Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (2)

I

Преди няколко години един прашен автобус ни отнасяше към сърцето на Гърция. Отегчени от еднообразието на пейзажа и скуката на пътуването, ние изведнъж се стреснахме. Някой извика: Олимп! Но реалният изглед на планината не донесе възторг, а повече сянката на някакво незабележимо разочарование. Внезапната гледка ме лиши от възможността да прибягна към услугата на асоциациите. Казах си планина като всяка планина — това ли е свещената земя на Гърция, обиталището на боговете? Явно фантазията ми беше закъсняла, а сетивата ми избързали.

А може би загадката на тоя феномен се крие в нещо друго, което няма нищо общо с възбудата на пътуването. Не се ли е случвало неведнъж, когато отидем на места, осветени от нашето въображение, да ни се струва, че имат по-прозаичен вид.

Но след време пак се върнах мислено край Олимп, Термопилите, Тива, Делфи, Партенона и изпитах някаква свещена тръпка. Аз минах повторно край Тива, над който още витаят кървавите предания на гръцките трагедии. Въпреки че отидох в подножието на Партенона, не можах да го видя, защото преди това дълго време бях го гледал с чужди очи. Хармонията на мрамора, „божествената талата“ на гърците и небето ми беше вече позната от книгите. Само при Термопилите изпитах прости тръпки и взех стръкче лавър за спомен. Постепенно въображението ми се насели с веселите богове на Олимп. Представих си как в подножието на Хеликон Музите са прошепнали на Хезиод митовете. И ето вече толкова хилядолетия човечеството не може да се освободи от тия митове, в които има така много поетическа лъжа, фантастична география, наивна космогония.

Митологията е витаела навсякъде. Тя е присъствувала в бита на древния грък. Окръжаващата го природа — морето, нивата, горичката, изворът му напомняла за митове. Митове изпълвали фреските на обществените здания. Тях можеш да ги разчетеш и в черната живопис на амфора.

Те проникнали и в деликатното царство на възпитанието. Даже философията, взета с цялото нейно диалектично лукавство, не е била в състояние да се освободи от тяхното въздействие. Аристотел успя да се спаси от тях, но Платон изпита тяхното чаровно въздействие. Нещо повече, сам той стана създател на митове, които плъзнаха по света. Неговите митове за Ероса, за умиращия лебед са едно от най-красивите неща, които е измислил човешкият гений.

Елините са вярвали в своите богове. Те са ги обкръжавали с обожание. Митовете не са били случайни и капризни създания на фантазията им. Те са имали способността да виждат всичко одухотворено, слънцето за тях не е било някаква разгорещена физическа маса, а бог Хелиос. Митическото мислене за тях е било основна форма на мисленето, свързана с наследството на прадедите. За тях митологическото мислене е било същата стихия, както за детето — приказното, за дивака — анимизмът. Съвременният човек знае, че съществува митологията, някакъв ранен етап, някаква праистория на човешкото мислене, но при най-добрия случай за него това е някакво логическо понятие, ако има по-богата фантазия — източник за естетическо удоволствие. Сега той гледа със снизхождение на тия весели случки с богове и богини, които изпълват стиховете на древните поети и класицистите от другите векове. А при елина всичко това е било битие, той се е изпълвал от суеверен ужас и послушание, когато се мерне сянката на някой бог… Те като „нормални деца“ (Маркс) са си живеели в царството на своята фантазна не похабеност, вярвали са в ужасния поглед на Медузата, в съществованието на Минотавъра. И не знаеш защо си им повярвал като на някакво действително случило се историческо събитие. И ти им вярваш може би, между другото, понеже са поместени в пожълтелия учебник по история, където се гърчи Лаокоон, Кир разпилява своето царство, а Темистокъл се готви за поход. Ведно с новата гимназиална чанта откриваш младото царство на езическите богове.

Младото въображение на гърка е дълго време твой съкровен свят, свят на богове и леконоги нимфи. Всеки извор ти говори, зад всяка гранка виждаш криеща се нимфа, във всяко дърво — дриада, сред тръстиките спи Леда… Тая божествена Леда — „майка на красотата“, от която идва произхождението на свещения Илион… И наистина всеки извор ти говори за истории на богини със земни хора. Сякаш дочуваш в гората бягащата Дафна, на една поляна виждаш кървавите цветове на Хиацинт, паяжината между двете дървета ти напомня за някой друг мит.

Това е един космос, един свят, в който боговете и богините ходят полуголи, управляват света по някакви прищевки на фантазията си. Тук всичко е объркано, има някакво мило шествие на рационализма и ирационализма, на Необходимостта и Случайността, на разума и военната бруталност. В митологията разумът на Атина Палада и разрушителната ярост на Арес непрекъснато си изпитват силите. И все пак над всичко стои Зевс, който раздава справедливост и гняв. А над него стои още една по-голяма сила — Съдбата (Мойра), която преде своите нишки, в която попадат смъртни, герои и богове.

Въпреки че ти живееш в блестящото общество на богове и богини, те не са ти чужди. Защото и те са поразени от всички земни грехове, а даже при тях са по-силни страстите и дребнавостта. Зевс и Хера се скарват, свадливата съпруга на Олимпиеца изхвърля божественото дете от небето. Добрите дъщери на Океана, морските богини Тетида и Евринома, го прибират и спасяват. Ревнивата съпруга на Зевс преследва неговите любимки. Спомнете си Йо, Лето, които се крият по островите, за да се спасят от божествения й гняв. Всичко можеш да очакваш от дребнавите, завистливи олимпийски богове! Похвалиш ли се, че можеш да свириш по-добре на флейта от Аполон, и виж, че ти пораснали кози уши. Музите не превърнаха ли македонските княгини в свраки, понеже бяха дръзнали да се състезават с тях по пеене. Атина Палада не превърна ли лидийската девойка Арахна в паяк, понеже умееше да тъче по-добре от нея?

Дълго време си сред това весело-тъжно царство на богове, където изобилно се консумира нектар и амброзия, а божественото дете Ганимед е виночерпец. И никога не искаш да напуснеш това въздушно царство на Елада, където Ерос заплашва всекиго със своя златен колчан и съдбоносни стрели, Силен се тръшка сред мехове от вино и има копие с елхова шишарка, а накрая митическият кораб „Арго“ се движи по някаква несъществуваща география на път за далечна Колхида…

Колко тая митология ти е по-близка от всички други религии и въздушни измислици на древните народи, хиперболизмът на източните народи те плаши, геометризмът те ужасява, абстрактните превъплъщения на Доброто и Злото ти са чужди! Най-добре, уютно се чувствуваш сред милия космос на олимпийските богове, където боговете прегръщат и оплодяват земни жени.

Някога един мислител беше се провикнал: „Религията е болест, но свещена болест“. Ако това е така, ние никога не можем да се излекуваме от тая болест, която идва от тъмния хаос на Кроноса, познава тайнствените мистерии на Изида и Озирис и стига до залеза на боговете… От тоя свещен символизъм на старите религии никога не можем да се освободим. Той ни настига всякога, по всяко време, на всяко място. От него няма спасение. Не можеш лесно да се освободиш от болестите на митологията, от покривалото на нейните тайнства. Защото тя е някакво древно лоно, някакъв Нил, който събира в себе си фантазни потоци. Сянката на нейните символи пада върху всичко. Колкото и да се мъчиш, не можеш да измислиш нещо по-тъжно от колелото на Иксиона, жаждата на Тантал, безплодните усилия на Сизиф, безсмисленото занятие на Данаидите… Човечеството много рано, в един низш стадий, когато от речната глина е правело съдове, в лицето на древните гърци е погледнало направо в Ужаса, в тъжното махало на живота. И те са видели всичко — величието на разума и великолепната живописност на страстите, съдбоносния сблъсък между „аполоновското начало“ и „дионисиевското начало“. Те са опознали лъчезарната яснота на духа и сумрака на страстите, ирационализма, бесовското начало у човека. Едното начало го държи изправен нагоре, придава му стойката на Аполон Белведерски и Венера Милоска, прави го равен на боговете, другото го тласка към тъмното царство на Гея. Това второ „велико начало“ внася огън в глинения съд на неговите страсти, кара го да закипи като дионисиевско вино.

Елевзинските празненства минават в Средновековието като шабаш, оргия на антиразума, антирационализма, бунт срещу сухотата на йерархическия ред. Кентаврите, тия получовеци-полуживотни, не са невинни създания на митологическия гений. В тия митологически гротески е заключено ранното противоречие между духа и тялото. Колкото и да иска, възбунтувалият се дух не може да се освободи от животинската космата обвивка. И при най-висшите му стремления нагоре все нещо ще го дърпа към земята, към животинското, природното начало. Това много добре е доловил Роден в една скулптурна фигура.

В митологията въпреки нейния привиден хаос, странни метаморфози и алегории има нещо хармонично, съразмерно, божествено просто. Боговете дават редкия дар на Финей, но му пращат Харпиите да го измъчват. Те му отнемат насладата от живота. В момента, когато той посяга към храната, те дотърчават и му омърсяват яденето. Тоя, който има дарбата да чете даже тайните мисли на Зевса, е наказан да влачи едно жалко съществование. Боговете дават едно качество, а друго отнемат.

По тоя въпрос се завързва твърде любопитен диалог между двама герои на Анатол Франс:

— При все туй — забелязва Галион — и в Рим, и в Атина момите и майките се смятат достойни да наглеждат светите неща и да правят приноси върху жертвениците. Нещо повече дори! Понякога боговете избираха девственици, та да изричат чрез тях своите пророчества или да разкриват бъдещето на хората. Касандра опаса челото си със свещените ленти на Аполона и предсказа гибелта на троянци. Ютурна, обезсмъртена чрез любовта на бог, бе отредена да пази изворите на Рим.

— Така е — отвърна Аполодор, — ала боговете продават скъпо на девствениците предимството да изясняват тяхната воля и да предсказват бъдещето. Едновременно, като ги даряват да виждат скритото, те им отнемат разсъдъка и ги вбесяват.

И наистина, ако си спомним от историята, ще видим, че много малко се вярва на разума, пророчеството. Касандрите обикновено остават самотни, а техните пророчества неразбрани. Много неща биват осмислени по-късно, когато те вече нямат смисъл за живите съвременници.

В митологията властвува символът, както трагедията над дома на Атридите… Зевс се явява при жените в три превъплъщения и ги покорява: златния дъжд (олицетворение на богатството), в образа на лебед (красотата), а нерядко и като бик (олицетворение на бруталната мъжка сила).

Митологията на гърците е препълнена с антропоморфизъм, тотемизъм, анимизъм, метаморфози. Тия приказни метаморфози дадоха възможност на римския поет да пресъздаде цял свят, в който има богове и богини, смъртни и титани, цветя и животни. В космоса на Овидий няма нищо неподвижно, застинало, метафизическо. Той гледа на тоя свят не със страхопочитание, а с елегантната лекота на римски денди от августовската епоха, на някакъв своеобразен Цар на живота, напомнящ по далечни асоциации лондонския Цар на Живота.

Във времената на Омир гръцката религия се характеризира със своя антропоморфизъм. По външност боговете приличат във всичко на смъртните, те са лишени от всякакви метафизически условности и хиперболични символи. При тяхното сътворяване е властвувало някакво чувствено възприятие. Или, както казва един философ, приличат много на младия Гьоте, който можел да мисли само в образи и сравнения. Тая склонност към образно мислене има най-вече у децата, поетите, древните гърци.

Боговете са гневни, но не неумолими, свръхчовечни, но не чудовищни. А често биват доброжелателни и достъпни. Но никога безпристрастни. От Афродита или Хера ще искаш безпристрастност — те, които са олицетворение на красотата и ревността? А даже това е невъзможно за Атина Палада, макар да е произлязла от главата на Зевса и да е най-разумната сред богините. Хайне, който бе влюбен в елинския мир, на едно място казва, че даже от музата на историята — Клио, не можеш да очакваш безпристрастие, защото тя е жена. Тия богове са така замесени с хората, така са присвоили техните земни пороци, че просто ти се струва, че това са простосмъртни, преоблечени с хитоните на олимпийските богове. Те влизат с хората в най-странни взаимоотношения.

В гръцката митология много често боговете и героите се превръщат в животни, дървета, камъни. Зевс се превръща в лебед и опложда Леда, която се къпе в тръстиките. Дафна, преследвана от влюбения Аполон, но волята на боговете се превръща в лаврово дърво. А нещастната майка Ниоба се превръща в скала, от която капят сълзи.

И хубаво, че в тоя фантастичен свят има промени, неочаквани превъплъщения, внезапни катастрофи на хора и богове, герои и титани. Тук в повечето случаи липсва строгият детерминизъм и желязната сянка на Необходимостта. Но и често се появява неумолимата сянка на Съдбата. Тогава всичко в природата и на Олимп замира, всички чувствуват нейното хладно дихание, някаква съдбовна сянка пада над дома на Едип… Постепенно митовете хвърлиха някакъв въздушен мост към поемите на Омир. Без тях не бихме разбрали „царя на поетите“, който създаде цял поетически космос. В тоя космос всичко живее.

Някаква трагична съдба витае над Троя. Тя започва с открадването на Елена. Над цялата битка между троянците и гърците властвува нейната красота. Никой не може да посегне на нейния живот, даже няма правото да я оскърби. Нейната памет е свещена за гърците, един поет, който дръзва да я оскърби в една своя поема, внезапно ослепява. От нея, от тази дъщеря на Лебеда, започва онова гибелно кълбо на страсти, което докарва до разрушаването на свещения Илион.

По-късно в разказите за края на Картаген видях нещо от съдбата на Троя. В цялата история на Анибал, Хаздрубал, Хамилкар Барка, Саламбо. Ако това не беше история, бихме допуснали, че е митология. Защитниците на Картаген ни приличат на някакви митически герои. Сякаш със своето идване Еней донася гибелта на бъдещия град. Никога не могат да се изличат пред очите ми сцените с варните ями, в които хвърлят труповете на убитите, жените, които дават дългите си коси за правене на лъкове. Тук има нещо от епоса на Троя. Сякаш съдбата на Картаген върви по прищевките на Омировата фантазия. Спомнете си наново опожаряването на Картаген. Жената на Хаздрубал грабва двете си деца сред пламъците на огъня и се обръща към победителя:

„Римлянино, няма да моля боговете на моето отечество да те накажат. Ти изпълни само своя дълг. Но ще моля да накажат вероломния ми съпруг, който, след като предаде града си, предаде жена си и децата си…“ И след това обезумялата жена на Хаздрубал се хвърля в пламъците, които обхващат храма…

При тая гледка Сципион се замисля за бъдещата съдба на Рим и си спомня стиха от „Илиадата“: „И погина старият Илион, Приам и храброто му войнство…“

Откакто четох „Илиадата“, мразя бруталността. Мразя тоя Пир, който влачи за косите побелелия цар на троянците и изнасилва Касандра, даже тоя първокласен воин Ахил. В победата над Троя има нещо неприятно, гръцкото оръжие бива завинаги опозорено от хитростите на Одисей. Ще се съгласите, че в историята на Троянския кон има изобретателност, но не героично величие! Че такъв край е недостоен за мечовете на Менелай, Аякс, Агамемнон… Разбира се, не само коварството и жестокостта, измамата остават, тук присъствува и любовта на Хектор, и нежността на Андромаха, мъката на престарелия баща по убития син, верността на Пенелопа, която протяга ръка към синьото Егейско море…

Откак зная свещените поеми на Омир, винаги съм на страната на победените герои. Каква е тая тайна на човешкото сърце — когато и най-големият герой стане победител, ние се отдръпваме от него? Затова винаги ще съм на страната на Хектор срещу Ахил, на Анибал срещу Сципион, на Картаген срещу Рим, на 7-те срещу Тива. Обичам падналите градове и герои! И за това са виновни митовете, легендите, „Илиадата“.