Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (3)

II

Митовете завършват, епопеите приключват, но героичното остава. Героичното не завършва с похода на Аргонавтите и подвизите на Херкулес. Но колкото и да ни е тъжно, трябва да се разделим с тия герои, така както беше мъчително на умиращите герои да се разделят със слънцето в гръцката митология.

Ала скоро на мястото на изчезналите митологически герои дойдоха Зигфрид и Ролан. В старата гимназия, където имаше много дисциплина, а малко поезия, за пръв път научихме за тъмните Средни векове. Попадайки на това място, човек рискуваше да се превърне в „сух плод на гимназията“ (Т. Ман), ако не му попаднеше скришом някоя книжка. И въпреки мъдростта на старите даскали в сърцето ни неусетно разцъфтя цветето на средновековната поезия. Вярно е, че това цвете е твърде странно, твърде мистично, но все пак поетично. Както когато върху стъклописа на католическата катедрала падне някакъв слънчев лъч и оживява всичко, така и в сърцето ни се пробуди някакво ново чувство. Тласъкът дойде от много места. Като всяко сложно чувство това преклонение пред Средновековието не може лесно да се обясни. Възможно е първото движение на сърцето да е дошло от Дантевия „Ад“. Изведнъж тия тъмни Средни векове, заклеймявани от даскали и филистери, се населиха с ереси и философски школи, с велики схоласти и фантасти, с любовници като Абеляр и възлюбени като Елоиза. За нас те бяха дълго време неми и бездиханни, както ония десет века, преди да оживеят под ръката на великия флорентинец. Дотогава нашето съзнание беше изпълнено с исторически пошлости и вулгарни тълкования. Ние постепенно си намерихме свой Вергилий, който да ни поведе по тоя тъмен лес на историята, да ни разкаже легендите за извори и средновековни катедрали, за замъци и средновековни сборища. Уолтър Скот веднага ни пренесе в своя шотландски замък, даде ни да запушим от неговата лула, да вкусим от хашиша на историческото му въображение. Той ни разказа пръв за оня необикновен стрелец Робин Худ, който забива стрела върху стрелата, разкри ни романтиката на кръстоносните походи, мъжествената привлекателност на турнирите. Ако завинаги обикнахме Ричард Лъвското сърце, за това е виновен сър Уолтър Скот.

Тая „дива“ поезия на Средновековието ни хвърли във възторг, и то така силно, че за момент забравихме нейния обскурантизъм, аутодафета, лоша канализация и хигиена. Трябваше да мине време, да се освободим от привлекателността на тия стари времена, на тия рицарски доспехи и средновековно пилигримство. Сега ние много добре знаем кой е играл на турнирите, кой на чий гръб е живял, че прекрасните дами не са били така мекосърдечни, както в нежните трепети на провансалската лирика.

И все пак са били поетични, дявол да го вземе, тия Средни векове! Стругът на европейската цивилизация не бе минал още върху тия диви, девствени векове, промишлеността не бе ги изравнила! Буржоазният век още не беше унищожил епоса, още странствуваха минезингерите, още хората вярваха в чашата на Свети Граал. Все още се намираха рицари, които бяха готови да търсят свещената чаша, съхранена от Йосиф Ариматейски. В тъмния лес на невежеството, в хаоса на науките бродеха странни хора с Аладиновата лампа в ръка. В хладни стъкленици и реторти, под тайнството на лунните лъчи те искаха да възпроизведат най-сложното — човека. Заедно с изучаването на „модерната алхимия“ ние попаднахме и на забравените сенки на старите алхимици. Спомнихме си за Парацелз, за оня трескав фантаст Никола Фламел от гробницата на Младенците, който зарови в земята един слънчев лъч с надежда да се превърне в злато. Тогава идеалът за Елдорадо се беше затворил в колба, беше се скрил в сложна химическа смес.

И в Средновековието се появи веселият бог на гърците. Сега той не се тресеше сред мехове, с чело, обвито с лозови листа, край него не пробягваха полудели вакханки, жадни за безумие, сладострастие и кръв. Дионис беше влязъл в тялото на изнемощели бабички и некръстени младенци, тръгнали на странен поход, на „шабаш“. Този път Дионис се пренесе от гръцките острови далеч на север, на върха Брокен, в навечерието на празника Свети Валпургий.

Тия сцени с яхнали метли бабички, с обезумяла плът дълго време стояха пред очите ни, преследваха ни със своя пароксизъм, както зелените очи на „майстор Леонард“ (средновековното превъплъщение на дявола).

Колкото и да бе преследвано това пусто Средновековие, то присъствуваше навсякъде. Неговата пъстрота усетихме даже върху комиксите на в. „Чуден свят“. То изскочи от мочурищата на Британия, заживя в приключенията на принц Валянт. То даже присъствуваше в своята най-гениална пародия — „Дон Кихот“.

Дълго време не можахме да се измъкнем от пъстротата на Средновековието. В последните класове на гимназията, когато ставаше все по-нетърпимо и досадно, пред нас се мярна суровата сянка на „Илиадата на XI в.“ Тя внесе пъстрота в нашето ежедневие, раздвижи въображението ни наред с нибелунгите. Французите са твърде нещастни — още в зората на своята нация познаха величието на епоса, за да го загубят завинаги. Средновековието им роди дивната легенда за Ролан, любимия внук на Карл Велики, който, предвождайки ариергарда му, загива в люта борба със сарацините в Ронсевал.

Едно скромно историческо произшествие израства в легенда, превръща се в героична епопея.

Само с няколко реда е отбелязана историята на Ролан и 12-те перове на Франция в сухата хроника на Егинхарда. Тя се явява единственото историческо свидетелство на Ролан и неговия подвиг. Но както казва Сент Виктор, „Легендата има своите великолепни капризи, достойни за феите и кралиците: тя също така обича да възвеличава смирените, както историята понякога се забавлява с унижението на великаните“. Едно име, към което раболепният историограф на Карл Велики не прибавя нито един епитет, което в продължение на три века е пренебрегвано от летописците, изведнъж се събужда за фантазен живот. Сянката на знаменития внук на Карл Велики с течение на времето получава гигантски размери, започва една хипертрофия на историческото въображение! Сухият факт се превръща в пълнокръвна легенда. Образът започва свой приказен живот независимо от историческия си прототип. В това отношение ние имаме примера и на нашия знаменит Крали Марко.

Името на Ролан получава епични размери, започват да се носят легенди за неговия кон Велантиф, за неговия меч, изкован от несломима стомана — Дурандал. Неговото име започва да броди върху тайнствената карта на Европа. За едно кратко време Италия се изпълва с неговата слава.

Той броди в тайнствените лесове на Германия като рицаря на смъртта Албрехт Дюрер. Той прониква даже в мъгливите легенди на Исландия.

Френският народ никога няма да забрави името на тоя младеж и на неговите другари, паднали за Франция. За него той винаги е на своя „идеален пост в Пиренейския проход, където той загива, прикривайки със своето тяло раждаща се Франция“. Името на Ролан и неговите другари неизбежно се произнася от всеки френски ученик, от всеки любознателен младеж на света. Знаменитата поема „Песен за Ролан“ побеждава с всепобеждаващата сила на необработения си език, с девственото си въображение. Чуйте наново могъщите строфи на тая стара французка поема!

„Карл — великият цар на франките, седем години се би в Испания. Той завоюва градове и селища, нито един замък не устоя на неговата сила. Само още Сарагоса не се намира в ръцете на храбрите франки. Напразно толкова време те обсаждат стените на Сарагоса! Там зад яките стени се е укрил цар Марсилий, който е иноверен, не почита християнския бог, принася дарове на Аполон и служи на Мохамед — гнъсния бог на неверниците.“

В тая поема, която се отличава с езичната си живост, има знаменити и незабравими сцени. Никога не можем да забравим Карл Велики, заобиколен от своите перове, със своята „бяла брада, лежаща на ризницата му“, той е като някакъв патриарх Адам, попаднал във феодалния свят. Също така се редят сцени, препълнени с драматизъм, когато Ролан и неговите другари отбиват пристъпите на сарацинската войска. При всяка кървава сцена гърми през планини и гори знаменитият рог на Ролан.

„О, Ронсевал! О, подлий Генелон!“ — досега отеква в душите ни. В Ронсевалската равнина виждаме как един след друг падат герои. Със сетни сили Ролан надува своя рог, но вече от ушите му тече кръв… Един по един загиват Ролан, Оливие, тоя чуден епископ Турпин, една от най-оригиналните фигури на рицарството. Героите си отиват, остават само изменниците. Останал е да живее само изменникът Генелон. Няма ли справедливост? Не! Има справедливост, жестока средновековна справедливост, измяната бива разкъсана с четири коня. Но най-трогателна е сцената с годеницата на Ролан. Великият, старият, побелял Карл, повелител на толкова земи и народи, няма сили да каже на Олда истината за Ролан. Императорът се връща от Испания; пристига в Екс, най-хубавия град на Франция, отива в двореца и влиза в залата. Към него се приближава Олда. Тя казва кротко на императора: „Къде е Ролан, воинът, който се закълна да ме вземе за жена?“ Карл плаче с горчиви сълзи и скубе сивата си брада. Той казва: „Ти ме питаш за човек, който е умрял“. И той предлага в замяна собствения си син Людовик. Но Олда отговаря: „Тия думи ми са чужди, да не дава бог, ни светците му, ни ангелите, да живея след смъртта на Ролан!“ Говорейки, тя все повече бледнее и пада мъртва в краката на Карл.

Както при Илиадата ние можем да забравим военните сцени, но никога раздялата на Хектор е Андромаха, смъртта на Патрокъл, така и тук сцените на боя ни удивляват със своята средновековна живописност, но смъртта на Олда ни поразява в сърцето, тя е единствената сцена на любов и нежност сред това общество на рицари и сурови воини.

Много наши сълзи поят Ронсевалската теснина, където загинаха героите на голямата френска епопея.

Колко пъти сме скърбили за героите! Колко пъти ти се е искало да духнеш дъбовия лист от рамото на Зигфрид. Но героите са смъртни и затова са именно герои. Смъртни са Ахил и Хектор, Зигфрид и Ролан. Уви! Нямаме власт над боговете и легендите.

В миг забравете, че сте седнали край телевизора, а се пренесете в старите времена. Чуйте! Тихо прошумява средновековният свитък, долавя се печалната мелодия на Тристан и Изолда…

„В старите времена царствувал в Корнуелс крал Марке…“ Всичко започва като средновековна хроника. Наново се повтаря прекрасната повест за любовта и смъртта. Но сега героите не са Ромео и Жулиета, а Тристан и Изолда, нищо ново под старото небе! Затова чуйте печалната история на Тристан и кралица Изолда. Послушайте, добри хора, тяхната препечална история. Те умряха в един и същ ден, като всички истински влюбени. Послушайте, макар да знаем, че тая стара история няма да ви развесели. Вече самото име Тристан ви намеква за нещо тъжно, печално. Това е една обикновена и необикновена история на любовта. Такива истории се случват само в песните, баладите, средновековните хроники. Сега ние потегляме за далечна Ирландия, водени от „ироничната милост на морето“… И всичко това по-късно ще ни отведе до ридаещата прелюдия към Вагнеровата „Тристан и Изолда“, наново техните образи ще оживеят в артистичната проза на Томас Ман. И виждаш, че слушането на легендите не е било напразно, че би бил много по-беден, ако не беше видял поне веднъж в живота си белоснежния лебед на Лоенгрин, ако в детското ти въображение не искреше поне един златист косъм, изпаднал от главата на русата Изолда.

Времето минава, едно след друго се запълва съзнанието ти с факти и случки, но митовете и легендите на голямото, несъзнателно човечество в древността и Средновековието никога не потъмняват… Те вървят с нас от детския чин до университета, от юношеската топка до отегчението на старостта. И даже когато сме най-безучастни към световните работи, те ни възвръщат бодростта и езическото зрение. Изведнъж, както гледаме през запрашения прозорец на живота, забелязваме в градината играта на леконоги нимфи. Отегчителните и версайски прави линии на алеите се населяват с някакви приказни общества. Когато се движим по тях, срещаме козлоноги създания. Веднъж ми се случи даже да разговарям с едно от тях. То ми повери: „Знай, че зла измислица е на учените, педантите, фактолозите, че ние не съществуваме, че сме поетична измислица. А от нас няма нещо по-реално, ние много пъти се преплитаме в постъпките и помислите на човека, ние живеем в съня на неговия живот и в живота на неговия сън.“ Но това много малко хора знаеха от простосмъртните. Знаеше го един Уолтър Петер, който пренесе Дионис в Средновековието, знаеше го неговият ученик Уайлд, знаеше го оня модерен парижанин, чийто дух витаеше непрекъснато в градините на Епикура. Още неколцина го знаят.

„Например аз съм Пан, красотата, хармонията; боговете, Аполон ме изгониха, но аз присъствувам в човешкото тяло. Нищо че не съм привлекателен, че тялото ми е обрасло с косми. Мене ме оклеветиха с помощта на прословутото «аполонско начало», но все пак аз намерих убежище, аз живея чрез живописните страсти на човека, аз съм неговото вечно неудобно «долу». Аз клокоча, когато той пие вино, моят смях искри в блюдото на неговия живот, в шампанското на неговото опиянение. Нищо не е в състояние да ме прокуди. Аз съзнавам, че не съм надарен с привлекателни черти, боговете са оставили върху лицето ми печата на физическото несъвършенство, устата ми е пълна със стари и кухи зъби, аз се хиля от живописта на Рубенс. Но аз съм безсмъртното жизнено начало, клокочещият тъмен, несъвършен, животински, но винаги бодър живот. Все пак нищо не може да ми направи тоя суетен хубавец Аполон.“ След тоя разговор аз се замислих. Имах много други срещи с богове и богини, с приказни същества и легенди. И за това бяха виновни книгите погълнати през неразумната младост.