Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (24)

ДЖОН

Вятърът шибна дъжда в лицето на Джон, докато пришпорваше коня през придошлия поток. До него лорд-командирът Мормон придърпа качулката на плаща си и изруга скапаното време. Гарванът стоеше на рамото му с настръхнала перушина, прогизнал и сърдит като Стария мечок. Мокри листа заплющяха около тях като ято мъртви птици. „Гората на духовете — помисли Джон. — Гората на удавниците май ще е по-вярно.“

Надяваше се, че Сам се държи някъде назад в колоната. Не беше добър ездач дори при сухо време, а шестте дни непрекъснат дъжд бяха направили терена измамен, разкалян и мек, със скрити в подгизналата пръст камъни. Духнеше ли вятърът, биеше капките право в очите им. Валът някъде на юг сигурно беше протекъл, топящият се лед щеше да се смеси с топлия дъжд и да потече на вади и цели реки. Пип и Тоуд сигурно седяха сега край огъня в трапезарията, пиеха си греяното вино преди вечерята. Джон им завидя. Мокрите вълнени дрехи бяха полепнали по него, дращеха и го сърбеше, вратът и раменете го боляха ужасно от тежестта на ризницата и на меча, и му беше втръснало от солена треска, солено говеждо и кораво сирене.

Някъде напред треперливо изсвири рог, приглушен от воя на дъждовния вятър.

— Рогът на Бъкуел — каза Стария мечок. — Боговете са добри; Крастър още си е там. — Гарванът му плесна с големите си криле, изграчи „Зър-рно“ и отново се накокошини.

Джон често беше слушал черните братя да разправят истории за Крастър и неговата цитадела. Сега щеше да я види с очите си. След седемте празни села бяха започнали да се боят, че ще заварят и твърдината на Крастър мъртва и запусната като всичко друго, но ето, че това им беше спестено. „Може би Стария мечок най-после ще намери някакъв отговор — обнадежди се той. — Така или иначе, поне ще се отървем от дъжда.“

Торен Малък лес се кълнеше, че Крастър е приятел на Вала въпреки лошата слава.

— Той е почти побъркан, не го отричам — казал беше на Стария мечок, — но всеки ще се побърка, ако изкара целия си живот в прокълнатия лес. Все едно, той никога не е отказвал на щурмовак огъня си, нито си пада по Манс Райдър. Ще ни даде някой добър съвет.

„Той да ни даде поне топло ядене и да си изсуша дрехите, и на това ще съм доволен.“ Дивен рече, че Крастър бил родоубиец, лъжец, изнасилвач и страхливец, и намекна, че търгувал с роботърговци, както и с демони.

— И по-лошо — добавяше старият горянин и тракваше с дървените си зъби. — Да знаете, лошо вони, така си е.

— Джон — заповяда лорд Мормон, — върни се назад по колоната и предай вестта. И напомни на командирите, че не искам да си имаме неприятности около жените на Крастър. Мъжете да си опичат ума и да говорят с тези жени колкото може по-малко.

— Слушам, милорд.

Джон свърна коня си назад по пътя. За малко макар му стана приятно, че дъждът поне не биеше в лицето му. Всички, които подминаваше, все едно че плачеха. Колоната се беше проточила на половин миля през дърветата.

При обоза мина покрай Самуел Тарли, присвил се на седлото си под широката си провиснала шапка. Беше яхнал един товарен кон и водеше други два. Дъждът барабанеше по платнищата върху кафезите и гарваните в тях крякаха и пърхаха.

— Да не си им пуснал някоя лисица?

Сам вдигна глава и водата се стече от шапката му.

— О, здрасти, Джон. Не, просто не им харесва дъждът, също като на нас.

— Как я караш, Сам?

— Мокро. — Дебелото момче се усмихна измъчено. — Но още нищо не ме е убило.

— Добре. Цитаделата на Крастър е наблизо. Ако боговете са добри, ще ни пусне да се наспим край огъня му.

Сам го изгледа с подозрение.

— Ед Скръбния разправя, че тоя Крастър бил ужасен дивак. Женел се за дъщерите си и не зачитал никакви закони освен тези, които издавал сам. А пък Дивен каза на Грен, че в жилите му течала черна кръв. Майка му била дивачка, която спала с щурмовак, така че е копе… — Изведнъж осъзна какво се канеше да каже.

— Копеле — довърши със смях Джон. — Можеш да го кажеш спокойно, Сам. Тая дума съм я чувал цял живот. — И сръга с шпорите малкия си гарон. — Трябва да намеря сир Отин. И внимавай с жените на Крастър. — Сякаш Сам Тарли трябваше да го предупреждават по този въпрос. — Ще поговорим по-късно, като вдигнем стана.

Джон отнесе вестта на сир Отин Вайтърс, който се тътреше най-отзад с ариергарда. Дребен човек със съсухрено лице, на годините на Мормон, сир Отин винаги изглеждаше уморен, дори в Черния замък, а сега дъждът го беше съкрушил безмилостно.

— Добри вести — кимна той. — Тоя дъжд ме намокри до костите.

На връщане Джон свърна далеч встрани от пътя на колоната и хвана по-късата пътека през гъстата гора. Звуците от хора и коне позаглъхнаха, погълнати от дивата и влажна зелена пустош, и много скоро той чуваше вече само постоянния ритъм на дъжда по листа, дърво и камък. Беше още ранен следобед, но гората изглеждаше тъмна като привечер. Джон подкара през камъни и локви, покрай грамадни дъбове, сиво-зелени смърчове и железни дървета с черна кора. На места клоните изплитаха гъст саван над главата му и за малко му предлагаха отдих от постоянното барабанене на дъжда по главата му. Докато минаваше покрай един изгорен от мълния кестен, обрасъл с диви рози, чу нещо да шумоли в храстите.

— Дух — извика той. — Дух, ела при мен.

Но от зеленината се показа Дивен, пришпорил рунтав сив гарон, с Грен до него. Стария мечок беше разпратил конен авангард от двете страни на главната колона, за да заслонят похода им и да ги предупредят за приближаването на враг, и дори тук той не допускаше рискове, а пускаше хората си по двама.

— А, ти ли си бил, лорд Сняг. — Дивен се усмихна с дъбовата си усмивка; зъбите му бяха издялани от дърво и не му стояха добре. — Рекох, с туй момче ще трябва да се оправяме с някой Друг. Вълка си ли изгуби?

— Отпраши напред за плячка. — Дух не обичаше да върви с колоната, но едва ли се беше отдалечил много. Всеки път, щом спираха да пренощуват, бързо намираше Джон и палатката на лорд-командира.

— В тая мокротия, за риба ще е тръгнал май — каза Дивен.

— Майка ми винаги казваше, че дъждът е добър за зърното — намеси се плахо Грен.

— Тъй де, добър колкото да плесеняса — рече Дивен. — Най-доброто на дъжда е, че му спестява на човек банята. — Зъбите му тракнаха.

— Бъкуел е намерил Крастър — каза им Джон.

— Че да не го е губил? — изкиска се Дивен. — Ти виж младите самци да не почнат да си пъхат носовете в жените на Крастър, чу ли?

Джон се усмихна.

— Само за тебе ли ги искаш, Дивен?

Дивен изщрака още един път със зъби.

— Че що, може и да искам. Крастър има десет пръста и една патка, не може да брои до повече от единайсет. Една-две едва ли ще му липсват.

— Всъщност той колко жени има? — попита Грен.

— Повече, отколкото ти ще имаш за цял живот, брате. Е, не е толкоз трудно, щом си ги прави сам. Ей го и твоя звяр, Сняг.

Дух дотича до коня на Джон вирнал опашка и с настръхнала срещу дъжда козина. Животното на Грен се дръпна подплашено от миризмата му; дори и сега, след повече от година, конете ставаха неспокойни при появата на вълчището.

— С мен, Дух. — Джон пришпори към твърдината на Крастър.

Изобщо не беше помислял, че ще срещне някакъв каменен замък отвъд Вала, но поне си представяше нещо като дървено укрепление, с вътрешна полоса, палисада и дървена кула. Това, което видяха, се оказа грамадна купчина тор, свинарник и празна кошара, и схлупена, измазана с кал постройка без прозорци, която едва ли заслужаваше името „цитадела“. Беше дълга и ниска, скрепена от дървета и с тревни чимове за покрив. Дворът се разполагаше на ниско възвишение, което трудно можеше да се нарече хълм, и бе обкръжен със земен насип. Кафяви вади се стичаха надолу по склона там, където дъждът беше проял укреплението, и се сливаха в дълбоко дере, извиващо на север, чиито разкаляни води дъждът превръщаше в мътен порой.

От югозападната страна се видя отворена порта, фланкирана от два животински черепа, набити на високи колове: мечка от едната страна и овен от другата. По мечия череп още висяха парчета гнило месо, забеляза Джон, след като се вля в преминаващата през портата колона. Вътре съгледвачите на Джармън Бъкуел и хората от авангарда на Торен Малък лес вече изпъваха коневръзите и се мъчеха да вдигнат палатките. Цяла орда прасенца ровичкаха около три огромни свине в кочината. Наблизо едно момиченце носеше набрани моркови от градината, голо-голеничко под дъжда, а две жени връзваха една свиня за колене. Горкото животно квичеше ужасно и отчаяно, почти по човешки. В отговор псетата на Чет лаеха като побеснели, ръмжаха и налитаха въпреки проклятията, с които ги засипваше, пригласяха им и две от кучетата на Крастър. Като видяха Дух, някои от псетата подвиха опашки и побягнаха, а другите заотстъпваха с ръмжене. Вълчището не ги и погледна.

„Е, трийсетина от нас сигурно ще се стоплят и изсушат — помисли Джон, след като огледа постройката. — Петдесетина, може би.“ Мястото беше твърде малко да побере двеста души, така че повечето трябваше да останат навън. А къде да ги сложат? Дъждът беше превърнал половината двор на „цитаделата“ в дълбоки до глезен локви, а останалото — в тинеста кал. Предстоеше им още една окаяна нощ.

Лорд-командирът бе поверил коня си на Ед Скръбния. Когато Джон слезе, той почистваше полепналата кал от копитата му.

— Лорд Мормон е в залата — уведоми го той. — Каза да идеш при него. По-добре остави вълка навън, че както е изгладнял, току-виж изял някое от децата на Крастър. Мене ако питаш, толкова съм гладен, че и аз бих изял някое от децата на Крастър, стига да ми го поднесат горещо. Отивай, ще се погрижа за коня ти. Ако вътре е топло и сухо, по-добре не ми казвай, мене не ме поканиха. — Отлепи с ножа си буца кал от подковата. — А бе, тая кал не ти ли прилича на говна? Дали пък целият тоя хълм не е вдигнат от говната на Крастър?

Джон се усмихна.

— Нищо чудно. Той живее тук от доста време.

— Не ми се хили. Бягай при Стария мечок.

— Дух, остани — заповяда той.

Вратата на „цитаделата“ на Крастър представляваше две задкрилки от сърнешка кожа. Джон се шмугна между тях и се приведе да мине под ниския трегер. Бяха го изпреварили две дузини от главните щурмоваци: стояха около вкопаното в пръстения под огнище и водата от наметалата им се събираше на локвички около ботушите. Вътре миришеше на сажди, на тор и на мокри псета. Въздухът бе натежал от задушливия дим и въпреки това си оставаше влажен. Дъждът се стичаше от димоотвода в покрива. Помещението беше само едно, с издигната дървена площадка за спане, до която се стигаше по две дървени стълби.

Джон си спомни как се чувстваше в деня, в който тръгнаха от Вала: неспокоен като девица пред първа целувка, но обзет от нетърпение да зърне тайнства и чудеса зад всеки нов хоризонт. „Ами ето ти го сега едно от тях — каза си той, докато оглеждаше зяпнал окаяната и воняща зала. От лютия дим очите му се насълзиха. — Жалко, че Пип и Тоуд не могат да го видят. Много ще им липсва.“

Крастър седеше на единствения стол в помещението, до огъня. Дори лорд-командирът Мормон трябваше да седне на общата пейка с гарвана си, мърморещ недоволно на рамото му. Зад него стърчеше Джармън Бъкуел — водата се стичаше от кърпената ризница и лъсналия от влагата кожен елек, до Торен Малък лес, в тежкия нагръдник на покойния сир Джаръми и самуровото наметало.

Овчият кожух на Крастър и дрипавото кожено наметало, с което се беше заметнал, му придаваха твърде бедняшки вид в сравнение с гостите, но на едната си дебела китка носеше тежка гривна с блясък на злато. Изглеждаше здрав и силен мъж, макар и вече в зимата на дните си, гривестата му коса беше посивяла, почти до бяло. Плоският нос и провисналата уста му придаваха зловещ вид, а едното му ухо го нямаше. „Това значи било дивак.“ Джон си спомни приказките на баба Нан за дивото племе, което пиело кръв от човешки черепи. Крастър обаче пиеше жълта бира от грубо издялана каменна чаша. Сигурно не беше слушал приказките.

— Бенджен Старк не съм го виждал от три години — говореше той на Мормон. — И да ти кажа право, никогаж не ми е липсвал. — Между пейките сновяха пет-шест черни кутрета и едно-две прасета, а жени в дрипави сърнешки кожи разнасяха рогове с бира, разбъркваха огъня и режеха моркови и лук в един котел.

— Трябва да е минал насам миналата година — каза Торен Малък лес. Едно от псетата дойде да го подуши по крака, той го изрита и кучето изквича.

— Бен търсеше сир Веймар Ройс, който беше изчезнал с Гаред и младия Уил — каза лорд Мормон.

— Тъй де, тия тримата ги помня. Лордчето не беше по-голямо от тия палета тука. Един такъв горд, не можа да спи под покрива ми с неговия самур и черната стомана. Жените ми го гледаха с кравешки очи. — Извърна се и примижа към най-близката от жените. — Задявали се с щурмоваци, разправя ми Гаред. Викам му, с това зелено командирче, гледай да не ги пипате. За черна врана Гаред не беше толкоз лош. Ама ушите му бяха по-малко от моите. Хапката му ги взела, разправя, като мойто. — Крастър се засмя. — Чувам, че и без глава останал. Е, и нея ли му я взе хапката?

Джон си спомни пръсналата се по белия сняг червена кръв и как Теон Грейджой изрита главата на мъртвия. „Беше дезертьор.“ На връщане към Зимен хребет двамата с Роб бяха препуснали напред и намериха в снега шестте палета. Преди хиляда години.

— Когато сир Веймар те остави, накъде тръгна?

Крастър сви рамене.

— Имам си друга работа, няма да седна да гледам накъде прелитат враните. — Отпи от бирата, обърса уста и остави чашата настрана. — Добро южняшко вино не съм пил от цяла меча нощ. Малко вино няма да ми дойде зле, и някоя нова брадва. Мойта вече не хапе, а жени имам да пазя. — Огледа суетящите се наоколо жени.

— Малко сте, и сами — каза Мормон. — Ако искаш, ще заделя няколко души да ви заведат до Вала.

Хрумването, изглежда, се хареса на гарвана.

— Вал-л! — гракна той и разпери криле като висока черна яка зад главата на Мормон.

Домакинът им се ухили грозно и се видяха няколко потрошени кафяви зъба.

— И к’во ще правим там, ще ви слугуваме на вечерята? Ние тука сме свободен народ. Крастър не слугува на никой.

— Времената са лоши да живееш сам в дивото. Студените ветрове се вдигат.

— Да се вдигат. Моите корени са дълбоки. — Крастър награби една от минаващите жени през кръста. — Кажи му, жено. Кажи на лорд Враната колко добре си живуркаме тука.

Жената облиза тънките си устни.

— Мястото ни е тук. Крастър ни пази. По-добре да умреш свободен, отколкото роб.

— Р-роб! — измърмори гарванът.

Мормон се наведе напред.

— Всяко село, край което минахме, беше изоставено. Вие сте първите живи, които виждаме, откакто напуснахме Вала. Хората ги няма… дали са мъртви, избягали или пленени, не мога да кажа. Животните също. Нищо не е останало. А преди това намериха труповете на двама от щурмоваците на Бен Старк, само на няколко левги от Вала. Вяха побелели и замръзнали, с почернели длани и черни стъпала, и с рани, които не кървяха. Но когато ги върнахме в Черен замък, възкръснаха в нощта и взеха да убиват. Единият уби сир Джаръми Рикър, а другият налетя на мен, което ми казва, че помнят нещо от онова, което са знаели приживе, но човешка милост у тях не беше останала.

Устата на жената провисна като влажна розова дупка, но Крастър само изсумтя.

— Тук таквиз злини нямаме… и ще те моля таквиз ужасии да не приказваш под покрива ми. Божи човек съм аз и боговете ме пазят. Ако станат и тръгнат плътеници, знам аз как да ги върна в гробовете. Макар че една остра нова брадва няма да ми дойде зле. — Отпрати жената с едно плесване по задника и викна подир нея: — Още бира, и бързо!

— Мъртвите може да не ви безпокоят — заговори Джармън Бъкуел, — но какво да кажем за живите, милорд? За вашия крал?

— К-крал! — гракна гарванът на Мормон. — Крал, крал, крал.

— Оня Манс Райдър ли? — Крастър се изхрачи в огъня. — „Кралят отвъд Вала.“ Че какво може да иска един свободен народ от кралете? — Обърна се към Мормон и го изгледа примижал. — Много мога да ви кажа за Райдър и делата му, ако река. Туй с празните села, негова работа е. Тая зала щяхте да я намерите празна, ако ми минаваха тия. Праща ми той ездач, да си оставя цитаделата, вика, и да ида в краката му да пълзя. Върнах го, но езика му задържах. Ей там, заковал съм го на оная стена. — Посочи. — Мога и да ти кажа къде да го търсите тоя Манс Райдър. Ако река. — И пак кафявата усмивка. — Но за туй ще имаме време. Вие сигур ще искате да спите под покрива ми, и да ми ядете от свинете.

— Покрив ще приемем с благодарност, милорд — каза Мормон. — Ездата беше тежка и се намокрихме много.

— Тогаз ще останете на гости за една нощ. Ама повече не, враните не ги обичам аз много. Горе е за мен и моите, давам ви целия под. Месо и бира имам за двайсет, повече не. Другите ти врани да си кълват тяхното зърно.

— Носим си продоволствие, милорд — рече Стария мечок. — Ще се радваме да споделите от храната и виното ни.

Крастър отърка провисналата си уста с косматата си ръка.

— Виж, от виното ви ще опитам, лорд Врана. И още нещо. Ако някой посегне на някоя от жените ми, остава без ръка.

— Покривът е ваш, вие заповядвате — каза Торен Малък лес, а лорд Мормон кимна вдървено, макар че не изглеждаше много доволен.

— Значи разбрахме се. — Крастър изпръхтя. — Имате ли някой да може да рисува карти?

— Сам Тарли може — каза Джон. — Сам обожава картите.

Мормон го привика с пръст.

— Прати го тук като се наяде. Да донесе перо и кожа. И намери също така Толет. Кажи му да донесе брадвата ми. Дар от гостите за домакина ни.

— Тоз пък кой е? — каза Крастър преди Джон да успее да си тръгне. — Прилича на Старк.

— Моят стюард и скуайър, Джон Сняг.

— Копеле значи? — Крастър изгледа Джон от главата до петите. — Човек като рече да легне с жена, трябва да я вземе за жена. Аз тъй правя. — Махна с ръка на Джон да си ходи. — Е, тичай си по работата, копеле. И гледай брадвата да е добра и остра, тъпо желязо не ми трябва.

Джон Сняг кимна сковано и си тръгна. На излизане едва не се сблъска при кожените платнища със сир Отин Вайтърс. Отвън дъждът като че ли беше понамалял. Из целия двор се бяха вдигнали палатки. Джон различи върховете на други под короните на дърветата. Ед Скръбния хранеше конете.

— Дайте му на дивака брадва бе, що не? — Посочи оръжието на Мормон, бойна двуостра брадва с къса дръжка и златна инкрустация по ръба на черното стоманено острие. — Ще ви я върне той, помни ми думата. Забита в черепа на Стария мечок. Що не му дадете всичките ни брадви, че и всичките ни мечове отгоре? Бездруго не ми харесва как дрънчат, докато яздим. Без тях ще вървим по-бързо, право към портата на ада. Чудя се в ада дали вали така? Може би на Крастър по ще му хареса някоя шапка вместо брадва.

Джон се усмихна.

— Брадва иска. И вино.

— Видя ли, умен ни е Стария мечок. Ако напием хубавичко дивака, може би ще ни клъцне само по някое ухо, ако се опита да ни изколи с тая брадва. Аз имам две уши, но главата ми е сал една.

— Малък лес казва, че Крастър е приятел на Стража.

— Знаеш ли разликата между дивак, който е приятел на Стража, и такъв, който не е? — запита го вечно киселият скуайър. — Враговете ни оставят труповете ни за враните и вълците. Приятелите ни погребват в тайни гробове. Чудя се, от колко време е набита оная мечка при портата и какви ли ги е вършил тука Крастър преди да чуе виковете на ловната ни дружина? — Ед изгледа подозрително брадвата; дъждът се стичаше по дългото му, мършаво лице. — Там вътре сухо ли е поне?

— По-сухо е оттук.

— Ако взема, че се мушна, по-надалечко от огъня, може да не ме забележат до заранта. Тия под покрива си ще ги избие първи, но поне ще умрем сухи.

Джон се засмя.

— Крастър е един. Ние сме двеста. Съмнявам се, че ще убие някого.

— Много ме зарадва — мрачно отвърна Ед. — Пък и една добра остра брадва не е толкова зле. Не обичам да ме убиват с млатило. Веднъж видях един, ударен по челото с млатило. Кожата си беше цяла-целеничка, но главата му беше станала гъбеста и издута като кратуна, само че моравочервена. Хубав човек, а умря грозно. Добре е, че не им даваме чуковете си. — Ед се отдалечи, клатейки глава, и дъждът се лееше от прогизналото му черно наметало.

Джон завари конете нахранени и чак тогава се сети да спре и да помисли какво ще вечеря. Тъкмо се чудеше къде да потърси Сам, когато чу изплашен вик.

— Вълк!

Затича покрай глинената постройка към вика и мазната кал замляска под ботушите му. Една от жените на Крастър стоеше притиснала гръб в калната стена на цитаделата.

— Махни се — викаше на Дух. — Махай се! — Вълчището дъвчеше заек и още един, мъртъв и окървавен, лежеше на земята пред него. — Махнете го, милорд — замоли тя, щом го видя.

— Няма да те ухапе. — Веднага разбра какво е станало; отстрани на мократа трева беше полегнала на една страна дъсчена колиба. — Сигурно е прегладнял. Не срещахме много дивеч по пътя. — Джон подсвирна с пръсти. Вълчището захапа втория заек — кокалчетата изпукаха между зъбите му, — пристъпи към него и го пусна в краката му.

Жената ги изгледа боязливо. Беше по-млада, отколкото му се стори отначало. Момиче, на петнадесет-шестнадесет години, с тъмна и сплъстена от дъжда коса и мършаво лице; босите й крака бяха кални до глезените. Тялото й под грубо съшитите овчи кожи показваше ранни признаци на бременност.

— Ти от дъщерите на Крастър ли си? — попита той.

Тя сложи ръка на корема си.

— Жена съм му вече. — Изгледа накриво вълка и отчаяно коленичи до съборената колиба. — Трябваше да им сготвя зайци. Овце не останаха.

— Стражът ще се отплати добре. — Джон нямаше пари, иначе щеше да й предложи… макар че не беше много сигурен каква работа щяха да й свършат няколко медника или дори сребърник тук, отвъд Вала. — Утре ще говоря с лорд Мормон.

Тя изтри ръцете си в кожите.

— Милорд…

— Не съм лорд.

Но наоколо вече се бяха струпали други, привлечени от писъците й и от трясъка на поломената зайча колиба.

— Не му вярвай, момиче — подвикна щурмовакът Ларк Сестриния, долен и зъл като псе. — Това е самият лорд Сняг.

— Копеле на Зимен хребет и брат на крале — подигра се Чет, който беше зарязал псетата си, за да види за какво е цялата врява.

— Тоя вълк те гледа много гладно, моме — каза Ларк. — Сигурно си мисли колко крехка е мръвчицата в коремчето ти.

Джон не виждаше нищо смешно.

— Недейте. Плашите я.

— Нищо, да се пази. — Чет се ухили грозно като мехурите, покрили почти цялото му лице.

— Не трябва да говорим с вас — изведнъж си припомни момичето.

— Чакай — каза Джон, но късно. Тя скочи и побягна.

Ларк се наведе да сграбчи заека, но Дух се оказа по-бърз. Щом оголи зъби, Сестриния се подхлъзна и тупна в калта по задник. Другите се разсмяха.

— Нямаше нужда да плашите момичето — каза им Джон.

— От теб няма да търпим да ни гълчиш, копеле — изръмжа му Чет. Обвиняваше Джон за това, че беше изгубил удобното място при майстер Емон, и с право. Ако не беше отишъл при Емон заради Сам Тарли, Чет щеше още да се грижи за стария слепец, а не за глутницата злобни ловджийски хрътки. — Може да си галеникът на лорд-командира, но не си лорд-командирът… и нямаше да ми се дуеш толкова, ако това чудовище не се въртеше все около тебе.

— Няма да се бия с брат, докато сме извън Вала — отвърна Джон хладно.

Ларк се изправи на колене.

— Страх го е от тебе, Чет. На Сестрите имаме прякор за такива като него.

— Всички прякори ги знам. Спести си го. — Остави ги и Дух тръгна с него.

Докато стигнат портата, дъждът намаля до леко ръмене. Скоро щеше да падне здрач и после — още една окаяна нощ. Облаците щяха да скрият луната, звездите и Факела на Мормон, а горите щяха да почернеят като катран. Всяко изпикаване щеше да е приключение, макар и не точно такова, каквото си представяше някога Джон Сняг.

Отвън под дърветата част от щурмоваците бяха намерили достатъчно суха шума и дървета, за да запалят огън под надвисналата каменна плоча. Други бяха вдигнали палатки или си бяха стъкмили груби навеси, просвайки мокрите си наметала върху ниските клони. Великана се беше напъхал в хралупата на един изсъхнал дъб.

— Харесва ли ви замъка ми, лорд Сняг?

— Уютен изглежда. Да знаеш къде е Сам?

— Карай все направо. Ако стигнеш до павилиона на сир Отин, ще си го подминал. — Великана се усмихна. — Освен ако и Сам не си е намерил някое дърво. Що за дърво ли ще трябва да е?

Накрая Дух намери Сам. Вълчището отведнъж се стрелна напред като стрела на арбалет. Под една издадена скала, предлагаща донякъде подслон от дъжда, Сам хранеше гарваните си. Пълните му с вода ботуши жвакаха при всяка крачка.

— Краката ми подгизнаха — призна той окаяно. — Когато слязох от коня, стъпих в една дупка и нагазих до коленете.

— Свали ботушите и си изсуши чорапите. Ще намеря малко сухи дърва. Ако не е много мокро под скалата, може да запалим огън. — Джон му показа заека. — И ще пируваме.

— Ти няма ли да си при лорд Мормон в къщата?

— Не. Но ти ще си. Стария мечок иска да му рисуваш карта. Крастър казва, че ще ни разкрие къде е Манс Райдър.

— О? — Сам не гореше от нетърпение да види Крастър, макар това да значеше огън и топло.

— Но каза първо да се наядеш. Подсуши си краката. — Джон отиде да събере дърва, зарови под мъртвата шума за по-сухи клони и загреба от черните пластове борови иглички — смяташе, че лесно ще се подпалят. Но и с тях мина цяла вечност, докато хванат искрата. Наметалото си провеси от скалата да пази дъжда настрана от малкия пушлив огън и така двамата останаха като в малка топла ниша. Джон клекна да одере заека, а Сам почна да си сваля ботушите.

— Имам чувството, че мъх е поникнал между пръстите ми — заяви той скръбно и ги размърда. — Заекът обаче ще е вкусен. Знаеш ли, вече не ме е страх нито от кръв, нито от нищо. — Извърна очи. — Е, само малко…

Джон набучи заека на една пръчка, сложи два по-големи камъка от двете страни на огъня и я постави върху тях. Зайчето беше дребно и кльощаво, но щом се запече, замириса като на кралски пир. Другите щурмоваци наблизо взеха да ги поглеждат завистливо. Даже Дух загледа гладно, задуши и пламъците на огъня засвяткаха в червените му очи.

— Ти вече си изяде дела — напомни му Джон.

— Крастър толкода ли е див, колкото разправят щурмоваците? — попита Сам. Заекът не беше съвсем допечен, но вкусът му беше страхотен. — Как изглежда замъкът му?

— Купчина тор с покрив и огнище. — Джон му разказа какво бе видял и чул в Цитаделата на Крастър.

Докато разказът свърши, се беше стъмнило, а Сам облизваше пръсти.

— Хубаво беше, но сега бих изял и един агнешки бут. Цял бут, само за мен, полят с мента, мед и чесън. Агнета видя ли?

— Имаше кошара, но без овце.

— Как си храни мъжете този човек?

— Мъже не видях. Само Крастър и жените му, и няколко по-малки момичета. Чудя се как успява да го държи това място. За защитата му да не говорим, само един кален насип. Ти тръгвай вече да я рисуваш онази карта. Пътя можеш ли да намериш?

— Стига да не падна в калта. — Сам си надяна с мъка ботушите, взе перо и един навит на руло пергамент и се изниза в нощта.

Дух отпусна глава на лапите си и задряма край огъня. Джон се изтегна до него, благодарен за топлината. Беше студено и мокро, но не толкова студено и мокро колкото допреди малко. „Може би тази нощ Стария мечок ще научи нещо, което да ни отведе до чичо Бенджен.“

 

 

Събуди се и видя бялото облаче на собствения си дъх сред студения въздух на утрото. Раздвижи се и костите го заболяха. Дух го нямаше, огънят беше изтлял. Джон посегна да дръпне наметалото, което беше провесил на скалата, и то се оказа кораво и замръзнало. Пъхна се под него и се озова сред гора от кристал.

Бледорозовата светлина на зората искреше по клони, листа и камъни. Всеки стрък трева беше изваян от смарагд, всяка водна капка се бе превърнала в диамант. Дори калните локви блестяха с лъскава кафявина. Сред блесналата зеленина се мяркаха черните палатки на братята му, покрити с тънък леден варак.

„Значи имало все пак магия отвъд Вала.“ Улови се, че мисли за сестрите си, навярно защото ги беше сънувал през нощта. Санса щеше да нарече всичко това „вълшебство“ и очите й щяха да се напълнят със сълзи при това чудо, а Аря щеше да затича със смях и викове и да поиска да докосне всичко.

— Лорд Сняг? — чу той. Тихо и плахо. Обърна се.

Горе, присвито на скалата, която го беше подслонила през нощта, седеше момичето със зайците, загърнато в голямо черно наметало. „Наметалото на Сам — веднага осъзна Джон. — Защо носи наметалото на Сам?“

— Дебеланчото ми каза, че ще ви намеря тук, милорд — промълви тя.

— Заека го изядохме, ако за това си дошла. — Признанието го накара да се почувства нелепо гузен.

— Стария лорд Врана, оня, с говорещата птица, даде на Крастър арбалет с цената на сто заека. — Ръцете й се сгънаха над издутината на корема. — Вярно ли е, милорд? Вярно ли е, че брат ви е крал?

— Той не ми е точно брат — призна той. — Копеле съм на Нед Старк. Да, Роб е кралят на Севера. Ти защо си тук?

— Дебеланчото, онзи Сам, той каза да ви видя. Даде ми наметалото си, да не ме забележат.

— Крастър няма ли да ти се ядоса?

— Баща ми препи снощи с виното на лорд Врана. Ще спи цял ден. — Дъхът й излизаше на пресекулки, на бели облачета мраз. — Казват, че кралят дава справедливост и защитава слабите. — Започна да се смъква от скалата, много непохватно, но се плъзна по леда и крачетата й полетяха надолу. Джон я хвана преди да е паднала и й помогна да се изправи. Младата жена коленичи на заледената земя. — Милорд, моля ви…

— Не ме моли за нищо. Веднага се върни в къщата ви, където ти е мястото. Заповядаха ни да не говорим с жените на Крастър.

— Не е нужно да ми говорите, милорд. Само ме вземете с вас като си тръгнете, само за това моля.

„Само за това молела — помисли той. — Сякаш е нищо.“

— Аз ще… ще ви бъда жена, ако поискате. Баща ми си има вече деветнайсет, една по-малко няма да му липсва.

— Черните братя са се заклели никога да не взимат жени, не го ли знаеш? И освен това сме гости на баща ти.

— Но вие не сте — каза тя. — Аз ви гледах. Нито ядохте на синията му, нито спахте край огъня му. Не вие давал права на гост, тъй че не сте му длъжник. Заради бебенцето трябва да се махна.

— Аз дори не знам името ти.

— Джили, така ме нарече той. На цветето „джили“.

— Хубаво е. — Спомни си как Санса веднъж му обясни, че трябва да го казва винаги щом някоя дама му каже името си. Не можеше да помогне на момичето, но малко вежливост поне щеше да го зарадва. — От Крастър ли те е страх, Джили?

— Зарад бебето, не за мен. Ако е момиче, няма да е толкоз лошо, ще порасне и той ще се ожени за нея. Но Нела казва, че ще е момче, а тя е имала шест и ги разбира тия работи. Момчетата той дава на боговете. Прави го като дойде белият студ, а той напоследък идва все по-често. Затуй започна да им дава овцете, макар че обича овчето. Само че сега и овцете свършиха. После ще са кучетата, докато… — Джили сведе очи и погали корема си.

— Какви богове? — Джон помнеше, че не видяха нито едно момче в твърдината на Крастър, нито пък мъже, освен самия Крастър.

— Студените богове — каза тя. — Онези, дето идват по нощите. Белите сенки.

И Джон изведнъж се озова отново в Кулата на лорд-командира. Една отсечена ръка се катереше по прасеца му и когато той я изхвърли с върха на дългия меч, тя падна на пода и започна да се гърчи, а пръстите й се отвориха и затвориха. Мъртвият се надигна и сините му очи блеснаха на разцепеното му и подуто лице. Вървища разкъсани вътрешности провиснаха от раната в корема му, но кръв нямаше.

— Какъв цвят са очите им? — попита той.

— Сини. Ярки като сини звезди и студени.

„Видяла ги е — помисли той. — Крастър излъга“

— Ще ме отведете ли? Само до Вала…

— Не отиваме към Вала. Сега тръгваме на север, към Манс Райдър и тези, Другите, тези бели сенки и техните въплътени мъртъвци. Тях търсим, Джили. Бебето ти няма да е в безопасност с нас.

Страхът й ясно се изписа на лицето й.

— Но ще се върнете. Когато битката ви свърши, ще се върнете по същия път.

— Може би. — „Ако някой от нас все още е жив.“ — Това Стария мечок ще го каже, онзи, дето го наричаш лорд Врана. Аз съм само негов скуайър. Не избирам пътя, по който ще минем.

— Разбирам. — Той долови покрусата в гласа й. — Съжалявам за безпокойството, милорд. Аз само… казваха, че кралят пази хората, и помислих… — Побягна отчаяна и наметалото на Сам заплющя зад гърба й като огромни черни криле.

Радостта му от крехката красота на утрото си беше отишла. „Проклета да е — помисли си с тъга. — Дваж проклет да е и Сам, че ми я прати. Какво си е въобразил че мога да направя за нея? Тук сме, за да се бием с диваците, не да ги спасяваме.“

Мъжете наоколо вече изпълзяваха от подслоните си, прозяваха се и се протягаха. Вълшебството вече заглъхваше, искрящата ледена белота отново се превръщаше в най-обикновена роса под изгряващото слънце. Някой напали огън. Миризмата на дим се носеше през дърветата, смесена с аромата на опушена сланина. Джон свали наметалото си, удари го в скалата и тънката ледена коричка, образувала се през нощта, се натроши; после взе Дълъг нокът и заметна ремъка през рамо. Няколко крачки по-надолу пусна вода и от пикнята му в мразовития въздух се вдигна пара, а ледът под нея се стопи. После завърза черните си гащи и тръгна към огъня.

Хейк му подаде кух крайщник, пълен с прегоряла сланина и парчета солена риба, стоплени в разтопената мас. Той ги изгълта, докато слушаше хвалбите на Дивен как имал не една, а три от жените на Крастър през нощта.

— Не си — каза намръщен Грен. — Щях да видя.

Дивен го плесна по ухото с опакото на ръката си.

— Ти? Да видиш? Ти си сляп като майстер Емон. Ти и оная мечка не видя.

— Каква мечка? И мечка ли имаше?

— Мечка винаги има — заяви Ед Скръбния с обичайния си мрачен тон на примирен със съдбата човек. — Една уби брат ми, когато бях малък. После носеше зъбите му на врата си на каишка. А какви зъби имаше той, по-хубави от моите. Моите зъби само ме мъчат.

— Сам в къщата ли спа снощи? — попита го Джон.

— Ако на това му викаш спане. Подът беше корав, чергилата воняха, а братята ми хъркат ужасно. За мечки можем да говорим колкото щеш, но никоя не ръмжи толкова свирепо като Бернар Кафявия. Но поне ми беше топло. Някакви псета се катереха по мен през нощта. Плащът ми беше почти изсъхнал, когато едно се изпика в него. Ако не е бил Бернар Кафявия. Забеляза ли, че дъждът спря веднага щом влязох под покрив? Все на мене. Ей го, сега като излязох, пак ще завали. Боговете и псетата най-много обичат да пикаят върху мен.

— Я да ида аз да видя лорд Мормон — каза Джон.

Дъждът можеше да е спрял, но дворът си беше все същото мочурище от плитки езерца и хлъзгава кал. Черните братя сгъваха палатките, даваха зоб на конете си и дъвчеха солено говеждо. Съгледвачите на Джармън Бъкуел вече оседлаваха конете си.

— Джон — каза му Бъкуел. — Тоя твой копелдашки меч си го наточи добре. Много скоро ще ни потрябват всички мечове.

След утринната светлина навън в дома на Крастър беше сумрачно. Факлите бяха догорели и беше трудно да се разбере, че слънцето се е вдигнало. Гарванът на лорд Мормон пръв забеляза, че е влязъл. Три лениви пляскания с големите черни криле и той кацна на дръжката на Дълъг нокът.

— Зър-рно? — Птицата чукна с човка Джон по косата.

— Остави го този нещастен просяк, Джон, току-що изяде половината ми бекон. — Стария мечок си дояждаше закуската с другите командири — пържен хляб, бекон и овчи дедец. Новата брадва на Крастър лежеше на масата, златният ец проблясваше смътно на мигащата светлина на единствената горяща факла. Собственикът й лежеше проснат в несвяст горе на платформата за спане, но всичките му жени бяха станали, шетаха и носеха храна. — Какъв е денят навън?

— Студено, но дъждът спря.

— Това е добре. Погрижи се да конят ми да е оседлан и готов. Смятам до час да тръгнем. Ял ли си? Храната на Крастър е проста, но насища.

„Няма да ям храната на Крастър“ — реши той изведнъж.

— Закусих с мъжете, милорд. — Джон изкъшка гарвана от Дълъг нокът. Птицата се върна на рамото на Мормон и дрисна.

— Това можеше да го направиш на Сняг, вместо да го пазиш за мен — изръмжа Стария мечок. Гарванът каза „ку-ор-рк“.

Джон намери Сам зад къщата — стоеше с Джили до счупената заешка колиба. Тя му помагаше да си навлече наметалото, но като видя Джон, се изниза. Сам го изгледа тъжно и с укор.

— Мислех, че ще й помогнеш.

— И как да го направя? — сряза го Джон. — Да я взема с нас, увита в наметалото ти ли? Заповядано ни е да не…

— Знам — промълви виновно Сам, — но тя беше уплашена. Знам какво е да си уплашен. Казах й… — Спря и преглътна.

— Какво? Че ще я отведем с нас?

Дебелото лице на Сам пламна.

— На връщане. — Не можеше да погледне Джон в очите. — Тя ще има бебе.

— Сам, ти съвсем ли си изгубил ума си? Може да не се върнем по този път. А и да се върнем, мислиш ли, че Стария мечок ще ти позволи да отмъкнеш една от жените на Крастър?

— Мислех… може би дотогава ще измислим начин…

— Нямам време за това, трябва да оседлавам коне.

Джон си тръгна не по-малко сконфузен, отколкото ядосан. Сърцето на Сам беше голямо като всичко друго по него, но въпреки всичките книги, които беше прочел, понякога изглеждаше не по-малко задръстен от Грен. Беше невъзможно, и при това недостойно. „А защо тогава изпитвам срам?“

Джон зае обичайното си място до Мормон, когато Нощния страж започна да се излива покрай двата черепа при портата на Крастър. Поеха на северозапад, по крива козя пътека. Топящият се лед се стичаше отвсякъде като бавен дъжд с тихата си музика. Северно от имението потокът беше придошъл и задръстен с листа, клони и корени, но съгледвачите бяха намерили брод и колоната трябваше да го прецапа. Водата стигаше до коремите на конете. Дух заплува и излезе на брега с намокрената си бяла козина, от която се стичаше кафява вода. Когато се отърси и ги опръска, Мормон нищо не каза, но гарванът на рамото му изграчи сърдито.

— Милорд — промълви Джон, след като гората отново ги обгърна. — Крастър няма овце. Нито синове.

Мормон не отговори нищо.

— В Зимен хребет имахме една стара прислужница, която ни разказваше истории — продължи Джон. — Казваше, че имало диваци, които лягали с Другите и им раждали получовешки деца.

— Приказки за край огнището. Да не би Крастър да ти прилича на получовек?

„Ако изобщо има нещо човешко в него.“

— Той дава синовете си на гората.

Дълго мълчание. И след това:

— Да.

— Да — измърмори и гарванът и се размърда на рамото му. — Да, да, да.

— Знаели сте го?

— Малък лес ми го каза. Всички щурмоваци го знаят, макар че малцина говорят за това.

— Чичо ми знаеше ли го?

— Всички щурмоваци — повтори Мормон. — Мислиш, че трябва да го спра? Да го убия? — Стария мечок въздъхна. — Ако просто искаше да се отърве от няколко гърла, с радост щях да пратя Йорен или Конуис да приберат момчетата. Можехме да им облечем черното и Стражът щеше да е много по-силен. Но диваците служат на по-жестоки богове от твоите и моите. Тези момчета са жертвените дарове на Крастър. Молитвите му, ако щеш.

„Жените му принасят други жертви“ — помисли Джон.

— Ти откъде го разбра? — попита го Стария мечок. — От някоя от жените на Крастър ли?

— Да, милорд — призна Джон. — Но предпочитам да не ви казвам от коя. Беше изплашена и ми поиска помощ.

— Широкият свят е пълен с хора, които искат помощ, Джон. Де да можеха някои от тях поне да намерят в себе си кураж да си помогнат сами. Сега Крастър още лежи проснат в бърлогата си, вонящ на вино и в несвяст. Долу на масата му лежи остра нова секира. Аз ако бях, щях да я нарека Отвърнатата молитва и да му сцепя главата.

„Да.“ Джон се замисли за Джили. Бяха деветнайсет, а Крастър само един, но…

— И все пак за нас би било зле, ако Крастър загине. Твоят чичо можеше да ти каже колко пъти замъкът на Крастър е спасявал от сигурна смърт наши щурмоваци.

— Баща ми… — Джон се поколеба.

— Продължавай, Джон. Кажи каквото искаше да кажеш.

— Баща ми веднъж ми каза, че някои хора просто не заслужава да ги има — довърши Джон. — Знаменосец, който е жесток или несправедлив, опозорява не само своя върховен господар, но най-вече себе си.

— Крастър си е сам за себе си. Не ни се е клел. Нито е подчинен на нашите закони. Твоето сърце е благородно, Джон, но разбери едно. Не можем да оправим света. Не това е задачата ни. Други битки има да води Нощният страж.

„Други битки. Да. Трябва да го запомня.“

— Джармън Бъкуел каза, че мечът скоро може да ми потрябва.

— Така ли? — Мормон не остана доволен. — Крастър доста неща ни каза снощи и до голяма степен потвърди опасенията ми. Дотолкова, че цяла нощ не можах да заспя. Манс Райдър събира народа си при Ледените нокти. Затова са празни селата. Същото е научил и сир Денис Малистър от диваци, пленени от хората му в Ждрелото, но Крастър уточни и къде, и в това е съществената разлика.

— Град ли вдига, или събира армия?

— Точно в това е въпросът. Колко диваци има там? Колко боеспособни мъже? Никой не знае със сигурност. Ледените зъби са една сурова, негостоприемна пустош от камък и лед. Няма да могат дълго да държат там голяма маса хора. Виждам само една цел в този сбор. Манс Райдър се кани да удари на юг, в Седемте кралства.

— Диваците и преди са нахлували в земите ни. — Джон беше слушал такива истории както от баба Нан, така и от майстер Лувин в Зимен хребет. — Раймън Червената брада ги е повел на юг по времето на дядото на дядо ми, а преди него имали някакъв крал на име Бел Барда.

— Тъй. А още по-преди е живял Рогатия властелин, и братът на кралете Джендел и Горн, а в древни времена Джорамун, който засвирил с Рога на Зимата и вдигнал великаните от земните недра. И всеки от тях е прекършвал силата си на Вала, или бил прекършван от силите на Зимен хребет от другата страна… но сега Нощният страж е едва сянка на онова, което сме били, а кой е останал да се опълчи на диваците освен нас? Владетелят на Зимен хребет е мъртъв, а наследникът му поведе войските си на юг, за да се бие с Ланистърите. Диваците едва ли ще получат по-добра възможност от тази. Познавах го Манс Райдър, Джон. Той е клетвопрестъпник, да… но вижда добре и никой не би посмял да го нарече страхливец.

— Какво ще правим? — попита Джон.

— Ще го намерим — каза Мормон. — Ще се сразим с него. Ще го спрем.

„Триста души — помисли Джон. — Срещу цялата ярост на дивото.“

А пръстите му се отвориха и затвориха.