Джефри Дивър
Танцьорът (32)

Тридесет и втора глава

Час 34 от 45

Мракът ги обгърна.

Пърси Клей, седнала отново на пилотското място на Лир-а, забеляза в далечината скупчените светлинки, което най-вероятно представляваше Чикаго.

Кулата в Чикаго им даде разрешение за кацане още на четири километра.

— Започвам спускане — обяви тя и намали газта.

Брад включи радиостанцията си, прие автоматичния анализ на условията преди кацане от кулата и заповтаря каквото му казваше гласът:

— Чикаго, информация. Видимост идеална. Вятър две, пет, нула при три. Температура петдесет и девет градуса. Алтиметър тридесет, точка, едно, едно.

Той настрои алтиметъра, а Пърси заговори в микрофона си:

— Чикаго пристигащи, говори Лир девятка петица „Фокстрот Браво“. Подготвяме се за кацане при четири хиляди метра. Насочване две, осем, нула.

— Добър вечер „Фокстрот Браво“. Спуснете се и поддържайте три хиляди. Очаквайте векторно насочване към писта двадесет и седем дясно.

— Разбрано. Спускам се и поддържам три хиляди. Вектори две седем дясно. Девятка, петица „Фокстрот Браво“.

Пърси не пожела да погледне надолу. Някъде там, малко пред тях се намираше гробът на съпруга й и на неговия самолет. Не знаеше дали в онази нощ му бяха дали разрешение за кацане на писта О’Хеър двадесет и седем дясно, но беше твърде вероятно. Може би Контролната кула му беше дала същите вектори и тя сега летеше по абсолютно същия маршрут.

Може би точно в този момент той й се беше обадил…

„Не! Не мисли за това“, заповяда си тя. „Карай си самолета.“

Когато заговори, гласът й беше нисък и плътен:

— Брад, кацането ще бъде при идеална видимост, насочване към писта двадесет и седем дясно. Наблюдавай приближаването и обявявай всички установени височини. При последния фиксиран заход към пистата, наблюдавай скоростта, височината и наклона при спускане. Предупреждавай за наклон, по-голям от триста и тридесет метра за минута. Заходите да бъдат при деветдесет и два процента.

— Разбрано.

— Задкрилки на десет градуса.

— Задкрилки, десет, десет, зелено.

Радиото препращя:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, завийте наляво, насочване две четири нула, спуснете се и поддържайте 1200 метра.

— Петица „Фокстрот Браво“ се спуска от четири хиляди на хиляда и двеста. Насочване две, четири, нула.

Тя се облегна назад, стиснала плъзгача за газта. Самолетът се разтърси леко, стържещият звук откъм двигателите се уталожи и тя почти беше сигурна, че чува свистенето на въздуха. Приличаше на шепота на вятъра, галещ чаршафите до отворен прозорец в звездна нощ.

Пърси викна през рамо към Роланд Бел:

— Сега ще присъстваш на първото си кацане с Лир. Да видим дали ще успея да те приземя, без да ти разлея кафето.

— Дано поне всичко мине бързо, само за това се моля — отвърна Бел и здраво пристегна колана си, сякаш се канеше да скача с бънджи.

* * *

— Нищо, Райм.

Криминалистът раздразнено затвори очи.

— Не го вярвам. Просто не може да бъде вярно.

— Няма го. Беше тук, всички са го видели. Но микрофоните не улавят нищо. Нито звук.

Райм погледна към огромното огледало, поставено по негово нареждане от Том насред стаята. То трябваше да бъде пръснато на хиляди парчета от куршумите дум-дум на Танцьора. Целият Сентръл парк гъмжеше от хората на Хауман и Делрей, които само чакаха отнякъде да се чуе изстрел.

— Къде е Джоуди? — попита Райм. Делрей се изскиска:

— Крие се в алеята. Някаква кола минала и го изплашила.

— Каква кола? — попита бързо Райм. Агентът отново се изсмя:

— Ако това беше Танцьорът, значи вече се е превърнал в четири тлъсти пуерториканки. Та оная смет каза, че няма да излезе оттам, докато някой не изгаси прожекторите, дето светят отпред.

— Оставете го. Ще се прибере, като му стане студено.

— Или за да си вземе парите — напомни им Сакс. Райм се начумери. Той беше дълбоко разочарован, че и този им номер не мина.

Той ли се беше издънил нещо? Или Танцьорът имаше непогрешимо шесто чувство? Предчувствие? Или беше суеверен? Като учен Линкълн Райм се отвращаваше от подобни идеи, но не можеше да я изключи напълно като евентуална възможност. В края на крайщата дори нюйоркската полиция понякога използваше дадени паранормални явления за своите цели.

Сакс тръгна към прозореца.

— Не! — кресна Райм. — Все още не сме напълно сигурни дали си е тръгнал. — Селито застана от едната страна на прозореца и дръпна пердето.

Странно, сякаш беше по-страшно, когато не знаеха къде се намира Танцьорът, отколкото сега, когато бяха сигурни, че е само на двадесетина метра и е насочил пушка към тях.

Точно в този момент телефонът на Куупър иззвъня. Той се обади.

— Линкълн, току-що говорих с хората от бомбения отряд на Бюрото. Проверили са в списъка на видовете експлозиви. Казаха, че вероятно са намерили нещо подобно на ония парченца латекс.

— Какво казаха, че е?

Куупър послуша още няколко секунди.

— Казват, че едва ли е някакъв вид гума, но че доста приличал на един материал, използван при направата на височинни детонатори. Значи това е латексов балон, пълен с въздух. Разширява се, когато самолетът набира височина, тъй като при големите височини налягането е ниско. На определена височина балончето натиска пластинка от едната страна на бомбата. Веригата се затваря и бомбата избухва.

— Да де, но онази бомба си имаше таймер.

— Не зная, просто ми обясняваха откъде може да е латексът.

Райм се загледа в найлоновите торбички с останките от бомбата. Очите му се спряха на таймера и той си помисли: „Но защо пък е в идеално състояние?“

Защото може да е бил монтиран зад стоманен лист.

Но пък Танцьорът е можел да го постави където и да е. Просто го лепва за пластичния взрив, който би го разпрашил при експлозията. Да оставиш непокътнат часовника на пръв поглед си беше нормална небрежност. Сега обаче той се замисли.

— Кажи им, че самолетът се е взривил, докато се е спускал — каза Сакс.

Куупър предаде думите й и замълча отново. После докладва:

— Казва, че това може да е било просто за разнообразие на конструкцията. Докато самолетът набира височина, разширилият се балон натиска превключвател, който извежда бомбата; после, когато се спуска, балонът се свива и затваря веригата, което взривява бомбата.

Райм прошепна:

— Таймерът е фалшив! Сложил го е зад стоманен лист, за да е сигурен, че взривът няма да го унищожи. За да ни заблуди, че това е бомба с часовников механизъм, а не височинна бомба. На каква височина беше Карни, когато експлодира самолетът му?

Селито запрелиства доклада по случая.

— Тъкмо се е спускал от хиляда и петстотин метра.

— Значи, когато е излетял от Мамаронек, той е задействал бомбата, а после, когато се е спускал над Чикаго, я е взривил — направи заключението Райм.

— Защо пък когато се е спускал? — попита инспекторът. — За да може самолетът да бъде на колкото се може по-голямо разстояние. — предположи Сакс.

— Точно така — обади се Райм. — Така Танцьорът ще има достатъчно време да се измъкне от летището преди взрива.

— Но — продължи Селито, — защо му е било да си прави целия този труд да ни заблуждава с този или онзи вид бомба?

Райм погледна към Сакс и видя, че тя се беше сетила за отговора, точно толкова бързо, колкото и той.

— О, не! — извика тя.

Селито все още не беше загрял.

— Какво?

— Защото днес бомбеният отряд претърси самолета на Пърси за бомба с часовников механизъм, а не височинна. Търсеха тик-такането на таймера.

— Което означава — изстреля Райм, — че Пърси и Бел в момента летят с височинна бомба на борда.

* * *

— Наклон на спускане четиристотин метра за минута — припя изпълнително Брад.

Пърси леко отпусна назад рога и намали спускането. Току-що бяха преминали през 1650 метра.

Тогава тя го чу.

Някакъв странен чуруликащ звук. Никога преди това не беше чувала подобно нещо в самолета си. Приличаше на предупредителен звънец, но който звънеше много от далече. Пърси огледа контролното табло, но не видя нито една червена светлина. Онова изчурулика отново.

— 1590 метра — обади се Брад. — Какъв е този звук?

Изведнъж чуруликането млъкна.

Пърси вдигна рамене.

След секунда, иззад нея се разнесе вик:

— Вдигай нагоре! Набери височина! Веднага!

На бузата си усети горещият дъх на Роланд Бел. Беше седнал непосредствено до нея, прегънал се на две. Размахваше клетъчния си телефон.

— Какво става?

— В самолета има бомба! Височинна бомба. Ще се взриви, когато стигнем хиляда и петстотин метра.

— Но ние сме над…

— Зная! Вдигай! Нагоре! Пърси извика:

— Увеличи мощността, деветдесет и осем процента. Докладвай височината.

Без повече колебания Брад тикна плъзгача напред. Пърси наклони Лир-а за десет градусов завой. Бел се опита да си седне на седалката, но с трясък се стовари на пода.

Брад докладва:

— 1560, 1530.., 1560, 1590, 1620… 1740, 1800 метра. За всичките си години, които беше прекарала във въздуха, Пърси никога не беше съобщавала за спешен случай. Веднъж беше обявила „пан-пан“ — което означаваше, че едно объркано ято пеликани беше решило да извърши масово самоубийство, като се натика в двигател номер две и запуши напълно турбината. Но днес тя за пръв път в живота и кариерата си изрече думите:

— S.O.S. S.O.S. Лир Шестица девятка петица „Фокстрот Браво“.

— Казвайте „Фокстрот Браво“.

— За сведение на Чикаго пристигащи. Имаме съмнения, че на борда има бомба. Трябва ни свободен коридор на три хиляди метра и насочване за режим на изчакване над ненаселен район.

— Разбрано, Девятка петица „Фокстрот Браво“ — хладно отговори диспечера от Контролната кула. — Ъ-ъъ, поддържайте настоящото си насочване от две четири нула. Трите хиляди метра са чисти. Ще се съобразяваме с вас при насочването на всички останали самолети… Променете кода на импулсния си повторител на седем седем нула нула и се „оплачете“.

Брад погледна смутено към Пърси, докато сменяше кода на импулсния повторител — сега той щеше непрекъснато да предава предупредителен сигнал към всички радарни устройства в района, че „Фокстрот Браво“ е в опасност. „Оплакването“ означаваше, че повторителят им щеше да излъчва отделен сигнал, чрез който Кулата и всички останали самолети ще знаят точно коя мигаща точка на радара беше Лир-ът „Фокстрот Браво“.

В това време Бел говореше по телефона си:

— Единственият човек, дето се е доближавал до самолета освен мен и Пърси, беше онзи бизнес мениджър, Рон Толбът — и, нищо лично, ама през цялото време моите момчета и аз му стояхме постоянно на главата, докато той си вършеше работата. А и онзи пич, който докара частите за двигателя, също. Той е от Разпространение на самолетни части „Нортийст“, Грийнуич. Проверих го основно. Дори му взех телефонния номер и говорих с жена му. — Бел послуша още малко и после затвори. — Казаха, че ще се обадят по-късно.

Пърси погледна към Брад, после към Бел, накрая се съсредоточи върху управлението на самолета си.

— Гориво? — попита тя втория си пилот. — За колко време?

— На плюс сме засега. Друго нещо си е попътният вятър. — Той направи изчисленията. — За около сто и пет минути.

Тя благодари на Бога, съдбата, или собствената си интуиция, че беше решила да не презарежда на Чикаго. Просто беше напълнила резервоарите, за да им стигне до Сейнт Луис, плюс изискването на ФАУ за допълнителни четиридесет и пет минути летателно време.

Телефонът на Бел отново изчурулика.

Той го вдигна, послуша известно време, после попита Пърси:

— Тази компания „Нортийст“, тя ли е доставила угасителния патрон?

— По дяволите, там ли я е наврял? — горчиво попита тя.

— Ами май така излиза. Камионът, с който е извършена доставката, е спукал гума малко след като е излязъл от склада на път за летището. Шофьорът се е занимавал с нея около двадесет минути. Един полицай от Кънектикът е открил в храстите близо до мястото на аварията пяна от въглероден двуокис, вероятно от угасителя.

— Проклятие! — и Пърси неволно погледна към единия двигател. — Като си представя, че аз го слагах тоя шибан угасител!

Бел отново попита:

— Райм пита за топлината. Дали е достатъчно горещо, че да взриви бомбата?

— Някои части са горещи, някои не са. Но при патрона не е много топло.

Бел предаде думите й на Райм, после каза:

— Ще ти се обади.

След секунда Пърси чу как нейното радио изпука. Беше Линкълн Райм.

— Пърси, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно. Оня кретен пак е пипал бързо, а?

— Както изглежда. Колко време можеш да летиш?

— Около час и четиридесет и пет минути.

— Добре, добре — каза криминалистът. Мълчание. — Хубаво… Можеш ли да стигнеш до двигателя отвътре?

— Не.

Пак мълчание.

— Не можеш ли някак да откачиш единия двигател? Да го оставиш да падне или нещо такова?

— Не и отвътре.

— Не можеш ли да презаредиш във въздуха?

— Да презаредя ли? Не с този самолет.

— А да се качиш на такава височина, че да замразиш бомбения механизъм?

Тя направо беше поразена от скоростта, с която работеше умът му. Такива идеи никога не биха й хрумнали за толкова кратко време. .

— Може би. Но дори и при аварийно спускане — говоря за отвесно падане с носа надолу — ще ми отнеме около осем-девет минути, докато стигна земята. За толкова дълго време бомбата отново ще се размрази. Освен това има голяма вероятност Маховите вибрации да ни размажат.

Райм продължи:

— Добре, ами ако изпратим самолет пред вас, който да ви пусне парашути с въже, ще успеете ли да ги хванете?

Първата й мисъл беше, че никога нямаше да си изостави самолета. Но реалистичният отговор беше, че, като се има предвид критичната скорост на Лир 35 А, разположението на врати криле и двигатели, беше просто невъзможно някой да скочи с парашут от този самолет, без да бъде убит на място.

Райм отново замълча. Брад преглътна и избърса длани в острия си като бръснач ръб на широките си панталони.

— Господи.

Роланд Бел се клатеше напред-назад. „Безнадеждно е“, мислеше си тя, загледана в мрачната синя дрезгавина на вечерта.

— Линкълн? — попита Пърси. — Чуваш ли ме?

До нея долетя гласът му. Викаше на някого от лабораторията си — или спалнята. С предпазлив глас той разговаряше с някого:

— Не тази карта. Знаеш за коя ти говоря. Добре де, за какъв бяс би ми притрябвала тази? Не, не…

Тишина.

„О, Ед“, помисли си Пърси. „В живота си вървяхме по успоредни пътеки. Сигурно така ще стане и в смъртта.“ Но въпреки това, тя беше разтревожена най-вече за Роланд Бел. За нея самата мисъл, че децата му щяха да останат сираци, беше непоносима.

После тя отново чу Райм:

— С това гориво, дето ти е останало, докъде можеш да стигнеш?

— При най-оптимална мощност… — Тя погледна към Брад, който разчиташе уредите.

Накрая сметна всичко и каза:

— Ако наберем малко височина, някъде към осемстотин мили.

— Имам идея — обади се Райм. — Ще стигнете ли до Денвър?