Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (11)

Залезът на боговете

По времето, когато на юг из слънчевите долини на Елада и Мала Азия храмовете на Афродита, Аполон и Дионис полека-лека рухвали — защото нови народи се спускали към техните свещени места, — далече на север се подвизавали други богове. Преди повече от двадесет века германските племена заели равнините между Дунав, Елба и Рейн, както и днешна Холандия, Дания, Скандинавия, Англия, чак до далечна Исландия, ледения остров, който елините наричали Туле и смятали за края на света. Съвсем друг пейзаж се разкривал из тия земи — тук нямало нито горещи реки, влачещи плодородна тиня, като Тигър, Ефрат и Нил, нито хълмове с маслинени горички, като в околностите на Атина и Тива. Зиме безпощадни студове сковавали земята, небето почти опирало покривите, ниско и оловно тежко, нощта се спускала рано и сякаш нямала край, белотата на снега скривала почти всички други цветове. Затова и старогерманските митове са различни — и те са някак по-студени, посипани със скреж. Боговете им, като гръцките, имат човешки качества и слабости, за някои от тях дори са разказвали с грубоват хумор. И въпреки това в тези разкази се промъква тъга, дори страх, и както ще видим по-нататък, чувство за обреченост, за неотменимост на онова, което идва — зимната пустота и мълчанието.

Според германците, вселената по начало била пустота и мълчание — безкрайна пропаст, пълна с нищо, без брегове и без дъно, наречена Гинунгигап. Постепенно на север се образувал един свят от непрестанни мъгли и облаци — Нифлхайм, а на юг, друг свят на огньове — Мушпелхайм. В средата на Нифлхайм бликал гигантският извор Фергелмер, от него между безкрайни ледени висулки извирали дванадесет могъщи реки, но щом се отдалечели от извора, замръзвали напълно и трупали пластове лед. Но огньовете на Мушпелхайм размеквали пластовете — големи капки се стичали надолу и от тях се родило първото живо същество — леденият гигант Имир, родоначалникът на гигантите. По същия начин разтопените капки създали и кравата Аудумла, от чието виме сукал Имир. Аудумла пък се хранела с лед — цял ден тя ближела с език замръзналите грамади. Веднъж, докато ближела така, между парчетата се показали коси, после глава, после цяло тяло — това бил богът Бури, скрит дотогава в леда. От неговото потомство произлязъл Один, най-могъщият от боговете, германският Зевс. Заедно с братята си Один нападнал стария Имир и го убил. Толкова кръв изтекла от огромния труп, че напълнила догоре Гинунгигап и образувала световния праокеан. В него се издавили всички гиганти, с изключение на един — той успял да се спаси в една лодка заедно с жена си, също като месопотамския Утнапиштим или библейския Ной, и двамата продължили расата на гигантите, само че те сега се криели по-далече от своя враг Один. Едни живеели в отделна област, Йотунхайм — великанската земя; а други се спуснали чак до Мушпелхайм, сред адската жега, и станали гиганти на огъня, управлявани от своя вожд Зуртер.

Один и неговите братя хвърлили трупа на Имир сред кървавия потоп, той се проснал там и образувал земята — нарекли я Мидгард, средна област, понеже била точно по средата между Север и Юг. После тя станала обиталище на хората. От костите на Имир Один направил планините, а от косите му — дърветата и цялата растителност. Той изчистил черепа му, приковал облото теме върху четири стълба и така оформил небето, а от парчетата мозък направил облаците, градушката и снега. Върху черепа поставил слънцето, луната и звездите, явили се дните и нощите, както и смените на годишните времена. Веднъж Один с двамата си братя Хенир и Лодур се разхождал по земята — тя била още безлюдна и мълчалива. По пътя си видели две дървета едно до друго и решили да ги надарят с живот. Один им дал дъх, Хенир — разум, а Лодур — топлина, така се появили първият мъж Аск и първата жена Ембла и техните внуци и правнуци запъплили по неподвижния труп на Имир.

От разлагането на същия този труп вътре в него се завъдили червеи и зашавали из хиляди малки дупчици. Боговете създали от тях джуджетата — подобни на човека и надарени с разум, но по-дребни и уродливи. Дупчиците и занапред останали техни жилища — всички джуджета живеели под земята, в пещерите и пукнатините, явявали се само нощем и ако слънцето ги огреело, веднага се превръщали в камъни. Но, от друга страна, те били изкусни ковачи, железари, ключари, ювелири — самите богове прибягвали до тях за най-трудните поръчки.

Населявайки Мидгард с различни живи същества, Один едновременно си устроил свое жилище на небето. Тъй като неговият род се наричал Анзи или Ази, тази област получила името Азгард — дома на Азите. Там били дворците на всички богове и сред тях най-разкошният — дворецът на Один, Валхала. Един-едничък път водел до Азгард — това бил небесният мост Бифрост, седмоцветната дъга. Тя съединявала Одиновите селения със земята, по нея слизали и се качвали боговете.

Германците вярвали освен това, че едно гигантско дъбово дърво крепи цялата вселена от горе до долу. Навсякъде в техния свят ги окръжавали дъбови и борови гори; когато градели постройка — жилище или храм, — те обикновено окастряли едно голямо дърво и то служело като централна подпора на постройката. Така си представяли и света — грамадна сграда с грамадна подпора. Този космически дъб се казвал Игдразил — израснал върху земята, мъртвата плът на Имир, той се извисявал чак до небосвода. От своя страна три могъщи корена го крепели и подхранвали. Единият стигал до Нифлхайм, царството на леда, другият се впивал в земите на гигантите, Йотунхайм, третият изскачал от самото небе на Азгард. Трите богини на времето и съдбата, наречени Норни — Урдур (Миналото), Верданди (Сегашното) и Скулд (Бъдещето), непрекъснато се грижели за Игдразил и поливали третия, небесния корен. Боговете обичали много своето велико дърво. Горе, на високите клони, бил кацнал един златен петел — той зорко гледал в четирите посоки на света, готов да даде знак, ако се появи опасност. Под дървото бил скрит и вълшебният рог на Хаймдал, бога пазач на Азгард, в подножието било святото място, където всички богове се събирали, за да се съвещават и да раздават правосъдие. Но, от друга страна, зли сили постоянно нападали Игдразил в корените се криела подземната змия Нидхоге и денонощно гризела; Нидхоге, което значи „мрак“! Тя си била поставила за цел да пресуши соковете му. Четири елена, които са четирите земни вятъра, скачали буйно между зеленината, чупели клонки и ронели листа. От време на време трупът на Имир, земята, конвулсивно се разтърсвал, сякаш искал да отхвърли бремето на гигантския дъб. И затова били нужни неотстъпните грижи на Морните, за да уравновесят враждебната дейност на мрака, ветровете и земните конвулсии.

Отначало и Один, и другите Ази били мъжествени и добри. Те живеели в усърдие, не злоупотребявали със силата си. Один заедно със своята съпруга Фрига, богинята на земята и на всички земни неща, управлявал своя свят справедливо и мъдро. Най-прославените герои той вземал след смъртта им за своя небесна гвардия. Разказват, че в бурни вечери, когато небето стане медночервено и тъмни облаци го кръстосват с луда бързина, те препускат из въздуха и гърмът на техните копита кара всичко живо да тръпне. Те са „бясната конница“, води ги самият Один със златен шлем и лъчезарна броня, възседнал своя Слайпнир, осмокракия жребец, размахал копието Гунгнир, което никога не пропуска целта. Самото му име Один (старонемското Водан) идва от „бесен“. Но когато свършело препускането, когато се прибирали във Валхала, той ставал благ, спокоен, доброжелателен — той бил дал на хората законите, по които да живеят, той им подарил и руническото писмо — тайнствените резки, които старите северни жреци издълбавали върху гладки камъни и които били не само букви, а и магически знаци.

Приказна била Валхала — необятният дворец, където се събирала цялата свита на Один! Стените й били облицовани със стоманени копия, покривът й бил покрит с гърмящи щитове, около скамейките били наредени ризници и мечове — и когато вечер между масите пламвали стотици огньове, навсякъде по копията, по ризниците, по мечовете заигравали алени отблясъци. Валхала имала петстотин и четиридесет врати и през всяка една едновременно можела да изскочи редица от осемстотин воини!… И целият дворец гъмжал от избраниците на Один — войнствените души, които той прибирал при себе си и надарявал с безсмъртие. Той седял на трона си сред тях и следял бурните им пиршества. Върху раменете му стояли два гарвана — Хугин и Мунин, което ще рече „мисъл“ и „спомен“. Всяка заран Один ги пращал далече по света, те обикаляли всички земи, гледали и слушали какво става и когато вечерта се прибирали във Валхала, шепнели в ушите на своя господар за видяното и чутото. Така той бил винаги осведомен за всички събития и опасности. Долу край трона пък лежали двата му верни вълка Гери и Фреки.

Около масите освен въоръжените воини се движели и валкириите, свръхестествени създания — красиви момичета с огнен поглед и развети руси коси. Работата им била да пазят и поддържат Валхала, но те имали и друго задължение — да избират храбреците, които след смъртта си ще попълнят Одиновата гвардия. Когато тръгвали на път, валкириите се обличали с ризници и шлемове, възсядали конете си и се понасяли сред облаците — друга „бясна конница“ от момичета с развети коси. Понякога високо на север върху небето се явявало едно странно сияние, северно сияние — според германците това били отражения по броните на препускащите валкирии. Така те обикаляли земята, за да намерят онези места, където хората се бият и изтребват помежду си — жестоките бойни полета, огласяни от крясъка на мечове и предсмъртни охкания. Там те се спускали като хищно ято, отначало невидими, и оглеждали биещите се мъже. Онези, които се сражавали най-дръзко и отчаяно, които се хвърляли в кипежа на боя, сякаш забравили себе си, и които били хубави на вид, снажни и стройни, валкириите избирали за свои жертви. Те трябвало да напуснат тази земя, за да отидат при Один. И когато една валкирия харесвала някой воин, тя за миг му се явявала в боя — неописуемо хубава, с огнения поглед и разветите коси — а тогава той разбирал участта си и получавал смъртоносния удар, свличал се долу, за да се озове душата му във Валхала, между безбройните си другари по съдба.

Освен Один в Азгард, както казахме вече, живеели и останалите богове. От Одиновите синове най-почитан бил Тор — той всявал страх у всички със своя страхотен чук, който мятал срещу враговете си. С необикновена сила се славел и Видар; нищо не можело да пробие неговите огромни железни ботуши. Различен от братята си бил Балдер — нежен, чувствителен юноша, бог на пролетта и слънчевите лъчи; любимец на всички. Обратното, богът на зимата Хьодер бил грохнал, грозен и лишен от зрение — единственият сляп бог. Вече споменахме Хаймдал, който винаги бдял край моста на дъгата Бифрост, вперил поглед в далечината; той спял само по един-два часа на денонощие. Тир, по-стар бог на войната, полека-лека бил засенчван от славата на Тор, но все пак заемал почетно място в Азгард. Между богините освен Фрига, Одиновата съпруга, германците почитали красивата Фрея, царицата на любовта, както и Идун, пазителката на вълшебните ябълки — от тях боговете отхапвали, за да запазят безсмъртието си. И сред тия красавици твърде често с котешка стъпка и коварна усмивка се примъквал Локи — най-странният и противоречив немски бог. Локи, когото по-късно отъждествявали с дявола — съблазнителят и интригантът, с отровния език на когото никой не можел да се сравни нито в ласкателствата, нито в ругатните. Той бил равноправен с останалите Ази, а в същото време техен таен враг и накрая става може би главният виновник за гибелта им. Той е и баща на трите най-зловещи създания в света — отблъскващата Хела, гигантския вълк Фенрир и змията Мидгард. Според едно старо пророчество, трите деца на Локи щели да причинят голямо зло на Азите, затова Один решил навреме да ги обезвреди, Хела той направил царица на мъртвите, не ощастливените воини от неговата свита, а другите, обикновените мъртви, които издъхвали далече от бойните полета… Полека-лека техните души след смъртта им се спускали под земята и населявали Нефлхайм — там долу, между грамадите лед, между студените капки и острите висулки се простряло още едно царство — на сенките! От първоначална мъгла Нифлхайм станал „ад“ — и Один го дал на Хела, така че никога да не се показва на земята. Входа към нейните владения пазело страшното куче Гарм, а в средата им се вдигал мрачният дворец Елвиднир. Там Хела стояла на трона си, наполовина с цвета на човешка плът, наполовина посиняла като труп. Банкетната й маса в Елвиднир се наричала „Глад“, ножът, с който си режела храната — „Изнемога“, прислужникът, който й поднасял блюдата — „Закъснение“, момичето, което й решело косите — „Бавнота“, прагът пред спалнята й — „Бездна“, леглото й — „Грижа“, ламперията на стените — „Гризяща мъка“.

По-труден бил въпросът със змията Мидгард, но Один накрая успял да я хвърли в големия праокеан, който обикалял земята. Чудовището обаче било толкова огромно, че се навило на пръстени около земната твърд и така продължило да живее. Затова го нарекли и Мидгард — също като земята, средната част на света! Мидгард — змията земя — от време на време свивала и разпускала пръстените си, тогава и вода, и суша се разтрисали.

Но най-голяма тревога на боговете създавал вълкът Фенрир. Няколко пъти се опитвали да го оковат във вериги от най-здрав метал, Фенрир обаче успявал да ги разчупи. Най-сетне боговете прибягнали до помощта на джуджетата, извикали най-добрите майстори между тях и те изковали вълшебната верига Глайнмир, в нейната сплав влизали шест чудновати съставки: мяукане на котка, косми от брадата на жена, корени от камък, жили от мечка, дъх от риба и птича слюнка. Тази верига била толкова здрава, че нищо не можело да я разкъса, а от друга страна изглеждала тънка като паяжина. Боговете отправили предизвикателство към Фенрир — като е толкова силен, да устроят едно състезание: те ще го вържат с една тъничка жичка, а той, ако може, да я скъса. Фенрир изръмжал презрително, било позорно да откаже, но въпреки това той подозирал коварство. И тогава поставил свое условие: ще се съгласи да го вържат, ако един от Азите си пъхне дясната ръка в огромната му уста. Боговете се спогледали, никой не се решавал. Накрая старият Тир мълчаливо пристъпил, готов да се жертвува заради другите. Той пъхнал ръката си в устата на Фенрир. Вързали звяра с веригата Глайнмир — нишката едва се виждала по козината; Фенрир напрегнал мускули — без успех. Очите му се облещили, той се разтърсил, надул цялото си грамадно туловище, но веригата неумолимо го държала. Боговете избухнали в смях, те ревели от удоволствие, че врагът им бил обезвреден, само Тир стоял сериозен и бледен. Вълкът разбрал, че са го измамили и яростно щракнал челюстите си. Оттогава Тир се движел еднорък из Азгард.

Но всичко това показвало, че колкото и могъщи да били Один и неговите близки, те постоянно трябвало да бъдат нащрек, за да се справят със своите неприятели. В тази им борба най-неуморим бил Тор, за него нямало по-добро занимание от това да избива гигантите. Той обикалял земята с една колесница, впрегната в два пръча, когато си свършвал храната, заколвал пръчовете и ги изяждал, а после пак ги възкресявал и впрягал. Наричали го Тор унищожителя: едър, с голяма черна брада, пламтящи очи и гръмотевичен глас, той вселявал страх дори и в боговете. Неговата мощ била съсредоточена в три предмета — споменатия вече чук, чифт железни ръкавици и боен пояс, който удвоявал силата на неговите мускули. Щом срещнел противници, Тор с ръкавиците хвърлял чука напред и безпогрешно разцепвал черепите им. После чукът сам се връщал в ръцете на бога, готов за нов удар; най-голямата мечта на Тор обаче била да убие змията Мидгард, той се бил заклел рано или късно да го стори. Веднъж на млади години тръгнал с тази цел и стигнал до брега на океана, там пренощувал в дома на гиганта Химир, който не знаел кой е гостът му. На сутринта Химир се приготвил да тръгне на риболов и Тор го помолил да го вземе за помощник: „Че мога ли да получа помощ от такова хлапе?“ — презрително подхвърлил гигантът. Тор се ядосал, дори стиснал за миг чука си, но решил да отложи отмъщението за по-късно. „Каква стръв употребяваш за рибата?“ — сухо попитал той. „Всеки, който разбира от риболов, знае каква стръв!“ — отговорил с груб глас Химир. Тогава Тор сграбчил един от биковете на гиганта, откъснал му главата и я хвърлил в лодката. После грабнал веслата и загребал навътре така мощно и изкусно, че Химир онемял от учудване. Стигнали местата, където Химир ловял риба, но Тор продължил да гребе, накрая влезли съвсем навътре в океана. Тук някъде Тор предполагал, че ще е змията Мидгард. Той забил на въдицата откъснатата бича глава и я хвърлил във водата. Мидгард я забелязала и я нагълтала. Тор затеглил пръчката, чудовището бясно се замятало във водата и така опънало въдицата, че Тор трябвало да се хване с две ръце за лодката. Но той успял да се задържи и затеглил с всичка сила. Главата на Мидгард се подала над повърхността, зрелището било страхотно — очите й се блещели, устата пръскала наоколо отровна лига. Но Тор безжалостно теглел и вече посягал към чука си, за да пръсне черепа на Мидгард. Химир обаче, който разтреперан наблюдавал борбата, се уплашил, че лодката ще потъне сред страшните вълни, затова извадил ножа си и срязал връвта на въдицата. Същия миг Тор го пернал през лицето, гигантът изхвръкнал през борда и се удавил. После разяреният бог сграбчил чука, но било вече късно, освободената Мидгард светкавично се скрила под водата.

Понякога Тор търпял неуспехи и в сблъскванията си със своите врагове — гигантите, особено когато те били хитри магьосници. Той бил прям, грубоват и не разбирал много от хитрости и магии. Една заран, събуждайки се, Тор открил, че е изчезнал неговият чук. Обезпокоен, той се обърнал за помощ към лукавия Локи, който успял да разбере загадката. Оказало се, че един гигант, Трим, през нощта се бил промъкнал и откраднал чука на Тор, после го бил заровил дълбоко в земята, така че никой не можел да го намери. За да върне чука, Трим поискал от Азите да му дадат за жена хубавата Фрея. Боговете дълго се съвещавали, помъчили се да убедят Фрея да приеме, но тя изпаднала в такава ярост, че жилите на врата й се издули и нейната знаменита златна огърлица, най-скъпата на света, се скъсала и паднала на земята. Тогава Локи предложил хитър план: Тор да се преоблече като жена и да играе ролята на Фрея; под сватбеното було измамата нямало да се разбере. Тор се облякъл в булчин накит, сложил си златната огърлица на Фрея и тръгнал към земите на Трим. Локи го придружавал, също преоблечен в женски костюм, той се представял за прислужничка на невястата. Гигантът ги посрещнал с небивало великолепие и още същата вечер започнало сватбеното пиршество. За всеобщо учудване булката показвала необикновен апетит, тя сама погълнала яденето, определено за целия женски състав: осем огромни лакерди и един печен вол, като изпила към тях и три бъчви с медовина. Женихът бил изумен, но Локи най-спокойно му обяснил, че цяла седмица Фрея не била хапнала нито трошица от скръб, че се разделя с любимите си места. Гигантът се успокоил. По едно време той дори се разнежил и леко повдигнал булото на невестата, за да я целуне по челото, но отсреща му запламтели две такива страшни очи, че отскочил назад. Локи обаче пак го успокоил: Фрея, казал той, не била спала цяла седмица, затова имала такъв горящ поглед. Най-сетне настъпил мигът на бракосъчетанието, доволният Трим накарал да донесат чука и според обичая, го поставил в скута на бъдещата си съпруга. Сърцето на Тор подскочило от радост, той грабнал чука с мощната си ръка и в миг разцепил черепа на младоженеца. Приближените му с писъци се разбягали, но той в гнева си ги поразил до един и после, доволен, се върнал в Азгард.

Друг един гигант обаче, който бил голям вълшебник, успял да го измами докрай. В този случай Тор се бил насочил направо към Йотунхайм, страната на гигантите, където мислел да избие колкото може повече от тях. Локи пак го придружавал, както и слугата му Тиалфи, ненадминат бегач. По време на пътуването те замръкнали в гъста гора и намерили някаква безлюдна постройка, където да се подслонят. Наистина постройката била малко странна — вратата й заемала почти цялата фасада, но уморени от пътя, те не обърнали внимание. Посред нощ обаче се чуло силно бучене и земята се разтресла, тримата скочили, бързо излезли навън и Тор с чук в ръка застанал пред вратата, готов да посрещне идващия неприятел. Но никой не се явил. Те пак се прибрали и след малко шумът пак се повторил. Излезли навън — пак никой. Така в непрестанна тревога минала цялата нощ. Щом се съмнало, Тор с подпухнали очи тръгнал между дърветата и изведнъж видял пред себе си огромен мъж, проснат на земята. Гигантът спял и от време на време могъщо хъркал — това били шумовете, които ги плашели през нощта. Раздразнен, Тор посегнал към чука си, но в същия миг гигантът се събудил, весело скочил на крака и поздравил Тор. „Моето име е Скирмир — казал той. — А ти няма защо да ми казваш кой си, виждам, че си прочутият Тор! Вие впрочем през нощта сте използували за спалня моята ръкавица!“ — и той посочил към мястото на техния подслон. Тор останал с отворени уста. После Скирмир им предложил да ги заведе до Удгард, крепостта на гигантите, и тръгнал с тях. Той се показал толкова любезен, че пожелал да носи всичката им храна за път, която прибрал в раницата си и добре завързал. Привечер седнали да си починат под един дъб, гигантът се обърнал и мигновено заспал. Тор, Локи и Тиалфи обаче били здраво изгладнели; те се опитали да развържат раницата и да извадят храната, но Скирмир бил направил такива оплетени възли, че не могли. Тогава разсърденият Тор вдигнал своя чук и го запокитил право в челото на гиганта. Той само трепнал, поразместил се и измърморил в съня си: „Хм, изглежда, че от дървото падат листа, едно ме погали по главата!“ След няколко часа гневът на Тор отново избухнал и той пак ударил спящия с чука, този път острието се забило и останало в черепа. Гигантът пак се размърдал и промърморил: „Хм, изглежда отгоре падат жълъди!“ Накрая, призори, Тор за трети път го ударил с чука и този път той влязъл до дръжката в главата на гиганта. Сега Скирмир се сепнал, вдигнал глава и казал: „Изглежда по клоните има накацали птици, едно птиче перо ей сега ми падна на челото!“ — после бодро скочил и извикал: „Хайде, събудихте ли се? Време е да вървим. Вие сте вече близо до Удгард, ще го намерите лесно!“ След това нарамил раницата, закрачил и изчезнал в гората.

Тримата продължили сами и стигнали до грамадна крепост с непристъпни стени. Те били толкова високи, че трябвало да си извият нагоре вратовете, за да видят назъбените бойници. Боговете напразно чукали по вратата, никой не отговарял. Те дълго обикаляли, най-сетне намерили една решетка, през която с голяма мъка успели да се проврат. Вътре се озовали в грандиозна зала, където имало множество гиганти. Удгардлоки, царят на гигантите, с презрителна усмивка попитал дали наистина това дребно създание пред него е могъщият бог Тор. Той заявил, че те не са достойни да останат в неговата крепост, ако не проявят някакво юначество, и предложил всеки да каже в какво се смята най-способен да се състезава. Измежду присъствуващите Удгардлоки щял да избере техните противници. Пръв пристъпил напред Локи и се похвалил, че може да яде много и бързо. Царят противопоставил гиганта Логи. Пред двамата съперници сложили огромни чинии с месо. За кратко време Локи погълнал своето месо и оставил пред себе си само костите. Но Логи в същото време бил омел и месото, и костите, и чинията. После дошъл ред на Тиалфи, който пожелал да се надбягва. Противник му бил гигантът Хуги и макар че Тиалфи тичал като вятър, Хуги бил винаги пред него. Най-сетне отпред се изправил и самият Тор. „Никой не може да ме надмине в пиене!“ — гордо заявил той. Удгардлоки му дал един рог, който трябвало да изпие на три глътки. Рогът не изглеждал много голям, само бил издължен надолу. Тор го грабнал, отпил — рогът стоял все така пълен; още веднъж отпил — почти не се забелязвало разлика. Третия път той пил толкова дълго, че едва не се задушил, и когато го свалил от устата си, течността била мръднала надолу с два пръста. Тор се стъписал безпомощен. „Ще ти предложа друго изпитание — казал Удгардлоки. — Една съвсем лека работа: да вдигнеш от земята ей онази котка!“ Тор сграбчил котката, но колкото и да се напрягал, само една от лапичките й едва-едва се отделила от земята. „Че с теб било безсмислено да се състезаваме! — изсмял се царят на гигантите. — Хайде, ще ти дам една последна възможност: пребори се с моята стара кърмачка Ели! Тя, горката, е съвсем грохнала, дано поне нея победиш!“ И наистина, една беззъба баба закуцукала пред тях. Тор я хванал, опитал се да я събори, но не успял. Двамата дълго се борили и най-сетне той за свой ужас видял, че коленете му опират пода. Бабата го била надвила.

Посрамени и угнетени, тримата напуснали крепостта. Но едва излезли навън, и пред тях се появил Удгардлоки. „Не се отчайвай съвсем! — весело извикал той на Тор. — Трябва да ти кажа, че те победих с вълшебство! Аз съм Скирмир и исках да разбера силата ти предварително, затова оставих онази голяма ръкавица вместо къща, за да се смутиш. И когато ме удряше с чука, ти несъмнено щеше да ме убиеш, ако аз не бях направил планината невидима и не се бях прикрил с нея — ето виж там какви три дълбоки клисури са зинали по оня склон! Те са от ударите на твоя чук! Вълшебство имаше и в състезанията, които водихте. Локи изяде много месо, но неговият противник беше самият огън (Логи значи огън), а кой може да погълне повече от огъня? И Тиалфи тичаше бързо, но с него аз пуснах да се надбягва Хуги, което значи «мисъл» — нима би могъл да надмине мисълта? А ти, Тор, не можа да изпразниш рога, защото долният му край беше потопен в морето. Виж там, край брега, колко навътре е хлътнала водата от твоите три глътки! Ти не можа да вдигнеш и котката, защото тя беше змията Мидгард, която аз преобразих в котка, и трябваше да я вдигнеш заедно с цялата земя. А колкото до моята стара кърмачка, която те свали на колене, тя беше «Ели», тоест «старостта», и досега никой не е излизал победител в борбата със старостта!“

И вълшебникът гигант тържествуващо се изсмял. Вбесеният Тор грабнал чука си, но в същия миг Удгардлоки изчезнал. Тор се обърнал към крепостта, но и тя също изчезнала — стените, бойниците, залата с гигантите, местата, където се състезавали, всичко се стопило във въздуха и те се озовали сред гола местност, покрита само с камъни и изсъхнала трева. Тогава с наведени глави Тор и Локи поели обратно за Азгард.

Но те двамата, за които се разказват най-много истории, невинаги са били съюзници и приятели — в много случаи Локи е действувал и против Тор. Той по начало не е могъл да не прави зло, а и често от прекалена самоувереност изпадал в опасни положения и за да се спаси от тях, бил готов да извърши всякакво предателство. Веднъж той заел от Фрея нейния костюм от ястребови пера, с който да полети из въздуха, и в това приятно пътуване се увлякъл и стигнал до замъка на гиганта Гейрод. Там кацнал на покрива да си почине, Гейрод го хванал и го затворил в клетка. Три месеца той го държал вътре, при това не му давал и храна, което за лакомия Локи било най-страшното мъчение, и накрая обещал да го пусне само при условие, че му доведе Тор, страшилището за гигантите, но без чука, пояса и ръкавиците. Така Гейрод щял да се разправи с него. Локи тържествено се заклел, върнал се в Азгард и чрез множество хитри маневри успял да нареди нещата така, че Тор оставил своите страшни оръжия в къщи и се доближил до земите на Гейрод. Гибелта на бога била сигурна, ако по пътя случайно не го бил срещнал друг гигант, Грид, който бил в приятелски отношения с Тор и който му дал своя вълшебен боздуган, също непобедимо оръжие. Само благодарение на тази среща и на боздугана Тор успял да надвие Гейрод.

При друг случай Локи извършил предателство към богинята Идун, а и към цялото Одиново царство. Той бил седнал на открито да обядва печено месо, но един орел постоянно се въртял отгоре. Раздразнен, Локи замахнал с тоягата си, забравяйки, че тя е вързана за пояса му. Орелът я сграбчил с мощните си нокти и вдигнал заедно с тоягата безпомощния Локи. Оказало се, че това не било орел, а гигантът вълшебник Тиази. Богът бил в окаяно положение и за да го пусне пак на земята, Тиази поискал да му бъде доведена Идун и нейните вълшебни ябълки, които давали безсмъртие. Локи и сега решил да жертвува другите заради собственото си спасение. Той измамил Идун, завел я в една отдалечена гора и Тиази я отвлякъл заедно с ябълките й. Смут настъпил в Азгард — боговете не само били възмутени от подлата постъпка, но и заплашени от смърт. Без ябълките те започнали да стареят. Обкръжили Локи и гневно му обявили, че ако не върне Идун и ябълките, ще го разкъсат на парчета. Локи се преобразил на ястреб, стигнал замъка на Тиази, там пък преобразил Идун на орех, захапал я в клюна си и литнал обратно. Но Тиази отново се превърнал на орел и се понесъл след Локи. Тъкмо пред Азгард той щял вече да го настигне, ако боговете не били запалили огромен огън, Локи минал над него, а Тиази обгорил своите крила и агонизиращ, се строполил в пламъците.

Веднъж пък Локи от злоба отрязал разкошната прическа на Сифа, жената на Тор. Разяреният бог го сграбчил и костите му запращели, тогава Локи обещал да изкупи вината си с необикновени подаръци. И наистина той поръчал на най-изкусните джуджета ковачи, синовете на Ивелдир, да изваят за Сифа друга златна прическа и с нея умилостивил Тор. Освен това те изковали и копието Гунгнир, което Локи подарил на Один. След това обаче той навсякъде се хвалел със своите подаръци и твърдял, че по-съвършени предмети не могат да се изработят. По този повод Локи се хванал на бас с други две изкусни джуджета Брок и Синдри. Те пък заявили, че могат да направят още по-хубави неща. Който спечелел баса, разполагал с главата на другия. Брок и Синдри се хванали на работа, Локи им пречел по всякакви начини, накрая се превърнал в стършел, бръмчал над главите им и ги хапел, но въпреки това джуджетата изработили вълшебния пръстен Драупнир, който при поискване пълнел със злато всяка съкровищница, както и чука на Тор. Боговете признали, че подобни неща надвишават всичко, изработено дотогава. Брок поискал главата на Локи. „Тя е твоя, вземи я!“ — извикал Локи, но в миг станал невидим и се скрил далече от Азгард. Брок се оплакал на Тор, който намерил мошеника и насила го довлякъл пред джуджето. Но когато то поискало да отреже главата на Локи, хитрият бог възразил. „Никога не е ставало дума за рязане на глави — казал той. — Ние се обзаложихме, че можеш да разполагаш с главата ми. Разполагай с нея, без да я режеш!“ Брок не могъл да съперничи на Локи в лукави извъртания, но решил поне да го накаже — щом му дали правото да разполага с главата на Локи, той взел една дебела игла и конец и здраво зашил двете му устни, така че да не може да произнесе нито дума. За известно време Локи си получил заслуженото, но после с големи усилия успял да си разшие устата и не само че не се вразумил, а станал още по-злобен, непрекъснато злословел, нарочно ходел по пиршества и празници, за да хули и излага присъствуващите, докато накрая всички го избягвали, толкова се бояли от него, че не смеели да се съберат заедно по това време той се скарал и с Хаймдал. Локи винаги му се присмивал, че стои като пън до моста Бифрост, но този скромен бог не отговарял на закачките му, само трупал скрита омраза. И когато веднъж Локи откраднал прочутата златна огърлица на Фрея и я скрил под една скала на морския бряг, Хаймдал единствен забелязал от поста си крадеца. Той се превърнал в тюлен, извадил огърлицата и след дълга борба с Локи, който също се превърнал в тюлен, успял да върне на Фрея откраднатата скъпоценност. Оттогава Локи се заклел да му отмъсти.

Най-злобната му постъпка обаче била убийството на Балдер. Лъчезарният бог на пролетта неочаквано изпаднал в мрачно настроение, явявали му се лоши сънища, навсякъде виждал прокобни знаци. „Аз скоро ще умра — оплаквал се той. — Усещам, че скоро ще умра!“ Страхът му се струвал на боговете неоснователен — Балдер бил млад и цъфтящ, нямал врагове, а и ябълките на Идун му осигурявали вечен живот. Но понеже всички го обичали и им било жал да го гледат толкова мрачен, решили да го успокоят. Майка му Фрига свикала всички земни неща, всички видове животни, риби, птици, змии, насекоми, растения, камъни, болести, отрови и те дали пред нея тържествена клетва, че никога няма да докоснат Балдер. Тогава боговете се събрали пред Азгард и за да докажат на Балдер, че е неуязвим, нарочно го замеряли с копия и стрели, хвърляли по него камъни, мушкали го с мечове. Но и копията, и камъните, и мечовете се заковавали във въздуха и падали на земята, сякаш го защищавала невидима броня. Това станало любима игра на Азите, те често изправяли така Балдер и го замеряли от всички страни, а той, виждайки, че нищо лошо не може да му се случи, се успокоил. Усмивката му пак се върнала, всички се радвали заедно с него. Само Локи гледал на тази забава със скрита злоба. Той се преобразил на стара жена и се явил при Фрига. „Защо замерят там онова хубаво момче?“ — попитал той. „Защото всички неща на земята са се заклели да не му причиняват зло“ — отговорила богинята. „Всички ли? — избърборил Локи. — Не си ли забравила поне едно нещо?“ — „Има само един малък храст, наричат го имел — добавила Фрига. — Той толкова рядко се среща, че от него не взех клетва!“ Тогава Локи се отдалечил, намерил храста имел и успял да издяла от него тънка остра стрела. После в истинския си образ се приближил до поляната, където боговете замеряли Балдер. Там зад тях стоял слепият Хьодер и единствен не вземал участие във веселието. „Ти защо не играеш на тази хубава игра?“ — попитал го Локи. „Защото не виждам — отговорил Хьодер. — Пък и нямам с какво да замеря Балдер.“ „Ето ти готов лък и стрела! — казал Локи. — Аз ще ги насоча вместо теб, ти само пусни тетивата!“ Хьодер пуснал тетивата и стрелата пробола Балдер право в сърцето. Ужасени, боговете се струпали над мъртвото тяло. Хьодер си скубел косите, задето, без да разбира, извършил убийство. Решили да пратят някого до царицата на ада Хела и да измолят обратно скъпия мъртвец. Хермод, един от по-младите синове на Один, възседнал Слайпнир, бързоногия жребец на баща си, и се понесъл към вечните мъгли на Севера. Девет нощи се спускал той в дълбоките тъмни долини, преданията подробно разказват за това слизане — познатият вече мотив на Иштар, на Дионис, на Орфей — напразният опит да се извлече отново на слънчева светлина сянката на мъртвец!… Хермод стигнал реката Гиол, която отделяла Нифлхайм от другия свят, кучето Гарм яростно го залаяло, но накрая той успял да стигне двореца на Хелд. Тя благосклонно изслушала молбата му, обещала, че ще пусне Балдер обратно, но при едно условие: ако всички живи същества на земята го поискат, ако нито един не възрази срещу неговото възкресение. Хемрод радостно се върнал горе — боговете били убедени, че никой няма да възрази и наистина всички хора, животни, растения жалели за бога на пролетта. Но когато боговете доближавали Азгард, от една пещера в планината изскочила стара отвратителна великанка. Те били длъжни да попитат и нея, и тя отказала да пролее дори една сълза за мъртвия юноша. „Никога Балдер не ми е правил никаква услуга! — казала тя. — Нека Хела задържи това, което й се полага!“ — и всичко пропаднало. После се разбрало, че великанката била самият Локи, наново преобразен, за да довърши злодеянието си.

Впрочем този път Локи скъпо платил за своята злоба. Азите решили безмилостно да го накажат. Виждайки техния гняв, той избягал в планината и си построил колиба с четири врати в четирите посоки, за да вижда всяка опасност. Но боговете го открили и обсадили колибата. Тогава той се превърнал в риба и се скрил в близкия поток, но те го хванали със собствената му рибарска мрежа. Локи се опитал да се отскубне и от мрежата — Тор обаче го докопал за опашката и така го стиснал, че за малко не му счупил гръбнака, оттогава месото по опашките на рибите е най-меко и нежно. Хванатия Локи оковали във вериги, а над него провесили една змия, нейната отровна слюнка се стичала капка по капка върху лицето му и той така се гърчел от ужас и болка, че цялата земя треперела, а злобната му душа набирала още по-голяма омраза.

Но и наказанието на Локи не донесло успокоение в Азгард, вече било твърде късно да се оправят нещата. Трагичната смърт на Балдер била само началото, първата гръмотевица, която възвестявала идващата буря. Защото, според старите германци, този свят, светът на Один, не бил вечен и боговете въпреки ябълките на Идун най-сетне били осъдени да изчезнат. За разлика от гръцките те били обречени богове. Една от най-хубавите поеми между исландските Еди, наречена Велуспа, описва с потресаваща сила този край. На исландски диалект той се казва „рагна рок“ — „съдбата на боговете“. Но в един от преписите станала грешка — вместо „рагна рок“ било написано „рагна рокр“, което пък значи „залеза, здрача на боговете“! И понеже то било същото по смисъл, дори по-поетично и картинно, нататък се възприел „сгрешеният“ израз — и така е известен в цялата европейска култура.

„Рагна рокр“ — „залезът на боговете“!… Много неща вече подсказвали, че той наближава. Древни пророчества намеквали за неговото идване, полека-лека отделните знамения растели. Самите богове били вече проядени отвътре, нравствено омърсени. В началото те били, както казахме вече, усърдни и справедливи, но постепенно техните страсти, алчността им, властолюбието им вземали връх. От жажда за богатства те влезли в срамна борба срещу Ваните, друга божествена раса, добра и кротка, покровителствуваща труда на хората и семейните огнища. Когато Ваните пращат в Азгард като свой мирен пратеник богинята Гилвейг, Один и синовете му я подлагат на зверски мъчения, защото тя знаела вълшебства, с които се добивало злато. Наистина по-късно след жестоки боеве Азите и Ваните се сдобряват, но все пак споменът за жестокостите не се изтрива. Няколко пъти боговете от алчност нарушават своите собствени обещания. Най-несправедливо те се отнасят с един гигант, превъзходен строител, когото наели да укрепи Азгард с могъщи стени. Вместо възнаграждение те му обещават Фрея за жена при условие, че завърши цялата работа в определен срок. Гигантът наистина построява крепостта до уречения ден, оставало му само да сложи входната врата, работа за няколко часа. Тогава Азите решават да го измамят и вероломният Локи го подлъгва в мъглата, нарочно обърква пътя му, задържа го до сутринта, така че изпуска срока, и не само че не му дават Фрея за жена, а и Тор му разбива главата с чука си. И оттук нататък всички тържествени клетви, всички свети връзки, които поддържат богове и хора, започват да се разпадат, самите Ази първи дават пример на клетвопрестъпничество и нечестност. Върху земята започва нова ера — човечеството потъва в престъпления, убийства, насилия, безсмислени войни. Богове, гиганти, джуджета, хора — всичко се изпълва с взаимна ненавист. Валкириите, сякаш обхванати от бяс, препускат по всички посоки, обричат на смърт най-добрите и най-смелите, едва смогват да обиколят всички бойни полета и въпреки това разпалват нови раздори. Все по-мрачни и по-мрачни са новините, които гарваните Хугин и Мунин нашепват вечер в Одиновите уши: неприятелите му се засилват, готвят се за разплата. Господарят на Азгард разбира, че решителният бой е вече близо.

И ето че смъртта на Балдер сякаш открива встъплението. Няма я пролетта, няма я лъчезарната слънчева усмивка, доброто лице, което всички обичат. Зловещите предзнаменования се трупат едно след друго. В някаква тъмна гора една стара великанка е родила от вълка Фенрир цяла глутница малки вълчета. Хищни и озъбени, те подгонват слънцето. Отначало вълчетата са твърде малки, за да го стигнат, но от ден на ден растат, а то отслабва. Лъчите му бледнеят, слънцето добива кървав цвят като през мъгла. Най-сетне то изчезва съвсем, вълчетата са го стигнали и са го изяли. Здрачава се, спуска се хлад. Настъпва световната зима и световната нощ. Снежни виелици заиграват от всички страни, нов сняг се трупа върху стария, няма посеви, няма реколта, няма какво да се яде. Обезумелите хора се нахвърлят върху малкото запаси. Войната пламва навсякъде — война на всички срещу всички, — няма кътче на земята, което да е спокойно, братя нападат братята си, децата не признават майки и бащи. Човеците стават като вълци и те по същия начин вият сред непрестанната фъртуна.

В това време враговете на Азите се надигат, те усещат, че идва часът. Докато Хаймдал гледа от Бифрост — от другата страна, пред границата на Йотунхайм, наблюдателят на гигантите Егтер е застанал върху един връх и впива поглед към Азгард. Край реката Гиол, която отделя подземното царство, кучето Гарм е надало чудовищен гърлен вой и зове обитателите на ада. Старото дърво Игдразил е вече проядено отдолу — Хидноге, мракът, е изгризал корените му. То се тресе, и цялата земя се тресе, планините танцуват като пияни, пещерите се сриват и пред тях джуджетата, ужасени и отчаяни, напразно търсят старите входове към своите жилища.

В този миг Локи е събрал цялата си сила и разкъсва оковите си. С тържествуващ рев той хуква първо към ада, отваря вратите и повежда мъртвите. Един огромен кораб се понася от Север през океана, пълен целият със сенки на мъртъвци по трюмовете, по палубата, по мачтите — безчетна армия от мъртъвци призраци. Слизайки на брега, Локи освобождава и вълка Фенрир, сега той тича, грамаден, през снежните поля, от очите и ноздрите му изскачат пламъци, устата му е зинала, от нея капе кръв. Горната му челюст опира небето, а долната се влачи по земята… От Запад друг кораб настъпва, също пълен с призраци, води ги гигантът Хрим. Той държи щит в едната си ръка, докато с другата върти кормилото. В своя поход те вдигат и змията Мидгард; разпенена от безгранична ненавист, тя отваря пръстените си, удря вълните с опашка и ги пори в бесен устрем. От Юг пък се надигат гигантите на огъня, води ги техният вожд Зуртер. Той размахва своята сабя и от нея изскачат мълнии, навсякъде, където минат, пламва земя и вода. Скалите се стапят, хора и животни се превръщат в пара. От тропота на тази армия небесният свод, старият череп на Имир, се разцепва на две и когато огнените великани достигат с конете си моста Бифрост, той също пламва — Бифрост, дъгата пламва и се разпада на парчета!

Те са вече пред Азгард, те идват, идват!… Златният петел върху Игдразил отчаяно закукуригва, Хаймдал надува своя тревожен рог, пазен хилядолетия наред за този миг. Хугин и Мунин пляскат с крила по раменете на Один. Той вече е сложил своя блестящ шлем с две големи орлови крила отзад, яхнал е Слайпнир и като ураган изскача навън. Петстотин и четиридесетте врати на Валхала се разтварят, от всяка едновременно излизат осемстотин ездача и с мечове в ръка се понасят напред. Валкириите, облекли лъчезарните си ризници, препускат над тях и ги поощрявате викове. Двете армии се срещат на полето Вигрид, точно пред Валхала. Срещу Один се озовава вълкът Фенрир, великият бог вдига копието, но е късно — звярът го поглъща целия заедно с жребеца и той изчезва в огромната му паст. При тази гледка Фрига припада. Но Видар, техният син, идва, за да отмъсти. С железния си ботуш той настъпва долната челюст на Фенрир и страшните зъби се строшават в метала: с лявата си ръка хваща горната челюст, разчеква я нагоре, съвсем до небето, и в дясната забива меча си навътре, навътре, навътре — до самото вълче сърце.

Тор като бесен тича по бойното поле и търси своя стар враг, змията Мидгард, която някога се изплъзна от неговата въдица. Тя е срещу него, той мята своя чук и пръсва черепа й. Нов същия миг чудовището изхвърля цял облак отровна пяна, която залива всичко наоколо. И Тор е отровен, той прави няколко стъпки и на деветата се свлича мъртъв.

Междувременно Локи води смъртен бой със своя съперник Хаймдал. Двамата дълго време си разменят удари, докато накрая едновременно се пробождат с мечовете си и падат един до друг. От Азите сега е останал старият еднорък Тир — той върви насам-натам и търси вълка Фенрир, комуто иска да отмъсти за отхапаната десница. Усилията му са напразни, Видар вече е убил звяра. Внезапно Тир чува до себе си зловещ вой — това е адското куче Гарм. С лявата си ръка той насича кучето, но и то жестоко го изхапва, и Тир издъхва от раните си.

Великите богове са мъртви. С тяхната смърт и човечеството е изоставено напълно — няма кой да го покровителствува повече. Сред страшния студ изгасват и последните тлеещи огнища! Човешката раса изчезва от земята, а и самата земя постепенно изчезва. Звездите са се откъснали от разцепения на две небосвод, те падат надолу, в тъмната бездна, като умиращи лястовички. Зуртер с пламтящата си сабя подпалва всичко, вселената гори като клада, червеникави пари се вдигат отвсякъде, дървета, растения, зверове — всичко живо загива, остава само голият труп на земята, целият напукан като вулканична скала. И от пукнатините буйно извира и се надига вряща вода, вълна след вълна. Цялата земя потъва под беснеещата стихия — огромното бойно поле, където толкова време богове, гиганти, чудовища и хора водиха вражди и войни, се скрива от погледа.

Това е вече краят. Краят — и пак началото! Защото никой край не е окончателен. Въпреки небивалия ужас на катастрофата германските митове разказват и за другия, новия свят, който изскача от отломъците на стария. След смъртта пак настъпва живот. Полека-лека разпенената вода се успокоява, от нея се вдига нагоре нова земя, нови континенти, острови, брегове. Изправят се нови планини — по склоновете им се спускат светли потоци, подскачат пеещи водопади. Отгоре пак се извиват птичи ята, между вълните се мятат пъстри риби. Полетата пак се покриват със зеленина и нивите пак са изкласили, макар че никоя човешка ръка не е пръскала по тях семена. Едно ново слънце, синът на онова, което вълчетата изядоха, се възкачва на небето и разлива лъчите си.

И върху равнината, където някога войнствено се разхождаха Азите, сега се явява ново поколение богове. Кои са те? Различни ли са от старите? Не, те са били между тях, те и преди са съществували, но понеже не са участвували в раздорите, понеже са останали чисти от престъпленията, измамите и зверствата, са успели да се спасят. От тях ще дойде обновлението на света. Кроткият Балдер, най-хубавият и най-обичаният, излиза изпод срутения ад — сега той наистина е възкръснал. Заедно с него е и Хьодер, неволният му убиец, нещастният сляп бог. Балдер го води, двамата са се прегърнали — пролетта и зимата, младостта и старостта, светлината и мракът, крачат един до друг, за да започнат всичко наново. Те влизат в новия дворец, издигнат там, където някога беше Валхала. Один го няма вече, нито Тор, нито Локи, нито Тир, нито Хаймдал, нито богините, но Видар, който уби вълка Фенрир, е останал жив, както и Вали, един от по-младите Одинови синове. Останали са и неговите племенници Вили и Ве, останали са и синовете на Тор, Магни и Моди, останал е и мъдрият Хенир, верният спътник на Один. Сега той разчита руническите знаци, издълбани върху жезлите на древни магьосници, и по тях предсказва бъдещето.

Най-сетне върху земята отново се появяват и хората. Оказва се, че все пак неколцина от тях, най-добрите, са успели да запазят живота си. Посред фъртуните, пожарите и наводненията те са се качили върху клоните на дъба Игдразил и там са оцелели от ужаса. Понеже не са имали никаква друга храна, през цялото време са пили само утринна роса и телата им са се пречистили напълно. Сега изгризаните корени на Игдразил пак се съживяват и засмукват сокове от земята, клоните пак се покриват със зелени шумящи листа и малцината спасени мъже и жени се смъкват надолу по стъблото и пак запъплят из хълмове и долини, за да създадат едно ново човечество, без алчност, себелюбие и кръвопролития, спокойно и щастливо.