Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Афродита — родена от пяната

В стара Гърция богинята на любовта и красотата нарекли Афродита. Митът за нейното раждане от морската пяна по своята красота превъзхожда и най-красивите християнски митове. В това раждане има нещо неземно и платонично. Тайнството на непорочното зачатие при християнската религия е само някакво бледо подобие на това митологично тайнство. От дълбокото синьо море на гърците се ражда най-красивата от богините. Леконогата морска пяна в съприкосновение със светкавиците на Зевс създават божественото тяло на Афродита. Тая красота, съхранена в раковина, преплава благополучно морето и попада на остров Кипър, където по-късно бива построен първият храм в чест на богинята. Тоя тайнствен съюз на земното и божественото начало никой друг не е видял освен Ботичели. Само тоя „възкресител на духа на стара Гърция“ можа да предаде това естетическо тайнство, тоя странен брак между Олимп и морската вода.

Според един от митовете, Афродита е дъщеря на Зевс и титанката Диона, дъщеря на Океана. Обаче древният певец Хезиод съобщава легендата за божественото й раждане от пяната на вълните. Афродита е наречена Анадиомена (излизаща от морето) и това нейно раждане сред морските вълни неведнъж е било предмет на изкуството на древните. Когато тя слязла на брега на остров Кипър, под краката й поникнала великолепна растителност. Тук я посрещнали Харити — трите богини на хубавите пролетни и летни дни, те окичили главата й с диадема и я пренесли на Олимп. Когато видели лъчезарната й хубост, всички богове били смаяни. Тя от богиня на светлината и зората станала богиня на чувствената любов, красотата и любовното очарование. Тя притежавала и пояса на очарованието, който през рицарските времена получи такава популярност — „венериният пояс“.

Венец от рози и мирти често красял главата й; любимите й птици били гълъбите и лебедите. Свещената птица на Афродита е гълъбът, тя много нежно се е отнасяла към тия верни в любовта птици.

Трите Грации или Харити — Агая, Талия и Ефросина, съпровождали винаги Афродита. Когато тя минавала през гората, бивала съпровождана от ято птици. Лъвове, пантери, мечки ласкаво се приближавали към нея. Често пъти, когато се спусне от Олимп или излети от кипърските си градини, тя лети в златна колесница от впрегнати гълъби или врабци. С нейното пристигане започва едно триумфално шествие в природата. Където стъпи нейният грациозен крак, се появява пищна растителност. Грациите — хубави и скромни девойки с небрежно разхвърляни коси, са я съпровождали. Но най-често до нея бил крилатият Ерос. Тоя божествен закачливец, въоръжен с лък и колчан, имал достъп навсякъде. Той можел да рани със стрелите на любовта и богове, и смъртни. Наред с него съществували хиляди малки „ероси“, деца на нимфите, съпровождащи Афродита. Ерос движи звездите и сърцата на хората. Тоя сладко-коварен служител на любовта наказвал с любов всяко живо същество — обикновено когато най-малко очаквало. Когато си играел с обръч, когато разговарял с нимфите или гонел пеперуди, когато свирел пред майка си или държал някой лебед, когато мъчел някой Кентавър, укротявал лъв или чупел светкавицата на Зевс, все едно и също мислел: как да нарани хората със стрелата на любовта. Зевс много добре предвиждал пакостната дейност на малкия бог и още когато се родил, поискал от неговата майка да го убие. Но тя предпочела детето да бъде спасено. Тя го пренесла в гората, където го оставила да суче от лъвици и тигрици, а като позаякнало, то си направило ясенов лък и стрели от кипарисово дърво.

Афродита била невярна съпруга на куция и черен ковач Хефест — бога на подземния огън. Той бил син на Хера, но имал странна съдба. Веднъж свадливата съпруга на Зевс в яда си, че дала живот на едно такова несполучливо творение като Хефест, го изхвърлила от небесните селения. То щяло да се убие, ако добрите морски богини Тетида и Евринома не го прибрали и спасили. При тях Хефест живял девет години в морските дълбочини: ковал им вити пръстени, карфици, огърлици и украшения за косите. Веднъж на Хефест му хрумнала щастливата идея да се избави от унизителното си положение. Понеже бил много изкусен майстор и артист в своята професия, той изработил великолепен трон за Хера, с невидими връзки, които я обхванали, щом тя седнала на него, и след това никой освен Хефест не бил в състояние да й помогне. Подобен способ той бил измислил и за невярната си съпруга, когато тя му изменяла с Арес, тоя случай е много добре разказан от Овидий. Хера се видяла в пълна безпомощност. Трябвало да доведат Хефест на Олимп, за да освободи майка си от невидимите връзки. Оттогава той станал верен помощник на Хера.

По волята на Зевс Афродита станала жена на тоя черен, космат и недъгав майстор, който работел във вулкана на остров Етна. Там, на върха на вулкана, в чиито недра лежало чудовището Тифей, работел богът. Наковалнята му била опряна върху главата на огненото чудовище. Хефест имал за помощници Циклопите — великани човекоядци с по едно око на челото; техните ръце непрекъснато вдигали и слагали тежките чукове. Но Хефест, колкото и да бил добродушен и доверчив, страдал от своята съпруга. Разгърден, изпотен и разчорлен, с работна шапка на главата, той не бил никак привлекателен. Тя имала много скандални приключения с герои и богове. Макар и богиня на любовта, неведнъж и тя също изпитвала мъките на любовта. Веднъж се влюбила в смъртен, който бил надарен с по-голяма физическа прелест и от най-красивите олимпийски богове. Нито на Олимп, нито на Земята имало красавец, подобен на Адонис, сина на асирийския цар. Тоя прелестен юноша обаче обичал по-малко любовта, отколкото лова. Той се подигравал с любовта и това било едно от тайните страдания на Афродита. Тя искала непрекъснато да спечели за любовта неговото прекрасно тяло и обхваната от своята страст, забравила и за Олимп, и за цъфтящия остров Китера. Тя обкръжавала Адонис с такова обожание, което не познавало граници. Обсипвала го с хиляди божествени комплименти: „Ти, който си три пъти по-красив от мене — започвала неизменно тя, — най-хубавото цвете на полетата, прелестен над всички сравнения, затъмняващ всички нимфи, по-прелъстителен от човека, по-бял и румен от гълъбите и розите! Природата, която те е създала и надминала себе си, е изрекла, че със свършека на твоя живот ще настъпи и краят на света.“ И обхваната от страст, тя го наричала балсам, годен да лекува даже богините. И неведнъж го смъквала от коня и привличала зачервения, срамежлив юноша към себе си. Адонис изгарял в целомъдрен свян, но тя се стараела със сълзи да погаси девствения свян на неговите бузи. Неговите протести тя се мъчела да заглуши с целувките си, а сълзите — с лекия си дъх. Като птица, заплетена в примка, лежал Адонис в прегръдките на богинята на любовта. Тя го целувала лудо, искала да го изпие като светъл дъжд в задушен летен ден, като малко изворче в пустиня. Предупреждавала го, че не бива да бъде студен в своята красота, влюбен безнадеждно в себе си подобно на Нарцис: „Или се страхуваш да целунеш? Тогава зажуми отново; и аз ще зажумя, и тогава денят ще заприлича на нощ; любовта изисква за своите сладости само двамина; бъди по-смел в играта, никой не ни вижда; тия изпъстрени със синевина теменужки, на които сме легнали, не са бъбриви, пък и не могат да ни разберат.“ И обхванатата в любовна страст Афродита продължавала безкрайните си тиради за любовта, които започнали вече да отегчават юношата. Той мечтаел за ловни удоволствия по далечните Ливански планини. Но колкото той странял от нейната страст, толкова повече се засилвало любовното й красноречие: „Нежната пролет по съблазнителните ти устни доказва твоята незрялост, но ти можеш да желаеш изкушението; използувай времето, не изпущай случая, красотата не трябва да се задоволява само със себе си; хубавите цветя, които не се откъсват навреме, увяхват и бързо гинат.“

Но Адонис, излегнал се лениво на поляната, с недоволен поглед се обърнал към Афродита: „Хайде, стига си говорила за любовта! Слънцето ми изгаря лицето, аз трябва да си ходя. Откакто те познавам, забравих бащин дворец и сребърен лък.“ И той със сетни сили се освободил от прегръдките на богинята, която все не искала да изпусне това мило съкровище — източник на младост, свежест и любовни наслади. Адонис го теглела по-голяма страст, той искал да ходи с приятелите си на лов за глигани. Афродита неведнъж го предупреждавала да бъде предпазлив, но той не се вслушвал в нейните думи и една ранна утрин тръгнал на лов по Ливанските планини. Но този път глиганът се оказал съдбоносен, той нанесъл смъртоносни рани на придружаващите псета, а и на самия страстен ловец. Тоя глиган бил изпратен или от ревнуващия богинята Арес, или от Персефона, която също изпитвала страст към красивия юноша. Афродита чула отдалеч стенанията на ловеца, притекла му се на помощ с лебедовата си колесница, но уви, заварила своя любим мъртъв. Тя видяла зиналата рана, прорязана от глигана в нежния хълбок на Адониса. Сега неговото лице било лишено от обичайната руменост, а притежавало някаква странна белота, смъртната белезникавост на лилиите. Всичко наоколо било оросено от неговата кръв — цветя, листа, трева, растения попивали кръвта на прекрасния юноша. Горката Афродита! Тя въпреки изгарящата я страст не могла да се налюби с тоя прекрасен младеж. Той все някак й се изплъзвал, мъките й били по-големи от Танталовите: да стигне до Елизион и пак да не намери блаженство. И колко кратка в действителност била тая нейна любов, тя не продължила колкото и живота на едно цвете! Сега не й оставало нищо друго, освен да поръси Адонисовата кръв с божествен нектар. И станало чудо, както с кръвта на Хиацинта — любимеца на Аполон: — от кръвта, проляна на земята, поникнало едно кървавочервено цвете, прошарено с белота, която напомня бялото лице на Адониса. И кръвта, пролята в борба с разярения глиган. Новопоникналото цвете богинята сравнила с диханието на Адонис — то имало също така къс живот както живота на Адонис. Тогава на Афродита не оставало нищо друго, освен да изпита последното средство. Тя се обърнала с гореща молба към Зевс да дари отново с живот нейния любимец. Но Зевс не се вслушал в нейните горещи молби, понеже и Персефона — владетелката на хладното царство, искала да го има при себе си. Затова Адонис е шест месеца при Персефона, а останалите месеци при Афродита. През тия шест месеца тя е необикновено щастлива, тогава тя в радостта си дава на хората пролетта и лятото.

Митът за Адонис и Афродита не е гръцки, а е заимствуван от финикийците. А те, от своя страна, са го заимствували от вавилоняните, при които съществува митът за богинята на любовта Иштар и прекрасния Тамузе, умиращия и всяка пролет възкръсващ бог. Затова всяка година в деня на смъртта на Адонис реката Библос (Адонис е бил бог на тая река) бивала украсена изобилно с червени цветя, а жените оплаквали без време погиналия герой — по същите места някога Изида оплаквала мъртвия Озирис. Имало обичай също така да поставят неговото тяло в ложе, украсено с цветя, които бърже увяхват, тъй като празникът съвпадал с края на лятото, когато всичко било изгаряно от безмилостното южно слънце. Обикновено тия цветни лехи са били наричани „Градините на Адониса“.

Тоя култ, известен и във Вавилон, преминал от Финикия на гръцкия остров Кипър, оттам — в централна Гърция, а по-късно в Рим. Минават векове и той заживява в поезията на романтиците, в творбите на художниците на Възраждането и от по-новите времена.