Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (42)

ТИРИОН

Момичето дори не заплака. Колкото и да беше малка, Мирцела Баратеон беше родена принцеса. „И Ланистър, въпреки името си — напомни си Тирион. — Колкото с кръвта на Церсей, толкова и на Джайм.“

Усмивчицата й, разбира се, беше малко треперлива, когато братята й се сбогуваха с нея на палубата на „Морски бързоход“, но момичето знаеше подходящите за случая думи и ги каза храбро и с достойнство. Когато настъпи часът за тръгване, разплака се принц Томен, а Мирцела трябваше да го успокоява.

Тирион наблюдаваше сбогуванията от високата палуба на „Чука на крал Робърт“, голяма бойна галера с четиристотин гребла. „Чука на Роб“, както го наричаха гребците, щеше да оформи главната сила на ескорта на Мирцела. „Лъвска звезда“, „Дързък вятър“ и „Лейди Лиана“ също щяха да отплават.

Тирион се безпокоеше, че ще се лишат от толкова съществена част от бездруго недостатъчния им флот, опразнен със загубата на всички кораби, които бяха отплавали с лорд Станис за Драконов камък и повече не се върнаха, но Церсей и дума не даваше да се спомене за по-малко. И може би беше права. Ако пленяха момичето преди да стигне Слънчево копие, съюзът им с Дорн щеше да се разпадне. Засега Доран Мартел само беше свикал знамената си. Стигнеше ли Мирцела невредима до Браавос, беше се врекъл, че ще придвижи силите си към високите проходи, където заплахата можеше да накара част от Блатните лордове да премислят верността си и да попречат на Станис да продължи на север. Макар че това бе само временна маневра. Родът Мартел нямаше да се включи в истинско сражение, освен ако не бъдеше нападнат самият Дорн, а Станис не беше чак толкова глупав. „Макар че някои от знаменосците му може би са — каза си Тирион. — Трябва да го обмисля.“

Той се окашля.

— Знаете заповедите си, капитане.

— Да, милорд. Ще караме покрай брега, ще държим винаги земята пред очите си, докато не стигнем нос Счупен нокът. Оттам трябва да поемем през Тясното море за Браавос. В никакъв случай да не влизаме в обсега на Драконов камък.

— А ако нашите врагове въпреки всичко ви видят?

— Ако е един кораб, нападаме и ги унищожаваме. Ако са повече, „Дързък вятър“ ще се прилепи до „Морски бързоход“, за да го защити, а останалата част от флота влиза в битка.

Тирион кимна. Ако се случеше най-лошото, малкият „Морски бързоход“ трябваше да успее да надбяга преследвачите си. Малък кораб с големи платна, той беше по-бърз от всеки боен кораб на вода, или поне така твърдеше капитанът му. Стигнеше ли веднъж Мирцела Браавос, щеше да е в безопасност. Изпращаше с нея сир Арис Оукхарт като неин заклет щит и беше задължил браавосците да я преведат по останалия път до Слънчево копие. Дори лорд Станис щеше да се поколебае да предизвика гнева на най-големия и могъщ от Свободните градове. Пътуването от Кралски чертог до Дорн през Браавос едва ли беше най-прекият път, но наистина беше най-безопасният… така поне се надяваше.

„Ако лорд Станис знаеше за това плаване, нямаше да може да избере по-подходящ момент да изпрати флотата си срещу нас.“ Тирион погледна натам, където Черна вода се изливаше в едноименния залив, и изпита облекчение, че не вижда платна на широкия зелен хоризонт. Според последното донесение флотата на Баратеон все още стоеше на котва при Бурен край, където сир Кортни Пенроуз продължаваше да се опълчва на обсадата в името на мъртвия Ренли. Междувременно кулите на Тирион се издигаха три четвърти готови. Дори и сега мъжете повдигаха с помощта на тежките макари камъните, поставяха ги на място и без съмнение го проклинаха за това, че ги е накарал да работят по време на празненствата. Да проклинат. „Още два дни, Станис, само толкова искам. Още два дни и ще свърши.“

Тирион изгледа как племенничката му коленичи пред Върховния септон, за да получи благословията му за пътуването. Слънчевата светлина докосна кристалната му корона и се разпиля на дъга над вдигнатото нагоре лице на Мирцела. Шумът откъм реката му попречи да чуе молитвите й. Дано боговете да имаха по-остър слух от неговия. Върховният септон беше дебел като къща и по-помпозен и надут дори от Пицел. „Стига, старче, приключвай — помисли с раздразнение Тирион. — Боговете си имат по-важни грижи от това да те слушат, аз също.“

Когато най-сетне мърморенето и монотонните молитви секнаха, Тирион си взе сбогом с капитана на „Чука на Роб“.

— Отведете племенницата ми невредима до Браавос и като се върнете, ви чака рицарство — обеща той.

Докато слизаше по стръмния трап на кея, усети враждебните погледи. Галерата се поклащаше леко и това правеше стъпките му по-кекави от всякога. „Бас държа, че им се ще да се разкискат.“ Никой не смееше, не и открито, макар да чуваше мърморенето им, заглушено от скърцането на дърво, въжета и шума на речния поток. „Не ме обичат — помисли той. — Нищо чудно. Аз съм сит и грозен, а те умират от глад.“

Брон го придружи през тълпата до сестра му и синовете й. Церсей го пренебрегна, предпочитайки да ощастливи с усмивките си братовчеда им. Той се вгледа в чаровния й Лансел с очи, зелени като смарагдовия наниз на тънката й бяла шия, и лукаво се усмихна наум. „Знам тайната ти, Церсей.“ Сестра му напоследък често навестяваше Върховния септон, за да потърси благословията на боговете за предстоящата им борба с лорд Станис… или поне в това искаше да го убеди. Всъщност, след краткото си посещение във Великата септа на Белор, Церсей се намяташе с грубо кафяво пътно наметало и се измъкваше, за да се срещне с някакъв странстващ рицар с тъпото име сир Озмунд Черно котле и неговите също толкова противни братя Осни и Осфрид. Лансел му беше казал всичко за тях. Церсей се канеше да използва братята Черно котле, за да си купи лична наемническа сила.

Какво пък, нека се забавлява със заговорите си. Много по-сладка беше, докато си въобразяваше, че го е надхитрила. Черните котлета щяха да й замаят главицата, да й приберат париците и да й обещаят всичко, което поиска, и защо не, след като Брон струваше колкото всичките й пари, петак за петак? Братята, и тримата симпатични мошеници, всъщност бяха много по-опитни в измамата, отколкото в пускането на кръв. Церсей беше успяла да си купи три празни тъпана; ушите й щяха да проглушат с думкането си, но вътре нямаше нищо. Това безкрайно го забавляваше.

Когато „Лъвска звезда“ и „Лейди Лиана“ се откъснаха от брега и поеха към устието на реката да разчистят пътя на „Морски бързоход“, тържествено заечаха рогове. По каменните брегове се чуха възгласи, рехави и дрипави като облаците, стелещи се по небето. Мирцела се усмихна и замаха с ръка от палубата. Зад нея стоеше Арис Оукхарт в блестящия си бял плащ. Капитанът заповяда да срежат въжетата, греблата изтикаха „Морски бързоход“ навътре в силното течение на Черна вода и платната му разцъфнаха под напора на вятъра — обикновени бели платна, както беше настоял Тирион, не яркият пурпур на Ланистър. Принц Томен захлипа.

— Цивриш като бебе — изсъска брат му. — Принцовете не плачат.

— Принц Емон Рицаря на драконите е плакал в деня, когато принцеса Нерис се омъжила за неговия брат Егон — каза Санса Старк, — а близнаците сир Арик и сир Ерик издъхнали със сълзи на бузите, след като си нанесли един на друг смъртни рани.

— Ти да млъкнеш, че ще накарам сир Мерин на теб да нанесе смъртна рана — сопна се Джофри на годеницата си. Тирион погледна сестра си, но Церсей беше погълната от нещо, което й говореше сир Бейлон Суан. „Възможно ли е да е толкова сляпа, че да не вижда в какво се превръща той?“ — зачуди се Тирион.

След като тръгна по реката, „Дързък вятър“ вдигна греблата и се плъзна по течението след „Морски бързоход“. Накрая пое „Чукът на крал Робърт“, мощта на кралския флот… или поне на онази част, която не бе избягала към Драконов камък със Станис. Тирион беше подбрал корабите много грижливо, избягвайки онези, верността на чиито капитани можеше да е съмнителна, според Варис… но понеже и верността на Варис беше съмнителна, оставаше известно количество тревога. „Твърде много разчитам на Варис — помисли той — Трябват ми лични осведомители. Не че ще разчитам и на тях.“ Доверието можеше да убие човек.

Отново се замисли за Кутрето. За Петир Белиш нямаха никаква вест, откакто бе заминал за Горчив мост. Това можеше да не означава нищо… или всичко. Дори Варис не беше сигурен. Евнухът бе предположил, че може би Кутрето го е сполетяла някаква злополука по пътищата. Можеше дори да са го убили. На това Тирион изсумтя презрително.

— Ако Кутрето е мъртъв, то аз съм великан.

Тирел се дърлеха за предложения брак. Тирион трудно можеше да ги обвини. „Ако аз бях на мястото на Мейс Тирел, по-скоро щях да поискам главата на Джофри на пика, отколкото патката му в дъщеря ми.“

Малката флотилия вече навлезе в залива и Церсей подхвърли, че било време да се прибират. Брон доведе коня на Тирион и му помогна да се качи. Това беше задача на Подрик Пейн, но Под го оставиха в Червената цитадела. Мършавият наемник внушаваше много повече сигурност от момчето.

Тесните улици бяха обкръжени от мъжете на Градската стража, които задържаха тълпата с остриетата на копията си. Сир Джейслин Байуотър вървеше начело, повел клина конници в черни ризници и златни плащове. Зад него яздеха сир Ейрон Сантагар и сир Бейлон Суан, понесли знамената на краля — лъва на Ланистър и коронования елен на Баратеон.

Крал Джофри яздеше след тях на висок сив жребец, златната корона сияеше на златните му къдрици. Санса Старк яздеше до него на кафява кобила и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, гъстата й кестенява коса се вееше на раменете й под мрежичката от лунни камъни. Двама от Кралската гвардия пазеха двойката от двете страни — Хрътката отдясно на краля и сир Мандън Мур от лявата страна на момичето.

Следваше ги подсмърчащият Томен, със сир Престън Грийнфилд в белите му доспехи и плащ, а след това Церсей, придружена от сир Лансел и защитена от Мерин Трант и Борос Блънт. Тирион яздеше след сестра си. След тях бяха Великият септон в носилката му и дълга опашка от придворни — сир Хорас Редвин, лейди Танда и дъщеря й, Джалабхар Ксхо, лорд Джилс Росби и всички останали. Двойна колона стражи оформяше тила.

Небръснатите и немитите гледаха вторачено ездачите зад редицата копия. „Това хич, ама хич не ми харесва“ — помисли Тирион. Брон беше пръснал наемниците си из тълпата със заповед да спрат всяка неприятност преди да е започнала. Церсей навярно също бе поставила хора на Черните котлета. Кой знае защо, Тирион не мислеше, че това ще помогне много. Ако огънят е много силен, трудно ще опазиш пудинга да не загори, като хвърлиш още няколко стафидки.

Прекосиха Рибарския площад и поеха по Калния път преди да завият по извития Сърп и да започнат да се изкачват нагоре по Хълма на Егон. Няколко гласа завикаха „Джофри! Слава, слава, слава!“, щом младият крал мина край тях, но на всеки един поел вика сто мълчаха. Ланистърите се движеха през море от дрипави мъже и гладни жени, притиснати от прилива на мрачни погледи. Точно пред него Церсей се смееше на нещо, което й бе казал Лансел, но Тирион подозираше, че веселието й е престорено. Не можеше да не забелязва обкръжаващата ги неприязън… но пък сестра му винаги залагаше на храбрата показност.

Някъде по средата на пътя една подивяла жена си проби път между двама от стражите и изтича на улицата пред краля и придружителите му, понесла над главата си телцето на мъртвото си бебе. Беше посиняло и подуто, гледката беше ужасна, но същинският ужас беше в очите на жената. Джофри я изгледа за миг, сякаш се канеше да я прегази, но Санса Старк се наведе и му каза нещо. Кралят бръкна в кесията си и хвърли на жената сребърен елен. Монетата отскочи от детското телце и се затъркаля под краката на златните плащове. Десетина души се счепкаха за нея. Майката не мигна. Мършавите й ръце трепереха под мъртвата тежест на детето й.

— Оставете я, ваша милост — извика Церсей на краля, — не можем да й помогнем, горкичката.

Майката я чу. Гласът на кралицата сякаш разсече въздуха и проясни размътения й ум. Лицето й се изопна в омраза.

— Курво! — изкрещя лудата. — Курво на Кралеубиеца! Братова шунда! — Хвърли детето и посочи Церсей. — Братова шунда, братова шунда!

Тирион така и не видя кой хвърли говното. Само чу ахването на Санса и как Джофри изруга, а когато извърна глава, кралят триеше мръсотията от бузата си. Кафявата гадост се беше пръснала и по златната му коса, и по краката на Санса.

— Кой го хвърли това? — изпищя Джофри. Пръстите му се впиха в косата, лицето му се изкриви от ярост и той смъкна цяла шепа от лепкавата гнусотия. — Искам човека, който хвърли това! — изрева той. — Сто златни дракона за този, който ми го предаде.

— Там, горе беше! — извика някой от тълпата. Кралят завъртя коня си да огледа покривите и балконите над главите им. Хората в тълпата сочеха, бутаха се и сипеха ругатни един към друг и към краля.

— Моля ви, ваша милост, моля ви, оставете го — проплака Санса.

Кралят не я погледна.

— Доведете ми човека, който хвърли тази мръсотия! — заповяда Джофри. — Ще го оближе от мен или ще му взема главата. Куче, доведи ми го тук!

Сандор Клегейн послушно скочи от седлото си, но нямаше как да пробие през стената от хора, камо ли да стигне до покрива. Тези, които бяха най-близо пред него, започнаха да хленчат и да се дърпат от пътя му, докато други напираха напред за да видят. На Тирион му замириса на погром.

— Клегейн! Остави, избягал е отдавна!

— Искам го! — Джофри посочи към покрива. — Беше ей там. Куче, пробий през тях и доведи…

Порой от викове заглуши думите му като гръмотевичен тътен на ярост, на страх и на омраза, който ги заля от всички посоки.

— Копеле! — изкрещя един на Джофри. Още гласове подхванаха кралицата с викове „Курва“ и „Братова шунда“, а Тирион го запердашиха с „Изрод!“ и „Получовек!“ Смесени с дръзките оскърбления започнаха да се чуват и „Възмездие!“, и „Роб, искаме Роб, краля Роб, Младия вълк“, й „Станис!“, и дори „Ренли!“ От двете страни на улицата тълпата напираше срещу остриетата на копията, а златните плащове едва ги удържаха, мъчейки се да запазят строя си. Над главите им зафучаха камъни и изпражнения. „Нахранете ни!“, закрещя някаква жена. „Хляб!“, прокънтя мъжки глас зад нея. „Искаме хляб, копеле!“ След миг хилядите гърла подеха последното заклинание. Крал Джофри, крал Роб и крал Станис бяха забравени и се възцари единствен крал Хляб. „Хляб! — крещеше човешкото море. — Хляб, хляб!“

Тирион пришпори коня си към сестра си и изрева:

— Към замъка! Веднага!

Церсей кимна, а сир Лансел измъкна меча си от ножницата. В челото на колоната Джейслин Баиуотър ревеше заповеди. Конниците наведоха пиките си и подкараха напред в клин. Кралят въртеше коня си в кръг. През редицата от копия се протягаха ръце да го докопат. Един успя да го хване за крака, но само за миг — мечът отсече китката му. „В галоп!“ — изрева Тирион на племенника си и плесна с все сила коня по задницата. Животното се вдигна на задните си крака, изцвили и се понесе напред, тълпата пред него се пръсна.

Тирион подкара в зейналия отвор по петите на краля. Брон не остана назад, с меч в ръката. Един ръбат камък прелетя край главата му, някаква гнила зелка се пръсна в щита на сир Мандън. Вляво от тях човешкият напор събори трима от златните плащове и тълпата се понесе напред, тъпчейки падналите мъже. Хрътката беше изчезнал зад тях, макар че останалият му без ездач кон препускаше до тях. Тирион видя как издърпаха Ейрон Сантагар от седлото и как златно-черният елен на Баратеон, който носеше, се разкъса. Сир Бейлон Суан хвърли лъва на Ланистър, за да извади дългия си меч. Засече наляво и надясно, а падналото знаме се раздра и дрипите се отвяха като пометени от буря големи пурпурни листа. След миг изчезнаха. Някой залитна пред коня на Джофри и изпищя на умряло, докато кралят го прегазваше. Дали беше мъж, жена или дете, Тирион така и не разбра. Джофри препускаше в галоп до него с пребледняло лице, със сир Мандън Муур като бяла сянка от другата му страна.

Изведнъж цялото това безумие остана зад тях, а копитата на конете им затрополиха по каменния площад пред барбикана на замъка. Една редица копиеносци държеше портите. Сир Джейслин обръщаше пиките си за нова атака. Копията се раздвоиха да пропуснат кралската свита под решетките. Бледочервени стени се издигнаха от двете им страни, успокояващо високи и гъмжащи от стрелци по бойниците.

Тирион не помнеше как е слязъл. Сир Мандън помагаше на потресения крал да се смъкне от коня, когато Церсей, Томен и Лансел нахлуха през портите със сир Мерин и сир Борос плътно след тях. Мечът на Борос беше оплескан с кръв, а белият плащ на Мерин се беше разпрал на гърба му. Сир Бейлон Суан влезе без шлем, конят му беше плувнал в пяна и устата му кървеше. Хорас Редвин доведе лейди Танда, полуобезумяла от страх за дъщеря си Лолис, която бяха съборили от седлото и беше останала назад. Лорд Джилс, чието лице изглеждаше по-пепеляво от всякога, изломоти как видял да смъкват Върховния септон от носилката му и как той крещял молитви, докато тълпата го връхлитала. Джалабхар Ксхо каза, че май видял сир Престън Грийнфилд от Кралската гвардия да се връща към обърнатата носилка на Върховния септон, но не бил сигурен.

Тирион съвсем смътно чу как някакъв майстер го пита дали е ранен. Кипнал, закрачи с патешката си походка през двора към племенника си, загледан в килнатата на една страна, оцапана с лайна корона.

— Предатели! — ломотеше възбуден Джофри. — Ще им взема главите на всички, ще ги…

Джуджето го зашлеви през лицето с такава сила, че короната на Джофри отхвърча от главата му. След което го блъсна с две ръце и го събори по гръб на земята.

— Проклет тъпанар!

— Те са предатели! — запищя Джофри. — Нарекоха ме как ли не и ме нападнаха!

— А ти насъска кучето си срещу тях! Какво си мислеше, че трябваше да направят, да ти паднат покорно на колене, докато Хрътката ги посича ли? Скапано, безмозъчно момченце, ти уби Клегейн и боговете само знаят колко още, а се върна тук дори без една драскотина. Проклет да си! — И го изрита. И се почувства толкова добре, че щеше да го повтори, но сир Мандън Муур го дръпна от виещия под краката му Джофри, а после Брон се озова при тях и го задържа, докато се съвземе. Церсей коленичи до сина си, докато сир Бейлон Суан удържаше сир Лансел. Тирион отблъсна ръцете на Брон и изрева: — Колко души още са навън?

— Дъщеря ми — изплака лейди Танда. — Моля ви, някой трябва да се върне за Лолис…

— Сир Престън не се е върнал — съобщи сир Борос Блънт, — Ейрон Сантагар също.

— И Дойката — добави сир Хорас Редвин. Това беше прякорът, който другите скуайъри бяха прикачили на младия Тирек Ланистър.

Тирион огледа двора.

— Къде е момичето на Старк?

В първия миг не отговори никой. Накрая Джофри каза:

— Тя яздеше до мен. Не знам къде отиде.

Тирион притисна пулсиращите си слепоочия с изтръпнали пръсти. Ако Санса Старк бе пострадала, край с Джайм.

— Сир Мандън, вие бяхте нейният щит.

Сир Мандън Муур го погледна невъзмутимо.

— Когато тълпата обкръжи Хрътката, първо помислих за краля.

— И правилно — намеси се Церсей. — Борос, Мерин, върнете се да намерите момичето.

— И дъщеря ми — изхлипа лейди Танда. — Моля ви…

Сир Борос не остана доволен от перспективата да изостави сигурността на замъка.

— Ваша милост — заговори той на кралицата, — като ни види белите плащове, тълпата може да побеснее.

— Другите да ги вземат шибаните ви плащове! — викна Тирион. — Махайте ги, ако ви е страх да ги носите, говедо проклето… но ми намерете Санса Старк, иначе се заклевам, че ще накарам Шага да ти пръсне грозната глава, за да видя има ли нещо в нея.

Сир Борос почервеня от гняв.

— Ти ли ще ме наричаш грозен бе, ти ли бе? — И започна да вдига кървавия си меч. Брон дръпна Тирион зад себе си.

— Престанете! — извика Церсей. — Борос, направи каквото ти казаха, или ще намерим друг, който да носи този плащ. Клетвата ти…

— Ето я! — извика Джофри и посочи.

Сандор Клегейн нахлу през портите, яхнал кафявия кон на Санса. Момичето седеше зад него, здраво прегърнала Хрътката през кръста.

— Пострадахте ли, лейди Санса? — извика й Тирион.

От дълбоката драскотина на челото й течеше кръв.

— Те… хвърляха… камъни и мръсотия, яйца… опитвах се да им кажа, че нямам хляб им дам… Един се опита да ме свали от седлото. Хрътката го уби, мисля… ръката му… — Очите й се опулиха и тя сложи ръка на устата си. — Той му отсече ръката!

Клегейн я свали на земята. Белият му плащ беше разкъсан и оцапан, от съдрания му ляв ръкав се стичаше кръв.

— Птиченцето кърви. Някой да го прибере в клетчицата му и да се погрижи за тази рана. — Майстер Френкен хукна да изпълни заповедта. — Сантагар го довършиха — продължи Хрътката. — Четирима го държаха долу и му млатеха главата поред с един камък. Единия го изкормих — не че му помогна много на сир Ейрон.

Лейди Танда пристъпи към него.

— Дъщеря ми…

— Въобще не я видях. — Хрътката намръщено огледа двора. — Конят ми къде е? Ако е станало нещо с тоя кон, някой ще плаща.

— Тичаше с нас по някое време — каза Тирион, — но после какво е станало с него, не знам.

— Пожар! — извикаха от предната кула. — Милорд, в града се вдигат пушеци. Кварталът на бълхите гори.

Тирион беше неописуемо изтощен, но нямаше време за отчаяние.

— Брон, вземи колкото хора трябват и се погрижи за пожарните фургони. — „Богове милостиви. Дяволският огън. Ако пламъците стигнат до него…“ — Можем да загубим целия Квартал на бълхите, ако трябва, но в никакъв случай пожарът да не стига до Палатата на алхимиците, ясно ли е? Клегейн, ти отиваш с него.

За миг на Тирион му се стори, че долови страх в тъмните очи на Хрътката. „Огънят — досети се той. — Другите да ме вземат дано, разбира се, че се бои от огъня, много добре го е опитвал.“ Страхът изчезна моментално, заменен с познатото мръщене на Клегейн.

— Отивам — каза той, — макар и не по ваша заповед. Трябва да го намеря този кон.

Тирион се обърна към тримата оцелели рицари от Кралската гвардия.

— Всеки от вас ще придружи по един глашатай. Заповядайте на хората да се приберат по домовете си. Който бъде намерен по улиците след последния удар на вечерната камбана, ще бъде убит.

— Нашето място е до краля — заяви надменно сир Мерин, но Церсей се надигна като усойница.

— Мястото ви е там, където брат ми ви казва, че е — изсъска тя. — Ръката говори с гласа на краля и неподчинението е измяна.

Борос и Мерин се спогледаха.

— Да си носим ли плащовете, ваша милост? — попита Борос.

— Голи тръгнете, все ми е едно. Дано така поне напомните на тълпата, че сте мъже. Може да са го забравили, след като видяха как се държахте по улиците.

Тирион остави сестра си да излее яда си. Главата му пулсираше. Стори му се, че надушва пушека, макар че можеше да е миризмата на пламналите му нерви. Двама от Каменните врани пазеха входа на Кулата на Ръката.

— Намерете ми Тимет, син на Тимет.

— Каменни врани не тичат да цвърчат на Горените мъже — горделиво му напомни един от диваците.

За миг Тирион беше забравил с кого си има работа.

— Тогава ми доведете Шага.

— Шага спи.

Едва се въздържа да не запищи.

— Събудете го. Веднага.

— Не е лесно да събудиш Шага, син на Долф — оплака се мъжът. — Гневът му е ужасен. — Но тръгна с ръмжене.

 

 

Планинецът влезе в стаята му с прозявка и се почеса по рошавата глава.

— Половината град ври и кипи, другата половина гори, а Шага лежи и хърка — каза Тирион.

— Шага не харесва калната ви вода тука, затова трябва да пие ейла ви и киселото ви вино, а после главата го боли.

— Държа Шае в едно имение, до Желязната порта. Искам да отидеш при нея и да я пазиш, каквото и да става.

Грамадният мъж се ухили и жълтите му зъби лъснаха в косматия пущинак на брадата му.

— Шага ще я доведе тук.

— Само се погрижи да не пострада. Кажи й, че ще отида при нея веднага щом мога. Още тази нощ може би, или най-късно утре сутринта.

 

 

Но вечерта дойде, а в града продължаваше да цари хаос, макар Брон да докладва, че пожарите са потушени и че побеснелите тълпи са се разпръснали. Колкото и да копнееше Тирион за утеха в ласките на Шае, разбра, че тази нощ няма да ходи никъде.

Сир Джейслин Байуотър му представи сметката на касапина, докато вечеряше с изстиналото петле и комат кафяв хляб в сумрака на солария. Вече се стъмваше, но когато слугите му дойдоха да запалят свещите и да накладат огън в камината, Тирион им изрева и ги изгони. Настроението му беше мрачно като стаята, а Байуотър не каза нищо, от което да му олекне.

Списъкът на избитите започваше с Великия септон, когото разкъсали, докато хленчел на боговете си за милост. „Умиращите от глад не гледат с добро око на дебели жреци, които не могат дори да ходят сами“ — помисли Тирион.

Трупа на сир Престън отначало го бяха подминали — златните плащове търсели рицар в бели доспехи, а тълпата го беше намушкала и пребила толкова жестоко, че го бяха намерили червено-кафяв.

Сир Ейрон Сантагар го намерили захвърлен в канала, главата му била на червена пихтия под разбития шлем.

Дъщерята на лейди Танда отдала девствеността си на петдесетина разгневени мъже зад някаква табакчийница. Златните плащове я намерили да обикаля гола по Свинската улица.

Тирек все още го нямало, както и кристалната корона на Върховния септон. Девет златни плаща били избити, а два пъти повече — ранени. Никой не си беше направил труда да преброи колко души от тълпата са загинали.

— Искам Тирек да се намери, жив или мъртъв — каза сухо Тирион, след като Байуотър свърши. — Той е още момче. Син на покойния ми чичо Тигет. Баща му винаги е бил добър с мен.

— Ще го намерим. И короната на септона ще намерим.

— Другите да си я начукат короната на септона в задниците, все ми е едно.

— Когато ме назначихте да командвам Стражата, казахте, че искате от мен голата истина. Винаги.

— Не знам защо имам чувството, че няма да ми хареса каквото и да ми кажеш — отвърна мрачно Тирион.

— Днес удържахме града, милорд, но за утре не мога да ви обещая. Котлето всеки момент ще кипне. Толкова крадци и убийци са се изсипали тук, че нито една къща не е в безопасност, проклетата помия залива вертепите по Пиклива вода, храна човек не може да намери нито за меден петак, нито за сребърник. Ако доскоро се чуваше само мърморене, сега открито се говори за бунт и измяна в палатите на гилдиите и по пазарите.

— Трябват ли ти още хора?

— На половината от тия, които имам сега, не мога да разчитам. Слинт беше утроил числото на градската стража, но за да направиш от някого страж, не стига златен плащ. Между новите наемници се срещат добри и верни мъже, но също така и повече изверги, пияници, страхливци и предатели, отколкото бихте искали да знаете. Повечето са недообучени, недисциплинирани и ако са верни на нещо, то е собствената им кожа. Ако се стигне до сражение, няма да издържат.

— Не съм го и очаквал — каза Тирион. — Пробият ли стените ни, край с нас. Знаех го от самото начало.

— Хората ми са набрани главно от простолюдието. Ходят по същите улици, пият вкиснало вино от същите мехове, тъпчат си коремите със същата кафява гнусотия в гостилничките. Вашият евнух не може да не ви го е казал. В Кралски чертог не обичат много Ланистърите. Мнозина все още помнят как лорд баща ви опустоши града, когато Ерис му отвори портите. Разправят, че боговете ни наказват заради греховете на вашия дом — за това, че брат ви уби крал Ерис, за избиването на децата на Регар, за екзекуцията на Едард Старк, за дивашкото правосъдие на Джофри. Някои говорят открито колко по-добре били нещата, докато Робърт беше крал, и намекват, че ще е много по-добре, ако Станис вземе трона. В готварниците, в пивниците и бардаците човек може да чуе тези неща… както и в казармите на стражата.

— Мразят семейството ми, това ли искаш да ми кажеш?

— Да… И при първа възможност ще се обърнат срещу вас.

— И срещу мен ли?

— Питайте евнуха си.

— Теб питам.

Хлътналите тъмни очи на Байуотър срещнаха кривите разноцветни очи на джуджето, без да мигнат.

— Срещу вас най-вече, милорд.

— Най-вече? — Жестоката несправедливост го задави. — Джофри им каза да ядат мъртъвците си. Джофри насъска кучето си срещу тях. Как могат да обвиняват мен?

— Негова милост е още момче. По улиците се говори, че имал зли съветници. Простият народ никога не е обичал кралицата, нито лорд Варис са го нарекли Паяка от голяма любов… но вас обвиняват най-много. Сестра ви и евнухът бяха тук, когато времената бяха по-добри, но вас ви нямаше. Казват, че вие сте напълнили града с нагли наемници и мръсни диваци, злодеи, които взимат, каквото им хареса, и не признават никакъв закон. Казват, че сте прокудили Джанос Слинт, защото честността му не ви допадала. Казват, че сте хвърлили в тъмницата мъдрия добър Пицел, защото се осмелил да надигне глас срещу вас. Някои дори твърдят, че кроите да обсебите Железния трон.

— Да, и освен това съм изрод, грозен и окаян, да не забравяме и това. — Ръката му се сви в юмрук. — Чух достатъчно. И двамата ни чака работа. Остави ме.

„А може би баща ми беше прав да ме презира през всичките тези години, ако това е най-доброто, което мога да постигна“ — помисли Тирион, щом остана сам. Вторачи блуждаещия си поглед в остатъците от вечерята и коремът му кипна от гледката на изстиналия мазен петел. С погнуса той избута блюдото настрана, повика Под и го прати да доведе Варис и Брон. „Най-доверените ми съветници са евнух и наемник, а дамата на моето сърце е долна курва. Какво говори всичко това за мен?“

Щом дойде, Брон се оплака от тъмното и настоя да се запали огънят в камината. Вече пращеше, когато се появи и Варис.

— Ти къде беше? — настоя Тирион.

— По кралски дела, скъпи милорд.

— Ах, да. Кралят — измърмори Тирион. — Племенника ми не го бива и в нужник да седи, да не говорим за Железния трон.

Варис сви рамене.

— Всеки чирак трябва да си учи занаята.

— Половината скапани чираци по Вонящия булевард могат да управляват по-добре от този ваш крал. — Брон седна безцеремонно от другата страна на масата и си откъсна крилце от петела.

Тирион беше навикнал да пренебрегва честите му прояви на наглост, но тази вечер безочието му му дойде прекалено.

— Не помня да съм разрешавал да ми довършваш вечерята.

— Не забелязах да я ядеш — отговори с пълна уста Брон. — Градът мре от глад и е грехота да се хвърля храна. Вино да ти се намира?

„Още малко и ще поиска да му го налея“ — помисли мрачно Тирион.

— Прекаляваш — предупреди той.

— Добре, че ти не прекаляваш. — Брон хвърли кокала от крилцето на постелките. — Помислял ли си някога колко лек щеше да е животът, ако другият се беше родил първи? — Откъсна си бяло месо. — Оня, ревливия, Томен. Изглежда, той поне прави каквото му казват, като един добър крал.

Мраз полази по гърба на Тирион, щом осъзна за какво намеква наемникът. „Ако Томен беше крал…“ Имаше само един начин Томен да стане крал. Не, това беше немислимо. Джофри беше от собствената му кръв. Беше син не само на Церсей, но и на Джайм.

— Мога да заповядам главата ти да отсекат за това, което каза — изръмжа той на Брон, но наемникът само се изсмя.

— Приятели — намеси се Варис. — Кавгите няма да ни помогнат. Моля ви. Сърце ни трябва.

— Чие? — кисело попита Тирион. Сещаше се за няколко изкусителни избора.