Джефри Дивър
Танцьорът (13)

Тринадесета глава

Час 6 от 45

— Доста следи, както виждам.

Райм кимна към донесените от Сакс найлонови торбички, след огледа й на летището.

Следите бяха най-любимите доказателства на Райм — онези дребни парченца и късчета, понякога съвсем микроскопични, оставени от престъпниците на местопрестъпленията или донесени там от самите тях, без дори да подозират. Точно следите никой, дори и сред най-умните престъпници, не се сещаше да променя или поставя, и точно от следите не успяваха да се отърват дори и най-усърдните от тях.

— Така, първата торбичка, Сакс? Откъде е тя?

Тя ядно запрелиства записките си.

„Какво я гризеше отвътре?“ — чудеше се Райм. Нещо не беше наред, беше му пределно ясно. Може би то имаше връзка с кавгата с Пърси Клей; може би ставаше дума за Джери Банкс. А може би не. От студения й поглед той съдеше, че не й се говори за това. Което бе добре дошло за него. Трябваше да хванат Танцьора. Това трябваше да стане тяхна основна грижа за момента.

— Това е от хангара, където Танцьорът е чакал самолета. — И тя вдигна две от торбичките. Кимна към други три. — Това е от гнездото на снайпериста. Това е от бояджийския камион. Онова — от снабдителската камионетка.

— Том… Том! — кресна Райм, като стресна всички присъстващи.

Помощникът се появи на вратата. Попита загрижен:

— Да? Опитвам се да приготвя нещо за хапване, Линкълн.

— Храна? — Райм почти се задъха от ярост. — Не ни трябва храна. Трябват ни още таблици. Пиши: „Местопрестъпление — МП-2. Хангара.“ Така, добре. Сега друго: „МП-3“ Там, откъдето е стрелял. Обраслото с трева хълмче.

— Така ли да го пиша? „Обраслото с трева хълмче“?

— Не, разбира се. Шегувам се. Нали знаеш, че ме прихапва от време на време. Пиши: „МП-3. Гнездото на снайпериста“. Сега да се върнем отново на хангара. Какво имаме?

— Парчета стъкло — каза Куупър, като изсипа много внимателно съдържанието на торбичката върху друго порцеланово хаванче, сякаш беше търговец на диаманти. Сакс прибави:

— И няколко трески от перваза, които изсмуках с ръчната прахосмукачка. Никакви РО.

РО бяха релефни отпечатъци. От пръсти или от цяла ръка.

— Той явно особено много внимава да не оставя никакви отпечатъци — мрачно отбеляза Селито.

— Но това е добре дошло — обади се Райм, раздразнен — както често се случваше, — че никой друг не можеше да свърже наличните факти и да си направи елементарния извод. Сякаш бяха слепци.

— Кое му е добре дошлото? — зачуди се инспекторът.

— Той много внимава за това, понеже явно някъде му е заведено досие и са му снети отпечатъците! Така че, когато открием негов отпечатък, значи почти сме успели да го идентифицираме. Така, така, значи имаме само отпечатъци от памучни ръкавици, а те не са ни от никаква полза… Няма стъпки, защото той е разхвърлял чакъл по пода на хангара. Доста хитър е. Но пък ако не беше, нямаше ние да се занимаваме с него, нали? И така, какво можем да научим от тези стъкларии?

— Какво друго, освен това, че е счупил прозореца, за да влезе в хангара? — накратко обясни Сакс.

— Не съм много сигурен — каза Райм. — Дай да ги видим. Мел Куупър постави няколко стъклени отломъка върху едно от предметните стъкла, което сложи под обектива на комбинирания микроскоп, настроен на съвсем малко увеличение. Цъкна видеокамерата, за да може Райм да получи образа върху екрана на компютъра си.

Райм се придвижи с количката на работното си място. Каза:

— Команден режим.

Като чу гласа му, компютърът услужливо разпъна едно от менютата си върху блесналия екран. Райм не можеше да командва микроскопа, но можеше да си играе както си иска с образа, получен от него върху монитора — да речем да го увеличава или намалява.

— Курсорът наляво. Двойно кликване.

Райм се наведе напред, огрян от многоцветното сияние

на пречупената светлина.

— Прилича на обикновено стандартно единично стъкло за прозорци.

— Точно така — обади се Куупър, после отбеляза: — Няма нащърбвания. Било е счупено с тъп предмет. Може би с лакът.

— Така, така. Я погледни конкоидните ръбове, Мел. Когато някой счупи прозорец, стъклото се чупи като следва няколко конкоидни криви линии. По извивките на тези линии може да се определи посоката на счупване.

— Да, виждам ги — обади се техникът. — Стандартните криви линии.

— Виж мръсотията — рязко го прекъсна Райм. — По самото стъкло.

— Да. Петна от дъжд, кал и наслоявания от гориво.

— От коя страна на прозореца е отложена мръсотията? — нетърпеливо попита Райм. Докато ръководеше онзи отдел в полицията, един от неговите подчинени се беше оплакал, че Райм се държал с тях като дърта даскалица. Линкълн беше възприел това като истински комплимент.

— Ами… ха! — Куупър се запъна. — Но това е невъзможно.

— Кое? — попита Сакс.

Райм обясни. Конкоидните линии започваха от чистата страна на стъклото и свършваха откъм мръсната.

— Той е бил вътре, когато е счупил прозореца.

— Не може да е вярно — запротестира Сакс. — Парчетата бяха отвътре, в хангара. Той… — тя млъкна и кимна. — Искаш да кажеш, че го е счупил отвътре и после е обрал парчетата и чакъла и ги е хвърлил вътре. Но защо?

— Функцията на чакъла не е била да прикрие стъпките му. Просто той е искал да ни заблуди, че е разбил стъклото от външната страна. Докато той е бил вътре и е счупил стъклото навън. Интересно.

Криминалистът се замисли за момент и после извика:

— Я провери това тука. Има ли по него следи от бронз?

Бронз и графит?

— Ключ? — удиви се Сакс. — Да не би да искаш да кажеш, че някой му е дал ключ, за да влезе в хангара?

— Точно това си мисля. Сега трябва да видим кой е собственик или наемодател на хангара.

— Аз ще се обадя — каза Селито и разгъна клетъчния си телефон.

Куупър погледна през окуляра на друг микроскоп. Този беше настроен на голямо увеличение.

— Ето го — викна той. — Изобилие от графит и месинг. Като гледам, пропорцията е три към едно в полза на графитната смазка. Значи ключалката е от старите. Трябва доста да го е забавила.

— Или? — опита се да им подскаже Райм. — Хайде, мислете!

— Или ключът е съвсем нов! — изстреля Сакс.

— Правилно! И затова е полепнала по него смазката. Добре. Том, таблицата, моля! Пиши: „Проникване чрез ключ.“

Помощникът написа каквото му беше казано с изящния си ученически почерк.

— И така, с какво друго разполагаме? — Райм си пое и издиша въздуха през специалните тръбички и се завъртя към компютъра си. Не успя обаче да прецени правилно разстоянието и се бухна право върху него, като насмалко не събори на земята монитора.

— Проклятие! — измърмори той.

— Добре ли си? — попита Селито.

— Супер, казах супер съм — отряза го Райм. — С какво друго? Питам, с какво друго разполагаме?

Куупър и Сакс изчеткаха остатъка върху чиста вестникарска хартия. Сложиха си увеличителни очила и се втренчиха в микроскопичните частички. Куупър вдигна няколко петънца с една намагнитизирана метална пръчка и ги постави върху микроскопското стъкло.

— Ами, това са някакви нишки.

След секунда Райм също наблюдаваше тъпичките косъмчета върху компютърния екран.

— Какво мислиш, Мел? Хартия, а?

— Аха.

Като говореше на гарнитурата, съставена от слушалки и микрофон, Райм нареди на компютъра си бавно да придвижи образа по продължение на тънките нишки.

— Май са два различни вида. Единият е бял или бледожълтеникав. Другият има зелен оттенък.

— Зелен? Долари? — предположи Селито.

— Възможно.

— Има ли достатъчно да ги прекараш през газ-хроматографа — попита Райм, тъй като знаеше, че хроматографът щеше да унищожи нишките.

Куупър отговори утвърдително и те продължиха изследванията си.

Той зачете резултатите от монитора си:

— Няма присъствие на памук, карбонати, сулфати, сулфити.

Това бяха химикали, които се прибавяха към целулозната каша при направата на висококачествена хартия.

— Значи, евтина хартия. Багрилото е разтворимо във вода. Няма и следи от мастило на маслена основа.

— Е — обяви Райм, — значи не са долари.

— Може дори да е рециклирана хартия — каза Куупър.

Райм увеличи отново изображението на екрана си. Матрицата заемаше целия екран, но детайлите се губеха. За момент той се обърка и не знаеше какво става, после си пожела да наблюдава интересуващите го обекти само през окуляра на комбиниран микроскоп. Нищо не можеше да се сравни с яснотата на фината оптика.

Изведнъж забеляза нещо.

— Тези жълти петна, Мел? Лепило ли е това?

Техникът погледна през микроскопа и обяви:

— Да. Лепило за пощенски пликове, поне прилича на такова.

Значи ключът сигурно е бил предаден на Танцьора в пощенски плик. Но какво означаваше зелената хартия? Райм нямаше и най-малко представа. В това време Селито сгъна телефона си.

— Говорих с Рон Толбът от Чартърни полети „Хъдсън“. Той се обади тук-там. Познай чий е хангарът, в който е влязъл Танцьорът?

— На Филип Хансен? — каза Райм.

— Десятка.

— Ама че плетеница се заформя! — обади се Сакс. „Вярно“, помисли си Райм, макар че целта му не беше да предаде Танцьора на областния прокурор с неопровержими обвинения и доказателства. Не, той просто искаше главата на този човек, по възможност набита на кол.

— Нещо друго при тях?

— Нищо.

— Добре, сега да се прехвърлим към следващото местопрестъпление. Гнездото на снайпериста. Доста напечено му е било там. Може би там е бил по-небрежен.

Но, разбира се, той не беше станал невнимателен, въпреки близката опасност. Нямаше открити гилзи.

— Ето отговора — каза Куупър, взирайки се в намерените следи през обектива на микроскопа. — Памучни нишки. Използвал е хавлиена кърпа, за да събира гилзите.

Райм кимна.

— Стъпки?

— Няма. Сакс заобяснява, че дори когато е бягал през калните участъци към снабдителската камионетка, Танцьорът прилежно ги беше избягвал, стъпвайки единствено по тревата.

— Колко отпечатъка откри в гнездото на снайпериста?

— Нито един — обясни тя. — И около двеста общо в двата фургона.

Ако беше използвал АСИО — Автоматизираната система за идентификация на отпечатъци, в която се съдържаха всички дигитализирани криминални, военни и свързани с цивилни служби база данни за пръстови отпечатъци из цялата страна — Райм щеше лесно да пусне всичките тези отпечатъци за анализ (макар че това щеше да отнеме доста време). Но тъй като Райм беше изцяло обсебен от мисълта да открие и залови Танцьора, въобще и не си направи труда да пусне запитване до АСИО. Сакс се обади, че в двата фургона беше открила негови отпечатъци от памучни ръкавици. Значи другите пръстови отпечатъци не бяха от него. Куупър изпразни съдържанието на поредната найлонова торбичка върху един метален поднос. Двамата със Сакс се наведоха над него.

— Мръсотия, трева, дребни камъчета… Ето го. Виждаш ли това, Линкълн? — и Куупър постави ново предметно стъкло.

— Косми — каза той, наведен над микроскопа. — Три, четири, шест, девет… цяла дузина са. Това нещо май има по цялата си дължина медула.

Медулата представляваше каналче в сърцевината на косъма, което вървеше по цялото му продължение. При хората медулата или не съществува, или е твърде частично проявена. А това, което виждаха Куупър и Сакс най-вероятно беше животински косъм.

— Какво ще кажеш, Мел?

— Ще го пусна през електронно-сканиращия микроскоп.

Това и направи, като преди това го настрои на увеличение 1500 пъти и завъртя няколко скали, докато едно от косъмчетата застана точно по средата на екрана. Косъмът беше белезникав на цвят с тънки люспици, с остри краища, приличащи твърде много на черупката на ананас.

— Котка — обяви Райм.

— Котки, множествено число — поправи го Куупър и отново погледна през обектива на микроскопа. — Едната май е черна, другата — петниста. И двете са късокосмести породи. После имаме една кремава, с дълъг фин косъм. Най-вероятно персийска или нещо такова.

Райм изръмжа:

— Не мога да си представя Танцьора като любител на животни. Или иска да мине за някой друг, или се е срещал с някой, който обича котки.

— Още косми — обяви Куупър и сложи друго стъкло на комбинирания микроскоп, към който беше свързана и камера, така че изображението излизаше на монитора на Райм. — Този път, човешки. Но това е… чакай, два косъма, около шест инча дълги.

— Капе му косата, а? — попита Селито.

— Кой знае? — скептично се обади Райм. Като я нямаше чутурата, от която бяха паднали космите, беше почти невъзможно да се определи пола на човека. Възрастта, с изключение на случаите, в които космите бяха от дете или пеленаче, също не можеше да се определи.

— Може би са от бояджията, Сакс? Той с дълга коса ли беше? — предположи Райм.

— Не. Беше късоподстриган. Освен това беше рус.

— Ти какво мислиш, Мел?

Техникът погледна отново дължината на косъма.

— Бил е боядисван.

— Танцьорът е известен с това, че често сменя самоличността си.

— Не зная, Линкълн. Боята е твърде подобна на естествения пигмент. Нали, ако иска да не го разпознаят, ще прибегне до съвсем различен цвят. Я чакай, виждам два цвята боя. Естествената е черна. После е прибавено кестеняво и съвсем скоро, тъмно виолетово. Преди най-много два-три месеца.

Освен това има доста мръсотия, наслоена по космите, Линкълн. Ще трябва да ги пусна през газовия анализатор.

— Добре.

Десетина секунди по-късно, Куупър разчиташе графиката от компютърния екран.

— Така, така, открихме и малко козметика.

Гримът, например, беше особено полезен на криминалистите; производителите на козметика бяха известни с това, че често променяха химическия състав на продуктите си, за да вървят в крак с модните тенденции. Постоянно променящите се съставки лесно можеха да бъдат проследени и да им бъде определена датата на производство, както и магазините, в които са били продавани.

— Какво става?

— Чакай — Куупър тъкмо въвеждаше формулата в база-данните, съдържащи информация за търговските марки. След секунда излезе и отговорът.

— Слим-Ю-Лайт. Произведено в Швейцария, внесено в страната от някой си Дженкън, през Бостън. Това е обикновен перилен препарат, с допълнително добавени мазнини и аминокиселини. Скоро го рекламираха по новините — от онези, дето разправяха, че премахвали тлъстините и целулита.

— И така, да се опитаме да си съставим образа — обяви Райм. — Сакс, ти какво ще кажеш?

— За него ли?

— За нея. Онази, която му е помагала и поощрявала. Или онази, която той е убил, за да се скрие в апартамента й. И може би да й открадне автомобила.

— Сигурен ли си, че това е жена? — зачуди се Селито.

— Не. Но нямаме време да бъдем скромни в предположенията си. Доста повече жени се притесняват за целулита си отколкото мъже. Повечето жени си боядисват косата, за разлика от повечето мъже. Хайде, по-смело! Казвайте!

— Добре де — каза Сакс, — с наднормено тегло е и има проблеми с външния си вид.

— Може да е пънкарка, ню уейв или всякакви подобни странни същества, както и да се наричат — предложи Селито. — Дъщеря ми скоро боядиса косата си лилава. Наслага по ушите си всякакви джунджурии, за които хич не ми се говори. Какво ще кажете за Ийст Вилидж?

— Нещо не ми се вписва в образа на бунтарка — контрира го Сакс. — Не и с тези цветове. Онези не се различават чак толкова от нормалните хора. Опитва се да бъде стилна, но всичко, което прави, просто не действа. Аз си я представям дебела, с къса коса, на около тридесет, всеки ден ходи на работа. Вечер се прибира вкъщи при котките си.

Райм кимна, втренчен в графиката.

— Самотна. Точно от онзи тип, които лесно могат да бъдат изпързаляни от някой, който му знае много устата. Да проверим всички ветеринарни лекари. Знаем вече, че е имала три котки, с различни цветове.

— Но къде? — попита Селито. — В Уестчестър? Или Манхатан?

— Нека първо се запитаме — продължи мисълта си на глас Райм, — защо му е било да се заема с тази жена?

Сакс щракна с пръсти.

— Защото му се е наложило! Защото ние за малко да го пипнем пред къщата на Пърси. — Лицето й светна. Част от нея се върна отново; и това беше по-жизнерадостната част.

— Да! — възкликна Райм. — Точно така! Тази сутрин, до къщата на Пърси. Когато онези от специалните части дойдоха.

Сакс продължи:

— Той ската някъде фургона и се е скрил в апартамента й, докато се е почувствал отново в безопасност.

Райм се обърна към Селито:

— Накарай хората си да се обадят на ветеринарните. В радиус от десет пресечки около къщата на Пърси. Не, нека бъде целият Апър Ийст Сайд. Вдигай телефона, Лон, хайде!

Докато инспекторът натискаше нужните бутони по слушалката, Сакс мрачно попита:

— Мислиш ли, че е добре? Жената?

Райм отговори със сърцето си, макар дълбоко да се съмняваше, че това беше истината.

— Можем да се надяваме, Сакс. Можем само да се надяваме.