реагира или да я спре, тя се метна през вратата, пред която беше застанала.

Вдигнала Глок-а, нагоре тя огледа внимателно стаята.

Нищо.

Не миришеше и на кордит.[3] Тук не беше стреляно.

Върна се в коридора. Тръгна към следващата врата.

Посочи себе си и после стаята. Онези от 32-Е кимнаха.

Сакс се завъртя пред вратата, готова за стрелба, спец-ченгетата бяха след нея. В следващия момент замръзна, като видя пистолета, насочен право към гърдите й.

— Господи — промърмори Роланд Бел и свали оръжието си. Косата му беше разрошена, лицето — обгоряло и цялото в сажди. Два от куршумите бяха раздрали ризата му и се бяха плъзнали по бронежилетката му.

После очите й съзряха ужасната гледка на пода.

— О, не…

— Сградата е чиста — викна един от патрулните ченгета откъм коридора. — Видели са го да излиза. Носел е пожарникарска униформа. Изчезнал е. Слял се с тълпата отпред.

Амелия Сакс за пореден път установи, че повече я биваше за криминалистка, отколкото за тактическо ченге. Беше се хванала, че наблюдава пръските кръв, стипчивата миризма на недоизгорелите остатъци барут, падналия стол, който можеше да бъде признак за борба и може би беше важен източник на веществени доказателства. Гилзите, които тя веднага беше забелязала, бяха от 7.62 мм, автоматичен пистолет.

Освен това забеляза, че по начина, по който беше паднало тялото, жертвата най-вероятно е атакувала нападателя си с лампата, която лежеше отстрани. Още доста други неща можеха да се научат от това местопрестъпление. Ето защо тя трябваше просто да изправи Пърси Клей и да я изведе навън, по-далеч от тялото на убития й приятел. В този момент обаче Сакс не беше способна да се помръдне. Остана й само да гледа тъпо как дребната женица с дундесто и грозничко лице люлееше в скута си кървавата глава на Брит Хейл и шепнеше:

— О, не, о, не…

Лицето й представляваше каменна маска, нито едно мускулче не трепна по него, нито една сълза не се стече. Накрая Сакс кимна към Роланд Бел, който обгърна с ръце Пърси и я изведе в коридора, все още стиснал пистолета си, нащрек.

* * *

Намираше се на двеста и тридесет метра от охраняваната къща.

Сини и червени светлини от дузината полицейски, пожарни и болнични автомобила проблясваха, сякаш да го заслепят, но за него не съществуваше нищо друго на този свят, освен тъпичките косъмчета на визьорното кръстче на телескопа му „Редфийлд“. Огледа внимателно надлъж и нашир зоната на поражение.

Стивън беше съблякъл пожарникарската униформа и отново беше заприличал на попрецъфтял колежанин. Беше извадил любимия си модел 40 изпод водната цистерна на пожарникарския камион, където го беше скрил сутринта. Оръжието беше заредено с патрон в цевта, предпазителят смъкнат. Каишът опасваше ръката му, опънат — той беше готов да убива.

Но сега не търсеше Съпругата.

Нито пък Джоуди, дребният скапан педал Джудас.[4]

Сред лицата, които се появяваха в телескопа му, Стивън търсеше Линкълн Червея. Онзи, който го беше надхитрил за пореден път.

„Кой беше той? Кой от тях?

Дребен.

Линкълн… Принцът на червеите.

Къде си? Дали в момента не стоиш точно пред мен? Някъде насред тълпата заобиколила димящата сграда?

Дали беше онази дебела топка сланина, дето се правеше на ченге, а се потеше като свиня?

Или онзи високият кльощав брикет в тъмнозеления костюм? Напомняше му някого. Къде ли го беше виждал?“

Една цивилна кола спря и от нея слязоха няколко мъже в костюми.

Дали Линкълн не беше един от тях?

От сградата излезе червенокосата свиня. На ръцете си носеше латексови ръкавици. О-хо, значи, Оглед на местопрестъпления? „Е, щом трябва, изследвай ми гилзите и патроните, скъпа“, мислено се обърна към нея той, докато косъмчетата кацнаха точно върху нежното й гърло. Идеалната цел! Май ще ти се наложи да прескочиш до Сингапур, за да хванеш следите на оръжието ми, това как ти се струва, а?

Беше му ясно, че има време само за един изстрел, после щеше да му се наложи да се изнася набързо към алеята от последвалия залп от толкова много ченгета.

„Кой си ти?

Линкълн? Линкълн?“

Но нищо не му подсказваше кой може да бъде.

После входната врата се отвори и оттам се появи Джоуди, като пристъпваше навън несигурно. Огледа се, присви очи и се върна обратно в сградата.

Ти…

Отново почувства как го разтърси електрически ток. Въпреки разстоянието.

Стивън леко премести косъмчетата върху гърдите му.

* * *

— Давай, Редник, нека чуят гласа на оръжието ти. Този има защо да умре; може да те разпознае.

— Сър, обирам земното привличане и атмосферните условия.

* * *

Стивън увеличи натиска върху спусъка. Джоуди…

* * *

— Той те предаде, Редник. Пре… мах… ни го.

— Сър, слушам, сър. Той вече е студен като лед. Парче трупно месо. Ето, сър, и лешоядите дойдоха, готови са.

— Редник, според Устава на снайпериста от морската пехота на САЩ трябва да увеличаваш натиска върху спусъка на твоя модел 40 съвсем неусетно, така че да не можеш да кажеш в кой точно момент ще гръмне оръжието ти. Така ли е, Редник?

— Сър, тъй вярно, сър.

— Тогава, защо, мамка му, още се мотаеш като влюбена девица.

* * *

Той увеличи натиска.

Бавно, бавно…

Но снайперът не гръмваше. Стивън вдигна кръстчето върху главата му. В това време Джоуди, който трескаво оглеждаше покривите, го видя.

Беше изчаквал твърде дълго.

* * *

— Стреляй, Редник. Стреляй!

* * *

Последва неимоверно кратка пауза…

След това той дръпна спусъка като някой тийнейджър, който за пръв път хваща в ръцете си въздушна пушка на летния лагер на бойскаутите.

Точно тогава Джоуди отскочи настрани и блъсна на другата страна полицаите, които го бяха наобиколили.

* * *

— Как, по дяволите, можа да пропуснеш целта, Редник? Стреляй още веднъж!

— Сър, слушам, сър.

* * *

Изстреля още два патрона, но Джоуди и всички останали вече си бяха намерили прикрития или бързаха към тях по тротоара или улицата.

После дойде и ответния огън. Първо дузина пистолети, после още толкова. Повечето бяха пистолети, имаше и няколко H&K, които плюеха куршумите толкова бързо, че стрелбата им приличаше на работата на автомобилен двигател без заглушителя на ауспухната тръба.

Куршумите се забиваха в асансьорната кула зад него, като сипеха върху му късчета мазилка, тухли, бетон, олово и назъбени, остри парчета медна обшивка.

Стивън се претърколи назад, като прикриваше лицето си с ръце. Усещаше тъпичките жегвания от срезовете и видя как върху покрития с накатранена хартия покрив закапаха ситни капчици от неговата кръв.

„Защо изчаках? Защо? Щях вече да съм му видял сметката и да съм изчезнал.

Защо?“

Над него се разнесе трясъка на хеликоптер, който се насочваше към сградата. Още сирени.

* * *

— Изнасяй се, Редник. Изнасяй се!

* * *

Той хвърли един поглед надолу и видя как Джоуди притича да се прикрие зад друга кола. Стивън захвърли любимия си модел 40 в калъфа за китара, метна раницата си на гръб и се спусна бързо по аварийното стълбище към алеята.

* * *

Втората трагедия.

Пърси Клей се беше преоблякла и излезе в коридора, където се блъсна в мощната фигура на Роланд Бел. Той я прегърна.

Вторият от тримата. Вече не я беше грижа за напусналия механик или за проваления чартър. Нейният скъп приятел беше мъртъв.

О, Брит…

Представи си го. С широко отворени очи, устата му зейнала в безмълвен крясък на ярост, хвърлил се върху ужасния нападател. Искаше да го спре, сякаш оня наистина искаше да го убие и да убие Пърси. В него напираше повече обида и ярост, отколкото страх. „Животът ти беше толкова подреден“, спомни си тя. „Дори рисковете ти бяха преценени до най-малката подробност. Дори когато летеше на тридесет метра надолу с главата. Същото важеше и за винтовете и скоковете с парашут. За всички наблюдаващи това изглеждаше невъзможно. Но ти винаги знаеше какво правиш и, ако някога си мислил, че ще умреш, това би станало или от повреда в предавките, или от запушен горивопровод, или пък, ако някой безотговорен новак се е натресъл в траекторията на полета ти.“

Великият писател за авиацията Ърнест К. Ган беше писал, че съдбата е трапер. Пърси винаги беше смятала, че е имал предвид природата или обстоятелствата — капризен уред или повреден механизъм, които се съюзяват, в резултат на което самолетите се разбиват с трясък в земята. Съдбата обаче се беше оказала доста по-заплетена. Заплетена като човешкия разум. Като злото.

„Трагедиите идват по три… Каква ли ще бъде последната? Нейната смърт? На Компанията й? Или на някой друг?“

Докато се притискаше в Роланд Бел, цялото й тяло потръпна от обзелата я ярост за глупавото стечение на обстоятелствата. Върна се назад няколко седмици: тя, Ед и Брит Хейл, и тримата умрели за сън, стояха в хангара под неоновата светлина покрай Лирджета „Чарли Жулиет“, като се надяваха отчаяно да спечелят договора с щатската здравна организация. Потръпваха в студената и влажна нощ и се опитваха да си представят как най-добре да подготвят реактивния самолет за евентуалната работа.

По-късно падна мъгла. Летището беше пусто и тъмно. Като финалната сцена в Казабланка.

Отнякъде долетя стържещият звук на спирачки, тя беше погледнала навън.

Мъжът мъкнеше огромни брезентови чували, които стоварваше от колата си и тътреше по пистата. После запали Бийчкрафт-а. Всички чуха характерното виене на буталния двигател.

Спомни си, че тогава Ед беше казал:

— Какво прави тоя? Летището е затворено.

Съдба.

Това, дето се бяха улучили да бъдат там онази нощ.

Това, дето Филип Хансен беше избрал точно този момент да се отърве от компроматите си.

Това, дето Хансен се оказа човек, готов да убие всеки, само и само да запази тайната на своя полет.

Съдба…

Тогава тя скочи — на вратата на охраняваната къща се беше почукало.

Отвън стояха двама. Бел ги позна. Те бяха от нюйоркската полиция, отдел Защита на свидетели.

— Мисис Клей, трябва да ви транспортираме до друга наша къща, в Шорхам, Лонг Айлънд.

— Не, не — каза тя. — Има някаква грешка. Аз трябва да отида до Мамаронек. До летището.

— Пърси — обади се Роланд Бел.

— Трябва.

— Не зная нищо за това, госпожо — каза един от полицаите. — Получихме заповед да ви откараме до Шорхам и да ви предоставим едно от нашите охранявани жилища, както и да не ви пускаме оттам до понеделник, докато не се събере Голямото жури.

— Не, не, не. Обадете се на Линкълн Райм. Той ще ви обясни.

— Ами… — Единият от тях погледна към колегата си.

— Моля ви — каза тя, — обадете му се. Той всичко ще ви обясни.

— Всъщност, мисис Клей, точно Линкълн Райм ни праща, за да ви преместим. Бихме искали да дойдете с нас, моля. Не се тревожете. Наистина ще се погрижим добре за вас, мадам.

Бележки

[1] Франклин Делано Рузвелт — 32-ия американски президент, преизбиран четири пъти (1933–1945). Въвел множество реформи, известни под името Ню Дийл (нов курс), за борба с икономическата криза от началото на тридесетте години.

[2] Служител на Федералния съд в САЩ, комуто е поверен отделен съдебен окръг, функциите му са подобни на тези на шерифа; в някои щати висш полицейски или пожарникарски служител.

[3] Вид барут съдържащ пикринова киселина, нитроглицерин и др. използван при заряди в патрони, снаряди или като самостоятелен експлозив.

[4] Английското произношение на Юда, предателят на Христос.