Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver

История

  1. — Корекция

Четиринадесета глава

Час 7 от 45

На Пърси охраняваният апартамент не й се стори чак толкова безопасен. Това беше една триетажна постройка с облицовка от кафяв пясъчник, като много други в този квартал, близо до библиотеката Морган[1].

— Това е — обърна се към нея агентът, като кимна към прозореца на фургона. Паркираха в алеята. После и двамата бяха избутани бързешката към входа през сутерена. Стоманената врата се затръшна след тях. Озоваха се пред един особено вежлив и внимателен човек, наближаващ четиридесетте. Беше висок и слаб, а кафявата му коса му явно намаляваше всеки изминал ден. Той се ухили:

— Здравейте — каза и си показа полицейската карта със златистата значка. — Роланд Бел, От днес нататък, който и да ви идва на гости, дори да е толкова чаровен като мен, ще трябва да му искате да ви покаже картата си. И внимателно оглеждайте снимката на нея.

Пърси изслуша провлачената му безцеремонна тирада и каза:

— Вие да не би да сте… ами да, южняк ли сте?

— Разкрихте ме — той се ухили. — Живял съм в Хогстън — без майтап, но — докато избягах в Чапъл Хил за четири години. Както разбирам, вие пък сте от Ричмънд.

— Бях. Доста отдавна.

— А вие, мистър Хейл? — попита Бел. — И вие ли развявате звездното знаме?[2]

— Мичиган — каза Хейл и енергично разтърси ръката на инспектора. — Само че през Охайо.

— Няма нищо, ще се постарая да ви опростя тази ваша малка грешка от шестдесетте.

— Доброволно се предавам — пошегува се Хейл, — ама никой не ме е питал.

— Ха-ха. И така, аз съм инспектор от отдел „Убийства“, но засега ми натресоха тези щуротии с охраната, понеже решили, че съм му хванал цаката на опазването на живота на хората. И щом всички са решили, че е така, моят скъп приятел Лон Селито ми се обади да му помогна. Ето ме сега тук, с вас. Ще ми се налага да играя вашата любима бавачка за известно време.

Пърси попита:

— Как е онзи другият инспектор?

— Кой, Джери ли? Ами от това, което зная, май още го оперират. Нищо не се знае.

Говорът му може да беше провлачен и бавен, но очите му бяха страшно бързи. За части от секундата той сканира всеки участък. „Какво ли търсеше?“, зачуди се Пърси. Може би си мислеше, че са въоръжени? Или имат микрофони? После той се прехвърли на коридора и прозорците.

— Сега слушайте — аз съм търпелив човек, но мога да бъда голям инат, когато въпросът опре до хора, които са ми възложили да охранявам. — Той леко се усмихна към Пърси. — Ти изглежда си също упорита като магаре, но помнете и двамата, че каквото и да ви кажа да правите, то е за ваше добро. Разбрахме ли се? Добре. Имам аз едно предчувствие, че добре ще си прекараме с вас, а, какво ще кажете? А сега, заповядайте да ви разведа из първокласното ви жилище.

Докато се изкачваха, той пак се разбъбри:

— И двамата сигурно щяхте да се изтръшкате, ако знаехте колко е обезопасено това място…

Хейл несигурно попита:

— Това пък какво е? Как така ще се изтръшкаме?

— Ами, искам да кажа, ъ-ъ, ще си умрете от любопитство. Сигурно все още си говоря като у дома, на Юг. Момчетата в Голямата къща — тоест, централното управление — понякога се бъзикат с мене. Оставят ми бележки на бюрото, че са прибарали някой беден фермер от Юга и понеже нищо не му се разбирало, аз да съм слезел да им превеждам. Но както и да е, хубаво местенце си е това, при това обезопасено отвсякъде. Нашите приятелчета в правосъдието явно си знаят работата. Май е по-големшко, отколкото изглежда отвън, а?

— По-голямо е от пилотска кабина и по-малко от улицата долу — обади се Хейл.

Бел се изкикоти:

— Тези прозорци ли? Те ли не ви изглеждаха достатъчно надеждни, когато завивахме насам?

— Това е едно на ръка… — започна Пърси.

— Е, това е стаята със съмнителните прозорци. Хвърлете й едно око. — И той бутна вратата.

Вътре нямаше прозорци. На тяхно място имаше стоманени листове. — Пердетата са от външната страна — обясни Бел. — От улицата стаята прилича на всяка друга тъмна стая. Всички други прозорци са направени от куршумоустойчиво стъкло. Но вие за всеки случай стойте по-далеч от тях. И не вдигайте никога щорите. Покривът и пожарното стълбище са натъпкани със сензори, а цялата къща сигурно пращи от видеокамери, покриващи всяко нейно ъгълче. Който и да реши да се приближава, ние първо ще му изгледаме видеоклипа, а после, ако е необходимо, ще го премахнем, още преди да се е доближил до входната врата. Единствено може би някой дух, окльощавял от глад, може да успее да се промъкне. — Той тръгна по дългия коридор. — Елате, вървете след мене из лабиринта… Така, това тук е вашата стая, мисис Клей.

— Щом ще живеем заедно, можете да ми викате Пърси.

— Дадено. А вие сте ей там…

— Брит.

Стаите бяха малки и тихи — поради което твърде много се различаваха от кабинета на Пърси на ъгъла на хангара в сградата на Чартърни полети „Хъдсън“. Тя си спомни кабинета на Ед, неговият беше в официалното крило. Бюрото му беше винаги подредено, по стените имаше снимки на Б-17 и П-51. Върху всяка купчинка документи имаше по едно красиво, прозрачно преспапие. Пърси обичаше миризмата на самолетно гориво, а най-прекрасното звуково оформление на работния й ден за нея беше дразнещото бръмчене на пневматичните отвертки. После си го представи седнал върху бюрото й за по чашка кафе. Успя да изхвърли от главата си тази мисъл, преди да потекат отново сълзите.

Бел заговори на радиотелефона си:

— Охраната на място.

След секунда в коридора отнякъде изникнаха двама униформени полицаи. Те кимнаха за поздрав и единият от тях каза:

— Ние ще сме тук, наблизо. Денонощно.

Странно, но техният нюйоркски носов говор не се различаваше много от звучното провлачване на Бел.

— Справи се добре — обърна се Бел към Пърси. Тя повдигна вежда.

— Дето му провери картата. Никой не трябва да успее да те заблуди.

Тя вяло се усмихна.

— Значи, изпратили сме двама от нашите хора при свекърва ви в Ню Джърси. Някой друг от близките ви да се нуждае от охрана?

Пърси каза, че не, поне не в региона. Бел повтори въпроса си и към Хейл, който отговори с печална усмивка:

— Не, освен ако не смятате бившата ми съпруга за близък. Тоест, бившите ми съпруги.

— Добре. Кучета или котки, за които да се грижим?

— Нямаме — каза Пърси. Хейл също поклати глава.

— Тогава можете да се опънете за почивка. Никакви разговори от клетъчните си телефони, ако имате. Използвайте само онзи там. Не забравяйте прозорците и щорите. А онова там е аларменият бутон. Като стане напечено, натискате го и се просвате на пода. Това е, ако имате нужда от нещо друго, викайте.

— Всъщност, аз имам — обади се Пърси и му подаде сребристото плоско шише.

— О-хо-о — провлачи за пореден път Бел, — ако искате да го изпразня, страхувам се, че още съм на работа. Но все пак оценявам жеста. Ако обаче искате да ви го напълня, просто можете да бъдете уверена, че нямате никакви грижи. На момента.

* * *

Тяхната операция не можа да влезе в новините в пет.

Това беше учудващо, защото цели три пъти по полицейските канали беше излъчено некодирано съобщение, информиращо всички участъци за провежданата операция 10–66 на територията на Двадесети участък, а освен това и специално съобщение 10–67 до всички пътни патрули за преграждане на всички улици на Апър Уест Сайд. Всички заподозрени на територията на Двадесети участък трябваше да бъдат доведени в сградата на Централното управление на полицията за установяване на самоличността, а оттам съответно в мъжкия или в женския предварителен арест в центъра на града. Никой не трябваше да напуска границите на участъка без специалното разрешение на ФБР. Или Федералното авиационно управление — и Делрей.

След като се излъчи всичко това, отрядът 32-Е на Бо Хауман зае позиции около сградата на участъка. За тази част от операцията отговаряше изцяло самият Хауман. През това време Фред Делрей събираше федералната група за освобождаване на заложници, в случай че откриеха самоличността на дамата с котките и нейния апартамент. Райм, Сакс и Куупър продължаваха да работят върху намерените доказателства.

Не бяха открили нови следи, но Райм се беше разпоредил Сакс и Куупър да прегледат отново наличните. Това беше криминалистиката — гледаш, гледаш и пак гледаш и, ако нищо не откриеш, пак гледаш. А когато се треснеш в неизбежната каменна стена, продължаваш да гледаш.

Райм се беше придвижил с количката си по-близо до масата с компютъра и му нареждаше да увеличава този или онзи образ от открития таймер след взрива на самолета на Ед Карни. Самият часовник беше напълно безполезен, понеже беше твърде широко употребяван, но Райм продължаваше да се взира в него, надявайки се да открие някоя дребна, незабележима следа или дори част от отпечатък, макар и полуизтрит. Твърде често бомбаджиите смятаха, че всички отпечатъци се заличават при взрива и обикновено не си правеха труда да си слагат ръкавици, при поставянето на фините елементи на своите самоделки. Но факт беше, че самият взрив невинаги оказваше влияние върху отпечатъците. Преди малко Райм беше наредил на Куупър да опуши таймера в камера, а след като това не им показа нищо, да го посипе с един специален вид фин магнитен прах, една съвсем нова техника за снемане на отпечатъци. Пак нищо. Накрая бомбардираха парченцето от часовника с лъч от гранатов лазер, който като с магическа пръчка откриваше иначе невидими отпечатъци. Докато Куупър се взираше в окулярите на микроскопа, Райм разглеждаше получения от него образ върху монитора.

Изведнъж Райм късо се изсмя, присви очи, после отново погледна, чудейки се дали очите му не си правеха лоши шеги с него.

— Това да не е?… Я, виж. Долният десен ъгъл! — викна той.

Куупър и Сакс не видяха нищо.

Увеличеният от компютъра образ беше открил нещо, което бе убягнало от увеличителната техника на микроскопа. В крайчеца на металното капаче, предпазващо таймера от раздробяването му на малки парченца, се виждаше едва забележим полумесец от края на една от извивките на човешкия отпечатък, както и пресечни линийки и разклонения. Всичко това беше малко повече от една шестнадесета от инча широко и около половин инч дълго.

— Отпечатък е — каза Райм.

— Много е малък за сравнение — обади се Куупър, като гледаше към екрана на Райм.

Съществуват към 150 различни индивидуални характеристики във всяка отделна линийка на човешкия отпечатък, по които те могат да се сравняват. Експертите можеха да определят съвпадение при наличието на осем до шестнадесет от тези характеристики. За нещастие, по този отпечатък не можеха да се различат и половината от тази бройка.

И въпреки това Райм беше възбуден. Той беше криминалистът, който не можеше дори да завърти копчето за настройка на фокуса на микроскопа, но беше открил това, което другите бяха пропуснали. Това, което той сигурно също щеше да пропусне, ако беше „нормален“.

Той нареди на компютъра си да отвори диалоговия прозорец за запомняне на съдържанието на екрана. Запамети файла с разширение, за да избегне евентуална загуба или разкривяване на изображението при компресирането. После отпечата едно копие на лазерния си принтер и накара Том да го лепне върху дъската, където беше записано местопрестъплението с взрива.

Телефонът иззвъня и чрез новата си компютърна система Райм „вдигна“ слушалката и превключи разговора през високоговорителите.

Бяха Близнаците.

Двамата бяха познати и под прозвището „Хлапетата на Харди“. Двамата неразделни инспектори работеха за Централното полицейско управление. Те се занимаваха с разпити и агитации — тоест, ченгетата, които разпитваха обитателите, случайните свидетели и очевидците при извършено престъпление — при все това те се смятаха за най-добрите в тази работа в целия град. Дори Линкълн Райм, който дълбоко се съмняваше в достоверността на човешкото наблюдение и спомени, ги уважаваше. Въпреки новините, които сега му съобщиха.

— Здрасти, инспекторе. Здрасти, Линкълн — избоботи единият от тях. Имената им бяха Бединг и Сол. — С какво ще ме зарадвате? — попита ги той. — Открихте ли дамата с котките?

— Това беше лесно. Разпитахме седем ветеринарни лекаря, три котешки приюта…

— Решихме, че няма да е излишно. И…

— Освен това се свързахме с три фирми за разхождане на домашни любимци. Макар че…

— Нали се сещате, тия дето разхождат котки? Освен това ги хранят, наливат им вода и им сменят пръстта в сандъчетата за тоалетни, когато отсъствате. Решихме, че и това няма да е излишно.

— Трима от ветеринарните си поспомниха по нещо интересно, но не бяха сигурни. Те просто се занимават с твърде много котки.

— Много котки имало в Апър Ийст Сайд. Направо ще се шашнете. А може и да ви е известно.

— Значи трябваше да търсим обслужващия персонал вкъщи. Нали знаете, тези доктори, помощници, миячи…

— Ей това се казва работа! Да къпеш домашни любимци. Но както и да е, секретарката на един от ветеринарите на Осемдесет и втора смята, че това може би е тяхната клиентка Шийла Хоровиц. Била на около тридесет и пет, с къса тъмна коса, доста пълна жена. Имала три котки. Една черна, а другата — рижава. Нищо не разбрахме за цвета на третата, момичето не можа да си го спомни. Жената живеела на Лексингтън, между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета.

На пет пресечки от къщата на Пърси. Райм им благодари, каза им да изчакат още малко до телефона и излая:

— Пратете групата на Делрей там! Веднага! Ти също върви, Сакс! Независимо дали е там или не, ние вече имаме ново местопрестъпление за оглед. Мисля, че започнахме да му затягаме примката. Усещате ли го, а? Вече не му е толкова широко около врата! Ще го пипнем, мамка му!

* * *

Пърси Клей тъкмо разказваше на Роланд Бел за първия си самостоятелен полет.

Не беше станал така, както го била планирала.

Тя излетяла от една малка полянка, на около четири мили извън Ричмънд. Докато се движила по неравностите на поляната, усещала характерния звук чук-трак, чук-трак, който идвал от колесника на „Чесна“-та, преди да достигне нужната й скорост. После тя отново стиснала вилката на кормилото и в следващия момент крехкото тяло на 150-ицата вече било във въздуха. Било влажна пролетна утрин, също като днешната.

— Сигурно беше много вълнуващо — предположи Бел и я погледна с любопитство и съмнение.

— Оттогава често ми се случваше — каза Пърси и удари една глътка.

Двадесет минути по-късно двигателят й отказал, докато тя летяла над пустошта в източна Вирджиния. Долу под нея бил същински рай от къпини и червенокафяви борове. Тогава тя приземила послушния самолет върху някакъв кален път, прочистила сама горивопроводите, излетяла отново и се върнала вкъщи, сякаш нищо не се е случило.

„Чесна“-та била абсолютно невредима, така че собственикът й никога не разбрал за малкото приключение. Всъщност единствената „издънка“ около този инцидент била, че майка й я набила, понеже директорът на училището „Лий“ й беше докладвал, че Пърси и друг път е летяла, а освен това ударила с юмрук в носа Сюзън Бет Халуърт и след петия час избягала от училище.

— Трябваше да избягам — обясни Пърси на Бел. — Те всички ми се подиграваха и се заяждаха с мен. Всички ми викаха „Тролката“. Не че спряха да ми викат така.

— Децата понякога могат да бъдат много жестоки — съгласи се Бел. — Бих им нашарил кожата на моите хубостници, ако ги хвана някога да… Я чакай, ти на колко каза, че си била?

— На тринадесет.

— Че как си могла? Искам да кажа, нали трябва да си навършила осемнадесет години, за да летиш?

— Шестнадесет.

— А-ха. Тогава… как така ти даваха да летиш?

— Просто никой не ме хвана — отвърна Пърси. — Ей така стана, лесно.

— А-ха.

Двамата с Роланд бяха седнали в нейната стая в охранявания апартамент. Той й беше напълнил шишенцето с „Уайлд Търки“ — останала в наследство от един информатор сред престъпните среди, живял тук през последните пет седмици. Бяха седнали върху зеленото канапенце и се наслаждаваха на благоволението на тишината от страна на радиотелефона на Бел. Пърси се беше излегнала, а Бел се беше привел напред — позата му не беше наложена от това, че му беше неудобно върху канапето, а от неговата изключителна бдителност и разсъдливост. Крайчецът на окото му можеше да улови всяка дребна мушица, осмелила се да премине покрай вратата, всеки лек полъх, раздвижил пердето, а ръката му както винаги небрежно се мотаеше около дръжката на един от двата огромни пистолета, които носеше винаги със себе си.

Тъй като той се беше заинтересувал, тя продължи разказа си за своята летателна кариера. На шестнадесет беше получила удостоверението си на обучаващ се пилот, година по-късно — дипломата си от частното училище за пилоти, а на осемнадесет тя вече притежаваше разрешение за практикуване с комерсиална цел.

За ужас на родителите си тя беше започнала да обслужва търговската мрежа на производителите на тютюни (баща й не работеше за „Компания“, а за „Земеделец“, макар това за всеки друг да беше една корпорация с годишен доход от шест билиона долара), а след това се записа в инженерната паралелка, където получи званието механик. („Това, дето заряза Вирджинския университет, беше единственото свястно нещо дето някога е правила“, опълчи се майка й срещу баща й. Това май беше и единственият път, когато тя беше вземала нейната страна. После прибави: „Ще й е по-лесно да си намери съпруг в Техническия университет на Вирджиния.“ Което според нея означаваше, че там момчетата нямаха чак толкова високи изисквания към момичетата.)

Но тя никога не се беше интересувала от купони, момчета или всякакви подобни групи братства, организации. За нея бе съществувало само едно нещо — Самолетът. Всеки ден, щом имала физическа или финансова възможност, тя прекарвала в летене. Получила дипломата си за инструктор пилот и започнала да води курсове. Работата конкретно не й харесвала, но тя била упорита, поради една твърде прозаична причина: часовете, в които тя преподавала, влизали в личната книжка като време, прекарано в ролята на командир-пилот. Което много би подхождало на автобиографията й, когато започнела да чука на вратите на тази или онази авиокомпания за работа като пилот.

След като завършила, тя познала живота на безработния пилот. Частни уроци, въздушни шоута, полети с развлекателна цел, от време на време по някой полет като втори пилот по доставката на еди-какво си, еди-къде си или пък временна работа за месец-два към някоя чартърна компания. Въздушни таксита, хидроплани, пръскане на посевите, та дори и каскади в неделните следобеди за някое крайпътно шоу. В тези случаи тя пилотирала древните корита „Стиърман“ или пък „Къртис Джени“, и двата двуплощници.

— Беше тежко, наистина тежко — каза тя на Роланд Бел. — Може би също колкото и да започнеш да се занимаваш с правораздаване.

— Да, не беше кой знае колко по-различно. Докато бях шериф на Хогстън, се занимавах с поставянето на радари за превишаване на скоростта на опасните участъци и с обезопасяване на кръстовища. Цели три години минахме без нито едно убийство, дори по невнимание. После започнах да се издигам — станах заместник на целия регион и отговарях за магистралните пътни патрули. Но тази работа беше с две думи „мижи да те лажем“ и аз се върнах в Университета в Северна Каролина и записах криминология и социология. После се преместих в Уинстън-Салем, откъдето ми дадоха златния щит.

— Какво са ти дали?

— Значката на инспектора. Е, два пъти ме набиха и три пъти стреляха по мене, преди първото ми повишение… Ей, внимавай какво говориш; може да ти дойде до главата. Не си ли го чувала това?

— Но нали си вършил това, което винаги си искал?

— Да, така е. Знаеш ли, леля ми, която ме отгледа, често повтаряше: „Човек върви по пътя, който Бог му е отредил.“ Мисля, че има нещо вярно в това. Много ми се иска да разбера как точно си започнала, имам предвид Компанията?

— Ед — съпругът ми, Рон Толбът и аз. Тримата решихме и си плюхме на ръцете. Преди седем, не, осем години. После аз ги оставих за малко.

— Как така?

— Записах се в армията.

— Сериозно ли?

— Напълно. Летеше ми се, та виех, а никой не искаше да ме наеме. Виждате ли, преди да те вземат на работа в някоя голяма чартърна компания или друга въздушна линия, трябва да те преценят как се справяш с техните самолети. А за да се случи това, трябва да си платиш за подготовка и определено време на симулатора. Просто бъркаш в джоба и плащаш. На някои места може да ти струва към десет хиляди гущера, за да те пуснат да летиш на голям реактивен самолет. Аз бях свикнала само на витлови, понеже не можех да си позволя да си платя обучението. Тогава ми дойде това наум: ако се запиша в армията, не само че щях да летя на най-готиния самолет, ами щяха и да ми платят за това. И така — записах се. Във флота.

— Защо пък точно там?

— Заради самолетоносачите. Мислех си, че ще бъде голям купон да кацаш на движеща се писта.

Бел премигна. Тя вдигна едната си вежда и той поясни:

— В случай, че още не си се досетила, аз не съм голям почитател на професията ти.

— Не обичаш пилотите?

— Не, не искам да кажа това. Не си падам по летенето. Без секунда да се поколебае, той кимна решително, после попита:

— Ти виждала ли си бой?

— Естествено. В Лас Вегас.

Той се намръщи.

— 1991. Хотел Хилтън. Третия етаж.

— Бой? Нещо не разбирам.

Пърси попита:

— А ти чувал ли си за прихващането?

— Това не беше ли някакъв морски термин или авиационен? А да, сетих се — дето група пилоти се напили като казаци и нападнали някакви жени, нали? Ти да не си била там?

— Макар и пипнешком набарах най-добрите измежду тях и им попречупих ръчичките. Проснах един лейтенант и счупих пръста на друг, макар че тогава съжалявах, задето оня беше толкова пиян, за да усети някаква болка преди да изтрезнее. — Тя отпи глътка бърбън.

— Толкова ли беше лошо, колкото разправяха?

Тя се поколеба за момент, после каза:

— Човек обикновено очаква някой севернокореец или иранец с МиГ да се изтърси направо от синьото небе и да му нашари задника, но когато хората, които смяташ, че са на твоя страна, свършат подобна глупост, направо можеш да побеснееш. Чувстваш се мръсен и измамен.

— Какво стана?

— О, голяма патаклама стана — измърмори тя. — Заинатих се. Назовах имена и някои изхвърчаха от работа. Един-двама пилоти, но имаше и по-големи клечки. Те си личаха, огън им гореше под задника. Можеш да си представиш, нали?

Маймунски способности или не, но човек не можеше да лети с помощници, на които не вярва.

— После напуснах. Било е за добро. Бях вече усетила удоволствието на уж бойните полети със самолетите Тотса!. Вече беше време да си обирам крушите. Бях вече срещнала Ед и бяхме решили да отваряме наш, собствен чартър. Сдобрихме се с татко, дори се целунахме — е, то така си беше — той ми зае повечето пари за Компанията. — Тя вдигна рамене. — Връщах му ги на порции от следващата пролет в продължение на три години. Никога не съм закъснявала дори с един ден.

В главата й нахлу нова вълна спомени за Ед. Как й помагаше при преговорите по този заем. Как пазаруваха заедно из скептично настроените компании, даващи самолети на изплащане. Как после наеха хангара. Как веднъж се бяха скарали жестоко, докато монтираха контролния пулт на навигатора в три сутринта, като всичко трябваше да бъде готово за сутрешния полет в шест. Всички тези картини забиваха дълбоко острието си в сърцето й. както безмилостната мигрена своето в главата й. Като се опитваше да се освободи от тези мисли, тя попита:

— Ами ти, защо си се преместил толкова на север?

— Семейството на жена ми е тука. Живеят на Лонг Айлънд.

— Зарязал си Северна Каролина заради тъщи, вуйчовци и лели? — Пърси едва се сдържа да не пусне някоя хаплива забележка, но се удържа. Лешникообразните му очи смело срещнаха нейните, докато той казваше:

— Бет беше много болна. Почина преди деветнадесет месеца.

— О, много съжалявам.

— Благодаря. Родителите й и сестра й имат тук собствен бизнес. Но истината е, че имах нужда от помощ с децата. Мога да играя с тях на футбол и да им готвя чили, но те имат нужда от нещо повече от това. В смисъл, че първия път, когато опрах пуловерите им, при сушенето всичките така се свиха, че не можаха да ги облекат. Ей за такива работи. Освен това нямах нищо против една тотална промяна. Исках да им покажа, че в живота съществуват и други неща, освен силози и жътвари из полето.

— Имаш ли снимки? — попита Пърси и надигна вертикално шишето. Огнената течност изгори гърлото й. Това трая един не много продължителен, но изпълнен със странно блаженство момент. Реши да спре алкохола. После реши да не го спира.

— Да, винаги си ги нося. — Той бръкна в един от джобовете на широките си панталони и извади оттам портфейла си. На снимките имаше две сламеноруси момчета, на около пет и седем години. — Бенджамин и Кевин. — обяви той.

Пърси успя да зърне и една друга снимка — на красива, руса жена, с къса коса и голям бретон.

— Прекрасни..

— Ти имаш ли деца?

— Не — отвърна тя, докато се оправдаваше пред себе си, че винаги е имала причина да няма. Винаги отлагаше за другата година, а после за по-другата. Дори когато Компанията вървеше добре. Дори когато пуснаха онази 737-ца. И след като си взех свидетелството за DC-9… — Тя се усмихна насила. — Ами твоите? Да не би и те да искат да станат ченгета, като пораснат?

— Искат да стават футболисти. Макар че в Ню Йорк няма голям глад за такива. Освен ако Метрополитън не продължи да играе така още десетина години.

Преди настъпилата тишина да стане непрогледно гъста, Пърси попита:

— Нали нямаш нищо против, ако се обадя в Компанията? Трябва да проверя как вървят работите по подготовката на един от самолетите ми.

— Нямаш проблеми. Аз ще изляза за малко. Единственото ми изискване е да не даваш на никого адреса или телефонния номер. Само това може да ме накара да побеснея.

Бележки

[1] Роланд Пиерпон Морган (1837–1913), американски финансист, филантроп и ценител на изкуството.

[2] Националния флаг на САЩ.