Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (35)

ДЖОН

Хълмът стърчеше над гъстата плетеница на леса, издигаше се самотен и нелеп с обрулените си от ветрове висини, виждаше се от много мили. Диваците го наричали Юмрука на Първите, казваха щурмоваците. Наистина приличаше на юмрук, пробил през земя и дървета с голите си кафяви, осеяни с камънаци склонове.

Джон подкара към билото с лорд Мормон и офицерите, като остави Дух долу под дърветата. Докато се качваха, вълчището на три пъти се опита да избяга и се връщаше с неохота след изсвирванията на Джон. Третия път лорд командирът изгуби търпение и се сопна:

— Остави го, момче. Искам да стигна горе преди да се е стъмнило. Вълка ще си го намериш после.

Пътят нагоре беше стръмен и каменист, а билото се оказа увенчано с висока до гърдите стена от поломени скали. Трябваше да заобиколят, докато намерят падината, достатъчно голяма да ги побере с конете.

— Мястото е добро, Торен — обяви Стария мечок, след като най-сетне спряха. — По-добро едва ли ще намерим. Можем да си вдигнем бивака тук и да чакаме Полуръката. — Лорд-командирът скочи от седлото и бутна гарвана от рамото си. Птицата изграчи възмутено, плесна с криле и литна.

От билото се виждаше надалече във всички посоки, но това, което привлече погледа на Джон, беше кръглата стена, проядените от времето и обрасли със зелен мъх сиви камъни. Разправяха, че Юмрука бил кръгово укрепление на Първите, във Века на Зората.

— Старо място. Яко е — каза Торен Малък лес.

— Старо — изпищя гарванът на Мормон и запляска шумно на бавни кръгове над главите им. — Старо, старо, старо, старо.

— Млък — изръмжа Мормон на птицата. Стария мечок беше твърде горд, за да признае слабостта си, но Джон не можеше да подведе. Усилието да не изостава от по-младите мъже си взимаше своето.

— Тези височини ще се защитават лесно, ако се наложи — отбеляза Торен, докато обикаляше с коня каменния кръг, с развято от вятъра самурово наметало.

— Да, мястото е добро. — Стария мечок вдигна ръка към вятъра и гарванът кацна и впи нокти в китката му.

— А как е с водата, милорд? — попита Джон.

— Нали прекосихме онзи ручей долу.

— Много е далече да се слиза — изтъкна Джон. — А освен това е извън каменния кръг.

— Толкова ли си мързелив да изкачиш един хълм, момче? — каза Торен.

Джон реши да не спори повече, след като лорд Мормон заяви:

— По-добре укрепено място едва ли ще намерим. Ще носим вода и ще се грижим да сме добре снабдени.

Заповедта се предаде и братята на Нощния страж започнаха да вдигат лагера си зад каменния пръстен, изграден от Първите хора. Скоро черните шатри изникнаха като гъби след дъжд, одеяла и навити постелки покриха голата земя. Стюардите подредиха конете на дългия коневръз, нахраниха ги със зоб и ги напоиха. Дървари тръгнаха със секирите си към гората в гаснещия късен следобед да съберат достатъчно дърва за огрев през нощта. Едно отделение се залови да почисти околните храсти, да изкопае нужници, заразвързваха обжарените дебели колове. „Искам всяка пролука в укреплението да се укрепи с ров и колове“, беше им заповядал Стария мечок.

След като разпъна палатката на лорд-командира и се погрижи за двата им коня, Джон Сняг се спусна по хълма да потърси Дух. Вълчището се появи изведнъж и съвсем тихо. В един миг Джон крачеше под дърветата, свиреше и викаше, останал сам сред тъмнозеленото, и под краката му шумяха сухи листа и борови иглички. В следващия голямото бяло вълчище вече крачеше до него, бледо като утринна мъгла.

Но когато стигнаха кръговото укрепление, Дух отново запристъпва настръхнал, задуши една цепнатина между камъните и се отдръпна, сякаш не му хареса онова, което бе помирисал. Джон посегна да го сграбчи зад врата и да го вкара насила в кръга, но не беше лесно; вълкът тежеше почти колкото него и беше много по-силен.

— Дух, какво ти става? — Не беше обичайно за него да е толкова неспокоен. Накрая Джон се предаде. — Както искаш — каза той на вълка. — Отивай на лов. — Червените очи го изгледаха, докато се провираше между мъхестите камъни.

Тук трябваше да са в безопасност. Хълмът им осигуряваше чудесна видимост, а склоновете бяха стръмни на север и запад и само малко по-полегати от източната страна. Но когато здрачът се сгъсти и тъмнината се просмука между дърветата, чувството за безпокойство у Джон нарасна. „Това е лесът на духовете — каза си той. — Тук сигурно има призраци. Духовете на Първите мъже. Това място някога е било тяхно.“

— Престани да се правиш на момче — каза си той на глас.

Покачи се върху струпаните камъни и загледа залязващото слънце. Оттук се виждаха последните отблясъци слънчева светлина, като ковано злато по Млечна вода, лъкатушеща на юг. В горния дял на руслото й земята изглеждаше по-дрипава, гъстата гора отстъпваше на голи каменисти хълмове, които се издигаха високи и диви на север и на запад. На хоризонта като грамадна сянка се възправяха планините, верига след верига, смаляващи се в синьо-сивкавата далечина, с назъбени върхари, покрити с вечен сняг. Изглеждаха недостижими, студени и враждебни.

По-наблизо властваха дърветата. На юг и на изток гората продължаваше, докъдето му стигаше погледът, неизбродима плетеница от корени и клони, изрисувани с хиляди оттенъци на зелено, с тук-там по някое червено петно от ясен, промъкнал се между боровете и смърчовете, или жълта мазка, където листата на група широколистни започваха да капят. Щом вятърът се усилеше, Джон чуваше пукота и стона на клоните. Потрепваха безброй листа и за миг гората му заприлича на тъмнозелено море, подмятано от бурята и надигащо се на вълни, вечно и непознаваемо.

Дух едва ли беше сам там долу, помисли той. Всичко можеше да се движи под това море, да запълзи към кръговото укрепление, щом мракът се сгъсти, скрито под тези дървеса. Всичко. Как щяха да го разберат? Дълго стоя така — докато слънцето не се скри зад проядените планински върхове и тъмнината не запълзя през леса.

— Джон? — извика Самуел Тарли. — Какво ти става?

— Нищо. — Джон скочи долу. — Ти как се оправи днес?

— Добре. Добре мина днес. Честно.

Джон не мислеше да споделя тревогите си, особено след като Самуел Тарли едва беше започнал да намира кураж в себе си.

— Стария мечок смята да изчака тук Корин Полуръката и хората му от Сенчестата кула.

— Мястото изглежда здраво — каза Сам. — Укрепление на Първите. Мислиш ли, че тук е имало битки?

— Не се съмнявам. А ти приготви някоя от птиците. Мормон ще поиска да прати писмо.

— Да можех да ги пусна всичките. Не обичат да стоят в кафез.

— Ти също би отлетял, ако можеше.

— Ако можех да летя, щях да се върна в Черен замък да изям един топъл месеник — каза Сам.

Джон го плесна по рамото с изгорената си ръка. Тръгнаха заедно през лагера. Огньовете вече горяха, звездите вече изгряваха. Дългата червена опашка на Мормоновия факел гореше ярка като луната. Джон чу гарваните преди да ги е видял. Някои го викаха по име. Трябваше ли да се вдигне повече шум, гарваните не бяха от най-свенливите.

„И те го усещат.“

— Аз да ида да се погрижа за Стария мечок — рече той. — Много се сърди, като му се забави яденето.

Завари Мормон да говори с Торен Малък лес и няколко други офицери.

— А, дойде най-после — избоботи старецът. — Донеси ни вино. Нощта е студена.

— Да, милорд.

Джон запали огън, взе едно от буренцата с любимото на Мормон гъсто червено и наля в котлето. Окачи го над пламъците и се захвана с билките. Стария мечок беше много придирчив за греяното си вино. Толкова и толкова дарчин, толкова мускатово орехче, толкова мед и нито капка повече. Стафиди, орех и сухи боровинки, но без лимон, това било най-гнусното южняшко кощунство — което беше странно, тъй като винаги слагаше лимон в бирата си на закуска. Питието трябваше да е достатъчно горещо, за да стопли човек, настояваше лорд-командирът, но виното никога да не се оставя да кипне. Джон грижливо следеше котлето.

Докато си вършеше работата, чуваше гласовете вътре в палатката.

— Най-лекият път от Ледени нокти е като тръгнеш по течението на Млечна вода от извора й — говореше Джармън Бъкуел. — Но ако хванем тоя път, Райдър тутакси ще разбере, че идваме.

— Великанска стълба може да свърши работа — каза сир Маладор Локи, — или пък Писклив проход, стига да е чист.

Виното вдигна пара. Джон свали котлето от огъня, напълни осем чаши и ги отнесе в палатката. Стария мечок гледаше в грубо надрасканата карта, нарисувана от Сам в твърдината на Крастър. Взе една чаша от подноса, отпи глътка и кимна одобрително. Гарванът кацна на ръката му.

— Жито — рече той. — Жито. Жито.

Сир Отис Вайтърс отказа виното.

— Аз изобщо не бих влязъл в планините — заяви той с тънкия си, уморен глас. — Ледени нокти хапят жестоко даже през лятото, а сега… ако ни хване някоя буря…

— Не мисля да рискуваме през Ледени нокти, освен ако не се наложи — каза Мормон. — Диваците не могат да преживеят по леда и камъните повече от нас. Скоро ще се появят от височините, а за всяка войска, колкото и голяма да е, единственият път е по Млечна вода. Ако е така, мястото ни тук е здраво. Не могат да се надяват, че ще се промъкнат, без да ги видим.

— Може и да не го искат. Те са хиляди, а ние ще сме триста, когато дойде и Полуръката — каза сир Маладор и си взе чаша.

— Ако се стигне до битка, не можем и да се надяваме на по-добър терен от този — заяви Мормон. — Ще укрепим отбраната си. Ями, колове, заграждения, всяка пролука да се запълни. Хората с най-силно зрение да ги разставите наблюдатели. В кръг, около нас и по реката, да предупреждават за всичко, което се приближи. Скрийте ги по дърветата. И да започнем да носим вода, повече, отколкото ни трябва. Ще изкопаем щерни. Това ще държи хората заети, а и може да се окаже нужно.

— Моите щурмоваци… — почна Торен Малък лес.

— Твоите щурмоваци ще ограничат обходите си до тази страна на реката, докато не дойде Полуръката. После ще видим. Нямам хора за губене.

— Манс Райдър може да трупа войската си само на ден път оттук, а ние да не знаем — възрази Малък лес.

— Знаем къде се трупат диваците — отряза Мормон. — Научихме го от Крастър. Никак не ми харесва този човек, но не мисля, че ни е излъгал.

— Ваша воля. — Малък лес си излезе навъсен. Другите допиха виното си и го последваха, малко по-учтиво.

— Да ви донеса ли вечерята, милорд? — попита Джон.

— Жито — гракна гарванът, но Мормон не отговори веднага. Накрая каза само:

— Твоят вълк намери ли плячка днес?

— Още не се е върнал.

— Малко прясно месо щеше да ни дойде добре. — Мормон бръкна в една торба и подаде на гарвана шепа зърно. — Смяташ ли, че греша, като не пускам щурмоваците на далечен обход?

— Не ми е работа да взимам отношение, милорд.

— Докато не те попитат.

— Ако трябва да останат край Юмрука, не виждам как могат да се надяват да намерят чичо ми — призна Джон.

— Не могат. — Гарванът закълва зрънцата от шепата на Стария мечок. — Двеста души или десет хиляди, земята тук е огромна.

— Но няма да се откажете от търсенето?

— Майстер Емон те смята за умен. — Мормон премести гарвана на рамото си. Птицата килна глава на една страна и го изгледа с лъскавите си очи.

Отговорът беше тук.

— Значи… струва ми се, че е по-лесно един човек да намери двеста, отколкото двеста души да намерят един.

Гарванът изграчи кресливо, но Стария мечок се усмихна зад сивата си брада.

— Толкова много мъже и коне оставят следа, която дори слепият Емон може да проследи. На този хълм огньовете ни ще се виждат сигурно чак до подножията на Ледени нокти. Ако Бен Старк е жив и на свобода, ще дойде при нас, в това не се съмнявам.

— Да — каза Джон, — но… ако…

— Ако е мъртъв? — попита кротко Мормон.

Джон кимна неохотно.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв. Мъртъв.

— Въпреки това може да дойде при нас — довърши мисълта му Стария мечок. — Като Отор и като Джейфър Цветята. Боя се от това не по-малко от теб, Джон, но сме длъжни да допуснем тази възможност.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв.

Мормон погали птицата по черните пера, вдигна ръка пред устата си и се прозя.

— Вечерята май ще я пропусна. По-добре да си лягам. Събуди ме, като съмне.

— Лек сън, милорд.

Джон събра празните чаши и излезе. Чу далечен смях и жалния вой на гайди. В средата на лагера пращеше голям огън и той надуши миризмата на готвено. Стария можеше да не е гладен, но Джон бе прегладнял. Тръгна към огъня.

Дивен ръкомахаше с лъжица в ръката.

— Тая гора я познавам сигурно по-добре от всеки друг и ви казвам, не бих тръгнал сам тая нощ. Не го ли надушвате?

Грен го гледаше ококорен, но Ед Скръбния каза:

— Надушвам само говната на двеста коня. И тая каша. Чиято миризма е подобна, не че дойдох да я мириша.

— Ще ти дам аз една „подобна миризма“. — Хейк потупа дръжката на камата си, изръмжа и напълни на Джон купа от котела. Вареното беше гъсто, с ечемик, моркови и лук, тук-там и по някое късче сушено говеждо, поомекнало от варенето.

— Я кажи, какво толкова надушваш, Дивен? — попита Грен.

Дърварят облиза лъжицата си. Беше си махнал дървените зъби. Лицето му беше изпръхнало и сбръчкано, ръцете — чворести като стари корени.

— А бе, мирише ми като на… студено.

— Главата ти е дървена като зъбите ти — каза му Хейк. — Студът не мирише.

„Мирише — помисли Джон, спомняйки си онази нощ в стаите на лорд-командира. — Мирише като смъртта.“ Изведнъж му се отяде. Даде гозбата си на Грен, който, изглежда, имаше нужда от повечко, за да се стопли за нощта.

Когато стана и ги остави, вятърът задуха силно. На заранта сланата щеше да покрие земята, а въжетата на палатките щяха да се вкочанят замръзнали. В котлето бяха останали няколко пръста от виното. Джон подхрани огъня и окачи котлето над пламъците да се сгрее отново. Сви пръсти и зачака, стискаше ги и ги отпускаше, докато ръката му не изтръпна. Първата смяна постове бяха заели местата си около лагера. По каменния пръстен на укреплението примигваха запалени факли. Нощта беше безлунна, но над главата му грееха хиляди звезди.

От мрака доехтя звук, едва доловим и далечен, но не можеше да се сбърка с друго: вълчи вой. Вълчите гласове се извисяваха и затихваха като вледеняваща песен на самотата. Той настръхна. От другата страна на огъня откъм сенките го гледаха две червени очи, светнали на пламъците.

— Дух — ахна изненадано Джон. — Значи дойде все пак? — Белият вълк често ловуваше по цяла нощ; не го беше очаквал да се върне до заранта. — Лош ли беше ловът? — попита го. — Тук. При мен, Дух.

Вълчището заобиколи огъня, подуши Джон, подуши после към вятъра, с някаква тревога. Не приличаше да е помирисал плячка точно сега. „Когато онези мъртъвци станаха и тръгнаха, Дух го разбра. Той ме събуди.“ Разтревожен, Джон скочи на крака.

— Има ли нещо там? Дух, подушил ли си нещо?

„Дивен каза, че му миришело на студ.“

Вълчището направи няколко скока, спря и се обърна. „Иска да тръгна след него.“ Джон придърпа качулката на наметалото си и се отдалечи от палатките, все по-далече от топлината на огъня, покрай редиците рунтави коне. Един от тях боязливо изцвили, когато Дух пристъпи безшумно край него. Джон спря да го успокои и го погали по муцуната. Усети свистенето на вятъра през процепите на камъните, когато приближиха зида. Един от постовете извика кой идва. Джон спря да го осветят и каза:

— Трябва да донеса вода за лорд-командира.

— Отивай тогава — каза часовият. — Но побързай.

Беше се свил под черното си наметало и дори не се сети да погледне дали Джон носи ведро.

Джон се промуши през два заострени кола, а Дух се пъхна под тях. В една от нишите бяха закрепили факла и пламъците й плющяха като знаме при всеки по-силен порив на вятъра. Той я измъкна и се шмугна в отвора между камъните. Дух затича надолу по склона. Джон го последва по-бавно, протегнал факлата. Лагерните звуци зад него заглъхнаха. Нощта бе черна, а склонът стръмен, каменист и неравен. Миг невнимание и можеше да си счупи крака… или врата. „Какво правя?“ — запита се, но продължи надолу.

Дърветата се изправиха пред него като воини с доспехи от кора и листа, развърнати в безмълвни редици и чакащи команда да щурмуват хълма. Бяха черни, изглеждаха… едва когато светлината на факлата ги забърса, Джон зърна зеленикавия им блясък. Съвсем смътно чу ромона на вода, стичаща се от скалите. Дух се скри под храстите. Джон се запромъква с усилие след него, вслушвайки се в ромона на ручея и във въздишката на листата. Тръни задърпаха наметалото му, над главата му дебели клони се сплитаха и скриваха звездите.

Намери Дух да лочи от потока.

— Дух! — извика му той. — При мен. Веднага.

Вълчището вдигна глава и очите му светнаха червени и страшни, а от муцуната му потече вода като слюнка. Нещо страховито и ужасно имаше сега във вида му. А след това скочи, прелетя покрай Джон и затича през дърветата.

— Дух, недей, стой — извика той, но вълкът не го послуша. Мракът глътна дългия му бял силует и за Джон остана да избере: или да се качи отново на хълма, сам, или да го последва.

Последва го, ядосан. Държеше факлата ниско, за да вижда камънаците, които заплашваха да го спънат на всяка крачка, и гъстите корени, които сякаш се протягаха да го сграбчат за краката. На всеки няколко крачки спираше и отново подвикваше на Дух, но нощният вятър свиреше между дърветата и заглушаваше гласа му. „Това е лудост“ — помисли той, но продължи навътре в гората. Тъкмо се канеше вече да се връща, когато мерна бяло петно напред вдясно, към хълма. Закрачи натам, сипейки задъхани проклятия.

На четвъртина обиколка около Юмрука успя да догони вълка, преди да го изгуби отново. Накрая спря да си поеме дъх сред трънаците и нападалите камъни в подножието на хълма. Извън тесния кръг светлина от факлата мракът се сгъсти.

Тихото дращене го накара да се обърне. Тръгна към звука, стъпвайки предпазливо през трънливите храсти и едрите камъни. Зад едно паднало дърво видя Дух. Вълчището свирепо ровеше пръстта.

— Какво си намерил? — Джон наведе факлата и видя закръглена могилка мека пръст. „Гроб — каза си. — Но чий?“

Коленичи и заби факлата в земята. Почвата беше рохкава и песъчлива. Джон я загреба с шепи. Нямаше камъни, нито корени. Каквото и да имаше вътре, беше заровено наскоро. Две стъпки по-надолу пръстите му напипаха плат. Беше очаквал труп, боеше се от труп, но това беше нещо друго. Впи пръсти в тъканта и напипа някакви малки, твърди и ръбести неща. Нямаше миризма на гнила плът, нямаше червеи. Дух отстъпи, клекна и го загледа.

Джон доразрови пръстта и стигна до закръглен, издут вързоп, около две стъпки широк. Бръкна, дръпна и нещата, които се намираха вътре, помръднаха и издрънчаха. „Съкровище“ — помисли той, но нещата не приличаха на монети, а и звукът не беше метален.

Вързопът беше увит с конопено въже. Джон извади камата си и го сряза, опипа краищата на плата и ги дръпна. Вързопът се превъртя и съдържанието му се изсипа на земята, и заблестя — тъмно и лъскаво. Той видя ножове, листовидни върхове за копия и много върхове за стрели. Вдигна едно острие за кама, леко като перце, лъскаво черно и без дръжка. Светлината от факлата пробяга по ръба му — тънка оранжева резка, която говореше, че е остро като бръснач. „Драконово стъкло. Което майстерите наричан обсидиан.“ Дали Дух не беше намерил древно скривалище на горските чеда, заровено преди хиляди години? Юмрукът на Първите беше древно място, само че…

Под драконовото стъкло имаше стар боен рог, направен от рог на зубър и обкован с бронз. Джон изтърси запушилата го влажна пръст и отвътре се изсипаха още върхове на стрели. Той ги остави, дръпна края на плата, в който бяха увити оръжията, и го потърка между пръстите си. „Вълна. Влажна, но не и изгнила.“ Не можеше да е стояла дълго в земята. И беше тъмна. Стисна я в шепа и придърпа към факлата. „Не тъмна. Черна.“

Още преди да стане и да го изтърси, Джон вече знаеше какво е намерил: черния плащ на Заклет брат на Нощния страж.